Оригинално заглавие
Schweigen um Verdun, (Обществено достояние)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Никой не може да каже точно кога започва, но плавните, закръглени линии на хоризонта изведнъж се променят; червеното и кафявото, блестящите греещи цветове на горските листа, неусетно приемат един своеобразен оттенък, полята избледняват и повяхват в охрени тонове. Нещо особено, има нещо особено в ландшафта, тихо и бледо, което не може точно да се обясни.

Същата планинска верига, същите гори, същите поля и ливади като преди, все още същият пейзаж като преди час; пътят се простира натам бял и безкраен, а златната светлина на късната есен все още облива земята като сладко вино — и въпреки това от далечината се е появило нещо, което не може да се види и чуе; изведнъж силно, празнично и могъщо то вече е тук и засенчва всичко.

Не онези кръстове край пътя, тънки и тъмни, привличат всички погледи. Криви и много уморени, те стърчат там от тревата, изсушени от многото вятър и изцедени от носещите се облаци, кръстовете на войната от 1870-та. Хилавите млади дръвчета, посадени по онова време помежду тях, отдавна са станали дървета със силни клони, пълни с чуруликащи птички. Старите окопи вече не плашат никого, те едва напомнят за смъртта — станали са вече като пейзаж от парк — живописни и приятни, хубава пръст и хубава земя.

Не е обликът на тази красива и страшна местност, която винаги е била бойно поле и където векове наред войната е отлагала отпадъците си като различни слоеве в скала, нанос върху нанос, слой върху слой, война върху война, дори и днес ясно различими, от битките на френските крале, до окопите на Марс-ла-Тур и масовите гробове на Дуомон.

Не е и тайнственото двойнствено настроение на тази земя, където меките сини линии на хоризонта са не просто хълмове и гори, а прикрити укрепления; гладките върхове пред тях не са просто верига хълмове, а силно укрепени височини; място, където идилични долини служат и за траншеи, долини на смъртта, сборни пунктове, площадки за строяване; а малките хълмове са бетонни защитни позиции, прорязани от складове за муниции и галерии; защото тук всичко е било превърнато в стратегия. В стратегия и гробове.

Мълчанието е. Ужасяващото мълчание около Вердюн. Мълчанието след сражение. Мълчание безе аналог по целия свят, защото досега във всички битки най-накрая е печелела природата; животът винаги е пораствал от унищожението, градове са били построявани наново, гори са се разраствали отново и след няколко месеца млади жита пак са се поклащали над полята. Но в тази последна, най-страшна от войните, унищожението за пръв път извоювало победа. Тук имаше села, които никога не бяха възстановени; села, от които сега не е останъл камък върху камък. Земята под тях все още е толкова пълна със смъртоносна заплаха, жива взривна сила, пълна с гранати, мини и отровен газ, че всеки удар с мотика или забиване на лопата в нея са опасни. Тук имаше дървета, които никога повече няма да се надигнат, защото бяха осечени не само върховете и стъблата им, а и най-дълбоките им корени бяха раздробени на парченца. Това са станали поля, през които никога повече няма да мине плуг, защото семената им са от стомана, стомана и пак стомана.

Въпреки всичко, в кратерите от гранати на тази надупчена земя наистина растат бледи рошави бурени. По ръбовете им цъфтят макове и лайка, а понякога някой стрък пропълзява небрежно и боязливо и по средата на склона; но тази оскъдна растителност само засилва впечатлението за мълчание и безутешност. Изглежда, като че ли на това място има пробойна в хода на събитията, като че ли тук времето е замръзнало, като че ли времето, което води със себе си не само минало, а и бъдеще, тук от съчувствие е угасило двигателя. Никъде на земята няма такава земя, дори пустинята е по-жива, защото мълчанието и е органично.

Никъде на света няма такова мълчание, защото това мълчание е един страшен вкаменен вик. В него го няма покоя на гробищния двор, защото измежду многото изморени и изчерпани животи, има и такъв, който е бил вдъхновен и млад; но изведнъж тук беше разпръсната на отделни атоми великата сила за стотици хиляди, която беше в очите им, сила, която ги караше да дишат, гледат, да се снишават и да се борят; тук, тук се проявяваше най-напрегнатата самозащита, тук хората обичаха живота, хората вярваха по-страстно, по-диво, по-пламенно, по-лудо от всякога; и над тези изпълнени със съмнение, напрегнати воли, този врящ водовъртеж от действие, мъка, надежда, страх, жажда за живот, беше връхлетян от градушката от осколки и куршуми. Тогава се проливаше най-упоритото, най-чупливото нещо, което съществува, животът, кръвта му и над осемстотин хиляди души се простря велика тъмнина.

Над тези поля греят изгубените години и продължават да съществуват, годините, които не са били, които нямат покой — викът на младежта беше задушен твърде рано, приключи прекалено внезапно.

От височините иде мрачен оловен вятър и се топи в пламтящата есен, в нейния светъл огън и златна светлина. От височините иде мълчанието, което смазва радостните дни и ги направи безжизнени, като че ли слънцето се е притъмнило като през онзи следобед над Голгота. От височините слизат имена и спомени. Во, Тиомон, Белвил, Студена земя, Клисурата на мъртвите, Хълм 304, Мъртвецът — какви имена! Живели са четири години под гигантския вой на смъртта; днес завладяват с безкрайността на мълчанието им. И никакви Cook’s-Parties, никакви приятни излети с разглеждане на дълбоките укрития на романтична карбидна светлина на изгодна цена не могат да променят това. Тази земя принадлежи на мъртвите.

