Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Камерата

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Типография на корицата: „ТопТайп“

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1995

ISBN 954–8240–16–5

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: ultimat)

28

Обяснението за вчерашното изчезване не бе дадено веднага, но прозвуча правдоподобно. Цял ден била в болницата, каза Лий, докато се движеше бавно из кухнята, с едно от момичетата от Обърн Хауз. Нещастното дете е едва тринайсетгодишно, първо раждане, но не последно, разбира се. Болките започнали един месец по-рано. Майка й била в затвора, а лелята търгувала с наркотици. Нямала друг близък, към когото да се обърне. Лий й държала ръката по време на трудното раждане. Момичето и бебето били добре. Появило се още едно нежелано дете в мемфиското гето.

Гласът на Лий бе дрезгав, а очите — подути и зачервени. Каза, че се е прибрала малко след един часа, че щяла да се обади по-рано, но била в предродилното шест часа и още два в родилното. Благотворителната болница „Сейнт Питър“ била истински зверилник, особено родилното, и тя просто не успяла да се добере до телефон.

Адам седеше по пижама до масата, пиеше кафе и гледаше вестника, докато тя говореше. Той не я бе молил за обяснение. Опита с всички сили да не показва загриженост. Тя настоя да приготви закуска: бъркани яйца и бисквити. Търсеше си някаква работа из кухнята, та докато говори, да не го гледа в очите.

— Как се казва момичето? — попита той сериозно, сякаш бе силно заинтригуван от разказа на Лий.

— Ами Наташа. Наташа Пъркинс.

И е само на тринайсет?

— Да. Майка й е на двайсет и девет. Представяш ли си? Баба на двайсет и девет години.

Адам поклати недоверчиво глава. Погледът му попадна на рубриката със съобщения за сватби, разводи, раждания, арести и смърт. Прегледа списъка на родилите вчера и не срещна името Наташа Пъркинс.

Лий успя най-сетне да отвори кутията с бисквити. Постави ги в малка чиния заедно с яйцата и я поднесе на Адам, а после седна колкото се може по-далеч от него.

— Добър апетит — каза тя с пресилена усмивка.

Готварските й способности бяха богат източник на шеги и за двамата.

Адам се усмихна, сякаш всичко бе наред. Чувството за хумор им бе особено нужно точно в този момент. Но нещо не се получаваше.

— „Къбз“ отново са загубили — каза той, опита яйцата и погледна сгънатия вестник.

— „Къбз“ винаги губят, нали?

— Незинаги. Интересуваш ли се от бейзбол?

— Мразя го. Фелпс ме отврати от всички известни спортове.

Адам се усмихна и се зачете във вестника. Ядоха мълчаливо няколко минути, после тишината натежа от напрежение. Лий включи телевизора с дистанционното. И двамата изведнъж проявиха интерес към прогнозата за времето. Отново горещо и сухо. Тя безцелно бодеше с вилица яйцата в чинията си и едва отхапваше от глетавата бисквита. Адам подозираше, че й се гади в този момент.

Той бързо привърши и отнесе чинията си на мивката. Седна отново, за да си дочете вестника. Тя не отместваше поглед от телевизора просто за да не гледа племенника си в очите.

— Вероятно ще ида при Сам днес — каза той. — Не съм ходил цяла седмица.

Погледът й се насочи някъде към центъра на масата.

— По-добре да не бяхме ходили в Клантън в събота — каза тя.

— Знам.

— Не беше добра идея.

— Съжалявам, Лий. Аз настоявах да отидем, а не трябваше. Настоявах за много неща и може би съм сбъркал.

— Не е честно…

— Знам, че не е честно. Сега разбирам, че да се узнае историята на семейството съвсем не е лесно.

— Не е честно спрямо него, Адам. Жестоко е да му се припомнят тези неща, когато му остават само две седмици живот.

— Права си. А и не е правилно до те карам отново да преживяваш всичко.

— Ще се оправя. — В тона й се чувстваше несигурност, че това е възможно точно сега, но навярно имаше малка надежда за бъдещето.

— Съжалявам, Лий. Наистина.

— Няма нищо. Какво ще правите днес със Сам?

