Джон Гришам
Камерата (5)

4

Кантората „Кравиц и Бейн“ включваше близо триста адвокати, които мирно съжителстваха под един покрив в Чикаго. За да бъдем точни, те бяха двеста осемдесет и шест, въпреки че беше трудно да се води точна сметка на броя им. Във всеки един момент десетина юристи напускаха по множество причини, а винаги имаше други десет, блестящи нови попълнения, с добро образование и лустро, които просто изгаряха от нетърпение да се хвърлят в битката. Въпреки че бе огромна фирма, „Кравиц и Бейн“ не успяха да се разраснат бързо като другите, да погълнат по-слабите фирми в други градове и да отнемат клиенти от своите конкуренти. Трябваше да се примирят с факта, че са едва трети по големина в Чикаго. Имаха кантори в шест града, но за голямо съжаление на по-младите съдружници на фирмената бланка не фигурираше лондонски адрес.

Въпреки че до известна степен беше смекчила стратегията си, „Кравиц и Бейн“ все още бе известна като жесток борец в съдебната зала. В нея имаше по-спокойни отдели за недвижими имоти, данъчни и фирмени въпроси, но основната печалба идваше от съдебни дела. При назначаването на нови служители компанията издирваше най-изявените завършващи студенти с най-високи оценки в пробните процеси и съдебните спорове, организирани в университета. Компанията търсеше млади мъже броят на жените бе символичен, които можеха веднага да бъдат обучени в агресивния стил, традиционен за адвокатите на „Кравиц и Бейн“.

Имаше добър, но малък отдел, който се занимаваше с телесни повреди. Това бе доходна работа, защото половината от присъдените суми оставаше за адвокатите. Един доста голям отдел се занимаваше с престъпления, извършени от високопоставени служители; тук обвиняемите в качеството си на клиенти трябваше да отделят тлъсти сумички за „Кравиц и Бейн“. От двата най-големи отдела единият се занимаваше с търговски, а другият със застрахователни дела. С изключение на телесните повреди, които носеха незначителен процент от общите приходи, фирмата начисляваше хонорарите си на час. Двеста долара за застрахователни дела, триста долара за защита при криминално престъпление; четиристотин за голяма банка, а за богати клиенти — например корпорации, чиито лениви собствени адвокати не вършеха никаква работа — хонорарът достигаше до петстотин долара на час.

„Кравиц и Бейн“ печелеха купища пари и създаваха цяла династия в Чикаго. Кантората им беше модерна, но не луксозна. Намираше се на последния етаж на третата най-висока сграда в центъра на града — едно подобаващо за такава фирма място.

Както повечето големи компании, те печелеха толкова много, че се чувстваха задължени да създадат малък отдел за дела pro bono — с безплатна защита, — за да изпълнят моралната си отговорност пред обществото. Фирмата се гордееше с факта, че има щатен съдружник, който се занимава с тази благотворителност, един ексцентрик, вършещ добри дела. Казваше се Е. Гарнър Гудман и неговият просторен кабинет с две секретарки беше на шейсет и първия етаж. В рекламната брошура на фирмата с позлатени корици многократно се подчертаваше обстоятелството, че адвокатите на фирмата се насърчават да участват в дела pro bono. Съобщаваше се още, че през осемдесет и девета адвокатите на „Кравиц и Бейн“ са посветили, кажи-речи, шейсет хиляди часа от скъпоценното си време на неплатежоспособни клиенти. Настаняване на безпризорни деца, затворници, осъдени на смърт, незаконно пребиваващи чужденци, наркомани. То се знае — фирмата особено се вълнуваше от проблемите на бездомните. В брошурата дори имаше снимка на двама млади адвокати но ризи, с навити ръкави, с разкопчани яки и петна от пот под мишниците, с жалостиво изражение на лицата. Правеха нещо заедно с група деца от малцинствата, май заравяха отпадъци. Адвокати, които спасяват обществото.

