Джон Гришам
Камерата (50)

49

След като се стъмни, на шосето пред Парчман настана зловеща тишина.

Клановците, нито един от които не бе помислил да си отиде, след като Сам ги помоли за това, седяха в сгъваемите си столове върху изпотъпканата трева и чакаха. Бръснатите глави и сходно мислещите им събратя, които се бяха пържили на юлското слънце, седяха на малки групи и пиеха ледена вода. Контингент на „Амнести Интърнашънъл“ се присъедини към монахините и активистите на други движения. Запалиха свещи, четяха молитви и тананикаха песни. Опитваха се да стоят на разстояние от групите на омразата. В друг ден, при Друга екзекуция и друг затворник същите тези изпълнени с ненавист хора щяха да крещят, жадни за кръв.

Спокойствието бе нарушено за миг, когато един пикап, натоварен с младежи, още деца, намали скоростта, Докато минаваше покрай главния вход, и хлапаците закрещяха силно:

— Пуснете му малко газ! Пуснете му малко газ! Пуснете му малко газ!

Гумите на пикапа изсвистяха и той отпраши с пълна скорост. Някои от клановците наскочиха, готови за сражение, но децата бяха изчезнали, за да не се върнат никога вече.

Натрапчивото присъствие на пътната полиция държеше нещата под контрол.

Полицаите стояха на групи, наблюдаваха движението, зорко следяха клановците и нацистите. Над тях кръжеше хеликоптер.

 

 

Най-накрая Гудман обяви приключването на кампанията. В продължение на четири дълги дни бяха осъществили над две хиляди обаждания. Той събра безжичните телефони, плати на студентите и сърдечно им благодари. Никой от тях не желаеше да признае поражението, затова тръгнаха заедно с него към Капитолия. Бдението със свещи на първите стъпала бе в разгара си. Губернаторът бе все още в кабинета си на втория етаж.

Един от студентите предложи да занесе телефон на Джон Брайън Глас, който се намираше на отсрещната страна на улицата във Върховния съд на Мисисипи. Гудман му позвъни, после се обади на Кери и на Джошуа Колдуел, негов стар приятел, който се бе съгласил да чака при канцеларията по делата със смъртни присъди във Вашингтон. Гудман бе сложил всичко в ред. Телефоните работеха. Позвъни на Адам. Сам довършва последното си ядене, каза му Адам, и не иска да разговаря с теб. Но ти благодари за всичко.

 

 

След като изяде сладоледа и изпи кафето, Сам стана да се поразтъпче. От известно време Дони мълчеше. Той страдаше и бе готов да си върви. Наджънт щеше да дойде скоро и Дони искаше да се сбогуват.

Сам бе накапал новата си риза със сладолед и Дони се опита да махне розовото нетно с платнена салфетка.

— Не е толкова важно — каза Сам, докато наблюдаваше брат си.

Дони продължи да трие петното.

— Да, прав си. По-добре да тръгна сега, Сам. Ще дойдат всяка минута.

Двамата мъже се прегърнаха и постояха така дълго, като се потупваха леко по гърбовете.

— Съжалявам, Сам — каза Дони с разтреперан глас. — Съжалявам.

Те се отдалечиха един от друг, но все още се държаха за раменете. В очите им имаше влага, но не и сълзи. Нямаше да посмеят да заплачат.

— Пази се — каза Сам.

— Ти също. И да кажеш една молитва, чу ли, Сам?

— Добре. Благодаря ти за всичко. Ти си единственият, който го бе грижа за мен.

Дони прехапа долната си устна и извърна очи. Ръкува се с Адам, но не можа да каже нищо. Мина бавно зад Сам и излезе.

— Няма ли вест от Върховния съд? — попита Сам ни в клин, ни в ръкав, сякаш изведнъж бе повярвал, че има някакъв шанс.

— Не — каза унило Адам.

Сам седна на бюрото, а краката му се люлееха под него.

— Наистина искам да се свърши, Адам — каза той, като си мереше думите. — Това е ужасно.

Адам не можа да измисли какво да каже.

