Даяна Палмър
Опасна клопка (2)

Първа глава

Нямаше спасение. Марджи Коб я бе поканила на празненство в семейното ранчо в Джейкъбсвил, Тексас. Джоуди Клейбърн бе изчерпала целия си репертоар от извинения. Най-любимото й бе, че ако има нужния повод, по-големият брат на Марджи, Александър Тайръл Коб, ще я хвърли за храна на добитъка. Дори това не помогна.

— Той ме мрази, Марджи — простена тя по телефона от апартамента си в Хюстън, Тексас. — Знаеш, че ме мрази. Вероятно би бил най-щастлив, ако до края на живота си не се доближавам до него и никога не му се наложи да ме види отново.

— Това не е вярно — възрази Марджи. — Лекс наистина те харесва, знам го — добави тя с насилена увереност, като използва умалителното име, което само една шепа хора на земята имаха правото да използват. Джоуди не бе сред тях.

— Вярно, просто крие симпатията си към мен с пристъпи на лошо настроение, украсени със сарказъм.

— Сигурно — отвърна Марджи с угасващ ентусиазъм.

Джоуди се отпусна по гръб на дивана, притиснала безжичния телефон към ухото си, и отметна назад дългата си руса коса. Започваше да става прекалено дълга. Наистина трябваше да се подстриже, но й бе приятно усещането. Сивите й очи се усмихнаха, като си спомни колко харесваше Броуди Ванс дълга коса. Той й бе колега в Хюстънския клон на петролната корпорация „Ритър“ и бързо се издигаше в кариерата. Както и Джоуди. Тя бе административен помощник на Броуди и ако той успееше да направи, каквото бе решил, Джоуди щеше да поеме неговата работа като главен специалист в отдел „Човешки ресурси“, когато Броуди се издигнеше до ръководител на отдела. Той я харесваше. Тя също го харесваше. Разбира се, Броуди имаше умопомрачителна приятелка, която бе ръководител на отдел „Маркетинг“ в Хюстън, ала тя бе винаги някъде на път. Той бе самотен, затова често ходеше на обед с Джоуди. Тя с всички сили се мъчеше да се влюби в него и Броуди бе започнал да я забелязва. Александър я бе обвинил, че се опитва да мине през леглото му, за да си уреди издигането…

— Не е вярно! — възкликна Джоуди, спомнила си неочакваното му посещение в кабинета й заедно с един служител на компанията, който му бе личен приятел. Това бе хвърлило в хаос нервите и сърцето й. Да види неочаквано Александър означаваше да се разтопи от глава до пети, въпреки всичките й усилия да не му позволява да й въздейства.

— Моля? — изненада се Марджи.

Джоуди бързо се изправи.

— Нищо, извинявай. Просто си мислех нещо. Знаеш ли, че Александър има приятел, който работи в моята компания?

Последва дълго мълчание.

— Така ли?

— Джаспър Дънкан, началник-отдел „Човешки ресурси“ в нашия клон.

— А, да. Джаспър… — Отново настъпи мълчание. — Откъде знаеш?

— Защото господин Дънкан го доведе направо до бюрото ми, докато говорех с… Ами, с един мой добър приятел, моят началник.

— Да, този, с който той мисли, че спиш.

— Марджи! — избухна Джоуди.

Чу се смутен смях.

— Извинявай, знам, че няма нищо такова. Александър винаги мисли най-лошото за хората. Нали знаеш за Рейчъл.

— Всички знаят за Рейчъл. Шест години минаха, а той още ни го натяква.

— Наистина ние ги запознахме — оправда се Марджи.

— Е, откъде можехме да знаем, че тя е женско жиголо и единствено се интересува как да се ожени за богат мъж? Но ако имаше малко повече ум в главата, нямаше да си въобразява, че Александър би се хванал на такава игра.

— Доста добре го познаваш — отбеляза Марджи.

