Клифърд Саймък
Всичко живо е трева (13)

13.

Съзрях блещукането на огъня дълго преди да стигна колибата. Като наближих, видях, че Тъпър вече е станал и приготвя вечерята.

— Поразходи ли се? — попита той.

— Обиколих наоколо — отговорих аз. — Няма много за гледане.

— Само Цветя — съгласи се Тъпър.

Той си избърса брадата и преброи пръстите на едната си ръка; след това ги преброи отново, да не би да е допуснал грешка.

— Тъпър?

— Кажи, Брад.

— Навсякъде ли е така? Искам да кажа на тази Земя. Освен Цветята друго няма ли?

— Понякога идват и други.

— Други?

— От други светове — каза той. — Но пак си отиват.

— Какви са те?

— Шегобийци. Търсят си забавления.

— Какви забавления?

— Не знам — отговори той. — Просто забавления.

Беше намусен и отвръщаше неохотно.

— Добре, а като изключим тях, няма нищо друго освен Цветята, така ли? — попитах аз.

— Да — каза той.

— Но ти не си ходил навсякъде.

— Те ми казаха — отговори Тъпър. — Те никога не лъжат. Не са като хората в Милвил. За какво им е да лъжат?

С две пръчки той премести гърнето на по-слаб огън.

— Домати, нали обичаш домати?

Аз кимнах и Тъпър клекна до гърнето, за да наглежда яденето по-отблизо.

— Те говорят само истината — върна се той към въпроса, който му бях задал. — Не могат да изрекат никакба лъжа. Така са устроени. Истината е вътре в тях и те живеят с нея. Няма и защо да лъжат. Хората лъжат от страх да не им навреди някой, а тук няма кой да навреди на Цветята.

Тьпър ме погледна предизвикателно, готов да спори с мен.

— Не съм казал, че лъжат — успокоих го аз. — Дори не съм си помислял такова нещо. Под „истината е вътре в тях“ ти разбираш техните знания, така ли?

— Май че да. Те знаят много неща, за които никой в Милвил дори не е чувал.

Не му възразих. Милвил беше предишният свят на Тъпър. За него Милвил представляваше цялото човечество.

Тъпър се върна към любимото си упражнение по аритметика. Гледах го как клечи — щастлив и доволен.

Отново се учудих на странната му способност да общува с Цветята, да ги познава така добре и отблизо, че да може да говори от тяхно име. Възможно ли е, питах се, този олигавен, непрекъснато броящ пръстите си идиот да е надарен с някакво шесто чувство, което липсва на обикновените хора? Дали това не е компенсация за всичко останало, от което е лишен?

В края на краищата човешките сетива са много несъвършени, но никой не знае какво му липсва и не страда поради самия факт, че не може да се види различен от това, което представлява. Напълно е възможно вследствие някаква странна комбинация на гените Тъпър да притежава способности, които другите нямат, и никога и през ум да не му минава, че това, което е съвсем естествено за него, липсва у останалите. И може би тази свръхчовешка способност беше в някакъв унисон с непознатите особености на Цветята.

Когато гласът по телефона ми предложи дипломатическата мисия, той спомена, че съм бил горещо препоръчан. Нима този човек остреща ме беше препоръчал? Много ми се искаше да го попитам, но не посмях.

— Мяу — обади се Тъпър; — мяу, мяя-у.

Справедливостта изисква да призная, че мяучеше като същинска котка. Той въобще умееше да наподобява всякакви звуци. Напълно се беше усъвършенствувал в подражаването на какви ли не животни и птици.

Не му обърнах внимание. Той се беше оттеглил в собствения си свят и по всяка вероятност бе забравил за моето присъствие.

Гърнето на огъня вдигаше пара и във вечерния въздух се разнесе миризма на готвено. На изток ниско над хоризонта се появи първата звезда и между прашенето на въглените и звуците, които издаваше Тъпър, аз пак почувствувах миговете тишина, така безкрайно дълбоки, че като се опитах да се вслушам в тях, ми се замая главата.

