Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Хари Харисън. Стоманения плъх

ИК „Бард“, 1996

Поредица „Избрана световна фантастика“ №36

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

9.

— Какво… какво… — заекнах аз. Арестуващият ме полицай не се впечатли от духовитостта ми.

— Облечи си палтото. Идваш с нас.

Замаян, аз с препъване пресякох стаята и направих онова, което ми заповяда. Трябваше да оставя палтото тук, знаех това, но нямах воля да се съпротивлявам. Когато го претърсеха, щяха да открият маската и ключа, както и всички други уличаващи ме неща. Ами парите? Не бяха споменали за куфарчето.

Веднага щом навлякох ръкава, полицаят щракна белезници на китката ми и закопча другата гривна за ръката си. Вече не можех да отида никъде сам. Нямаше и какво да направя — не и с насочения на три крачки зад нас пистолет.

Излязохме и тръгнахме по коридора, после слязохме с асансьора във фоайето. Детективът поне проявяваше любезността да стои близо до мен, за да не се виждат белезниците. Насред забранения за паркиране участък бе спрял голям черен зловещ земеход. Шофьорът дори не си направи труда да погледне към нас. Веднага щом се качихме и затворихме вратата, той потегли напред.

Не можех да измисля какво да кажа — а и спътниците ми не бяха в настроение за разговори. Мълчаливо пътувахме по дъждовните улици. За моя изненада подминахме централното полицейско управление и спряхме пред битохевънското федерално бюро. Федералните! Сърцето ми секна. Бях прав, като смятах, че разнищването на уликите и залавянето ми е отвъд интелигентността на местната полиция. Но не бях взел предвид планетарното бюро за разследване. Като се върнах назад — което не беше особено задоволително — открих грешката си. След години мълчание Офицера отново нанася удар. Защо? И какво означава онзи шахматен ход? Само дай този проблем на криптолозите и мястото и времето на следващото престъпление вече са разкрити. Отнеси въпроса до федералните органи и го дръж далеч от ръцете на некадърната местна полиция. Наблюдавай парите с най-модерните електронни средства. Проследи престъпника, за да видиш дали няма съучастници. После го залови.

Депресията ми беше толкова дълбока, че едва ходех. Залитнах, когато малката ни процесия спря пред тежка врата с табелка „ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ“, под която с по-малки златни букви пишеше: „ДИРЕКТОР ФЛИН“. Спътниците ми учтиво почукаха, след което ключалката изжужа и вратата се отвори. Влязохме вътре.

— Ето го, сър.

— Чудесно. Заключете го за стола и оттук аз поемам грижата за него.

Едрият мъж седеше зад масивното си бюро. Имаше лъскава черна коса и изглеждаше още по-едър заради невероятното количество тлъстина, която носеше по тялото си. Брадичката или по-скоро брадичките му висяха върху издутите му гърди. Размерите на корема му го държаха на доста голямо разстояние от бюрото, върху което подобно на купчина едри наденички почиваха пръстите на стиснатите му ръце. Той отвърна на неуверения ми поглед със стоманенотвърдите си очи. Не възразих, когато ме отведоха до стола, натиснаха ме да седна и почувствах заключването на свободната гривна за него. После чух отдалечаващи се стъпки и затръшването на вратата.

— Попаднал си в много голяма беда — произнесе мъжът.

— Не знам за какво говорите — отвърнах аз. Въздействието на невинността ми бе отслабено от пискливостта и треперенето на гласа ми.

— Знаеш много добре какво искам да кажа. Тази вечер си извършил обир, ограбил си обществената хазна, дарена от любителите на абсолютно глухата музика. Но това е най-малката ти грешка, младежо. Мога да ти кажа, че си откраднал и доброто име на друг. На Офицера. Правиш се на нещо, което не си. Ето, дръж.

Откраднал съм доброто име ли? За какво говореше той? Инстинктивно хванах ключовете във въздуха. Зяпнах към тях, после зяпнах още по-широко към него, докато с треперещи пръсти отключвах белезниците.

