Джон Кейс
Сянката на Бога (9)

9.

Беше топло за ноември — над 25 градуса — в деня на погребението. Капещите листа, ярки като скъпоценни камъни, танцуваха от топлия повей на вятъра. Идваше зима, а бе задушно като през юни. Може би затова наситените есенни цветове изглеждаха малко неестествени. Дошлите от града за погребението явно бяха очаквали по-хладно време и сега се потяха в пуловери и жилетки под плътните си връхни палта. Ласитър не беше съвсем на себе си — необяснимата топлина, изпитващите очевиден дискомфорт опечалени, вихрушката от листа… Струваше му се, че са дошли да снимат филм, само че са объркали и епизода, и сезона.

Не можеше да се отърси от чувството за нереалност. Дори ковчезите изглеждаха като снимачен реквизит. Малкият сякаш допълнително драматизираше случилото се. Свещеникът — той беше от Унитарната църква, която Кати бе започнала да посещава през последната година — изглеждаше направо излят за поверената му роля. На лицето му бе застинало възможно най-сериозното изражение, а освен това притежаваше способността да изпълва погледа си и да стиска пръсти с голям емоционален заряд.

Но не емоцията — дори да беше истинска, тя едва ли бе насочена към трагедията на Кати, защото свещеникът трябваше да изпитва състрадание към всекиго, това му беше работата — правеше скръбта му така непринудена и затрогваща. Той изобщо не познаваше сестра му. Когато говориха по телефона, за да уточнят подробностите около службата, свещеникът бе потърсил помощта на Ласитър, за да „персонализира траурната церемония“. Искаше да знае как са се обръщали към покойната. Катлийн? Или може би Кейт, Кат или Кати? Пожела да научи някои по-весели случки от живота й, за да напомни на семейството и приятелите й за „живата жена“.

Сега, когато вече стояха край гроба, свещеникът говореше с тъпи и предсказуемо възвисяващи слова за необятните простори, където се реят Кати и Брендън, за ширналата се пред духа, безкрайност. Или поне Ласитър намираше думите му за тъпи, може би защото се подреждаха като дялани камъни на точно определените им места в хода на службата. Но леля Лилиан — единствената роднина сред присъстващите — изглежда бе по-податлива на въздействието им, тъй като в един момент се наклони към него и силно го стисна за ръката.

Едва сега осъзна с известна изненада, че изпитва това необяснимо чувство на неестественост още от мига, когато бе научил за смъртта на Кати. Първоначално бе решил, че става дума за нормална реакция на неочакваната смърт, своеобразен шок. Но сега в гробището започна да разбира, че усещането за нереалност се дължи на факта, че както повечето обикновени хора и той бе „присъствал“ на много „кино-погребения“. И подсъзнанието му сигурно очакваше издаващия „играта“ кадър отблизо. Или панорамната картина на затревения хълм, на който на фона на залеза стои със скръстени ръце мистериозен непознат. Любим, сбогуващ се за последно от безопасно разстояние. Или убиец, наслаждаващ се на скръбта, която е посял.

Така че Ласитър чакаше нещо, музика или необичаен ъгъл на камерата, което да „разкрие“ най-сетне истината за станалото.

Нещо, което така и не се случваше. И точно това усилваше чувството за неестественост. Нещо липсваше… Например причината за смъртта, събрала тези хора тук. Кати и Брендън не бяха жертви на случайно насилие — убийствата им явно бяха добре обмислени… И толкова. Полицията даже не разполагаше с версия. А човекът с отговорите отиваше на зле: беше все така в кома, повредените му дробове бяха инфектирали, а кожата му загнояваше. Бяха казали на Ласитър, че ще минат седмици, преди да може да бъде разпитан.

Хората край гробовете изглеждаха потиснати и измъчени. Неочакваната смърт на близък за тях човек, явно ги бе смазала. Ласитър виждаше шокираните лица на родителите на приятелчетата на Брендън от предучилищната забавачка. Учителката му, висока жена с дълга кестенява коса, не бе спряла да бърше сълзите си. Долната й устна трепереше. До нея стоеше момченце, хванало майка си за ръката — жена с тъмни очила и шапка с воал.

Бяха дошли и няколко колеги на Кати от „Нешънъл пъблик рейдио“, където тя бе работила до последно като продуцент. Двама-трима съседи. Нейна бивша съквартирантка от „Суийт Брайър“, изминала четиристотин мили в името на двайсет години пощенски картички за Коледа и рождени дни. И Мъри — неуморимият добросърдечен Мъри, бившият съпруг на Кати. Но никакви близки приятели, защото Кати нямаше близки приятели.

