В деня, когато Флорентино Ариса видя Фермина Даса в притвора на катедралата, бременна в шестия месец и напълно овладяла новото си положение на светска жена, той се изпълни с яростна решимост да спечели име и състояние, за да я заслужи. Изобщо не се замисли за пречката, че е омъжена, защото веднага реши — сякаш зависеше от него, — че доктор Хувенал Урбино трябва да умре. Не знаеше кога и как, но го прие като нещо неминуемо, което той беше готов да дочака без припряност и нетърпение, та ако ще и до веки веков.

Започна от самото начало. Появи се, без да предупреди, в службата на чичо си Леон XII, председател на дирекционния съвет и генерален директор на Карибската речна компания, и заяви готовността си да се постави на негово разположение. Чичо му беше сърдит, задето най-безотговорно бе захвърлил службата на телеграфист във Виля де Лейва, но се остави да бъде воден от своето убеждение, че човешките същества не се раждат веднъж завинаги в деня, в който майките им ги даряват на света, ами че животът ги заставя още неведнъж да родят сами себе си. Освен това вдовицата на брат му бе починала предишната година с неугаснала ненавист, но без да остави наследници. Така че той даде служба на блудния племенник.

Това решение беше типично за дон Леон XII Лоайса. Под черупката му на бездушен търговец се криеше гениален чудак, който еднакво можеше да накара да бликне извор от лимонада сред пустинята Гуахира или пък да удави в плач някое достолепно погребение с покъртителното си изпълнение на песента „В този тъмен гроб“. С къдравата си глава и бърните на фавън, му липсваха само лирата и лавровият венец, за да заприлича на същински Нерон, опожарителя в християнската митология. В свободните часове между управлението на грохналите кораби, останали на вода само поради чиста разсеяност на съдбата, и все по-сложните проблеми на речното корабоплаване той се посвещаваше на заниманието да обогатява лиричния си репертоар. Най-много обичаше да пее на погребения. Имаше глас на каторжник гребец и без каквато и да било школовка достигаше изумителни регистри. Някой му беше разказал, че Енрико Карузо можел да счупи ваза само с мощта на гласа си, и той години наред се опитваше да го настигне, като опитваше дори със стъклата на прозорците. Приятелите му носеха най-крехките вази, които намираха из пътешествията си по света, и устройваха нарочни празненства, та да постигне той най-сетне, върховната си мечта. Но никога не успя. И все пак на дъното на гръмовития му глас трепкаше искрица нежност, която пропукваше сърцата на слушателите му, както великият Карузо пропукваше кристалните вази, и тъкмо с това печелеше такова благоговение на погребенията. С изключение на едно, когато му хрумна добрата идея да изпее „When wake up in Glory“^[1] погребална песен от Луизиана, красива и разтърсваща, обаче капеланът го накара да млъкне, защото не можа да разбере това лутеранско вмешателство в неговата църква.

Така — посред оперни арии и неаполитански серенади — творческият му талант и непобедимият му предприемачески дух го превърнаха в лидер на речното корабоплаване от най-бляскавия му период. Той, както и двамата починали братя, бе започнал от нищо, а всички постигнаха целите си, въпреки клеймото на извънбрачни деца и детайла, че никога не бяха припознати. Те бяха цветът на „търговската аристокрация“ — както тогава я наричаха, — чието светилище беше Търговският клуб. Но дори когато се сдоби със средства, за да живее като римския император, на когото приличаше, чичо Леон XII остана да живее в стария град — за удобство на работата си — заедно със своята съпруга и трите си деца в най-обикновена къща и толкова скромно, че никога не можа да отхвърли от себе си несправедливо излязлото му име на скъперник. Единственият му разкош беше дори още по-скромен: къща край морето, на две левги от службата му, и в нея единствените мебели бяха шест дървени табуретки, ръчна изработка, шкаф за делва с вода и един хамак на терасата, където се излягаше да размишлява в неделен ден. Когато веднъж го обвиниха, че е богаташ, той даде най-точното определение за себе си.

— Богаташ не — отвърна, — само сиромах с пари, което не е същото.

