Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 92 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кони Мейсън. Екстаз в пустинята

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

15

По-късно, след като разказа на Елиса всичко случило се, Криста се поддаде на мъката, бушуваща в нея, и потоци от сълзи потекоха по бледите й бузи. Беше излъгала и така беше потвърдила думите на Абдулла, причинявайки на Ахмед неизпитвана дотогава мъка. Но ако беше разкрила истината, нейният любим сега щеше да бъде мъртъв. По този начин осигуряваше поне минимална възможност да се случи чудо и той може би щеше да намери начин да се освободи. Молеше се дано е успяла да го убеди колко опасно и глупаво ще бъде, ако се върне за нея. Само ако можеше да го види още веднъж, щеше да употреби всичките си сили, за да му попречи да се върне в Константин за нея, ако се случи невъзможното и той успее да се отскубне от испанците.

Криста беше убедена, че бъдещето й ще е точно такова, каквото го бе описал Абдулла. Но не искаше да се отказва от надеждите си. Щеше да си даде време, да постоянства и когато Абдулла най-малко очаква…

— Криста, спиш ли? — запита Елиса, нахлувайки в стаята с танцуващи в погледа пламъчета.

— Не, не спя, Елиса — отвърна разсеяно Криста, изтривайки с ръка мокрите си бузи. — Не мога да заспя. Не и след като научих какво е замислил Абдулла за Ахмед. Не и след като допринесох за мъката му.

— Не трябва да плачеш, Криста, може нещо да стане на бебето.

Криста се изчерви виновно. Независимо какво казваше доктор Саид, тя вече не можеше да се преструва пред приятелката си, че носи дете от Ахмед. Просто не беше редно.

— Елиса, вече не мога да те лъжа — призна тя. — Не съм бременна. Беше само хитрост, препоръчана от доктор Саид, за да ме държи настрана от леглото на Абдулла, и хитростта успя. Но няма да мине много време и Абдулла ще започне да се досеща за истината. Освен ако докторът не успее да го убеди да приеме откуп за мене.

Очите на Елиса се разшириха от учудване.

— Аз… аз и не подозирах — ахна тя. — Наистина, струваше ми се, че си много слаба, но… Мислиш ли, че доктор Саид може да повлияе на Абдулла и да ти помогне?

— Не… не знам. Мога само да се надявам, че ще стане така, и то скоро. Но междувременно трябва да продължим да поддържаме заблудата. Не бива някой да заподозре противното.

— Можеш да ми се довериш — каза Елиса. — Трябва да не се отчайваме. Доктор Саид е стар и мъдър, знае какво прави. Освен това — усмихна се тя загадъчно, — имам нещо, с което ще те ободря.

Явно беше, че тя едва сдържа веселостта си, и вниманието на Криста се изостри.

— Научи ли нещо, Елиса? — Нещо за Ахмед?

— Е, не съвсем, но… о, Криста, искаш ли да видиш Ахмед още веднъж, преди да го отведат оттук?

— Да видя… Елиса, ти сигурно се шегуваш. Как е възможно?

— Подкупих пазача — отвърна уклончиво Елиса, свеждайки поглед към върха на чехъла си.

— С какво? Ти нямаш никакви ценности. Нито пък аз. Какво би могла… о, не, не това! — Сълзи нахлуха в очите й, когато изведнъж разбра каква жертва е направила Елиса за нея. — Никога не бих поискала такова нещо от тебе.

— Вече е свършено, Криста — изрече меко Елиса. — Не беше чак толкова зле. Не като тогава, когато еничарите… — Гласът й трепна. — Ще дойда да те взема след полунощ. Дворецът ще е заспал и никой няма да очаква ти да минеш през двора. Рашид ще ни чака, но каза, че можеш да останеш с Ахмед само един час.

— Рашид?

— Еничарят, който… когото подкупих.

— Съжалявам, Елиса.

— Казах ти, не беше чак толкова лошо — повтори Елиса. — Сега си почини, Криста. Ще дойда при тебе, когато стане време.

Цялата увита в тъмна роба, Криста излезе от сенките и спря пред постройката, в която държаха Ахмед. Двете с Елиса бяха успели да избягнат двамата стражи, които пазеха в двора, но й се струваше, че желанието й да се види насаме с Ахмед няма да се осъществи. Макар че не й беше присъщо да мами, тя бе взела мъчителното решение да не освобождава Ахмед от заблудата, че носи дете от Абдулла. Ако Ахмед узнаеше истината, нямаше да се спре пред нищо, за да се върне един ден в Константин и да пожертва живота си. Тя не би могла да живее, ако знаеше, че е пряко отговорна за смъртта му. Елиса бе платила скъпо за тази единствена възможност и Криста бе решена да убеди Ахмед — само за един час, — да я забрави. Животът му зависеше от това.

