Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (8)

8.

Докато стигна вратата на къщата, по улицата вече тичаха хора — панически, презглава, с разширени от ужас очи. Всички бягаха стремглаво по посока на зловещия водовъртеж от звуци, сякаш сирената беше чудовищна свирка в ръцете на съвременен свирач в пъстър костюм^[1], а хората — плъховете, които се страхуват да не изостанат.

Тук бе старият чичо Андрюс — той куцукаше и с необичайна за него пъргавина почукваше с бастуна си по улицата, а вятърът духаше бялата му брада право в лицето. Ето я и баба Джоунс, с нахлупено на главата старомодно боне. В бързината бе забравила да го завърже и връзките му се вееха върху раменете й. Тя беше единствената жена в Милвил (а нищо чудно и в целия свят), която все още носеше такова боне с огромна периферия и ужасно се гордееше с него. След нея търчеше пасторът Сайлъс Мидълтън; физиономията му застинала в израз на високомерно отвращение, но това ни най-малко не му пречеше да подтичва. С дрънчене премина старата таратайка, зад кормилото й се беше превил одве бесният син на Джонсънови, а отзад натъпкал приятелите си — и те хулигани като него. Крещяха и мяукаха, доволни от създалата се паника и от възможността да я увеличат още повече. И много други, включително тълпа деца и кучета.

Отворих портата и излязох на улицата. Не хукнах да бягам като останалите. Знаех причината за тревогата, а освен това ме гнетяха много други неща, които още не бяха известни никому. Най-вече за Тъпър Тайлър и неговия дял в настъпилата бъркотия. Колкото и невероятно да звучи, дълбоко в себе си аз бях убеден, че Тъпър има пръст във всичко това и че по някакъв начин именно той е забъркал тази каша.

Опитах се да мисля, но събитията от последните два дни бяха прекалено големи, за да ми се поберат в главата, и просто не знаех откъде да започна. Затова и не съм забелязал кога колата се е промъкнала зад гърба ми. Усетих я едва когато се хлопна вратата. Обърнах се и видях Нанси зад кормилото.

— Сядай, Брад! — изкрещя тя, за да я чуя през воя на сирената.

С един скок се намерих вътре, затворих вратата и колата се понесе по улицата. Беше голяма и мощна. Покривът й бе свален и отначало ми беше странно, че се возя в кола без покрив.

Сирената млъкна. Току-що светът бе изпълнен до пръсване с адския й рев, а в следващия миг воят престана, чу се само последно слабо изскимтяване. После дойде тишината, но под огромната й пгежест в съзнанието ми все още се спотайваше виенето на сирената, сякаш не беше спряла, а само се бе отдалечила.

В настъпилата ледена тишина се почувствувах уязвим и безпомощен и ми мина абсурдната мисъл, че във воя на сирената имаше цел и стремеж към нещо. А сега, със спирането му, всичко изведнъж изгуби смисъл.

— Много ти е хубава колата — казах аз първото, което ми дойде наум. За нищо друго не се сетих, а нали все трябваше да кажа нещо.

— Татко ми я подари за рождения ден.

Колата се движеше безшумно. Долавяше се само лекото триене на гумите по асфалта.

— Брад — попита Нанси, — какво става? Говорят, че колата ти стои смачкана насред пътя, а от теб нямало и следа. Какво общо може да има твоята кола със сирената? Освен това на шосето имало и много други коли…

— Някой е издигнал ограда около Милвил — казах аз.

— Че кой пък ще строи ограда?

— Тя не е обикновена, а невидима.

Наближихме главната улица. Тълпата бе значително нараснала. Хората вървяха по тротоарите, по платното на улицата и даже през тревните площи. Нанси съвсем малко намали скоростта и сега колата едва пълзеше.

— Значи ограда, казваш?

— Да. Кола без шофьор може да мине през нея, но човек не може. Подозирам, че не пропуска нищо живо. Омагьосана стена като в приказките.

— Само това остава — да започнеш да вярваш в чудеса.

— Допреди един час не вярвах, но сега…

Излязохме на главната улица. Пред общината се бе насъбрала огромна тълпа и народът продължаваше да приижда. По улицата тичаше Джордж Уокър, месарят от „Червеният бухал“, със затъкната в колана престилка и кривната на едно ухо бяла шапка. Секретарката на доктор Фейбиън, Норма Шепърд, се бе качила върху един сандък на тротоара, за да вижда по-добре, а Буч Ормзби, собственикът на бензиностанцията, която е точно срещу общината, беше застанал на бордюра и непрекъснато триеше с парцал изцапаните си ръце.

