Даяна Палмър
Опасна клопка (6)

Пета глава

Джоуди простена вътрешно. Погледна за последен път към снимката и разбра, че не можеше да остави един убиец на деца да се разхожда на воля, независимо каква жертва щеше да е това за нея.

Върна му снимката.

— Добре, ще го направя. Кога започваме?

— Утре на обед. Ще излезем да хапнем заедно. През това време ще ми дадеш някои основни сведения.

— Добре.

— Все още не изглеждаш убедена.

— Броуди току-що ме покани да излезем, за пръв път — сподели тя, опитвайки се да прозвучи по-унила, отколкото действително се чувстваше. Не би навредило да покаже на Александър, че не чезне по него.

Трудно бе да разчете изражението му.

— Мислех, че е сгоден.

Джоуди направи гримаса.

— Е, нещата изстиват. Приятелката му пътува по цял свят. Току-що се е върнала от Мексико и Перу, а и когато е тук, не му обръща много внимание.

— Перу? — Той сякаш се замисли. — Те са все още сгодени, Джоуди.

И Александър имаше лошо мнение за нея, защото тя пренебрегваше правата на друга жена. Разбира се. На нея самата идеята също не й харесваше и вече знаеше, че следващата събота няма да излезе с Броуди. Не и сега. Александър я караше да се чувства прекалено виновна.

Прокара пръст по ръба на чашата си.

— Прав си — призна Джоуди. — Просто приятелката му се отнася лошо към него. А той е толкова симпатичен — добави с тъжна усмивка. — Винаги ме насърчава в работата, казва ми, че мога да се справя, вярва в мен.

— Което, по дяволите, не е причина да имаш връзка с един мъж! — Вбесяваше го, че друг мъж се опитва да повдигне самочувствието й, докато единственото, което той правеше, бе да го мачка.

Тя сниши глас.

— Аз нямам връзка с него!

— Но би имала, ако ти предложи.

Джоуди понечи да възрази, ала се отказа. Нямаше смисъл да спори. А и това си бе нейният живот и не бе негова работа да й казва как да го живее.

— Как искаш да се държа, докато се преструвам, че имаме нещо общо? — попита кисело. — Искаш ли да ти се хвърля на врата и да започна да те целувам, когато влезеш в кабинета ми?

Очите му се разшириха.

— Моля?

— Няма значение. Ще импровизирам.

Наистина изглеждаше различно, помисли тя, като го гледаше как непривично за него се колебае. Александър извади от вътрешния джоб на сакото си една дискета и й я подаде.

— Още нещо. — Огледа се наоколо, за да се увери, че не ги наблюдават. — Искам да провериш тези интернет страници и адреси, без да оставяш следи. Искам да знам дали са законни и кой ги притежава. Защитени са с парола и код.

— Няма проблем, мога да мина през всяка защита, която поставят.

— Не оставяй адрес, по който могат да стигнат до теб — натърти той. — Тези хора не се колебаят да убиват деца, така че не биха имали нищо против да премахнат и теб.

— Разбрах, ясно ми е. — Джоуди прибра дискетата в чантата си и допи капучиното. — Нещо друго?

— Да. Марджи каза да ти предам, че съжалява.

Джоуди вдигна вежди:

— За какво?

— За всичко. — Александър потърси очите й. — И, между другото, не ни дължиш непрекъснати услуги, независимо дали си ни задължена, или не.

— Знам. — Тя се изправи. — До утре ще имам тази информация.

Той също се изправи и взе сметката, преди да бе успяла да я погледне.

— Аз те поканих, аз черпя. — Погледна я със смущаваща настойчивост. — Все още премълчаваш нещо.

— Нищо важно — отвърна Джоуди. Бе притеснително, че толкова лесно разгадава изражението й.

Александър присви очи.

— Наистина ли ти харесва да работиш тук, Джоуди?

— Ти беше този, който каза да престана да се мотая и да си намеря работа — обвини го тя с повече горчивина, отколкото си мислеше. — Е, намерих си.

Той направо трепна.

— Казах, че трябва да определиш приоритетите си, не че трябва да се хванеш на работа, която мразиш.

— Харесвам Броуди.

— Броуди не е работа, по дяволите! Ти не си създадена за еднообразие. Това ще убие душата ти.

Джоуди знаеше това, ала не искаше да го признава.

— Ти нямаше ли среща? — попита, изгубила търпение.

Александър въздъхна тежко.