По семейна линия присъстваха само той и леля Лилиан, което не се дължеше на затворения и малко труден характер на Кати. Ласитър със сепване осъзна, че всъщност той и Лилиан — шейсет и шест годишната сестра на баща му — са единствените останали клонки в повяхващото родословно дърво.

Плачеше само Мъри. Неговата печал обаче, като тази на свещеника, не се отнасяше конкретно до Кати. Мъри бе от хората, които можеха да се задавят от скръб заради смяната на любимия си диван например. Но Ласитър бе благодарен и на това. Тази лишена от притеснение и задръжки проява на тъга бе по-достойна за сестра му и от най-големия букет.

Свещеникът най-сетне спря да говори, приключвайки с ефектната фраза за „фаровете в пустошта“. Ласитър хвърли по шепа пръст в двата гроба и бяла роза в този на Кати. После се извърна.

Останалите последваха примера му. Той застана на десетина метра встрани, давайки възможност на всеки от дошлите да му стисне ръката или да го целуне по бузата и да прошепне съболезнованията си.

Една от първите бе жената с малкото момченце, представила се като Мари Сандерс.

— Това е Джеси — гордо каза тя. Ласитър се усмихна на хлапето и се запита дали й е син — нещо не си приличаха много. То имаше по-мургава кожа, бездънни кафяви очи и синьочерна коса, чиито немирни къдри падаха по челото му. Беше красиво дете. И тя бе красива жена… но по различен начин. Беше бледа и руса. Лицето й му се стори познато.

— Познаваме ли се? — смути се той.

Тя не се изненада от въпроса, но поклати глава.

— Не мисля.

— Съжалявам, но… реших, че вече сме се срещали.

Тя неспокойно се усмихна.

— Исках само да ви кажа, че и аз страшно съжалявам. Кати… — Замълча и поклати глава. — Научих от телевизията.

— Извинявам се, аз опитах да известя приятелите й, но…

— О, не, няма нищо. Не се познавахме чак толкова добре. Разбрах съвсем случайно за смъртта й.

— Но нали казахте, че…

— Не живея тук — побърза да обясни тя. — Когато чух, бяхме на път. Бяхме спрели някъде и гледах сателитна програма. Единият от репортажите беше от Вашингтон… — Замлъкна и прехапа долната си устна. — Извинявайте, дърдоря несвързано.

— Напротив.

— Запознахме се със сестра ви в Европа. Много ми харесваше. Имаше неща, които ни свързваха. Така че, когато видях снимката й и тази на Брендън на екрана… — Гласът й изневери и той видя през воала, че очите й са пълни със сълзи. — Както и да е, нещо ме накара да дойда. — Пое неуверено дъх и успя да възстанови душевното си равновесие. — Извинете ме… Страшно съжалявам за вашата загуба.

— Благодаря — каза Ласитър, — благодаря, че дойдохте.

Жената си тръгна и пред него застана Мъри. По бузите му се стичаха сълзи.

— Толкова е тежко — въздъхна той и прегърна Ласитър през раменете: — Казвам ти, Джо, адски тежко ми е.

Самият Ласитър не помнеше какво значи да плачеш, но на гърлото му бе заседнала буца. Беше загубил човек, който го познаваше по начин, по който никой никога нямаше да го опознае — човек от детството си. Беше загубил „Съюза“ — свещената думичка, измислена от Кати за другарството им като деца, своеобразната взаимна защита пред родителите.

В съзнанието му изплува сериозното й детско личице. Бяха в детската си стая във Вашингтон, в някаква палатка от одеяла и чаршафи, която Кати незнайно как бе закрепила. Той беше на пет, а тя на десет. „Трябва да се държим един за друг, ти и аз — беше му казала Кати. — Затова ще образуваме Съюз“. Минаха години, преди странната дума да стане част от речника му, но тогава той разбра смисъла й. Кати му беше прочела списък от тържествени клетви. Номер 1: Никога не казвай никому за Съюза. Убодоха си пръстите и изстискаха по капка кръв върху списъка, а после го изгориха под смърча в двора. След това, дори когато вече бяха пораснали, продължаваха да подписват писмата и картичките си един до друг с измисления от Кати символ: обърнато настрани „А“.