Този негов особняшки начин на живот, който веднъж в една реч някой възхвали като здравомислеща лудост, му позволи мигом да съзре у Флорентино Ариса онова, което никой не бе видял у него пито преди, нито по-късно. Още от деня, когато той се появи да търси работа в учреждението му с мрачния си вид и напразните си двадесет и седем години, чичо Леон XII го подложи на изпитание със суров казармен режим, способен да огъне и най-закаления. Но не успя да му вземе страха. Чичо Леон XII изобщо не подозираше, че издръжливостта на племенника не се дължи на нуждата да просъществува, пито на биволската търпеливост, наследена от бащата, а на упорството на една любов, което никаква пречка на този, нито на онзи свят не можеше да сломи.

Най-тежки бяха първите години, когато го назначиха писар към главната дирекция, длъжност, която сякаш беше измислена тъкмо за него. Лотарио Тугут, някогашен учител по музика на чичо Леон XII, го посъветва да назначи племенника си на някаква писмовна работа, познавайки неутолимата му жажда към литературата на едро, макар и не към най-добрата, ами по-скоро към най-лошата. Чичо Леон XII не взе под внимание уточнението за долнопробните четива на племенника, защото и за самия него Лотарио Тугут казваше, че бил най-слабият му ученик по пеене, а пък той на погребенията изтръгваше сълзи чак от надгробните плочи. Във всеки случай германецът се оказа прав в това, което изобщо не бе помислял, а именно — Флорентино Ариса пишеше всяко нещо с такава страст, че дори официалните документи приличаха на любовни изповеди. Товарителниците му излизаха римувани, колкото и да се мъчеше да го избегне, а на шаблонните търговски писма придаваше лиричен топ, който подбиваше авторитетността им. Чичото самолично се яви един ден в канцеларията му с папка писма, които не бе имал храбростта да подпише като свои, и му даде последна възможност да спаси душата си.

— Ако не си способен да напишеш едно търговско писмо, ще събираш боклука по кея — каза му той.

Флорентино Ариса прие предизвикателството. Положи върховни усилия да усвои земната простота на търговската проза, като подражаваше на образци от нотариалните архиви с такова старание, с каквото по-рано подражаваше на модерните поети. По това време прекарваше свободните си часове пред Портала на писарите, като помагаше на неграмотните влюбени за парфюмираните им писъмца, за да разтовари сърцето си от всичките любовни слова, които му оставаха неупотребени в митническите документи. Но и след шест месеца въпреки всичките си старания той не бе успял да заглуши в себе си гласа на поета. И когато чичо Леон XII го смъмри за втори път, той се призна за победен, обаче с известна гордост:

— Интересува ме единствено любовта.

— Лошото е, че без речно корабоплаване няма любов — отвърна чичото.

Изпълни заплахата си и го прати да събира боклука по кея, но му даде думата си, че ще го издига постепенно по стълбата на добросъвестната служба, докато, си намери мястото. Така и етапа. Никакъв вид работа не успя да го сломи, колкото тежка или унизителна да беше, не го обезсърчи жалката заплата и нито за миг не загуби свойствената си невъзмутимост пред обидите на началниците си. Но пък и не беше наивен — и всеки, който се изпречи на пътя му, изпита силата на безпощадната му решителност, способна на всичко зад привидната безпомощност. Както бе предвидил и желал чичо Леон XII, в предприятието за него не остана тайна, която да не познава, защото за тридесет години пълна всеотдайност и упорство бе минал през всички длъжности. С всяка се справяше изключително умело, като проучваше нишка по нишка тази загадъчна тъкан, толкова сходна със служенето на поезията, но така и не постигна мечтания боен медал — да напише поне едно приемливо търговско писмо, едно-едничко. Без да си го бе поставял за цел, без, дори да съзнава, с живота си той доказа правотата на своя баща, повтарял до последния си дъх, че няма хора с по-практичен усет, по-упорити каменоделци и по-здравомислещи и опасни управници от поетите. Така поне му беше казал чичо Леон XII, който обичаше да разправя за баща му в лиричните мигове на сърцето си и извая у него представата по-скоро за мечтател, отколкото за делови човек.