Една сянка се изпречи пред нея и трескавият шепот на Елиса изостри и без това опънатите й нерви:

— Рашид е. Той ще те пусне вътре. Но помни, само един час.

Хвърляйки многозначителен поглед към Елиса, Рашид отвори вратата и Криста тихо пристъпи вътре. Щракването на резето изтръгна Ахмед от неспокойния му сън. Лунните лъчи се процеждаха през зарешетеното прозорче високо под тавана и хвърляха призрачна светлина върху потискащата обстановка.

— Абдулла ли те прати да ме измъчваш, преди да тръгна утре?

— Спокойният му глас, лишен от всякакви емоции, късаше сърцето й. — Няма значение. Той вече направи най-лошото, не му остава нищо друго, освен да поръча смъртта ми. Така, както се чувствам сега, само бих я приветствал.

— Ахмед!

Нежният глас разкъса облака на мрачното му настроение.

— Аллах да ми е на помощ! — извика той и гърлото му се сви в беззвучен стон. — Върви си, жено! Нима брат ми е измислил някакъв нов начин да ме тормози? Или сънувам?

— Не сънуваш, любов моя. Трябваше да те видя за последен път.

— Криста! — изстена той и скочи на крака. — Но как…

— Елиса го уреди — прошепна тя и се хвърли в прегръдките му.

— Елиса е в Константин с тебе?

— През цялото време бяхме заедно. И станахме близки приятелю!. Благодаря на бога за нея.

Нисък животински звук се изтръгна от гърлото на Ахмед, когато докосна устните й и я притисна силно към себе си, а устата му започна мъчително бавно да похищава нейната. Копнежът, нежността и сладостта на допира му дълбоко развълнуваха Криста и тя се отдаде безрезервно на усещането, знаейки, че е за последен път. Всяка изминала минута отекваше силно в мозъка й и я караше все по-ясно да осъзнава, че времето им е съкрушително малко.

— Нямам много време, Ахмед. Моля те, изслушай ме внимателно — замоли го Криста, останала без дъх.

— Преди да кажеш нещо, искам да знаеш, че не те обвинявам за… за това, което се е случило с тебе — прекъсна я Ахмед. — Абдулла е луд. Жесток ли беше с тебе? Не бих могъл да понеса…

— Не ме е наранил, Ахмед, наистина.

— Не, предполагам, че не е — изрече той замислено. — Абдулла винаги е оценявал красотата. Но тази нощ това няма значение. Искам да се любя с тебе. Дай ми нещо, което да отнеса със себе си, да го имам през всичките самотни утрини, когато ще сме разделени.

— Ахмед, не бих искала нищо повече от това, но…

— Страхуваш се да не навредя на бебето?

Макар че ужасно го заболя, когато спомена за детето на Абдулла, което растеше под сърцето й, Ахмед се принуди да признае пред себе си, че друг мъж я е белязал така, както той самият не бе успял.

— Не! — извика Криста, бързайки да разсее страховете му. — Не е това. Просто имаме толкова много да си кажем и толкова малко време, преди да ни разделят… може би завинаги.

— О, любов моя — прошепна Ахмед, — никога не се съмнявай, че ще намеря начин отново да бъдем заедно. Никое препятствие не е толкова голямо, никоя бариера не е толкова висока.

Той внимателно я положи на постелката си, чиято слама се сменяше всеки ден по настояване на доктор Саид, и я съблече с треперещи пръсти. Толкова отдавна не я бе притежавал, че сега се чувстваше като неопитно момче с първата си жена. Бледите лунни лъчи позлатиха тялото й и обляха косата й с поток искрящо сребро. Гърдите й изпълниха ръцете му и той нежно целуна зърната й, усещайки ги как набъбват под езика му.

Когато плъзна устни надолу по ребрата й, той спря за един разтърсващ миг, когато не забеляза никаква издутина на корема и. Тя беше още толкова тънка, че му беше трудно да повярва, че в нея расте дете. Трепна вътрешно, яростта срещу Абдулла едва не го задуши. Разкъсваше се при мисълта, че брат му е притежавал жената, която обичаше.

