Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (9)

9.

Бюрото на Хайъръм представляваше една нищожна малка стаичка в непосредствена близост с помещението, което служи за склад на пожарната команда. Вътре едва имаше място за писалище и два стола. Над писалището висеше огромен, крещящо ярък календар със снимка на гола жена.

А върху самото писалище стоеше телефон без шайба.

Хайъръм посочи с ръка към него.

— Какво е това? — попита той.

— Телефон — отговорих аз. — Откога стана толкова важен, че имаш два телефона?

— Я погледни по-хубаво.

— Какво да му гледам — телефон като телефон!

— Я пак погледни!

— Малко особен ми се вижда, няма шайба.

— А нещо друго?

— Не, друго не виждам. Само дето няма шайба.

— Осбен това — каза Хайъръм — му липсва кабел.

— Така ли? Не забелязах.

— Странно — рече той.

— Защо да е странно? — учудих се аз. — Но какво има, дявол да го вземе? Не си ме домъкнал тук, за да ми показваш някакъв телефон, нали?

— Странното е — каза Хайъръм, — че го открих в твоята кантора.

— Не е възможно. Снощи дойде Ед Адлър и изключи моя телефон за неплащане на сметката.

— Седни, Брад.

Аз седнах и той се настани срещу мен. Изразът на лицето му беше все още приветлив, но в очите се появи особен блясък — същият блясък, който ми беше така добре познат от едно време, когато ме притискаше до стената и знаеше, че няма къде да избягам и ще трябва да се бия с него, което всъщност означаваше, че ще ме пребие от бой.

— Значи никога по-рано не си виждал този телефон? — попита той.

Поклатих глава.

— Когато излязох вчера от кантората, там нямаше никакъв телефон… Нито този, нито какъв да е друг.

— Странна работа!

— Колкото е странно за теб, толкова и за мен. Не ми е ясно какво целиш с всичко това. Да беше се опитал да ми обясниш, а?

Много добре разбирах че всички тези лъжи няма да ме отърват, но така поне печелех време. Бях почти сигурен, че в този момент той с нищо не може да докаже, че имам нещо общо с телефона.

— Е, добре — каза той най-накрая. — Ще ти обясня. Том Престън го откри. Той пратил Ед да ти изключи телефона, но като минавал вчера следобед покрай бюрото ти, случайно погледнал вътре и видял телефона върху писалището. Ужасно се ядосал. Можеш да си представиш колко се е ядосал.

— Да — съгласих се аз. — Познавам Том и много добре си представям.

— Понеже изрично бил заповядал на Ед да ти вземе телефона, първото, което му минало през ума, било, че ти си предумал Ед да не ти го изключва. Или пък че Ед просто не е минал да го вземе. Нали знае, че сте приятели.

— И предполагам, толкова се е ядосал, че е влязъл с взлом и сам го е взел.

— Не — каза Хайъръм, — не е влизал с взлом. Отишъл в банката и убедил Даниъл Уилоуби да му даде ключа.

— Без да се съобразява, че кантората е моя.

— Да, ама от цели три месеца стотинка не си платил от наема. Ако питаш мен, аз смятам, че Дан е имал пълното право да му даде ключа.

— А аз твърдя, че Том и Даниъл са влезли с взлом и са ме ограбили.

— Казах ти вече, че не са влизали с взлом. Освен това Даниъл няма нищо общо с тази работа. Той само дал на Том резервния ключ. Том влязъл в кантората ти сам. Пък и ти току-що призна, че за пръв път виждаш този телефон, и отрече да е твой.

— Това няма нищо общо с въпроса. Каквото и да има в моята кантора, той няма право да го взема. Независимо дали е мое, или не. Какво ми гарантира, че не е задигнал и нещо друго?

— Много добре знаеш, че не е — каза Хайъръм. — И престани да ме прекъсваш, ако искаш да чуеш всичко.

— Продължавай тогава.

