Джон Кейс
Сянката на Бога (14)

14.

Седеше на задната седалка на таксито на път от международното летище на Балтимор за офиса и мислеше за Ник Удбърн. Още от ученическите години Джо и Ник бяха първи приятели. Израсли в Джорджтаун, недалеч от Дъмбъртън Оукс, те бяха ходили на едни и същи летни лагери и бяха учили в едни и същи частни училища. После, вече студенти, бяха бягали като лекоатлети в колежа „Сейнт Олбънс“ и ако Уди не бе решил да оправдае прякора^[1] си, щяха и да се дипломират заедно. Инцидентът (с главно „И“) бе гръмнал две седмици преди щафетното бягане на пистата в Пенсилванския университет, когато изненадващо решилите да ги посетят родители буквално се бяха препънали в телата на унесено чукащите се в градината на местната черква Уди и момиче от Националното катедрално училище. Викове, ахкане, охкане, притеснено хилене… и Ник Удбърн бе изпратен по спешност в колежа „Хайд“ в Бат, щата Мейн.

Всички бяха на мнение, че Уди няма да свърши добре или, както се бе изразил един техен общ приятел, „Няма да свърши никъде… защото личното му досие е написано с пишката му“. И действително, опитите му да продължи след колежа в Харвард и Йейл пропаднаха, както, впрочем, и в Принстън, Кълъмбия и Корнел^[2] (в Браун може би щяха да го приемат, само че той не кандидатства в Браун, отбелязвайки, че „Хауърд Хънт е следвал там“).

Накрая го приеха в университета в Уисконсин, където завърши арабистика и дори си постла за стипендия „Роудс^[3]“.

След Оксфорд беше лесно да намери пътя за Държавния департамент. Две години работи като специален помощник към Отдела за политически и военни въпроси — длъжност на координатор, осъществяващ връзката между Департамента и Пентагона. След осем години зад граница — Дамаск, Карачи и Хартум — го върнаха във Вашингтон, в Бюрото за анализ на разузнавателни данни, където му трябваха четири години, за да стане негов ръководител.

Със своите стотина души постоянен персонал, то беше едновременно най-малката и най-секретна единица в системата на американската разузнавателна общност. По тази причина бе неспособно да извърши същите грехове, с които по-големите му събратя по неизбежност ставаха печално известни. Например не се залавяше с паравоенни операции, не разбиваше шифри, не се хвърляше в електронно подслушване… макар че анализираше данни, доставяни по този начин от другите. Не слагаше ЛСД в питиетата на своите служители и не изпращаше убийци в джунглата, а още по-малко в дворците. Това, с което се занимаваше — и го вършеше смайващо успешно, — бе т.н. HUMINT^[4] — анализ на донесения, изпратени от дипломати и аташета в 157-те американски посолства, пръснати из целия свят.

Така, съвсем естествено, когато Джо Ласитър имаше нужда от невъзможното — да кажем, информация от Италия за това как дадено лице е прекарало уикенда си там, — той се обаждаше на своя приятел.

— Уди? Познай кой е…

Гласът от другата страна не направи изобщо опит да скрие задоволството си:

— Е-и-и-й… Джо! Къде… — Внезапна смяна на тона: — О, Боже, страшно съжалявам за Кати. Бях в Лисабон, когато научих. Поднесоха ли цветя от мен?

— Да, получих ги. Благодаря.

— Разбрах от вестниците, че са заловили убиеца.

— Всъщност обаждам ти се точно по този повод. Имам нужда от услуга.

— Казвай.

— Този тип е италианец. Надявам се да можеш да поразпиташ за него. Аз тук ще направя каквото мога с моите хора, а и полицията дано си свърши работата. Но си помислих, че…

— Няма проблем. Изпрати ми по факса, каквото имаш за него, и аз ще ти се обадя в понеделник.

Поговориха още малко за дреболии, после се разделиха с обещанието някой път да обядват заедно, а Ласитър си сложи латексови ръкавици и отиде да изкопира паспорта на Грималди. Щом свърши, изпрати първата страница по факса до кабинета на Уди в Департамента. После хвърли документа в чантата и взе такси до „Дълес“, за да си прибере колата.