Нанси спря пред бензиностанцията и угаси мотора.

Някакъв човек пресече бетонната площадка и дойде при нас. Наведе се и се подпря на вратата.

— Как вървят работите, приятелю? — попита ме той. Аз го погледнах и отначало не го познах, но после изведнъж си спомних. Той разбра, че се сетих, и ми се усмихна.

— Да, същият, който ти смачка колата. — После се изправи и ми подаде ръка. — казвам се Гейбриъл Томъс. Викат ми просто Гейб. Там на пътя не успяхме да си научим имената.

Стиснах му ръката и си казах името, после му представих Нанси.

— Господин Томъс — каза Нанси — чух, че на шосето е станало нещо, но Брад не иска да разправи какво точно.

— Как да ви кажа, госпожице… Много странна история. Уж няма нищо на пътя, пък като се блъснеш в него, то те спира, сякаш е каменна стена. И дори след като те спре, пак виждаш през него, като през въздух.

— Обадихте ли се във фирмата? — попитах го аз.

— Да, разбира се, веднага им се обадих. Обаче никой не ми повярва. Взеха ме за пиян. Толкова пиян, че ме е страх да шофирам, чакам тук да изтрезнея и скалъпвам цялата тази история за оправдание.

— Така ли ви казаха?

— Не, госпожице, но аз много добре знам какво си мислят. И най ми е мъчно, че изобщо са могли да си помислят такова нещо за мен. Та аз изобщо не пия. И досието ми е безупречно. Три години вече подред печеля шофьорските премии. — Той се обърна към мен: — Просто не знам какво да правя. Оттук не мога да изляза. Няма никакъв начин — стената е опасала целия град. А аз живея на петстотин мили и жена ми е сам-самичка с шест деца, най-малкото е още бебе. Как ще се справи, не знам. Тя разбира се, е свикнала с моите постоянни пътувания, но знае, че не се задържам повече от три-четири дни. Толкова трае един курс. Ами ако не успея да се измъкна оттук цели две-три седмици, а може и месеци? Тогава какво ще прави тя? Пари отникъде, върви, че плащай вноската за къщата и храни шест деца.

— Може да не е за дълго — казах аз, като се опитах да го поободря. — Може някой да открие каква е тази работа и да се справи с преградата. Може би и от само себе си да изчезне. А дори да не изчезне, фирмата нали ще изплаща заплатата на жена ви? В края на краищата вие не сте виновен…

Той изсумтя презрително.

— Всеки друг, но не и те. До един са мошеници.

— Още е рано да се тревожите — казах аз. — Все още не знаем каква е работата и дотогава…

— Прав сте — съгласи се той. — Пък и не съм аз единственият. Видях вече доста хора, които са на същия хал. Току-що разговарях пред бръснарницата с едного, жена му била в… Как се казваше?

— Елмор — подсказа Нанси.

— Да, в болницата в Елмор и той сега се е побъркал от страх, че няма да отиде на свиждане. Все повтаряше, че работите може всеки момент да се оправят и да излезе от града. Била много зле и всеки ден ходел при нея. Щяла да го чака както винаги и нямало да разбере защо не е отишъл. Доколкото ми стана ясно, не била съвсем с всичкия си. Имаше и един друг — на него пък близките му заминали на почивка в Йелоустоун и днес ги чакал да се върнат. Щели да бъдат много изморени от пътуването, а няма да могат да се приберат вкъщи. Очаква да си дойдат някъде рано следобед и мисли да излезе на шосето до преградата. Не че може да помогне с нещо, ама какво друго да прави? И колко още хора, които работят извън град, а сега не могат да се явят на работа… Някой пък ми разправи за едно тукашно момиче, което щяло да се жени утре за момче от Куун Вали, но сега, разбира се, работата няма да стане.

— Изглежда, че с доста хора сте говорили — казах аз.

— Шшт! — изшътка Нанси.

На площадката на стълбите пред общината се изправи кметът Хиги Морис и замаха с ръце към тълпата да млъкне.

— Скъпи съграждани! — извика Хиги с фалшивия си глас, сякаш говореше на предизборно събрание. От този глас на човек му се повръща. — Скъпи съграждани, моля за тишина!

— Давай, Хиги! — извика някой.

През тълпата премина смях, но това бе нервен смях.