— Имам. А ти защо нямаш?

— Мъжете не си заслужават неприятностите, които причиняват — излъга тя и се обърна.

— О, ти ли го знаеш, с твоя бурен светски живот?

Джоуди се обърна вбесено.

— Само гледай, когато Броуди е свободен.

Той не отговори, но я проследи с поглед.

 

 

Тя фуча от яд през целия път до дома си. Александър бе толкова нахален! Можеше да й се подиграва със завоеванията си, да я използва да му върши работата, да я насили да му стане съучастник в разследването…

Я чакай малко, помисли изведнъж и ръката й замръзна върху чантата, в която бе дискетата. Той имаше под свое ръководство някои от най-добрите компютърни специалисти в страната. Защо трябваше да доверява такава работа на един аматьор, който дори не работи за него?

Отговорът дойде бавно, когато си спомни откъслечни разговори, които бе чула по време на разследването на Лопес. Джоуди познаваше хора в Джейкъбсвил, които поддържаха връзка с нея, след като се премести в Хюстън. Някой бе споменал, че има подозрения за внедрен в полицията човек на Лопес, който му е предавал информация, за да му помага да не го хванат.

В такъв случай в необичайната молба на Александър имаше логика. Той подозираше, че някой от неговата организация работи за наркотрафикантите, и искаше това разследване да се извърши от човек, на когото може да има доверие.

Почувства се смешно трогната от доверието му, не само като способности, а и като почтеност. Бе отказвал помощта й преди, ала сега й доверяваше взривоопасната си информация. Допускаше я в живота си, макар и само донякъде. Би трябвало да държи на нея, поне мъничко.

Разбира се, че държеше на нея, каза си тя мрачно. Нали беше компютърен гений и Александър го знаеше. Не бе ли плащал за колежа, където бе развила тези си умения? Той вярваше в способността й да обработи софтуера и да проследи криминалната дейност в киберпространството. Това не означаваше признание в любов. Нямаше надежда за бъдеще с Александър. Тя дори не бе негов тип. Той харесваше високоинтелектуални, самоуверени жени. Харесваше професионалистки. Джоуди повече приличаше на мишка. Криеше се в малкия си ъгъл, избягваше сблъсъците, криеше способностите си, говореше само когато я питаха и никога нищо не искаше.

Напипа дискетата през меката кожа на чантата, която бе купила почти нова на една разпродажба. Стисна устни. Е, може би бе дошло времето да престане да бъде лакей на всички и да започне да отстоява интересите си. Тя бе умна. Бе способна. Можеше да върши всяка работа, която наистина искаше да върши.

Помисли си как би уволнила една жена с болна майка, която зависи от нея, и с малко дете. Изскърца със зъби. Ставаше й все по-ясно, че такава работа никога няма да й харесва.

От друга страна, проследяването на престъпници бе нещо вълнуващо. Лицето й пламна при мисълта колко полезна би могла да бъде на Александър в неговото разследване. Спомни си за двете момченца и за бедната им майка, и гневно присви очи. Щеше да помогне на Александър да хване изрода, поръчал тази екзекуция. И бе точно жената, която имаше уменията да го направи.

 

 

Прекара почти цялата вечер и малките часове на нощта да проследява информацията, която Александър я бе помолил да намери. Един или два пъти стигна до задънена улица и изпадна в отчаяние. Наркобароните сигурно имаха свои си компютърни специалисти, и то от висока класа, щом можеха да правят такива неща.

Накрая намери уебстраница, която даваше информация, поне на пръв поглед, само за най-добрите адреси със сведения за неидентифицирани летящи обекти. Но един от адресите съвпадаше с материала, който бе разпечатала от дискетата на Александър, и бе възможна връзка към наркомрежата. Отваряше страница след страница, ала не намираше нищо повече от шаблонни съобщения за възможни места и дати на приземяване на летящи чинии. Обаче последният адрес съдържаше само една страница с информация, необичайно кратка, и всички места бяха в определена област — Тексас, Мексико и Перу. Но пък Перу бе на един хвърлей разстояние от Колумбия. И докато Колумбия и наркотиците да бяха почти синоними, малко хора извън Агенцията за борба с наркотиците свързваха Перу с наркотрафика.

Бе почти два сутринта и толкова й се спеше, че започна да се смее на собствената си несъобразителност. Ала когато погледна към тази последна уебстраница, изведнъж разбра, че цифрите и местата на кацане на летящи чинии имат някакъв смисъл. Бързо разпечата тази страница.