Баща им Илайъс беше конгресмен в продължение на повече от двайсет години. Винаги, когато името му се появяваше в пресата, беше придружавано от: (R-Ky.)^[1]. Парите, изстреляли го в орбитата на голямата политика, принадлежаха на жена му Джоуси. Дядо й бе натрупал състояние от производство на уиски, значителна част от което се бе „просмукала“ през поколенията в бъдещето, за да направи Джоуси — единственото дете в семейството — примамлива хапка за един амбициозен младеж, израсъл в лошата част на Луизвил.

Нито Или, нито Джоуси се интересуваха особено от децата си. Като повечето семейства, свързали живота си с Конгреса, и те непрекъснато пътуваха между Вашингтон и родния си щат. Така Кати и Джо бяха отгледани не от Мама и Татко, а от цяла върволица гледачки и „помощници“.

Джо всъщност никога не се бе замислял дълбоко над разрива между себе си и родителите си. Страхуваше се от жестоките избухвания на баща си, а майка си виждаше съвсем рядко. Възприемаше това като даденост. Завърши в скъпо частно училище във Вашингтон, където повечето му приятели имаха същата съдба. Но Кати се притесняваше, или поне се притесняваше до момента, когато престана да се вълнува толкова.

Знаеше, че е така, защото веднъж майка му го бе изпратила да й донесе нещо за пиене от кухнята, а когато се върна, ги завари двете с Кати да се карат. Кати гневно викаше: „На теб изобщо не ти пука за нас. Родила си ни само за да има за какво да пишеш в коледната си картичка“.

Джоуси седеше пред тоалетната си масичка. Взе чашата от Джо и отпи. После изви глава и си сложи обецата. „Но, мила — каза тя, без да отмества поглед от огледалото, — това не е истина. Вие сте нещо много специално за мен“. Още чуваше в ушите си медения й глас. Мно-о-го специалноо. След като успокои дъщеря си, Джоуси стана, взе кристалния спрей, пръсна около себе си ароматен облак и мина през него. „Дай сега на мама целувчица! Хайде, че закъснявам“.

Или гледаше на родителската си отговорност като на задължение. Той вписваше децата в дневния си ред само в най-натоварените си дни — факт, за който Джо научи благодарение на Кати. Една нощ, когато бяха у дома във Вашингтон, тя го заведе в кабинета на Или, отвори подвързания с кожа бележник за срещи и му показа мястото, което те двамата заемаха в препълнения му график:

7:00 — Закуска молитва с млади републиканци

8:30 — Централа на републиканците: Комисията по политика

10:15 — Децата в зоологическата градина

Практически всеки контакт между Или и тях, поне докато живяха в столицата, бе планиран предварително.

Да заведа Джо „При Камило“ за подстригване.

Да поговоря с Кати за разликата между мечти и планове за живота.

От този ден нататък не пропускаха да прегледат бележника, за да разберат какво ги очаква. Така започнаха да се преструват на болни или гледаха да са възпрепятствани по друг начин, за да не бъдат влачени насам-натам само за да ги показват. Научиха се да се прикриват, лъжеха заради другия, действаха като съюзници.

Събиране на средства за сенатор Уолинг. Да заведа цялото семейство. („Мамо, мамо! Кати повръща и… и аз май не се чувствам добре!“)

След погребението се събраха на обяд. Откри, че му се иска да поговори с някого за детските си години и за Кати. Да сподели за Съюза. Огледа се за Мъри и за красивата жена с момченцето. Как й беше името? Мари. Макар да бе отрекла, че се познават, не можеше да се отърси от усещането, че я е виждал някъде. Може би това се дължеше на факта, че освен Мъри тя бе единствената, приела смъртта на Кати като лична загуба. Накрая намери Мъри. Или по-скоро Мъри го намери. Но жената и хлапето си бяха отишли.

Когато обядът свърши, откара леля Лилиан до летище „Дълес“. На връщане мина по магистралата, но въпреки това се прибра чак по тъмно. Беше свикнал да се прибира с желание у дома и чакаше с нетърпение да зърне дългата извита алея за коли, да чуе скърцането на чакъла, да усети мекото поклащане, докато минава по дървеното мостче над потока. Нали точно затова бе построил къщата и я бе направил именно такава. Прекарваше деня си в мисли за работата, в планиране, в срещи, оперативки и вземане на тактически решения. Но всичко това само до момента, докато минеше по мостчето. После събличаше грижите като стара дреха.

Силуетът на надничащата изпод дърветата къща го изпълваше с необяснима тръпка. А може би си бе напълно обяснима. В района на Вашингтон нямаше подобна постройка, тъй като архитектът се оказа побъркан холандец. Или гений. А най-вероятно по малко и от двете. Във всеки случай антропософист и враг — по принцип — на понятието прав ъгъл. Резултатът беше къща за един милион долара, представляваща конструкция от плавни криви, изненадващи засечки и големи, неочаквано разгръщащи се обеми.