— Та значи Том взел ключа, влязъл в кантората ти и моментално разбрал, че това е съвсем друг телефон — без шайба и без жица. Затова се обърнал и тръгнал да си ходи, но още преди да стигне вратата, телефонът започнал да звъни.

— Какво започнал?

— Да звъни.

— Нали каза че не бил свързан.

— Точно така. И въпреки това започнал да звъни.

— Тогава той вдигнал слушалката — казах — и му се обадил Дядо Мраз.

— Тогава той вдигнал слушалката — рече Хайъръм — и му се обадил Тъпър Тайлър.

— Тъпър? Че как така, нали той…

— Да, знам. Тъпър изчезна. Преди десет години, ако не и повече. Но Том твърди, че това бил гласът на Тъпър. Казва, че е изключено да греши.

— И какво му казал Тъпър?

— Том казал „ало“ и Тъпър го попитал кой е насреща. И Том му обяснил кой е. Тогава Тъпър рекъл: „Махай се веднага от този телефон, ти нямаш право да го ползуваш.“ След което телефонът млъкнал.

— Виж какво, Хайъръм, Том си е направил шега с теб.

— Нищо подобно. Той самият помислил, че някой го поднася. Решил, че вие двамата с Ед сте му погодили този номер, за да си върнете за телефона.

— Той се е побъркал! — възмутих се аз. — Дори да сме скроили такъв номер, откъде бихме могли да предположим, че Том ще нахълта точно в този момент?

— Така си е — призна Хайъръм.

— Да не би да искаш да кажеш, че си повярвал на всичко това?

— Ще ми се да е така. Но в цялата история има нещо нередно, нещо ужасно нередно…

Ала тонът му не беше вече нападателен, напротив — Хайъръм бе започнал да се отбранява, да отстъпва от първоначалните си позиции. Беше ме викнал тук, за да ме притисне до стената, но не сполучи и сега се чувствуваше глупаво, задето се бе забъркал в тази история. Аз обаче знаех, че след малко страшно ще се ядоса. Такъв си е открай време.

— Кога ти разправи Том всичко това?

— Тази сутрин.

— А защо не още снощи? След като е решил, че е толкова важно…

— Ама нали ти казах вече. Той сметнал, че не е важно, че е само номер. Че му връщате. Не обърнал голямо внимание до днес сутринта, когато се забъркаха тези каши. След като говорил с Тъпър, той взел телефона със себе си. Решил, че по този начин пак сте квит. Че след като сте си направили такъв труд…

— Ясно — рекох аз. — а сега смята, че гласът наистина е бил на Тьпър и че той е търсил именно мен.

— Да, нещо такова. След като снощи занесъл телефона вкъщи, той на няколко пъти вдигал слушалката и телефонът работел, макар че никой не се обаждал. И това много го разтревожило. Нали не е включен!

— И сега вие двамата искате да заведете нещо като дело срещу мен. Така ли?

Физиономията на Хайъръм стана злобна.

— Знам, че си забъркал нещо. Снощи си отишъл в колибата на Пияницата, след като ние с доктора го откарахме в Елмор.

— Да, отидох. Той си беше изтървал ключовете и аз реших да проверя дали всичко е заключено и наред.

— Да, ама си се промъкнал като крадец. Преди да завиеш по черния път, си загасил фаровете.

— Не съм ги гасил, а стана късо съединение и те сами изгаснаха. После ги оправях, преди да тръгна оттам.

Това не беше никак убедително, ала в момента не ми дойде нищо друго на ума. Хайъръм не сметна за нужно да се заяде.

— Тази сутрин Том и аз отидохме в колибата — каза той.

— Значи ето кой ме е шпионирал — Том!

— Той много се разстроил заради телефона — изсумтя Хайъръм — и те заподозрял.

— С други думи, влезли сте с взлом в колибата! Положително, защото аз я заключих на тръгване.