— Главно ще говорим. Тукашният Федерален съд взе решение против нас вчера и затова тази сутрин ще обжалваме. Сам обича да обсъжда юридически стратегии.

— Кажи му, че мисля за него.

— Добре.

Тя бутна чинията си настрана и обхвана с две ръце чашата си.

— Попитай го дали иска да ида да го видя.

— А ти самата искаш ли? — попита Адам, без да може да скрие изненадата си.

— Нещо ми подсказва, че трябва да го направя. Не съм го виждала от много години.

— Ще го попитам.

— И не споменавай за Джо Линкълн, чу ли, Адам? Никога не съм признавала на баща ми какво съм видяла и сега той ще ме намрази, че съм ти казала.

— Никога ли не си говорила със Сам за убийствата?

— Никога. Наоколо всички знаеха. С Еди растяхме и го носехме като товар вътре в себе си, но, честно казано, Адам, за съседите това не беше нещо важно. Баща ми бе убил един чернокож. Беше през петдесета година, и то в Мисисипи. Никога не сме говорили за това вкъщи.

— Значи Сам ще си иде в гроба, без да му се припомни за убийството?

— Какво ще постигнеш, ако го направиш? Минали са четири десетилетия.

— Не знам. Може би ще каже, че съжалява.

— На теб ли? Ще ти се извини и нещата ще се оправят, така ли? Хайде, Адам, ти си млад и не разбираш. Остави нещата както са. Не причинявай повече болка на стареца. Точно сега ти си единственият светъл лъч в нещастния му живот.

— Добре, добре.

— Нямаш право да го притискаш с историята на Джо Линкълн.

— Вярно. Няма да го направя, обещавам ти.

Тя впери в него кръвясалите си очи, докато той не извърна поглед към телевизора. После се извини набързо и изчезна. Адам чу вратата на банята да се затваря и заключва. Той мина по килима и застана в антрето. Чу я да кашля и повръща. После пусна водата, а той изтича горе в стаята си да вземе душ и да се облече.

 

 

В десет сутринта Адам вече бе написал обжалването до Апелативния съд в Пета област в Ню Орлиънс. Съдия Слатъри бе изпратил по факса копие от своето решение до секретаря в Пети областен съд, а Адам изпрати своята молба веднага след като пристигна в кантората.

Той проведе и първия си разговор със съдебния секретар по делата със смъртни присъди — щатен служител във Върховния съд на САЩ, който се занимаваше само с последните обжалвания на осъдените на смърт. С наближаването на датата на екзекуцията този служител обикновено работеше денонощно. Е. Гарнър Гудман бе информирал Адам за машинациите на съдебния секретар и неговата канцелария. Затова Адам му позвъни доста неохотно.

Секретарят се казваше Ричард Оландър и бе от хората, които си вършат съвестно работата. Рано в понеделник сутринта гласът му прозвуча уморено.

— Очаквахме я — каза той на Адам, сякаш отдавна е трябвало да подаде проклетата молба. Попита Адам дали това е първата му екзекуция.

— Боя се, че да — каза Адам. — И се надявам да е последната.

— Ами вие съвсем сигурно сте си избрали губещо дело — каза мистър Оландър и после обясни с отегчителни подробности точния порядък, в който Върховният съд очаква да се процедира с последните молби. Всяка молба оттук насетне трябва да се изпрати и в неговата канцелария независимо от мястото на подаване и характера й — каза той безизразно, сякаш четеше готов текст.

Всъщност той незабавно ще изпрати на Адам по факса копие от съдебния правилник, който трябва да се спазва точно до самия край. В канцеларията му може да се звъни по всяко време на денонощието, повтори той няколко пъти, и за тях е много важно да получават копия от всички молби. Това е задължително, разбира се, ако Адам държи съдът да разгледа съвестно искането на клиента му. Ако обаче не го е грижа, тогава просто трябва да следва безразборно правилата, но клиентът му ще си плати за това.

Адам обеща да следва правилата. Върховният съд се бе уморил от безкрайните искове на осъдените на смърт и искаше да разполага с всички документи по делото, за да ускори нещата. Молбата на Адам до Пети областен съд щеше да се проучи от съдиите и техните секретари много преди да се получи делото от Ню Орлиънс. Същото щеше да се случи и с останалите последни обжалвания. Тогава съдът можеше да постанови незабавно помилване или веднага да отхвърли молбата.