В разпечатките имаше определена закономерност. Бе толкова очевидно, че направо й вадеше очите. Джоуди грабна един молив и започна да записва цифрите. Оттам бе лесно да ги превърне в букви. Това, което се изписа, бе адрес на електронна поща.

Включи се отново в мрежата, смени самоличността си, за да не оставя цифрови отпечатъци, и използва една хакерска програма, за да намери местоположението на адреса. Сървърът бе чуждестранен, свързан с Перу. Нещо повече, адресът бе в град в Перу на границата с Колумбия. Тя изкопира информацията, без да рискува да я остави на твърдия си диск, и бързо се изключи.

Сгъна листите и ги прибра в чантата си. Легна си, прозя се и се усмихна широко. Александър щеше да бъде впечатлен.

Всъщност той нямаше думи. На паркинга на път за обед прегледа набързо цифрите. Погледът му срещна очите на Джоуди и Александър поклати глава:

— Това е гениално!

— Толкова добре са скрили информацията — съгласи се тя.

— Не, говоря за твоята работа — поправи я той веднага. — Това е много качествена работа, Джоуди. Не се сещам за някой, който би я свършил по-добре.

— Благодаря.

— А ти водиш записки за Броуди Ванс — продължи с прикрита омраза. — Би трябвало той да работи за теб.

Тя прихна, като си представи Броуди с бележник и химикалка, кръстосал крака под полата си пред нейното бюро.

— Няма да му подхожда.

— Ти не подхождаш за работата, която вършиш — настоя Александър. — Когато този случай приключи, искам да се замислиш дали да не си смениш професията. Всяка полицейска служба с отдел за компютърни престъпления ще се гордее, ако те има.

Освен твоята, помисли Джоуди, но не каза нищо. Един комплимент от Александър струваше нещо.

— Може и така да направя — отговори неопределено.

— Това ще ми свърши добра работа — каза той и прибра сгънатите листи във вътрешния джоб на сакото си. — Къде искаш да ядем?

— Обикновено обядвам долу в кафето. Имат един специалитет…

— Къде обикновено обядва шефът ти?

— Броуди? — Тя примигна. — Когато приятелката му е в града, обикновено ходи в един мексикански ресторант, „Ла Ранчерия“. На три преки оттук, близо до северната магистрала.

— Знам къде е. На какво прилича приятелката му?

Джоуди сви рамене:

— Много тъмна, много красива, много шик. Завежда маркетинга за целия югоизточен регион. Наблюдава продажбите на газ и пропан. Ние продаваме в цял свят, разбира се, не само в Тексас.

— Значи пътува до Мексико и Перу — забеляза Александър и се включи в движението.

— Има роднини и в двете страни — обясни тя без особен интерес. — Майка й се пренесе от едно градче близо до границата с Колумбия в Мексико Сити и Кара трябваше да й помогне да организира преместването. Така каза на Броуди. — Намръщи се. — Странно, мисля, че Броуди беше споменал, че майка й е починала. Не обърнах много внимание. Виждала съм я само един или два пъти. Тя води Броуди за носа. Той не е много силен характер.

— Харесваш ли мексиканска храна?

— Ако е истинска, да — отвърна Джоуди с въздишка. — Обикновено ям чили от консерва. Не е същото.

— Вярно, не е.

— Едно време обичах яйца по селски за закуска — спомни си тя и едва не си прехапа езика, задето се бе издала, че помни какво предпочита Александър.

— Да. Направи ми ги в четири сутринта в деня, когато баща ми почина. Джеси плачеше, Марджи също. Никой не беше буден. Аз бях пристигнал през океана и дори не бях вечерял. Ти ме чу как трополя в кухнята и се мъча да си направя сандвич — спомни си той със странно нежна усмивка. — Стана и започна да готвиш. Ала не каза и дума. Сложи чинията пред мен, наля ми кафе и излезе. — Сви рамене. — Аз не бих могъл да говоря, дори ако животът ми зависеше от това. Бях толкова съкрушен от загубата на татко, ти го знаеше. Така и не разбрах откъде знаеш.

— Аз също — призна си Джоуди. Погледна през прозореца. Бе студен, дъждовен ден. Градът изглеждаше мъглив.

Това не бе изненадващо, този град винаги изглеждаше така.

