Джон Гришам
Камерата (6)

5

Срещата бе организирана бързо. Е. Гарнър Гудман проведе първия телефонен разговор, а след час необходимите участници бяха повикани. След четири часа те вече се бяха събрали в малка, рядко използвана зала за пресконференции в съседство с кабинета на Даниъл Роузен. Бяха на територията на Роузен и това доста безпокоеше Адам. Според слуховете Даниъл Роузен беше чудовище, въпреки че двата сърдечни удара бяха притъпили донякъде суровия му нрав и смекчили твърдостта му. В продължение на четирийсет години той бе безмилостен правник, най-ужасният, злият и несъмнено най-резултатният кавгаджия в чикагските съдебни зали. Преди сърдечните удари той бе известен с нечовешкия си режим на работа — деветдесет часа седмично, денонощно малтретиране на съдебни секретари и помощници, които се ровеха из папките и му набавяха информация. Няколко жени го бяха напуснали. Четири секретарки работеха едновременно, за да насмогнат на темпото му. Даниъл Роузен беше душата на „Кравиц и Бейн“, но едно време. Лекарят ограничи работата му в кабинета до петдесет часа седмично и му забрани да се явява в съда.

Сега шейсет и пет годишният понатежал Роузен бе единодушно избран от любимите си колеги да поеме по-лека сфера. Той носеше отговорността за контрола на доста тромавата бюрокрация, която управляваше „Кравиц и Бейн“. Плахо му беше обяснено, че това е висока чест, с която го удостояват останалите съдружници.

Досега тази чест се бе оказала истинско бедствие. Изолиран от бойното поле, което отчаяно обичаше и без което не можеше, Роузен се залови да управлява компанията, така както навремето се подготвяше за важно съдебно дело. Той подлагаше секретарките и чиновниците на кръстосан разпит по най-банални въпроси. Спречкваше се с другите съдружници и с часове им изнасяше лекции върху някакви неясни проблеми на фирмената политика. Затворен между четирите с ген и на кабинета си, той викаше млади сътрудници при себе си, после инсценираше скандал, за да прецени качествата им в стресова ситуация.

Роузен нарочно избра мястото на масата точно срещу Адам, държейки в ръка тънка папка, сякаш в нея се съдържаше някаква смъртоносна тайна. Е. Гарнър Гудман седеше кротко до Адам, придърпваше папийонката си и се почесваше по брадата. Когато позвъни на Роузен, за да му предаде молбата на Адам, и разкри неговия произход, Даниъл реагира глупаво, както можеше да се очаква. Емит Уайкоф стоеше в единия край на стаята със залепен на ухото безжичен телефон колкото кибритена кутийка. Наближаваше петдесет, но изглеждаше много по-възрастен и ежедневието му бе изпълнено с паника и телефонни разговори.

Роузен внимателно отвори папката пред Адам и извади жълт бележник.

— Защо не сте ни казали за дядо си, когато се явихте на интервю миналата година? — попита той рязко, със свиреп поглед.

— Защото не ме попитахте — отвърна Адам. Гудман го беше предупредил, че срещата ще бъде трудна, но че той и Уайкоф ще се наложат.

— Недейте да остроумничите — изръмжа Роузен.

— Хайде, Даниъл — намеси се Гудман и обърна поглед към Уайкоф, който поклати глава и погледна към тавана.

— Значи вие, мистър Хол, смятате, че не е трябвало да ни съобщите за родствената си връзка с един от нашите клиенти? Разбира се, наясно сте, че имаме право да знаем това, нали, мистър Хол? — Подигравателният му тон обикновено бе предназначен за свидетели, които лъжат и биват разобличени.

— Но вие ме разпитвахте за всичко останало — отвърна Адам, запазвайки самообладание. — Помните ли проверката за сигурност? А отпечатъците от пръсти? Говореше се дори за детектор на лъжата.

— Да, мистър Хол, но вие сте ни спестили неща. За които ние не сме имали Представа. Дядо ви е бил клиент на тази фирма, когато сте подали молба за постъпване на работа. Много добре знаете, че е трябвало да ни кажете. — Гласът на Роузен бе плътен и ту се извисяваше, ту се снишаваше с драматичното умение на добър актьор. Нито за миг не погледна Адам в очите.