Секретарят по делата на осъдените на смърт работеше толкова бързо и ефективно, че неотдавна съдът бе изпаднал в неловкото положение да отхвърли молба, която още не бе подадена.

После мистър Оландър обясни, че в канцеларията му има списък с всички възможни молби и искове преди изпълнението на смъртната присъда. Той и сътрудниците му следят всяко дело, за да се убедят, че са използвани всички възможности. И ако някой адвокат пропусне някоя, те ще го уведомят за това. Адам желае ли копие от този списък?

Адам му обясни, че вече разполага с такова копие. Е. Гарнър Гудман бе написал книга за молбите, които се подават в последния момент преди изпълнението на присъдата.

Много добре, отвърна мистър Оландър. На мистър Кейхол му остават шестнайсет дни и, разбира се, през това време могат да се случат много неща. Но мистър Кейхол е имал много добра защита и по неговото скромно мнение юридическите възможности са почти изчерпани. Би се изненадал, осмели се да вметне той, ако се получи още едно отлагане.

Няма за какво да ти благодаря, помисли си Адам.

Той и сътрудниците му следят отблизо едно дело в Тексас, обясни мистър Оландър. Екзекуцията е насрочена един ден преди тази на Сам, но по негово мнение има шанс за отлагане. Във Флорида е насрочена екзекуция два дни след датата на Сам. В Джорджия има още две, една седмица по-късно, но не може да се предвиди точно. Той или някой друг от екипа му ще бъдат на разположение по всяко време, а самият той ще стои до телефона последните дванайсет часа преди екзекуцията.

— Просто звънете по всяко време — приключи разговора мистър Оландър и обеща да улесни колкото се може повече нещата за Адам и клиента му.

Адам тресна телефона и закрачи нервно из кабинета си. Вратата бе заключена както обикновено, а от коридора долиташе обичайният за понеделник сутрин шум. Вчера снимката му отново се бе появила във вестника, но той не искаше да вижда никого. Позвъни в Обърн Хауз и поиска да говори с Лий Бут, но тя не беше там. Позвъни в дома й, но я нямаше. Обади се в Парчман и уведоми охраната на входа, че ще бъде там към един часа.

Върна се при компютъра и намери една от разработките си — сбита, хронологична история на делото на Сам.

 

 

Съдебните заседатели на окръг Лейкхед обявиха Сам за виновен на дванайсети февруари осемдесет и първа и два дни по-късно му връчиха смъртната присъда. Той обжалва директно във Върховния съд на Мисисипи, обосновавайки се с всякакъв род оплаквания по отношение на процеса и обвинението и особено на факта, че процесът се е провел почти четиринайсет години след атентата. Адвокатът му, Бенджамин Кийз, яростно пледира в съда, че на Сам му е отказан бърз процес и че е подложен на двойно нарушение, тъй като е съден три пъти за едно и също престъпление. Кийз направи много силно впечатление. Върховният съд на Мисисипи бе силно раздвоен и на двайсет и трети юли осемдесет и втора не можа да стигне до единодушно решение за потвърждаване вината на Сам. Петима съдии гласуваха „за“ трима „против“ и един се въздържа. — Тогава Кийз подаде петиция за преразглеждане във Върховния съд на САЩ. Тъй като Върховният съд по принцип преразглежда твърде малък брой дела, бе доста изненадващо, когато на четвърти март осемдесет и трета се взе решение да бъде преразгледана присъдата на Сам.

Върховният съд на САЩ бе раздвоен почти по същия начин както съда в Мисисипи по довода за опасността от двойно осъждане, но въпреки това стигна до същото заключение. Съдебните заседатели от първите два процеса бяха изпаднали в безизходица в резултат на триковете на Кловис Брейзълтън и така Сам не бе защитен от клаузата за двойно осъждане, фигурираща в Петата поправка. Той не бе оправдан от съдебните заседатели и на двата процеса. Не бяха успели да постигнат единодушие за присъдата. За това новото гледане на делото бе съвсем конституционно. На двайсет и първи септември осемдесет и трета, Върховният съд на САЩ реши с шест на три гласа, че няма да отмени присъдата на Сам. Кийз обжалва, но без успех.