По пътя купи голям кашон, сложи чантата на Грималди в него и адресира пратката до „Детектив Джеймс Риордан, Главно полицейско управление, Феърфакс“. Измисли адрес на подателя от името на Хуан Гутиерез и плати все така без да сваля ръкавиците. Поколеба се дали да не прати колета до… как беше?… Писарчик, но размисли. Името му още не се бе появило в пресата, така че обществеността не знаеше, че случаят е поет от нов човек.

Риордан вероятно щеше да се сети кой праща кашона, но според Ласитър щеше да го предаде на Писарчик, без да коментира.

Когато се прибра, Джо застана пред вратата на Джуди и почука. Беше събота, но предполагаше, че е тук. Джуди бе по-голяма работохоличка дори и от него самия.

— Влез! — извика тя и щом го видя, изкриви лице в смес от преувеличена изненада и престорено съжаление. Говореше по телефона, притиснала слушалката между рамото и ухото си и едновременно с това трескаво печаташе на компютъра.

Ласитър я харесваше. Имаше издължен овал и фини черти, носът й бе прав, а гарвановочерната й коса красиво обрамчваше лицето й. Беше къдрава и непокорна, така че Джуди непрестанно я подпъхваше зад ушите или нервно я навиваше около пръстите си. Бе родена в Бруклин, което си личеше по говора й.

— Ей, Джо! — каза тя и тръшна слушалката върху телефона. — Извинявай, но трябваше да довърша. Как я караш? — После се сети и стана сериозна: — Искам да кажа… добре ли си?

— Да, справям се. Виж, отбих се при теб, защото има едно-две неща… Ще си взема неплатен отпуск за известно време… — Джуди понечи да каже нещо, но той я спря с жест: — Ще говорим за това в понеделник. Бил Боухакър се прибира и… най-важното е, че искам да поеме администрацията, докато ме няма. Лио ще движи С&П, с едно изключение, а за останалото искам да се грижиш ти. Говоря за всички разследвания.

— Е… страшно благодаря!

— И още нещо.

— Давай.

— Има един опит за поглъщане от страна на AmEx, който искам да поемеш.

Джуди не скри изненадата си:

— „Американ експрес“? Даже не знаех за това.

— Никой не знае. Свръхсекретно е.

— Окей — каза тя и придърпа бележника си, — да чуем тогава какво искат.

— „Ласитър Асошиитс“.

Джуди го изгледа с нямо изумление и после нервно се засмя.

— Шега, предполагам?

Ласитър поклати глава:

— Не. Искат да ни направят техен отдел за вътрешни разследвания.

Джуди се замисли за момент. Накрая попита:

— И това ти допада?

Ласитър сви рамене:

— Не особено. Но от друга страна, аз не съм част от сделката. Те ще получат компанията… без мен.

— Значи продаваш?

— Не бих се изразил така. Но ми е направено конкретно предложение. Трябва да го разгледаме.

— И ти искаш аз да го приема?

— Не, искам да водиш преговорите и да извоюваш възможно най-изгодните за нас условия. И ако се справиш така, както през септември, на нас ще гледат вече като на бандити.

— Ама добре стана тогава, нали? — засмя се Джуди.

— Добре стана за теб — направи гримаса Ласитър.

Джуди го погледна сериозно:

— Джо, не мислиш ли, че един адвокат би бил по-подходящ?

— Не.

— Окей.

— Преди да се изнеса, ще ти приготвя резюме на принципните моменти. Не искам да чувам за адвокати, докато не договорим сделката! А дори и тогава. Само след като двамата с теб обсъдим всичко подробно.

Джуди кимна. После се намръщи.

— Защо постъпваш така? Заради Кати? Може би не трябва да вземаш толкова прибързано решение, а?

Ласитър поклати глава.

— Не, наистина искам да го направя. Предполагам, че Кати има някакъв пръст в това, но… Истината е, че работата вече не ми носи старото удоволствие. Имам чувството, че прекарвам цялото си време в ръкостискания с клиенти, спорове с адвокати и… сама знаеш как е. При нас всичко вече е добро проучване на наличната информация и повечко трудолюбие. Освен това… ако погледнеш безпристрастно на нещата, май сме все на страната на лошите.