— Той не е типичният дядо — тихо промълви Адам.

— Все пак ви е дядо и сте знаели, че е наш клиент, когато сте постъпвали тук на работа.

— Моите извинения тогава — каза Адам. — Тази фирма има хиляди клиенти, всички са богати и добре си плащат. Никога не съм си представял, че поемането на безплатната защита по едно незначително дело ще предизвика някакъв проблем.

— Вие сте мошеник, мистър Хол. Нарочно сте избрали тази фирма, тъй като по това време тя е защитавала дядо ви. А сега изведнъж се явявате тук и искате делото. Това ни поставя в неловко положение.

— Защо неловко? — попита Емит Уайкоф, сгъна телефона и го напъха в джоба си. — Виж какво, Даниъл, говорим за човек, осъден на смърт. Та той има нужда от адвокат, дявол да го вземе!

— От собствения си внук ли? — попита Роузен.

— Кой се интересува дали му е внук? Човекът е с единия крак в гроба и има нужда от адвокат.

— Не помниш ли, че той се отказа от нас? — отсече Роузен.

— Да, помня, но може отново да ни наеме Струва си да опитаме. Хайде, горе главата.

— Слушай, Емит, моя работа е да се тревожа за репутацията на тази фирма и не ми харесва идеята да изпратим един от новите ни сътрудници в Мисисипи, за да го направят на маймуна и да екзекутират клиента му. Честно казано, мисля, че „Кравиц и Бейн“ трябва окончателно да прекратят договора с мистър Хол.

— Ами чудесно, Даниъл — каза Уайкоф. — Проявяваш типичната си неотстъпчивост по един деликатен въпрос. Тогава кой ще представлява Кейхол? Поне за миг помисли за него. Човекът се нуждае от адвокат! Може би Адам е единственият му шанс!

— Бог да му е на помощ — смънка Роузен.

Е. Гарнър Гудман реши да се намеси. Той сключи ръце върху масата и погледна сърдито Роузен.

— Репутацията на фирмата ли? — попита той. — Нима действително си мислиш, че ни смятат за някакви зле платени социални работници, посветили се в помощ на хората?

— А защо не за монахини? — добави услужливо Уайкоф, усмихвайки се подигравателно.

— Как ще навреди това на нашата фирмена репутация? — попита Гудман.

На Роузен никога не му бе минавало през ум, че може да отстъпи.

— Много просто, Гарнър. Ние не изпращаме новаците да се занимават с осъдени на смърт. Можем да ги малтретираме, да ги съсипваме, изисквайки да работят по двайсет часа на ден, но не ги пращаме на бой, преди да са готови за това. Знаеш колко трудни са тези дела. Ами нали ти написа книга за тях, дявол да го вземе. Как можеш да очакваш, че мистър Хол ще успее?

— Ще контролирам всички негови, действия — отвърна Гудман.

— Той наистина е много добър — намеси се отново Уайкоф. — Знаеш ли, Даниъл, знае наизуст цялото дело.

— Ще свърши работа — каза Гудман. — Повярвай ми, Даниъл, имал съм достатъчно много подобни случаи. Ще го държа под око.

— И аз ще отделя време, за да му помогна — добави Уайкоф. — Дори ще отида дотам, ако се наложи.

Гудман трепна и се втренчи в Уайкоф.

— Ти! Безвъзмездно?

— Разбира се. И аз имам съвест.

Адам не обърна внимание на шегата и продължи да гледа втренчено Даниъл Роузен. Искаше му се да извика: „Хайде, уволни ме! Давай, мистър Роузен, прекрати договора, за да мога да ида да погреба дядо си и после да продължа да живея по някакъв начин,“

— А ако го екзекутират? — Въпросът на Роузен бе отправен към Гудман.

— И преди сме губили, Даниъл, много добре го знаеш.

— Три пъти, откакто се занимавам с безвъзмездна защита.

— Какви са шансовете му?

— Съвсем слаби. В момента е жив само но силата на отлагането, осигурено му от Пети областен съд. Но то ще бъде отменено всеки момент и ще бъде определена нова дата за екзекуцията. Вероятно в края на лятото.

