Кони Мейсън
Екстаз в пустинята (4)

4

Малко преди зазоряване Марк с нежелание излезе от каютата на Криста, за да я остави малко да поспи. Когато се събуди след няколко часа, вън я посрещна мрачно, сиво небе; мъгла виснеше над морето, все още разпенено от снощната буря. Макар да беше поутихнала, присъствието й все още се чувстваше. Когато излезе на палубата, Криста веднага забеляза, че „Бон ами“ е претърпял значителни поражения. Едната мачта беше пречупена на две, кормилото беше почти неизползваемо. Тези повреди щяха да бъдат отстранени, увери пътниците си капитан Дюбоа. Всичко щеше да бъде наред след два-три дни.

Това изобщо не притесняваше Криста, защото тя прекара тези дни в сладостно предвкусване на нощите, когато Марк се промъкваше незабелязано при нея и двамата се любеха лудо. Не беше минало много време от първата им нощ и тя вече се бе научила да приема опияняващата любов, която изпитваше към него. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Марк е привързан към нея. Той упорито не обръщаше внимание на Уилоу, въпреки машинациите на червенокосата красавица, въпреки усилията й да го притисне в някой ъгъл, за да се нахвърли върху него. Но за огромно удоволствие на Криста, той не забелязваше очебийните опити на Уилоу да го съблазни, а вместо това предпочиташе да прекарва времето си с Криста.

Една нощ, след като се любиха, Криста лениво започна да изказва предположения за съвместното им бъдеще.

— Утре ще поправят кормилото, Марк, и отново ще потеглим. След няколко дни корабът ще стигне пристанището. Знам, че моето семейство ще те хареса. В Тунис ли ще се оженим?

Израз на абсолютно смайване пробягна по лицето на Марк.

— Криста, мисля, че ме разбра.

— Какво да съм разбрала?

— Нищо не се е променило, любов моя, освен че се отдадохме до край на нашите чувства. Не можем да се оженим. Не сега. Може би никога. Аз съм беглец, човек, на когото не е позволено да влезе в собствената си страна. Има обявена награда за главата ми. Опасността ме дебне, където и да реша да живея, и докато не се отърва от тази заплаха, която тегне над главата ми, не можем да бъдем заедно. Твоят живот означава много за мене, за да те излагам преднамерено на опасност. Докато всичките ми проблеми не да бъдат решени, докато бъдещето ми не стане ясно, не мога да мисля за нищо друго, само за предателството на Абдулла и как да отмъстя за смъртта на майка си.

— Искаш да си отида у дома и да се омъжа за Брайън?

— Не! Господи, не! Искам да идеш при семейството си, където ще си в безопасност, но не и да се омъжваш за Брайън. Със сигурност можеш да го държиш далеч от себе си, докато аз се върна и те взема, нали?

— И когато се върнеш за мене, тогава какво? Ами ако успееш и си възвърнеш управлението на бейлика? Къде ще е мястото ми в твоя живот?

— Не ми задавай сега този въпрос, Криста. Когато дойде време, ще намерим отговора.

— Мислех, че си се променил — възкликна Криста и в думите й се процеждаше тъга. — Мислех, че повече те е грижа за мене. Отмъщението повече ли означава за тебе, отколкото аз?

— Недей, Криста. Не ме карай да поема ангажимент сега, когато не съм свободен. Нека любовта помежду ни да говори сама за себе си. Бъди търпелива и ме чакай.

— Това не е хубаво, Марк — настоя с горчивина Криста, вдигнала предизвикателно брадичка. — Ако наистина ме обичаш, ще се откажеш от това безумно търсене на отмъщение.

— Нима забрави, че Абдулла осъди на смърт майка ми и щеше да убие и по-малкия ми брат, ако той не беше избягал? Заради любовта на Аллаха, остави ми поне капчица гордост! Дадох ти сърцето си… и душата ми ли искаш?

— Не искам нищо, което не би ми дал доброволно — отвърна Криста с натъжен глас.

— Тогава разбираш ли защо за известно време не мога да бъда с теб?

— Не, не разбирам — заяви тя упорито. — Или ме обичаш и искаш да бъдеш с мене, или не.

— Не е толкова просто — възрази Марк и тя долови в гласа му нотки на надигащ се гняв.

Досега не бе отговарял за действията си пред никого освен пред баща си. Стар беше да започне тепърва да се учи на това.

— Докато не се вразумиш, няма да има какво да си кажем — заяви разгорещено Криста.

Тя искаше и заради себе си, и заради него той да се откаже от тази глупава потребност да се хвърли в с главата надолу в явната опасност.

Червени гневни точки избухнаха пред очите на Марк и го накараха да изрече безразсъдни думи, без да помисли, че ги хвърля като тежки камъни.

— Може би сънародниците ми са прави, като предполагат, че жените имат само едно предназначение в живота. Затова ги държат зад високи стени и ги използват само за удоволствие. Ако им позволиш повече свобода, само ще ти усложнят живота.

— Ти… ти… самонадеян негодник! — избухна Криста и се надигна на колене, без да забелязва, че е гола. — Как смееш да ме сравняваш с тези бедни създания, които съществуват в сянката на своите господари и мъже като тебе само ги използват за играчки?!

Зелените очи на Марк пламнаха от животинско удоволствие, докато впиваше поглед в гъвкавата фигура на Криста, изправена пред него в разкошната си голота.

— Всички жени имат еднакви желания — намекна той съвсем незавоалирано. — Повечето харесват това, което правя с тях.

— Отвратителен си! Махни се от каютата ми!

Крива усмивка се появи на устните му и Криста се извърна рязко с гръб към него. Марк намираше гледката на задничето й за невероятно възбуждаща и й го каза. Възмутено ахване се изтръгна от устните й, когато та усети ръцете му да обгръщат двете полукълба и да ги притискат страстно.

Криста се измъкна от ръцете му, скочи на крака и се обърна ядосана с лице към него, сините й очи горяха, дишаше на къси тласъци. Бавна усмивка се изписа по красивото му лице и тя против волята си усети как отговаря на надменната му самоувереност. Бронзовите му черти носеха отпечатъка на едно диво благородство, ореолът на първична мъжественост я разтърси до дъното на душата й.

— Пак ще се любя с тебе, сладка моя сирено.

Очите му я изкушаваха отвъд всякакви предели, гласът му беше така невероятно съблазнителен, че всеки нерв в напрегнатото й тяло започна да трепти неистово. Той съвсем сериозно смяташе да осъществи заканата си и възраженията й не представляваха никаква пречка за него.

Марк вдигна въпросително изящно очертаната си вежда, когато Криста загледа мъжествената му стойка, с ръце на тънката талия, с дълги и здрави, леко разтворени крака; възбудената му мъжественост стърчеше внушително от тъмния триъгълник между бедрата му.

— Изведнъж разбрах, че ми е омръзнало да се любя с тебе — изрече тя с оскърбителен тон.

