Джон Кейс
Сянката на Бога (7)

7.

— Хей, Джо! Какво правиш тук?

Гласът бе насмешливо-обвинителен. Ласитър рязко се обърна. Мъж със здрав червен тен на лицето го гледаше усмихнато.

— Джим Риордан.

— Помня.

— И какво казваш, че правиш тук? — Детективът питаше повече заради хората зад него — трима мъже и една жена, които гледаха Ласитър със смесица от очакване и безразличие.

— Това е домът на сестра ми.

Усмивката върху лицето на Риордан помръкна. Той опипа меката част на дясното си ухо и поклати глава.

— Господи, Джо. Съжалявам. Наистина не знаех.

 

 

Седеше срещу детектива в една малка стаичка в полицейското управление и чакаше Риордан да свърши телефонния си разговор. Последния път, когато се видяха, ролите им бяха разменени: Риордан седеше срещу него в неговата стая и не правеше опит да скрие притеснението си. Тогава си бе сложил „хубавия костюм“ — вече поовехтял и видимо поотеснял.

„Ще изкарам една година — му бе казал Риордан — и напускам. Какво ще правя ли? Дали ще си седя на задника по цял ден? Не, не мисля. А щом е така, значи има смисъл да започна да се оглеждам отсега — иначе казано, да топна крак във водата и да се поподготвя. Имам усещането, че мога да скоча направо в дълбокото. Затова съм тук и затова сега говоря с теб.“

Разговори като този Ласитър бе водил поне веднъж седмично: ако не с полицай, то със служител на ФБР, Агенцията за борба с наркотиците, Пентагона или Ленгли. Всички те искаха работа, а за хора с техните умения най-логичното място, където можеха да я намерят, бе детективската агенция. Онова, което го бе накарало да погледне на Риордан като на потенциален свой служител, бяха думите му на излизане: „Е… ако нищо не се получи, няма страшно. Поне ще напиша един сценарий.“

Това вече беше интересно. Полицаите писатели бяха рядкост като снежния леопард, а в „Ласитър Асошиитс“ все търсеха детективи, които да могат да напишат поне доклад, ставащ за пред очите на клиентите, повечето от които бяха адвокати или брокери. Това обясняваше и защо бяха наели толкова много журналисти. Така че, ако Риордан наистина се справяше с писането, щяха да му намерят място.

— Добре тогава, само че внимавай — извика Риордан. Гневът в гласа му върна Ласитър към действителността. Детективът тресна слушалката върху вилката, погледна го и сви рамене: — Извинявай за последното.

После затърси нещо на бюрото си. Размести някакви документи, откри това, което му трябваше, и го бутна към Ласитър:

— Няма съмнение, че става дума за палеж. Има много огнища, от които е възникнал пожарът, освен това са открити следи от запалителна течност.

Ласитър прегледа първоначалния рапорт от пожарната, в който имаше дори груба схема на етажите в къщата. На седем места видя знак „X“, включително и в двете спални. Ласитър знаеше, че естествено възникналите пожари може и да се развиват по различен начин, но започват винаги от едно място. Погледна въпросително Риордан.

— Има още — каза детективът и избарабани с пръсти по плота на бюрото. — Установено е изтичане на газ. Не само от печката, а и в мазето. Някой си е играл с бойлера. Пожарната твърди, че колите са пристигнали само за пет минути, но къщата направо е експлодирала. Не е останало нищо. Като ти казвам нищо, разбирай нищо…

— Искаш да кажеш… — намръщи се Ласитър.

— Искам да кажа, че който го е направил, се е престарал. Явно е подпалвачество, но на извършителя не му е пукало дали ще се разбере, или не. Човекът се е престарал, разбираш ли? Там вътре е… — едрото лице на детектива се изкриви в гримаса на озадаченост. — Не знам как да ти го кажа… Пепелище. Сякаш не са искали да остане нищо освен пепел. — Облегна се на бюрото. Отвори уста, за да каже нещо, после размисли и се отказа. Поклати глава. Личеше, че му е трудно да говори: — Не би трябвало да ти описвам тези неща. Все забравям. Ти не можеш да разследваш това — ти си най-близкият родственик.