Разказа му, че Пио Кинто Лоайса използувал службата си по-скоро за удоволствие, отколкото за работа, и все си уреждал в неделя да излиза от къщи под предлог, че трябва да посреща или изпраща някой кораб. Нещо повече: бил накарал да сложат в двора на складовете един излязъл от употреба парен котел със сирена, която някой пускал да бучи според плавателния код, та да не се усъмни съпругата му. Като направи изчисления, чичо Леон XII реши, че Флорентино Ариса е бил заченат на писалището в недобре заключената канцелария през някой душен неделен следобед, докато съпругата на баща му е чувала от къщи прощалната сирена на кораб, който никога не е отплавал. Когато тя откри това, вече беше късно да му търси сметка за позора, защото съпругът бе починал. Живя дълги години след него, съсипана от горчивина, че няма дете, и в молитвите си непрестанно призоваваше бог да прокълне завинаги незаконния син.

Образът на бащата смущаваше Флорентино Ариса. Майка му бе говорила за него като за велик човек, но без търговски наклонности, озовал се в речната търговия, защото по-големият му брат бил много близък сътрудник на германския комодор Ханс Б. Елберс, предшественик на речното корабоплаване. Всичките братя бяха извънбрачни деца от една майка, готвачка по професия, родила ги от различни мъже, и всички носеха нейната фамилия след малкото име на някой папа, избрано напосоки от житията на светиите, с изключение на чичо му Леон XII, който бе кръстен на папата, живял по времето, когато той се бе родил.

Флорентино се казваше дядо им по майчина линия, така че името му бе стигнало до сипа на Трансито Ариса, прескачайки цяло едно поколение напи.

Флорентино запази до края на живота една тетрадка, в която баща му бе писал любовни стихотворения, някои вдъхновени от Трансито Ариса и украсени с рисунки на простреляни сърца. Две неща го бяха удивили. Едното — характерният почерк на бащата, съвсем същият като неговия, макар че той бе избрал своя сред многото от учебника по калиграфия, защото най-много му бе харесал. Другото — че откри една негова сентенция, която винаги бе смятал за своя, а баща му я бе записал в тетрадката си много преди да се роди тон: „Ще ми е мъка да умра само заради едно — че няма да е от любов.“ Виждал бе и двете запазени фотографии на баща си. На едната, направена в Санта Фе, бе съвсем млад — на възрастта, когато Флорентино го видя за първи път, — с палто, в което изглеждаше сякаш напъхан в мечка, облегнат на пиедестала на някаква статуя, от която бяха останали само гамашите. Малчуганът до него беше чичо Леон XII с фуражчица на корабен капитан. На другата снимка баща му беше с група бойци от кой знае коя поред война, имате най-дългата пушка и мустаци, които миришеха на барут дори от снимката. И той като братята си бил либерал и масон, но искал синът му да постъпи в семинарията. Флорентино Ариса не долавяше чак такава прилика, каквато им приписваха, по според думите на чичо Леон XII Пио Кинто също бил упреквай заради лиризма в документите. Във всеки случай не приличаше на него според фотографиите и собствените си спомени, пито според описания от майка му образ, възвеличен от любовта, още по-малко пък според образа, изкривен от духовитата жестокост на чичо Леон XII. Но Флорентино Ариса забеляза тази прилика години по-късно — като се решеше веднъж пред огледалото — и тогава помисли, че мъжът узнава кога е започнал да остарява, като започне да прилича на баща си.

Не си го спомняше от улица Вентанас. Доколкото знаеше, баща му по едно време е спял там, съвсем в началото на любовта му с Трансито Ариса, обаче след раждането на детето не бе я навестявал. У нас кръщелното свидетелство дълго време представляваше единственият документ за самоличност, а в кръщелното на Флорентино Ариса, издадено от енорията Санто Торибио, пишеше само, че е извънбрачен син на Трансито Ариса, неомъжена и от своя страна извънбрачна дъщеря. Името на бащата не бе отбелязано, обаче той се грижеше тайно за издръжката на сина до последния си ден. Това социално положение затвори пред Флорентино Ариса вратите на семинарията, но пък като единствен син на неомъжена жена го отърва от военна служба през най-кървавите времена на нашите войни.

