Даяна Палмър
Опасна клопка (11)

Десета глава

Джоуди изпитваше облекчение, че Кара не я подозира, ала я тревожеше, че Броуди я подозира. Той бе интелигентен човек и не бе лесно да бъде излъган. Трябваше да спомене това пред Александър, когато го видеше.

Тази вечер той дойде в апартамента й малко след като се бе прибрала от работа, мълчалив и угрижен.

— Случило ли се е нещо? — попита тя разтревожено.

Александър кимна.

— Имаш ли кафе?

— Разбира се. Ела в кухнята.

Той седна и Джоуди му наля кафе от кафеварката, която току-що бе сварила. Александър отпи и я погледна през масата.

— Днес Кенеди се върна в града. Той е свръзката на Кара.

— Господи — промълви тя. Усещаше, че нещо много се бе объркало.

— Повиках го в кабинета си и му казах, че го уволнявам. Имам показания под клетва от двама свидетели, които са готови да свидетелстват срещу него в съда в замяна за по-малки присъди. — Въздъхна. — Той каза, че знае, че ти си вътре и че си ми помагала да заловя Кара, и че ще й го каже, ако не отстъпя.

— Не се чувствай виновен. — Бе изпаднала в паника, но се помъчи да не го показва. — Не можеш да го оставиш на работа след всичко, което е направил.

Александър я погледна.

— Ти непрекъснато ме изненадваш, Джоуди. Откъде си можела да знаеш, че няма да отстъпя?

— Нямаше да си Александър, ако се оставяше да те блъфират.

— Да, бебчо, ала той не блъфираше.

Това обръщение я свари неподготвена. В нея се надигна топла вълна.

— И какво ще правим сега? — попита малко объркана.

Той забеляза червенината й и се усмихна нежно.

— Ти отиваш за няколко дни да живееш при Марджи, докато аз приключа с този случай. Със сигурност прикритието ни е разбито.

— Марджи наистина може да стреля, но изобщо не я бива.

— Нашият иконом, Чейс, е много добър, също и братовчедът Дерек. Когато завършил колеж, за известно време е работил в националната сигурност. Страхотен стрелец е и ще доведе със себе си и двамата си братя. — Засмя се. — Странно, трябваше само да спомена, че Марджи може да е в опасност покрай теб, и той веднага предложи услугите си.

— Мислех, че не го харесваш.

Александър сви рамене.

— Не ми харесваше мисълта, че Марджи може да има връзка с братовчед. Ала Дерек изглежда също го знае и когато му се обадих, той ми каза нещо, което не знаех. Той не е син на чичо ми. Майка му е имала връзка с един стар франт и Дерек е резултатът. До снощи това беше семейна тайна. Което означава, че е свързан с нас само по брак, не по кръв.

— Той сам ли ти го каза?

— Да. Очевидно го е казал и на теб. Но не е казал на Марджи.

— А ти каза ли й?

— Негова работа е да й го каже. Аз достатъчно съм се бъркал. — Погледна часовника си. — Трябва да вървя. Поръчал съм на един мой човек да наблюдава апартамента ти. Този, за който ти бях говорил. Ала утре ще кажеш на Броуди, че си вземаш няколко дни отпуск, за да се грижиш за болна роднина, и заминаваш при Марджи. Разбра ли?

— Но работата ми…

— Става дума за живота ти! — прекъсна я Александър с блеснали очи. — Това не е игра. Тези хора ще те убият, както са убили онези деца. Няма да те гледам как умираш, Джоуди. Това е най-малкото, което мога да направя, след като те забърках. — Тя затаи дъх. Звучеше много по-сериозно, отколкото си бе представяла. — Казах ти, Кара знае, че си вътре. Вече няма тайни. Напускаш града. Край. — Джоуди го погледна. Знаеше, че няма избор. После щеше да мисли за работата си. Щяха да я уволнят. Страхуваше се да си вземе дори един ден отпуск, когато бе болна, защото политиката на компанията бе много строга. — Ако загубиш тази работа, толкова по-добре — успокои я той. — Прекалено си добра, за да си пропиляваш живота, като печаташ под диктовката на някой друг. Когато всичко това свърши, ще ти помогна да намериш нещо по-добро. Ще те пратя на курсове, за да получиш диплом за компютърен специалист, после ще се обърнем към агенция по заетостта, за да ти намерят по-добра работа. — Това бе малко разочароващо. Очевидно Александър не си представяше бъдеще с нея, иначе нямаше да си прави труда да й търси работа. Той се облегна назад на стола си и отпи от кафето. — Макар че би могло да има и друга възможност — добави неочаквано и я погледна настойчиво.