Виделите къщата реагира по два начина. Едните ахваха от възхита, а другите прехапваха устни и кимваха многозначително, сякаш за да кажат: „Това правят многото пари с тези, които не внимават“. Ласитър обичаше да мисли, че може да преценява хората по реакцията им на къщата му, но не беше така. Някои от онези, на които държеше най-много — Кати например, — просто поклащаха глави, като я видеха, или се усмихваха вежливо.

Но много от критиците се преобразяваха, щом влезеха вътре. Къщата бе пълна със светлина, проникваща през остъкления таван на цилиндричния атриум, ориентиран в посока север-юг. Всички стаи бяха по-просторни от стандартното и преливаха по неподражаем начин една в друга. По стените висяха черно-бели снимки на Ню Йорк и поставени в рамки рисунки на герои от приказки. Нямаше много мебели — няколко канапета и роял, на който Ласитър продължаваше да се упражнява.

Винаги връщането у дома бе като награда за напрегнатия ден, само че този път хладните бели стени и обемните вътрешни пространства не успяха да приповдигнат духа му. Къщата му се стори празна и студена, по-скоро крепост отколкото убежище.

Наля си чаша „Лафрейг“ и влезе в любимата си стая — кабинета. На три от съединените под странни ъгли стени имаше полици с книги, достъпът до които се осигуряваше от стълби на релси. В средата на помещението, на няколко стъпки над пода, висеше камина със стъкмен огън. Макар че беше топло, Ласитър го запали, седна до него и остана така двайсетина минути, отпивайки от скъпото уиски, загледан в пукащите цепеници.

След това въздъхна и натисна бутона за прослушване на съобщенията, оставени на телефонния секретар. Бяха седемнайсет на брой. Засили звука и излезе на терасата. Брезите галеха с върховете си перилата. Вятърът се засилваше и миришеше на дъжд.

Две от обажданията бяха делови: „Трайком“ се опитваха да го изкупят и някакъв адвокат от „Леман Брадърс“ искаше да разговаря с него по този повод, другото обаждане съобщаваше за „издънка“ в Лондон — един от детективите му се бе престарал (каквото и да означаваше това) и сега ВВС се интересуваше от случая.

Останалите бяха съболезнования от приятели и познати, разбрали със закъснение за смъртта на Кати, което им попречило да дойдат на погребението. Имаше и едно от някаква телевизионна програма. Друго от „Поуст“. След това се разнесе дълбокият глас на Моника, който му каза колко съжалява и му предложи помощта си, ако има нужда от нея, ама наистина… за каквото и да е… номерът бил същият.

Ласитър се поколеба дали да не й се обади. После се замисли за начина, по който бяха скъсали. Ама какво ми става наистина, сепна се той.

И чу в главата си отговорът: все същото.

По-точно казано, превръщаше се във все същото. Намираше жената, която му харесваше, заживяваха заедно за година-две, после нещата се скапваха. Следваше обичайният ултиматум, отлагане, второ отлагане и след това… Моника щеше да даде път на Клеър или която и да беше там. Всъщност наистина беше Клеър, само че тя в момента бе в Сингапур на конференция. Беше му се обадила преди две нощи и той й каза за Кати. Но Клеър така и не се бе запознала с нея, така че, когато деликатно му предложи да се върне за погребението, той вежливо отхвърли предложението, направено, за да бъде отхвърлено.

Допи и последната глътка уиски в чашата си. Истината бе, че харесваше женската компания… поединично. Моногамията, или поне серийната моногамия, му беше по душа, както, впрочем, би следвало да бъде и с брака. Но бракът беше нещо, в което държеше да не сбърка, затова с романтична наивност вярваше, че когато нещата стигнат дотам, ще го почувства. Не трябваше да има и сянка от съмнение. Струваше му се, че това е най-важното нещо на света, докато за Моника бракът по-скоро бе… въпрос на избор.

Последното обаждане бе на Риордан и Ласитър го изслуша разсеяно. Когато слушалката щракна, осъзна, че всъщност не бе чул и дума, затова превъртя лентата и го прослуша отново.

Риордан бе от хората, които се притесняваха да приказват на машина. Говореше бързо и излишно високо. „Извинявам се, ако си решил, че съм се държал грубо с теб — каза той с глас, в който нямаше нищо извиняващо се. — Отбий се утре, окей? Имам един-два въпроса.“