— Значи скоро.

— Да. Занимаваме се с обжалванията му вече седем години, но те се изчерпаха.

— Как стана така, че от всички осъдени на смърт трябваше да защитаваме точно този негодник? — попита Роузен.

— Историята е много дълга и едва ли е уместно сега да се занимаваме с нея.

Роузен се правеше, че води сериозни бележки.

— Дори и за миг не смятате, че ще запазите това в тайна, нали?

— Може би.

— Глупости, може би. Точно преди да го убият, ще направят от него знаменитост. Средствата за масова информация ще се нахвърлят като глутница вълци. Ще ви разкрият, мистър Хол.

— Е, и?

— Ами ще осигурите богат материал за пресата.

Представяте ли си заглавията във вестниците — „Изчезналият внук се завръща, за да спаси дядо си“.

— Зарежи тая работа, Даниъл — рече Гудман.

Но той продължи.

— Пресата ще се рови до дупка, разбирате ли, мистър Хол? Ще ви изядат с парцалите и ще пишат за това колко ненормално е цялото ви семейство.

— Но ние обичаме пресата, нали, мистър Роузен? — попита хладно Адам. — Ние сме адвокати, които се явяват в съда. И се предполага, че трябва да работим пред камери. Вие никога…

— Добре казано — прекъсна го Гудман. — Даниъл, не е необходимо да съветваш този млад човек да не обръща внимание на пресата. Можем да разкажем сумати истории за някои от твоите трикове.

— Да, моля те, Даниъл, поучавай момчето за всичко друго, но зарежи тия глупости с пресата — ухили се злобно Уайкоф. — Недей точно ти.

За миг Роузен, изглежда, се смути. Адам го наблюдаваше внимателно.

— На мен самия доста ми харесва този сценарий — каза Гудман, като си играеше с папийонката и разглеждаше рафтовете с книги зад Роузен. — Всъщност ще има доста за писане. Може да се окаже много полезно за нас, нещастните адвокати, които се занимаваме с безплатна защита. Само си помисли! Този младеж тук се бори зверски да спаси доста известен убиец, осъден на смърт. И той е наш адвокат, от фирмата „Кравиц и Бейн“. Със сигурност ще се изпишат тонове хартия и в това няма нищо лошо.

— Идеята е чудесна, ако питате мен — добави Уайкоф, а миниатюрният телефон избръмча някъде дълбоко в джоба му. Той го залепи за ухото си и се извърна настрана.

— Ами какво ще стане, ако той не успее? Няма ли да ни навреди? — попита Роузен.

— Предполага се, че Сам трябва да умре, нали? Именно за това е и в Отделението за осъдени на смърт — обясни Гудман.

Уайкоф спря да мънка и пъхна телефона обратно в Джоба си.

— Трябва да тръгвам — каза той и нервно се запъти към вратата. — Та докъде стигнахме?

— Все пак това не ми харесва — каза Роузен.

— Даниъл, Даниъл, винаги си бил упорито магаре — каза Уайкоф, като спря в края на масата и се облегна на нея с двете си длани. — Знаеш, че идеята е добра, но просто те е яд, защото не ни е казал в началото.

— Така е. Той ни измами, а сега ни използва.

Адам пое дълбоко въздух и поклати глава.

— Я се стегни, Даниъл. Интервюто му беше преди една година. Това вече е минало, човече. Забрави го. В момента имаме по-належащи проблеми. Той е умен. Страшно работлив е. Реалист. Прецизен в проучванията. Имаме късмет, че е при нас. А семейството му е просто объркано. Но, разбира се, няма да прекратяваме договора си с всеки адвокат, който има ненормално семейство. — Уайкоф се ухили на Адам. — Плюс това всички секретарки смятат, че е доста привлекателен. Предлагам да го изпратим на юг за няколко месеца и после да го върнем колкото се може по-скоро. Имам нужда от него. Сега трябва да бягам. — Той излезе и затвори вратата след себе си.