Сам бе наел Кийз да го представлява по време на процеса и ако се наложи, при обжалването пред Върховния съд на Мисисипи. По времето, когато Върховният съд на САЩ потвърди присъдата, Кийз работеше вече безплатно. Договорът му бе изтекъл и той написа на Сам дълго писмо, в което му обясни, че се налага да уредят нещата. Сам разбра.

Кийз написа писмо и до свой приятел адвокат във Вашингтон, който на свой ред писа на Е. Гарнър Гудман във фирмата „Кравиц и Бейн“ в Чикаго. Писмото пристигна на бюрото на Гудман в най-подходящия момент. Сам не разполагаше с никакво време и бе отчаян. Гудман си търсеше интересно дело. Размениха си писма и на осемнайсети декември осемдесет и трета Уолъс Тайнър, съдружник в „Кравиц и Бейн“ в отдела за защита на злоупотребили със служебното си положение граждани подаде петиция до Върховния съд на Мисисипи за отмяна на вече произнесената присъда.

Тайнър твърдеше, че има много грешки в провеждането на процеса срещу Сам, включително представянето като доказателство на снимките с окървавените тела на Джош и Джон Крамер. Той нападна и състава от съдебни заседатели, като твърдеше, че Макалистър редовно е избирал повече чернокожи, отколкото бели. Твърдеше също, че не е бил възможен справедлив процес, тъй като социалната среда през осемдесет и първа е била много по-различна, отколкото пред шейсет и седма. Посочваше, че мястото, избрано от съдията за провеждане на процеса, не е било подходящо. Отново повдигна въпроса за двойното осъждане и бързия процес. Уолъс Тайнър и Гудман приведоха осем отделни довода в петицията. Те обаче не поддържаха тезата, че Сам е пострадал от неефективна защита на процеса — основния иск на всички осъдени на смърт. Искаха да го направят, но Сам не им позволи. Отначало дори отказа да подпише петицията, защото тя нападаше Бенджамин Кийз, когото Сам харесваше.

На първи юни осемдесет и пета Върховният съд на Мисисипи отхвърли петицията, Тайнър обжалва пред Върховния съд на САЩ, но отново получи отказ. Тогава подаде във Федералния съд на Мисисипи първата петиция за противоконституционност на присъдата и молба за отлагане на екзекуцията. Естествено, петицията бе пространна и съдържаше всички аргументи, вече повдигани пред Щатския съд.

Две години по-късно, на трети май осемдесет и седма Окръжният съд отхвърли всички искания за помилване и Тайнър обжалва пред Пети областен съд в Ню Орлиънс, който на свой ред потвърди отказа на по-нисшата инстанция. На двайсети май осемдесет и осма Тайнър подаде петиция за преразглеждане до Пети областен съд, която също бе отхвърлена. На трети септември осемдесет и осма Тайнър и Гудман отново се обърнаха към Върховния съд и поискаха преразглеждане.

На четиринайсети май осемдесет и девета Върховният съд на САЩ постанови отлагане на изпълнението на присъдата на Сам, след като бе отсъдил преразглеждане на присъдата по едно дело във Флорида. Тайнър успешно пледира, че в делото във Флорида се повдигат подобни въпроси, и Върховният съд постанови отлагане на смъртните присъди по няколко десетки дела в страната.

Нищо не бе добавено към делото на Сам, докато Върховният съд преразглеждаше делото във Флорида. Сам обаче бе започнал самостоятелни опити да се отърве от „Кравиц и Бейн“. Подаде няколко молби, които бързо получиха отказ. Той обаче успя да получи решение на Пети областен съд, което прекратяваше безвъзмездните услуги на неговите адвокати. На двайсет и девети юни деветдесета година Пети областен съд му разреши сам да защитава и Гарнър Гудман затвори папката с делото на Сам Кейхол. Но не за дълго.

На девети юли деветдесета година Върховният съд решението за отлагане на присъдата на Сам. В същия ден Върховният съд на Мисисипи определи датата за екзекуцията за осми август, след четири седмици.

След деветгодишна игра на обжалвания на Сам му оставаха шестнайсет дни живот.