Филип К. Дик
Юбик (15)

15

Имам лош дъх, така ли, Том? Слушай, Ед, това не е проблем, ако се снабдиш с новия препарат Юбик, който притежава мощен гермициден ефект и е гарантирано безопасен, стига да се използва според предписанието.

Вратата на стаята в стария хотел изскърца. На прага стоеше Дон Дени, придружен от мъж на средна възраст, със загрижен вид, пригладил назад посивелите си коси. Дени попита разтревожено:

— Как си, Джо? Защо не си легнал? За Бога, бързо в леглото.

— Моля легнете, мистър Чип — посъветва го докторът докато отваряше кожената си чанта. — Освен затрудненото дишане, чувствате ли и някаква болка? — той приближи към леглото, стиснал в ръка старомоден дървен стетоскоп и продълговата бакелитова кутия, с живачен апарат за кръвно налягане. — Да сте имали досега сърдечни оплаквания, мистър Чип? Разкопчейте си ризата, моля — той придърпа едно кресло до леглото и се разположи в него.

— Вече съм добре — отвърна Джо.

— Остави го да ти преслуша сърцето — посъветва го Дени.

— Готово — Джо се изтегна в леглото и разкопча ризата си. — Всички ние сме в охладителни камери. Той е отвън и се опитва да се свърже с нас. А някой друг пък се мъчи да ни навреди. Не е Пат, или не е сама. Нито тя, нито Глен Рунсайтър разбират напълно смисъла на ставащото. Като влезе, видя ли Рунсайтър?

— Не — поклати глава Дени.

— Седеше отсреща в стаята — обясни Джо. — Само преди няколко минути. — „Съжалявам, Джо“ — това бяха последните му думи, преди да преустанови връзката. Погледни, дали е оставил на масата шишенце с Юбик.

Дени приближи масата и вдигна блестящото шишенце.

— Ето го. Но изглежда празно — той го разклати.

— Почти празно — поправи го Джо. — Напръскай се с останалото. Хайде, давай — той махна нетърпеливо.

— Не говорете, мистър Чип — упрекна го докторът, надвесен със стетоскопа. Той нави ръкава на ризата му и се зае да прикрепя гумения маншет на апарата за кръвно.

— Как е сърцето ми? — попита го Джо.

— Изглежда съвсем нормално. Пулсът е леко учестен.

— Виждаш ли? — обърна се Джо към Дени. — Оправям се вече.

— Но другите умират, Джо — рече Дени.

— Всичките ли? — Джо седна изненадан.

— Всички, които останаха — Дени все още не беше използвал шишенцето.

— И Пат също ли?

— Открих я като излязох от асансьора на втория етаж. Току що я беше ударило. Изглеждаше ужасно изненадана, направо не можеше да повярва. Предполагам, била е уверена, че всичко това се дължи на нея. И на нейната дарба.

— Точно така си мислеше — потвърди Джо. — Защо не използваш шишето с Юбик?

— По дяволите, Джо, всички ще умрем. Знаеш го, и аз го знам — той свали очилата си, с позлатени рамки и потърка очи. — След като видях в какво състояние е Пат, побързах да навестя и останалите. Видях какво е станало с тях. С нас. Ето защо се забавих толкова много, преди да дойда. Накарах доктор Тейлър да ги прегледа. Не можех да повярвам, че за толкова кратко време са се стопили. Ускорението на процесите е направо ужасяващо. Само за последния час…

— Използвай Юбик — посъветва го Джо. — Или аз ще те напръскам с него.

Дени вдигна шишето, разклати го и го насочи към себе си.

— Добре — рече той. — Щом толкова настояваш. Пък и няма никаква причина да не го сторя. Това е краят, нали? Искам да кажа, всички са мъртви, останахме само двамата, а и до няколко часа въздействието на Юбик върху теб ще се изчерпа. Няма откъде да получиш още. И тогава ще остана само аз — той стисна решително балончето и около него се вдигна облак от блестящи като стомана микроскопични частички, които танцуваха чевръсто. Дон Дени изчезна, скрит под мъглавинята от разноцветни светлини.

Доктор Тейлър обърна глава, забравил за миг кръвното налягане на своя пациент. Пред очите им изпаренията започнаха да се кондензират, по килима заблестяха локвички, а стената зад Дени се покри с бледи петна.

Облакът, който го скриваше започна да се изпарява.

Човекът, който стоеше в средата на мокрото петно на килима не беше Дон Дени.

Вместо него там имаше момче в юношеска възраст, стройно, с необичайно черни очи, под дългия перчем. Облечено беше доста старомодно — бяла смачкана риза, джинси и кожени мокасини. Облекло от средата на века. Лицето му бе огряно от усмивка, но тази усмивка беше тъжна, наподобяваща по-скоро мъчителен гърч. Чертите на лицето му до една не си подхождаха: ушите му бяха прекалено големи, а очите — прекалено тесни. Дългата права коса си противоречеше с рунтавите вежди. Носът му беше твърде тънък, дълъг и остър. Дори брадичката не беше в хармония с останалата част на лицето — прорязана от дълбока рана, която очевидно проникваше чак до челюстта отдолу… Сякаш, помисли си Джо, когато е стигнал до нея, създателят е ударил с длетото, разгневен от лошия резултат. Ала материалът се е оказал прекалено твърд, момчето е останало невредимо и само белегът ще напомня за случилото се. А момчето продължава да живее напук на всичко, дори на този, който се опитал да го разруши. Надсмива се над него и над всичко.