Заля я дълбок, плътен смях — Марк, отметнал назад глава, се изсмя с пълен глас. Макар да изглеждаше развеселен от забележката й, Криста веднага забеляза насилието, която се спотайваше в дълбините на искрящите му зелени очи. Тя се дръпна назад, докато гърбът й не опря в стената. Широко усмихнат в почти дяволска наслада, той се приближаваше към нея и внезапно се нахвърли върху й, преди тя да успее да реагира.

— Да видим дали наистина ти е омръзнало да се любиш с мене, както казваш, или просто се правиш на безразлична — изръмжа той и силните му пръсти се забиха в нежната плът на ръцете й.

Тя понечи да отговори, но се въздържа, виждайки колко е напрегнат, и реши, че най-добрият отговор ще е изобщо да не му отговаря. Марк обаче не възнамеряваше да й позволи лукса да остане пасивна, докато я държеше като своя пленница, карайки я да приема ласките му, макар че разумът й крещеше да внимава. Възхитително дяволита усмивка се появи в ъглите на устата му.

— Ти ме искаш — настоя той.

— Не — отрече тя.

— Сладка моя сирено, нека те отведа в рая.

Той я хвърли на леглото и се впусна в такава зашеметяваща атака, че Криста почувства твърдото ядро на вътрешната съпротива да се разтапя и да изчезва. Този мъж беше магьосник, пратен на земята само за да я измъчва. Събрала всяка капчица воля от крехкото си тяло, тя вирна брадичка под предизвикателен ъгъл и хвърли в лицето му гневните си думи:

— Не те искам!

Спокойно можеше да каже това и на вятъра, пак толкова ефект щеше да има.

Устните му се впиха в розовото зърно и той го засмука силно, докато пръстите му се плъзнаха сред меките къдрици между бедрата й и намериха жадуваното място; той започна бавно, но настойчиво да я води към ръба на абсолютната забрава. Устата му се придвижи нагоре към нейната, езикът му се вмъкна между зъбите й и започна да пие сладкия й нектар. Тя изпусна лек стон, захапа езика му и усети вкуса на кръвта.

Той извика от болка и на лицето му се изписа диво изражение, нежността и веселостта се стопиха мигновено. Криста ахна, когато нещо твърдо и горещо рязко се удари в нежната плът между краката й. Докато се бореше с него, той успя да навлезе още малко навътре, а тя отчаяно се стремеше да му избяга. Той отново я прободе, този път по-твърдо, по-безпощадно, и сега вече намери прохода, заравяйки се в нея почти до самия край.

Гневът му сякаш изведнъж се стопи и на негово място се възцари огромна жажда, като че ли в гърдите му се събуди див звяр. В нея се промъкна ужасното чувство на поражението и това я накара да не продължава повече безсмислената си съпротива. Макар че тя все още не искаше да се предава, борбата срещу него беше изгубена. И Криста се възнесе, без да усеща къде се намира, загубила представа за времето, тялото й се извиваше срещу неговото, отговаряйки на съкровените си желания и на магическия ореол на този изключителен мъж. Едва когато почувства тялото й да се стяга нежно около него, Марк се отдаде на вихрушката на сетивата си.

Мълчанието тежеше помежду им. Макар че той бе доказал властта си над нейното тяло, гневът на Криста още не бе стихнал и очите й срещнаха безмълвно с неговите в една дълга напрегната битка.

— Какво се надяваше да спечелиш, като ме накара насила да ти отговоря? — запита тя с обвинителен тон. — Със сигурност не си търсел уважението ми. Или искаше да спасиш гордостта си?

— Гордостта е странно нещо — обади се замислено Марк. — Потъпкването й не служи за нищо. Следващия път, когато критикуваш мъжествеността ми, се приготви да си понесеш отговорността за моите реакции.

— Няма да има следващ път — заяви решително Криста.

Загадъчна усмивка изви ъглите на устата му и Марк с лекота скочи на крака, извисявайки се над нея като несъмнено олицетворение на мъжествеността.

— Грешиш, любов моя. Ти ще ме призовеш отново като сирена и аз, като оглупял от любов, ще се отзова. Аллах те е създал специално за мое удоволствие и никой друг мъж няма силата да стигне до твоята душа.

— Надменността ти не знае граници — отвърна кисело Криста. О, господи, защо трябва той да е така ужасно прав, запита се тя, преглъщайки конвулсивно. Съзнаваше, че никой друг мъж няма да може да я развълнува така, както Марк. Обичаше го, този принц, но той не я обичаше достатъчно, за да последва сърцето си вместо да се отдаде на жаждата за отмъщение, която го давеше. Болеше, ужасно болеше при мисълта, че тя няма никакво място в живота му, а може само да удовлетворява мъжките му нужди, което всяка жена лесно би могла да прави.

Спуснала гъстия заслон на миглите си, по които бляскаха горчиви сълзи, тя го наблюдаваше как се облича и някакво шесто чувство й казваше, че сега за последен път го вижда така. Въздишката й привлече вниманието му. Няколко напрегнати минути той изучаваше красивата й голота, наслаждавайки се съвсем неприкрито на двата хълма, още розови от любенето им, на тънката й талия, на стройните колони на съвършените й крака, на издутината на задничето.

— Знам че си сърдита, Криста, но един ден ще разбереш колко скъп ми е твоят живот. Прекалено скъп, за да го излагам на опасност. Само да можеше да ми повярваш и да бъдеш търпелива, обещавам ти, че скоро ще бъдем пак заедно.

— Като твоя наложница ли? — предизвика го Криста.

Той помръдна конвулсивно устни, но от тях не излезе никакъв звук. Безпомощно сви рамене, обърна се и излезе от каютата. В тъмнината отекваха последните му думи — думи, които щяха да навестяват сънищата й през всичките празни нощи, които й предстоеше да преживее: „Съдба, сладка моя сирено. Съдбата иска, човек се подчинява.“

Ясното небе и лекият бриз обещаваха хубаво време, но на следващия ден настроението на Криста беше далеч от хубавото. Не видя никъде Марк, докато стоеше до перилата и наблюдаваше как хора от екипажа поправяха повреденото кормило. Капитан Дюбоа се разхождаше нервно по мостика, наблюдавайки процеса, и в същото време хвърляше напрегнати погледи към морската шир около „Бон ами“.

Мрачното усамотение на Криста бе внезапно нарушено, когато Уилоу застана безшумно до нея, този път без обичайния си придружител Пиер Льофевр. Свирепият поглед, който хвърли на Криста, беше всичко друго, само не и приятелски.

— Не заблуждавате никого, нали разбирате — подхвърли тя хапливо.

Криста трепна и се обърна към съперницата си.

— Нямам представа за какво говорите.

— Анри Жерве намекна, че вие с Марк сте нещо повече от приятели. Познавам го добре, той не е мъж, свикнал дълго да бъде без жена. Не спи с мене, така че в думите на Анри сигурно има някаква истина. Вече всички на кораба знаят, че вие с Марк сте любовници.

— Анри не е човек, на когото може да се вярва — отвърна хладно Криста. — Той каза ли ви и че една нощ ме нападна и само навременната поява на Марк ме спаси? На ваше място не бих обръщала особено внимание на това, което казва Анри.