Чувствайки как той внезапно се отдръпва, Криста взе колебанието му за погнуса и се помъчи да се изправи.

— Не, любов моя, не съм гневен на тебе, а на Абдулла. Бих могъл да го убия заради това, което ти е сторил.

Преглъщайки настоятелния порив да разкрие истината, Криста потърси устните му и удави тъгата си в целувка, изричаща онова, което думите не можеха да изразят.

Ръцете му се спуснаха още по-надолу, галейки извивката на хълбоците й, меката кожа от вътрешната страна на бедрата й. Устата му последва техния път, прегаряйки огнена следа, която възпламени сетивата й и разпали страстта й с неговия пламък.

Плъзгайки пръсти нагоре, той срещна меката топлина под светлия храсталак, сгушен там, където се съединяваха бедрата й. Когато пръстите му намериха пътя надолу, устните му скоро ги последваха. Криста замря, после леко извика при интимния допир.

Ахмед обхвана с две ръце седалището й, издавайки нисък стон на неконтролируема страст, когато устата му намери нейната и езикът му я завладя. Тялото на Криста се гънеше и подскачаше нагоре, нежните звуци, които издаваше, го подтикваха да продължи. Езикът му вършеше своята магия с нежност и любов. И тогава я обзе див екстаз, в дъното на корема й се надигнаха бесни спазми. Но Ахмед не спря, докато не отмина и последният сладострастен гърч.

— Нищо не може да промени това, сладка моя сирена — изпъшка той, дишайки едва-едва. — Твоята реакция е неповторима. Абдулла кара ли те да крещиш в екстаз, както аз сега направих? — пожела да узнае той, ненавиждайки ревнивата нотка в гласа си.

Наистина ли му беше необходимо да знае как реагира Криста на друг мъж? Трябваше ли му това изтънчено мъчение?

— Ти си единственият, Ахмед — увери го Криста. — Само ти имаш властта да ме възвисиш до екстаза.

— Да бъде благословен Аллах — прошепна той, повдигна хълбоците й и се плъзна докрай в нея като твърдо, пулсиращо острие от закалена стомана, което навлиза в обвивка от мека коприна.

Криста се притисна към него, неосъзнавайки, че той е свалил дрехите си, но го разбра, когато голата му кожа се долепи до нейната. Той изстена, разлюлян от невъобразимата наслада, когато стегнатата й влажност го обгърна нежно и го притисна в интимна прегръдка.

— Ако умра утре, ще си отида от този свят като щастлив мъж — изстена той, излизайки почти изцяло от нея, преди отново да се потопи във влажната й топлина.

Езикът му нежно затрептя по полуразтворените й устни, по зъбите, а после се отдаде на замайващия вкус на пълните й устни. Яркият пламък на желанието замая главата й, разгаряйки се в невероятен екстаз, и на устните й избликна нежен стон.

Изведнъж той усети, че не може повече да контролира жаждата си, докато отново и отново навлизаше в нея, яздейки я с дива настоятелност, от която мислите пресъхваха. Логика и разум, настояще и бъдеще, всичко престана да съществува. После усети как в него се заражда огромна буря и го изпълва с трепетните спазми на насладата. Извисявайки се все повече и повече под напора на непрестанните му тласъци, Криста отново изпита кулминацията, толкова върховна, че граничеше с болка — болка, която тя прие с радост.

Слизайки бавно в земните селения, Криста болезнено осъзна, че времето й с Ахмед бързо отива към края си, а тя още не му е казала онова, което таеше в сърцето си. Отвори уста, за да каже нещо, но Ахмед я накара да замълчи с нежна целувка.

— Не се отчайвай, любов моя. Не се съмнявай в способността ми да намеря обратния път към тебе.

— Не, Ахмед, не бива! — Такова неверие се изписа по лицето му, че тя побърза да добави: — Колкото и да го желая, не бива да се връщаш в Константин.

— Със сигурност се шегуваш. Нима очакваш да те забравя, щом изляза оттук?

— Достатъчно трудно ще ти бъде да оцелееш като роб на испанците, дори ако не трябваше да се тревожиш за мене. Абдулла няма да ми стори зло. Не сега. Има си причина. Искам да ми обещаеш, Ахмед, че дори да успееш някак да избягаш, няма да се връщаш в Константин.

— Да не си полудяла? — извика той шокиран. — Само мисълта, че един ден ще те отведа далече от Абдулла, ще ме крепи да не се побъркам.