Адам Хол беше сложил една брошура в тънка папка и вървеше бавно по коридора на шейсет и първия етаж към кабинета на Е. Гарнър Гудман. Той кимна и поздрави друг млад адвокат, когото не познаваше. На коледното тържество на фирмата на входа се раздаваха табелки с имената. Някои от съдружниците почти не се познаваха. Други се виждаха един-два пъти в годината. Хол отвори вратата и влезе в малка стая. Секретарката спря да трака на машината и се усмихна едва-едва. Той попита дали мистър Гудман е там, а тя му кимна към редицата столове да почака. Беше подранил с пет минути за срещата в десет — като че ли имаше някакво значение. Та нали тук се работи pro bono. Забрави за часовника. Забрави за платените часове. Забрави за премиите за добра работа. Като предизвикателство към останалите във фирмата, Гудман не разрешаваше да се поставят часовници по стените и дори той самият не носеше часовник.

Адам прелисти папката си. Подсмихна се при вида на брошурата. Отново прочете кратката си автобиография — колежа Пепърдайн, юридически факултет в Мичиган, редактор на юридическо списание, протоколи от дела, приключили със сурови и необичайни присъди, коментари за издадени напоследък смъртни присъди. Твърде кратка наистина, но тогава той беше само на двайсет и шест. Едва от девет месеца работеше при „Кравиц и Бейн“.

Той прочете две пространни решения на Върховния съд на САЩ за екзекуции в Калифорния и си направи бележки по тях. Погледна часовника си и почете още малко. Най-накрая секретарката му предложи кафе, но Адам учтиво отказа.

 

 

Кабинетът на Е. Гарнър Гудман беше смайващ образец на безредие. Беше голям, но задръстен от вещи, на всяка стена имаше огънати под тежестта на книгите лавици, а подът бе покрит с купища прашни папки. Писалището в средата бе заринато от листа с всякакви размери. Килимчето под него бе осеяно с хартиени отпадъци.

Дървените капаци на големия прозорец закриваха великолепен изглед към езерото Мичиган. Очевидно на мистър Гудман не му оставаше време да се любува на природата.

Беше вече стар, с добре поддържана сива брада и гъста посребрена коса. Бялата му риза бе идеално колосана. Зелената шарена папийонка, негова запазена марка, бе вързана точно под брадичката. Адам влезе в кабинета и внимателно се промъкна покрай купищата хартия. Гудман не стана, а само протегна ръка и поздрави хладно. Адам му подаде папката и седна на единствения празен стол в стаята. Зачака нервно, докато Гудман разглеждаше делото, поглаждайки леко брадата и папийонката си.

— Защо искате да се заемете с дело pro bono? — промърмори Гудман след продължително мълчание.

Той не вдигаше поглед от папката. Меки звуци на класическа китара долитаха от скритите в тавана тонколони.

— Ами по различни причини — раздвижи се неловко Адам.

— Май се сещам. Искате да служите на човечеството, да се отблагодарите на обществото или може би се чувствате виновен, че сте прекарали толкова време тук, скубейки пари на час, и сега желаете да пречистите душата си, да се потрудите истински, да свършите някаква честна работа и да помогнете на другите. — Гудман стрелна Адам със сини като мъниста очи над черните рамки на очилата, кацнали на върха на доста острия му нос. — Има ли нещо вярно в това?

— Не съвсем.

Гудман продължи да разглежда делото.

— Значи са ви прикрепили към Емит Уайкоф? — Той четеше писмото от Уайкоф, шефа на Адам.

— Да, сър.

— Той е чудесен адвокат. Иначе не го обичам особено, но има голям усет за криминалните престъпления. Може би е в челната тройка. Но май е доста чепат, а?

— Бива си го.

— Откога работите с него?

— От самото начало. Отпреди девет месена.

— Значи сте адвокат от девет месеца?

— Да, сър.

— И какви са впечатленията ви? — Гудман затвори папката и погледна Адам. Бавно свали очилата си и захапа края на едната рамка.

— Засега ми харесва. Интересно ми е.