— Да — съгласи се Ласитър, сякаш ставаше дума за нещо незначително. — Ако съм те разбрал правилно, ти смяташ, че онзи, който го е направил, се е опитвал да унищожи някакви улики. И се питаш какви са тези улики. Така ли е? Какво е имала сестра ми, което…

Риордан го прекъсна:

— В момента си мисля само, че преди да правим каквото и да е, трябва да те заведа в моргата, за да идентифицираш сестра си. Нали разбираш, преди да започнем да говорим за нея, трябва да сме сигурни, че става дума за твоята сестра.

Вече бяха на прага, когато телефонът иззвъня. Риордан се поколеба за миг, после се върна и вдигна слушалката.

— Какво? — нетърпеливо настоя той, обличайки с една ръка палтото си. Гласът от другия край каза нещо и Риордан стрелна с поглед Ласитър. — Господи… Да, да… Добре.

Когато тръгнаха да излизат, Риордан запали цигара.

— Какво беше това? — подозрително го изгледа Ласитър.

— Кое? — попита Риордан и шумно изпусна струйка дим.

— Обаждането.

Но Риордан само поклати глава, сякаш искаше да каже: „Остави това сега“.

 

 

Десет минути по-късно вече бяха пред сградата на кметството. Ласитър откопча колана си и понечи да слезе от колата, но детективът сложи ръка върху неговата, за да го спре.

— Виж, Джо — каза той притеснено. — Има нещо, което… — Прочисти си гласа. Помълча, за да намери точните думи, и след малко продължи: — Съгласен ли си, че един хирург не може да оперира собственото си дете?

— Какво?

— Хирургът не може да оперира детето си, адвокатът не може да защитава себе си, а ти… ти трябва да оставиш този случай на мен.

— Ще го имам предвид.

Риордан удари волана с длани.

— Знам, че говоря на стената, но… — Погледна часовника си. — Случвало ми се е и преди. Виждал съм го с очите си: бивши полицаи, агенти, военни следователи… всякакви, все хора професионалисти. Хващат се с нещо, което лично ги засяга, и забъркват ужасна каша. Направо оплескват работата. — Понеже Ласитър не каза нищо, детективът дълбоко въздъхна: — Ще поискам някой да ти докара колата тук. И ще те помоля да се прибереш. Аз ще ти се обадя по-късно.

 

 

Ласитър беше в странно състояние — сякаш управляваше сам себе си с дистанционно. Не чувстваше нищо… нищо особено. Видя се да влиза в сградата и да намира чакалнята — безлична стая със стандартните морски пейзажи по стените. После разговаря с някаква жена с бяла престилка и табелка на гърдите, с надпис БИЙЗЛИ. Тя отбеляза името му в дневника — голяма зелена книга, — след което го придружи до хладилната зала, където телата чакаха… каквото чакаха… в подобни на ковчези чекмеджета в стените.

Идентифицира Кати. После и Брендън. Продължаваше да си остава безчувствен. Сякаш бе кукловод и дърпаше конците на куклата Ласитър, която правеше, каквото се искаше от нея, а истинският Джо Ласитър наблюдаваше отстрани.

Русата коса на сестра му се бе превърнала в почернял сплъстен скалп. Устните й бяха разтворени, а сините й очи гледаха втренчено нагоре към флуоресцентното осветление. Веждите и клепачите й бяха напълно изгорели, което придаваше на лицето й празно, дори тъпо изражение. Брендън беше още по-зле — цялата му кожа бе овъглена и покрита с мехури.

Беше виждал мъртъвци и преди, а Кати и Брендън бяха точно това — мъртъвци. Изглеждаха като кукли. Сякаш никога преди не са били живи. Жената с бялата престилка… Бийзли… стоеше до него малко вдървено, като че ли очакваше той да побеснее, готова да понесе всякакъв емоционален изблик. Вместо това куклата Ласитър кимна и със спокоен глас потвърди за протокола положителната идентификация. Напрегнатите рамене на сестрата се отпуснаха и тя записа нещо във формуляра, с който бе дошла. Чу характерното изскърцване на филцовия връх на флумастера по хартията, което необяснимо как надви равномерното бучене на хладилните агрегати. После подписа нещо, без да го чете. След това си тръгнаха.

Когато излязоха навън в коридора, жената внимателно сложи ръка върху неговата. Струваше му се, че усеща лекия натиск от докосването й, но не беше сигурен дали наистина го усеща, или си го внушава, защото вижда пръстите й върху ръкава си.

— Искате ли да поседнете? Да ви донеса ли чаша вода?

— Не, всичко е наред. Но бих искал да говоря с патолога.