Джуди се засмя.

— Значи и ти си го забелязал? Защо наистина се получава така?

— Няма никаква мистерия. Обяснението е, че тарифите ни са страшно високи. Единствените, които могат да си ги позволят… са лошите.

— Сериозно ли смяташ така?

— Да. Аз съм онова, на което казват „мотивиран продавач“.

— Окей, ще прегледам записките ти и… ще го направя, щом желаеш.

— Може да спестим формалностите и да те въведа в делата на обяд, какво ще кажеш? Така ще се получи по-естествено.

— Да избера ли ресторанта?

— Стига да е етиопски или виетнамски. Един часа, става ли?

— Чудесно. — Тя записа нещо в бележника си и отново вдигна поглед към него: — Ти спомена, че имало едно-две неща. Едното вече го чух… Кое е другото?

Джуди обичаше да се преструва на претрупана с работа и неорганизирана, но истината бе, че беше много делова жена. Ласитър извади копието от първата страница на паспорта на Грималди и го плъзна по бюрото към нея.

— Това е лична услуга — поясни той. — Искам да се свържеш с нашия човек в Рим и да видиш какво може да научи за този тип.

— О, Боже — прошепна тя. — Това ли е…

— Да.

— Веднага ще го направя, но… — На лицето и се изписа безпокойство.

— Знам, уикенда.

— По-лошо. Става дума за Италия. Нашият човек там работи по всяко време, но бюрокрацията… Едва ли някой ще си мръдне пръста!

Ласитър сви рамене.

— Ами… тогава, когато е възможно. — Замисли се и допълни: — И му кажи — на нея или на него — да го направи без много шум.

 

 

Дойде неделята и се изниза, а след нея и понеделникът. Проведоха едночасова оперативка в заседателната зала, на която изпълнителните директори на компанията поеха увеличените си задължения с онова специфично за подобни случаи изражение на лицето — „мрачен ентусиазъм“.

Когато оперативката свърши, Ласитър се върна в кабинета си под благовидния предлог, че ще разчисти бюрото си, а всъщност, за да изчака позвъняването на Ник Удбърн.

Но той така и не се обади. Сутринта бавно премина в следобед. В два и половина един престарял куриер с прилепнал по тялото гащеризон и с обувки на колоездач донесе плик от Риордан. Вътре имаше куп уголемени снимки на странната малка бутилка, намерена от полицията в джоба на Франко Грималди. Сега, след разкриване самоличността на убиеца, тя като че ли вече нямаше значение, но Ласитър все пак натисна бутона на интеркома и нареди на секретарката си да му намери Фреди Декстър.

Някои от детективите на щат в компанията бяха особено добри в разпитването на свидетели, а други имаха нюх в анализа на документи, намирайки върховно удоволствие в откриването на бисери сред купища от свидетелски показания и жалби. Фреди — той бе съвсем млад, завършил „Бостън Колидж“ само преди три години — беше еднакво добър и в двете.

Когато той се появи, Ласитър му даде фотографиите и си позволи някои указания:

— Направи им копия и използвай тях. Искам да посветиш цялото си време на това. Трябва да знам кой я е направил и за какво се използва… Изобщо интересува ме всичко, което успееш да изровиш. Сигурен съм, че някъде има Музей на стъклото… В Корнинг, Стойбен, Уотърфорд, не мога да ти кажа къде точно, но все някой ще знае.

— Ще пробвам с Библиотеката на Конгреса — каза Фреди — и „Смитсониън“. Дори да не могат да ми кажат, поне ще ме насочат кой евентуално знае.

— Освен това сигурно си струва да опиташ в къщите, които провеждат търгове. „Содбис“ например. Те със сигурност имат експерт по стъклените антики, или поне познават такъв.

— С какви средства разполагам?

— За отиване до Ню Йорк. Не до Париж.

 

 

В пет часа надникна Джуди, размахвайки в ръката си факс.

