Филип К. Дик
Юбик (13)

13

Привлекателна и желана с новия елегантен сутиен Юбик! Нашата модна линия от сутиени Юбик ще ви позволи винаги да изглеждате добре! Юбик осигурява солидна поддръжка на гърдите, стига да бъде поставен според инструкцията.

Наоколо ромолеше мрак и се притискаше към него като влажна, топла вълна. Ужасът, който се бе надигнал в него с падането на мрака ставаше все по-осезателен и реален.

Постъпих непредпазливо, мислеше си Джо. Не последвах съвета на Рунсайтър и й позволих да види написаното в бележката.

— Какво има, Джо? — стигна до него разтревоженият глас на Дон Дени. — Какво стана с теб?

— Нищо ми няма — вече виждаше по малко, мракът бе разреден от хоризонтални сивкави ивици, сякаш бе започнал да се разпада. — Уморен съм — рече Джо и изведнъж осъзна какво невероятно изтощение бе сковало тялото му. Не помнеше някога да е бил толкова уморен. През целия си живот.

— Чакай, ще ти помогна да седнеш в креслото — предложи Дон Дени. Джо почувства на рамото си неговата влажна длан, усети че Дон Дени го води и от този факт му стана още по страшно. Задърпа се.

— Нищо ми няма — повтори Джо. Най-сетне различаваше очертанията на Дон Дени, после от мрака изплува и хотелското фоайе с висящия старомоден полилей и лампионите по стените, разпръскващи жълта светлина. — Ще поседна малко.

— Какво му направи? — попита Дон Дени, като гледаше Пат с ненавист.

— Нищо не ми е направила — отвърна Джо. Гласът му беше изтънял до неузнаваемост.

— Точно така — кимна Пат. — Нищо не съм направила. На никого.

— Искам да се кача в стаята и да си легна — заяви Джо.

— Ей сега ще ти уредя стая — каза Дон Дени. Той ту се появяваше, ту изчезваше от полезрението на Джо, заедно с гаснещите светлини на фоайето. Сиянието им от жълтеникаво, стана приглушено червено, после отново се усили. — А ти стой при Джо и не се отделяй от него. Веднага се връщам — Дени забърза към рецепцията. Пат остана.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита любезно тя.

— Не — отвърна Джо. Дори произнасянето на тази единствена дума му струваше огромни усилия. Усещаше някаква празнота в сърцето си, която ставаше все по-голяма. — Може би цигара — допълни той и с това силите му почти се изчерпаха, а сърцето му заблъска лудо. Стана му още по-тежко, като че ли върху него тегнеше непосилно бреме, което го притискаше в креслото. — Имаш ли? — настоя Джо и се опита да надзърне зад мъгливата червена пелена. Зад мигащото сияние на неясната реалност.

— Съжалявам — отвърна Пат. — Нямам.

— Какво… става с мен? — попита Джо.

— Сърдечен удар най-вероятно — каза Пат.

— Как мислиш, в хотела има ли лекар?

— Съмнявам се.

— Няма ли да провериш? Да попиташ?

— За мен причината е психосоматична — обясни Пат. — Ти не си болен. Ще се оправиш.

В този миг се върна Дон Дени.

— Намерих ти стая, Джо. На втория етаж, номер 203 — той замлъкна и Джо почувства, че го разглежда с критичен поглед. — Слушай, изглеждаш ужасно. Съкрушен. Сякаш всеки миг ще се пръснеш. Божичко, Джо, да знаеш само на какво приличаш! Ей така изглеждаше Еди Дорн, когато я открихме.

— А, не е вярно — намеси се Пат. — Еди Дорн е мъртва. А Джо не е. Нали, Джо?

— Искам да се кача в стаята — промълви Джо. — Искам да си легна.

Той събра сили и се изправи, сърцето му кънтеше, после за миг се поколеба и пак продължи да блъска като стоманена преса върху бетон — след всеки удар тялото му се разтърсваше. — Къде е асансьорът? — попита той.

— Ще те заведа при него — Дон Дени постави ръка на рамото му. — Като перце си — рече той. — Какво става с теб, Джо? Знаеш ли? Опитай се да ми обясниш.

— Не знае — отбеляза Пат.

— Мисля че трябва да повикаме доктор — предложи Дон Дени. — Незабавно.

— Не — поклати глава Джо.

Като си легна ще ми стане по-добре, помисли си той. Сякаш плуваше сред океанско течение и го дърпаше го невидим прилив принуждавайки го да заеме хоризонтално положение. Притискащата го сила настояваше само за едно — да отпусне тяло, да се изтегне по гръб, сам, горе в хотелската стая. Където никой не може да го види. Трябва да се махна от тук, повтаряше си Джо, трябва да остана сам. Но защо? — питаше се той. Не знаеше отговора, онова, което го влечеше нагоре беше неясен инстинкт, безсмислен, необясним.