— В Китай се промъкват зад теб и ти пускат един куршум в главата. Няма последна купичка с ориз. Нито сбогуване с някого. Никакво чакане. Хич не е лошо.

Адам погледна часовника си — за кой ли път през последния час. От обяд имаше моменти, в които часовете сякаш се топяха, и други, през които времето спираше. То ту летеше, ту пъплеше едва-едва. Някой почука на вратата.

— Влез — каза плахо Сам.

Преподобният Ралф Грифин влезе и затвори вратата. През деня се беше срещал два пъти със Сам и очевидно го понасяше тежко. Това бе първата му екзекуция и вече бе решил, че ще е последната. Братовчедът му в щатския сенат трябваше да му намери друга работа. Той кимна на Адам и седна до Сам на бюрото. Наближаваше девет часът.

— Полковник Наджънт е отвън, Сам. Каза, че те чака.

— Ами тогава няма да излизаме. Хайде да си стоим тук.

— Добре.

— Знаеш ли, отче, през тези няколко дни сърцето ми се трогна от неща, каквито не съм си представял. Но дори животът ми да зависеше от онзи мръсник отвън, пак щях да го мразя. И не мога да го превъзмогна.

— Омразата е ужасно нещо, Сам.

— Знам. Но не мога нищо да направя.

— Честно казано, и на мен не ми харесва особено.

Сам се усмихна на свещеника и го прегърна през рамо. Гласовете вън се усилиха и Наджънт нахлу в стаята.

— Сам, време е да се върнеш в твоята килия — заяви той.

Адам стана с омекнали от страх колене. Стомахът му бе свит на топка, сърцето му биеше лудо. Сам обаче бе невъзмутим. Той скочи от бюрото.

— Да тръгваме — рече.

Поеха след Наджънт в тесния коридор, където някои от най-едрите надзиратели в Парчман чакаха покрай стената. Сам хвана Адам за ръка и те тръгнаха бавно, а преподобният отец ги следваше.

Адам стискаше ръката на дядо си и не обръщаше внимание на вперените в тях погледи. Минаха през централната част на Отделението, през две врати и през решетките в края на сектор А. Вратата се затвори зад тях и те последваха Наджънт покрай килиите.

Сам погледна лицата на мъжете, които познаваше толкова добре. Намигна на Хенк Хеншоу, кимна смело на Дж. Б. Гулит, чиито очи бяха пълни със сълзи, и се усмихна на Сток Търнър. Всички те се бяха облегнали на решетките, с наведени глави. Страхът бе наложил своя отпечатък върху лицата им. Сам бе придал възможно най-смелия израз на лицето си.

Наджънт спря пред последната килия и почака да се отвори вратата. Тя силно щракна. Сам, Адам и Ралф влязоха, а Наджънт направи знак на охраната да затворят.

Килията бе тъмна, тъй като единствената крушка и телевизорът бяха изключени. Сам седна на леглото между Адам и Ралф Грифин. Облегна се на лакти и наведе глава.

Наджънт ги гледа за миг, но не можа да измисли какво да каже. Щеше да се върне след два часа, в единайсет, за да заведе Сам в изолационната.

Всички знаеха, че той ще се върне. Точно в този момент изглеждаше твърде жестоко да каже на Сам, че си тръгва и че ще се върне. Затова излезе и отиде до изолационната, където бяха вече донесли сгъваемо легло за последния час на осъдения. Той мина през малката стая и влезе в камерата, където се извършваха последните приготовления.

Щатският палач развиваше усилена дейност. Бе дошло неговото време. Беше нисък, жилав мъж и се казваше Бил Мънди. Имаше девет пръста и щеше да спечели петстотин долара, ако се проведе екзекуцията. По закон той бе назначен от губернатора. Сега стоеше в малък килер, известен като химическата лаборатория, на по-малко от два метра от газовата камера, и разглеждаше някакъв списък. Пред него върху плота имаше петстотинграмова кутия с таблетки натриев цианид, трилитрова бутилка със сярна киселина и петстотинграмова банка със сода каустик, двайсет и два литрова стоманена бутилка с анхидриден амоняк и голям контейнер с дестилирана вода. Върху друг, по-малък плот от неговата страна имаше три противогаза, три чифта гумени ръкавици, фуния, сапун за ръце, кърпи за ръце и парцал за миене на пода. Между двата плота бе съдът за смесване на киселината, поставен върху тръба, широка пет сантиметра, която отиваше в пода, минаваше под стената и излизаше на повърхността до камерата близо до лостовете.