— Ами-и-и… — Бийзли се намръщи, — това не е съвсем…

— Том ми е приятел — увери я той.

— Ще го потърся. — Вдигна слушалката на близкия телефон. — Може в момента да прави ау… да е зает.

В чакалнята две латиноамериканчета седяха ужасени на ръба на оранжевата пластмасова кушетка. Наблизо се въртеше униформен полицай. Когато съобщиха по уредбата имената им, хлапетата само дето не скочиха до тавана. Ласитър се загледа в един морски пейзаж на стената, неумело пресъздаващ морска буря. Мазни вълни се разбиваха в сиви скали.

После чу напевен глас зад гърба си:

— Добре-е…

Обърна се и видя жената да оставя обратно слушалката.

— Ако тръгнете по този коридор, в края му…

— Знам пътя — прекъсна я той.

Том Труонг вдигна поглед иззад бюрото си, видя го и стана:

— Чо! — каза той и подаде красивата си ръка, от която лъхаше на формалдехид. Беше способен да изглежда усмихнат и намръщен едновременно: — Какво прави за теб? Ти работи по случай?

Беше се запознал с патолога по необичаен начин. Двамата играеха футбол в отбор на ветерани — хора над трийсетте, — когато, преди около две години, Ласитър бе получил тежка травма в коляното. Макар да изглеждаше с крехко телосложение, Труонг бе жесток защитник с твърди лакти и шпагат, помитащ като сърп. За първи път отвориха дума за професиите си в заведението „При Уитни“, на халба бира след спечелване на шампионата. След това Ласитър често бе ползвал услугите на Труонг като съдебномедицински експерт и вещо лице. Той се оказа подреден човек, който не пропускаше нищо, надарен патолог и — въпреки комичния си английски — идеален свидетел. Комисиите го обожаваха.

— Не е случай. Става дума за сестра ми. — Повдигна леко брадичка, за да покаже: — Тя е там… с племенника ми.

Труонг помисли, че се шегува или че не го е разбрал.

— Какво каза, Чо? — лукаво погледна той. — Шегува ме, нали?

— Не, говоря за изгорелите.

Усмивката на Труонг помръкна.

— Лас-сит-тер — прошепна той. — О, Чо! Много съжалява. Страшно много съжалява!

— Направи ли вече аутопсията?

Той кимна сериозно:

— Чими специално помолил ме. Заради умишлен палеж. — Въздъхна. — Твоя сестра. И малко дете. — Очите му се свиха в тесни цепки. — Добре, не огън ги убил.

Ласитър кимна. И едва след това думите проникнаха в съзнанието му.

— Какво?

Голямата глава на Труонг се заклати върху тънкото стебло на шията му.

— Няма частици дим в дроб. Няма въглероден окис в кръв. Това ни казва, че жертва умира преди пожар. И не само това. Видял тела?

— Да, вече ги идентифицирах. Затова съм тук.

— Не-е. Ти тела видял? Или лица?

— Лицата.

— Ако гледа тяло, две тяло, вижда кожа покрита с… сякаш ситно нарязана. Това става с човешко тяло в огън, нали разбира? Стандартно, защото… защото кожата се пука! Течност се разширява от топлина… Кожа не разширява, затова кожа се пука навсякъде… Освобождава налягане. Но в този случай, жена… твоя сестра… има малки порязвания по две ръце. Те обаче различни. Не само кожа, месо също нарязано. Рани от отбрана. Вижда тях, продължава да търси и разбира защо. Сестра ти — удар с нож в гърдите. Причина за смърт — аортна клапа. Срязана! Момче… — Труонг се наведе през бюрото си. — Гърло срязано от край до край. От ухо до ухо. — Отпусна се обратно на стола си, сякаш изтощен от монолога. После вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно като капещи листа. — Чо… В малко момче няма кръв. Мъртви може би един час… Пожар после. — Ласитър безмълвно го гледаше. — А мъж? Какво става съпруг?

— Какъв мъж?

— Чува — обясни Труонг, — че в къща на сестра ти трети човек. Скача през прозорец, пламнал. Понеже сестра ти умира така, аз решава, че… — той притеснено сви рамене, без да довърши прозрачната си мисъл.

— Къде е този човек?

— В „Изгаряния“.

— Коя болница?

Труонг сви отново рамене:

— Може би „Феър Оукс“, а може и „Феърфакс“.