Всеки петък след училище той сядаше пред сградата на Карибската речна компания и почваше да прелиства книжка с картинки на животни, прелиствана толкова пъти, че страниците й вече се разпадаха. Бащата влизаше, без да го погледне, облечен в същите сукнени сюртуци, които по-късно Трансито Ариса щеше да преправя за него, а в лицето беше същински свети Йоан Богослов от олтарите. Няколко часа по-късно той излизаше и като внимаваше да не види дори кочияшът му, даваше на сина си седмичната издръжка. Не разговаряха не само защото бащата мълчеше, но и защото момчето ужасно се боеше от него. Един ден, след като бе чакал много повече от обичайното, бащата му даде монетите с думите:

— Вземи и не идвай повече.

Тогава го видя за последен път. Но след време щеше да узнае, че чичо Леон XII, десет години по-млад от баща му, бе продължил да носи парите на Трансито Ариса и именно той се бе погрижил за нея, когато Пио Кинто умря внезапно в пристъп на колики, без да е оставил писмено завещание, а и не бе имал време да вземе някакво решение в полза на единственото си дете — едно улично дете.

Драмата на Флорентино Ариса като писар на Карибската речна компания бе в това, че не можеше да избегне лиричния тон в писмата, защото не преставаше да мисли за Фермина Даса и никога не се научи да пише, без да мисли за нея. После, когато го прехвърляха на други длъжности, му оставаше в излишък толкова много любов, че се чудеше какво да я прави, затова я подаряваше на неграмотните влюбени, като им пишеше безплатно любовните писма при Портала на писарите. Ходеше там след работа. Събличаше сюртука с отмерените си пестеливи движения и го закачаше на облегалката на стола, надяваше ръкавелите, за да не измърси ръкавите на ризата, разкопчаваше жилетката, за да мисли по-добре, и понякога до късно вечер възвръщаше духа на отхвърлените влюбени с луди писма. От време на време идваше я някоя бедна женица, налегната от грижи по детето си, я някой ветеран от войната, който настояваше да му бъде изплатена пенсията, или пък някой окраден, който искаше да се оплаче на правителството, но колкото и да се стараеше, Флорентино Ариса не успяваше да им помогне, защото едничкото, в което постигаше убедителност, бяха любовните писма. Дори и не разпитваше новите си клиенти, стигаше му да види бялото на очите им, за да поеме бремето на тяхното състояние, и изпълваше страница след страница с безмерна любов, прилагайки безпогрешната формула да пише с мисълта за Фермина Даса — само за нея и за никой друг. В края на първия месец се наложи да въведе ред с предварителни заявки, защото се задавяше от мъчителните копнежи на влюбените.

Най-приятният му спомен от онова време беше за онова много стеснително девойче, почти дете, което разтреперано го помоли да напише отговора на едно пламенно писмо, току-що получено и което Флорентино Ариса разпозна, че бе написал самият той предния ден. Отговори в различен стил, подобаващ на вълнението и възрастта на девойката, и с почерк, който да прилича на нейния, защото умееше да изнамира почерк за всеки отделен случай и според характера на човека. Написа писмото, въобразявайки си какво би му отговорила Фермина Даса, ако го обичаше така, както клетото девойче обичаше своя възлюбен. След два дни, естествено, трябваше да напише и отговора на годеника — със същия почерк, стил и вид любов, които бе придал на първото писмо, и така се озова въвлечен в трескава кореспонденция със самия себе си. Неминал и месец, двамата дойдоха поотделно да му благодарят за това, което той самият бе предложил в писмото на годеника и бе приел с преклонение в отговора на момичето — щяха да се женят.

Едва когато им се роди първото дете, те разбраха в един случаен разговор, че писмата и на двамата са писани от един и същ писар, и отидоха за първи път заедно на Портала с поканата да стане кръстник на детето. Флорентино Ариса така се въодушеви след очевидната полза от своите измислици, че намери време — колкото и да не му стигаше — да напише „Секретар на влюбените“ — много по-обширен и поетичен от продаващия се тогава срещу двадесет сентавос на порталите, който половината град знаеше наизуст. Подреди въображаемите ситуации, в които биха могли да се срещнат с Фермина Даса, като за всяка описа толкова модели, колкото варианти му се струваха възможни и в едната, и в другата посока. Накрая разполагаше с хиляда писма в три тома, дебели като речника на Коварубиас, обаче никой издател в града не пое риска да ги публикува и те си останаха на тавана в къщата заедно с други книжа от миналото, защото Трансито Ариса твърдо отказа да изрови делвите и да пропилее спестяваното цял живот за някаква издателска щуротия. След години, когато Флорентино Ариса разполагаше със собствени средства, за да издаде книгата, разбра, макар и с усилие, че любовните писма вече са излезли от мода.