— Не ме интересува какво се е случило между вас и Анри — изрече безгрижно Уилоу. — Но много ме интересуват отношенията между вас и Марк. Бяхте ли любовници в Англия? Вие ли сте причината той да прекрати връзката си с мене? Последва ли ви във Франция, заради вас ли се качи на борда на „Бон ами“?

Бомбардировката от въпроси накара кръвта на Криста да кипне.

— Ако толкова искате отговори, питайте Марк — изтърси сопнато тя.

— Какво да ме пита? — чу се дълбок глас.

Двете жени бяха толкова погълнати от разговора си, че не забелязаха приближаването на Марк.

— Скъпи! — възкликна Уилоу и му отправи съблазнителна усмивка.

Но Марк имаше очи само за Криста.

— Какво искахте да ме питате, дами? — повтори той.

— Нека лейди Уилоу да обясни — подхвърли Криста през рамо, докато се обръщаше и се отдалечаваше с възможно най-голяма бързина.

След ядовитите думи, които бяха разменили предната нощ, чувствата й бяха все още силно наранени, за да влезе в словесна битка с единствения мъж, когото някога би могла да обича.

Марк беше напрегнат, това си личеше по тъмните вежди, събрани над основата на носа. Когато най-накрая бе срещнал единствената жена, която можеше да задоволи всичките му потребности и която би могъл да обича безрезервно и всеотдайно, обърканият му живот го правеше безпомощен, не му позволяваше да последва сърцето си и да я направи своя завинаги. Странно наистина, но в ума на Марк нямаше никакво съмнение, че обича Криста, може би още от първия миг, когато очите им се срещнаха на бала на семейство Трентън.

Драстичният обрат на събитията през последните няколко седмици обаче изложи на риск бъдещето му. Вярно, той винаги можеше да се върне в Англия и да заживее като наследник на дядо си, но това би било постъпка на страхливец. Само да можеше Криста да прояви разум и да се опита да разбере, че той не бива да позволи на Абдулла да се измъкне ненаказан, задето беше убил майка му и беше узурпирал това, което по право му се падаше. Когато вземеше отново юздите на властта, нищо нямаше да го раздели от Криста. Щеше да работи неуморно, за да промени закона, така че да може да направи момичето своя съпруга.

Всички тези смущаващи мисли минаваха през главата му, докато гледаше как Криста се отдалечава и след нея тръгват двама французи, които отдавна се домогваха до благоволението й. Марк с нежелание обърна вниманието си към Уилоу, която увисна на ръката му и го задърпа в противоположната посока.

— Какво става между тебе и нея? — запита тя рязко. — Вижда се, че Криста не е невинната девойка, за каквато се представя — добави Уилоу с многозначителен глас. — Ти спа ли вече с нея? По-добра ли е от мене?

— Наистина, Уилоу, учудваш ме — поклати глава Марк. — С какво мога да те обезкуража? Ти си пленила всички млади мъже на борда на „Бон ами“, имаш съпруг, който с нетърпение очаква да се срещне с тебе в Алжир. Защо настояваш, че между нас двамата има нещо повече от физическо привличане? Беше приятно, но връзката ни стигна до края си. Това, което правя сега, със сигурност не е твоя работа.

— Господи! Значи я обичаш! — Предателски високият смях на Уилоу привлече любопитните погледи на няколко пътници, които се разхождаха наоколо. — Най-накрая си се влюбил… но това няма да ти донесе нищо добро. Казвал си ми, че ти е забранено да се жениш за чужденка, а знам със сигурност, че Криста скоро ще се омъжва. Мед ми капе на сърцето, като те гледам как страдаш, че те е отхвърлила. Сега знаеш какво е и може би ще покажеш малко състрадание към безбройните жени, които са претърпели същото поражение от тебе.

— Не знаеш какво говориш, Уилоу. Аз…

Думите му заседнаха в гърлото, когато вдигна очи нагоре към наблюдателя, който се държеше за въжетата високо на мачтата; предупредителните викове на мъжа всяха ужас в сърцата на всички на палубата:

— Платна на хоризонта! Приближават бързо!

Дори без далекоглед Марк можеше да забележи платната, ясно видими в далечината. В тези води всеки срещнат кораб беше подозрителен, защото пиратите от Варварския бряг все още бяха сила, с която човек трябваше да се съобразява. Обикновено се криеха на остров Сардиния, където една колония морски разбойници живееше в тайни пещери на скалистия бряг и вършеше набези по цялото Средиземноморие. И понеже „Бон ами“ бе претърпял сериозна повреда в близост до пристанището на пиратите, капитан Дюбоа очакваше подобни неприятности. Той отчаяно се бе надявал, че това се пак няма да му се случи, преди корабът да бъде поправен и да може да плава с пълна скорост.

Хвърляйки загрижен поглед към работещите над поправката на кормилото, съобразителният капитан разбра, че корабът му може би няма да се измъкне, тъй като беше сериозно повреден. Наистина, той не беше сигурен, че приближаващият съд е пиратски, но понеже беше реалист точно толкова, колкото и практик, затова мъдро реши да се приготви за най-лошото.

— Приготви се за бой! — изкомандва той и мъжете от екипажа започнаха да излизат от всички люкове, за да заемат бързо позициите си.

Капитан Дюбоа не оставяше нищо на случайността. Понеже знаеше в какви опасни води плава, той бе съоръжил кораба си с осемнадесет оръдия — две от дванадесет фунта, осем по осемнадесет и също толкова по двадесет и четири фунта — и с екипаж от петдесет въоръжени мъже, които можеха да отблъснат цял пиратски кораб. Само дето маневреността на кораба сега беше значително намалена поради повредата в кормилото.

— Предлагам да слезеш долу, Уилоу — изрече строго Марк, отправяйки се към капитана, за да го пита с какво може да помогне.

Когато разбра, че може да бъде полезен, като организира френските офицери в бойна единица, Марк побърза да изпълни задачата.

Докато Омар се грижеше за въоръжаването, Марк отиде да предупреди Криста за приближаващата се опасност.

— Криста! — извика той пред затворената врата. — На хоризонта се появи кораб. Стой в каютата, докато се разбере какъв е.

Вратата се отвори рязко.

— Марк, пирати ли са?

Заплахата от пиратско нападение не беше нищо ново за Криста, понеже беше живяла дълго време в Тунис.

— Още не знаем, но докато не разберем, най-добре е да останеш долу. Ще дойда веднага щом бъде възможно.

Когато се обърна да си върви, Криста извика след него:

— Марк, пази се!

Такава любов и нежност струеше от лицето му, че очите на Криста се замъглиха от непролети сълзи. Той издаде нисък стон, посегна към нея и я притегли в прегръдките си; сведе глава и я целуна силно, сякаш да й напомни, че независимо какво ще се случи, тя му принадлежи. Непреодолима наслада овладя сетивата й, докато отвръщаше на целувката му, осъзнавайки с пределна яснота каква власт упражнява над нея този мъж.

Марк нерешително се откъсна от устните й, умът му вече бе готов за опасността, надвиснала над тях, въпреки че тялото му реагираше така силно на жената, която държеше в прегръдките си.