— Ще повикам доктор — повтори Дон Дени. — Пат, ти остани при него. Не го изпускай от очи. Веднага се връщам — той се надигна. Джо проследи замаяно как се отдалечава, фигурата му внезапно се смали, после изчезна. До него стоеше Патриша Коунли, но от това не се чувстваше по-малко самотен. Въпреки близостта й, неговата изолация бе станала абсолютна.

— Е, Джо — заговори тя. — Какво искаш? Какво бих могла да сторя за теб? Само ми кажи.

— Асансьорът — изхърка той.

— Искаш да те отведа при асансьора? С удоволствие.

Тя се изправи и той се помъчи да я последва. Струваше му се, че Пат върви страшно бързо, не го изчакваше, дори не поглеждаше назад — едва успяваше да я задържи в полезрението си. Въобразявам ли си, мислеше си той, или наистина се движи толкова бързо? Не, причината е в мен, аз вървя бавно, притиснат от гравитацията.

Светът наоколо беше придобил плътността на твърда материя. Възприемаше себе си по един единствен начин — като предмет, подложен на силите на гравитацията. Притежаващ само това качество, тази същност. И едно усещане. Инерцията.

— Не бързай толкова — рече той. Вече не я виждаше, беше се стопила отвъд полезрението му. Той се спря, неспособен да продължи и задиша тежко, лицето му беше плувнало в пот, а очите го смъдяха от солената влага. — Почакай.

Пат се появи отново. Наведе се над него и едва тогава различи чертите й. Все същото спокойно изражение. Пълната липса на интерес, по-скоро някакво научно любопитство.

— Искаш ли да ти изтрия потта? — попита го тя, като извади малка везана кърпичка. Усмихна се както преди малко.

— Само ме заведи при асансьора — той насили краката си да продължат напред. Една крачка. Втора. Вече можеше да различи вратата на асансьора, край нея се навъртаха неясни фигури. Над вратата висеше старомоден циферблат с огромна стрелка, която се местеше между четвъртия и третия етаж, слизайки все по-наляво.

— След минутка пристига — увери го Пат. Извади цигара от чантата си, запали и пусна няколко облачета. — Това е един ужасно стар асансьор — рече тя и скръсти спокойно ръце. — Знаеш ли какво си мисля? Кабината сигурно ще е от онези първите, с открита клетка. Това плаши ли те?

Стрелката падна под цифрата две и замря на единицата. Вратата се отвори.

Отсреща блестяха медните перила, зад тях — мрежа. Мъж в униформа бе приседнал на едно ниско столче и стискаше блестяща ръчка.

— Тръгваме нагоре — обяви той. — Отдръпнете се, моля.

— Качвам се — заяви Джо.

— Ама защо не? — попита Пат. — Да не те е страх, че ще се откъсне въжето? Това ли те плаши? Виждам, че си изплашен.

— Ал видя тази кабина — промълви Джо.

— Слушай, Джо — заговори Пат, — остава само още една възможност да се качиш горе — по стълбите. Но ти нямаш сили да се изкачваш. Особено в това състояние.

— Ще се кача по стълбите.

Той се извърна и ги затърси с поглед. Никъде не ги виждам, помисли си ужасен. Не мога да ги открия! Тежестта притискаше дробовете му, дишането ставаше все по-болезнено и мъчително, трябваше да се бори за всеки дъх. Може би наистина съм получил сърдечен удар. Не мога да се кача по стълбите в подобно състояние. Но по-силно от всякога беше желанието да остане сам. Затворен в празна стая, изтегнат на леглото, без свидетели, сред тишината. Прострял ръце встрани, без никаква необходимост да разговаря, дори да се помръдва. Никакви проблеми, никакви тревоги повече. И никой няма да знае къде е. А това, неизвестно защо, му се струваше крайно важно, искаше да бъде непознат и невидим за околните, да живее необезпокояван. Особено от Пат, да, тогава и тя няма да го вижда.

— Ето че стигнахме — рече тя. Хвана го за ръката и го побутна наляво. — Точно пред теб. Хвани се за перилата и можеш да затропкаш нагоре по стълбите. Виждаш ли? — тя изтича леко пред него с танцова стъпка, поклони се и застана на следващата площадка. — Можеш ли да го направиш?

— Не искам… — изхриптя Джо, — да идваш с мен.