В стаята се възцари мълчание, докато Роузен драскаше нещо в бележника си, после се отказа и затвори папката. Адам едва ли не изпита съжаление към него. Ето го великия боец, легендарния Чарли Хъсъл за чикагското правосъдие, прочутия адвокат, който в продължение на трийсет години е разтърсвал съдебни заседатели, ужасявал противниците си и сплашвал съдиите. Сега седеше тук като някакъв писарушка и отчаяно се бореше срещу възлагането на безвъзмездна защита на новак. Адам съзнаваше хумора и иронията на жалката ситуация.

— Ще се съглася с това, мистър Хол — каза Роузен драматично и тихо, почти шепнешком, сякаш беше много разстроен. — Но ви обещавам следното: когато делото Кейхол приключи и вие се върнете в Чикаго, ще предложа прекратяване на договора ви с „Кравиц и Бейн“.

— Вероятно няма да се наложи — рече бързо Адам.

— Вие ни се представихте с фалшиви подбуди — продължи Роузен.

— Казах вече, че съжалявам. Няма да се повтори.

— На всичко отгоре сте и умник.

— Както и вие, мистър Роузен. Покажете ми някой адвокат, който се явява в съда и не се прави на умен.

— Доста остроумно. Забавлявайте се с делото Кейхол, мистър Хол, тъй като то ще ви бъде последното в тази фирма.

— Искате да се забавлявам с една екзекуция ли?

— Успокой се, Даниъл — каза меко Гудман. — Просто се отпусни. Тук никой не е бил уволнен. Роузен посочи гневно с пръст към Гудман.

— Кълна се, че ще поискам неговото уволнение.

— Добре. Ти само можеш да препоръчаш това, Даниъл. Ще го представя пред комисията и просто ще си навлечем огромна разправия. Съгласен ли си?

— Нямам търпение да го дочакам — сряза го Роузен и скочи на крака. — Още сега ще започна кампанията.

Ще събера гласове до края на седмицата. Довиждане! — Той изхвърча от стаята и затръшна вратата.

Поседяха мълчаливо един до друг, гледаха през масата над празните столове към рафтовете с дебели правни книги, спретнато подредени до стената, и се вслушваха в ехото от трясъка на вратата.

— Благодаря — каза най-накрая Адам.

— Той всъщност не е лош — каза Гудман.

— Очарователен е. Истински лорд.

— Познавам го от доста отдавна. Сега страда, наистина е объркан и потиснат. Не знаем какво да правим с него.

— Ами пенсиониране например?

— Мислихме за това, но досега нито един съдружник не е бил принудително пенсиониран. Поради очевидни причини това ще е прецедент, който бихме искали да избегнем.

— Наистина ли мисли да ме уволни?

— Не се тревожи, Адам, Това няма да стане. Обещавам ти. Сгрешил си, че не си казал в началото, но това е дребен грях. И напълно обясним. Млад си, уплашен, наивен и искаш да помогнеш. Не се безпокой за Роузен. Съмнявам се, че след три месеца ще заема още тази длъжност.

— Мисля, че дълбоко в себе си той ме харесва.

— Очевидно.

Адам пое дълбоко въздух и заобиколи масата. Гудман извади писалката си и започна да си води бележки.

— Нямаме много време, Адам — каза той.

— Знам.

— Кога можеш да заминеш?

— Утре. Довечера ще си стегна багажа. Десет часа път е. — Делото тежи петдесетина кила. В момента се печата. Ще ти го пратя утре.

— Разкажи ми за кантората в Мемфис.

— Разговарях с тях преди около час. Директор е Бейкър Кули и той те очаква. Ще ти отделят малък кабинет и секретарка и ще ти помагат колкото могат. Не са големи специалисти, когато се стигне до съд.

— Колко адвокати има там?

— Дванайсет. Това е малка фирма, която погълнахме преди десет години, като никой не си спомня как точно е станало. Свестни момчета са обаче. И добри адвокати. Остатък от стара фирма, процъфтяла благодарение на търговците на памук и зърно. Мисля, че по тая линия е свързана с Чикаго. Така или иначе, изглежда добре, изписана на бланката ни. Бил ли си в Мемфис?

— Роден съм там, не помниш ли?

— Да, спомням си.

— Бил съм там веднъж. Посетих леля си преди няколко години.

— Старо крайречно градче, доста запазено. Ще ти хареса.