— Марк, почакай! — извика Криста, когато той се отдръпна.

— Не се тревожи, любов моя, ще те пазя. Остани тук, докато опасността отмине. Капитан Дюбоа изглежда опитен моряк, свикнал да се справя с всякакви непредвидени случаи. Ако бъдем атакувани от пирати, сигурен съм, че ще даде сериозен отпор. На борда на „Бон ами“ има над петдесет въоръжени мъже. И той се отдалечи.

Докато Криста се разхождаше из тясното пространство на каютата, екипажът на „Бон ами“ се готвеше за битка, зареждаше и насочваше оръдията на палубата и на квартердека. На пояса на всеки мъж висяха по чифт пистолети и ножове, в случай че се стигне до ръкопашен бой, тъй като кораб с неработещо кормило не можеше да се впусне в бягство.

Марк насочи вниманието си към групата млади военни и откри, че капитан Льофевр добре владее положението, като по такъв начин го освобождаваше от задължението да поеме водачеството им. Погледна към квартердека, където капитан Дюбоа от време на време вдигаше далекогледа, за да следи приближаването на чуждия кораб. Изведнъж от устата му излетя ругатня.

— Пирати! — извика той и се обърна, за да даде заповед на първия помощник.

Марк насочи поглед към извишаващите се на хоризонта мачти с издути от вятъра платна, които се приближаваха с неотслабваща бързина, и видя пиратското знаме, развято на най-високата мачта. Омар се обади до рамото му:

— В тази част на света ви познават добре, принц Ахмед. Предлагам да останете скрит, ако ни нападнат. Според посланието на великия везир Абдулла е определил награда за главата ви и пиратите сигурно са чули за това.

Марк изсумтя презрително.

— Нали не очакваш да се сниша при първия признак за опасност? Аз съм син на баща си и ще действам като мъж. Срамота е да ми предлагаш друго, Омар.

— Баща ви ме натовари да се грижа за вашата безопасност и аз мисля само за вас, принце. Но ако трябва да се хвърлите с главата надолу в бой, ще бъда до вас.

— Няма да имам друг избор, приятелю — усмихна се Марк. — Нека Аллах ни закриля.

Когато пиратският кораб наближи „Бон ами“, първите изстрели се посипаха във водата наоколо. Лек и бърз, „Червената вещица“ обикаляше в кръг около по-тежкоподвижния „Бон ами“. Макар че оръдията на „Бон ами“ обстрелваха почти непрекъснато противника, виждаше се, че предимството е на негова страна. Френският кораб плаваше като патица, не можеше да се измъкне нито наляво, нито надясно от оръдията на „Червената вещица“, докато пиратският кораб маневрираше с лекота извън обсега на „Бон ами“.

От удобното за наблюдение място Марк виждаше едрата фигура на пиратския капитан, застанал на мостика на своя кораб; той раздаваше заповеди, сигурен в победата си. Скоро два точни изстрела влошиха положението на „Бон ами“. Единствената им надежда беше да отблъснат пиратите, когато онези ги вземат на абордаж. Капитан Дюбоа даде кратки нареждания на своите хора, докато „Червената вещица“ мяташе куки, за да сближи двата кораба. След минути пиратите хвърлиха дъски и се изсипаха на палубата на „Бон ами“, а някои по-нетърпеливи просто прескачаха малкото разстояние с помощта на въжетата, висящи от мачтите.

Първата вълна пирати беше отблъсната от екипажа на „Бон ами“, който се биеше за живота си и за живота на своите пътници. Марк нападаше безстрашно, без да обръща внимание на острия мирис на дим и сяра. Собствената му безопасност не значеше нищо за него. Биеше се за живота на Криста, знаейки какво ще стане с нея, ако попадне под властта на пиратите. Ако безчовечното им отношение не я унищожи, ще бъде продадена на някой робски пазар по Варварския бряг. По-добре е за нея да умре, отколкото да претърпи такова унижение. Нито веднъж не си спомни за Уилоу, макар че същата съдба очакваше и нея, ако пиратите вземеха връх. Само невинната му любов изпълваше мислите му.

 

 

Сгушени една до друга на тясната койка, Криста и Марла тръпнеха в ужас, щом звуците от ужасната битка на палубата проникнеха при тях. Трясък на снаряди, задушлива миризма на барут, викове на ранени хора — всичко това беше достатъчно страшно, но най-лошото бяха предчувствията за собствената им съдба в ръцете на пиратите, ако „Бон ами“ паднеше тяхна жертва.

Тогава една друга мисъл, още по-ужасяваща, измести страха, който Криста таеше. Ами ако Марк е ранен… или още по-зле, ако е убит? Ами ако е отишъл на сигурна смърт, повярвал на гневните думи, които му бе отправила предната нощ? Ако умре, без да знае колко много означава за нея? Боже господи, тя не можеше да допусне това!

Освобождавайки се от ръцете на Марла, Криста се изправи на треперещите си крака и се запъти към вратата.

— Госпожице Хортън! Къде отивате? — извика ужасената жена.

— Трябва да разбера какво става, Марла. Трябва да знам какво ще се случи с нас.

— Не, моля ви, не отивайте, госпожице! Нещо ужасно ще стане с вас. Обещах на баща ви, че ще бъдете в безопасност.

— Не се тревожи, Марла — успокои Криста прислужницата си. Вече беше решила. — Ще внимавам. Обещавам да стоя скрита на пътеката само докато разбера накъде клони битката. Ако „Бон ами“ бъде пленен, няма да има значение дали ще ме видят, защото рано или късно пиратите ще ни открият.

— О, госпожице! — захленчи Марла, уплашена от мрачните предвиждания на Криста.

Понеже не можа да намери думи, с които да успокои прислужницата си, Криста отключи вратата и излезе в коридора, като нареди на Марла да заключи след нея. Съдейки от трясъка и виковете, които се носеха откъм палубата, тя разбра, че горе се води свирепа битка и че засега пиратите си имат достатъчно други занимания, за да се впуснат да претърсват пътническите каюти.

Криста сподави един писък, когато се спъна в някакво тяло, простряно край стълбата. Замръзна на място, зачака, но когато тялото не помръдна, тя набра смелост и се вгледа по-отблизо в него. По разнородните дрехи на мъртвеца лесно определи, че е от пиратите. Гърлото му беше прерязано и тя преглътна конвулсивно, мъчейки се да потисне гаденето, което заплашваше да я надвие. Извърнала поглед, Криста прекрачи трупа и се заизкачва по стълбата, надниквайки предпазливо през люка. Кървавото зрелище, на което се натъкнаха очите й, я накара да пожелае да си беше останала долу с Марла.

Палубата беше цялата хлъзгава от кръв; носеше се оглушителен звън на саби и пистолетни изстрели. Накъдето и да погледнеше, виждаше мъже, вкопчили се в смъртоносни ръкопашни двубои. Недалече от себе си зърна корабния лекар, който превързваше ранените от екипажа, прислонени зад купчина въжета. Самият лекар като че ли беше ранен. Стоновете и виковете на тези окаяни нещастници, целите в кръв и барут, разкъсваха нежното сърце на Криста и тя не можа да остане равнодушна към сърцераздирателната гледка.