— Каква друга възможност?

— Друг път ще говорим за това. — Допи си кафето. — Трябва да вървя.

Тя стана и го изпрати до вратата.

— И ти внимавай. — Александър отвори сакото си и показа пистолета си в кожения кобур. — Сам няма да стреля — напомни му Джоуди.

Той се засмя, привлече я в прегръдките си и започна да я целува, докато младото й тяло болезнено затрептя от дълбоки тайни копнежи.

Най-после вдигна ръце. И Александър не дишаше нормално. Когато я погледна, тя почувства настойчивия му поглед чак до петите си.

— Всичките тези години — прошепна той — и аз ги пропилях да ти крещя.

— По това време изглеждаше, че ти харесва — забеляза Джоуди разсеяно, загледана в устните му.

— Не исках брак като на родителите ми. Не позволявах жените да си мислят сериозно за мен — призна Александър и обрисува устните й със своите. — Особено ти. Никоя друга не беше толкова опасна колкото ти, с твоите старомодни идеали и с твоя чист характер. Ала аз не можех да ти позволя да видиш колко ми харесваш. Добре се справих. А после ти пи прекалено много шампанско на празненството и направи това, което се бях страхувал, че ще направиш, откак завърши гимназия.

— Страхувал си се…

Той захапа горната й устна.

— Знаех, че ако някога се доближиш до мен, никога няма да мога да те пусна да си отидеш. Това, което наприказвах на Марджи, беше въздух под налягане. Цялото тяло ме болеше след онова, което направихме заедно. Толкова те исках, мила моя. Цяла нощ не спах и мислех колко лесно би могло да бъде.

— А аз не можах да спя, защото мислех, че ме мразиш.

Александър въздъхна със съжаление.

— Не знаех, че ще ме чуеш, но казах достатъчно, когато те оставих в спалнята ти. Когато слязох долу и видях лицето ти, се почувствах виновен. Ти беше засрамена и унизена и аз бях виновен за това. Исках само да поправя стореното, ала ти започна да се отдръпваш и не искаше да спреш. Тогава разбрах каква голяма грешка съм направил.

Тя въртеше в пръстите си копчето на ризата му.

— И тогава ти потрябва помощ, за да заловиш един наркотрафикант.

Настъпи мълчание, толкова дълго, че Джоуди вдигна поглед.

— Ти си добра, Джоуди, а на мен наистина ми трябваше някой извън агенцията, който да ми помогне да измъкна информацията. Но…

— Но?

Той се усмихна добродушно.

— Хюстънската полиция ми дължи услуга. С удоволствие биха ми намерили информацията, която ми трябваше. Както и тексаските рейнджъри или местният шериф.

— Защо тогава ме помоли аз да го направя?

Александър обхвана с две ръце лицето й. Дланите му бяха топли и меки.

— Губех те — прошепна в устните й. — Ти по никакъв друг начин не би ме допуснала близо до себе си.

Тя вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Ала ти имаше Кири…

— Само за пред хората. Дори не я харесвах, особено на рождения си ден. Вдигнах на Марджи голям скандал, че я бе поканила. Тя не ти ли каза? — Джоуди объркано поклати глава. Той захапа горната й устна. Дишането му стана неравномерно. Дланите му върху лицето й станаха настойчиви. — Когато Марджи ми каза, че си ни чула, аз се напих. Трябваше да изпия две чисти уискита, за да мога да ти се обадя по телефона. Много ми трябваше, за да мога да се извиня. И честно да ти кажа, бебчо, нямам навика да се извинявам.

Тя се разтопи в тялото му, гладна за по-плътен контакт.

— Толкова се срамувах от онова, което бях направила…

Устните му се притиснаха страстно към нейните.