Тук беше царството на тишината, огромна планета, потънала във вечна тишина, която се нарушаваше единствено от ромона на водата, полъха на вятъра и натрапници като Тъпър и мене. А може би Тъпър не беше вече натрапник.

Седях сам, защото човекът от другата страна на огъня се беше откъснал от мен и от всичко наоколо; беше се заключил в убежище, построено от самия него, само за него, зад врата, която никой друг не можеше да отвори, понеже никой нямаше и не можеше да има ключ за нея.

Сам сред безмълвието, аз почувствувах лилата — лекото, едва доловимо присъствие на владетелите на планетата. Имаше и дружелюбност, но тя беше отблъскваща като умилкването на някакво чудовище. И страх обзе душата ми.

„Що за глупост — помислих си аз. — Да ме е страх от цветя!“

Котката на Тъпър, самотна и окаяна, се скиташе из мрака на влажни лесове в страната на страшни великани и жално мяучеше и луташе В този свят на неизвестното.

Страхът се отдръпна извън кръга на огъня. Но лилата остана, притаена зад хълмовете.

Враг? Или само нещо непознато?

Ако е враг, тогава той е най-страшният — безмилостен и несломим. Защото растителният свят е единственият източник на енергия, който храни царството на животните. Само растенията могат да съберат, преработят и натрупат това, което поддържа живота. А животните могат да съществуват единствено като използуват енергията, доставена им от растителния свят. И ако растенията умишлено потънат в сън или станат негодни за ядене, те обричат живота на гибел.

Тази способност на Цветята — да се превръщат в каквото поискат, беше много опасна. В градината на Тъпър те бяха се превърнали в дървета, храсти, лози, плодове, зеленчуци. Те не само заприличваха на други растения, а действително се превръщаха в тях.

Да речем, че ги пуснем на нашата Земя и те ни предложат да заместят нашите дървета с по-добри или пък същите дървета започнат да растат по-бързо и по-нависоко, да хвърлят по-дебела сянка и да дават по-добър дървен материал. Или да се превърнат в пшеница, по-едрозърнеста и по-високодобивна от нашата, устойчива на всякакви атмосферни условия. Да речем, че сключим с тях договор и те заместят всички зеленчуци, треви, житни култури, дървета — всичко, което расте на Земята — и започнат да дават на хората повече храна, повече дървен материал, повече от всичко. Тогава гладът и оскъдицата ще изчезнат, защото Цветята ще ни дават всичко, от което се нуждаем. И когато човек започне изцяло да се осланя на тях, когато изгради цялата си икономика на тях и животът му започне да зависи от изпълнението на договора, тогава човечеството ще бъде в ръцете им. За една нощ те могат да се откажат да бъдат вече пшеница, царевица или трева; могат изведнъж да обрекат Земята на гладна смърт. А може и да станат отровни: така ще ни изтребят по-бързо и по-състрадателно. Или в случай че ни намразят достатъчно, могат да изпълнят въздуха с цветен прашец, към който целият земен живот да изпитва такава алергия, че когато най-после настъпи смъртта, тя да бъде добре дошла.

А какво ще стане, ако човек не сключи никакъв договор с тях, но те все пак дойдат и тайно се превърнат в пшеница, трева и всичко останало, убият и заместят земните растения? И в този случай крайният резултат ще е същият.

Ние бяхме в тяхна власт — няма да ни питат дали ще ги пуснем, или не. Те можеха да ни избият, можеха и да не ни избият, но същността не се променяше — можеха да сторят това, когато поискат.