Без да обръща внимание на сигурността си, както и на предупрежденията на Марк, тя излезе на палубата, като сръчно се отстрани от двама биещи се, които препречиха пътя й. Мигновен оглед я увери, че Марк не е сред ранените и тя бързо си проправи път към тях, предлагайки помощта си на смаяния лекар.

— Божичко, госпожице Хортън, какво правите тук?

Като го погледна отблизо, Криста установи, че доктор Тримейн наистина е ранен. Кръвта бликаше обилно от една грозна рана на лявата му ръка.

— Дойдох да ви помогна — каза тя почти троснато. — Позволете ми да превържа раната ви. Иначе няма да можете да си вършите работата.

Доктор Тримейн не възрази, когато Криста започна внимателно да вади парченцата плат, заседнали в раната му, с помощта на пинсета, която бе намерила в лекарската му чанта, и му направи стегната превръзка. Когато свърши, той я възнагради с благодарна, но отпаднала усмивка.

Благодаря, госпожице. Много съм ви признателен за това, което направихте за мене, но тук не е място за една дама. Моля ви, слезте долу. Не ви ли казаха да се скриете?

— Да, предупредиха ме — призна Криста, — но аз оставам. Трябва ви помощник.

Отказвайки да помръдне от палубата, Криста се обърна към ранените и започна да превързва главата на едно момче, което изглеждаше достатъчно малко, за да не напуска самичко дома си, камо ли да излиза в бой срещу пирати. Тримейн сви неуверено рамене, страхуваше се за сигурността на Криста, но беше благодарен за помощта, която тя можеше да му даде.

Работиха така рамо до рамо няколко минути, преди Криста да се осмели да попита:

— Какви са шансовете ни за победа, докторе?

Когато влезе при него зад купчината въжета, тя вече не можеше да вижда какво става на няколко крачки от нея. Докторът обаче няколко пъти бе излязъл смело иззад укритието си в разгара на битката, за да спасява ранени, затова можеше да й отговори.

— Не са големи, госпожице — каза той уклончиво.

Макар да признаваше факта, че бързо губят почва пред пиратите, той не искаше да й каже истината, защото се страхуваше как ще й се отрази. Тримейн се плашеше от мисълта какво ще стане с жените, попаднали в мръсните ръце на шайката, кръстосваща покрай Варварския бряг.

— Не виждам Марк Карингтън сред ранените — изрече тя с треперещ глас. — Знаете ли случайно дали… дали е бил сред защитниците?

Лекарят вдигна очи от работата си и я изгледа любопитно, преди да отговори:

— Да, видях го. Биеше се ожесточено, също както пиратите, а неговият човек Омар пазеше гърба му.

Лек стон и едва чута благодарствена молитва се откъснаха от устните на Криста, която видя с мисления си взор бронзовия торс на Марк, блеснал в пот, и мускулестите му ръце, размахващи сабята в защита на нападнатия кораб. В желанието си да зърне мъжа, който бе пленил сърцето и мислите й, Криста изостави за момент доброволно поетите задължения на милосърдна сестра, за да надзърне предпазливо зад купчината въжета. Това се оказа действие, за което щеше да съжалява цял живот.

С широко отворени сини очи, които моментално огледаха палубата от носа до кърмата, Криста с внезапно трепване съзря най-страшния мъж, когото някога беше виждала. Истински гигант с огненочервена коса и брада, с кръвясали очи, вперени в нея, в които проблесна зловещо наслаждение. Висок почти два метра, развял рошави коси и брада, с голи ръце и гърди, лъснали от пот и кръв, свирепият гигант забеляза Криста в мига, когато тя подаде глава от укритието си, и изрева доволно.

Криста, връхлетяна от невероятен страх, се скри моментално зад въжетата, мъчейки се да остане незабелязана, но не успя. Онзи бе здраво стъпил на мощните си като дървесни стволове крака, гол до кръста, с цяла гора рунтави червени косми, гъсто израснали по невероятно широките му гърди. Ръцете му бяха мускулести, с изпъкнали жили, вратът му беше едва ли не по-дебел от талията на Криста. Тънък в кръста и изненадващо подвижен за ръста си, пиратът преодоля противника си с един мощен удар на огромния си нож и се захили зловещо, отстранявайки всеки, който се опиташе да препречи пътя му към Криста.

Смразяващ ужас обхвана Криста, тя притисна ръце към устата си, изричайки безмълвна молитва. Страшният пират я бе видял! Идваше за нея! Овладяна от паника, тя хукна да бяга. Хвърли бегъл поглед към люка, откъдето бе излязла на палубата, но видя, че пътят й е препречен от двама пирати здравеняци. Метна се на другата страна, търсейки откъде да се измъкне, и видя изход в противоположната посока. Съзнавайки, че шансовете й са минимални, Криста хукна нататък.

С ъгъла на окото си Марк забеляза къс синя материя и в мисълта му се надигна протестен вик. Криста! Не! Но когато се опита да й се притече на помощ, го нападнаха трима решени на всичко пирати и той се видя принуден да се бие с тях, за да спаси собствената си кожа. Само след миг вярното острие на Омар влезе на негова страна в неравната битка и силите почти се изравниха.

Скърцайки със зъби от чувство на безизходност, с няколко малки рани, които обаче кървяха обилно, Марк веднага осъзна, че екипажът на „Бон ами“ бавно, но сигурно отстъпва под напора на пиратите от Варварския бряг. Не се тревожеше за себе си. Ако не го убиеха в битката, щяха да го продадат като роб или да го върнат срещу откуп на Абдулла. Ако станеше така, това означаваше сигурна смърт. Боеше се за Криста. Тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си по тези места, той инстинктивно знаеше каква съдба я очаква, знаеше, че няма да е от най-приятните. По-скоро би умрял хиляда пъти, отколкото да я види подложена на унижение и малтретиране.

Червената брада се впусна след Криста като лисица след заек, ухилен до уши. Слънцето се отразяваше във веещите се руси кичури, които веднага бяха привлекли вниманието му, и той разбра, че иска тази жена. Знаеше, че тя няма как да му се изплъзне. Още малко и корабът щеше да бъде негов. Още когато съзря жената, надникнала иззад струпаните въжета, Червената брада бе поразен от неземната й красота, но това не му попречи да пресметне цената й на робския пазар. Може би алжирският бей щеше да иска това безценно съкровище за своята колекция. Казваха, че имал набито око за хубавите жени. Тя можеше да се настани и в харема на великия отомански султан. Червената брада никога не беше виждал коса с такъв цвят, нито жълт, нито златист, а по-скоро като сребро, докоснато от лунни лъчи. Невероятно!