— Какво толкова ти харесва в този Ванс? — попита изведнъж Александър.

— Броуди ли? Ами винаги е мил, насърчава хората и ги кара да се чувстват добре. Приятно ми е с него. Той е… Не знам… Някак си удобен.

— Удобен. — По начина, по който Александър я произнесе, думата прозвуча обидно. Той зави в паркинга пред мексиканския ресторант.

— Ти попита — напомни му тя.

Александър изключи двигателя и я погледна.

— Пазил ме Бог някоя жена да каже за мен, че съм удобен.

— Чудо трябва да стане — успокои го Джоуди и разкопча предпазния си колан.

Той само се засмя.

 

 

Обедът мина спокойно. Броуди го нямаше, но Александър непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше той да се материализира до масата.

— Търсиш ли някой? — попита тя накрая.

Александър я погледна над десерта си, крем карамел.

— Аз винаги търся някой. Това ми е работата.

През повечето време Джоуди не се замисляше с какво си изкарва хляба Александър. Разбира се, издутината под сакото му го издаваше, а и понякога самият той споменаваше някой случай, над който работеше. Днес обединените им усилия доведоха до някакъв резултат в проследяването на компютърната връзка. Ала тя можеше дни наред да не се сеща, че Александър се излага на риск, за да си върши работата. При неговата длъжност бе неизбежно да си създава врагове. Някои от тях сигурно бяха опасни, но досега не му се бе случвало да го ранят.

— За какво си се замислила толкова дълбоко? — попита той.

— О, нищо особено. Този крем карамел е много вкусен.

— Нищо чудно, че шефът ти идва често тук. Храната също е добра.

— Харесва ми как правят кафето…

— Кенеди! — извика Александър към един мъж, който тъкмо влизаше.

Мъжът погледна към него, поколеба се, после се усмихна широко:

— Коб! Радвам се да те видя.

— Мислех, че си в Ню Орлийнс.

— Бях. Върнах се по-рано, отколкото очаквах. Коя е тази? — попита той любопитно и кимна към Джоуди.

— Моето момиче — отвърна непринудено Александър. — Джоуди, запознай се с Бърт Кенеди, един от моите старши агенти.

Те си стиснаха ръцете.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Кенеди.

— Аз също, госпожице…

Александър не обърна внимание на въпроса, а Джоуди само се усмихна.

— Ъъъ… Някакви успехи в корабостроителницата? — попита Кенеди.

— Нищо не става — поклати глава Александър, ала без да среща очите му. — Може следващата седмица да внедрим някой в „Торн Ойл“ — каза тихо, като се огледа наоколо дали някой не ги чува. — По-късно ще говорим за това.

Кенеди бе нервен, ала сега се отпусна и започна да се усмихва.

— Много хубаво! Бих искал да се включа в разследването… Освен ако нямаш нещо по-голямо?

— Друг път ще говорим за това — повтори Александър.

— Ще се видим по-късно.

Кенеди кимна и отиде да седне на една маса до прозореца.

— Това един от най-добрите ти хора ли е? — попита Джоуди.

— Кенеди е ренегат — изръмжа Александър, като го наблюдаваше отдалече. — Той е пиленцето, което по-миналата година докара наркотрафикантите на моя купон в Джейкъбсвил, без първо да ме предупреди. Един от техните хора, който работеше под прикритие, едва не беше убит, защото ние не знаехме кой е.

— Хората на Еб Скот — предположи тя.

Александър кимна.

— Вече бях разстроен, защото Мануел Лопес беше убил моя офицер, който работеше под прикритие, Уолт Мънроу. Той беше най-новият ми агент. Бях го пратил да се внедри в организацията на Лопес. — Очите му бяха студени и сурови. — Исках Лопес. Много го исках. През нощта на нападението нямах представа, че Скот и бандата му изобщо са там. Те се правеха на мексикански националисти. Ако Кенеди е знаел, изобщо не ми бе казал. Можехме да го убием, него или Скот или който и да било от неговите хора. Те не трябваше да са там.

— Предполагам, че господин Кенеди цял живот ще съжалява за това си решение.

Александър я изгледа студено.

— О, съжалява, със сигурност.

Джоуди не бе изненадана, че господин Кенеди се страхува от Александър. Повечето хора се страхуваха от него, включително и самата тя.

Допи си кафето.

— Благодаря за обеда. Наистина ми беше много приятно.

Той се вгледа в нея с искрен интерес.