— Разбира се. Защо избрахте „Кравиц и Бейн“? Питам, защото с препоръките, които имате, бихте могли да отидете навсякъде. Защо решихте да дойдете именно тук?

— Заради криминалните дела. Точно това исках, а фирмата е известна в тази област.

— Какви други предложения сте имали? Хайде, кажете ми, питам от любопитство.

— Имах няколко.

— И къде?

— Главно във Вашингтон. Едното беше в Денвър. В нюйоркски компании не съм опитвал.

— Какво възнаграждение ви предложихме тук?

Адам отново се раздвижи неспокойно. В края на краищата Гудман беше един от съдружниците и със сигурност знаеше как плаща компанията на новите сътрудници.

— Шейсетина. А на вас колко ви плащаме?

Този въпрос развесели стареца и той се усмихна за първи път.

— Четиристотин хиляди годишно, за да пилея адвокатско време и те да се потупват по раменете, да четат морал за правистите и за отговорността пред обществото. Четиристотин хиляди, представяте ли си?

Адам беше чувал слуховете.

— Но вие не се оплаквате, нали?

— Не. Аз съм най-щастливият адвокат в града, мистър Хол. Плащат ми куп пари, за да върша работата, която обичам. Така че не гледам часовника и не се тревожа за хонорари. Всеки адвокат мечтае за това. Ето защо все още се блъскам по шейсет часа седмично. А вече наближавам седемдесетте.

Според слуховете на младини Гудман не издържал на натоварването и без малко да се унищожи от пиене и наркотици. Лекували го една година, а жена му взела децата и го напуснала. После убедил съдружниците на компанията, че все още има хляб в него. Искал само кабинет, където животът не се върти около часовниковата стрелка.

— С каква работа се занимаваше при Емит Уайкоф? — попита Гудман.

— Проучване на материалите. В момента той се е заел със защитата на група предприемачи и това ми отнема почти цялото време. Миналата седмица оспорих предложение за решение в съда — рече гордо Адам. Новаците обикновено не ставаха от бюрата си през първите дванайсет месеца.

— Истинско предложение за решение ли? — попита почтително Гудман.

— Да, сър.

— В истинска съдебна зала?

— Да, сър.

— Пред истински съдия?

— Познахте.

— Кой спечели?

— Съдията отсъди в полза на обвинението, но шансовете бяха равни. Наистина го притиснах до стената. — Това накара Гудман да се усмихне, но играта бързо свърши. Той отново отвори папката.

— Уайкоф ви дава отлични препоръки, а това не е характерно за него.

— Той просто признава таланта — отвърна Адам с усмивка.

— Предполагам, че това е от голямо значение за вас, мистър Хол. Какво по-точно имате предвид?

Усмивката изчезна от лицето на Адам и той се изкашля. Изведнъж се притесни и кръстоса крака в обратната посока.

— Ами едно дело със смъртна присъда.

— Със смъртна присъда ли? — повтори Гудман.

— Да, сър.

— Защо?

— Защото съм против смъртното наказание.

— А нима всички ние не сме против него, мистър Хол? Аз съм написал томове за това. Занимавал съм се с двайсетина подобни проклети дела. Защо искате да се захванете с това дело?

— Чел съм вашите книги. Просто искам и аз да направя нещо.

Гудман отново затвори папката и се облегна назад. Два листа полетяха към пода.

— Твърде млад и зелен сте още.

— Може би ще ви изненадам.

— Вижте, мистър Хол, това не е същото, като да съветваш пияници в заведения за безплатна храна. Това е въпрос на живот и смърт. Огромно натоварване е, момчето ми. Не е много забавно.

Адам кимна в съгласие, но не каза нищо. Погледът му бе прикован в Гудман и той се мъчеше да не мига. Някъде иззвъня телефон, но те не му обърнаха внимание.

— Имате ли предвид някакво наше дело, или става дума за нов клиент на „Кравиц и Бейн“? — попита Гудман.

— Делото Кейхол — изрече бавно Адам.

Гудман поклати глава и подръпна крайчеца на папийонката си.