Всъщност Мънди имаше три списъка. Единият съдържаше инструкции за смесването на химикалите; сярната киселина и дестилираната вода трябваше да се смесят, за да се получи концентрация от приблизително четирийсет и един процента; разтворът от сода каустик се получаваше чрез разтваряне на четиристотин грама сода каустик в два и половина галона вода; трябваше да се получат и още няколко разтвора за почистване на камерата след екзекуцията. Вторият списък съдържаше всички необходими химикали и материали. Третият описваше процедурата, която трябваше да се следва по време на самата екзекуция.

Наджънт разговаря с Мънди; всичко вървеше по план. Един от помощниците на палача уплътняваше прозорците на камерата. Цивилен член на екипа проверяваше каишите и коланите на дървения стол. Докторът се занимаваше с монитора за ЕКГ. Външната врата бе отворена и се виждаме, че линейката вече е паркирана отпред.

Наджънт погледна още веднъж списъците, въпреки че отдавна ги бе научил наизуст. Всъщност той дори бе написал още един — схема на екзекуцията.

Щеше да се използва от Наджънт, Мънди и помощника на Мънди. Представляваше номериран хронологичен списък на процедурите при екзекуцията: смесване на вода и киселина, затворникът влиза в камерата, вратата на камерата се заключва, натриевият цианид се смесва с киселината газът поразява осъдения, осъденият очевидно е в безсъзнание, осъденият със сигурност е в безсъзнание, конвулсиите на тялото на осъдения, последни видими движения, сърцето спира, дишането спира, изпускателният вентил се отваря, тези за оттичане също се отварят, отваря се въздушната клапа, трупът се изнася от камерата, обявява се смъртта на осъдения. До всяка точка имаше празен ред за записване на времето, изминало след изпълнението на предходната инструкция.

Имаше и друг общ списък за екзекуцията, схема от двайсет и девет точки от началото до края на процедурата. Към него, разбира се, бе прикрепено приложение с петнайсет точки, които трябваше да се изпълнят след екзекуцията, последната от които бе отнасянето на трупа в линейката. Наджънт знаеше всяка точка във всеки списък. Той знаеше как се смесват химикалите, как се отварят клапите, колко време трябва да се държат отворени и как да се затворят. Знаеше всичко.

Излезе навън, за да говори с шофьора на линейката и да подиша малко чист въздух, после се върна през изолационната стая в сектор А. Както всички останали, и той очакваше проклетият Върховен съд да постанови някакво решение.

Нареди на двамата най-високи надзиратели да затворят прозорците на външната стена. Както и самата сграда, прозорците съществуваха от двайсет и пет години и не се затваряха тихо. Надзирателите ги бутнаха нагоре, докато се затвориха с трясък, който отекна из целия сектор. Всичко трийсет и пет прозореца, като всеки от осъдените на смърт знаеше точния им брой и при всяко затваряне секторът ставаше по-тъмен и по-тих.

Най-накрая надзирателите свършиха и си отидоха. Сега Отделението бе непристъпно — всеки затворник в килията си, всички врати заключени и всички прозорци — залостени.

Сам се разтрепери от трясъка на прозорците. Той наведе още по-ниско глава. Адам обгърна крехките му рамене с ръка.

— Много обичах тия прозорци — каза Сам с тих и прегракнал глас.

Отряд от охраната стоеше на пет-шест метра от тях и надзърташе през вратата на сектора, както деца гледат животните в зоопарка, а Сам не искаше да чуят думите му. Трудно бе да си представи човек, че Сам би могъл да харесва нещо тук.