— Израснали сме заедно в Джейкъбсвил, Тексас — напомни й Джоуди. — Е, почти — добави тя замислено. — Александър беше с осем години по-голям от нас, а когато завърши колежа, замина да работи в Агенцията в Хюстън.

— Той все още е с осем години по-голям от нас — засмя се Марджи. — Хайде, знаеш, че няма да си простиш, ако пропуснеш този купон. Къщата ще е пълна с хора. И Дерек ще бъде там — добави подмамващо.

Дерек бе далечен братовчед на Марджи, мъж-мечта с някои особени навици и наистина странно чувство за хумор.

— Знаеш какво стана последния път, когато с Дерек бяхме заедно — изрече Джоуди с лошо предчувствие.

— О, сигурна съм, че точно това Александър вече го е забравил.

— Той е злопаметен. А и Дерек може да ме уговори да направя какво ли не.

— Ще се въртя около вас и ще ви пазя от опасни хрумвания. Хайде, кажи да. Имам възможността да покажа новите тоалети, които съм измислила. Всичко зависи от това, дали празненството ще мине добре. Освен това съм направила такъв прекрасен модел рокля, който искам да пробвам на теб. Като за жена с тяло на манекен изобщо нямаш усет за стил!

— Ти пък имаш достатъчно и за теб, и за мен. Нали си изгряващ моден дизайнер, аз съм чиновничка. Трябва да се обличам според положението си.

— Глупости. Кога за последен път шефът ти е носил черна рокля на купон?

Джоуди си спомни за една реклама по телевизията, изобразяваща мъже, облечени с официални черни рокли, и прихна, като си представи косматите крака на Александър в къса пола. После се опита да си представи къде би държал пистолета си, ако бе с къса пола, и наистина се разкикоти. Каза на Марджи какво мисли и двете избухнаха в смях.

— Добре — предаде се най-накрая. — Ще дойда. Обаче ако си счупя ръката в дебелата глава на брат ти, не казвай, че не съм те предупредила.

— Дума няма да кажа, кълна се.

— В такъв случай ще се видим в петък следобед около четири — въздъхна примирено Джоуди. — Ще взема кола под наем и ще дойда.

— Ъъъ, Джоуди…

— Добре де, Марджи — изръмжа тя. — Ще пристигна със самолет на летището в Джейкъбсвил, а ти можеш да ме вземеш оттам.

— Прекрасно!

— Само защото съм посмачкала два калника — смотолеви Джоуди.

— Ти съсипа две коли, Джоуди, и след последния път Александър едва те измъкна от съд…

— Ами онзи глупав дебелоглав варварин заслужаваше да го ударя! Той ме нарече… Е, няма значение, но си го просеше. — Марджи се помъчи да не се разсмее. Отново. — Както и да е, отървах се само с една дребна глоба, а съдията беше на моя страна, когато чу цялата история — заяви Джоуди, без да обръща внимание на забележката на Марджи, че Александър първо бе говорил със съдията. — Не че брат ти някога би ме оставил да го забравя! Не може да ме поучава, само защото работи в Министерството на правосъдието.

— Ние просто искаме да пристигнеш жива, миличка — засмя се Марджи. — Сега нахвърляй няколко неща в куфара, кажи на шефа си, че имаш болна братовчедка, за която трябва да се погрижиш, преди движението да е станало натоварено, и ние… Аз ще те посрещна на летището в петък следобед. Обади ми се да ми кажеш кога пристигаш, става ли?

— Добре — съгласи се Джоуди, без да забелязва как Марджи се поправи.

— Хубаво, ще се видим тогава. Ще си прекараме страхотно.

— Сигурно — съгласи се Джоуди. Ала когато затвори, започна да се ругае, че бе толкова малодушна. Александър щеше да я накълца на парчета, просто си знаеше. Той не я харесваше и никога не я бе харесвал. Държеше се още по-враждебно, откак тя се премести в Хюстън, където работеше и той. Освен това, такова събиране означаваше много работа за Джоуди, защото винаги, когато бе там, тя готвеше. Готвачката на семейството, Джеси, не обичаше да се навърта около Александър, когато той си бе у дома, затова в такива моменти бягаше, а Марджи изобщо не можеше да готви и обикновено Джоуди трябваше да поеме тази работа. Не че имаше нещо против, просто от време на време имаше чувството, че я използват.