Но ако Цветята са решили да проникнат на Земята, ако искат да я завладеят, като унищожат целия живот, защо започнаха преговори с мен? Те можеха да дойдат на Земята, без да ни уведомят за това. Вярно, то щеше да им отнеме малко повече време, ала пътят им беше открит; нищо не можеше да ги спре, защото ние нямаше да знаем. Ако лилавите цветя напуснат градините на Милвил и постепенно и незабелязано се разпространят из тихите кътчета край канавки и огради, това едва ли ще направи впечатление някому. Година след година те ще се множат и за около век така ще се разпространят, че вече нищо няма да им се опре.

В същото време една мисъл се промъкна в главата ми и настойчиво поиска да й обърна внимание: трябва ли да ги спираме, ако можем да го сторим? Трябва ли да им преграждаме пътя, дори да носят опасност? Това е различна форма на разум — първата, с която се срещаме. Пред човечеството се открива възможността, стига то да се възползува от нея, да придобие нови знания, да погледне на живота от друг ъгъл, да попълни празнините в представите си за света, да изгради мост между своята и извънземната мисъл, да изпита нови чувства, да опознае нова логика. Трябва ли да се откажем от всичко това? Можем ли да си позволим да се разминем с първата извънземна цивилизация, с която се срещаме, и да не изгладим разногласията, ако те съществуват? Защото провалим ли се на първия изпит, ще се провалим и на втория и може би никога няма да успеем.

Тъпър иззвъня като телефон. Интересно как бе попаднал телефонът в тъмнината, където самотно броди въображаемата котка на Тъпър. Може би тя беше намерила телефонна будка във влажния лес и се обаждаше оттам, за да попита къде се намира и как да се върне вкъщи.

Телефонът пак иззвъня и настъпи кратка пауза. Ето че Тъпър ми каза раздразнено:

— Обади се де! Това е за теб.

— Какво? — учудих се аз.

— Ами обади се, кажи ало!

— Добре — казах аз, за да му угодя. — Ало.

Изведнъж Тъпър заговори с гласа на Нанси и така добре я подражаваше, щото имах чувството, че е до мен.

— Брад — извика тя, — къде си, Брад!

Нанси се задъхваше, гласът й беше висок, почти истеричен.

— Къде си, Брад? — попита тя. — къде изчезна?

— Не мисля, че мога да ти обясня — казах аз. — Разбираш ли…

— Навсякъде те търсих — заговори тя като картечница. — Търсихме те навсякъде. Целият град те търси. И изведнъж се сетих за телефона в татковия кабинет, оня без шайбата. Знаех, че е там, но никога досега не му бях обръщала внимание. Мислех го за мостра или просто за някакво украшение на бюрото. Ала из града се понесоха много приказки за телефоните в бараката на Пияницата, а после Ед Адмър ми каза, че и ти си имал такъв. Най-накрая съобразих, че и телефонът на татко е като тях. Но доста време ми трябваше да се сетя. Влязох в кабинета, видях телефона на бюрото и изведнъж ме достраша да се обадя. Разбираш ли, страхувах се от това, което можех да науча. Как да е престраших се, вдигнах слушалката и ми даде свободно. Тогава попитах за тебе. Знам, че е идиотско, но… Та какво каза ти?

— Казах, че не знам дали ще мога да ти обясня къде се намирам. Знам къде съм, разбира се, но ако ти кажа, няма да повярваш.

— Кажи. Да не губим време. Просто кажи къде си.

— Аз съм в друг свят. Тръгнах от градината…

— Откъде тръгна?

— Вървях из градината по следите на Тъпър…

— Чии следи?

— На Тъпър Тайлър. Май забравих да ти кажа, че той се върна.

— Не е възможно! — учуди се тя. — Аз си го спомням много добре. Това беше преди десет години.

— Казвам ти, че той се върна. Тази сутрин. После пак изчезна. Тръгнах по следите му…

— Това вече го каза — прекъсна ме тя. — Тръгнал си по следите му и си попаднал в друг свят. Къде е този свят?

Нанси е като всички жени. Задава най-проклети въпроси.

— Нямам представа. Знам единствено, че е във времето. Навярно разликата е само една секунда.

