Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Stainless Steel Rat is Born, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Хари Харисън. Стоманения плъх

ИК „Бард“, 1996

Поредица „Избрана световна фантастика“ №36

Редактор: Анелия Христова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

7.

За тази малка разузнавателна обиколка щеше да е далеч по-благоразумно да играя ролята на човек на собствената ми възраст — или на още по-млад. След като свалих целия грим, отново възвърнах свежото си лице на седемнайсетгодишен. Трябваше да съм в състояние да се подмладя още повече, нали в края на краищата бях платил куп пари за курс по театрално гримиране. Подпълването на бузите ми ме направи да изглеждам по-невинен, особено след добавянето на мъничко руж. Сложих си слънчеви очила, украсени с пластмасови цветя, и щом натиснах помпичката в джоба си, от тях цвръкна вода. Засмях се. Модата в облеклото се беше променила, което означаваше, че, слава Богу, момчетата вече не носеха голфове, но пък се бяха върнали късите панталони. Или по-скоро ужасният стил наречен „късо-дълго“ — единият крачол бе отрязан над коляното, а другият под него. Бях си купил чифт такива панталони от отблъскващо лилаво рипсено кадифе, украсени с шокиращо розови кръпки. Едва посмях да се погледна в огледалото. Страхувам се да опиша онова, което видях, освен че изобщо не приличаше на избягал банков крадец. На врата си овесих евтин фотоапарат за еднократна употреба, който беше всичко друго освен евтин, удобен или даже фотоапарат.

Докато чаках на спирката, за да се кача на специалния трамвай за лунапарка, се загубих сред море от себеподобни. Крясъците, истеричният смях и пръскането помежду ни с пластмасовите цветя ни помогна да убием времето. Или поне в един случай да го продължим до безкрайност. Когато вратите на вагона най-после се отвориха, оставих пъстроцветната тълпа да се изсипе навън и уморено закрачих след нея. А сега на работа.

Отидох там, където бяха парите. Спомените от първото ми идване бяха съвсем смътни — слава Богу! — но в паметта ми се бе отпечатало, че за различните развлечения се плащаше с интересни пластмасови жетони. Баща ми ме беше снабдил с ограничен брой от тях и след като ги изразходвах за броени минути, разбира се, не получих нови. Следователно първата ми задача бе, да открия източника на тези жетони.

Нямах никакви проблеми, защото въпросната сграда беше цел за всички прииждащи дечурлига. Тя представляваше островърха конструкция, напомняща на обърната наопаки сладоледена фунийка, украсена със знаменца и механични клоуни и увенчана със златен високоговорител, от който се разнасяше разкъсваща тъпанчетата музика. Основата й бе заобиколена от закрепен за нея кръг пластмасови клоуни, които се клатеха, смееха и гримасничеха. Колкото и отблъскващи да бяха, те изпълняваха жизненоважната функция да отнемат парите на посетителите. Нетърпеливите детски ръце пъхаха банкноти в дланите на пластмасовите палячовци. Дланта се затваряше, парите изчезваха и клоунът изплюваше през устата си поток от пластмасови жетони в монтираната отдолу паничка. Отвратително, но бе очевидно, че аз съм единственият, който смята така.

Парите влизаха в сградата. Сега трябваше да разбера къде отиват оттам. Обиколих основата и открих, че конвейерната линия не я опасва докрай. Отзад, скрита сред дървета и храсти, имаше малка прилепена до основата постройка. Пробих си път сред гъсталака и се озовах лице в лице с пазач, застанал на пост пред необозначена врата.

— Загубил си се, момче — любезно рече той. — Входът е само за служители.

Заобиколих го и се блъснах във вратата, като в същото време успях да я снимам.

— Трябва да отида до тоалетната — с кръстосани крака отвърнах аз. — Казаха ми, че била тук.

Силната му ръка ме дръпна и ме бутна обратно към храстите.

— Не е тук. Точно в посоката, от която си дошъл.

Тръгнах си. Много интересно. Нямаше електрическа алармена инсталация, а ключалката беше „Глъб“ — сигурна, но стара. В края на краищата лунапаркът започваше да ми харесва. Чакането до залез слънце, когато затваряха, бе мъчително. От скука опитах „Леденото пътуване“, в което човек се носи през изкуствени ледени пещери с различни „неща“, замръзнали в леда от всички страни — макар че от време на време те се нахвърляха върху пищящите посетители. „Бесните роувъри“ бяха също толкова неприятни и в името на добрия вкус няма да описвам опияняващите удоволствия на „Захарната страна“ и „Блатното чудовище“. Достатъчно е да кажа, че времето най-после дойде. Жетонният конвейер затвори един час преди затварянето на самия парк. От удобната си позиция недалеч от сградата наблюдавах с жаден интерес бронираната кола, която отнесе огромен брой солидни контейнери. Още по-интересен беше фактът, че когато парите бяха откарани, охраната също си замина. Най-вероятно смятаха, че никой нормален не би проникнал вътре, за да ограби жетоните.

Затова пък моите мотиви не бяха нормални. Когато мракът се спусна, аз се присъединих към изтощените хлапетии, залитащи от умора към изходите. Само че не стигнах дотам. Заключената врата зад „Планината на вампирите“ лесно се отвори под внимателните ми ръце. Шмугнах се в мрака на сервизното отделение. Високо над мен блестяха бели кучешки зъби и капеше фалшива кръв. Чувствах се наистина много удобно, застанал плътно зад ковчег, натъпкан с боклуци.

Останах там около час, не повече. Това стигаше, за да си тръгнат служителите, но по улиците щяха да останат достатъчно от посетителите, така че, когато най-после изляза, отвратителната ми маскировка да не бие на очи.

Из парка имаше пазачи, но лесно ги заобиколих. Както очаквах, „Глъб“-ът се отвори спокойно и аз бързо се мушнах вътре. Оказа се, че помещението няма прозорци, което бе чудесно, тъй като фенерчето ми нямаше да се вижда. Включих го и се възхитих на системата.

Проста и ясна конструкция — аз ценя това при машините. Конвейерът обикаляше покрай стената. В момента не работеше, но въпреки това принципът му на функциониране беше очевиден. Когато се сложеха монети или банкноти, стойността им се отчиташе и те продължаваха напред. Машините отгоре пускаха в един улей съответния брой жетони. До тях от пода излизаха тръби, които завършваха в сандъка отгоре — несъмнено се пълнеха от подземни конвейери, които връщаха жетоните отново готови за продажба. Недокоснати от човешка ръка, парите се пренасяха по затворени прозрачни тръби до мястото на събиране, откъдето монетите падаха в заключени сандъчета. Те не ми вършеха работа, защото бяха прекалено обемисти. Но, о, банкнотите, те бяха много по-леки и струваха много повече. Плъзгаха се по улеите и грациозно падаха през отвора отгоре в един сейф. Това изглеждаше сравнително сигурно от гледна точка на крадливите служители.

Чудесно. Възхищавах се на системата и я разглеждах, после си взех бележки. Конвейерите бяха произведени от фирма на име „Ексчейнджърс“ и аз си записах отбелязаната им върху машините запазена марка. Сейфът беше сигурен и стабилен, но лесно се поддаваше на уменията ми. Сега, разбира се, бе празен, както и очаквах. Отбелязах си комбинацията, после няколко пъти го отворих и затворих, докато вече можех да го направя със затворени очи. В главата ми постепенно се оформяше план и това щеше да е съставна част от него.

Най-после завърших, измъкнах се от сградата, без да ме забележат, и с още малко усилия избягах от парка, за да се присъединя към веселата тълпа. По време на пътуването на връщане хората не бяха толкова шумни и само на два пъти ми се наложи да използвам пръскащите си очила. Не мога да опиша облекчението си, когато накрая със залитане влязох през вратата на офиса, съблякох чудноватото си одеяние и забих носа си в бирата. После — метафорично, разбира се — надянах кепето си за мислене.

Следващите седмици бяха изпълнени с работа. Докато подготвях необходимата за операцията ми екипировка, внимателно следях новините. След яростна схватка един от избягалите затворници бил заловен. Съучастникът му все още не бил открит, въпреки оказаното от другия съдействие. Бедният Стингър — щом му отнемеха желанието да се бие, животът за него вече нямаше да е същият. Но пък животът за онзи, когото той възнамеряваше да убие, щеше да продължи, така че не съжалявах прекалено за бившия си партньор. А и си имах работа. Две от нещата вървяха заедно: планирането на обира и оставянето на примамката за Офицера. С гордост мога да кажа, че с еднаква лекота постигнах и двете. След това изчаках, докато настъпи мрачна и бурна нощ, за да посетя отново лунапарка. Влязох и излязох колкото можех по-бързо, което означаваше няколко часа, тъй като имах да върша доста работа.

После трябваше само да изчакам удобния момент. Най-подходящи щяха да са почивните дни, когато монетните апарати се препълваха. Като елемент от плана си, напълно законно наех гараж, но малкия товарен автомобил откраднах съвсем незаконно. Използвах оставащото ми време, за да го пребоядисам — по-добре, отколкото първоначалната му окраска, ако мога да го кажа — да сменя регистрационните номера и да поставя надписи на вратите. Дойде последната събота и трябваше да работя усилено, за да овладея нетърпението си. За да убия времето, се гримирах и дегизирах, с удоволствие си направих обилен обяд, защото трябваше да изчакам до късния следобед, когато касата щеше да е пълна. Шофирането извън града беше приятно и аз стигнах до целта си в определеното време. Близо до служебния вход на парка. Докато нахлузвах тесните си, прозрачни ръкавици, изпитвах известни опасения, но очакването беше далеч по-силно. С усмивка протегнах ръка и включих апарата, закрепен под таблото на колата.

Прозвуча сигнал от невидим радиоапарат и аз мислено се опитах да си представя какво ще се случи. Със скоростта на светлината до приемника, после по жицата до целта, която бе малък заряд експлозив. Не много, просто внимателно премерено количество, което щеше да разбие ключалката на един от жетонните конвейери, без да прекъсва тръбата. След като ключалката бъдеше разбита, върху конвейера трябваше да се изсипе порой от цветни пластмасови жетони, да го препълни и да продължи да се излива в безкраен поток. Само какъв благодетел бях! Колко ли щяха да ме благославят децата, ако научеха за мен!

Но това не беше единственото, което щеше да стане. Защото от този момент предавателят ми излъчваше радиосигнали на всяка минута, разбиваше поредната ключалка и изливаше нов порой от жетони. В съответния момент запалих двигателя на микробуса и приближих до служебния вход на лунапарка, отворих прозореца и се наведох навън над надписа на вратата, който гласеше: „КОНВЕЙЕРНИ МАШИНИ «ЕКСЧЕЙНДЖЪРС»“.

— Извикаха ме по радиостанцията — казах аз на пазача. — Имали сте някакъв проблем?

— Не проблем — отвърна мъжът, като отвори вратата. — По-скоро прилича на бунт. Знаете ли къде е сградата?

— Естествено. Идва още помощ!

Макар да си бях представил резултатите от необичайната ми щедрост, бързо разбрах, че действителността далеч надхвърля и най-безумното ми въображение. Крещящи и ликуващи деца се щураха насам-натам, натоварени с жетони, докато други се боричкаха около бълващите конвейери. Те надаваха пронизителни радостни викове, а служителите и охраната не можеха да направят нищо, за да спрат изблика им на буйство. По сервизния път нямаше чак толкова народ, но въпреки това трябваше да карам бавно и с ръка върху клаксона, за да си пробия път. Когато спрях, двама пазачи връщаха някакви деца обратно през храстите.

— Имали сте проблеми с конвейерите? — любезно попитах аз. Пазачът изръмжа нещо, но отговорът му се загуби сред радостните детски крясъци и навярно така бе по-добре. Той отключи вратата и направо ме натика вътре заедно с куфарчето ми за инструменти.

В помещението имаше четирима души, които безрезултатно се бореха с машините. Не можеха да ги спрат, тъй като предварително се бях погрижил да обезвредя ключовете. Някакъв плешив мъж с ножовка режеше покрит с метал кабел и аз му казах:

— Това си е живо самоубийство. По кабела тече ток с напрежение четиристотин волта.

— Можеш ли да направиш нещо по-добро, човече? — изръмжа той. — Проклетите машини са си ваши. Хващай се на работа.

— Ще го направя — а ето и решението.

Отворих голямото си куфарче за инструменти, единственото съдържание на което беше блестяща метална тръба, и я извадих.

— Това ще свърши работа — казах аз, развих вентила отгоре и го захвърлих настрани. Последното нещо, което видях, бяха изскочилите от орбитите им очи при вида на черния пушек, който бе започнал да изпълва стаята и да скрива всичко от поглед.

Аз го очаквах, а те — не. С куфарчето в ръце направих четири точно премерени крачки в мрака и го допрях отстрани на сейфа. Всички шумове от движенията ми бяха удавени в техните викове и крясъци, както и в постоянното пухтене на жетонните конвейери. Сейфът се отвори лесно и капакът на куфарчето прилепна точно до долния му ръб. Наведох се напред, напипах камарите от банкноти и ги изсипах вътре. То бързо се напълни и аз го затворих. Следващата ми задача бе да се уверя, че отговорността за престъплението е поета от съответната личност. Рисунката се намираше в горния ми джоб. Извадих я и внимателно я поставих в сейфа, който после заключих, за да съм абсолютно сигурен, че съобщението ми ще бъде получено и няма да се загуби в цялата тази суматоха. Едва тогава вдигнах вече натежалото си куфарче, изправих се с гръб към сейфа и се опитах да се ориентирам.

Знаех, че изходът е само на девет крачки в мрака. Вече бях направил пет от тях, когато се блъснах в някого, две яки ръце ме сграбчиха и един дрезгав глас извика в ухото ми:

— Пипнах го! Помогни ми!

Пуснах куфарчето и му оказах точно онази помощ, от която се нуждаеше — прокарах ръце по тялото до врата му и направих с него каквото трябваше. Той изсумтя и ме пусна. Започнах да търся в мрака, за да открия куфарчето. Вече почти бях изпаднал в паника, когато го напипах, стиснах дръжката, изправих се…

И осъзнах, че по време на стълкновението съм загубил всякакво чувство за ориентация.

Паниката ми беше черна като дима. Затреперих толкова силно, че едва не изпуснах плячката си. Седемнайсетгодишен и много самотен — а непознатият свят на възрастните се затваряше около мен. Край, всичко бе свършило.

Не знам колко време продължи тази криза, навярно само секунди, макар да ми се стори безкрайно по-дълга. После се сграбчих мислено за тила и здраво се разтърсих.

— Нали ти искаше така, спомняш ли си? Да си сам и всички да са срещу теб. Така че или им се предай, или започвай да разсъждаваш. Бързо!

Така и направих. Хората, които крещяха и се щураха около мен, нито ми помагаха, нито ме застрашаваха с нещо — бяха толкова объркани, колкото и самият аз. Добре, протегни ръце, тръгни напред. В която и да е посока. Стигни до нещо, което можеш да разпознаеш с опипване. Щом направех това, би трябвало да съм в състояние да разбера къде съм. Чух тропот над главата си. Трябваше да е един от конвейерите. Тогава се блъснах в него.

В този момент усетих полъх на въздух и близо до мен някакъв познат глас извика:

— Какво става тук?

Пазачът! Беше отворил вратата. Колко мило от негова страна. Тръгнах по протежение на стената и лесно го заобиколих, тъй като мъжът продължаваше да вика в мрака, после заедно с вълната дим излязох на слънчева светлина. И премигвайки, се озовах срещу другия пазач, който стоеше точно пред мен и протягаше ръце да ме хване.

— Просто стой тук. Недей да мърдаш наникъде.

Не би могъл да допусне по-голяма грешка от тази — имам предвид от това, да протегне ръце към един черен пояс. Повалих го на земята така, че да не се нарани при падането, метнах куфарчето в микробуса, огледах се, за да се уверя, че никои друг не ме е забелязал, затворих вратата и запалих двигателя. После бавно и внимателно потеглих надалеч от толкова веселия днес лунапарк.