— Пристигна току-що — каза тя. — От Рим е. — Ласитър й посочи да седне в креслото и подаде ръка за факса. — Няма да се зарадваш — предупреди го тя, подаде му листа и седна.

— Защо?

— Защото ни е изпратил безбожна сметка, а онова, което е…

— По дяволите! — прошепна Ласитър, като погледна факса.

— Именно. Според нашия човек Франко Грималди никога не е бил арестуван. Регистриран гласоподавател е. Гласувал за Motore…

— Какво е това?

— Някаква партия, която се бори да вдигнат разрешената скорост.

— Така ли? — изненадано я погледна Ласитър. — И това е политическа платформа?

— Бепи казва, че там имало стотина партии. Както и да е… Явно Грималди не е женен… Поправка, никога не е бил женен! Няма неизплатени заеми, не е бил подследствен, нищо…

— Как е с кредита?

— Има триста долара баланс по сметка в „Ринасченте“.

— Това пък какво е?

— Супер.

— Страхотно! — Ласитър погледна отново факса: — Нещо за военната му служба?

— Не е служил. — Което слагаше край на хипотезата на Риордан, че Грималди е бил войник.

— Работа?

— Не работи никъде.

— Значи той няма източник на доходи. Не е на социално подпомагане… Нищо! Как живее тогава?

— Не знам.

— Аз обаче искам да науча. — Ласитър се замисли за момент и продължи: — Тук се казва, че не притежавал кола.

— Така е.

— А гласува за тези… мотористите?

— Motore.

— Да де, само че това ще го направи първия пешеходец в историята на човечеството, който се бори за повишаване на допустимата скорост.

Джуди се засмя и посегна към факса.

— Пак ще говорим — обеща тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — спря я Ласитър. — Имам още един въпрос.

— Отговорът — тя се обърна с лице към него — е „деветстотин долара“. Казва, че работил шестнайсет часа.

— И ти му вярваш?

— Да, той е отличен детектив и знаеше, че става дума лично за теб. При това е достатъчно умен, за да се досети, че ще бъдеш разочарован. Допускам дори че е вложил повече часове от фактурираните.

Ласитър вдигна листа.

— И какво мислиш?

Джуди присви замислено устни.

— Мисля, че твоят човек е таен агент.

Ласитър кимна.

— Да — въздъхна той, — и аз започвам да мисля така.

 

 

Беше вторник следобед. Ласитър седеше зад бюрото си и се чувстваше пълен глупак. Беше прехвърлил всичко на Джуди, Лио и Бил и компанията вървеше на автопилот… или поне му се искаше да мисли, че е така. Единствената непроверена нишка бе възложил на Фреди Декстър, затова сега просто седеше и плетеше пръсти.

Отиде до прозореца и погледна навън. После запали огън и го остави бавно да угасне. Изчете „Уолстрийт джърнъл“ от край до край, замисли се дали да не излезе да потича, но намери маса причини да си го спести. Сети се, че трябваше да се обади на Клеър и да й предложи да вечерят заедно. В този момент телефонът иззвъня и в слушалката се разнесе безизразен и тих глас.

— Джо?

— Уди!

— Пуснах твоя човек в машината.

Джо очакваше да чуе точно тези думи, но нещо в тона на Уди не беше наред.

— Благодаря. Признателен съм ти.

— Не бързай да ми благодариш. Виж какво ще ти кажа, Джо… — Пауза. — Този тип… Този тип ме плаши до смърт!

Ласитър се сепна от начина, по който бе изречена фразата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ме плаши до степен да съжалявам, че съм си сложил името тук-там. — Ласитър не знаеше какво да каже. — Нека те попитам нещо — обади се Уди след късо мълчание.

— Какво?

— Правил ли си други справки за него?

— Да, имаме сътрудник в Рим. Това проблем ли е?

— Не за мен. Но ако държите на него, пратете го надалеч.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам!

Ласитър не можеше да повярва на ушите си.

— Ама той нищо не е научил.