— Много ми хареса това, което направи. Не се шегувах, когато ти го казах. Усещах вкуса ти дълго след като си легнах. Цяла нощ те сънувах.

— Аз теб също — прошепна тя.

Устните му настойчиво разтвориха нейните.

— Мислех, че си хлътнала по проклетия Броуди — изръмжа Александър. — Докато не насочи колата към онзи стрелец. Молех се на всички богове, докато стигнах до теб и видях, че си добре. Можех завинаги да те загубя. Тази мисъл не ми дава покой.

— Аз съм по-корава от стари каубойски ботуши — прошепна Джоуди, невероятно щастлива от това, което й говореше.

— И по-мека от коприна, където трябва. Ела тук. — Той я притисна към стената и започна да я целува с целия копнеж, сподавян от седмици. Когато тя простена, цялото му тяло затрепери от желание. — Убиваш ме!

— Моля?

Александър повдигна глава и погледна в изненаданите й кафяви очи.

— Ти и представа нямаш… Не можеш ли да разбереш, когато един мъж умира от страст? — Изведнъж притисна бедра към нейните, за да подчертае думите си. Джоуди вдигна вежди и преглътна мъчително.

— Александър, аз всъщност само се шегувах, когато ти казах, че имам нощница, окичена с презервативи…

Той избухна в смях и с усилие на волята се отдръпна.

— Никога през живота си не съм се смял, както се смея с теб — каза с въздишка. — Но съм готов да ми отрежат ръката, ако мога веднага да легна на килима с теб.

Тя се изчерви повече от удоволствие, отколкото от страх.

— Може някой от нас да изтича до магазина — предложи колебливо.

— Не сега. Ала задръж тази мисъл, докато приключа със случая.

— Добре — засмя се Джоуди.

Александър захапа горната й устна.

— Към девет сутринта ще те взема от работа — прошепна и вдигна глава. — И ще те закарам в Джейкъбсвил.

— Ти наистина се тревожиш — изведнъж разбра тя и видя сериозното му изражение.

— Да, Джоуди, наистина се тревожа. Дръж си вратата заключена и не вдигай телефона.

— Ами ако си ти?

— В теб ли е още мобилният телефон, който ти бях дал?

— Да. — Тя го извади.

Той го отвори, включи го и провери батерията.

— Напълно е зареден. Остави го включен. Ако се налага да се обадя, ще звъня на този номер. И ти можеш да ми се обадиш, ако те е страх.

— Добре.

Александър я целуна за последен път, хвърли й един загадъчен поглед и излезе. Джоуди заключи след него и остана неподвижна няколко секунди. Свят й се виеше от неочакваните промени, които изведнъж настъпваха в живота и в кариерата й. Александър се опитваше да й каже нещо, но тя не разбираше точно какво. Дали искаше връзка? Със сигурност не можеше да мисли за брак, той мразеше самата мисъл. Ами ако искаше? Този въпрос я измъчва до сутринта, ала така и не намери отговор.

 

 

— Заминаваш за три дни, просто така? — избухна Броуди. Лицето му бе по-гневно, отколкото някога го бе виждала. — Как, по дяволите, ще се оправям без секретарка? Едно писмо не мога да напиша!

Ето го истинският мъж под фасадата, помисли си Джоуди, изненадана от първия си поглед към тъмната страна на Броуди. Никога не го бе виждала истински ядосан.

— Аз не съм просто секретарка — напомни му тя.

— О, по дяволите, пускаш писма и попълваш формуляри за заявки. Наречи го както искаш, това си е тъпанарска работа. — Присви очи. — Всичко е заради това, което направи на Кара, нали? Уплашена си и бягаш.

Лицето й пламна от гняв. Джоуди се изправи и му хвърли един поглед, от който би се разтопила и стомана.