И въпреки уверенията на Марджи знаеше, че в момента, в който кракът й стъпи в ранчото на семейство Коб, боят нямаше да й се размине. Марджи поне не бе споменала, че бе поканила сегашната приятелка на Александър, Кири Дейн. Цяла събота и неделя с елегантната снабдителка на изискания магазин в Хюстън щеше да й дойде прекалено много.

Проблемът бе, че когато Марджи я помолеше да отиде, тя трябваше да отиде. Толкова бе задължена на това семейство. Когато родителите й, дребни земевладелци от Джейкъбсвил, се удавиха по време на скромната си ваканция във Флорида, Александър бе този, който долетя, за да уреди всичко и да утеши отчаяната седемнадесетгодишна Джоуди. Когато тя постъпи в бизнес колежа, той отиде с нея да я запише и сам плати таксата й. Всички празници Джоуди прекарваше с Марджи. След като бащата на Марджи и Александър почина и те наследиха ранчото в Джейкъбсвил, тя прекарваше всички летни ваканции там, с Марджи. Животът й бе толкова преплетен с живота на семейство Коб, че дори не можеше да си го представи без тях.

Но отношенията на Александър с Джоуди бяха доста нееднозначни. Понякога беше много мил с нея, по своя си грубоват начин. Ала същевременно се държеше така, сякаш присъствието й му бе неприятно и непрекъснато се заяждаше с нея, поне през последната година.

Тя стана и тръгна да стяга багажа си, като се опитваше да не мисли за тази неприязън. Нямаше полза да се задълбава в противоречията си с Александър. Той бе като природна сила, която трябваше да се приеме, след като не можеше да се контролира.

 

 

Летището в Джейкъбсвил бе доста претъпкано като за петък следобед. Бе съвсем малко в сравнение с летищата в големите градове, но много хора от Южен Тексас правеха тук връзка за Сан Антонио или Хюстън. Имаше ресторант и две чакални, а в коридорите бяха окачени красиви картини с типични тексаски пейзажи.

Джоуди почти се огъваше под теглото на огромната си чанта и непослушния куфар с колела, които не искаха да се въртят. Оглеждаше се за Марджи. Не би трябвало да е трудно да забележи брюнетката, защото тя бе висока като за жена и винаги бе облечена с нещо крещящо, обикновено някакъв пищен модел, създаден от самата нея. Ала наоколо не се виждаха никакви високи брюнетки. Това, което видя и което я накара да замръзне насред крачка, бе един висок и впечатляващ тъмнокос мъж със сив официален костюм. Мъж с широки рамене и тесни бедра, с големи крака и ръчно шити кожени обувки. Завъртя се, огледа се и я забеляза. Дори от разстояние дълбоките му студени зелени очи бяха страшни. Както и самият той. Изглеждаше направо бесен.

Джоуди замръзна, сякаш пред нея се бе изпречила кобра, и го изчака да се приближи към нея с бързата си походка, която помнеше от годините на болезнените им сблъсъци. Вдигна глава и присви очи. Бързо пое дъх и се приготви за битка.

Александър Тайръл Коб бе на тридесет и три години. Той бе старши инспектор в Агенцията за борба с наркотиците. Обикновено работеше извън Хюстън, но в момента бе в едноседмичен отпуск, което означаваше, че живее в семейната ферма в Джейкъбсвил. Двамата с Марджи бяха отраснали там, ала след развода майка им ги бе взела от баща им и ги бе отвела в Хюстън. Едва след нейната смърт най-после им бе разрешено да се върнат у дома в ранчото на баща си. Старецът много ги обичаше и много страда, когато майка им му ги отне.