— Вие не сте… — изгъргорих аз. — Искам да кажа, арестът, този кабинет, полицията… Вие сте…

Той спокойно зачака следващите ми думи с блажена усмивка на лице.

— Вие сте… Офицера!

— Същият. От посланието, скрито зад некадърния ти шифър, разбрах, че искаш да се срещнеш с мен. Защо?

Понечих да се надигна и в ръката му се появи огромен пистолет, насочен между очите ми. Отново се отпуснах на стола. Усмивката му беше изчезнала, както и топлотата в гласа му.

— Не обичам да ме имитират, нито пък да си играят с мен. Недоволен съм. Сега имаш на разположение три минути, за да ми обясниш този въпрос, преди да те убия, а после да отида в хотелската ти стая и да взема парите, които открадна тази вечер. Първо ще ми кажеш местонахождението на останалите пари, откраднати от мое име. Говори!

Подчиних се — или по-скоро се опитах да го направя, но можех само безпомощно да пелтеча. Това имаше отрезвяващ ефект. Той можеше да ме убие — но преди това нямаше да ме превърне в безпомощна пихтия. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, после продължих:

— Струва ми се, че не бързаш толкова много да ме убиеш — пък и не вярвам в твоите три минути време. Ако престанеш с опитите си да ме изплашиш, ще се опитам внимателно и ясно да ти разкажа мотивите си в този случай. Съгласен ли си?

Думите ми бяха пресметнат риск, но Офицера беше хазартен тип, вече знаех това. Изражението на лицето му не се промени, но той леко кимна, като че ли ми отстъпваше ход, знаейки, че все още държи царя ми в шах.

— Благодаря ти. Никога не съм те мислил за жесток. Всъщност, когато разбрах за съществуването ти, те направих образец за кариерата си. Онова, което си постигнал, няма равно в историята на тази планета. Ако съм те оскърбил, като откраднах парите от твое име, съжалявам. Незабавно ще ти предам всичко ограбено. Но ако си направиш труда да помислиш, това беше единственото, което можех да сторя. Нямаше как да те открия. Затова трябваше да разчитам на любопитството ти — ако не на милостта ти — да не разкриеш самоличността ми на полицията, преди лично да се срещнеш с мен.

Ново кимване ми отстъпи още един ход. Нетрепващото дуло на пистолета ми даваше да разбера, че все още ме изпитва.

— Ти си единственият жив човек, който знае моята самоличност — рече той. — Сега ми обясни защо не трябва да те убивам. Защо искаше да се свържеш с мен?

— Вече ти казах — от възхищение. Реших, че престъпният живот е единствената професия, съответстваща на заложбите ми. Но съм самоук и уязвим. Искреното ми желание е да стана твой чирак. Да се уча от теб. Да вляза в академията по съвършена престъпност в пустинята на живота. Ще ти платя каквато и цена да поискаш за тази привилегия, макар че може би ще ми трябва малко време, защото ти предавам приходите от последните си две операции. Това е. Ето кой съм аз. А ако работя достатъчно усилено, ти си онзи, който искам да стана.

Омекналият поглед и замислено повдигнатите към брадичката пръсти означаваха, че засега проверката е свършила. Но играта все още не беше спечелена — нито пък ми се искаше да е така. Исках просто да завършим реми.

— Защо трябва да вярвам дори и на една дума от всичко това? — най-после попита той.

— А защо трябва да се съмняваш? Каква друга причина бих могъл да имам?

— Мотивите ти не ме притесняват. Имам предвид вероятността някой друг, някой от полицията да те използва като пионка, за да ме открие. Човекът, който арестува Офицера, ще се издигне до върха на професията си.

Кимнах в знак на съгласие, като в същото време бясно размишлявах. После се усмихнах и се отпуснах.