— Сам Кейхол току-що се отказа от нас. Пети областен съд миналата седмица реши, че той наистина има право да прекрати договора с нас.

— Прочетох го. Знам какво е решил съдът. Човекът има нужда от адвокат.

— Не, няма. Той ще умре след три месеца със или без адвокат. Честно казано, радвам се, че изчезва от живота ми.

— Човекът се нуждае от адвокат — повтори Адам.

— Той сам се защитава и го прави дяволски добре, ако трябва да съм съвсем честен. Пише на машина собствените си предложения и изявления и сам си прави проучванията. Дори научих, че дава съвети на някои от приятелчетата си, осъдени на смърт. Естествено, само на белите.

— Проучил съм цялото дело.

Е. Гарнър Гудман бавно въртеше в ръце очилата си, размишлявайки върху казаното от Адам.

— Но това е половин тон хартия. Защо го правите?

— Интересува ме случаят. Следя го от години и чета всичко, което се пише за този човек. Попитахте ме защо съм избрал „Кравиц и Бейн“. Ами истината е, че исках да работя по делото Кейхол, и мисля, че фирмата го е защитавала безвъзмездно в продължение на осем години, нали?

— Седем, но изглеждат като двайсет. Мистър Кейхол не е най-приятният човек за общуване.

— Но това е напълно разбираемо, след като е бил в единична килия десетина години.

— Не ми обяснявайте за живота в затвора, мистър Хол. Влизали ли сте някога в затвор?

— Не.

— Но аз съм влизал. Бил съм в отделенията на смъртниците в шест щата. Сам Кейхол ме прокле, когато го оковаха в белезници. Не е добър човек. Непоправим расист, който мрази почти всички. А и вас ще намрази, ако се срещнете с него.

— Не мисля така.

— Вие сте адвокат, мистър Хол. А той мрази адвокатите повече от чернокожите и евреите. Вече десет години е близо до смъртта и е убеден, че е жертва на адвокатски заговор. По дяволите, той се опитва да се откаже от нас вече три години. Нашата фирма е изгубила хонорарно време за два милиона долара, за да го запази жив, а неговата единствена грижа е да ни разиграва. Вече не помня колко пъти отказа да се срещне с нас, след като бяхме били толкова път до Парчман. Той е луд, мистър Хол. Намерете си друго дело. Например за малтретирани деца или нещо подобно.

— Не, благодаря. Интересувам се от дела със смъртни присъди, а и съм пристрастен към историята на Сам Кейхол.

Гудман внимателно постави очилата на върха на носа си, после бавно вдигна крака върху края на бюрото и скръсти ръце върху колосаната риза.

— Защо, ако мога да попитам, сте пристрастен към Сам Кейхол?

— Ами не мислите ли, че това е много интересен случай? Кланът, движението за граждански права, бомбените атентати, тормозът в района. Богат на събития период от американската история. Изглежда много отдавна, а е станало само преди двайсет и пет години. Наистина завладяваща история.

Вентилаторът на тавана бавно се въртеше. Мина една минута.

Гудман свали краката си от бюрото и се облегна на лакти.

— Мистър Хол, ценя вашия интерес към работата pro bono и мога да ви кажа, че има какво да се свърши в тази област. Но трябва да си намерите друго дело. Това не е студентско състезание.

— Но и аз не съм студент.

— Сам Кейхол се отказа от нашите услуги, мистър Хол. Май не разбирате това.

— Искам да ми дадете възможност да се срещна с него.

— Защо?

— Мисля, че мога да го убедя да се съгласи да го представлявам в съда.

— Нима?

Адам пое дълбоко въздух, после се изправи и се запъти към прозореца, сръчно заобикаляйки купчините папки. Още едно дълбоко поемане на въздух. Гудман го гледаше и чакаше.

— Трябва да ви съобщя една тайна, мистър Гудман. Никой не я знае, освен Емит Уайкоф. Бях принуден да му го кажа. Няма да я разгласите, нали.