— Ти щеше ли да се правиш на герой и да останеш, ако бяха насочили срещу теб пистолет? Чуй ме, Броуди, тези наркобарони не се интересуват кой умира, стига те да си получават парите. Загинаха две малки момченца, които не бяха направили нищо лошо, просто се бяха озовали между наркотрафиканта и майка си, която се опитваше да спре разпространението на наркотици в своя квартал. Кара е част от тази гнусна търговия и ако я защитаваш, ти също си част. — Той я зяпна. През всичките години, откак работеха заедно, тя никога не му бе говорила така. Джоуди грабна чантата си и прибра малкото лични вещи от бюрото си. — Не си прави труда да ми пазиш мястото. Напускам. В живота има много повече неща, отколкото да крепя самочувствието на мъж, който ме мисли за тъпанарка. И още нещо, Броуди. Ти и твоята приятелка-наркотрафикант можете да вървите по дяволите. С моята благословия!

Обърна се и излезе. Очакваше, че зад гърба й ще се разрази пожар. Потресеното ахване на Броуди бе като музика за ушите й. Александър бе прав, тук тя се пропиляваше. Щеше да намери нещо по-добро, бе сигурна.

На вратата едва не се сблъска с Филип Хънтър.

— Тръгвате ли си, госпожице Клейбърн?

— Тръгвам си.

— Прекрасно. Елате с мен. — Посочи с глава.

Тя тръгна след него, озадачена, защото никога досега не бе говорил с нея. Хънтър я заведе в заседателната зала и затвори вратата. Там бе другият мургав мъж, Колби Лейн, и самият собственик на корпорацията, Юджийн Ритър.

— Седнете, госпожице Клейбърн — покани я Ритър с топла усмивка. Сините му очи светеха под посребрените кичури коса.

Джоуди седна на един стол, стиснала вещите си пред гърдите.

— Господин Ритър… — започна тя, чудейки се какво ще прави сега. — Мога да ви обясня…

— Няма нужда — прекъсна я той. — Вече знам всичко. Когато тази история с наркотиците приключи, а Коб ме уверява, че ще приключи скоро, по какъв начин бихте искали да се върнете и да работите за мен в област, в която уменията ви няма да се пропиляват? — Джоуди нямаше думи, просто го гледаше. — Филип иска да отиде да работи в нашия филиал в Аризона, а Колби Лейн ще го замести тук. Той знае за вашите компютърни умения, а Коб вече му е казал и за дарбата ви за разследвания. Как би ви харесало да работите при Колби като консултант по компютърната безопасност? Заплатата ви ще бъде добра и ще имате автономия в корпорацията. Недостатъкът е, че понякога може да се налага да пътувате до различните ни филиали, за да работите с Хънтър и с другите ни отговорници по сигурността. Това проблем ли е? — Тя поклати глава. Още се мъчеше да разбере какво става. — Добре. — Ритър потри ръце. — Тогава ще подготвим договора и когато се върнете, можете да го дадете на адвоката си да го прегледа и одобри. — Изведнъж стана сериозен. — Тук в близко бъдеще ще има много промени. Аз през повечето време седях в централата в Оклахома, оставях филиалите сами да се оправят и резултатът е почти убийствен. Ако Коб не беше съобщил на Хънтър, че склада се използва за прехвърляне на пратки с наркотици, може би щеше да се стигне до федерални обвинения за участие по непредпазливост в международната контрабанда на наркотици. Кажете на Коб, че съм му задължен за това.

Джоуди се усмихна.

— Ще му кажа. И, господин Ритър, много ви благодаря за тази възможност. Няма да ви подведа.

— Знам това, госпожице Клейбърн. — Той отвърна на усмивката й. — Хънтър ще ви изпрати. Просто за всеки случай. Не че мисля, че имате нужда някой да ви пази — добави Ритър. — Не са много хората, които биха се хвърлили под куршумите, за да спасят някой друг.

Тя се засмя.

— Ако имах време да помисля, сигурно и аз не бих го направила. Все едно, нямам нищо против да ме придружат до портала. Ще взема такси до апартамента си.

— Ще поговорим отново — каза й Ритър и се изправи. Бе висок и много елегантен в сивия си делови костюм. — Добре, Лейн, да вървим. Ще прегледаме за последен път склада.

— Да, сър — отзова се Лейн.

— Направо съм потресена — измърмори Джоуди, когато стигнаха до улицата. Там вече чакаше таксито, което бе повикала. Бе се обадила и на Александър да я чака в апартамента й.