Хлипайки истерично, Криста побягна по палубата, от страх на краката й като че ли изникнаха крила. Ако трябва, закле се мрачно, ще скочи през борда, преди да позволи на червенобрадия гигант да я докосне. Оглеждайки се трескаво за Марк, тя го видя притиснат до перилата да се бие на живот и смърт. Въздържа се да извика на глас името му, за да не го разсее и с това да причини смъртта му, и затича на зигзаг по палубата, сръчно избягвайки биещите се двойки и изплъзвайки се от ръцете на тези, които искаха да я спрат. Задъхана, трепереща от изтощение, Криста чуваше все по-близо подигравателния смях на Червената брада и разбра, че той само си играе с нея. Неизбежният край наближаваше.

Изведнъж пред нея се изпречиха перилата и Криста без никакво колебание се закатери по тях, готова да скочи. Червената брада изрева гръмогласно, като разбра, че може да изгуби скъпоценната си плячка и огромните му крака в миг преодоляха разстоянието, отделящо го от нея. Една огромна лапа се протегна, сграбчи дългия кичур, развяван от вятъра като ивица сребриста мъгла, и рязко я дръпна назад. Криста изпищя от болка и отчаяние и Марк, който най-накрая бе успял да се освободи от тримата пирати, се втурна да я спаси.

Криста тупна на палубата, простряна в краката на зловещия едър пират.

. Да не мислиш, че толкова лесно ще избягаш от Червената брада, красавице? — изрева той развеселен. — Имам планове за тебе, и то не да те използвам като стръв за риби. Акулите няма да те оценят и наполовина толкова високо, колкото аз.

Ниският му ръмжащ глас я накара да изтръпне до кости.

— Пусни я, нещастнико!

Размахал сръчно сабя, Марк си проби път към Криста. Предизвикателството му бе посрещнато от пиратския водач с поглед, изпълнен със съмнение. Макар че Марк беше доста едър, Червената брада се извисяваше над него с половин глава, а и беше доста по-тежък, което накара Криста да изпита непоносим страх за своя принц.

Болката в главата на Криста се усили, когато Червената брада стисна по-здраво косата й и я накара да се изправи на крака.

— Тази жена твоя ли е? — изрева пиратът, оглеждайки Марк с присвити очи.

— Да — отвърна Марк, предупреждавайки Криста с поглед да мълчи. — Махни си мръсните ръце от нея.

Стиснал здраво сабята си, той безстрашно нападна Червената брада, макар да знаеше, че няма надежда да победи гиганта и да освободи Криста.

— Корабът е мой — изрева свирепо Червената брада. — Тази жена също. Огледай се. Ще видиш, че боят престана и моите хора владеят положението. Остави сабята.

Молейки го с очи да не прави нищо необмислено, Криста трепна, когато Червената брада обгърна талията й с огромната си лапа и я притегли властно към себе си, за да демонстрира, че е неин господар. Двама от хората му веднага ги обградиха, за да го подкрепят, ако стане нужда.

— Остави сабята — повтори Червената брада, когато видя, че думите му не дават резултат.

— Ще ти предложа сделка — изрече Марк, усещайки, че го обзема отчаяние.

Гръмовният смях на Червената брада привлече вниманието на неговите хора. Всички погледи веднага се втренчиха в младия мъж, който открито се противопоставяше на страховития им водач.

— Защо да правя сделки с тебе? — подхвърли той. — Всичко тук е мое, включително тази жена.

— Позволи ми да го пронижа, Барбароса! — извика един от пиратите.

Наречен с прякора на Хайредин, първия Барбароса, който владял моретата през шестнадесети век, Червената брада си бе спечелил името със своята огнена брада и коса, както и със смелите си набези.

— Да — подкрепи го приятелят му, — остави го да довърши тоя самохвалко.

Двамата мъже се приближиха и като се видя притиснат, Марк скочи, балансирайки опасно, на перилата, и размаха сабята си.

— Почакай! — извика той. — Изслушай ме. Остави този кораб и пътниците и аз доброволно ще тръгна с тебе.

— Какво те прави толкова ценен? — изсмя се презрително Червената брада. — Мога да получа за жената повече, отколкото за тебе и за другите накуп.

— Не мисля — възрази Марк спокойно. — Чувал ли си за принц Абдулла?

— Разбира се. Кой не е чувал за бея на Константин? — отвърна Червената брада, но на масивното му лице се изписа леко съмнение.

— А за принц Ахмед? Чувал ли си за него?

Червената брада кимна и в кехлибарените му очи започна да просветва разбиране. Марк в миг го оприличи на голям котарак. Хвърли плахо поглед към Криста и видя, че лицето й е станало бяло като платно.

— Марк! Не! — изпищя тя, знаейки какво ще се случи. Без да обръща внимание на вика й, Марк повтори:

— Какво знаеш за принц Ахмед?

— Знам, че Абдулла бей предложи награда за онзи, който залови неговия полубрат, обвинен, че е предал страната си. Абдулла взе юздите на властта от Ахмед след смъртта на баща му — каза Червената брада. — Това какво общо има с тебе?

— Аз съм принц Ахмед, законен наследник на Халид ибн Селим и избран вожд на своя народ. Абдулла е лъжец и убиец.

Застанал на перилата, Марк бе приковал вниманието на пиратите, които бяха събрали оцелелите моряци и пътници от „Бон ами“ на строго пазена купчина. Извънредно спокоен, той заразглежда разнородната група, събрала представители на всякакви народности.

— Има ли тук хора, които да ме познават?

— Да, той казва истината — обади се един мъж и излезе напред. — Константин е моят роден край и съм виждал принц Ахмед много пъти, преди да се присъединя към братството. Принцът често придружаваше баща си из улиците. Яздеше с туарегите и се говори, че е изкусен боец.

Потривайки огнената си брада, Червената брада присви замислено очи, вгледан в безстрашния млад мъж, който стоеше пред него. Изглеждаше точно такъв принц, за какъвто се представяше — строен и мускулест, с умни и предизвикателни зелени очи, които го гледаха без никакво смущение. Нищо чудно, че Абдулла беше обявил награда за главата на брат си. Ахмед със сигурност не беше човек, комуто да се изпречиш на пътя. Върнеше ли се в Константин, честта го задължаваше да събере силна армия, за да оспори трона на Абдулла. Говореше се, че Абдулла имал подкрепата на еничарите, но колко от тях щяха да му останат верни, щом Ахмед се върнеше в родната си страна?

— Значи искаш да размениш своя живот срещу тази жена — изрече Червената брада. — Ти си глупак. Държа в плен и двама ви. Абдулла ще ми плати добре, когато те предам в ръцете му, а щом приключа с твоята жена, ще получа за нея добра сума на робския пазар. Може би ще я предложа на брат ти — добави той със зловещ тон. — Може да му хареса да притежава жена, която явно не ти е безразлична. Тя сигурно ти е доставяла много удоволствие. Нямам търпение сам да се уверя в това.

Червени мъгла забули погледа на Марк, той осъзна, че е загубил Криста. Не можеше да понесе мисълта тя да попадне в ръцете на Червената брада и неговите злодеи, защото пиратският водач заяви съвършено ясно, че смята да задържи Криста и същевременно да получи наградата от Абдулла. Желанието му да унищожи червенокосия гигант беше така силно, че едва се въздържаше да остане на мястото си.