— Естествено, че не е. Не си ли разбрал досега, че този човек е сериозна работа. Много! Предполагам, научили сте, че е гласувал или нещо подобно? — Мълчанието на Ласитър бе красноречиво. Двамата безмълвно стояха със слушалки до ушите — така както могат да го направят само близки приятели. Накрая Уди проговори: — Да те питам още нещо, а?

— Питай.

— В какво се е забъркала твоята сестра?

— Забъркала? В нищо не се е забърквала, Уди! Тя имаше малко дете. Имаше си и работа. Гледаше по телевизията „Приятели“. Обичаше сладолед. Та ти я познаваше, за Бога!

Уди се замисли и въздъхна:

— Е, тогава може да е попаднал на грешен адрес.

— Може. Само че на този адрес бяха двама. Защото, ако вярвам на очите си, той почти беше отрязал главата на племенника ми. — Отново дълго мълчание, нарушено този път от Ласитър: — И какво за него? Какво научи?

— Франко Грималди е онова, на което му казват „тежка артилерия“. „Чистач“ от голям калибър. Убива хора… които вече са известни. Чувал ли си за СИСМИ?

— Не, какво е СИСМИ?

Уди пак въздъхна:

— Ще ти изпратя нещо.

— Искаш ли номера ми във „Федекс“?

— Не, утре следобед ще те навести дипломатически куриер с куфарче, вързано за китката му. Ще извади от него плик с моя отчет. Ще ти го връчи, след което ще си тръгне. Отвори го. Прочети го. Унищожи го с машината. Изгори остатъците. А после… Разбъркай пепелта.

 

 

Ласитър стоеше при прозореца и мислеше за тревогата в гласа на своя приятел, когато на вратата се подаде секретарката му.

— Някой си Писарчик на телефона, сър.

— Добре — каза той, — ще го поема… Ало?

— Мистър Ласитър?

— Да!

— Обажда се полицай Писарчик от полицейския участък на Феърфакс. Как сте?

— Добре.

— Реших да ви позвъня, защото имаме добри новини.

— Така ли?

— Да, сър! Идентифицирахме заподозряния в убийството на сестра ви. Оказа се италиански гражданин: Франко Грималди. Детектив Риордан спомена, че трябва пръв да научите.

— Чудесно.

— Другата причина, която ме накара да ви обезпокоя… Мисля, че знаете, че детектив Риордан вече не работи по случая.

— Разбрах.

— С него отсега нататък се занимавам аз, така че… няма да е лошо двамата с вас да се срещнем и да поговорим.

— Окей. Защо не се отбиете при мен? Знаете къде е офисът ми.

— Отлично! Само че днес няма да мога. Ще ви съобщя под секрет…

— Да?

— Днес в четири и трийсет преместваме задържания…

— О…

— Да, сър. Откарваме го в болнична килия в главната болница на Феърфакс. След това имам оперативка в участъка…

— Добре, тогава по-нататък тази седмица?

— Да, сър.

Ласитър остави слушалката и погледна часовника си. Минаваше четири. Навън бе завалял лек снежец. Въпреки това може би щеше да успее.

Беше кротък шофьор, но този път си позволи да кара по-агресивно. Акурата сновеше като совалка между останалите коли, докато се носеше по шосе 66 към болницата.

Онова, което правеше в момента, бе безсмислено. Знаеше го, но не му пукаше. Искаше да види убиеца на сестра си отблизо… и не само да го види… Искаше да му зададе някои въпроси. Дори нещо повече… Умираше от желание да издърпа кучия му син от количката и да му разбие лицето в пода.

Точно това му се искаше да направи. Но щеше да се примири и с по-малко. Не беше сигурен какво точно би желал да чуе от този човек. Може би щеше да му извика нещо от рода на „Хей, Франко…“, колкото да види лицето му, когато чуе един непознат да се обръща към него с Франко Грималди.

 

 

Докато Ласитър се бореше с трафика, полицай Дуейн Томпкинс се приготвяше да помогне в прехвърлянето на заподозряния. Полицай Томпкинс бе известен сред колегите си с прякора Дубаю, защото попитаха ли го за името, винаги казваше „Дуейн с дабъл-ю^[5]“.