— Можеш ли да се върнеш?

— Ще се опитам — казах аз, — но не съм сигурен.

— Мога ли аз или всички ние да ти помогнем с нещо?

— Слушай, Нанси, така доникъде няма да стигнем. Къде е баща ти?

— Той е у вас. Там изобщо са се събрали много хора. Чакат те да се върнеш.

— Чакат ли ме?

— Ами да. Виждаш ли, те те търсиха навсякъде и знаят, че не си в града. Убедени са, че ти знаеш всичко за това…

— Преградата ли имаш предвид?

— Да.

— Сигурно са много ядосани.

— Само някои — каза тя.

— Слушай, Нанси…

— Стига с това „слушай“. Слушам те.

— Можеш ли да отидеш и да кажеш нещо на баща си?

— Мога, разбира се.

— Добре. Иди тогава и му кажи, че когато се върна (ако изобщо се върна), ще трябва да говоря с някой голям човек от правителство. Със самия президент или с упълномощеното от него лице. А може би и с представител на ООН.

— Но, Брад, как така ще искаш среща с президента!

— Може да не е лично с президента, обаче трябва да е голям човек. Знам нещо, което на всяка цена трябва да съобщя на правителството. И не само на нашето, на всички правителства. Баща ти сигурно знае как да се свърже. Кажи му, че не се шегувам. Много е важно.

— Брад, не се ли занасяш? Защото може да се забърка страшна каша!

— Честна дума, Нанси, говоря самата истина. Аз се намирам в друг съседен свят…

— Хубаво ли е там?

— Много е хубаво. Има само цветя.

— Какви цветя?

— Лилавите цветя на баща ми. Същите като в Милвил. Тези цветя са разумните същества тук. Те издигнаха преградата.

— Но цветята не могат да бъдат разумни, Брад!

Тя говореше с мен, като че ли бях малко дете. Пита ме дали е хубаво тук, а после ми обяснява, че цветята не могат да бъдат разумни!

Преглътнах яда и отчаянието си.

— Знам — казах аз търпеливо — и все пак са съвсем като хората. Могат да разсъждават и да общуват с други разумни същества.

— Ти говорил ли си с тях?

— Говорих чрез Тъпър. Той е техният преводач.

— Но Тъпър беше откачен!

— Тук не е. Тук той може много работи, на които ние не сме способни.

— Какви работи? Брад, ти сигурно…

— Нали ще кажеш на баща си?

— Разбира се. Веднага тръгвам за у вас…

— Освен това…

— Кажи.

— Най-добре е да не съобщаваш къде съм и как си ме намерила. Без друго целият град се е наострил срещу мен.

— Направо са се побъркали — отбеляза Нанси.

— Кажи на баща си каквото искаш. Всичко му разкажи. Но на другите нищо не казвай. Той знае какво да им предаде. Няма смисъл да им даваме поводи за още приказки.

— Добре — рече тя. — И внимавай там. Гледай да се върнеш жив и здрав.

— Дадено.

— Нали можеш да се върнеш? — попита тя.

— Мисля, че мога. Поне се надявам.

— Ще кажа на татко всичко, каквото ми поръча. Дума по дума. Той ще оправи работата.

— И не се тревожи за мен.

— Няма. Надявам се скоро да те видя.

— Довиждане, Нанси. Благодаря ти, че ми се обади. — И после към Тъпър: — Благодаря, телефоне.

Той започна да ме сочи с пръст и да ме закача.

— Брад си има гадже! — пропя той. — Брат си има гадже!

— Мислех, че никога не подслушваш — казах малко раздразнен.

— Брад си има гадже! Брад си има гадже! Брад си има гадже!

Той се въодушевяваше все повече и цял се олигави.

— Стига! — изревах аз. — Ако не престанеш, ще ти превия проклетия врат.

Той разбра, че не се шегувам, и веднага млъкна.