Александър живееше в ранчото за по няколко дни от време на време, когато не бе някъде другаде по работа. Освен това имаше апартамент в Хюстън. Марджи живееше през цялото време в ранчото и се грижеше нещата да вървят гладко, докато батко й вкарваше в затвора наркотрафиканти.

Той приличаше на човек, който би могъл да направи това с голи ръце. Имаше не само големи крака, но и големи юмруци и Джоуди го бе виждала да ги използва веднъж срещу един мъж, който бе ударил Марджи. Рядко се усмихваше. Бе зъл като настъпена змия и когато пъхаше големия си четиридесет и петмилиметров пистолет в ръчно изработения кожен кобур и тръгваше да си търси белята, го правеше съвсем делово.

През последните две години бе помагал да хванат виден международен наркобарон, Мануел Лопес, който бе загинал мистериозно при един взрив на Бахамите. Сега бе по следите на приемника на мъртвия барон, латиноамериканец, за който се предполагаше, че има делови връзки в пристанищния град Хюстън.

Джоуди се влюби лудо в него още като момиче. Написа му любовно стихотворение. Александър, с типичната си деловитост, поправи правописните й грешки и й купи сборник с упражнения по английски, за да й помогне да подобри правописа си. Самочувствието й доста пострада и след този случай тя старателно криеше най-дълбоките си чувства.

Бе го виждала само няколко пъти, след като постъпи в колежа и се премести в Хюстън. Когато ходеше на гости на Марджи, Александър никога не бе там, освен по Коледа. Сякаш я избягваше. После, само преди две седмици, се отби в службата й да се обади на Джаспър. Като го видя толкова неочаквано, Джоуди изпадна в шок и колкото да се опитваше да запази спокойствие, ръцете й започнаха да треперят. Искаше й се да вярва, че бе преодоляла пламенното си увлечение по него. За съжаление бе станало само по-зле. Бе по-лесно, когато не трябваше да го вижда. Добре че градът бе голям, а и двамата не се движеха в едни и същи среди. Тя не знаеше къде се намира службата му, нито къде беше апартаментът му, и не питаше.

Всъщност нервите й в момента вече бяха пред скъсване само от спокойния и настойчив поглед на зелените му очи през пълната чакалня. Джоуди стисна здраво дръжката на куфара си. Александър караше коленете й да омекват.

Той тръгна към нея, без да поглежда наляво или надясно. През цялото време погледът му бе прикован върху нея. Тя се чудеше дали и в работата си бе такъв, толкова съсредоточен в това, което прави, че да изглежда толкова неумолим.

Бе освен това и сексапилен. Във всяко движение на дългите му, силни бедра, в начина, по който ходеше, имаше овладяна чувственост. Бе елегантен и арогантен. Джоуди не можеше да си спомни нито един момент в своя живот, когато да не бе била очарована от него. Надяваше си да не й личи. Много се стараеше да се прави, че не може да го понася.

Александър спря пред нея и погледна надолу към огромните й очи. Неговите очи бяха зелени, ясни като вода, с тъмни контури, които ги правеха да изглеждат още по-пронизващи. Имаше гъсти черни мигли, черни вежди и черна права гъста коса, старателно подстригана.

— Закъсня — заяви той с дълбокия си дрезгав глас, хвърляйки веднага ръкавицата. Изглеждаше раздразнен, не в настроение, като че ли му се искаше да ухапе някого.

— Не мога аз да карам самолета — отвърна тя саркастично. — Трябва да разчитам за това на мъжете.

Александър я изгледа убийствено и се обърна.

— Колата е на паркинга. Да вървим.

— Трябваше Марджи да ме посрещне — изръмжа Джоуди и повлече куфара след себе си.

— Марджи знаеше, че ще бъда наблизо и ме помоли аз да те посрещна — обясни той загадъчно. — Ала и без това никога не съм срещал жена, която да не закъснява за срещи.

Куфарът на колела падна поне за десети път. Тя изпъшка и накрая го понесе в ръка.