Докато Флорентино Ариса правеше първите си стъпки в Карибската речна компания и пишеше безплатно любовни писма при Портала на писарите, приятелите му от младежките години се убеждаваха, че малко по малко и безвъзвратно го губят. Така и беше. Когато се върна от пътуването по реката, той се срещаше с някои от тях с надеждата да посмекчи спомените за Фермина Даса, играеше билярд, ходеше на последните си балове, оставяше се на случайността да бъде избран с жребие от някое момиче, правеше какво ли не, за да стане отново това, което беше. По-късно, когато чичо му Леон XII го назначи на работа, той играеше домино с колегите от службата си в Търговския клуб, а те почнаха да го приемат като свой едва когато взе да говори само за плавателната компания и вече не я споменаваше с цялото име, а с инициалите — КРК Промени дори начина си на хранене. От безразличен и нередовен в храненето сега мина към неизменен и строг режим, който спазваше до края на живота си: една голяма чаша черно кафе за закуска, парче варена риба с ориз за обяд, чаша кафе с мляко и малко сирене преди лягане. Пиеше черно кафе по всяко време, навсякъде и при каквито и да било обстоятелства, като стигаше до тридесет чашки дневно: това беше напитка, подобна на суров нефт, която той предпочиташе да си приготвя сам и винаги му беше подръка в един термос. Станал бе друг човек, противно на твърдата си решимост и мъчителните усилия да продължи да бъде същият, какъвто бе преди смъртоносното си стълкновение с любовта.

Истината е, че никога нямаше да бъде същият. Да си възвърне Фермина Даса, стана единствената цел в живота му и толкова беше сигурен в постигането и, рано или късно, че убеди Трансито Ариса да продължи ремонта на къщата, за да има готовност да я приеме в момента, когато стане чудото. За разлика от съпротивата й на плана му да издаде „Секретар на влюбените“ този път Трансито Ариса отиде много по-далеч — купи къщата в брой и подхвана пълното й възобновяване. Помещението с леглото превърнаха в салон за гости, на горния етаж построиха една спалня за съпрузите и една за децата, които щяха да имат — и двете просторни и много светли, — а на мястото на старата тютюнева фабричка направиха богата градина с всякакви видове розови храсти, на които сам Флорентино Ариса посвещаваше свободните си часове на разсъмване. Единственото, което остана недокоснато — като свидетелство на благодарност към миналото, — бе бившето магазинче. Задната му стаичка, където спеше Флорентино Ариса, запазиха каквато си беше — с окачения хамак и масата за писане, отрупана безредно с книги, — но самият той се настани в съпружеската спалня на горния етаж. Тя беше най-прохладната и широка стая в къщата и имаше вътрешна тераса, където вечер много приятно се усещаха морският бриз и уханието на розовите храсти, пък и най-много отговаряше на монашеската строгост на Флорентино Ариса. Стените бяха голи и празни, само варосани, мебелите съвсем оскъдни — едно каторжническо легло, нощно шкафче със свещ, забодена в гърлото на бутилка, един стар гардероб и кана за миене с леген.

Работите по ремонта продължиха почти три години и съвпаднаха с едно краткотрайно съвземане на града в резултат от разцвета на речното корабоплаване и съпътствуващата го търговия — същите фактори, на които се бе крепяло величието му в колониалната епоха, превърнало го за повече от два века във врата на Америка. По това време обаче у Трансито Ариса се появиха първите симптоми на неизлечимата й болест. Нейните постоянни клиентки идваха в магазинчето й все по-състарени, бледи и съсухрени, а тя, която половин живот бе имала вземане-даване с тях, не можеше да ги познае или объркваше вещите на едната с нещата на другата — твърде сериозна грешка в търговия като нейната, където, за да се опази доброта име — и собственото, и чуждото, — не се подписваха документи, ами достатъчна гаранция беше честната дума. Отначало изглеждаше, че оглушава, но скоро стана ясно, че паметта й изтича капка по капка. Затова тя ликвидира заложната си търговия и със скъпоценностите от делвите можа да завърши и мебелира къщата, та дори й останаха доста от най-старинните и ценни бижута в града, защото собственичките им нямаха средства да си ги откупят.