— Приятели мои — продължи Хиги. — Изглежда, че изпаднахме в голяма беда. Вие сигурно сте чули вече какво се случи. Не знам какво сте чули, защото се носят най-различни слухове. Аз самият не знам точно какво става. Извинявайте, че използувах сирената, за да ви свикам, но това ми се видя най-бързият начин.

— Хайде, стига си го усуквал! — извика някой. — Говори по същество!

Този път никой не се засмя.

— Е, добре — каза Хиги, — ще пристъпя направо към въпроса. Не знам как по-точно да се изразя, но работата е там, че ние сме отрязани от останалия свят. Около нашия град се появи някаква стена, която нито пуска някого да влезе, нито да излезе оттук. Не ме питайте що за стена е това, нито пък как се е появила. Нямам представа. А и не мисля, че някой знае. Може би в това няма нищо страшно и няма защо да се безпокоим. Може да е за късо време и да изчезне, както се е появила. Това, което всъщност искам да ви кажа, е, че трябва да запазим спокойствие. Всички сме засегнати по един или друг начин и трябва всички заедно да търсим изход. Засега няма от какво да се страхуваме. Ние сме отрязани само в този смисъл, че не можем да излезем от града, но имаме връзка с външния свят. Телефонната линия е в изправност, както и електричеството и газта. Имаме достатъчно храна за десет дни, може би и за повече. А дори и да привърши храната, можем лесно да си набавим. Камиони, натоварени с припаси или други неща, от които имаме нужда, могат да бъдат докарани до преградата и след като шофьорът слезе, да ги издърпаме, защото преградата не спира неодушевени предмети.

— Един момент, кмете! — провикна се някой.

— Да? — каза Хиги и се огледа наоколо да види кой смее да го прекъсва. — Вие ли бяхте това, Лен?

— Аз — отговори човекът.

Сега и аз видях, че това беше Лен Стрийтър, нашият преподавател по естествени науки в гимназията.

— Кажете какво има.

— Предполагам, че основавате последното твърдение за неодушевените предмети, които могат да минават безпрепятствено преградата, на случая с колата, спряна на шосето за Куун Вали.

— Да, разбира се — каза Хиги снизходително, — точно този случай имам предвид. Какво можете да кажете по въпроса?

— Нищо — отговори Лен Стийтър. — Нищо, що се отнася до самата кола. Но се надявам, че при изследването на това явление вие ще се придържате в рамките на логиката.

— Съвършено вярно — лицемерно отговори Хиги. — Точно и така възнамеряваме да постъпим.

Ала по начина, по който го каза, на човек му ставаше ясно, че не е разбрал забележката на Лен, че не му е ясно накъде бие той с думите си.

— В такъв случай мой дълг е да ви предупредя да не прибързвате с изводите си. А именно, че щом в колата не е имало човек, значи не е имало никакво живо същество.

— Но точно така е било — започна да спори Хиги. — Шофьорът оставил колата и отишъл някъде.

— Хората — започна да обяснява търпеливо Лен — не са единствената форма на живот в природата. Ние не можем да сме сигурни, че в колата не е имало никакви живи организми. Дори напротив, убедени сме, че е имало живот под една или друга форма. Вътре може да е имало една-две мухи. Върху капака може да е имало скакалец. И вън от всякакво съмнение е, че както в самата кола, така и по повърхността й е имало много микроорганизми. А микроорганизмите са също така форма на живот, както и ние с вас.

Хиги стоеше на площадката и слушаше в недоумение. Явно не можеше да си изясни дали Стрийтър му се подиграва, или не. По всяка вероятност никога не беше чувал за съществуването на микроорганизми.

— Знаеш ли, Хиги — отекна друг глас, който познах, че е на доктор Фейбиън, — нашият млад приятел е прав. Разбира се, че е имало микроорганизми. Как не, се сетихме веднага!

— Добре, така да бъде — съгласи се Хиги. — Щом и докторът така казва… Да допуснем тогава, че Лен е прав. Но нали това не променя нещата?

— За момента не — съгласи се докторът.

— Единственото, върху което исках да ви обърна внимание, е, че въпросът не се свежда само до живите организми. Ако искаме да вникнем в създалото се положение, трябва от самото начало да тръгнем по правилен път. Не бива да изхождаме от погрешни предпоставки.

— Имам един въпрос, кмете — обади се някой друг. Опитах се да видя кой е, но не можах.

— Питай — каза Хиги доволно, защото щяха да прекъснат Стрийтър.