— Абсолютно вярно, и това трябва да е било първото нещо, което ти е дошло наум. Кабинетът ти в тази сграда означава, че заемаш много високо положение в редиците на защитниците на закона, толкова високо, че си в състояние лесно да разбереш дали е така. Или пък — още едно доказателство за гениалността ти — притежаваш начини и средства да проникнеш в полицията на каквото и да е равнище, да ги заблудиш и да ги използваш, за да ме арестуват наистина. Моите поздравления, сър! Знаех, че си гений на престъплението, но да постигнеш това, направо граничи с фантастиката!

Той бавно кимна с глава, приемайки дължимото. Наистина ли ми се стори, че дулото на пистолета се свежда съвсем леко надолу? Може би играта наистина щеше да завърши реми. Побързах да продължа.

— Казвам се Джеймс ди Гриз и съм роден преди малко повече от седемнайсет години в същия този град в родилния дом за безработни гледачки на свинепрасета „Майка Макрий“. Терминалът, който виждам пред теб, трябва да има достъп до държавните архиви на всякакво равнище. Провери досието ми! Убеди се сам дали онова, което ти казах, е вярно.

Облегнах се назад на стола си, докато той набираше командите на клавиатурата. Не правех нищо, за да го разсейвам, нито пък отвличах вниманието му, докато четеше. Все още бях нервен, но с всички сили се мъчех да изглеждам спокоен.

Той свърши, облегна се назад и спокойно ме погледна. Не бях видял ръцете му да помръдват, но пистолетът бе изчезнал от поглед. Реми! Но пионките все още бяха на дъската и започваше нова игра.

— Вярвам ти, Джим, и ти благодаря за милите думи. Но работя сам и не искам никакви ученици. Бях се приготвил да те убия, за да запазя тайната на моята самоличност. Вече не смятам, че е необходимо. Ще се доверя на думата ти, че няма да ме търсиш отново или да използваш името ми за каквито и да е нови престъпления.

— Незабавно ще ти се подчиня. Станах „Офицера“ единствено за да привлека вниманието ти. Но те моля, обмисли отново молбата ми за постъпване в твоята академия по съвършена престъпност!

— Такава институция не съществува — отвърна той, като се изправи на крака. — Край на приема.

— Тогава ми позволи да изразя молбата си по друг начин — припряно казах аз, защото знаех, че не ми остава много време. — Нека да ти бъда подчинен, ако мога, и ми прости за всички неприятности, които ти причиних. Аз съм млад, още нямам и двайсет, а ти си на тази планета вече над осемдесет години. Имам само няколко години опит в професията си. И за това кратко време разбрах, че съм съвсем сам. Трябва да върша всичко лично и за самия себе си. Не съществува престъпно братство, защото всички престъпници, които съм виждал, са некадърници. Ето защо трябва да си върша работата сам. Щом аз съм самотен, само мога да предполагам за самотността на твоя живот?

Той стоеше абсолютно неподвижен, отпуснал едната си ръка върху бюрото, загледан в празната стена към нещо, което не можех да видя. После шумно въздъхна и — сякаш изпускайки някаква сила, която го държеше изправен — се тръшна обратно на стола.

— Ти казваш истината, момчето ми. Не искам да обсъждам този въпрос, но жилото ти попадна точно в целта. Въпреки това обаче всичко ще си остане така, както си е. Прекалено стар съм за промени. Желая ти сбогом и ти благодаря за изключително интересната седмица. Беше донякъде като в старите времена.

— Помисли пак, моля те!

— Не мога.

— Дай ми адреса си — трябва да ти пратя парите.

— Задръж ги, спечелил си ги. Но за в бъдеще си ги печели под друго име. Остави Офицера да се наслаждава на заслужената си почивка. Ще прибавя само още нещо — като съвет. Подложи на преосмисляне професионалните си амбиции. Накарай заложбите си да работят по по-приемлив за обществото начин. Така ще избегнеш страшната самота, която вече сам забеляза.

— Никога! — високо извиках аз. — Никога. По-скоро ще гния в затвора през останалата част от живота си, отколкото да приема онази роля в обществото, която толкова яростно отхвърлих.

— Може да промениш решението си.

— Няма такава възможност — отвърнах аз на празната стая. Вратата се бе затворила зад гърба му и той беше изчезнал.