Стискайки отчаяно зъби, Криста поклати глава в яростно отрицание.

— Не, не, не! Нима трябва смъртта ти да тежи на моята съвест? Когато заминеш оттук, не бива да се обръщаш назад. За твое добро е. Трябва да оцелееш, любов моя, и да отидеш в Англия, където ще си в безопасност. Дядо ти ще те посрещне с радост и можеш да започнеш живота си наново. Забрави ме, любима. Дори ако Абдулла се смили и ме пусне, ще се върна при семейството си и ще се омъжа за Брайън.

Лъжа! Лъжа! Тя никога не би могла да се омъжи за Брайън. Сега беше ред на Ахмед да възрази и той протестира яростно:

— За мене няма живот без тебе. Можеш ли толкова лесно да ме забравиш?

— Никога няма да те забравя. Ще те обичам завинаги. Връщам ти живота, не виждаш ли? Ако се върнеш за мене, моята жертва няма да има значение. Изгради собствения си живот, Ахмед, и аз ще градя моя. Освобождавам те от всяка клетва, която си ми дал за нашето бъдеще. Ако бях по-мъдра, щях още от самото начало да разбера, че нямаме бъдеще заедно.

— Не знаеш какво говориш! — възрази сърдито Ахмед. — Ти си наранена и разстроена, защото брат ми насила те е накарал да забременееш от него.

— Да, да — съгласи се Криста, хващайки се за сламката. — Няма да оставя детето или децата си, независимо кой ги е създал или как са заченати. Виждаш, че от всичко това няма полза. Искам да ми обещаеш, Ахмед, че ако избягаш от испанците, ще мислиш само за себе си, ще забравиш, че аз съществувам.

Мълчание.

— Ахмед, моля те, обещай ми! Времето изтича и искам пак да ме любиш, преди да напусна тази стая. Дай ми обещание!

Криста толкова се бе разстроила, че Ахмед се побоя за разума й и реши да се съгласи, дори това да означаваше, че ще я излъже. Освен това, той отново се бе втвърдил, набъбвайки мигновено при нежните я молби отново да я люби. Тя беше опасно близко до сълзите, когато Ахмед изрече:

— Обещавам.

Противоречиви чувства се мярнаха за миг по лицето й, но най-силното от тях беше облекчението.

Хвана я през кръста, вдигна я над себе си и бавно я настани да седне отгоре му. С радостен стон тя се отпусна върху цялата му дължина, забивайки нокти в раменете му. Издутите й гърди докоснаха устните му, той пое изключително чувствителното зърно в устата си и го засмука, докато от полуразтворените й устни се откъсваха въздишка след въздишка. Той искаше да се люби с нея бавно, да я довежда до трепетен екстаз, но непреодолимата му жажда му налагаше своята бързина. Тя скоро взе връх и двамата заедно се извисиха до върховете на един свят, където никой не смееше да се намесва.

С изключение на Елиса, чиято тиха молба ги върна в болезнената действителност.

— Криста, трябва да тръгваш вече. Мина един час, ще стане лошо за Рашид, ако ни открият.

— Идвам — отвърна пак така тихо Криста, търсейки кафтана си. Облече се бързо, без да смее да погледне към Ахмед, от страх да не се разколебае и да му каже истината. Ако у него възникнеше дори и най-малкото подозрение, че тя лъже за бременността си, нито небето, нито адът щяха да го възпрат да се върне в Константин, щом се откопчи от испанците. А на нея и през ум не й минаваше, че един ден Ахмед няма да избяга.

Обърна се към него, вперила поглед в решителните черти на лицето му, за да ги запечата в паметта си, попиваше мускулестите очертания на тялото му с надеждата този спомен от него да трае цял живот, като в същото време съзнаваше, че няма да бъде така.

— Криста — прекъсна мислите й настоятелен глас. — Моля те, побързай!

Тя се хвърли в прегръдките на Ахмед, притисна се до него за един дълъг миг и устните им се сляха.

— Помни обещанието си, любов моя — прошепна тя срещу устните му.

И изчезна, оставяйки го опустошен, само със спомена за сливането им, с нейния вкус и мирис, които пълнеха сетивата му.

Излизайки от килията, Криста не успя да чуе измъчените думи на Ахмед:

— Денят, когато умра, ще бъде денят, в който ще те забравя! Дори тогава споменът за тебе ще ме последва във вечността. Отново ще се срещнем, любов моя, защото съдбата иска така.