— Кой си ти? — попита го Джо.

Пръстите на момчето се сгърчиха, тик който изглежда го предпазваше от заекване.

— Понякога се наричам Мат, а понякога Бил — произнесе то. — Но най-често съм Джори. Това е истинското ми име. Джори.

Той оголи сивкавите си зъби. Езикът му беше грапав.

След кратка пауза, Джо попита:

— А къде е Дени? Той не е стъпвал в тази стая, нали?

Мъртъв е, рече си Джо, като останалите.

— Изядох твоя Дени доста отдавна — заяви момчето на име Джори. — Още в началото, преди да дойдат тук от Ню Йорк. Първо изядох Уенди Райт. Дени беше вторият.

— Какво разбираш под това „изядох“ — попита Джо. В буквалния смисъл? — кожата му настръхна, тялото му се залюля от невидим, но могъщ полъх, сякаш искаше да побегне. Все пак успя да го прикрие.

— Направих това, което правя — рече Джори. — Трудно е да се обясни, но го върша от доста време и съм го правил на голям брой пребиваващи в полуживот. Изяждам живота им, или това, което е останало от него. Но тъй като по начало останалото у всеки е малко, налага се да се храня с големи количества хора. Преди оставях хората да поживеят известно време в полуживота, но сега се нахвърлям върху тях незабавно. Така трябва, ако искам да продължа съществуванието си. Приближи се до мен и като отворя уста ще чуеш гласовете им. Не на всички, само на последните, които изядох. Познаваш ги — той оголи зъби и втренчи поглед в Джо, очевидно в очакване на реакцията му. — Нищо ли няма да кажеш?

— Значи ти беше причината да започна да умирам долу във фоайето?

— Аз, а не Пат. Изядох я в коридора, пред вратата на асансьора, а после изядох и другите. Мислех, че си мъртъв — той завъртя бавно шишето с Юбик. — Ето това не мога да разбера. Какво има вътре и откъде го взима Рунсайтър? — той сбърчи вежди. — Не, в едно си прав, не Рунсайтър стои зад това. Той е навън. Източникът е някъде в нашето обкръжение. Така е, защото отвън не достига нищо друго, освен думи.

— Значи нищо не можеш да ми сториш — рече Джо. — Не можеш да ме изядеш, заради Юбик.

— За известно време само. Но скоро Юбик ще изветрее.

— Откъде знаеш, след като дори нямаш представа как се е появил този Юбик?

Чудя се, не мога ли да ти видя сметката, помисли си Джо. Изглеждаш ми толкова крехък. Значи това нещо е убило Уенди. И аз се изправих лице в лице с него. Знаех, че рано или късно това ще стане. Уенди, Ал, истинският Дон Дени и всички останали. Нахвърлило се е дори на трупа на Рунсайтър, докато е лежал в ковчега. Вероятно е било привлечено от остатъчен заряд на протофазонна активност. Или го е примамило нещо друго.

— Мистър Чип, — обади се докторът, — преди малко нямах възможност да ви измеря кръвното налягане. Моля, легнете.

Джо погледна към него, след това произнесе:

— Той не те ли видя, Джори? Не забеляза ли промяната?

— Доктор Тейлър е продукт на моя ум — обясни Джори. — Както и целият пейзаж на този псевдо-свят.

— Не мога да повярвам — отвърна Джо. Той се обърна към доктора и попита: — Чухте какво каза, нали?

С тих свистящ пукот докторът изчезна.

— Видя ли? — попита доволно Джори.

— И какво ще правиш след като ме убиеш? — попита го Джо. — Ще запазиш ли този псевдо-свят от 1939 година?

— Разбира се, че не. Няма никакъв смисъл.

— Значи всичко това е заради мен. Целият този свят е построен в моя чест.

— Е, не е чак толкова голям — рече Джори. — Само един хотел в Де Моне и улицата зад прозореца с минувачите и колите. Плюс още няколко сгради, които се виждат отсреща, в случай, че речеш да погледнеш натам.

— А Ню Йорк и Цюрих, те не са ли твое дело?

— Защо са ми? Там няма никой. Когато ти, или някой друг от групата реши да се отправи нанякъде, аз просто изграждам осезаема реалност, съответстваща на вашите минимални очаквания. Докато летеше насам от Ню Йорк, аз създадох стотици мили земна повърхност, град след град — беше толкова уморително. Трябваше доста да ям, за да имам сили за подобно дело. Всъщност, точно това бе причината да изям останалите веднага, щом ти пристигна тук. Трябваше да се подсиля.