— О, миличък — тя премигна с подигравателна покорност и черните й очи блеснаха. — Нима се опасяваш, че ще се възползвам от състоянието ти? И ще ти причиня болка?

— Не — поклати глава Джо. — Просто… искам… да остана… сам — той се вкопчи в перилата и изкачи първото стъпало. После спря и погледна нагоре, като се опитваше да различи горния край на стълбището. И да определи колко път го чака.

— Мистър Дени ме помоли да остана при теб. Мога да ти чета, или да ти подавам разни неща. И да те наглеждам.

Той изкачи още една стъпало.

— Сам — изхриптя Джо.

— А може ли да те гледам как се катериш? Искам да видя колко ще издържиш. Ако въобще стигнеш до някъде.

— Ще стигна — той постави крак на следващото стъпало, напрегна мишци и се издърпа. Изпълненото му с кръв сърце сякаш притискаше гърлото, стисна очи и пое със съскане въздух.

— Чудя се, — говореше Пат, — дали това е направила Уенди. Тя беше първата, нали?

— Аз… я… обичах — прошепна Джо.

— О, зная. Дж. Дж. Ашууд ми каза. Прочете го в мислите ти. Двамата с Дж. Дж. бяхме доста добри приятели. Не малко време сме прекарали заедно. Може да се каже дори, че бяхме любовници. Да, така си беше.

— Значи, — рече Джо, — нашето предположение е вярно — той пое дълбоко. Изкачи още едно стъпало, после още едно — с невероятни усилия. — Че ти и Дж. Дж… работите за Холис… и сте проникнали…

— Съвсем правилно — кимна Пат.

— Сред нашите най-добри неутрализатори. И Рунсайтър. За да ни унищожите — той пристъпи на следващото стъпало — всичките. Това не е полуживот. Ние не сме…

— О, можеш да умреш — увери го Пат. — Не си мъртъв, точно ти не си. Но загивате, един по един. Ала защо да говорим за това? Защо да се връщаме към тази тема? Преди малко го каза и да си призная честно — омръзна ми да го повтарям отново и отново. Ти си един ужасно скучен и педантичен човек, Джо. Приличаш на Уенди Райт. Двамата щяхте да сте чудесна двойка.

— Затова значи Уенди умря първа — досети се той. — Не защото се отдели от групата. А защото — той сгърчи устни от непоносима болка в сърцето, опита се да изкачи още едно стъпало, но този път не успя. Спъна се и се преви… точно както се беше свила Уенди в гардероба. Протегна ръка и сграбчи ръкава на сакото си. После го дръпна.

Платът се скъса. Изсъхнал и захабен, той се разтроши като стара хартия… Вече нямаше никакво съмнение — скоро зад него щеше да остане диря от разпадаща се тъкан. Тъничка пътека по стъпалата, към стаята, където го очакваше така жадуваният покой. Последните му движения щяха да са съвсем механични. Някаква вътрешна ориентация, подтикваща го към смъртта, разложението и небитието. В него властваше повелята на алхимията, чиято кулминация беше гробът.

Джо изкачи поредното стъпало.

Ще успея, осъзна той. Силата, която ме води, се храни от тялото ми, ето защо Уенди, Ал и Еди — а вероятно и Зафски — са се рушали физически, докато са умирали, оставяйки след себе си само една прозрачна, чуплива обвивка, в която няма нищо, никаква плът, жизнени сокове и физическа същина. Тази сила се бори с множество гравитации и цената й е такава — пълно изсмукване на тялото. И все пак, резервите, които се крият в мен ще са достатъчни за да стигна, това е биологически предопределено и може би дори Пат, която е дала тласък на движението, не е в състояние да му се противопостави. Зачуди се, как ли се чувства тя сега, докато го наблюдава да се изкачва. Дали му се възхищава? Или изпитва съжаление? Вдигна глава, потърси я с поглед и с мъка различи лицето й. В него се четеше само интерес. Никаква ненавист. Неутрално изражение. Това не го изненада. Пат не беше предприела нищо за да го спре, да му попречи. И това му се стори съвсем естествено.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го тя.

— Не — каза той. После коленичи и се покатери на следващото стъпало.

— Изглеждаш ми променен. Вече не си така подтиснат.

— Защото знам че ще успея — заяви Джо. — Сигурен съм.

— Малко остава — успокои го Пат.

— Аха.

— Невероятен си. Така банален, така дребен. Дори в предсмъртния си гърч… — тя млъкна и побърза да се поправи. — Дори в това, което прилича на предсмъртен гърч. Не биваше да използвам този термин. Опитай се да гледаш оптимистично. Нали?

— Кажи ми само… колко стъпала… остават.