— Да — призна Хайъръм, — така беше. И открихме още такива телефони. Цяла кутия.

— Може да не ме гледаш по този начин — казах аз. — Не съм видял никакви телефони, не съм си пъхал носа, където не ми е работа.

Ясно си ги представих двамата, Хайъръм и Том, как надуват колата с пълна скорост към бараката, убедени, че съществува някакъв зловещ заговор, който не можеха да проумеят, но в който ние двамата с Пияницата сме затънали до шия.

Всъщност заговорът действително съществуваше и ние с Пияницата наистина бяхме замесени в него, но дано поне той е наясно, защото аз нямах представа или, по-точно, малкото, което знаех, още повече ме объркваше. Що се отнася до Джерълд Шърууд, при положение, че ми каза истината (а аз бях склонен да му вярвам), и той не знаеше много повече от мен.

Слава богу, че Хайъръм не е в течение за телефона в кабинета на Шърууд, нито пък за останалите телефони по домовете на „четците“.

Впрочем той едва ли ще успее да научи нещо за тези телефони. Защото хората, които ги имат, ще ги скрият на сигурно място и ще си държат здраво езика зад зъбите, щом веднъж тази история се разчуе. А бях сигурен, че само след няколко часа целият град ще знае за тайнствените телефони. Защото нито Хайъръм, нито Том Престън умеят да си държат големите уста затворени.

„Кои ли са тези хора“? — попитах се аз и изведнъж се сетих. Това можеха да бъдат само разни самотници, нещастници, вдовици без спестявания и без пенсии, възрастни хора, чиито старини не са осигурени, пропадналите и неуспелите в живота.

Точно такъв бе случаят и с Шърууд, и с мен. С него се бяха свързали, ако може така да се каже, малко преди да банкрутира; и към мен проявиха интерес едва когато моят бизнес се провали и бях принуден да призная финансовия си крах. Плюс това човекът, който изглеждаше най-много замесен, беше най-големият пияница и нехранимайко в града.

— Е, какво мълчиш? — попита полицаят.

— Интересува те какво знам по въпроса ли?

— Именно. Иначе толкова по-зле за теб!

— Виж какво, Хайъръм, да не си посмял да ме заплашваш. Дори не се опитвай! Защото…

Вратата се отбори и Флойд Колдуел си подаде главата.

— Движи се! — изкрещя той. — Стената се движи!

Ние с Хайъръм скочихме и се втурнахме презглава към изхода. По улиците тичаха и крещяха хора; насред платното баба Джоунс подскачаше на едно място и пищеше пронизително, а бонето едва се държеше на темето й.

От другата страна на улицата видях в колата Нанси и се затичах право към нея. Тя вече беше запалила мотора и щом ме видя, бавно потегли надолу. Подскочих, метнах се на задната седалка и се прехвърлих отпред. За това време колата вече беше стигнала до аптеката на ъгъла и набираше скорост. Една-две други коли също се бяха запътили към главното шосе, но Нанси рязко натисна газта и ги изпревари.

— Знеш ли какво се е случило? — попита тя.

Поклатих глава.

— Само чух, че преградата се движи.

Стигнахме до знака, където трябваше да се спре, преди да се излезе на главното шосе, но Нанси дори не намали. Беше безпредметно, на шосето нямаше никакво движение — преградата спираше потоците коли, идващи от двете страни.

Нанси зави и излезе на широкия асфалтиран път. Отсрещната страна, точно пред нас, бе задръстена от гъсто натъпкани една до друга коли. Камионът на Гейб си беше на мястото, предницата му стърчеше с единия си край във въздуха, а ремаркето беше затиснало в канавката злощастната ми кола. Встрани от камиона имаше струпани други коли — по всяка вероятност те бяха пресекли линията в средата на шосето с надеждата да завият в последния момент, но неуспели, бяха задръстили и другата половина на пътя още преди преградата да започне да се движи.