— Ритър вижда повече, отколкото хората си мислят — обясни й със смях Хънтър. — Умен е и малко неща пропуска. Кажете на Коб, че и аз съм му задължен. Ние с жена ми напоследък си имаме други емоции. Наскоро разбрахме, че отново очакваме дете и умът ми не е толкова в работата, колкото би трябвало да бъде.

— Моите поздравления!

Той сви рамене:

— Аз нямам нищо против още едно момиченце, но Дженифър този път иска син. Иска да е близо до братовчедка си Данета, която също чака второ дете. Данета и Кейб Ритър, синът на стареца, имат син и този път искат дъщеричка. — Засмя се. — Ще видим на кой какво ще се падне. Междувременно вие отивайте направо в апартамента си и не спирайте никъде — нареди Хънтър, изведнъж станал сериозен. Погледна над покрива на таксито, видя нещо и кимна одобрително. — Коб ви е уредил охрана. Не, не се обръщайте. Ако някой се опита да ви нападне, карайте направо и оставете охраната да се оправи.

— Добре. Ала не съм особено притеснена.

— И аз така видях онази нощ. Смела жена сте вие, госпожице Клейбърн. Ще бъдете добро попълнение в отдела по сигурността тук.

Тя засия.

— Ще се постарая. Благодаря още веднъж.

— Няма проблеми. Пазете се.

Той затвори вратата и проследи с поглед таксито. Охраната, тъмна кола без обозначения, потегли веднага и пое след таксито. Джоуди се улови, че й се иска Кара и нейната група да се опитат да я нападнат. Не би имала нищо против тази жена да прекара повече време в затвора.

 

 

Александър я чакаше в апартамента. Той взе куфара, който си бе приготвила, и я откара до ранчото в Джейкъбсвил. Джоуди нямаше време да му разкаже за промените в своя живот. Пазеше това като изненада. Не се съмняваше в способностите си и самоувереността й имаше изненадващ ефект върху приятелката й Марджи, която я посрещна на вратата.

Марджи я прегърна, ала очите й бяха напрегнати.

— В теб има нещо различно.

— Тренирах.

— Разбира се, че тренираше — засмя се Александър. — Най-вече да засилва коли към мъже, въоръжени с картечници.

— Моля? — ахна Марджи.

— Ами те стреляха по Александър — обясни Джоуди. — Какво друго можех да направя?

Братът и сестрата си размениха дълги сериозни погледи. Той кимна бавно и се усмихна. Тя засия.

— Какво става? — учуди се на глас Джоуди.

— Разменяме си мисловни съобщения — отговори дяволито Марджи. — Няма значение. Идваш тъкмо навреме да пробваш роклята за фламенко, която съм ти ушила за нашето празненство по случай Деня на Вси светии.

— Деня на Вси светии… — повтори неразбиращо Джоуди.

— Празненството е тази събота. Винаги го правим съботата преди Деня на Вси светии, не помниш ли?

— Не бях усетила, че е дошло. Явно съм била по-заета, отколкото си мислех.

— Тя пише стихове за мен — съобщи Александър и тръгна нагоре по стълбите с багажа на Джоуди.

— Не пиша стихове за теб! — подвикна подире му Джоуди.

Той само се засмя.

— И ги чете на сцената на ретро кафене в стил „битник“.

— Наистина ли? — изненада се Марджи. — Джоуди, трябва да ти дойда на гости в Хюстън, за да ме заведеш там. Обичам кафенета и поезия! — Поклати глава. — Не мога да си те представя да четеш стихове на сцена. Нито пък да засилваш коли към куршумите. — Бе шокирана. — Ти си се променила.

— Предполагам — кимна Джоуди.

Марджи импулсивно я прегърна.

— Още ли сме приятелки? Аз не бях добра приятелка, но ще се опитам. Вече мога да правя канапета! Вземам уроци. Сега можеш да идваш на празненства, когато Джеси я няма, и аз няма да те карам да вършиш нищо.

Джоуди избухна в смях.

— Това трябва да се види!

— Ще го видиш в петък. Сигурно ще ми отнеме цял ден заедно с украсяването, и него ще направя сама. Дерек мисли, че се подобрявам с бясна скорост — добави тя и по страните й изби лека червенина.

