Сафо
Кратки фрагменти

Сега да очаровам

приятелките си —

ще пея тия песни

с хубав глас.

… бедрата й бяха обвити

с тънка извезана туника —

скъпа, лидийска…

… Дъждът прохладен

шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича…

Звездите край блестящата луна

отново крият своя светъл образ,

когато тя изгрява пълнолика

и лее сребърен светлик

върху земята.

… Онез, на които

желая добро,

те ми създават

най-много злини.

… това във душата

сама си го знам.

… подобно буря

разтърсва любовта душата ми:

тъй вятърът планински

събаря дъбове…

… не знам какво да правя:

във мене живеят две души…

Най-после ти дойде… Добре направи.

Копнях за тебе,

в душата ми желание запали ти —

и цяла изгорях…

Добре дошла, добре дошла, Гюрино,

дано да можеш дълго да се радваш

при мене,

тъй дълго, колкото

ний с тебе бяхме разделени.

… о, дъщери на Зевса,

чисти Грации^[1]

розовопръсти,

чакам ви — при мен

елате…

… самата аз обучих

Ера от Гюарос — бегачка бърза…

… нощ…

ние — девойките —

цяла нощ бдиме

пред твоите двери,

щастливи съпруже,

и възпяваме

невястата твоя,

чиято пазва

е благоуханна…

Стани, събуди се…

О, сладка мамо, вече нямам сили

совалката си бързо да премятам,

умирам от любов: едно момиче тъй красиво

ми прати Афродита, нежната.

… не — аз не съм злопаметна, —

не крия злоба, моята душа е кротка.

О, на какво

да те оприлича,

любими младоженецо?

Оприличила бих те

на гъвкав клон…

Видях едно мило

и нежно момиче

да къса цветя.

— Моминство, моминство, де си ти?

Защо ме оставяш?

— Никога вече, никога вече

няма при теб да се върна.

… Обичат ли се хора,

те са щастливи,

и грозни изглеждат

в бойни одежди…

… Когато слънцето посипе блясък по земята

с отвесно падащи, горящи ме лъчи,

щурец неспирно търка си крилата,

разкъсвайки със свойта песен тишината.

Ела, Любов — изпепели ме…

… Ти лежиш, очаквайки зад лаврово дърво,

и всичко беше тъй приятно:

ти си жена и скитник — като мен —

и аз те чувствам необятна

и коленича, победена от твойта красота…

… Аз няма никога да се опитам

небето да докосна: не, не съм

достатъчно висока…

… Жена щастлива ти си.

Най-после изпълниха се твоите мечти:

момичето, което искаше, е вече твое…

… Зефирът милва

свежата повърхност на водата

и шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича…

… И аз си мисля — ни едно момиче,

което е видяло на слънцето лъчите,

не ще е като тебе тъй красиво…

Залязоха луната и Плеядите^[2].

Нощта напредва.

Вече е среднощ.

Минават часовете.

Аз напразно очаквам.

И лежа самичка…

Тъй както сладка ябълка,

навръх дърво, червена —

забравиха ли я берачите?

О, не… Не са я те забравили,

ала не са могли

да я достигнат…

… Прегази ти сърцето ми:

тъй както в планината

овчарите нехайно

с краката си прегазват

самотен карамфил

и пада на земята

окървавен

червеният му цвят…

Вечернице, събираш всичко ти,

що златната зора е разпиляла:

довеждаш кротките овце

довеждаш и козите,

на майката довеждаш й детето.

Аз имам мъничко момиче мило,

изваяна е като малко цвете —

любимата ми Клея… О, не бих я заменила

за цяла Лидия, нито дори

за острова чудесен —

за Лесбос.