— Слушам ви.

— Обещавате ли ми?

— Да, обещавам — каза Гудман и захапа дръжката на очилата си.

Адам погледна през цепнатината на щорите. Една платноходка пореше водите на езерото Мичиган.

— Роднина съм на Сам Кейхол.

Гудман не трепна.

— Така значи, моето момче. Какъв ти се пада?

— Имал е син, Еди Кейхол, който напуснал Мисисипи опозорен след арестуването на баща си. Заминал за Калифорния, сменил си името и се опитал да забрави миналото. Но то не престанало да го измъчва и през осемдесет и първа се самоубил, малко след като баща му бил осъден.

Сега Гудман седеше с гръб на ръба на стола.

— Еди Кейхол е баща ми.

— Сам Кейхол е твой дядо — каза Гудман след кратко колебание.

— Не го знаех, докато не станах на седемнайсет. Съобщи ми го леля ми, след като погребахме татко.

— Ама че работа!

— Обещахте да не казвате на никого.

— Разбира се. — Гудман седна на бюрото и качи краката си на стола. Гледаше към щорите. — Сам знае ли…

— Не. Роден съм в окръг Форд, Мисисипи, в град Клантън, а не в Мемфис. Винаги са ми казвали, че съм роден в Мемфис. Истинското ми име е Алън Кейхол, но го узнах много по-късно. Бил съм на три години, когато сме напуснали Мисисипи. Родителите ми никога не споменаваха този край. Майка ми смяташе, че между Сам и Еди не е имало никаква връзка до деня, в който му писала за смъртта на сина му. Той не отговорил.

— По дяволите — промърмори на себе си Гудман.

— Работата е много дълбока, мистър Гудман. Имам доста калпаво семейство.

— Не по твоя вина.

— Според майка ми бащата на Сам е бил активен клановец, участвал е в линчове и всякакви подобни дивотии. Така че закваската ми е доста специална.

— Баща ти не е бил такъв.

— Баща ми се самоуби. Ще ви спестя подробностите, но аз намерих тялото и почистих всичко преди връщането на майка ми и сестра ми.

— И си бил на седемнайсет години?

— Без малко. Беше през осемдесет и първа, преди девет години. А след като леля ми разказа истината, жалката история на Сам Кейхол ме обсеби изцяло. Прекарвах часове в библиотеките да се ровя из стари вестници и списания; много материали са били публикувани по случая. Прочетох протоколите на всичките три процеса.

Прегледах апелативните решения. В университета започнах да проучвам представянето на Сам Кейхол от тази компания. Вие и Уолъс Тайнър сте свършили образцова работа.

— Благодаря.

— Прочел съм стотици книги и хиляди статии за Осмата поправка към Конституцията и за оспорването на смъртното наказание. Мисля, че сте написали четири книги по този въпрос и множество статии. Знам, че съм зелен още, но проучванията ми са безупречни.

— Значи смяташ, че Сам ще ти се довери да му бъдеш адвокат?

— Не знам. Но независимо от това дали го искам, или не той ми е дядо и аз трябва да отида и да го видя.

— И не сте имали никаква връзка…

— Никаква. Бил съм тригодишен, когато сме заминали, така че не си го спомням. Хиляди пъти съм правил опит да му пиша, но не се получи. Не мога да ви кажа защо.

— Обяснимо е.

— Напротив, мистър Гудман. Не разбирам например как или защо стоя тук сега в този кабинет. Винаги съм искал да стана летец, но учих право, защото чувствах смътното призвание да помогна на обществото. Сякаш някой се нуждае от мен и вероятно съм смятал, че този някой е бил моят побъркан дядо. Имах четири предложения за работа, но избрах тази компания, защото тя имаше смелостта да го защитава безплатно.

— Трябвало е да кажеш на някого това, преди да те назначим.

— Знам. Но никой не ме е питал дали дядо ми е бил клиент на тази фирма.

— Все пак не е трябвало да го премълчаваш.

— Няма да ме уволнят, нали?

