Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Genesis Code, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2009 г.)
Издание:
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
Редактор: Теди Николова
ISBN 954–585–165–1
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: dave)
22.
На сутринта Ласитър откара Риордан на летището. Детективът беше необичайно потиснат.
— Исках да поговорим за… — започна Ласитър.
— Не викай!
— Не викам, говоря нормално.
Риордан изпъшка, когато Ласитър отби по детелината, смени лентата и натисна педала до край, включвайки се в движението на пълна скорост. Пред тях изведнъж изникна синя табела и Ласитър се стрелна през три ленти, за да не изпусне отбивката за аерогарата.
— Моля те — прошепна Риордан, — недей!
— Възмездие за греховете — безмилостно отбеляза Ласитър. — Между другото, колко питиета обърна снощи?
Риордан не отговори веднага. Мълчеше, сякаш броеше наум. Накрая се обади:
— Питиета? Какво значи това?
Все още бяха в града, но качеството на архитектурата започваше да пада: малко по малко камъкът отстъпваше пред бетона, фризовете — пред евтиния модернизъм. Дори прозорците променяха стила си, за да станат напълно безизразни.
Риордан дълбоко въздъхна и едновременно изсумтя, сякаш някой го бе ударил в гърдите. После прочисти гърло и се поизправи на седалката.
— Окей — каза той, — за какво искаше да говорим?
Ласитър го погледна:
— За Италия.
— Италия значи „Кампари“… И какво за нея?
Ласитър на свой ред въздъхна. Откъде трябваше да започне? Бепи…
— Ами, ако трябва да започна отнякъде, един от моите хора, човек, с когото работим от известно време и който ми помагаше в Рим, беше убит. Преди два дни.
Риордан помисли, после попита:
— Сигурен ли си, че това има нещо общо с теб?
— Не бих могъл да го докажа, но… мисля, че има нещо общо. Освен това предната нощ, след като се прибрах в хотела, заварих някакъв тип в стаята си. Едър…
— Тогава ли „падна“?
— Да… Мисля, че щеше да ме убие, но за мой късмет се появи камериерката.
— Боже Господи… и какво искаше от теб?
— Това е проблемът. Не знам. Когато влязох, той беше седнал пред компютъра ми и нещо разглеждаше. — Улицата премина в широк път, който извиваше на изток. Изведнъж се озоваха в провинцията и дърветата наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. През предното стъкло нахлу слънчева светлина. Риордан изкриви лице. Ласитър го наблюдаваше. — Изглеждаш ужасно!
Риордан го погледна със зачервени очи. Когато проговори, си личеше, че полага сериозни усилия да прикрие измъчващия го жесток махмурлук:
— Нищо не мога да направя. Имаше банкет. Всеки трябваше да вдигне тост. Страна след страна… После донесоха някакви сладки… ликьори. — Помисли малко и каза: — Не съм сигурен, но май имаше и сливова.
— Малко си старичък за такива изпълнения, не мислиш ли?
Риордан отклони въпроса с изморена физиономия.
— И какво е накарало онзи тип да предположи, че знаеш нещо?
— Бяхме малко шумни — поклати глава Ласитър.
— „Бяхме“?
— Аз и онзи, с когото работех… Бепи. Дето го убиха. Посетихме старите адреси на Грималди, разговаряхме със сестра му…
— И какво научихте?
— Преди пет години е бил покръстен.
— Я виж? А от каква религия се е отказал?
— Бил е някакъв… агент. Командос или нещо подобно.
— Да?
— Да… убивал е хора.
— И откъде знаеш това? — Понеже видя, че Ласитър любопитно го разглежда, Риордан повтори въпроса си: — Как разбра?
— Имам приятел, който… работи за правителствено ведомство. Той ми показа едно досие.
— Това вече е разговор. Кога ще го видя и аз?
— Няма да го видиш.
— Защо?
— Защото досието вече го няма.
Риордан изръмжа недоволно. Понечи да каже нещо, после размисли. Накрая все пак проговори:
— Добре, тогава нека чуем в каква религия се е покръстил.
— „Умбра Домини“. Дал е всичко, което е имал, на религиозна група, известна под името „Умбра Домини“.
— Сянката на Бога.