По същото време Флорентино Ариса вече имаше твърде много ангажименти, но те дори за миг не отслабиха страстта му към бракониерската любов. След разюзданата авантюра с вдовицата на Назарет, която му откри пътя към уличната любов, той продължи да излиза на лов за самотни нощни птички още няколко години, все с илюзията да намери утеха за мъката по Фермина Даса. А после вече не можеше да определи дали навикът му да блудствува безнадеждно беше потребност на съзнанието или просто порок на тялото. Все по-рядко се отбиваше в хотела на час не само защото интересите му бяха поели в други посоки, ами защото не обичаше да го виждат там в похождения, съвсем различни от целомъдрените му домашни навици. И все пак в три неотложни случая той прибягна към лесното средство на една епоха, в която не бе живял: предрешваше като мъж приятелката си, опасяваща се да не бъде разпозната, и заедно влизаха в хотела, нагласени като среднощни гуляйджии. Но поне в два от случаите все някой бе разбрал, че той и предполагаемият му другар не отиват в кръчмата, ами в стаята, и репутацията на Флорентино Ариса, и без това вече доста накърнена, понесе съкрушителен удар. Накрая той престана да ходи, а в малкото случаи, когато все пак отиваше, не беше, за да навакса пропуснатото, а точно обратното — търсеше подслон да се съвземе от прекаляването.

И имаше защо. Щом напуснеше службата си, към пет часа почваше да кръжи като ястреб птичар. В началото се задоволяваше с каквото му предложи нощта. Грабваше слугини от парковете, негърки от пазарите, модни госпожички от плажовете, американки от корабите от Ню Орлиънс. Водеше ги по вълноломите, където половината град правеше същото още от залез слънце, водеше ги където можеше, а понякога и където не можеше, защото нерядко трябваше да хлътне припряно в някой тъмен вход и да прави каквото и както може зад вратата.

Кулата на фара беше щастливото убежище, за което той със сладка носталгия си спомняше в годините на настъпващата старост, когато всичко вече беше установено и стихнало, защото на това място можеше да бъде щастлив, особено нощем, и си мислеше, че нещо от тогавашните му любовни приключения е достигало до мореплавателите с всяко проблясване на фара. И той продължи да ходи там много по-често, отколкото където и да било другаде, докато приятелят му — пазачът на фара — го посрещаше с доволно глуповато изражение на лицето, което беше безпогрешен залог за дискретност пред уплашените нощни птички. Долу, до грохота на разбиващите се в скалистия бряг вълни, имаше една къща, в която любовта ставаше по-наситена, защото придобиваше привкус на корабокрушение. Но след първата нощ Флорентино Ариса предпочиташе кулата на фара, защото оттам се виждаха като на длан целият град, заливът, осеян със светлинките на рибарските лодки, и даже далечните езера.

От този период датираха неговите по-скоро наивни теории за зависимостта между физиката на жената и любовните й таланти. Отнасяше се с недоверие към чувствения тип жени, които изглеждаха способни да погълнат суров даже цял кайман, а в леглото обикновено бяха невероятно пасивни. Предпочиташе другите — ония кльощави жабички, които никой не си правеше труда да загледа по улиците и които, разсъблечени, сякаш оставаха по нищо и предизвикваха съжаление със скърцането на кокалите си при първия допир, но в същото време бяха способни да превърнат в боклук и най-шумния и хвалещ се мъжага. Беше си подготвил записки от най-разнообразни наблюдения по въпроса, защото възнамеряваше да напише практическо допълнение към „Секретар на влюбените“, но и този проект има злощастната съдба на първия, защото Аусенсия Сантандер го преобърна целия от лице и от опаки с мъдростта си на старо куче, изправи го неколкократно с главата надолу, с краката нагоре, преобрази го до такава степен, сякаш отново го роди, натроши на парченца теоретичната му виртуозност и показа на Флорентино Ариса единственото, което трябваше да знае за любовта: че никой не може да поучава живота.