На това място преградата вече я нямаше. Разбира се, с просто око не можеше да се види дали е тук, или не, но по-нагоре, на около четвърт миля, имаше неопровержими доказателства за нейното преместване.

Там тълпа обезумели хора бягаше, за да се спаси от невидимата сила, която я преследваше по петите. А зад бегълците се носеше вихрушка от изтръгнати с корени растения и дори цели дървета и очертаваше границата на движещата се преграда. Тя се простираше от двете страни на пътя, докъдето стига погледът, и сякаш живееше свой отделен живот — търкаляше се, подскачаше, бавно пълзеше напред, а дърветата тромаво се препъваха в собствените си корени и разперени клони.

Стигнахме до мястото, където колите бяха задръстили пътя. Нанси загаси мотора. В настъпилата тишина ясно се чуваше тихото шумолене на странния вихър, който се движеше напред. От време на време се чуваше пукането и пращенето на клоните на изкоренените дървета, когато се прекатурваха.

Излязох от колата, заобиколих я и тръгнах напред по шосето, като си пробивах път между натрупаните коли. Най-после излязох от задръстването, пред мен по пътя все така тичаха хора — впрочем не все така, защото сега те изминаваха бегом известно разстояние, после спираха на малки групички, поглеждаха назад към търкалящия се въздушен вал, пак хукваха и след малко отново спираха. Някои дори не си правеха труда да бягат, а вървяха с отмерена крачка.

Отстъпваха не само хората. Като че ли самият въздух трептеше по особен начин, стрелкаха се тъмни телца — това бяха орляци насекоми и птици, които също отстъпваха пред неумолимата тайнствена сила.

Преградата помете всичко, остави зад себе си пустиня и само две изсъхнали дървета. Не се учудих, че са оцелели, защото бяха мъртви и за тях преградата не значеше нищо. Тя отхвърляше само това, в което има живот. Макар че, ако Лен Стрийтър е прав, тази стена не се противопоставяше на всякакъв живот, а само на някои негови форми и видове.

С изключение на тези две сухи дървета земята беше гола. По нея не остана нито стрък трева, нито едно растение, нито едно храстче или дръвче. От всичко зелено нямаше и следа.

Слязох от платното, коленичих и заопипвах голата земя. Тя не беше само гола — цялата беше изорана и набраздена, сякаш някакъв гигантски трактор бе минал през нея и я бе подготвил за сеитба. Стана ми ясно, че именно изтръгнатата с корен растителна покривка бе причината за това. Нито едно коренче не беше останало, нито дори частица от корен, дори най-тънките бяха изтръгнати. Всичко, което беше расло на тази земя, бе пометено и сега бе част от фантастичния вихър, който се движеше пред невидимата стена.

Глуха гръмотевица разкъса небето над главата ми. Погледнах през рамо и видях, че бурята, която цяла сутрин заплашваше да се разрази, ще връхлети всеки момент. Но облаците не бяха покрили цялото небе, а се носеха във висините разпокъсани и раздърпани от вятъра.

— Нанси! — извиках аз, но тя не отговори.

Изправих се бързо на крака и се обърнах. Тя беше зад мен, когато си запробивах път между колите, а сега я нямаше никаква.

Върнах се да я намеря и в този момент синята лимузина, спряла на отсрещната страна, се изтърколи оттам и бавно излезе на пътя; зад кормилото седеше Нанси. Сега разбрах къде беше изчезнала — търсила е между колите някоя, която да не е блокирана между другите и същевременно да е отключена. Колата се изравни с мен и аз се затичах леко да не изостана. През полуотворения прозорец долиташе развълнуваният глас на радиокоментатора. Отворих в движение вратата и скочих вътре.

— …повика войска и официално уведоми Вашингтон. Първите военни части ще потеглят само след… не, току-що се получи съобщение, че вече са тръгнали…

— За нас говори — каза Нанси.

Протегнах ръка и завъртях копчето, за да настроя радиото по-добре.