— Съмнявам се. Къде си бил през последните девет месеца?

— Тук, работих по деветдесет часа седмично, спях на бюрото си, ядях в библиотеката, зубрех за промоцията, нали знаете как е, обичайният тренировъчен лагер, който сте измислили за нас, новаците.

— Не е ли глупаво всичко това?

— Аз съм жилав. — Адам разшири една цепнатина в щорите, за да може да види по-добре езерото. Гудман го наблюдаваше.

— Защо не вдигнете щорите? — попита Адам. — Гледката е невероятна.

— Виждал съм я.

— Какво не бих дал за такава гледка. От моята дупка не се вижда нищо.

— Работи здравата, взимай високи хонорари и някой ден всичко това ще бъде твое.

— Няма да бъде мое.

— Ще ни напуснеш ли, Адам?

— Вероятно да. Но това е друга тайна, нали разбирате? Мисля да работя здраво две години и после да продължа с нещо друго. Може би ще отворя собствена кантора, където животът няма да се върти около стрелките на часовника. Искам да се занимавам с нещо, което да е полезно за обществото, подобно на работата, която вършите вие.

— Значи след девет месеца ти вече не храниш илюзии спрямо „Кравиц и Бейн“?

— Не. Но виждам накъде отиват нещата. Не искам да прекарам цялата си кариера, като представлявам богати мошеници и капризни компании.

— Тогава ти, разбира се, си попаднал не където трябва.

Адам се отдалечи от прозореца и отиде до бюрото. Погледна надолу към Гудман.

— Не съм попаднал където трябва и искам промяна. Уайкоф ще се съгласи да ме изпрати в малката ви кантора в Мемфис за следващите няколко месеца и така ще мога да работя по делото Кейхол. Един вид отпуск, но платен, разбира се.

— Нещо друго?

— Това е всичко. Друго не ми трябва. Аз съм просто един незначителен новак, без който може да се мине. Няма да липсвам на никого. Ей богу, тук има толкова много натегачи, горящи от желание да работят но осемнайсет часа дневно и да вземат хонорар за двайсет.

Лицето на Гудман се отпусна в сърдечна усмивка. Поклати глава, сякаш тези думи му бяха направили впечатление.

— Всичко си планирал предварително, нали? В смисъл, че си избрал тази компания, защото е представлявала Сам Кейхол и защото има кантора в Мемфис.

Адам кимна, без да се усмихва.

— Нещата потръгнаха. Не знаех как или кога ще се получи. Никой не предполагаше, че Кейхол ще пожелае да спрем да го представляваме, макар че аз подозирах. Не ме питайте какво ще стане после.

— Той ще бъде мъртъв след три месеца, ако не и по-рано.

— Но аз трябва да направя нещо, мистър Гудман. Ако компанията не ми разреши да поема делото, тогава вероятно ще си подам оставката и ще се опитам да се справя сам.

Гудман поклати глава и скочи на крака.

— Недей! Ще измислим нещо. Ще трябва да уведомя за това Дан Роузен, главния съдружник. Мисля, че ще се съгласи.

— Той има ужасна репутация.

— Заслужава си я. Но все пак мога да поговоря с него.

— Той ще се съгласи, ако вие с Уайкоф му го препоръчате, нали?

— Разбира се. Гладен ли си, момче? — Гудман се пресегна за сакото си.

— Малко.

— Хайде да отидем някъде да хапнем по един сандвич.

 

 

Обедната тълпа още не бе нахлула в заведението на ъгъла. Съдружникът и стажантът седнаха на малка маса до прозореца, който гледаше към тротоара. Движението не бе натоварено и стотици пешеходци се суетяха само на няколко крачки от тях. Келнерът им донесе затоплен сандвич със солено говеждо, кисели краставички, швейцарско сирене и сос за Гудман и пилешка супа за Адам.

— Колко души в Мисисипи чакат изпълнение на смъртна присъда? — попита Гудман.

