Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Хари Харисън. Стоманения плъх

ИК „Бард“, 1996

Поредица „Избрана световна фантастика“ №36

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

8.

— Готово, поправих всичко — извиках на пазача. Той кимна и отвори вратата. Потеглих към града, бавно минах завоя и после рязко обърнах в противоположната посока по един непавиран път.

Бягството ми беше грижливо планирано, както и целият обир. Едно е да откраднеш пари, съвсем друго е да успееш да ги задържиш. В епохата на електронни комуникации моето описание и това на микробуса щеше да обиколи планетата за стотни от секундата. Във всяка полицейска кола щеше да има разпечатка, всеки патрул щеше да бъде предупреден. Та с колко време разполагах? И двамата пазачи бяха в безсъзнание. Но те щяха да се свестят, да съобщят за случилото се, щяха да позвънят по телефона и да предупредят. Пресметнах, че всичко това щеше да отнеме поне пет минути. Което бе чудесно, защото ми трябваха само три.

Пътят се виеше сред дърветата, правеше последен завой и завършваше в изоставените каменни кариери. Пулсът ми беше леко ускорен, тъй като операцията изискваше да поема известен риск. Нямаше проблем — наетата кола все още стоеше там, точно на мястото, на което я бях оставил предишния ден! Разбира се, бях свалил някои жизненоважни части от двигателя, но това не би могло да попречи на истинския крадец да я отмъкне. Слава Богу, че наоколо имаше само един истински крадец.

Отключих вратата и извадих кашона с бакалски стоки, после го пренесох в микробуса. Той се отвори и разкри празната си вътрешност. Стърчащите отгоре върхове на пакети и консерви бяха просто умело залепени. Изключително изобретателно, ако мога да похваля сам себе си. А трябва да го направя, тъй като никой друг не знае за операцията. Сложих парите в кашона, затворих го и го оставих в колата. Съблякох работните си дрехи и потръпнах от студения вятър, докато ги захвърлях в микробуса. Наред с мустаците. Навлякох спортен костюм, нагласих брояча на термичния взрив, заключих вратата и влязох в колата. После просто се отдалечих. Не ме бяха забелязали, така че нямаше абсолютно никаква причина да не се измъкна безнаказано. Спрях при главния път и изчаках поредица от полицейски коли да отлети по посока на лунапарка. Леле, колко бързаха! Излязох на пътя и бавно и внимателно поех обратно към Билвил.

В този момент микробусът трябваше весело да гори и да се топи, превръщайки се в шлака. Без да оставя никакви улики! Застраховката му беше задължителна, така че собственикът щеше да получи обезщетение. Пожарът нямаше да се разпространи — не и от средата на каменната кариера — и никой нямаше да пострада. Всичко бе станало добре, направо отлично.

Когато се върнах в офиса, изпуснах въздишка на облекчение, отворих си бира и отпих голяма глътка. После извадих от барчето бутилка уиски и си налях щедро количество. Отпих от чашата и сбърчих нос от отвратителния вкус, след което изсипах остатъка в мивката. Що за гадна напитка! Предполагам, че ако се опитвах упорито, някой ден щях да свикна с нея, но ми се струваше, че не си заслужава труда.

Вече трябваше да е минало достатъчно време, за да може пресата да стигне до местопрестъплението.

— Включи се — извиках аз на компютъра и добавих: — Отпечатай последното издание на вестника.

Факсът гладко забръмча и от отвора му се плъзна вестникът. На първа страница се мъдреше цветна снимка на фонтана от пари, работещ с пълна сила. Прочетох репортажа с истинска наслада, обърнах страницата и видях рисунката. Точно онази, която бяха намерили, след като най-сетне бяха успели да отворят сейфа. Рисунка на офицер, под която беше обозначен шахматен ход.

T — K4XO

Което на шахматен език означава, че топът в квадрат Кон 4 взима офицера.

Когато прочетох това, топлият прилив на наслада се замени с тревожна тръпка. Не се ли бях издал на полицията? Дали нямаше да разнищят уликата и да ме заловят?

— Не! — гласно извиках аз. — Полицаите са мързеливи и ниското равнище на престъпност ги е разпуснало. Навярно ще се опитат да направят нещо, но няма да открият какво се е случило, докато не стане прекалено късно. Офицера обаче би трябвало да е в състояние да се досети. Той ще разбере, че това е съобщение за него, и ще се потруди над смисъла му. Надявам се.

