Сафо
От Сардион…

… от Сардион^[1]

тук мисълта ми често се завръща.

 

Когато заедно живяхме,

за Аригнота беше ти богиня

и твойта песен бе за нея всичко.

 

Сега блести тя сред лидийските

жени — както розовопръстата луна

на залез превъзхожда всичките звезди.

 

Като луна блестяща, чиста,

която свойта светлина разлива

върху соленото море и пъстрите поляни.

 

Тогава чистата роса блести

и розите затворени ухаят,

и кичестите цветове в полето.

 

Но след като тъй много скита тя,

си спомня пак за милата Атида,

сърцето й в желание потръпва,

 

скръбта тежи в душата й и тя

зове ни със пронизващ глас за среща

и тоя зов загадъчен и таен

 

нощта хилядократно преповтаря

и ехото далечно го донася

през морските вълни, които ни делят.