— Миналия месец бяха четирийсет и осем. Двайсет и пет чернокожи и двайсет и трима бели. Последната екзекуция беше преди две години — Уили Парис. Следващият вероятно ще бъде Сам Кейхол, освен ако не стане чудо.

Гудман лапаше бързо, на големи залъци. Избърса устата си с хартиената салфетка.

— Бих казал, че трябва да стане доста голямо чудо. От юридическа гледна точка не остана много за правене.

— Само обичайните молби за помилване, оставяни за краен случай.

— Хайде да отложим за по-късно разговорите за стратегията. Ти май въобще не си ходил в Парчман.

— Не. След като научих истината, ми се щеше да се върна в Мисисипи, но някак не се получи.

— Това е обширна ферма в центъра на делтата на Мисисипи, недалеч от Гринвил. Ирония на съдбата, а? Около седемнайсет хиляди акра. Може би най-горещото място в света. Намира се на шосе 49 и прилича на малко селце. Множество сгради и къщи. В предната част е администрацията, която не е оградена. Около трийсет различни лагера са разпръснати из полето и всички са строго охранявани. Всеки лагер е напълно отделен от другите. Някои се намират на много километри разстояние един от друг. Минаваш покрай различни зидове, огради, вериги и бодлива тел, а вътре се мотаят без работа стотици затворници. Облеклото им е в различен цвят, в зависимост от извършеното престъпление. Повечето са чернокожи безделници, някои играят баскетбол, други просто си седят на верандите на сградите. Тук-там ще мернеш бяло лице. Като караш бавно по чакълестия път покрай лагерите и бодливата тел, ще стигнеш до безобидна на пръв поглед ниска постройка с плосък покрив. Зад високата ограда стърчат наблюдателни кули с охрана. Цялото това модерно съоръжение си има някакво име, но всички го знаят като „Отделението“.

— Звучи, сякаш е някакво чудесно място.

— Представях си го като мрачно и студено подземие, пропито с влага, която се стича от тавана. Но се оказа просто малка сграда в средата на поле, засято с памук. Всъщност не е толкова лошо, колкото в подобни отделения в други щати.

— Бих искал да го видя.

— Още не си готов за него. Ужасно място е, пълно с отчаяни хора, които очакват смъртта си. Бях на шейсет, когато отидох там за първи път, и после не можах да спя цяла седмица. — Той отпи от кафето си. — Не знам как ще се почувстваш, когато влезеш вътре. Няма нищо по-лошо от Отделението, ако отиваш там при един напълно непознат клиент.

— Той е точно такъв.

— Как смяташ да му кажеш…

— Не знам. Ще измисля нещо. Сигурен съм, че ще стане от само себе си.

— В тая история има нещо нелепо — поклати глава Гудман.

— Цялото семейство е нелепо.

— Сега си спомням, че Сам имаше две деца, и май че едното момиче. Отдавна беше. Тайнър свърши по-голя мата работа.

— Дъщеря му е леля ми Лий Кейхол Бут, но тя иска да забрави моминското си име. Омъжила се е за богат мъж от известно семейство в Мемфис. Той има една-две банки и в семейството му никога не се говори за баща й.

— Къде е майка ти?

— В Портланд. Задоми се повторно преди няколко години. Чуваме се два пъти в годината. Меко казано — ненормални отношения.

— Кой ти осигури парите за колежа Пепърдайн?

— От застраховка „живот“. Баща ми трудно можеше да се задържи на работа, но бе достатъчно умен, за да си направи застраховка „живот“. Тя изтече много преди той да се самоубие.

— Сам никога не е говорил за семейството си.

— А и семейството му никога не го споменава. Жена му, моята баба, умря няколко години, преди да го осъдят. Аз, разбира се, не знаех това. Повечето неща за родословието ни съм научил от майка ми, която положи доста усилия да забрави миналото. Не знам как е в нормалните семейства, мистър Гудман, но нашето рядко се събира заедно, а когато случайно се срещнем, не сме склонни да обсъждаме миналото. Съществуват още много неразгадани тайни.