— Ти си знаел латински? — изненадано го изгледа Ласитър.
— Не, латински знаеше сестра Мари Маргарет. Аз само съм запомнил някоя и друга дума.
— Странното е, че… Помниш ли банковия превод, получен от Грималди?
— Да…?
— Парите са дошли от „Умбра Домини“.
Риордан се захили:
— Е, това вече е готино! Как разбра? Швейцарците се държат така, сякаш устата им е пълна с вода.
Ласитър сви рамене:
— Приятел. Еднократна услуга.
Риордан нетърпеливо бе отмервал с крак някакъв известен само нему ритъм, който постепенно се забавяше. Накрая спря…
— Чакай малко! Онзи превод… Информацията не беше разгласена!
Ласитър се престрои.
— Пристигнахме.
Риордан въздъхна:
— Ясно-о… Подозирах, че си ти.
Колата спря пред терминала и Ласитър използва последните секунди, за да разкаже набързо на Риордан за пътуването си до Неапол и бутилката светена вода, изпаднала от джоба на Делла Торе.
— Беше точно като тази на Грималди!
— Добре, да резюмираме — предложи Риордан. — Опитваш се да ме убедиш, че тази религиозна група — умбрите — е платила на Грималди, за да убие сестра ти, така ли?
— И племенника ми.
— Я остави!
— И семейството на Иржи Райнер. И може би още някои тук-там.
— Ти наред ли си? Защо им е да правят всичко това? — Риордан погледна часовника си. После отвори куфарчето си и зарови из него. — Трябва да запиша поне част от тези глупости — измърмори той.
— Не се безпокой. Приготвил съм ти папка. Остави ме да паркирам. Ще се видим вътре. И си купи чаша силно кафе.
— Ще бъда в бара.
Петнайсет минути по-късно Риордан изглеждаше значително по-добре.
— Кое според теб прави магията? — попита той със светнал поглед. — Доматеният сок? Или водката?
— Според мен водката. — Ласитър плъзна към приятеля си плътен жълт плик. Риордан извади очилата си за четене и запрелиства комплекта материали за „Умбра“. От говорителите се разнесе дълго съобщение на четири езика.
— Окей — каза накрая Риордан. — Благодаря за сламките… Сега ми остава само да се върна и да докладвам на шефа, че са го направили католиците. Имаш ли представа какъв вой ще се нададе?
— Не става дума за католиците — изморено възрази Ласитър. — Говорим за една организация, която, впрочем, има филиал в предградията на Вашингтон. Близо до Фредерик. Защо не отскочиш да им хвърлиш едно око?
Риордан се намръщи:
— Добре де, може и да го направя. Само че този път ще трябва да го съгласувам с федералните. Не знам дали ти е известно, но откакто Грималди награби сестрата, си имам гледачка от Бюрото — Риордан погледна Ласитър в очите така, че за момент заприлича на луд. После взе ръката му в своята и я стисна мъжки: — Дерек Уотсън, Джо. Все още мога да ти казвам Джо, нали? Окей, правим, каквото можем… Исках само да го знаеш и ти. Най-доброто, на което сме способни! — Пусна ръката му и затвори очи. — Дерек — повтори той, — имам си Дерек.
— Добре тогава, съгласувай го с Дерек, щом се налага. Вземи го със себе си.
— Сякаш си нямат по-важна работа. — И понеже Ласитър само сви рамене, побърза да добави: — Не, наистина… Човек би си помислил, че им плащат за нещо по-умно.
— Добре… — каза Ласитър, отпи от кафето си и смени темата: — Искам да те попитам нещо.
— Какво? — незаинтересовано попита Риордан, разбърквайки „Блъди Мери“-то си със стрък от целина.
— Стана дума за това веднъж, говоря за сестрата… Джулиет… и как така се е случило, че носила в джоба си ключовете от колата си, когато е влязла в асансьора с Грималди. Струва ми се, че… Не знам… Прекалено удобно е за него. Поискахте ли й обяснение?
Риордан се замисли.
— Не. Знам, че обещах да го направя, но… когато я намерихме, беше много разстроена, а после… после се появи Дерек и пое нещата в свои ръце. Така че аз специално не съм говорил с нея повече от пет минути. — Сви рамене: — Макар че го споменах на Дерек — за ключовете искам да кажа, — защото помнех, че ти ме беше помолил.