— Когато валеше силен дъжд, водата се плискаше по прозорците, проникваше през тях и се процеждаше на пода. Винаги съм обичал дъжда. И луната. Понякога, ако нямаше облаци, успявах да зърна късче от луната, ей така, както си стоях в килията. Винаги съм се питал защо няма повече прозорци тук. Искам да кажа, дявол да го вземе… ох, извинявай, отче… ако са решили да те държат е килията цял ден, защо да не можеш да виждаш какво става навън? Това тъй и не го проумях. Мисля, че не успях да разбера много неща. Е, стига толкоз. — Гласът му утихна и той мълча известно време.

От мрака се чу мекият тенор на Проповедника, който пееше „Само една разходка с теб“. Беше много хубаво.

Моята молба е само за една разходка,

скъпи мой Исусе,

всеки ден да крачим с теб ръка в ръка.

— Тишина! — ревна някой от охраната.

— Оставете го на мира! — изкрещя в отговор Сам, стряскайки Адам и Ралф.

— Пей си, Ранди — извика Сам достатъчно силно, за да го чуят в съседната килия. Проповедника мълча известно време, явно обиден, но после отново запя.

Някъде се тресна врата и Сам подскочи. Адам го стисна за рамото и той се успокои. Бе вперил поглед в тъмнината в някаква точка на пода.

— Мисля, че Лий няма да дойде — каза той, като търсеше думите.

Адам помисли за секунда и реши да му каже истината.

— Не знам къде е Лий. Не съм говорил с нея от десет дни.

— Смятах, че е на лечение в някоя клиника.

— И аз така мисля, но просто не знам къде е. Съжалявам. Опитах всичко, за да я намеря.

— През последните дни често мислех за нея. Моля те, кажи й го.

— Добре. — Ако Адам я видеше отново, трябваше да положи много усилия, за да не я удуши.

— Мислих много и за Еди.

— Виж какво, Сам, не ни остава много време. Хайде да си говорим за приятни неща, става ли?

— Искам да ми простиш за това, което сторих на Еди.

— Вече ти простих, Сам. И двамата с Кармен ти прощаваме.

Ралф наведе глава към Сам и каза:

— Може би има и други, за които също трябва да помислим, Сам.

— Може би по-късно — каза Сам.

Вратата на сектора се отвори в края на коридора и звукът на забързани стъпки се приближи към тях. Лукас Ман спря пред последната килия и погледна трите сенки, скупчени на леглото.

— Адам, търсят те по телефона — каза той нервно. — В предната канцелария.

Трите сенки се вцепениха. Адам скочи и без да каже дума, излезе от килията. Стомахът му се бунтуваше яростно, докато почти тичаше през сектора.

— Побъркай ги, Адам — викна Дж. Б. Гулит, когато Адам профуча край него.

— Кой се обажда? — помита Адам. Лукас Ман бе на една крачка зад него.

— Гарнър Гудман.

Минаха през централната част на Отделението и забързаха към предната канцелария. Слушалката лежеше върху бюрото. Адам я грабна и седна на писалището.

— Гарнър, Адам е на телефона.

— Адам, намирам се в ротондата пред кабинета на губернатора. Върховният съд току-що отхвърли всичките ни петиции. Мисля че бяха четири, подадени на различни етапи. Просто ги отхвърлиха светкавично поред — първа, втора, трета, четвърта. Тук вече нямаме работа.

Адам затвори очи и замълча.

— Ами май че това е краят — каза той и погледна към Лукас Ман. Лукас се намръщи и наведе глава.

— Изчакай малко. Губернаторът се готви да направи изявление. Ще ти позвъня след пет минути. — Гудман затвори.

Адам остави слушалката и се загледа в нея.

— Върховният съд е отхвърлил всичко — съобщи тон на Ман. — Губернаторът ще направи изявление. Гудман ще се обади след малко. Ман седна.

— Съжалявам, Адам. Много съжалявам. Как се държи Сам?

— Мисля, че Сам го понася много по-добре от мен.