— …току-що. Преградата се движи! Повтарям — преградата се движи. Нямаме сведения относно скоростта и разстоянието, което е изминала, но знаем, че това става в посока извън града. Тълпата, насъбрала се от външната страна на преградата, бяга панически. Съобщавам и нови данни: скоростта, с която се придвижва, е приблизително равна на човешки ход. Вече е изминала близо една миля…

Ама че лъже, не се беше отдръпнала и на половин миля от първоначалното си положение.

— …въпросът е дали изобщо ще спре. Докъде ще се придвижи? Има ли начин да спре? Възможно ли е да продължи така безкрай?

— Брад, как мислиш, дали ще изтика всички от Земята2 Всички с изключение на нас, които сме в Милвил?

— Не знам — глупаво отговорих аз.

— И ако стане така, къде ще ги изтика? Къде другаде може да се отиде?

— …Лондон и Берлин — гърмеше радиото. — Изглежда, на руснаците още не им е съобщено какво става. От тях не са постъпили никакви официални изявления. Разбира се, правителствата на различните страни ще се затруднят да излязат с официални изявления по този въпрос. На пръв поглед създалото се положение не е предизвикано от действията на отделно лице или правителство. Но се носят слухове, че това е изпробване на някакъв нов вид оръжие. В такъв случай, ако това е вярно, не е ясно защо за експеримента е избран именно град Милвил. Обикновено такива опити се провеждат на военни полигони при спазване на най-строга тайна.

През цялото време, докато радиото говореше, колата бавно се движеше и сега бяхме на не повече от сто крачки от преградата. Пред нас, от двете страни на пътя, сантиметър по сантиметър се търкаляше огромно кълбо растителност, а по-нагоре хората все така се оттегляха.

Обърнах се и погледнах през задното стъкло към задръстеното шосе. Между колите и около тях се беше насъбрал народ. Най-после жителите на Милвил бяха дошли да погледат как преградата се движи.

— …помита всичко по пътя си — крещеше радиото.

Огледах се и видях, че бяхме стигнали почти до самата преграда.

— Внимавай — предупредих аз Нанси — да не се блъснем в нея.

— Ще внимавам — каза тя някак прекалено хрисимо.

— …Като вятър — говореше спикерът, — който гони пред себе си дълга редица изкоренени растения, храсти и дървета. Като вятър…

И в този момент действително задух вятър — отначало само полъха и вдигна облаци прах над оголената земя, а после връхлетя истински ураган. Завъртя колата и безмилостно заудря по ламарината.

Ето я бурята, която от сутринта заплашваше да се разрази. Нямаше нито светкавици, нито гръмотевици и когато протегнах врат да видя небето през предното стъкло, зърнах същите разпокъсани облаци, които приличаха повече на останки от отминала буря.

Вятърът завъртя колата на сто и осемдесет градуса и сега я занасяше на една страна по шосето и заплашваше всеки момент да я преобърне. Нанси се бореше с кормилото и правеше отчаяни опити да насочи колата по посока на вятъра.

— Брад! — изкрещя тя.

И в този момент по колата заудряха тежки капки дъжд. Тя започна да се накланя и разбрах, че този път спасение няма — нищо не може да предотврати обръщането. Но внезапно колата се блъсна в нещо, изправи се от удара и с някаква частица от съзнанието си разбрах, че вятърът ни е притиснал плътно до преградата.

Казвам „частица от съзнанието ми“, защото почти изцяло бях погълнат от гледката на най-странните дъждовни капки, които някога съм виждал.

Това не бяха дъждовни капки, макар че падаха като проливен дъжд, барабаняха по колата и я изпълваха с оглушителен шум.

— Град! — извика Нанси. Но не беше и град.

По капака на колата и по асфалта чукаха, подскачаха и танцуваха като полудели малки кафяви топчета.

— Семена! — извиках аз в отговор. — Това са семена!