— Ето каква е значи работата — започна човекът. — Аз работя на строежа на новия път, на юг от града, и сега не мога да отида на работа. Може и да ми запазят мястото ден-два, но повече от това предприемачът няма да чака. Той си е сключил договор и неговите минути са броени, плаща неустойка за всяко закъснение. Така че на него му трябват хора да вършат работа и той не може да пази едно място повече от ден-два.

— Всичко това ми е известно — каза Хиги.

— И не съм само аз — продължи човекът. — Много хора работят извън града. Не знам как е с другите, но аз без тази надница за никъде не съм. Нямам никакви спестявания, на които да разчитам. И какво ще стане с нас, които не можем да се явим на работа? Надница няма да вземем, а в банката нямаме пукната пара.

— Тъкмо щях да говоря по този въпрос — каза Хиги. — Добре съм запознат с вашето положение, както и с положението на доста други. В малък град като нашия няма работа за всички и мнозина са принудени да търсят работа навън. Също така ми е известно, че много хора са зле с парите и не могат без надниците си. Ние се надяваме, че всичко ще се уреди достатъчно бързо, така че никой да не загуби мястото си. Но ще ви кажа следното. Обещавам тук пред всички, че ако не се изясни положението, както се надявам, нито един от вас няма да остане гладен. Нито един от вас няма да бъде изгонен от къщи, защото не е платил вноската или няма достатъчно пари за наем. Такова нещо няма да ви се случи. Поради създалите се обстоятелства много от вас ще загубят работата си, но за всеки един ще се погрижим. Ще назнача специална комисия, която да преговаря с търговците и с банката, и освен това ще установим такава система за отпускане на кредити, която ще ви извади от затрудненото положение. Всеки от вас, който пожелае да му бъде отпуснат заем или кредит, може да е сигурен, че ще го получи.

Хиги погледна към Даниъл Уилоуби, който стоеше едно-две стъпала по-ниско от него.

— Така ли е, Дан? — попита той.

— Да — каза банкерът, — така е. То се знае, че е така. Ще направим всичко, което е по силите ни.

Но явно идеята не му харесваше. Просто личеше по физиономията му. Болеше го, като казваше, че ще направи каквото може. Той обичаше гаранцията, сигурната гаранция за всеки отпуснат долар.

— Засега е още твърде рано да разберем какво точно се е случило — продължи Хиги. — До довечера може да научим много повече по въпроса. Най-важното е да запазим спокойствие и да не изпадаме в паника. Не претендирам, че ми е известно какъв обрат ще вземат събитията. Ако тази преграда си остане така, ще се сблъскаме с доста трудности, но сега засега нещата не са чак толкова зле. Допреди час ние бяхме градче, за което никой не беше чувал. Пък и нямаше с какво толкова да се прочуем. Но сега за нас знае целият свят. За нас се пише по вестниците, говори се по радиото и телевизията. Нека Джо Евънс се качи тук и каже какво знае по въпроса.

Той се огледа наоколо и откри Джо в тълпата.

— Ей, вие там — каза кметът, — направете път на Джо да дойде при мене.

Редакторът се изкачи по стълбите и се обърна към хората.

— Засега още няма много за казване — започна той. — Обадиха ми се от повечето телеграфни агенции и от няколко вестника. Всички искаха да знаят какво става. Казах им каквото можах, но то не е достатъчно. Една телевизионна компания изпраща от Елмор снимачен екип. Като излизах от къщи, телефонът още звънеше и предполагам, че и в редакцията постоянно се звъни. Можем да очакваме, че пресата и радиото ще отделят голямо внимание на всичко, което става тук, и не се съмнявам, че щатските и федералните власти няма да ни оставят на произвола на съдбата. А струва ми се, че и научните кръгове ще проявят интерес.

Човекът, който работеше на строежа на новия път, се обади отново:

— Джо, мислиш ли, че учените ще открият каква е работата?

— Не зная — каза Джо.

Хайъръм Мартин си проправи път през тълпата и пресече улицата. Изглеждаше много целеустремен и аз се запитах какво ли е намислил.

Някой пак задаваше въпрос, но вниманието ми бе отвлечено от Хайъръм и не чух за какво става дума.

— Брад — рече някой до мен.

Обърнах се.

Беше Хайъръм. Шофьорът на камиона си беше отишъл.

— Да — казах аз. — какво има?

— Ако си свободен, бих искал да поговоря с теб.

— Говори — казах аз, — имам време.

Той посочи с глава към общината.

— Добре. — Отворих вратата на колата и слязох.

— Ще те чакам — каза Нанси.

Хайъръм заобиколи тълпата и се запъти към страничната врата. Последвах го.

Но цялата работа никак не ми хареса.