— Можеше да предложиш да ми помогнеш.

Александър вдигна вежди:

— Да помогна на жена да носи тежък багаж? Боже мой, ще ме съблекат, ще ме вържат и ще ме разнасят из Хюстън.

Джоуди го изгледа изпепеляващо.

— Добрите обноски никога не излизат от мода.

— Жалко, че никога не съм ги имал. — Гледаше я как се бори с куфара и в зелените му очи искреше чиста отрова.

Тя вече се потеше.

— Мразя те — процеди през зъби, докато се влачеше след него.

— Това е нещо ново — сви рамене той и посегна към задния джоб на панталона си за ключовете от колата.

Един от пазачите забеляза пистолета на колана му и заплашително тръгна към тях. Александър подчертано спокойно бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади значката и служебната си карта, още преди мъжът да бе стигнал до него.

— Почакайте малко. — Пазачът взе документите и се отдалечи да ги провери по радиостанцията.

— Може би си в някакъв списък на издирвани престъпници — предположи въодушевено Джоуди. — Може би ще те прибере в затвора, докато те проверява.

— Ако го направи, до сутринта ще си търси друга работа — отвърна невъзмутимо Александър.

Не се усмихна и тя разбра, че говори сериозно. Той бе много отмъстителен. Хората от силите за сигурност говореха, че ако му минеш път, ще те преследва и в ада. От годините на нелекото им познанство Джоуди знаеше, че това съвсем не бе мит.

Полицаят се върна и му подаде документите.

— Извинете, господине, но работата ми е да проверявам съмнителните.

Александър го изгледа свирепо.

— Защо тогава не сте проверили онзи господин с копринения костюм и с шапката с панделка? Той умира от ужас, че може да го забележите.

Пазачът се намръщи и погледна към елегантно облечения мъж, който си подръпваше вратовръзката.

— Благодаря, че ми обърнахте внимание — измърмори той и се запъти към него.

— Можеше да му предложиш да му дадеш назаем пистолета си — обади се Джоуди.

— Той си има… Ако може да се нарече така — добави Александър с отвращение, като видя перлената дръжка на револвера, който държеше пазачът.

— Мъжете трябва да си имат оръжие, нали така.

Той я погледна бързо.

— С такъв език на теб не ти трябва оръжие. Внимавай да не си порежеш брадичката. — Тя замахна към него и не уцели, като едва не загуби равновесие. — Опитът за физическо насилие срещу служител от органите на сигурността е углавно престъпление — напомни й Александър.

Джоуди възстанови равновесието си и излезе след него, без да каже нито дума повече.

Когато стигнаха до колата, елегантен бял ягуар, той все пак сложи куфара й в багажника, но я остави сама да си отвори вратата и да влезе. Не бе изненадващо, че кара такава кола със заплатата си на държавен служител, защото покойната им майка бе оставила на двамата с Марджи добро наследство. Ала за разлика от сестра си, която обичаше светския живот, Александър не искаше да живее от наследството си. Приятно му беше да си изкарва хляба с труд. Това бе едно от многото неща, заради които Джоуди му се възхищаваше.

Възхищението й не трая дълго. Той отново без колебание хвърли ръкавицата.

— Как е твоят приятел? — попита, докато се провираше между колите.

— Нямам приятел — сопна му се тя, все още бършейки потта си. Бе твърде горещо, дори като за през август в Южен Тексас.

— Така ли? Обаче ти се иска да имаш, нали? — Докато бе спрял на светофар, нагласи огледалото за обратно виждане.

— Той ми е началник. Това е всичко.

— Жалко. Онзи ден, когато минах покрай службата ти, не можеше да откъснеш поглед от него.

— Наистина е хубав — наблегна Джоуди.

Александър вдигна очи.

— В Агенцията за борба с наркотиците човек не се издига с красота.

— Това ти трябва да го знаеш. Работиш там вече половин живот.

— Не чак толкова. Аз съм само на тридесет и три години.

— С единия крак в гроба.