Не беше обикновена буря, защото тази, която очаквахме от сутринта, беше изгубила силата си още преди да стигне до Милвил. Това бе дъжд от семена, докаран от мощен вятър, който нямаше нищо общо с нашите земни атмосферни условия.

Като мълния през ума ми премина на пръв поглед нелогичната мисъл, че вече няма нужда преградата да се движи. Тя изора и бранува земята, подготви я за сеитба, след това дойде засяването и сега всичко бе приключило.

Вятърът стихна, последното семе падна, шумът и яростното свирене отминаха и ние стояхме зашеметени от безмълвната тишина. Обзе ни вледеняващо душата чувство, че някаква чужда сила е променила всички природни закони, така че вместо дъжд от небето се сипеха семена, а вятърът духаше отникъде.

— Брад — каза Нанси, — започвам да се страхувам. Никога през живота си не съм се страхувала, а сега съм така изплашена!

— Вече свърши — започнах да я успокоявам аз. — Бурята премина и преградата спря да се движи. Сега всичко е наред.

— Нищо подобно — възрази тя, — то едва сега започва.

Към нас тичаше някакъв човек. Освен него на пътя нямаше жива душа. Всички, които се бяха струпали около спрените коли, бяха изчезнали. Навярно са побягнали назад към града, когато задуха вятърът и заваляха семената.

Сега видях, че беше Ед Адлър. Той викаше нещо, но не се чуваше. Ние с Нанси слязохме от колата и зачакахме. Той дойде, запъхтян от тичането.

— Брад, ти сигурно не знаеш — Хайъръм и Том Престън настройват хората срещу теб. Разправят, че си забъркан във всичко това, и за някакви телефони говорят…

— Що за глупости! — извика Нанси.

— То се знае, че са глупости, но хората са се наострили. Сега малко им трябва, за да повярват в какво ли не. Готови са всичко да приемат за чиста монета. На тях им трябва някакво обяснение и могат да се хванат и за най-малкото. Никак няма да се замислят вярно ли е, или не.

— Какво да правя? — попитах го аз.

— Според мен най-добре е да се скриеш някъде, Брад, докато се поуталожат духовете. След ден-два…

Поклатих глава.

— Много съм зает, чака ме работа.

— Но, Брад…

— Аз нямам вина, Ед. Не зная какво е това, но едно нещо зная със сигурност: нямам пръст в тази работа.

— Това е без значение, те няма да те питат.

— Има значение — възразих аз.

— Хайъръм и Том твърдят, че са намерили онези странни телефони…

Нанси отбори уста да рече нещо, но аз я изпреварих и не й дадох възможност да се обади.

— Зная за телефоните. Хайъръм ми каза всичко. Ед, повярвай, телефоните нямат нищо общо с това. Те са съвсем друга история.

С крайчеца на окото видях, че Нанси ме гледа учудено.

— Забрави за телефоните.

Надявах се, че тя ща разбере какво искам да кажа, и, изглежда, така и стана, защото си премълча. Всъщност не бях сигурен, че е имала намерение да говори за това, нямах представа дали Нанси знае за телефона в кабинета на баща си, но не можех да рискувам.

— Брад — каза Ед предупредително, — ще пострадаш.

— Невъзможно е да избягам — обърнах се аз към него. — Човек не може да избяга и да се скрие. Особено от такива като Хайъръм и Том.

Той ме изгледа отгоре додолу.

— Така е. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш. Изпрати Нанси. Аз имам малко работа.

Погледнах към Нанси. Тя ми кимна.

— Добре, Брад, но нали колата е тук на пътя? Мога да те закарам до вас.

— По-добре да мина напряко. Ако Ед е прав, така шансът да ме забележи някой е по-малък.

— Ще я изпратя до вратата — обеща Ед.

„Докъде стигнахме за някакви два часа, помислих си аз, да не смее човек да остави момиче само на улицата!“