Полюлявайки се на мощните си като дъбове крака, стиснал Криста за талията, Червената брада не беше готов да отчаяното нападение на Марк, който скочи напред, насочил сабята си право към гърлото на брадатия си противник.

Криста изпищя, когато видя как един от хората на Червената брада вдига пистолета си, прицелва се и стреля, действайки инстинктивно в защита на своя водач. Тласъкът отхвърли назад тялото на Марк, на гърдите му цъфна кърваво петно. Той се олюля, краката му се подгънаха, тялото му се огъна върху перилата, отпусна се назад и падна в мътната вода. Криста припадна секунди преди един от хората на Червената брада да свие шепи около устата си и да извика:

— Платна на хоризонта!

Тя не забеляза и как един от ранените, които лежаха наблизо, се изправя несигурно на колене и полека се прехвърля през борда; плясъкът на водата остана незабелязан в суматохата, настъпила след неочакваното известие.

Червената брада грубо тласна Криста настрана, грабна далекогледа от наблюдателя и го фокусира върху едва различимите в далечината платна.

— Проклятие! — изръмжа той и изруга лошия си късмет. Не само бе загубил принц Ахмед, но и му предстоеше още една битка. — Френска фрегата, и то тежко въоръжена, както забелязвам.

— Виж на другия борд, Червена брада! — отекна предупредителен вик в ушите му.

Пиратът се обърна моментално към новата заплаха и изригна поток от проклятия. Втора фрегата, почти еднаква с първата, летеше с разперени платна, оръдейните й люкове бяха отворени и оттам се подаваха дулата на готовите за стрелба оръдия.

Червената брада нямаше възможност да избира дали да приеме битката, или да бяга. Лесно можеше да се пребори с един кораб, но два бяха твърде голямо предизвикателство, което предпочиташе да не приема. Не беше глупак.

— Бързо, момчета! — изрева той, вземайки моментално решение. — Обратно на „Червената вещица“! Вземете момичето! — изсъска към лейтенанта си, който веднага грабна отпуснатото тяло на Криста и го метна на рамо.

Червената брада може да беше загубил плячката от „Бон ами“, но имаше жената, която щеше да му възмезди загубата.

Пиратите събраха ранените и убитите си събратя и се прехвърлиха обратно на кораба си по същия начин, по който бяха дошли, с корабните дъски и въжета. Червената брада раздаваше кратки, отсечени заповеди, наблюдавайки със задоволство как хората му се подчиняват моментално. Въжетата застъргаха в халките си, платната литнаха нагоре по дължината на мачтите, изпънаха се и се напълниха с въздух, пиратският кораб трепна и започна да се отдалечава от „Бон ами“. Висок тържествуващ вик отекна над морето, когато „Червената вещица“ набра скорост и се понесе по вятъра, отдалечавайки се от френските си преследвачи.

 

 

Криста с нежелание изплува от тъмните дълбини на припадъка си. Нещо плашещо помръдна в ума й… но какво? Усещайки как тежките черни облаци започват да се разсейват, тя поиска да ги задържи около себе си, отново да се спаси в тъмната забрава на потъването. Искаше да избяга от ужасните неща, които я очакваха след събуждането й, но не можеше да си спомни какви са. Вкопчи се в сенките, но след малко действителността нахлу в съзнанието й.

Тогава тя си спомни. Паника я овладя, тялото й се вцепени. Марк! Със собствените си очи беше видяла как пада с главата надолу в морето, след като един от пиратите го рани тежко. Мъртъв ли е? Или е успял някак да оцелее?

Изведнъж я овладя странно усещане и тя разбра, че не е сама. Със свито сърце си спомни червенобрадия гигант и отвори очи. Озърна се наоколо и болезнено осъзна, че това не е каютата, която бе заемала на борда на „Бон ами“ през последните две седмици. Тази каюта беше с величествени пропорции и също така разкошно обзаведена. Леглото, на което лежеше тя, беше три пъти по-голямо от тясната й койка и покрито с най-фино кадифе в богат ален цвят. Забеляза и че каютата не е под равнището на водолинията, защото високите, драпирани с кадифе прозорци излизаха високо над най-горната палуба на кораба.

Тогава го видя. Червенокосият пират се бе облегнал на дългата маса, вгледан в пръснатите по гладката й повърхност карти. Усетил движение откъм леглото, той погледна към Криста и кехлибарените му очи я огледаха одобрително.

Значи се събуди — проговори той с ирландски акцент, все още различим въпреки годините, които бе прекарал в пиратското братство.

— Къде съм? — запита Криста, потискайки страха си.

— На борда на „Червената вещица“, момиче. Наричат ме Червената брада и ти си моя пленничка.

— Къде е… Марк Карингтън?

— Ако говориш за принц Ахмед, в морските бездни, предполагам. Не останах там достатъчно дълго, за да разбера.

— Вие сте го убили! — нападна го Криста. — Вие сте убиец и… отвратителен пират.

— Разбира се — съгласи се Червената брада. — Май си доста борбена, а? Някой щастливец ще плати добре, за да те опитоми. Колко лошо, че не си девствена. Или си? Принц Ахмед твой любовник ли беше?

Криста замръзна. Откъде знае, че не е девствена? Дали… дали не я е изнасилил, докато е лежала в безсъзнание, съвършено безпомощна?

Смехът на Червената брада, нисък и гърлен, прогърмя в масивните му гърди.

— Не, момиче, не съм те похитил, докато спеше — изрече той, прочитайки мислите й. — Когато те взема, ще разбера. Предпочитам моите жени да имат искрица живот. Ако ми харесаш, ще те задържа само за себе си, докато не те продам на робския пазар.

Боже господи, само не и това, замоли се безмълвно Криста.

— Баща ми с радост ще даде откуп за мене — побърза да го осведоми тя. — Той е виден правителствен чиновник в Тунис. Пратете му съобщение, умолявам ви.

— Ако баща ти е обикновен правителствен чиновник, сериозно се съмнявам, че разполага с такова голямо богатство, каквото мога да получа за тебе на робския пазар. Ти си изключителна. Косата, очите, несравнимото тяло… ще ме направиш богат, ангелче.

— Не! — извика Криста отчаяно.

— Да — кимна Червената брада. — Как ти е името, момиче?

Ужасните му закани накараха Криста да онемее, тя само се взираше в свирепия пират, усещайки как жлъчка се надига към гърлото й.

— Запитах те нещо. Как ти е името?

Когато отговор не последва, той се хвърли към Криста, стисна я за ръцете и я извлече от леглото.

— Отговори ми, момиче! Как ти е името? — изрева той с глас, от който стъклата на прозорците потрепериха.

— К… Криста. Криста Хортън — едва изрече тя, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото й.

— Така е по-добре, момиче — кимна Червената брада, явно доволен. — Скоро ще се научиш да ми се подчиняваш, когато ти кажа нещо. Не ми отговори, когато те попитах дали сте били любовници с принц Ахмед, макар че той си го призна.

Огромните му ръце все още стискаха болезнено нежната плът над китките й.

— Д… да — призна тя с тих глас. — Обичах го.