Потънала в дълбоко униние, Криста лежеше безмълвно на леглото. Бе стигнала благополучно до стаята си след срещата с Ахмед, но сега, когато алени лъчи обагряха източния небосклон, тя инстинктивно усети, че него вече го няма тук. Така силно чувстваше загубата му, че сякаш някой бе забил нож в сърцето й. Останал й бе само споменът за тяхната любов. Дори Елиса не успяваше да я ободри, макар старанията й да продължиха през целия ден.

Когато почти след седмица Абдулла я повика, Криста почувства такъв силен страх, какъвто едва ли бе изпитвала досега. Дали беят някак не бе открил тайната й? Трябваше ли сега да понесе безславна смърт, далече от всички любими същества? Приготвена за най-лошото, тя се облече в широки дрехи и последва Фидор до една стая, която най-вероятно беше приемна. Приведе крехките си рамене и влезе в стаята, а силното туптене на сърцето й заглуши звука от затварянето на вратата.

За нейно огромно облекчение не видя никъде Абдулла. Стори й се, че е сама, когато една стройна мъжка фигура в европейски дрехи се показа откъм вътрешния двор. Слънцето грееше право в очите й и тя не можа да види лицето му, но когато той се приближи достатъчно, тя го разпозна веднага.

— Брайън! Боже господи! Ти ли си наистина?

— Криста! Слава на бога, че те намерих! — възкликна Брайън Кент, когато кафявите му очи обгърнаха тънката й фигура, скрита под веещите се дрехи. Беше по-красива от всякога, помисли той, но нещо в нея му изглеждаше различно. Сякаш бе съзряла, но така, че това още повече подчертаваше възхитителната й красота.

Брайън я намираше неотразима в свободния кафтан с цвят на тюркоаз и с разпуснатата светлоруса коса, стигаща чак до кръста. Дали беят вече я е направил жена, запита се той. Кой мъж би пропуснал тази възможност… Да я погледнеш, означаваше да я пожелаеш, а беят като че ли беше мъж със съвсем нормални мъжки желания, човек, който свободно се възползва от женската плът. А Криста много месеци бе стояла тук като негова пленница. За съжаление, Брайън вече не можеше да се надява, че тя ще се окаже девствена.

— Брайън, как разбра къде да ме намериш? — запита Криста, хвърляйки се в прегръдките му.

Това, че го виждаше тук, когато най-много имаше нужда от него, беше сякаш отговор на молитвите й. Толкова беше благодарна, че вижда познато лице от предишния си живот, че се разтрепери от радост и започна едновременно да се смее и да плаче.

— Не знаеше ли? — запита той озадачен. — Абдулла бей със сигурност ти е казал, че преговаря с баща ти за твоето освобождаване. Откупът, който поиска, за да те върне, беше доста висок и на баща ти му трябваше повече време, за да го събере.

— Н-не, нямах представа — заекна Криста, вкопчила се в Брайън като в спасителна сламка.

Всичко това й идваше като шок и навярно беше пряк резултат от усилията на доктор Саид в нейна полза, осъзна тя във внезапен прилив на радост. Винаги щеше да благославя този добър и състрадателен мъж.

— Добре ли си, скъпа? — запита загрижено Брайън. — Беят нарани ли те по някакъв начин? Той се закле, че ти няма нищо и си в добро здраве.

— Да, добре съм, Брайън. Абдулла е жесток човек, но физически не ме е наранил — увери го Криста, давайки си сметка за изпитателния му поглед. — Къде е баща ми? Защо не дойде да ме вземе? Той е добре, нали? — запита тя разтревожена.

— Баща ти е добре, Криста — отговори веднага Брайън. — Но майка ти е болна. Не е добре още откакто научи, че са те отвлекли пирати, и баща ти не искаше да я остави сама, само с прислужниците. Предложих да дойда вместо него. Разкъсваше се между дълга си към майка ти и желанието да дойде в Константин да преговаря с Абдулла. Накрая го убедих, че най-важното му задължение е към съпругата му, и той доста колебливо се съгласи.

Щом разбра за болестта на майка си, Криста заплака тихо, а Брайън я потупа неловко по рамото.

— Какво й има на майка ми, Брайън?