— Шест — тя продължи безшумно пред него. — Не, съжалявам. Десет. Или девет? Май са девет.

Изкачи още едно. Следващото. И по-следващото. Не говореше. Дори вече не се опитваше да гледа пред себе си. Продължаваше да пълзи като охлюв нагоре, стъпка по стъпка и усещаше как в него се заражда нова способност да изчислява със съвършена точност до каква степен да се напряга и как най-добре да използва почти изчерпаните си сили.

— Съвсем близо си — изчурулика отпред Пат. — Няма ли да кажеш нещо, Джо? Някакви коментари за това епично изкачване? Най-великото в цялата човешка история? Не, това не е вярно. Уенди, Ал, Еди и Фред Зафски вече го направиха преди теб. Все пактова е първото, на което присъствам лично.

— Защо точно аз? — попита Джо.

— Избрах да гледам теб, Джо, заради долнопробната идея, която ти беше хрумнала в Цюрих. Искаше да прекараш една нощ в хотела с Уенди Райт. Е, тази вечер ще е различно. Тази вечер ще си сам.

— И онази… също… бях сам — отвърна Джо. Направи още една крачка. Закашля се конвулсивно и заедно с пръските, от него излетяха последните резерви на сила.

— Тя е била там, не в леглото ти, но някъде в стаята. Само че ти си проспал мига — засмя се Пат.

— Опитвам се… — шептеше Джо, — да не кашлям.

Направи още две крачки и почувства, че е стигнал целта. Колко ли време вече беше на стълбите? Нямаше начин да разбере.

Изведнъж осъзна стреснат, че е не само изтощен, но и изстинал. Кога ли е станало това? През последния час, студът бе прониквал в него постепенно и незабележимо. О, Боже, рече си той и се разтрепери. Този път беше по-лошо отколкото на луната, далеч по-лошо. По-страшно дори от мразовития полъх в хотелската стая в Цюрих.

Метаболизмът, мислеше си Джо, е процес на изгаряне, нещо като постоянно действаща пещ. Когато този процес бъде преустановен, спира и животът. Сигурно грешат в преценката си за ада, рече си Джо. В ада е студено, от всичко там лъха на лед. Тялото е съставено от тегло и топлина, сега теглото се превръща в сили, от които аз черпя, а топлината, моята топлина, бавно отслабва. И няма да се върне, докато не се преродя отново. Такъв е редът във вселената. Така че, в края на краищата, няма да остана сам.

Но се чувстваше сам. Твърде бързо губя сили, рече си той. Все още не е дошъл часът, но има някаква сила, която ускорява събитията, принуждава ги да настъпват преждевременно и то само от злоба и любопитство. Нечие незряло и перверзно присъствие, което обича да гледа. Инфантилна, умствено изостанала душевност, която черпи наслаждение от всичко това. Която ме прекърши, като насекомо със смазани крайници. Като забита в земята буболечка, която не може нито да полети, нито да се скрие, а само да потъва все по-надолу в света на разложението. В гробищния свят, когото същата тази перверзна душевност е заселила със своите собствени нечестиви обитатели. Тази душевност се нарича Пат.

— Имаш ли ключ? — попита го Пат. — От твоята стая. Представяш ли си, как би се почувствал, ако след всички тези мъчения откриеш, че си забравил ключа и не можеш да влезеш в стаята.

— Имам — той затършува по джобовете.

Сакото му се разкъса, платът бе износен и стар, свлече се на пода, а от джоба изпадна ключът за стаята. Изтрополи две стъпала по-надолу. Извън обсега на ръката му.

— Ей сега ще ти го дам — предложи с готовност Пат. Тя изтича край него, вдигна ключа, огледа го на светлината, после се върна на площадката и го остави върху перилата. — Тук ще стои — рече Пат. — Да ти е под ръка, като се изкачиш. Като награда. Стаята, струва ми се, е в ляво, през четири врати. Трябва да се движиш внимателно, но изкачиш ли веднъж стъпалата, ще ти е по-лесно.

— Виждам го — рече Джо. — Ключа. И площадката, виждам края на стълбището — той сграбчи с две ръце перилата и се издърпа с отчаяно усилие нагоре. Нещо се скъса в него, тежестта, която го притискаше, внезапно се удесетори, а себеусещането започна да избледнява. Но…

Беше стигнал площадката.

— Сбогом, Джо — каза Пат. Надвесила се бе над него, за да вижда лицето й. — Нямаш нужда от помощта на Дон Дени, нали? Сега вече и доктор не може да ти помогне. Ще кажа на Дон, че си се почувствал зле и са те откарали с линейка в болницата. Така поне ще те оставят на мира. Ще бъдеш насаме със себе си. Съгласен ли си?