— Имаш изключителни обноски. Както майка ти.

Джоуди усети как страните й пламват.

— Тя много държеше на възпитанието.

— Както и баща ти. Те бяха добри хора.

— Както и твоят баща.

— Аз го обичах. Майка ми така и не му прости, задето я изостави заради по-млада жена. Тя пиеше като смок. Ние с Марджи бяхме вързани с нея, защото в съда се държа така добре, че никой не би могъл да предположи, че пие. Получи родителските права и ни караше да плащаме за изневярата на баща ни, докато не умря. Дотогава ние бяхме почти пораснали, но още го обичахме.

Джоуди не бе познавала майка им много добре. Марджи нямаше желание да я кани у дома им, докато майка им бе още жива, макар че самата Марджи прекарваше доста време в дома на Джоуди. Марджи и Александър много харесваха госпожа и господин Клейбърн и всяка година им купуваха прекрасни коледни подаръци. Джоуди често се бе чудила колко ли рани му бе нанесла майка му, когато бе бил дете и се бе формирал като характер. Това би могло да обясни много неща за поведението му от време на време.

— Обичаше ли майка си? — попита тя.

— Мразех я.

Джоуди преглътна. Отново си спомни за празненството, за поведението си след онези чаши шампанско. Бе събудила у Александър ужасни спомени за майка му, за детството му. Нищо чудно, че бе реагирал така. В държането й той бе разпознал държането на майка си. Ала бе казал и други неща, неща, които тя не можеше да забрави. Неща, от които болеше.

Сведе очи и погледна към часовника си.

— Наистина трябва да се връщам.

Александър се протегна през масата и хвана ръката й.

— Недей — каза дрезгаво. — Недей да изглеждаш така. Нормално ти изобщо не пиеш, затова шампанското те хвана. Аз реагирах прекалено остро. Не позволявай това да разруши нещата между нас, Джоуди.

Тя пое бавно въздух, за да се успокои. Не можеше да срещне очите му. Вместо това погледна към устните му и това бе грешка — изваяни, чувствени устни, чиито целувки не можеше да забрави. Той бе много опитен. Бе непреодолим. Искаше й се да я привлече в прегръдките си и да я целува до забрава, а това никога нямаше да стане. Усмихна се и издърпа ръката си изпод неговата.

— Нямам нищо против теб — увери го. — Слушай, наистина трябва да се връщам. До края на работното време имам цяла дискета с писма, които трябва да подготвя.

— Добре — съгласи се Александър. — Да тръгваме.

Кенеди вдигна ръка и им махна за довиждане. Александър отвърна на поздрава и обви ръка около кръста й, докато излизаха. Но Джоуди забеляза, че в момента, в който стигнаха до паркинга, той дръпна ръката си. Това бе роля и трябваше да не го забравя. Веднъж вече я бе наранил. Нямаше смисъл да позволи това да се повтори.

Александър я остави пред сградата с поглед, който не я напусна до края на деня.

 

 

Телефонът на бюрото й иззвъня рано на следващата сутрин и тя разсеяно вдигна слушалката, докато печаташе.

— Още ли обичаш симфонична музика? — чу се плътен глас.

Александър! Пръстите й се впуснаха по клавишите, като бъркаха всяка втора буква.

— Ъъъ… Да.

— Утре вечер има специално изпълнение на Дебюси.

— Четох за това във вестника — отговори Джоуди. — Ще свирят „Следобедът на един фавн“ и „Морето“, две от любимите ми пиеси.

— Знам — засмя се той.

— Много бих искала да отида — призна тя.

— Имам билети. Ще те взема в седем. Ще успееш ли да вечеряш дотогава? — попита Александър, подчертавайки, че я кани само на концерт, не и на вечеря.

— Разбира се.

— Трябва да работя до късно, иначе щяхме да отидем и на ресторант.

— Няма проблеми, имам някои неща, останали в хладилника, които трябва да се доядат.

— Тогава до седем.

— До седем. — Джоуди затвори. Ръцете й бяха леденостудени, цялата трепереше отвътре. Той я бе поканил на концерт. Мислите й литнаха към гардероба. Имаше една хубава рокля, черна. Можеше да я съчетае със зимното си палто и с малка огърлица от перли, която Марджи и Александър й бяха подарили по случай завършването на колежа. Можеше да вдигне косата си в кок.