— Казаха ми, че се е разболяла от треска поради тревогата си за тебе. Баща ти каза, че била покъртителна гледка. Никой от нас не очакваше, че отново ще те видим, още повече пък жива и здрава. Тя започна бавно да се поправя, след като пристигна съобщението от Абдулла бей. Когато я видях за последен път, беше доста по-добре, макар че все още беше слаба и имаше нужда от много почивка.

— Слава на бога — въздъхна облекчено Криста. — Свободна ли съм, за да тръгна оттук с тебе?

— Да, можем да заминем утре сутринта.

— Не! — извика Криста, изпаднала в паника. Не можеше да остане нито минута повече от необходимото в двореца на Абдулла. — Веднага! Искам да заминем още сега!

Брайън се изненада от бурната реакция на Криста. Можеше само да предполага, че пленничеството й в харема на Абдулла е било извънредно срамно преживяване и тя всеки момент ще се пречупи под бремето на оскърблението. Означаваше ли това, че е била изнасилена от красивия бей? Повечето жени с нейната крехка чувствителност биха полудели, разсъди той, а някои дори биха се самоубили след подобно унижение.

Брайън обаче бе пътувал много дълго, за да стигне от Тунис дотук. Надяваше се на един-два дни почивка, а Абдулла великодушно бе предложил една от своите наложници, за да го облекчи. Само че сега, когато видя умолителното изражение на Криста, той реши да пренебрегне собственото си удоволствие и да се подчини на молбата й.

— Добре, Криста — съгласи се той и в гласа му се долови леко разочарование. — Откупът вече е платен, така че на бея ще му е все едно кога заминаваме. Иди да си събереш нещата и ще се срещнем пак тук.

Тя му хвърли благодарна усмивка, понечи да тръгне, но изведнъж размисли и пак се обърна към Брайън.

— Не мога да замина без Елиса.

— Коя, по дяволите, е Елиса? — запита той, този път с явно недоволство.

— Моята прислужница… не, приятелка. Абдулла няма нужда от нея, а аз не искам да я оставя — настоя упорито Криста.

— Виж, скъпа — заговори примирително Брайън, мъчейки се да се овладее, — не е ли достатъчно, че си тръгваш и оставяш това място зад гърба си? Рядко, да не кажа никога някоя жена излиза жива от харем, затова защо не забравиш за тази Елиса? Ще ти намерим нова прислужница.

— Не, не мога да оставя Елиса, Брайън, и това е.

Очите й светнаха решително, брадичката й се вирна под предизвикателен ъгъл и това накара Брайън да изругае и раздразнено да поклати глава. По упорството, което се излъчваше от стойката на Криста, той съдеше, че твърдо е решила да вземе тази жена със себе си. Спомни си, че единственият й недостатък беше силното чувство за независимост и твърдата решимост да постигне своето.

— Печелиш, Криста — отстъпи той неохотно. — Ще говоря с Абдулла. Ако е така, както казваш, той няма да възрази да вземем Елиса с нас.

— Благодаря, Брайън — изрече Криста с мил глас. И изчезна сред вихър от тюркоаз и сребро.

 

 

Елиса изпадна във възторг. Не само заради Криста, но и заради себе си. Точно когато всичко изглеждаше загубено, Аллах се бе погрижил да ги спаси.

— В Тунис ли ще отидем, Криста? — запита тя възбудено, докато прибираше малкото им вещи.

Криста замря и загрижено изражение се изписа по лицето й. Накрая изрече:

— Брайън не каза, но предполагам, че това е намерението му.

— Какъв ти е този мъж, Криста? — полюбопитства Елиса.

— Годеникът ми — обясни Криста. — Дойде вместо баща ми, за да преговаря с Абдулла.

— Искаш да кажеш, че трябва да се омъжиш за този мъж? Но аз мислех… ами Ахмед? Вие се обичате.

— Винаги ще обичам Ахмед, но съм убедена, че не ни е била писано да бъдем заедно — отвърна унило Криста. — Аз… аз го освободих от всичките му обети за нашето бъдеще. Ако оцелее, надявам се и се моля да си устрои живота без мене.

— Говориш смело, Криста, но животът не е толкова прост. Можеш ли наистина да забравиш Ахмед?

— Никога! Ако знаех, че ще ме освободят, никога нямаше да го накарам да обещае, че ще ме забрави. Но сега е много късно. Не ми остава нищо, освен да се моля той да избяга от испанците и да отиде в Англия, където ще е в безопасност.