— Да — изхриптя той.

— Ето ти ключа — тя пъхна хладното метално късче в шепата му и я затвори. — Не унивай, както са казвали през 1939. И не вземай рибата за рак — и това са казвали — тя приклекна до него, погледна го за секунда отблизо и после изтича по коридора към асансьора. Видя я да натиска бутона, вратата се отвори и Пат изчезна от погледа му.

Джо сграбчи ключа, изправи се, като се подпираше на стената, обърна се наляво и пое бавно. Тъмно е, помисли си той. От челото му се стичаше пот и го заслепяваше, не можеше да определи, дали в коридора цари мрак или той е изгубил способността си да вижда.

Докато се добере до първата врата, вече се беше свлякъл на пода и лазеше. Изви глава и погледна номера. Не беше неговия. Продължи нататък.

Когато най-сетне стигна пред вратата на неговата стая, трябваше да се изправи, за да пъхне ключа в ключалката. Усилието едва не го довърши. Все още с ключ в ръка той падна назад, главата му се удари в пода и тялото му се претърколи встрани. Лъхна го мирис на старост, изтощение и вледеняваща смърт. Нямам сили дори за да вляза в стаята, помисли си Джо. Вече не мога да стана.

Но не биваше да остава тук. Някой можеше да го види.

Джо сграбчи с две ръце дръжката и се притегли към нея. Подпря се с рамо на вратата, пъхна с разтреперани пръсти ключа и се наведе напред, така че да падне в стаята, като се отвори вратата. И тогава, помисли си той, остава само да се отпусна в леглото и всичко ще свърши.

Ключалката щракна. Металното езиче се прибра навътре. Вратата се отвори и той полетя напред, с разперени ръце. Подът се издигна насреща му, мярнаха се шарките на килима, златисти и червени цветя, но с изтрити, износени от употреба цветове и миг преди да се удари, мина му през ума: Тази стая е ужасно стара. Когато са построили хотела, сигурно асансьорът е бил с отворена клетка. Значи видял съм истинския асансьор, първия, автентичния.

Полежа известно време и после се раздвижи, сякаш призован от външна сила. Изправи се на колене, опря длани в пода… и тогава забеляза ръцете си. Кожата беше пожълтяла и напукана като пергамент, като коричката на добре изпечена, но забравена във фурната пуйка. Покрита с изсъхнали плюски, тя не приличаше по нищо на човешка кожа, сякаш тялото му бе пропътувало милиони години назад във времето, използвайки същата тази кожа за платно.

Той отвори очи и напрегна поглед да различи леглото. От далечния прозорец се прецеждаше бледосива светлина. Мярна грозна маса със закривени крака. Сетне леглото, с медни топки на краката, хлътнало и изкривено, сякаш дългите години на употреба бяха прекършили желязната рамка, а лакът бе опадал от дървото.

Каквото и да е, искам да легна в него, помисли си Джо. Пое натам, с протегната ръка.

И изведнъж забеляза, че в креслото се е свила нечия фигура. Някакъв невидим наблюдател, който безшумно се изправи и се приближи насреща му.

Глен Рунсайтър.

— Не можех да ти помогна при изкачването на стълбите — рече Рунсайтър с напрегнато изражение. — Тя щеше да ме види. Да си призная, дори се боях, че може да дойде с теб в стаята и тогава щяхме да загазим, защото тя… — той млъкна, наведе се и вдигна с лекота тялото му, сякаш Джо бе загубил всякаква тежест. Като че ли материалът, от който бе изграден се бе изпарил напълно. — Ще говорим за това по-късно. Той го понесе, но не към леглото, а към креслото, в което бе седял до преди малко. — Ще издържиш ли още няколко секунди? Трябва да заключа вратата. В случай, че тя промени намеренията си.

— Да — рече Джо.

Рунсайтър пресече с три широки крачки стаята, хлопна вратата, заключи я и се върна при Джо. Дръпна едно чекмедже на масата и извади отвътре стъклено шишенце, с позлатена капачка, тръбичка и гумено балонче.

— Юбик — обяви тържествено Рунсайтър, разклати шишенцето, след това се изправи пред Джо и го насочи право към него. — Не бързай да ми благодариш — заговори той, докато пръскаше наляво-надясно, а въздухът сияеше, сякаш из него се носеха ослепителни късчета светлина — сякаш в порутената хотелска стая бе проникнала слънчевата енергия, в цялата си прелест. — По-добре ли се чувстваш? Би трябвало да действа мигновено, сигурно вече го усещаш — той огледа тревожно Джо.