— Братовчедът Дерек тук ли е вече?

— Той всъщност не ми е истински братовчед, само по сватовство, макар че едва сега го разбрах. — Марджи я задърпа навън. — Има двама братя и те пътуват насам. Единият от тях има ранчо за животни, а другият е разведена мечка гризли.

— Моля?

Марджи изглеждаше разтревожена.

— Той е агент от Бюрото за опазване на природата. Преследва бракониери и хора, които се занимават с незаконен лов и други такива неща. Жена му го зарязала заради търговец на коли. Още преживява.

— Дерек близък ли е с тях?

— С онзи с ранчото. С мечката гризли не се виждат често, слава богу.

— Слава богу?

Марджи се изчерви.

— Мисля, че братовчедът Дерек иска да ми е много повече от братовчед.

— Крайно време беше — отбеляза Джоуди със закачлива усмивка. — Той е точно твоят тип.

Марджи направи физиономия.

— Ела в кухнята да видим какво има за ядене. Не знам за теб, но аз съм гладна. — Спря насред крачка. — Не го приемай погрешно, обаче защо Дерек и братята му идват, и защо ти и Александър сте тук по средата на седмицата?

— О, няма нищо, просто някой ще се опита да ме убие — отговори нехайно Джоуди. — Ала Александър без проблеми ще се справи с него, с помощта на Дерек и с усилията на Агенцията за борба с наркотиците и на неговата група.

— Ще се опита да те убие — кимна Марджи. — Точно така.

— Това не е шега — обади се Александър от вратата. Той влезе в стаята, придърпа Джоуди и нежно я целуна. — Трябва да вървя. Дерек е поел работата, а братята му ще пристигнат след час-два. Няма за какво да се безпокоите.

— Освен че може да те застрелят — отговори разтревожено Джоуди. Александър разтвори сакото си и й показа пистолета. — Знам. Ти си непобедим. Но се върни цял, а?

Той потърси очите й и се усмихна нежно.

— Разбрахме се. До скоро. — Намигна на Марджи, хвърли един последен поглед към Джоуди и излезе.

— Как се променят хората — забеляза Марджи.

Ала Джоуди не я слушаше. Погледът й още бе прикован към широкия гръб на Александър.

 

 

Тази вечер Александър и неговата група се срещнаха, за да съгласуват действията си и да обсъдят стратегията. Вече знаеха къде е Кара Домингес, кои са нейните хора и точно колко знае Броуди Ванс за операциите й. Пазачът в склада на Ритър също бе свързан, но си мислеше, че е на свобода. Това, което не знаеше, бе, че Александър имаше съдебно нареждане за подслушване на кабинета му, и агентът, който отговаряше за тази работа, имаше интересна информация за доставка на наркотици, които още бяха скрити в склада. Никой не знаеше за тях, преди да започнат да подслушват. И пратката бе по-голяма и от тази, която току-що бяха заловили.

Номерът бе да се хванат престъпниците със стоката. Не бе достатъчно да се знае, че бяха свързани с това. Нужди бяха убедителни доказателства и факти, които да издържат в съда, за да свържат Кара с доставките на наркотици.

И точно когато Александър си мислеше, че бе заложил капана, Кара Домингес изчезна от лицето на земята. Пазачът на склада бе незабавно арестуван, преди да бе успял да избяга, ала по съвета на адвоката си нямаше какво да каже.

Когато отидоха в склада на Ритър заедно с Колби Лейн и Филип Хънтър, за да конфискуват пратката от наркотици, намериха кашони с резервни части за сонди. Дори и с помощта на кучета не откриха и следа от липсващата пратка. И всички, свързани с Кара Домингес, изведнъж развиха амнезия и не можеха да си спомнят нищо за нея.

Единственото добро в цялата тази история бе, че операцията очевидно се бе преместила другаде и вече никой нямаше причини да убива Джоуди. Къде се бе преместила бе работа на Агенцията за борба с наркотиците да разбере. Александър бе сигурен, че Кенеди има пръст във внезапното изчезване на Кара и на доставката, но нищо не можеше да докаже. Единственото, което можеше да предприеме, бе да даде под съд Кенеди за предаване на секретна информация на известен наркотрафикант, и това можеше да го докаже. Подведоха го под отговорност за конспирация с цел разпространение на контролирани вещества, което на практика означаваше, че той вече нямаше да има никакъв шанс да работи в службите по сигурността, дори ако успееше да се спаси от дълъг срок затвор.