Той я погледна.

— А ти си на двадесет и пет, ако не се лъжа. И никога не си се сгодявала.

Знаеше, че от това ще я заболи. Тя обърна поглед към прозореца. Допреди няколко месеца имаше около двадесет и пет излишни килограма и не обръщаше особено внимание на облеклото и грима си. И досега нямаше понятие как да се облича. Носеше широки дрехи като за дебелана, които не показваха нищо от хубавата й фигура. Джоуди скръсти войнствено ръце пред гърдите си.

— Това няма да го понасям — процеди през зъби. — След три дни с теб ще трябва да ходя на психотерапевт.

Сега Александър наистина се усмихна.

— Струва си да те изтърпя три дни, за да видя това.

Тя кръстоса крака под широката си пола и се съсредоточи върху пътя. Плъзна поглед по кадифения тютюнев цвят на бронята и волана.

— Марджи обеща да ме посрещне — повтори Джоуди.

— Тя ми каза, че ще си във възторг, ако те посрещна аз — отвърна той, като я изгаряше с поглед. — Още си падаш по мен, нали? — попита с едва доловим сарказъм.

Челюстта й увисна.

— Излъгала те е! Не съм казвала, че ще съм във възторг, ако ме посрещнеш ти! Дойдох само защото тя обеща, че ще ме чака на летището. Аз исках да си взема кола под наем.

Той присви очи и се вгледа в разяреното й лице.

— Това би било самоубийство. Или убийство, в зависимост от гледната точка.

— Аз мога да карам кола!

— Като каскадьор — съгласи се Александър и даде газ да изпревари една по-бавно движеща се кола. Мощният ягуар изрева като голямата котка, чието име носеше. Джоуди го погледна и видя изписано на лицето му чистото удоволствие от качествата на автомобила. Той обичаше бързите коли и, както говореше мълвата, бързите жени. Ала тази част от живота му винаги бе оставала скрита за нея. Сякаш това бе някаква граница, която той не й позволяваше да премине, и нямаше намерение да й позволи и в бъдеще.

— Поне не обиждам другите шофьори, като прелитам край тях като изтребител! — ядоса се тя. Само дето не заекваше след няма и десет минути в неговата компания. Кипнала вътрешно, се обърна към прозореца, за да не трябва да го гледа.

— Не прелетях. Аз спазвам ограниченията на скоростта. — Александър погледна към скоростомера, усмихна се леко и отпусна педала на газта. Очите му с любопитство се плъзнаха по тялото й. — Много си отслабнала. Едва те познах, когато се отбих да се видя с Джаспър.

— Вярно е. Изглеждах по-различна, когато бях дебела.

— Никога не си била дебела — възрази той сърдито. — Беше пищна. Има разлика.

— Теглото ми беше много над нормата.

— Да не мислиш, че мъжете обичат да пипат кокали?

Джоуди се размърда на седалката.

— Откъде да знам?

— Ти и досега не се харесваш. Няма нищо, което да не ти е наред. Освен острия ти език — добави Александър.

— Кой го казва!

— Ако не кресна, никой не ме слуша.

— Ти никога не крещиш. Можеш само да погледнеш към човека и той хуква да се крие.

Александър се усмихна без злоба.

— Упражнявам се пред огледалото в банята. — Тя не можеше да повярва, че бе чула това. — Трябва да започнеш да мислиш за костюм за Вси светии — отбеляза той, докато правеше завой.

— За какво ми е? Да не би да искаш да ме наемеш за празника?

— За ежегодното ни празненство по случай Деня на Вси светии — обясни Александър с едва сдържано отвращение. — Марджи е поканила половин Джейкъбсвил да дойде с глупави костюми и маски и да яде захаросани ябълки.

— Ти като какъв ще се маскираш?

Той я погледна безгрижно.

— Като агент по борбата с наркотиците. — Джоуди завъртя очи към тавана. — Много убедително се правя на агент по борбата с наркотиците — настоя Александър и тя трябваше да се съгласи.