— Но защо точно 1939 година? — учуди се Джо. — Защо не нашия съвременен свят на 1992?

— Не ми стигнаха силите. Все не можех да преустановя процеса на регресия. В началото създадох 1992 година, но после всичко започна да се разпада. Монетите, сметаната, цигарите — всички странни неща, които ти направиха впечатление. След това Рунсайтър започна да се намесва отвън и с това нещата станаха още по-трудни. По-добре щеше да е, ако не беше се намесвал — Джори се усмихна убийствено. — Не ме тревожат реверсивните процеси. Знаех, че ще набедиш за тях Пат Коунли. По характера си, те напомняха за нейния талант. Мислех дори, че ще я убиете. За мен щеше да е забавно — той се усмихна още по-широко.

— И какъв смисъл има да продължаваш да държиш хотела и улицата навън? След като ми каза всичко.

— Винаги постъпвам така — очите на Джори се разшириха.

— Ей сега ще те убия — произнесе Джо. Той се хвърли напред с разперени ръце, вкопчи се в гърлото на момчето и трескаво затърси трахеята.

Джори изръмжа и го ухапа. Яките му зъби се впиха дълбоко в рамото на Джо. Джори дръпна глава назад, ръката на Джо я последва и двамата втренчиха погледи един в друг. Стиснал здраво зъби, Джори съскаше, а от устата му капеше слюнка. Зъбите се забиваха все по-дълбоко, болката ставаше непоносима. Той наистина ме яде, помисли си Джо.

— Няма да можеш — извика той, замахна и удари Джори в носа. Удари го още веднъж и още веднъж. — Юбик ще ме предпази — той разтвори пръсти и бръкна в ококорените очи на Джори.

— Кхам-грам — изломоти в отговор момчето, мърдайки челюсти в страни, като овца. Болката преминаваше всякакви граници. Джо замахна и го ритна с все сила. Стисналите го зъби се разтвориха, той отскочи назад и погледна разкъсаната кожа, от която шуртеше кръв. Майчице, рече си ужасено Джо.

— Не можеш да постъпиш с мен, — извика той на Джори, — така както постъпи с останалите.

Той сграбчи шишето с Юбик, насочи отвора към кървящата рана и стисна розовия гумен балон. Отвътре изскочи тъничка струйка от микроскопични блестящи частици и покри с плътен слой разкъсаната тъкан. Болката се стопи мигновено. Раната заздравя пред очите му.

— И ти не можеш да ме убиеш — рече ухилен Джори.

— Слизам долу — заяви Джо. Приближи се неуверено към вратата и я отвори. Отвън се простираше сумрачният коридор. Джо прекрачи прага и пое бавно, стъпка по стъпка, като се оглеждаше предпазливо. Подът имаше съвсем солиден вид. Без намеци за псевдореалност и въображаемост.

— Не отивай много далеч — посъветва го Джори. — Не мога да поддържам прекалено обширен район. Ако вземеш някоя кола и потеглиш напосоки, скоро всичко около теб ще се разпадне. Едва ли ще ти е много приятно да присъстваш на подобна сцена.

— Не виждам какво бих могъл да изгубя — отвърна Джо и натисна копчето на асансьора.

— Имам проблеми с асансьорите — извика отзад Джори. — Твърде сложни са. По-добре използвай стълбите.

Джо почака малко и се отказа. Както го беше посъветвал Джори, насочи се към стълбището, което преди малко бе изкачил с такова невероятно усилие.

Ето че срещнах една от двете сили, под чието въздействие се намирам, мислеше си Джо. Този който е рушал нас и светът около нас е бил Джори. Той унищожи всички, освен мен. Зад Джори не стои нищо, той е краят. Ще срещна ли и другата сила? Вероятно когато това стане, ще бъде твърде късно. Той отново огледа ръката си. Беше напълно заздравяла.

Когато слезе във фоайето, Джо се огледа внимателно. Наоколо бе пълно с хора, отгоре висеше познатият масивен полилей. Въпреки постоянния процес на регресия, Джори беше свършил добра работа. Подът отдолу изглеждаше съвсем реален.

Замисли се за опита, който притежаваше Джори. Вероятно го беше правил стотици пъти.

Приближи рецепцията и попита чиновника:

— Бихте ли ми препоръчали някой ресторант?

— Надолу по улицата — отвърна другият. — В дясно. Ресторант „Матадор“. Великолепно място, сър.

— Самотен съм — рече Джо, под въздействие на внезапно хрумване. — Тук, в хотела, можете ли да ми предложите нещо? Момичета?

— Не и в този хотел, сър — отвърна хладно чиновникът. — Това не е бардак.

— Значи съм попаднал в свестен, чистичък семеен хотел — отбеляза Джо.

— Това е и нашето мнение, сър.

— Само ви проверявах — увери го Джо. — Исках да се уверя, че хотелът е почтен.

Той излезе навън, спусна се по мраморните стъпала, прокрадна се през въртящата се врата и спря на паважа.