— И…?
— Не знам… Мисля, че ме отпрати. Каза ми, че той самият винаги държал своите ключове в своите джобове, така че нямало нищо нередно, ако и другите постъпвали по същия начин. Но дали я е попитал? Това не бих могъл да кажа. — Детективът раздрънка кубчетата лед в чашата си и направи знак на сервитьора за още едно питие.
— Ще провериш ли?
Риордан написа на плика, който Ласитър му бе дал: „Джулиет, ключовете“.
— Къде живее тя, между другото? — поиска да узнае Ласитър. — До болницата или…?
— Не — поклати глава Риордан, — колата й е с регистрационна табела на Мериленд. Идва… не знам откъде… Хейгърстаун… — Пауза: — Емитсбърг…
Погледите им се срещнаха.
— Северно от Фредерик — отбеляза Ласитър.
— Да, така излиза. Помня, веднъж я чух да казва, че си търсела апартамент по-близко до болницата, защото биела много път. Не че й беше станало навик.
— Защо казваш това?
— Защото беше нова. Току-що бе постъпила на работа. Седмица-две преди това.
— Чакай малко! Да не искаш да ми кажеш, че е постъпила, след като са вкарали Грималди в болницата?
Риордан разтри очи.
— Ами да. Прехвърлили я от… Не знам откъде. Както и да е, какъв лош късмет, а? Втора седмица си някъде и те отвличат. Още ходи на психотерапия.
— Значи не идва на работа!?
Риордан поклати глава и мощно се прозя:
— Много е изплашена…
— Джими!
Риордан вдигна ръка:
— Знам какво си мислиш. Била е на работа само две седмици, носила е ключовете в джоба си…
— И по една случайност живее в град, където „Умбра Домини“ има почивен дом или както там му казват.
Риордан въздъхна и кимна:
— Прав си. Ще го проверя. Окей? Само не залагай много на това… — Допи питието си. — Та-а… не разбрах, връщаш ли се в Щатите за Коледа, или…
— Не.
— Защо?
Ласитър сви рамене:
— Не искам да те разплаквам, но какъв е смисълът. Там не ме чака никой. Нямам никого. Цялото ми семейство е мъртво.
— А къде ще си тогава?
— Не съм сигурен. Може би ще се върна в Рим.
— Рим! Какво говориш! Току-що ми разказа, че са гръмнали партньора ти. Да не си търсиш белята?
— Удушили са го, не е гръмнат. И не, не си търся белята. Освен това в Рим ще бъда в по-голяма безопасност, откъдето и да е другаде. Ако изобщо някой би искал да ме премахне, ще дойде в Щатите.
Риордан понечи да каже нещо, но тъкмо да отвори уста, когато говорителите обявиха неговия полет. Летището беше малко и преди да го бяха превели на немски, Ласитър вече бе платил сметката и стоеше до детектива на опашката пред арката за проверка на ръчния багаж.
— Онази история с твоя приятел — обади се най-сетне Риордан. — Момчето в Рим?
— Бепи.
— Да, Бепи… — Риордан замълча, за да даде на служителя билета и паспорта си. — Нещо труповете започнаха да се множат. — Служителят погледна документите му, удари печат и му ги върна с отегчена усмивка. На няколко крачки пред тях някакъв плешив мъж вадеше всичко от джобовете си, а симпатична блондинка чакаше да го провери за оръжие. — Сестра ти и племенникът ти — продължи Риордан, — което прави двама. Дуейн — трима. Бепи… Ако е заради теб, значи стават четирима. Няма да броя чехкинята и детето й, с които стават шестима. — Смръщи се още повече и наклони глава като куче, заслушало се в далечен звук.
После отвори уста да каже нещо, но служителят му направи знак да мине напред. Плешивият беше изчезнал и сега Риордан пречеше на останалите, които нетърпеливо чакаха. Той пусна куфарчето си на пода, вдигна ръце и пристъпи. За досада на хората отзад обаче спря под арката на детектора и се обърна:
— И да се обаждаш, чуваш ли? Онзи зад всичко това — Грималди, — който и да е той, да знаеш, е белязан с трите шестици.