— Как може да ми хареса нещо през следващите няколко месеца?

— Хубаво. Трябва да идеш в Отделението колкото се може по-скоро.

— Ще бъда там вдругиден.

— Добре. Ще позвъня на директора. Казва се Филип Найфе, ливанец, колкото и странно да е. Има ги съвсем малко в делтата на Мисисипи. Но, така или иначе, той е стар приятел и ще го уведомя, че ще отидеш там.

— Директорът ти е приятел?

— Да. Преди няколко години дадох първата жертва в тази война — Мейнард Тоул. Противно момче. Екзекутираха го, май че беше през осемдесет и шеста, и след това се сприятелих с директора. Ще повярваш ли, че той е против смъртното наказание?

— Не.

— Мрази екзекуциите. Ще научиш нещо ново, Адам — смъртното наказание може би е много популярно в нашата страна, но хората, които са принудени да го изпълняват, са против него. Ще се срещнеш с тези хора: охраната, която е близо до затворниците, администраторите, които трябва да съставят план за ефикасна смърт, служи телите на затвора, които репетират един месец предварително. Това е едно странно и много потискащо кътче от света.

— Нямам търпение да го видя.

— Ще говоря с директора, за да получа разрешение за посещението ти. Сигурно ще ти позволят да останеш няколко часа. Разбира се, може да трае и пет минути, ако Сам не иска адвокат.

— Мислиш ли, че той ще разговаря с мен?

— Да. Не мога да си представя реакцията му, но ще разговаря. Може да се наложи да идеш няколко пъти, преди да подпише, но ще успееш.

— Кога си го виждал за последен път?

— Преди две години. Ходихме с Уолъс Тайнър. Ще трябва да си свериш часовника с него. През последните шест години той се занимаваше активно с това дело.

Адам кимна и премина нататък. През деветте си месеца тук бе използвал информацията, събрана от Тайнър.

— С какво ще започнем?

— Ще поговорим за това по-късно. Ще се срещна с Тайнър рано сутринта, за да прегледаме отново делото. Няма да започнем, преди да ни дадеш знак. Не можем да продължаваме, ако не е наш клиент.

Адам мислеше за снимките във вестника, за черно-белите фотографии от шейсет и седма, когато Сам бе арестуван, за цветните снимки в списанията от третия процес през осемдесета и за филмовите кадри, от които той бе направил трийсетминутен видеофилм за Сам Кейхол.

— Той как изглежда?

Гудман остави писалката на масата и заопипва папийонката си.

— Среден ръст. Слаб, но пък човек рядко може да види дебелаци в Отделението при нервното напрежение и слабата храна там. Страстен пушач, което също е нещо обичайно, тъй като няма кой знае какво да се прави, а и, така или иначе, го чака смърт. Някаква странна марка са, май че „Монклер“, син пакет. Сива и мазна коса, доколкото си спомням. Тези хора не се къпят всеки ден. Дълга на тила, но това беше преди две години. Не е оплешивял още. Сива брада, Доста сбръчкан, но все пак наближава седемдесет. А освен това и пушенето. Ще видиш, че белите в Отделението изглеждат по-зле, отколкото черните.

Стоят затворени двайсет и три часа на ден, така че някак залиняват. Бледи, русоляви, с болнав вид. Сам е синеок, има приятни черти. Мисля, че някога е бил красив.

— След като баща ми умря и научих истината за Сам, имах много въпроси към майка си. Не можа да ми отговори на всичките, но веднъж ми каза, че той и баща ми не си приличали.

— Както и ти със Сам, ако за това намекваш.

— Да, предполагам.

— Той не те е виждал от бебе. Адам. Едва ли ще те познае. Няма да бъде толкова лесно. Ще трябва да му го кажеш.

Адам гледаше разсеяно масата.

— Прав си. Как ли ще реагира?

— Убий ме, не мога да си представя. Мисля, че ще бъде прекалено шокиран, за да говори много. Но той е доста интелигентен. Не е образован, но е чел много и се изразява добре. Все ще измисли да каже нещо. Може би ще му трябват няколко минути, за да реши какво точно.

— Говориш така, сякаш го харесваш.