Но в тази земя, която пак беше разровена от гранати от всякакъв калибър, втази земя на замръзнал мрак, в този пейзаж от кратери живеят хора. Почти не се виждат, така са се приспособили с времето, че почти не се различават от околността. Дрехите им са жълти и сиви и мръсни от жертвите им. Понякога са стотици, а понякога мога да бъдат и хиляди, но винаги работят сами и са така разпръснати, че винаги изглеждат все едно са само малцина — като усърдни малки мравчици из празните кратери. Те живеят свой отделен живот, често остават месеци наред в тъмните си лагери от бараки и рядко се появяват в селата. Те са търсачи.

Бойните полета са станали обекти на спекула. Някакъв предприемач е получил разрешение от правителството да събира всички ценни метали. Затова той назначава търсачи. Те преследват всичко, което има стойност като метал, стари пушки, неексплоадирали снаряди, бомби, железопътни релси, ролки с жици, лопати — за тях тези полета на спомена, на тишината и скръбта са железни, стоманени и медни мини. Най-много обичат медта. Тя има най-добра цена.

Повечето търсачи са руснаци. В мълчанието и те са станали мълчаливи. Най-често те са сами. Никой не търси компанията им, и макар че правителството е раздало хиляди разрешителни, човек има чувството, че това, което вършат, не е редно. Там в земята има метал за милиони франкове, но има и сълзи, кръв и страх за милиони.

Това е сносна работа и мнозина от търсачите скоро могат да си позволят кола. Години наред артилерията се грижеше за това, те сега да имат препитание. Първоначалното припряно събиране от повърхността е отминало и сега трябва да копаят по-дълбоко до следващия слой погребани съкровища. Почвата е здрава и вече по една седмица копаят един единствен изкоп от едва няколко квадратни метра. Затова е важно да се откриват подходящите места. А за това е необходим опит.

Обикновено първото претърсване за метал е с дълги железни шишове, които се забиват в земята. Тогава може да се случи да попаднат на ботуш, който оказва съпротивление, защото ботушите на мъртвите там долу са общо взето добре запазени. Но търсачът може да прецени това, той има опит. По принцип той може да прецени още отгоре дали си струва да разкопава или не. Ако уцели стоманена каска — много хубаво, тя има своята стойност дотолкова, доколкото може да бъде знак за друга възможна плячка. Има някои стари, опитни търсачи, които копаят само на такива места, където расте някакъв храст. Те смятат, че на тези места има разрушени укрития с трупове, иначе храстът ни би вирял толкова добре. А в укритията обикновено има всякакви видове метал.

Ако някой има късмет, попада на картечница или дори на малък склад за муниции. Естествено така се печелят няколко хиляди франка с един удар. Една от находките, за които още се говори, била немски самолет. На пилотското място все още стоял скелетът, а между краката му имало сандък с 15 000 златни марки.

Навсякъде картината е една и съща. Земята първо се разрохква и разкопава и след това се разравя на ръка. На днавна светлина са появяват ръчни гранати, немски, с дълги дръжки, и готварски съдове. Те не са особено интересни. Една цев от пушка обаче, изкривена и кородирала, бива хвърлена на събралата се купчина ръждясали железа. Каска, след това избледнели, протрити сивозелени влажни дрипи, вече полупревърнали се в глина, един череп, още с коса, руса коса, череп с пробита дупка на челото. Търсачът го оставя в малък сандък зад себе си. Той разтърсва кафявите кости на петна в мръснозелените дрипи. Последните костички ги изтръгва от носовете на ботушите. Всичко заминава в сандъка, за да бъде изпратено вечерта за идентификация в главното депо. Едно вехто портмоне с малко почернели пари остава да лежи долу. Също и останките от някаква доста изгнила чанта. Но сега лопатата пак удря на метал, появяват се железен стълб и ролки с тел — добра находка.

Картината винаги е една и съща, стотици, хиляди пъти. На есенното слънце лежи войник, няколко изгнили дрипи, малко кости, череп, малко снаряжение с ръждясала катарама, чанта за патрони. Той също би бил много щастлив сега още да е жив.

Някои търсачи смятат, че по формата на костта на брадичката могат да определят дали пред себе си имат немски или френски череп. Важно е също вече костите да бъдат върнати обратно в главното депо, защото иначе до сутринта лисиците ще са ги изяли. Странно е, че местните лисици ядат кокали. Сигурно нямат нищо друго за ядене. А тук има много лисици.

Търсачите клечат из безбройните малки дупки и ровят като къртици. Вярно, че костите, които намират, се идентифицират и отиват в гробища, мавзолеи, в огромни каменни саркофази. И въпреки това, сигурно би било по-добре да оставят на мира тези войници там, където са почивали десет или дванадесет години, при другарите им.

И става така, все едно самите те не желаят друго. Става така, като че ли самата земя ги пази и защитава от ръцете, които търсят сред тях метал и пари. Защото до мъртвите войници лежат и оръжията им. И често тези оръжия пазят бойната си сила.

Достатъчен е един удар с мотика в земята. Едно рязко забиване на лопатата стига и земята се пръсва с глух трясък, хвърчат осколки и смъртта посяга с бързите си ръце към търсачите. Мнозина са били разкъсани на парчета, мнозина осакатени, и всяка седмица прииждат нови. Смъртта, която първо е покосила войниците, сега бди над гробовете на загиналите, а земята ги пази, като че ли не е редно те да лежат в грандиозни мавзолеи, а трябва да останат там, където са паднали.

И над този покров времето е спряло пред мъката, която е заключена между тези хоризонти; над този покров тегне мълчание, тъга и спомен.

Край
Читателите на „Мълчание за Вердюн“ са прочели и: