Пиндар
Първа Питийска ода

Посветена на Хиерон от Етна,

победител в състезанията с колесници.

О, златна лира… Дял еднакъв

на Аполона и на синекоси Музи —

когато те чуят, всичките певици

на знака ти се подчиняват

и почва празникът.

Щом звънне твоят глас

и се чуват тактовете първи

на твоята мелодия — и те повеждат

песента на хора.

О, ти угасваш островърхата светкавица,

на вечен огън вечната проява.

И спи орелът,

цар на птиците,

върху скиптъра на Зевс,

отпуснал бързите криле

от двете си страни.

И ти покриваш остроклюната

глава със този тъмен облак,

ключалка нежна за клепачите му,

а той повдига — както спи —

и спуска гъвкавите си криле,

обзет от ритъма на твоя повей.

Дори насилникът Арес^[1] оставил е

островърхото си копие —

и сън дълбок услажда му сърцето.

О, златна лира, звуците ти очароват

душите и на боговете

ведно с изкуството

на сина на Лето^[2] — и на снажните Музи.

Тези, които Зевс не обикна,

треперят, щом чуят

силния глас на Пиеридите^[3],

който се носи вред по земята

и над морето прастаро.

Този дори, що лежи в ужасния Тартар,

врагът на боговете, стоглавия Тифон^[4],

него го беше отхранила някога

чутната пещера във Киликия^[5],

а му тежат сега

на косматата гръд

скалите на Куме^[6],

които с гърдите си

спират морето в Сицилия.

И небесната колона,

увенчаната с облаци Етна,

кърмачка

на снегове вечни.

От глъбините й бълват пречисти

извори — огън ужасен.

Денем разливат реки нажежени

пушеци, а през нощта

пламък убийствен изригва

от глъбините и хвърля в морето

блокове едри със трясък и гръм.

Оня прочут дракон праща

тези ужасни реки — огън чист

от дома на Хефеста^[7].

Страшно е да го видиш — това чудовище.

Страшно е и да слушаш

да разказват за него.

То си лежи оковано

под върховете на Етна,

покрити със черни листа

в подножието,

със гръб, цял изранен

от бодливото ложе,

на което лежи.

О, Зевсе, всемогъщи,

дано да можем да спечелим

твойта обич. Ти, който владееш

тая планина

и плодородното чело

на таз земя,

съседния град — името му

прослави чутния му жител Хиерон,

когото глашатаят на Питийските игри

високо обяви за победител

в надбягването с колесници.

Тъй — най-голямата радост за мъжете,

които плуват, е попътен вятър,

добър предвестник за щастливото завръщане.

И затова след тая днешна слава

ний вярваме, че тоя град ще стане

по-славен със победите на неговите

коне — и още по-прочут

със мелодичните си тържества.

О, Аполоне, ти царуваш

над Делос и обичаш

тоз извор Касталийски на Парнас.

Благоволи и приеми молбите ни

за таз земя, родна изобилна

на благородни, хубави мъже.

 

О, боговете дават на хората

всичките качества —

мъдрост и сила, и красноречие.

И затова тъй желая аз да възхваля

онзи мъж победител

и се надявам, не ще изпусна

медното копие на мойта похвала,

както на някои то се изплъзва —

а ще го хвърля далече-далече,

мойте съперници ще победя.

Дано завинаги времето

да даде на Хиерон слава, пари

и облекчение на мъките му!

В колко сражения той оцеля!

Смел е по дух и боговете

винаги милостиво го пазят.

Той придоби такава слава,

никой грък не я е имал до днес —

тя е венец върху богатството.

И той, подобен на Филоктет,

влезе в бой смело — и горделивият

иска да стане негов приятел.

Казват, синът на Пеант — от Лемнос^[8],

с лък и стрела, но измъчван от рана,

бил тук доведен от славни герои

богоподобни, за да разруши

града на Приама, да сложи край

на всички мъки на данайците.

Бе той със болно тяло,

но от съдбата поддържан.

Така и на Хиерон богът поправител

да даде да достигне в бъдното време

каквото лелее.

 

И вдъхнови ме, Музо, да възпея

пред Диномен — сина на Хиерон,

най-силната — победна — колесница

на неговия скъп баща.

Не може да чужда радостта за него

от таз победа… Нека след това

да почнем най-приятен химн

за царя, за владетеля на Етна.

Защото Хиерон издигна тоя град

със помощта на боговете

и в него зацарува свободата

ведно с дорийските закони.

 

Потомци на Памфил и Херкулес,

които обитават бреговете

в подножието на Тайгет,

се подчиняват доброволно винаги,

като дорийци, на законите на Егимос

и покровителствувани от щастието,

дошли от Пинд, завзеха те Амикле^[9]

и станаха съседи славни

на тиндарийците със белогриви

коне след славата, спечелена във боя.

Зевсе, ти, който можеш всичко,

нека завинаги граждани и владетели

на този град — край река Амен —

имат еднакъв дял — същата слава

да им въздават нявга потомците.

Нека и с твоята помощ сега

славният цар на града — и сина му —

да ръководят този прочут град,

пълен със хора почтени, в мир.

Моля те, Зевсе, сине на Кронос,

дай знак с глава — знак на съгласие,

та финикиецът и войнствен етрурец

да стоят кротко в свойте земи.

Нека те винаги помнят жестоката

гибел при Куме.

Царят на Сиракуза изхвърли

в морето от техните кораби

цвета на войските им,

Гърция тъй спаси от тежко робство.

Аз ще спечеля от атиняните,

пея ли за Саламин. В Спарта пък

боя при Китерон^[10], дето пострадаха

перси, стрелци добри, а тук ще пея

край сладководната река Химера

химн за децата на Диномена,

които заслужиха с победата си

на изнемогналия враг.

 

Ако човек умее да говори

точно и стегне

във сбита форма изпитаното,

той ще избягва укорите

на людете. Защото

пагубното пресищане

притъпява острието на очакването.

Не дразни нищо друго повече

и не засяга хората в душата им

от туй, да слушат за славата на другите.

Но по-добра е завистта, не съжалението.

Не се отричай ти от добродетелта.

Води народа си с кормило справедливо

и думите си изковавай смело

на истината върху наковалнята.

Дори и малката искра от тебе

те прославя. Велител на мнозина си

и верни са свидетели за тебе те.

Ти запази си качествата,

ако желаеш да се носят думи

добри за теб — не се отказвай

от щедростта си ни най-малко.

Държавата водѝ като кормчията

надутото от вятъра платно.

Не се оставяй, драги ми приятелю,

Да бъдеш лъган със похвали ловки.

Че след смъртта ще стане ясно

дали със право мъдреците и певците

са хвалили живота на покойните.

Не ще изчезне доблестта на Крез^[11],

а лошата мълва държи и днес Фаларис —

безмилостният ум гореше хора в меден бик.

И него го не споменават даже

под покривите хорски лирите

в компанията на младежи.

Най-първото добро е за човека

да придобие някаква награда,

а второто — за него да се чуят

слова на почит и уважение.

Ако ли някой придобие и двете —

тогава той е увенчан напълно.