Погледна часовника си. Очакваше всеки момент някой санитар да дойде с количката. Не че задържаният не можеше да върви. Рехабилитаторите от десет дни го раздвижваха по коридорите, а Дуейн не го бе изпускал от погледа си нито за миг. Но болничните разпоредби изискваха пациентите да бъдат изписвани в количка, без значение дали могат да ходят, или да бягат.

Когато дойдеше количката, трябваше да изчакат Писарчик да се обади отдолу и да съобщи, че колата е дошла.

Ролята на Дуейн в прехвърлянето бе сведена до съпровождането на задържания до партера, където щеше да го предаде на Писарчик. След това щяха да подпишат приготвените документи за освобождаването му, а после грижите за арестанта щяха да бъдат поети от полицейското управление на околия Феърфакс.

Дуейн щеше да съпровожда Джон Доу и в затворническия фургон, за да има все пак въоръжена охрана. Писарчик щеше да ги следва с полицейската кола. Така предписваше процедурата. Във Феърфакс щяха да го сложат в друга количка и накрая Дуейн и Писарчик щяха да го придружат до болничната килия.

Едва тогава на арестувания щеше да бъде разрешено да стъпи на крака. Щяха да го заключат там и край на главоболията — от този момент нататък Дуейн повече нямаше да види шибания Джон Доу.

Искрено се радваше на преместването. Това слагаше край на най-досадната задача, която му бяха възлагали по време на кратката му полицейска кариера. Защото вече трета седмица той седеше — да, седеше, без да прави нищо друго! — по осем часа на ден пред вратата на стаята, в която държаха заподозряния. Най-интересното беше, когато се налагаше да проверява документите на лекарите и сестрите, влизащи при пациента. Проверяваше ги на влизане. После ги проверяваше на излизане. Ако му се наложеше да се облекчи, трябваше да позвъни на дежурната сестра, което си беше притеснително. Това го бе принудило да намали течностите. На всичкото отгоре, не можеше да обядва като хората. Не стига, че бе болнична храна, ами трябваше да хапва, както си седи на стола, и да балансира подноса на коленете си.

Е, имаше и по-ведри моменти, свързани с онази малка сладурана, сестра Джулиет… Щеше да му липсва.

Дойде лекарят, за да направи някакъв последен преглед. Дуейн подписа формуляра за изписване от отделението и после Джулиет — малката Джулиет, какъв късмет! — му помогна да настанят Джон Доу в количката.

— Как точно ще го направите? — поинтересува се в този момент лекарят. — Ще го качите на… как беше… „ирландска каруца^[6]“?

— Всъщност, докторе, вече не им викаме така — обясни Дуейн. — Оскърбително е… нали разбирате… по отношение на ирландците.

Докторът се изсмя:

— Добре де, как тогава ги наричате. Какъв е правилният термин?

Дуейн сви рамене:

— Ами наричаме ги… нали разбирате… фургони.

Докторът отново се засмя. Нещо му беше весело.

— Хубаво… Значи ще го качите във фургона?

— Зависи. В този случай, да. Но понякога ги качваме… нали разбирате… в ли-ней-ки.

— Добре, за мен той е готов.

— Тогава да действаме — каза Дуейн, извади радиотелефона си и се обади на Писарчик, за да го предупреди, че потеглят. После тръгна след Джулиет, която буташе количката към асансьорите. Сестрата изглеждаше много секси отзад, но една от колежките й му бе казала, че била много религиозна. Това предупреждение не можеше да му излезе от главата.

Когато стигнаха до асансьора обаче, той натисна бутона със стрелка надолу, обърна се и й намигна. Човек никога не знае. Някой ден можеше да му излезе късметът.

 

 

Движението се оказа по-натоварено, отколкото Ласитър бе допускал, така че, когато акурата спря на паркинга пред болницата, часовникът вече показваше пет и четвърт. Остави колата в клетката с надпис „Администратор“ и тръгна към входа. Там бе паркиран голям затворнически фургон — предназначението му издаваха решетките на прозорците, — на който се бе подпрял висок полицай с цигара.