Александър се върна в ранчото в Джейкъбсвил в петък и завари Марджи и Джоуди в кухнята да правят канапета, докато Дерек и други двама мъже седяха край масата. Дерек опитваше от ролцата с кренвирши, докато един по-висок тъмноок мъж с гарвановочерна коса смазваше пушката си, а друг чернокос мъж със зелени като на Александър очи седеше и ги гледаше сърдито.

— Тя изчезна — съобщи тежко Александър. — Духна. Не можем засега да намерим и следа от нея, а пратката наркотици изчезна яко дим. Няма нужда да казвам, че изпитвам облекчение заедно с теб — каза на сияещата Джоуди, — но не е това, което исках да стане.

— Твоят човек отвътре се е провалил — заяви зеленоокият непознат с дълбок басов глас.

— Не съм имал човек отвътре, Зик — възрази Александър и седна до другите. — Там е работата.

— Не му обръщай внимание — посъветва го другият непознат. — Той е съвършен. Той никога не губи дело, никога не пропуска изстрел. И може да готви.

Зик го стрелна с поглед.

— Би могъл да вземеш някой и друг урок по стрелба, Джошуа. Ти дори мишената не улучваш.

— Вярно е — съгласи се веднага Дерек. — Веднъж се опита да улучи една змия и свали пощенската кутия.

— Когато искам, мога да улуча това, в което се целя — заяви намусено Джошуа. — Мразех проклетата пощенска кутия. Нарочно я свалих.

Братята му едва не се изтъркаляха на пода от смях. Джошуа въздъхна и си наля още една чаша кафе.

— Както разбирам, качвам се обратно на самолета за Оклахома.

— А аз за Уайоминг — кимна Зик.

— Аз пък имам родео в Аризона — додаде Дерек. — Слушайте, защо да не разпродадем всичко и да се преместим тук? В Тексас има много ранчота. Всъщност мисля, че без много усилия можем да намерим някое наблизо.

— Бихте могли — намеси се Александър и също си наля кафе, като използва възможността да разроши русата коса на Джоуди и да й се усмихне нежно. — Чух, че ранчото на стария Джейкъб отново се продава. Този тип от Изтока, който го беше купил, само дето не е изгубил и ризата си на фондовия пазар. Лошо няма, той и без това не разбираше кой знае колко от коне.

— Това ферма за коне ли е? — попита заинтригувана Джоуди.

Александър кимна:

— Арабски коне за разплод и две жребчета за състезания. Мечтата му беше един ден да вкара кон в дербито в Кентъки.

— Защо се е отказал?

— Ами първо, защото нищо не разбираше от коне. Не приемаше съвети от никой, който разбира, само четеше една книга. Беше решил, че ще може да го направи сам. Това беше преди за пръв път да го изритат от обора.

— Аз не си падам по коне — изръмжа Зик. — И работя в Уайоминг.

— И без това сте малко закъснели — намеси се Марджи, ала гледаше с нова настойчивост към Дерек. — Чухме, че един от братята на Кеш Грайър е дошъл да го оглежда. Очевидно ги интересува.

— Грайър има братя! — възкликна Джоуди. — Колко?

— Трима. Доста време са били в обтегнати отношения, но се опитват да се сдобрят. Изглежда, че ранчото ще ги събере достатъчно близо до Кеш, за да се опитат да излекуват разрива си.

— Той е лош човек — обади се Дерек.

— Поддържа примирието — защити го Александър. — И прави живота в града интересен. Особено напоследък.

— Какво става напоследък? — поинтересува се Дерек.

Александър, Джоуди и Марджи си размениха съзаклятнически погледи.

— Няма значение — отговори Александър. — Има и други имения, ако наистина ви интересува. Може да се отбиете в някоя от агенциите за недвижима собственост и да прелистите брошурите им.