Отпих от бирата си и се замислих. Това малко упражнение на ума ми беше струвало часове на отегчителна работа. Фактът, че Офицера е използвал тази шахматна фигура като свой отличителен знак, ме бе накарал да прибегна до шахматните ръководства. Бях решил, че той — или тя, тъй като струва ми се, никой не е успял да разбере пола на Офицера, макар да се смяташе, че престъпникът е мъж — се интересува от шах. Ако му беше необходима повече информация, щеше да се консултира със същите книги, които бях използвал и аз. Със съвсем малко труд можеше да се разбере, че за обозначаване на шахматните ходове съществуват два различни начина. Според по-стария, онзи, който бях използвал аз, квадратчетата от редиците получаваха имената си по фигурите, които стояха там. (Ако се налага да знаете, „редици“ са линиите, напречно на дъската. „Колони“ са онези между двамата играчи. Така че квадратчето, в което се намира белият цар, се нарича Цар 1. Другият е Цар 2. Ако това ви изглежда сложно, недейте да играете шах — защото тази част е най-лесната! Има обаче и друг начин за обозначаване, според който всяко от 64-те квадратчета на дъската има номер. Така че Кон 4 може да е 21, 8, 22 или 45.)

Объркващо, нали? Надявам се да е така. Надявам се полицията изобщо да не се досети, че това е код, и да не се опита да го дешифрира. Защото ако успее, с мен е свършено. В това кратко шахматно обозначение се съдържа датата на следващото ми престъпление, когато ще „взема офицера“, което означава, че ще оставя рисунката на Офицера на местопрестъплението. А също и че ще се възползвам от ролята на Офицера. И че ще го обера до шушка.

Сценарият вече е ясно оформен в главата ми. Полицията се опитва да проумее шахматния ход — после се отказва. Но не и Офицера в удобното си убежище. Той ще побеснее. Извършено е престъпление и за него е обвинен той. Откраднати са пари — а те не са при него! Надявам се да се позамисли над този шахматен ход, да проумее, че е съобщение, и в крайна сметка да го дешифрира.

Като се сети за факта, че кон се римува с нощ. Нощ трета — какво може да означава това? Третата нощ от какво? Ами че третата вечер от Фестивала за модерна музика в Пърли Гейтс, разбира се. А тази трета вечер се пада и четирийсет и петият ден от годината — четирийсет и петото квадратче от дъската също се нарича Офицер 3 в една от четирите му позиции. С това допълнително потвърждение Офицера ще е сигурен, че на третата вечер от Фестивала ще бъде извършено някакво престъпление. Свързано с пари, разбира се. Мислено стисках палци с надеждата, че той ще се заинтересува от мен, а няма да съобщи на полицията.

Надявах се, че правилно съм балансирал загадката. Прекалено сложна за полицията, но поддаваща се на решение от страна на Офицера. И той разполагаше точно с една седмица, за да я реши и да дойде на Фестивала.

Което означаваше, че прекарах една седмица във вълнения и тревоги, в прекалено много сън, а после — и в безсъние. Единственото ми удоволствие се състоеше в подготовката на планове и екипировка за този дързък набег в джобовете на публиката.

Въпросната вечер се лееше силен дъжд и това отлично ме устройваше. Вдигнах яката на черното си палто, нахлупих черната шапка ниско над очите си, после взех черното куфарче с музикалния инструмент. Някаква тръба, за което свидетелстваше издутият край на куфарчето. Общественият транспорт ме отведе близо до служебния вход на театъра. Когато изминах останалата част от пътя, аз се озовах сред други облечени в черно и натоварени с инструменти музиканти. Бях приготвил пропуска си, но портиерът само ми махна да вляза и да се скрия от дъжда. Нямаше голяма вероятност някой да се усъмни в самоличността ми, защото бях просто един от 230-те участници. Тази вечер бе премиерата на така нареченото „музикално“ произведение, скромно озаглавено „Сблъсък на галактиките“ и включващо 201 духови и 29 ударни инструменти. Композиторката Мой-Ууфтър Джийоу не беше известна с изящните дисонанси на творбите си. Бях избрал тази вечер и поради този факт — дори само прочитът на програмата можеше да предизвика главоболие.

Гримьорните не достигаха за тълпата от музиканти и те се мотаеха наоколо, издавайки разсеяни звуци. Никой не забеляза, когато се измъкнах и се изкачих по задното стълбище, след което се шмугнах в помещението за принадлежности за почистване. Служителите от поддръжката отдавна си бяха тръгнали, така че щях да действам необезпокояван — освен от музиката. Въпреки това заключих вратата отвътре. Когато чух звуците от настройването на инструментите, извадих програмата на „Сблъсъка“.

Изпълнението започна съвсем спокойно — в края на краищата, преди да се сблъскат, галактиките трябваше да се появят на сцената. Проследих програмата с показалец, докато стигнах до мястото, отбелязано от мен с червено. После я прибрах в джоба си, отключих вратата и се огледах. Както очаквах, коридорът бе празен. Тръгнах по него с уверена крачка. Подът вече започваше да трепери от надвисналата галактическа катастрофа.