— Извинете — обърна се към него Ласитър, — познавате ли полицай Писарчик?

— Вътре е.

Ласитър забърза към автоматичната врата. В спешното отделение както винаги цареше хаос, така че мина известно време, преди една от дежурните сестри да му обърне внимание.

— Търся полицай на име Писарчик.

Сестрата завъртя глава към източния коридор.

— В дъното.

Тръгна нататък и наистина намери Писарчик — той едва ли беше на повече от двайсет и пет, — застанал пред вратите на асансьорите с радиотелефон в ръката.

— Отдръпнете се — каза му Писарчик, — прехвърляме задържания.

— Знам.

— Откъм южната страна има друг асансьор.

— Аз съм Джо Ласитър.

— О-о… Здравейте. Нали няма да…

— Направя нещо глупаво? Не. Искам само да го видя.

— О-о… Не знам какво да ви кажа, мистър Ласитър. Тук не би следвало да има външни хора.

— Добре, но аз само…

В този момент радиотелефонът изпращя и Писарчик насочи цялото си внимание към него.

— Заподозряният е с мен, ние сме готови. Долу чисто ли е?

Писарчик погледна неуверено към Ласитър, но все пак съобщи:

— Да, чисто е.

— Добре, тогава тръгваме.

Писарчик погледна Ласитър.

— Ще имате ли нещо против да застанете ето там?

— Не — съгласи се той и се отдръпна. — Нямам нищо против. — Кой знае защо индикаторът на асансьора си оставаше на цифрата 9. Ласитър се облегна на стената, а Писарчик нетърпеливо закрачи напред-назад.

— Имам оперативка — ненужно информира той.

— Споменахте го.

— Май ще закъснея.

— Вината не е ваша. Нали сте на работа.

Писарчик вдигна радиотелефонът до устата си:

— Дубаю?… Какво става там?

— Спешен случай. Закарват някакъв на носилка в радиологията.

— Имаме оперативка.

— Ето, връща се. Сега вече слизаме ние.

Писарчик се обърна към Ласитър:

— Слизат — информира го той.

Ласитър кимна, без да откъсва поглед от индикацията.

8…

7…

— Дубаю се оплаква, че това било най-скучната му задача откакто се помни — отбеляза Писарчик.

6…

— Така ли…

5…

— Да, твърди, че му се изръбил задникът от цял месец седене пред стаята. Даже ако трябвало да се изпикае, се налагало да вика сестрата.

4…

— Виж ти!

3…

— Моля се да не ми се пада такъв случай на мен. Много е притеснително.

3…

Ласитър кимна, но космите на тила му настръхнаха.

— Защо спря асансьорът?

Писарчик вдигна поглед към индикатора.

— Не знам — неуверено каза той. — Не би следвало, но…

4…

5…

— Мамка му! — прошепна Ласитър и отлепи гръб от стената.

Ококорил кръгли очи, Писарчик изкрещя в радиотелефона:

— Ей, Дубаю! Какво става? Дуейн? Къде си, човече? — Радиостанцията отново изпращя, после асансьорът смени посоката за втори път.

4 — 3 — 2 — 1…

Двамата мъже облекчено въздъхнаха, когато клетката спря и вратата се отвори.

На пода лежеше полицай, подпрян с гръб на стената. Устата му бе изумено разтворена, а по дясната му страна се стичаше струя кръв. И стената беше покрита с кръв. Кобурът на пистолета му беше празен. В дясното му око стърчеше дълбоко забита химикалка.

Писарчик направи крачка към тялото, поколеба се за миг и бавно като в каданс се свлече на пода. Ласитър със закъснение разбра, че е припаднал. С периферното си зрение видя как удря чело в плочките на пода, но дори това не го накара да откъсне поглед от трупа и химикалката. С лек звън двойната врата на асансьора започна да се затваря и Ласитър машинално посегна да я спре. По коридора, някъде в далечината се разнесоха викове. Вратата потрепери спазматично, оттегли се в стената и отново започна да се затваря. Ласитър за втори път й попречи. После пак… И пак…

Някъде изпищя жена. Писарчик простена и наоколо се разтичаха хора.