— Напротив. Той е ужасен расист и фанатик и досега не е показал, че се разкайва за действията си.

— Ти си убеден, че е виновен.

Гудман изсумтя и се усмихна на себе си, после се замисли какво да отговори. Проведоха се три процеса, за да се определи вината или невинността на Сам Кейхол. От девет години делото се подмяташе из апелативните съдилища и се преглеждаше отново от много съдии. Безброй статии във вестници и списания разследваха атентата и организаторите му.

— Съдебните заседатели сметнаха, че е виновен. Мисля, че единствено това е от значение.

— А ти? Ти какво мислиш?

— Чел си делото, Адам. Проучвал си го дълго време. Няма съмнение, че Сам е участвал.

— Но?

— Съществуват много неизвестни. Винаги е така.

— В досието му няма сведения, че се е занимавал с експлозиви.

— Така е. Но е бил терорист от Ку Клукс Клан, а те са поставили доста бомби. След ареста на Сам експлозиите спират.

— Но при един взрив преди атентата срещу Крамер някакъв свидетел твърди, че е видял двама души в зеления понтиак.

— Така е. Но на свидетеля не му позволиха да даде показания на процеса. А и той бил напуснал бара в три сутринта.

— Но друг свидетел, шофьор на камион, твърди, че е видял Сам и друг мъж да говорят в едно кафене в Кливланд няколко часа преди експлозията в кантората на Крамер.

— Вярно е. Но шофьорът е мълчал три години и не го допуснаха да даде показания на последния процес. Сведенията му били за нещо, станало твърде отдавна.

— Та кой е бил съучастникът на Сам?

— Съмнявам се, че ще го разберем някога. Имай предвид, Адам, че това е човек, който се е явявал три пъти на процес и никога не е дал показания. Не е казал буквално нищо на полицията, много малко на адвокатите си, нито дума на съдебните заседатели, а и на нас не е съобщил нищо ново през последните седем години.

— Смяташ ли, че е действал сам?

— Не. Имал е помощник. Сам таи в себе си мрачни тайни, Адам. Никога няма да ги разкрие. Дал е обет като член на Клана и още се придържа към този изкривен, романтичен принцип на свещената клетва, която никога не може да наруши. Баща му също е бил клановец, нали знаеш?

— Да, знам. Не ми го напомняй.

— Извинявай. Така или иначе, твърде късно е да се търсят нови доказателства. Ако е имал съучастник, трябвало е да го разкрие отдавна. Може би е трябвало да проговори пред ФБР. Може би е трябвало да сключи сделка с прокурора. Не знам, но когато си обвинен за двойно убийство и те очаква смърт, започваш да говориш. Проговаряш, Адам. Спасяваш си кожата и оставяш приятеля си да си блъска главата.

— А ако не е имало съучастник?

— Имало е. — Гудман взе писалката си и написа едно име на парче хартия. Плъзна го по масата към Адам, който го погледна и каза:

— Уин Летнър. Името ми е познато.

— Летнър беше агент на ФБР и отговаряше за делото Крамер. Сега е пенсионер и живее край река, пълна с пъстърва, в Озаркс. Обича да разправя истории от войната срещу Клана. Спомня си и движението за граждански права в Мисисипи.

— Ще иска ли да говори с мен?

— О, разбира се. Много обича бира и когато подпийне, започва да разказва невероятни истории. Не издава нищо секретно, но знае повече за взрива в кантората от всеки друг. Винаги съм подозирал, че знае повече, отколкото казва.

Адам сгъна листчето и го сложи в джоба си. Погледна часовника си. Наближаваше шест.

— Трябва да тръгвам. Да си приготвя багажа и всичко останало.

— Утре ще изпратя делото. Ще ми позвъниш, щом говориш със Сам.

— Разбира се. Мога ли да кажа още нещо?

— Давай.

— От името на семейството ми, такова каквото е — майка ми, която не желае да разговаря за Сам, сестра ми, която произнася името му шепнешком, леля ми в Мемфис, която се е отказала от фамилията Кейхол, бих искал да благодаря на теб и на фирмата за всичко. Възхищавам ти се.

— Моля те. И аз ти се възхищавам. Хайде сега, тръгвай за Мисисипи.