Гудман дъвчеше чипс и слушаше внимателно.

— Спомена, че имаш сестра.

— Да, Кармен. Тя е на двайсет и три години. Много е умна. И хубава. Учи в колежа в Бъркли. Родена е в Лос Анджелис, затова не й се наложи да си сменя името като нас. Поддържаме връзка.

— Тя знае ли?

— Да. Леля Лий каза първо на мен, веднага след погребението на баща ми, а после, естествено, майка ме помоли да съобщя на Кармен. Тогава тя беше едва на четиринайсет. Никога не е проявявала интерес към Сам Кейхол. Честно казано, другите от семейството биха искали той да изчезне незабелязано.

— Скоро желанието им ще се изпълни.

— Но няма да е незабелязано, нали, мистър Гудман?

— Не. Никога не става така. За един кратък, но ужасен момент Сам Кейхол ще бъде в устата на всички. Ще видим отново старите кадри от бомбената експлозия, процесите и клановците, демонстриращи пред съда. Отново ще се разрази старият спор за смъртната присъда. Пресата ще се пренесе в Парчман. После ще го убият и два дни по-късно всичко ще бъде забравено. Всеки път е едно и също.

Адам разбърка супата си и внимателно извади късче пилешко. Разгледа го, после го върна в чинията. Не беше гладен. Гудман лапна още един чипс и изтри със салфетката ъгълчетата на устата си.

— Предполагам, не си правиш илюзията, че всичко това може да бъде запазено в тайна?

— Мислих по въпроса.

— Безполезно е.

— Майка ми ме помоли да не се разчува. Сестра ми не желае да обсъжда това. А леля ми в Мемфис изтръпва само при мисълта, че е възможно всички да бъдем идентифицирани като членове на семейство Кейхол и това да ни съсипе завинаги.

— Не става въпрос само за принципна възможност. Когато журналистите приключат с теб, ще имат всички стари черно-бели фотографии, на които седиш на коленете на дядо си. Ще стане страхотен материал, Адам. Само си представи за миг. Забравеният внук се явява в последния момент и прави героично усилие да спаси злочестия си стар дядо, докато часовникът неумолимо отброява времето, което му остава.

— От една страна, това ми харесва.

— Не е лошо, наистина. Това ще привлече вниманието към нашата любима малка фирма.

— Което повдига още един неприятен въпрос.

— Не мисля, че е така. В „Кравиц и Бейн“ няма страхливци, Адам. Ние оцеляхме и процъфтяхме в хаотичния свят на чикагското правосъдие. Известни сме като най-дебелокожите гадни типове в града, които пет пари не дават за нищо. Не се тревожи за фирмата.

— Значи ще се съгласите.

Гудман остави салфетката на масата и отново отпи от кафето си.

— О, това е чудесна идея, ако приемем, че дядо ти също ще се съгласи. Накараш ли го да подпише, или по-скоро да преподпише, отново ще се захванем за работа. Ти ще бъдеш на предна линия. Оттук ще ти помагаме с каквото можем. Ще бъда неотлъчно в сянката ти. Ще има ефект. После ще го убият и ти няма да го понесеш. Присъстват съм на смъртта на трима мои клиенти, Адам. Включително на един в Мисисипи. Никога няма да бъдеш същият след такова преживяване.

Адам кимна и се усмихна, после погледна към пешеходците на тротоара.

— Ще бъдем наблизо, за да ти дадем кураж, когато го убият — продължи Гудман. — Няма да си сам в този момент.

— Няма ли някаква надежда?

— Почти не. Но ще обсъдим стратегията по-късно. Първо ще се срещна с Даниъл Роузен. Той вероятно ще иска да говори с теб надълго и нашироко. Второ, ще трябва да се видиш със Сам, един вид малка семейна среща. Това е трудната част. Трето, ако той се съгласи, ще се заловим за работа.

— Благодаря ви.

— Не ми благодари, Адам. Мисля, че когато всичко свърши, ние с теб вече няма да си говорим.

— Въпреки това, благодаря ви.