— Ами ти? Знам, че любовта ти към него е много силна…

— Не… не знам. Не мога да си представя живота без Ахмед. Ако съдбата е определила да бъдем заедно, значи ще се намеси.

Смели думи, но вярваше ли си Криста?

Единственото й съжаление беше, че оставя тук Ленор. И тя, и Елиса много се бяха привързали към старата жена. Ленор много се зарадва, когато узна за късмета на Криста, на и малко се натъжи, както предположи Криста, защото самата тя оставаше тук в плен. Ленор вече беше неотделима част от харема и служеше като пазачка на многобройните млади жени, които Абдулла бе купил.

Когато прибраха малкото си вещи в един плетен сандък, Ленор ги придружи до стаята, където ги очакваше Брайън. Със сълзи се сбогува с тях и щеше да си тръгне, когато чу въпроса на Криста:

— В Тунис ли отиваме, Брайън?

Отговорът му накара Ленор да остане зад вратата и да се заслуша.

— Не, скъпа. След като поразмислихме, двамата с баща ти решихме, че в твой интерес ще е веднага да заминеш за Англия. И той, и аз добре разбираме, че в тази част на света има твърде много неща, които ще събуждат болезнени спомени от твоето пленничество. Затова отиваме с керван до Алжир, а там ще те кача на първия кораб за Англия. Щом стигнеш там, ще останеш при леля си, докато дойде и семейството ти.

— Те напускат Тунис?

— Здравето на майка ти го налага, а освен това пред баща ти се отваря възможност за по-висок пост в Лондон. Веднага щом уредя моите работи в Тунис, ще се върна в Лондон и най-накрая ще можем да се оженим. Имам право на отпуск и с помощта на баща ти се надявам да ме преместят на служба, която да е по-близо до дома. Това харесва ли ти?

Сега Брайън за първи път споменаваше за годежа им. Криста трепна, защото се бе надявала той да не засяга този въпрос. Вгледа се в него, без да може да намери думи.

— Освобождавам те от обета ти, Брайън — изрече тя накрая. — Ще те разбера, ако вече не искаш да се ожениш за мене.

Не добави, че тя със сигурност вече не би могла да се омъжи за него.

— Криста, има ли нещо, което не ми казваш? — запита Брайън, сигурен, че всеки момент би бил подходящ, за да засегне въпроса за отношението към нея в харема на Абдулла. — Ако има нещо, ще те разбера.

— Не, нищо! — Тя нямаше намерение да разкрива чувствата си към Ахмед или взаимната им любов. Споменът за тази невероятна любов, така мъчителен и толкова пресен, бе безценен за нея. Може би след време… — Ако това е някакво утешение, Брайън — добави тя замислено, — смятам, че баща ми е прав. Предпочитам да се върна в Англия. Това изпитание беше мъчително и колкото по-далече съм от страните на Варварския бряг, толкова по-добре ще бъде за мене.

— Бях сигурен, че ще се съгласиш. Всичко е готово за пътуването ни до Алжир. Остава само да се уговоря с търговеца, към чийто керван трябва да се присъединим. Скоро ще се оженим и всичко ще бъде наред.

Мрачното изражение на Криста подсказваше истинските й чувства, но Брайън не го забеляза. Беше твърде егоцентричен и действаше с убеждението, че Криста все още иска да се омъжи за него, защото със сигурност, както си мислеше той, е била обезчестена от пиратите, които я бяха пленили. Ако не, тогава е бил Абдулла. Според него Криста трябваше да бъде щастлива, че той се съгласява да я приеме така ощетена. Девствена или не, тя беше все така красива и желана, а сега и опитна в изкуството на любовта и добре обучена да доставя удоволствие на мъжете в леглото. Без да се споменава за солидната й зестра, с чиято помощ Брайън се надяваше да продължи кариерата си. Баща й пък щеше да му бъде много благодарен, че се жени за дъщеря му въпреки накърнената й репутация, и това щеше да го направи вечен длъжник на Брайън. Думата на сър Уесли тежеше пред краля и една препоръка от него би подпомогнала бъдещето на Брайън в дипломатическия корпус. Той не изпитваше никакви скрупули да приеме накърнени ценности, стига това да му беше изгодно.

Криста се взря напрегнато в Брайън, а в ума й се гонеха рояк мисли. Беше приятен на вид, с руса коса, кафяви очи и широки рамене, макар да знаеше, че ще го намери несъвършен в сравнение с Ахмед. Поради някаква причина усмивката му й се стори недотам искрена, но тя може би си въобразяваше, защото той като че ли съвсем искрено желаеше да се ожени за нея. Но как да обещае да се омъжи за друг освен за своята истинска любов? Двамата с Брайън без съмнение щяха да се разбират, но в този брак нямаше да има нито топлота, нито страст.