Боже господи, защо говореше за него в минало време? Дори противният пират нямаше представа дали Марк е оживял след изстрела… и сред акулите.

— Свали си дрехите! — заповяда Червената брада и това отрезви Криста.

— Какво?

— Чу ме, момиче. Искам да видя дали по тебе няма синини. Ако има, може да размисля и да те дам на екипажа, след като свърша с тебе. Ако имаш някакъв белег или нараняване, цената ти ще спадне много. По-скоро бих искал да знам, че си девствена, но красотата ти е такава, че това вероятно няма да има значение.

Криста стоеше като закована на пода.

— Не — изрече тя с тихо презрение.

Червената брада изрева сърдито и започна да дере дрехите й, държейки я с една ръка, докато разкошната й рокля не се озова, цялата разкъсана на парченца, на дебелия турски килим, който покриваше тиковите дъски на пода. Той я пусна, отстъпи назад и загледа с наслада заслепяващо красивата голота, която се откри пред изпълнените му със страст очи.

— Възхитително! Съвършено! Прекрасно! — мърмореше той, докато бавно обръщаше Криста насам-натам, за да може да я разгледа от всички страни.

Думите му я изненадаха, защото не бе очаквала да чуе такива неща от устата на един обикновен пират.

Смазана от върховното унижение, тя трепереше под бездушния му оглед, докато очите му се плъзгаха по тялото й от глава до пети, преценявайки стойността й.

— Кожата ти е като сатен — забеляза той лениво, прокарвайки огромния си пръст по ключицата й, после по издутината на дясната й гърда и по безсрамно щръкналото зърно. — Ти си почти идеална, момиче — добави той с блеснали очи. — Мисля си да те продам на принц Абдулла. Може много да му хареса да притежава жената на брат си. Да — изсмя се той. — Точно това ще направя. Ще пратя известие на бея, когато стигнем в Алжир. Ако много те иска, няма да гледа дали си девствена или не. Нито пък ще може да разбере дали аз съм опитал от чаровете ти.

Той грубо я блъсна настрана, така че тя се просна на леглото, достатъчно голямо за мъж с неговия ръст.

— Нямам време сега за тебе, момиче. Трябва да управлявам кораба — изръмжа той, връщайки се към грубите си обноски. — Когато се върна, надявам се сам да разбера как принц Ахмед те е учил да доставяш удоволствие на господаря си.

И излезе с огромни крачки от каютата.

Криста бе поразена от невероятната му прилика с келтските вождове и трепна при мисълта, че огромното му тяло може да я смаже до смърт, че гигантският му инструмент със сигурност ще я разкъса.

— По-добре да се самоубия — измърмори тя, ровейки из парцалите, които доскоро бяха представлявали роклята й, пръснати долу на пода.

Като не можа да намери нищо прилично, с което да се прикрие, тя насочи вниманието си другаде. Нямаше значение с какво, само трябваше да прикрие голотата си. Очите й се спряха на моряшкия сандък до краката на леглото и без нито миг колебание тя се зае да го изследва.

В сандъка бяха наредени чисти дрехи и, съдейки по размерите им, Криста предположи, че принадлежат на Червената брада. Панталоните бяха невъзможни, но тя с радост надяна една огромна риза, която й стигна чак до под коленете. Запретна няколко пъти дългите ръкави и бе готова да подхване друго търсене. Трябваше й оръжие, за да може да се защити.

На дъното на сандъка лежеше пистолет, но Криста със съжаление го отмина. Нямаше представа как да го зареди и как да се прицели. По-нататъшното търсене я увери, че вътре няма нищо, което би могло да се нарече оръжие. Разочарована, тя затвори капака и започна да претърсва каютата, поглеждайки предпазливо към вратата, за да не бъде неподготвена, когато се върне Червената брада.

Бюрото и се стори следващото подходящо за претърсване място и Криста бързо взе да рови из чекмеджетата. Доволна усмивка грейна на лицето й, когато пръстите й напипаха тънко острие, сгушено в дъното на едно от отделенията. Макар че ножът едва ли би могъл да бъде сметнат за смъртоносно оръжие, все пак беше по-добър от нищо, така реши Криста и го измъкна оттам.

Сега, когато се чувстваше вече не толкова безпомощна, тя се примъкна полека към вратата, забеляза, че няма ключалка, и леко я открехна. Отвън един пират стоеше на пост, но в момента гледаше на другата страна. Нямаше как да избяга, разбра Криста, внезапно изпаднала в паника. Дори да успееше да напусне каютата, къде ще иде? Обезсърчена, тя се върна към леглото, приседна внимателно на ръба и пъхна ножа под възглавницата, но така, че лесно да може да го измъкне.

Вратата изведнъж се отвори, запълнена от страховитата фигура на Червената брада. Като видя Криста, облечена в най-хубавата му риза, ядосана гримаса разкриви лицето му.

— Свали я — изгърмя той с глас, който не търпеше възражения.

Вирнала предизвикателно брадичка, Криста поклати глава, без да престава да го гледа напрегнато. Колко различен беше, помисли тя, отколкото когато го беше видяла за първи път да води хората си в битка. След излизането си от каютата беше пооправил външността си. Косата му не беше толкова рошава, а и брадата му като че ли беше посресана. Искрица надежда припламна в гърдите й. Може би у този варварин е останала поне капчица добро възпитание, към която да апелира.

Затръшвайки вратата след себе си, Червената брада пристъпи бавно напред, спря, за да запали фенера, който висеше от тавана, защото се бе стъмнило, докато той се бе занимавал с мъртвите и ранените от екипажа. Сега нищо повече не го задържаше далеч от красивата девойка, която бе пленил. Предстоеше му цяла нощ, за да се насити на прелестното й тяло. И макар да се възхити на показаната от нея смелост, това почти не повлия върху решението му да постъпи с нея както си знае.

— Не ми се иска да съсипвам най-хубавата си риза — изръмжа Червената брада, — но ще се наложи, ако не я свалиш веднага.

Той пристъпи напред заплашително, ръката на Криста се пъхна под възглавницата, пръстите й стиснаха ножа и тя се почувства донякъде по-уверена.

— Първо трябва да ме убиеш — изгледа го тя дръзко.

Кехлибарените очи на Червената брада се присвиха развеселено.

— Това може да се уреди, макар че предпочитам да си жива. — Огромната му ръка се насочи към яката на ризата и ръката на Криста се стрелна напред, размахала малкия, безполезен нож така яростно, сякаш беше три пъти по-голям и два пъти по-опасен, отколкото в действителност.

Червената брада за миг се смая, после избухна в гръмогласен смях.

— Да не си мислиш, че ще ми направиш нещо с тая клечка за зъби? Мога веднага да те обезоръжа, без да ми направиш нищо.

Силна червенина изби по бузите на Криста. Разбра, че той е прав. Колко глупаво беше да си въобразява, че такова малко оръжие в ръцете на един неопитен човек може да отклони този гигант от нечестивите му намерения. Но поражението не беше нещо, което тя можеше да приеме с лекота. Не разполагаше с нищо друго, само със собствената си съобразителност, и нямаше лесно да се предаде.