— С това не мога да споря. Чух, че Мануел Лопес мистериозно излетял във въздуха по-миналата година и че още никой не е заел мястото му. Ти имаш ли нещо общо с неочакваната му кончина?

— Агентите по борба с наркотиците не вдигат във въздуха наркобарони. Дори такива лоши като Лопес.

— Някой го е сторил.

Той я погледна с лека усмивка.

— Може и така да се каже.

— Някой от бившите пласьори от Джейкъбсвил, доколкото чувам.

— Майки Стийл е бил наблизо, когато се е случило. Никога действително не са го свързвали със смъртта на Лопес.

— Той се върна и се ожени за Кали Кърби, нали така? Сега имат дъщеричка.

Александър кимна.

— Сега кара стаж като лекар в болницата в Джейкъбсвил. Надява се като завърши последния си семестър, да открие частен кабинет.

— Блазе й на Кали — промълви разсеяно Джоуди, загледана през прозореца. — Винаги е искала да се омъжи и да има деца, и почти цял живот е била луда по Майки.

Той я изгледа с любопитство.

— Не искаш ли и ти да се омъжиш?

Тя не отговори.

— Значи сега, когато Лопес го няма и никой не го е заместил, ти нямаш много работа, така ли?

— Лопес има нов приемник, един перуанец, който живее в Мексико с безсрочна виза. Има колеги в Хюстън, които му помагат да вкарва стоката си в Щатите.

— Знаеш ли кои са те? — попита Джоуди възбудено.

— О, разбира се, сега ще ти ги кажа.

— Няма нужда да се подиграваш, Коб — заяви тя с леден тон.

Александър вдигна вежди.

— Ти си единственият човек извън службата, когото познавам, който се обръща към мен с фамилното ми име, все едно че ме нарича по малко име.

— Ти също не използваш малкото ми име.

— Не го ли използвам? — Той изглеждаше изненадан. — Е, не приличаш на Джордана.

— И аз никога не съм мислила, че приличам на Джордана — въздъхна тя. — Майка ми обичаше старите имена. Дори котките си наричаше така.

Споменът за майка й я натъжи. Бе загубила и двамата си родители по най-глупав начин по време на една ваканция във Флорида, след като завърши гимназия. Родителите й бяха отишли да плуват в океана, без да имат представа, че красивите червени знамена по плажа предупреждават за коварни подводни течения, които могат да удавят дори опитни плувци. Каквито нейните родители не бяха. Още си спомняше този ужас. Александър бе пристигнал да се погрижи за всичко и да я отведе у дома. Странно на колко нейни трагедии и кризи бе ставал свидетел през годините.

— Майка ти беше много мила жена — спомни си той. — Съжалявам, че я загуби. И баща ти.

— И той беше мил. — Бяха минали осем години и Джоуди още помнеше щастливите моменти, ала мисълта за тях още я натъжаваше.

— Не е ли странно, че не си се метнала на никой от тях? — попита Александър язвително. — Никой, който е с всичкия си, не би те нарекъл сладка.

— Престани веднага, Коб — предупреди го тя, обръщайки се отново към него с фамилното му име. Това й бе много по-удобно, отколкото да показва близост, като използва прякора, с който го наричаше Марджи. — И аз мога да кажа някои неща за теб.

— Какво? Че съм елегантен и интелигентен и мечтата на всяка девица? — Той сви устни, хвърли един поглед към нея и отби по пътя, който водеше към ранчото. — Което ни навежда на един друг въпрос. Спиш ли вече с онзи твой празноглав шеф в службата?

— Не е празноглав! — възкликна Джоуди обидено.

— Яде полуфабрикати, кара червена открита кола с неопределена възраст, играе тенис и няма представа как да програмира компютър, без да издъни системата.

Тази информация бе прекалено подробна, като да бе взета от досие. Тя присви очи.

— Наредил си да го проверяват?

Александър само се усмихна. Това не бе хубава усмивка.