— Той никога няма да напусне Оклахома — кимна Дерек към Джошуа. — А Уайоминг е единственото място, което е достатъчно рядко населено, за да се харесва на нашата семейна мечка гризли. — Погледна към Марджи и се усмихна. — На мен обаче ми трябва само временна оперативна база, тъй като повечето време съм на път. Може да си купя някоя къщурка наблизо и да идвам да правя серенади на Марджи, когато съм в града.

Марджи се засмя, ала се бе зачервила от вълнение.

— Би ли могъл да го направиш сега?

— Разбира се, ти си решила да правиш кариера като моден дизайнер.

— А ти си чупиш костите и си разтягаш мускулите в родеото.

— Някой ден може и да намерим някакви допирни точки — отговори Дерек.

Марджи само се усмихна.

— Ще останете ли всички за моето празненство за Деня на Вси светии? — попита тя братята.

Зик допи кафето си и се изправи.

— Аз не ходя по празненства. Извини ме. Трябва да се обадя на авиокомпанията.

— Идвам след теб — допълни Джошуа и тръгна след брат си с извинителна усмивка.

— Е, доколкото разбирам, оставам само аз — заключи Дерек. — Как мислиш, Марджи, дали мога да взема назаем един костюм от Алекс и да се маскирам като университетски професор?

Тя избухна в смях.

Александър хвана Джоуди за ръката и я изведе от кухнята.

— Къде отиваме?

— На разходка, след като вече никой не стреля по нас — отговори той и сплете пръсти в нейните.

Изведе я през входната врата и тръгнаха покрай къщата, край дългите огради, зад които държаха добитъка.

— Кога трябва да се връщаш на работа? — попита я неохотно.

— Точно този въпрос не го обсъдихме — обясни тя със загадъчна усмивка, защото Александър не знаеше на каква работа щеше да се върне. — Но предполагам, че ще е съвсем добре, ако се върна следващата седмица.

— Все си мисля, че Броуди Ванс по някакъв начин е забъркан в това — обърна се той към нея. — Още не мога да го докажа, ала съм сигурен, че не е толкова невинен, колкото се преструва.

— И аз така мисля — съгласи се Джоуди, с което го изненада. — Между другото — добави тя, — преди да дойда тук, напуснах работата си.

— Напуснала си? Браво! — възкликна Александър и силно я прегърна. — Гордея се с теб.

Джоуди се засмя и отвърна на прегръдката му.

— Недей толкова да се гордееш. Продължавам да работя за господин Ритър, но в съвсем друга област.

— Какво ще правиш?

— Ще работя с Колби Лейн като консултант по компютърната безопасност.

— Ами Хънтър?

— Той се връща в Аризона с жена си. Очакват второ дете и мисля, че точно в момента не искат толкова много вълнения. Така че Колби Лейн поема сигурността. Господин Ритър каза, че може да ми се наложи понякога да пътувам, ако има проблеми, ала няма да е често.

Александър я гледаше внимателно.

— Ако е само от време на време и не за дълго, няма проблеми. Ти ще се справяш добре със сигурността. Старият Ритър не е толкова глупав, колкото мислех. Радвам се, че още държи под око компанията. Колби Лейн ще кара хората от охраната да стоят на нокти също толкова добре, колкото и Хънтър.

— Мисля, че Хънтър е ядосан, задето Кара е успяла да влезе в паркинга на гаража — сподели Джоуди.

— Ядосан е. Но това можеше да се случи на всеки. Мисля, че Броуди Ванс е нашата въпросителна. Трябва да бъде следен. И не, не можеш да предложиш ти да го правиш. Нека Лейн си организира собствено наблюдение. Ти се захващай за работата, която ти се предлага, и престани да си пъхаш носа навсякъде.

— Това ми харесва! — възкликна тя. — И кой ме научи да си пъхам носа не където ми е работата, като ме прати да слагам бръмбари под хорските маси в кафенетата?

Той сериозно се вгледа в нея.

— Ти се справи прекрасно. Гордея се с теб. Винаги съм мислил, че можем да работим заедно.

— Ние наистина работихме заедно, нали?

Александър отметна кичурите коса от бузата й.

— Имах предвид друга възможност за сътрудничество — каза той и се наведе към устните й.