На вратата висеше табелка с надпис „НЕ ВЛИЗАЙ! ЧАСТЕН КАБИНЕТ“. Свалих си шапката, извадих черната маска и я нахлузих, след което от другия джоб извадих ключа. Не исках да губя време с ключалката, така че след предварителното разузнаване в театъра си бях направил този ключ. Тананиках си в такт с музиката — ако това изобщо беше възможно — и при поредния унищожителен гръм отворих вратата и влязох в кабинета.

Естествено, влизането ми остана нечуто, но движенията ми привлякоха вниманието на възрастния мъж. Той се обърна, погледна ме и писалката се изхлузи от вцепенените му пръсти. После, когато извадих внушителния — и фалшив — пистолет от вътрешния си джоб, вдигна нагоре ръце. Другият, по-млад мъж се хвърли в атака, в резултат на което се строполи в безсъзнание на пода, като мимоходом блъсна и счупи един от столовете.

Всичко това стана съвсем безшумно. Или по-скоро с много шум, който се удави в музиката, вече достигаща до кресчендо. Действах бързо, защото наистина силната част от творбата наближаваше.

Извадих белезници от джоба на палтото си и заключих глезена на възрастния мъж за бюрото му, после му позволих да свали ръце, преди да се е уморил. По същия начин се справих и с другия. Почти навреме. От другия джоб извадих пластичния експлозив — да, в тази дреха имаше много джобове, при това неслучайно — и го залепих върху капака на сейфа. Точно над ключалката. Сигурно се чувстваха в пълна безопасност след всички тези мерки за сигурност. Целият огромен приход от вечерта беше заключен в сейфа в присъствието на въоръжена охрана. За да остане там заключен и в безопасност до сутринта, когато други въоръжени пазачи щяха да присъстват на отварянето му. Мушнах радиодетонатора в експлозива, после отстъпих в отсрещния край на стаята и застанах до другите двама извън обсега на взривната вълна.

Всички по-леки предмети в стаята подскачаха в такт с музиката, а от тавана се изсипваше прашен дъжд. Моментът все още не бе настъпил. Използвах времето, за да изтръгна кабелите на телефоните. Не че докато траеше концертът, някой изобщо можеше да разговаря.

Още съвсем мъничко! Мислено наблюдавах програмата и в мига, в който галактиките най-после се сблъскаха, натиснах радиоактиватора.

Вратата на сейфа безшумно се отвори. Бях зашеметен от музикалната катастрофа — а не от експлозията — въпреки че се намирах чак тук горе, в офиса, и се чудех колко ли души от публиката са оглушали в името на изкуството. Това, разбира се, не ми попречи да помета всички банкноти от сейфа в куфарчето си. Когато го напълних, нахлупих шапката си, обърнах се към затворниците си, единият от които ме гледаше с разширени очи, а другият все още лежеше в безсъзнание, и излязох. Черната маска потъна обратно в джоба ми и аз напуснах театъра през един неохраняем изход.

Бързо изминах двете пресечки до подземния вход. Бях просто още една фигура, бързаща в дъжда. Спуснах се по стъпалата и тръгнах по коридора, за да завия към спирката. Насочих се към пиацата за таксита. Не чаках дълго.

— Хей, добри ми човече, зъкарай мъ до хотел „Арболаст“ — казах аз, като се опитвах колкото мога по-добре да имитирам тюрингски акцент, тъй като влакът от Тюрингия беше пристигнал по същото време.

— Съобщението неразбираемо — напевно отвърна роботът.

— Хо-тел „Ар-бо-ласт“, железен тъпак такъв! — извиках аз. — Ар-боуб-бо-ласт!

— Ясно — каза той и колата потегли напред.

Направо отлично. В тези таксита всички разговори се запаметяваха в молекулярен записващ апарат с обем на паметта един месец. Ако изобщо си направеха труда да го проверят, щяха да чуят тези думи. А и резервацията ми за хотела беше направена от терминал в Тюрингия. Навярно бях прекалено предпазлив — но девизът ми гласеше, че това е невъзможно. Да си прекалено предпазлив, искам да кажа.

Хотелът бе скъп и във всички коридори и стаи имаше изящна украса от изкуствени арболастови цветя. Раболепно ме отведоха до моята стая, в която вместо лампа имаше арболаст, а роботът портиер мазно се измъкна с петдоларова монета в отвора си за бакшиш.

Оставих куфара в спалнята, съблякох мокрото си палто, извадих от хладилника бутилка бира, когато на вратата се почука.

Толкова бързо! Ако пристигаше Офицера, значи беше отлична опашка, защото не бях забелязал, че ме следят. Но кой друг можеше да е? Поколебах се, после осъзнах, че има само един сигурен начин да разбера. С усмивка на лице в случай, че е Офицера, отворих вратата. Усмивката мигновено се стопи.

— Арестуван си — каза цивилният детектив, като вдигна пред очите ми позлатената си полицейска значка. Спътникът му насочи към мен голям пистолет, просто за да се увери, че съм ги разбрал.