— Не е ли странно? Това е петата ми екзекуция и винаги се изненадвам колко спокойно я приемат. Предават се, когато се стъмни. Изяждат последното си ядене, сбогуват се със семействата си и се отнасят със странно спокойствие към цялата работа. Ако бях аз, щях да ритам, да крещя и да плача. Най-малко двайсет мъже щяха да са необходими, за да могат да ме извлекат от килията.

Адам успя леко да се усмихне, после забеляза една отворена кутия за обувки върху писалището. Беше облепена с алуминиево фолио и на дъното й имаше няколко изпочупени сладки, Не беше тук, когато напуснаха стаята преди един час.

— Какво е това? — попита той, въпреки че почти не го интересуваше.

— Това са сладки за екзекуцията.

— Сладки за екзекуцията ли?

— Да, една мила, дребна женица, която живее наблизо, ги прави всеки път, когато има екзекуция.

— Защо?

— Не знам. Всъщност нямам представа защо.

— Кой ги яде? — попита Адам, поглеждайки към останалите сладки и трохите, сякаш бяха отрова.

— Охраната и служителите.

Адам поклати глава. Имаше твърде много проблеми, за да анализира смисъла на купчина сладки, приготвени за екзекуцията.

 

 

За случая Дейвид Макалистър облече тъмносин костюм, колосана бяла риза и винена вратовръзка. Среса се, изми си зъбите и влезе в кабинета през една странична врата. Мона Старк се занимаваше с някакви цифри.

— Обажданията най-сетне спряха — каза тя с известно облекчение.

— Не ме интересува — каза Макалистър и провери вратовръзката и зъбите си в огледалото. — Да вървим.

Той отвори вратата и излезе във фоайето, където го пресрещнаха двама телохранители. Застанаха от двете му страни и той се отправи към ротондата, обляна в ярка светлина. Тълпа репортери с камери напираше напред, за да чуе изявлението. Той пристъпи към временно поставения подиум, опасан с десетина микрофона. Намръщи се от светлината, почака да стихне шумът и после заговори.

— Върховният съд на САЩ току-що отхвърли последните молби на Сам Кейхол — каза той с драматичен глас, сякаш репортерите не го бяха узнали вече.

Последва нова пауза, докато камерите щракаха, а микрофоните чакаха. — И така, след три съдебни процеса, след девет години на обжалване във всеки възможен съд според нашата конституция, след преразглеждане на делото от най-малко четирийсет и седем съдии най-сетне ще бъде раздадено правосъдие за Сам Кейхол. Той е извършил престъплението преди двайсет и три години. Правосъдието може да е бавно, но то все още действа. Много хора ми позвъниха да помилвам мистър Кейхол, но не мога да го направя. Не мога да отхвърля решението на съдебните заседатели, които го осъдиха, нито да наложа своето решение на нашите изявени съдилища. Не искам да действам и против волята на моите приятели, семейство Крамер. — Последва нова пауза. Той говореше без лист в ръката и веднага ставаше ясно, че е работил дълго време по речта си. — Горещо се надявам, ме екзекуцията на Сам Кейхол ще изтрие една болезнена страница от измъчената история на нашия щат. Призовавам всички жители на Мисисипи да излязат сплотени от тази тъжна нощ и да продължат да се борят за равенство. Бог да се смили над душата му.

Той отстъпи назад, а въпросите заваляха отвсякъде. Телохранителите отвориха една странична врата и той изчезна. Втурна се надолу по стълбите и излезе през северния вход, където чакаше кола. На една миля оттам чакаше хеликоптер.

Гудман излезе навън и застана до едно старо оръдие, насочено поради някаква причина към високите сгради в центъра на града. Под него пред стълбите стоеше голяма група демонстранти със свещи в ръце. Той позвъни на Адам, за да му съобщи новината, а после тръгна между хората и свещите. Докато пресичаше улицата, чу, че започнаха да пеят някакъв химн. Две преки по-надолу шумът бавно затихна. Известно време той вървя безцелно, после се запъти към кантората на Хез Кери.