Чувстваше се като ученичка на първа среща, докато си спомни защо излизаха заедно. Александър не просто бе открил вечната любов. Той я прилагаше на дело. Ала защо на концерт?

Отговорът дойде по неочакван начин. Броуди влезе в кабинета й няколко минути след разговора с Александър. Изглеждаше нервен.

— Какво има? — попита тя.

Той пое дълбоко въздух.

— За съботата…

— Няма да мога да дойда — заяви веднага Джоуди.

Облекчението му бе очевидно.

— Много се радвам, че го каза. Кара ще си е вкъщи и иска да прекара деня с мен.

— Този ден Александър има рожден ден — обясни тя с болезненото съзнание, че няма да бъде поканена, макар че Александър със сигурност щеше да иска колегите й да мислят, че бе поканена.

— Аз… Ъъъ… Не можех да не забележа, че вчера те заведе на обед. Вие се познавате от дълго време…

— От много дълго време — призна Джоуди. — Всъщност той току-що се обади да ме покани на концерт на Дебюси…

— Дебюси! — възкликна Броуди.

— Ами да…

— Значи ще се видим там. Ние с Кара също ще ходим. Не е ли съвпадение?

Тя се засмя заедно с него.

— Направо не мога да повярвам! Дори не знаех, че харесваш Дебюси.

Той направи гримаса.

— Всъщност не го харесвам. Кара го харесва.

Джоуди се усмихна закачливо.

— Мисля, че и Александър не го харесва особено, но ще се преструва, че го обича.

Броуди отвърна на усмивката й.

— Извинявай, обаче той не ми се струва много твой тип — започна предпазливо и се поизчерви. — Доста труден характер е, нали? Освен това ми се стори, че вчера носеше пистолет… Джоуди? — попита объркано, когато тя избухна в смях.

— Нещо като охрана е, на половин работен ден — съобщи му Джоуди, без да обяснява какво точно работи Александър. Той винаги бе пазил в тайна работата си, дори пред приятели. Тя едва сега започваше да разбира причините.

— А, така ли… — Броуди се засмя с облекчение. — Аз пък си помислих, че си се хванала с мафиот.

Трябваше да не забрави да каже това на Александър. Не че щеше да го впечатли.

— Е, не е чак толкова лош. За съботата… Все едно, щях да се откажа. Просто не ми се струва правилно.

— Така е — съгласи се той. — Ние с теб сме прекалено старомодни, Джоуди. И двамата не обичаме да нарушаваме правилата. Обзалагам се, че никога не са те глобявали за превишена скорост.

— Никога — призна си тя. — Не че напоследък шофирам кой знае колко. Толкова по-удобно е да ползвам автобуса — добави Джоуди, без да споменава, че преди няколко месеца й се бе наложило да продаде колата си, която бе стара и разходите за поправки съсипваха бюджета й.

— Така е. Ъъъ… Забелязах, че приятелят ти кара нов ягуар.

Тя се усмихна невъзмутимо.

— Той и сестра му получиха голямо наследство. Имат ранчо и отглеждат най-добрите стада в Южен Тексас. Затова може да си позволи да кара ягуар.

— Ясно. — Броуди пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се вгледа в нея. — Дебюси. Някак си никога не съм си те представял, че ходиш по концерти класическа музика.

— Ала аз наистина ходя. Обичам освен това балет и театър. Не че напоследък имам възможност много да ги посещавам.

— И приятелят ти ли ги харесва?

— Всъщност той ме научи да ги харесвам — сподели Джоуди. — Непрекъснато ни водеше със сестра му на представления, когато бяхме момичета. Казваше, че трябва да се научим на култура, защото е важно. По това време нямахме особено желание, но се научихме да я обичаме, както я обичаше Александър. Освен Дебюси — добави с усмивка. — Понякога си мисля, че обичам точно този композитор просто напук на него.

— Много е добър, ако обичаш нещо по-съвременно. Аз самият предпочитам Бетовен.

— Личи си. Е, благодаря ти за разбирането. Значи ще се видим довечера на концерта.

— Сигурно.

Размениха си усмивки и той си тръгна. Тя отново насочи вниманието си към компютъра, замислена за съвпаденията.

Знаеше ли Александър, че Броуди и приятелката му Кара ще ходят на същото представление? Или това бе едно от онези неочаквани съвпадения?

После през главата й мина друга мисъл. Ами ако Александър търсеше нейната компания, защото подозираше Броуди, че е свързан с организацията на наркобарона?