— Сигурен ли си, че още искаш да се ожениш за мене, Брайън? — запита тя, давайки му шанс да се откаже.

— Разбира се — увери я той с готовност, може би твърде голяма. — Криста, няма значение дали не си… по дяволите, скъпа, знам какво си преживяла. Не съм наивен.

Криста замислено прехапа устни. Той явно предполагаше, че тя е била изнасилена от похитителите си, и за негова чест беше склонен да пренебрегне този факт.

— Ще помисля, Брайън, но не съм сигурна, че бракът все още е нашето бъдеще.

— Глупости — изсумтя Брайън. — Както казах преди малко, предстои ми отпуск. След няколко месеца ще бъда в Лондон, както и родителите ти. Ако баща ти се изкаже в моя подкрепа, напълно възможно е да ме преместят в Италия или Франция.

Тази перспектива започваше все повече да му харесва. Той не обичаше особено много държавите по Варварския бряг и подозираше, че и с Криста е същото.

Когато тя не каза нито дума, той продължи, умело променяйки темата:

— Абдулла ни позволи да тръгнем веднага. Както може би си разбрала, той разреши на Елиса да дойде с нас.

След като чу разговора, Ленор тихо се върна в стаичката си, бързо събра малкото си вещи и излезе от харема през двора. Понеже беше просто прислужница, тя се ползваше с пълна свобода да ходи където си иска, затова никой не я спря. Изчака до стената, докато Криста, Брайън и Елиса излязат от двореца, и крадешком тръгна след тях, държейки се на достатъчно разстояние, за да не събуди подозрение сред тълпата в оживените тесни улички.

Скоро те стигнаха външните порти на старата крепост и Брайън започна да се пазари с един търговец, с когото предварително се бе уговорил да остави в кервана си място за неговата малка група. Ленор се възползва от заетостта на Брайън и се приближи към Криста, която стоеше наблизо под сянката на едно маслиново дърво.

— Господарке — изрече тя тихо.

Отначало Криста не разбра кой се обръща към нея заради яшмака, който оставяше да се виждат само очите. Но накрая позна гласа.

— Ленор! Какво правиш тук?

— Искам да тръгна с тебе, господарке Криста. Копнея отново да видя Англия. Бях там веднъж с господарката Емили, майката на Ахмед, но доброволно се върнах заедно с нея, за да продължа да й служа. Сега, когато тя е мъртва, тук не ми остана нищо.

— Ами Абдулла? — запита със страх Криста. — Със сигурност ще прати еничарите си, когато открие, че те няма. Ще се досети къде си отишла.

— Няма. Той мисли, че отивате в Тунис, но не е така, нали? Чух ви да си говорите, че отивате в Алжир. Ще мине много време, преди някой да забележи, че ме няма, а ако Абдулла прати някого, то ще е по пътя за Тунис. Дотогава ще сме изминали половината път до Алжир.

— Нека дойде, Криста — замоли я Елиса, която бе обикнала старата жена.

— Да, добре, нека дойде — усмихна се Криста, доволна, че ще измами Абдулла. — Не изпитвам добри чувства към Абдулла и се радвам, че ще помогна на още някого да избяга от жестоката му тирания.

— Ами Брайън? — запита Елиса. — Ще се съгласи ли?

— Не. Сигурно ще се вбеси. Щом Брайън уреди нещата с търговеца, ще се помъча да говоря насаме с него. Скрий Ленор, докато се отдалечим на по-голямо разстояние.

Ленор беше приета в кервана благодарение на няколко златни монети и точно както бе предвидила, никой не ги обезпокои. Брайън наистина ужасно се разсърди, както бе предсказала Криста, когато откри заговора на трите жени. Но всичко беше вече свършено и положението не беше под негов контрол.

За техен късмет един английски кораб, „Смелият пътник“, стоеше на котва в залива, готов за тръгване, когато след няколко седмици групата пристигна в Алжир. Брайън имаше време само бегло да целуне Криста по бузата и да и обещае, че ще дойде при нея след няколко месеца — а ако е възможно, и по-скоро. Само след миг тя стъпи на подвижната дъска и се отправи към определената й каюта.