Аусенсия Сантандер бе имала един двадесетгодишен условен брак, от който й бяха останали три деца, на свой ред задомили се и придобили деца, така че тя се самоизтъкваше като бабата с най-доброто легло в града. Никога не стана ясно дали тя бе напуснала мъжа си или той нея, или двамата се бяха напуснали взаимно, когато той отиде да живее с постоянната си любовница, а Аусенсия се почувствува свободна да приема посред бял ден през главния вход Росендо де ла Роса, капитан на речен кораб, когото много пъти бе приемала нощем през задната врата. Именно той, без много да се двоуми, доведе при нея Флорентино Ариса.

Доведе го на обяд. Донесе и една дамаджана с домашна ракия и най-вкусните продукти за приготвянето на едно епично санкочо, каквото можеше да се направи само с домашни кокошки, с телешко месо, младо прасенце и зеленчуци и корени от крайбрежните села. Флорентино Ариса обаче не прояви в първия миг никакъв ентусиазъм към чудесата на кухнята, нито към пищностите на стопанката — той бе очарован от красотата на дома. Завладя го самата къща — беше прохладна и светла, с четири големи прозореца към морето, а от другата страна, в дъното, се откриваше гледка към старинния град. Плениха го множеството красиви вещи, които придаваха на салона някаква неопределена, но строга атмосфера, за което спомагаха и най-разнообразните произведения на фолклорното изкуство, донесени от пътуванията на капитан Росендо Роса и разположени във всички възможни кътчета, така че нямаше място за нито едно повече. На терасата към морето, кацнал на специален обръч, се люлееше малоазийски папагал какаду с такива невероятно бели пера и дълбокомислен смирен зид, че навеждаше на размисли — по-красиво животно Флорентино Ариса не бе виждал никога.

Капитан Росендо де ла Роса се зарази от интереса на госта и му разказа в подробности историята на всяка вещ. Докато говореше, той методично отпиваше на глътки от домашната ракия. Изглеждаше направен от бетон: беше огромен, косми покриваха цялото му тяло с изключение на главата, имаше гъсти, щръкнали мустаци и глас, наподобяващ звука на скрипец, който не можеше да бъде ничий освен негов собствен, и целият той преливаше от любезност. Но трудно би се намерило тяло да издържи пиенето му. Преди да седнат на масата, той бе преполовил дамаджаната и се стовари по очи върху таблата с чаши и бутилки, сред продължителен трясък и звън на счупени стъкла. Аусенсия Сантандер трябваше да помоли Флорентино Ариса да й помогне да довлекат до леглото неподвижното му тяло на неподвижен кит и да го разсъблекат, както беше заспал. После в изблик на вдъхновение, за което благодариха на щастливите си звезди, и двамата се разсъблякоха в съседната стая и продължиха да се събличат винаги щом капитанът заминеше.

Нямаше опасност от никакви изненади, защото Росендо де ла Роса притежаваше навика на добър мореплавател да известява за пристигането си със сирената на кораба още на разсъмване, първо с три дълги свирки за съпругата и деветте деца и после с две прекъснати и меланхолични за любовницата.

Аусенсия Сантандер беше почти на петдесет години, които й личаха, но притежаваше и един толкова специфичен инстинкт за любов, че никакви любителски или научни теории не бяха способни да го променят. По разписанието на корабите Флорентино Ариса знаеше кога може да я посещава и се появяваше без предупреждение по всяко време на деня или нощта и нямаше случай тя да не го чака. Отваряше му вратата така, както майка й я бе отгледала до седемгодишна възраст — напълно гола, но с обичайната органдинова фльонга в косата. Не му позволяваше да направи нито крачка повече, докато не му свали дрехите, защото считаше, че облеченият мъж вкъщи носи нещастие. Това беше повод за постоянни раздори с капитан Росендо де ла Роса, защото той вярваше в суеверието, че да пушиш гол, е лошо предзнаменование, и понякога предпочиташе да забави любовта, отколкото да загаси кубинската си пура. В замяна Флорентино Ариса беше много пристрастен към очарованията на голотата и Аусенсия с наслада започваше да му сваля дрехите още щом затвореше вратата, без да му даде възможност даже да я поздрави или да си махне шапката и очилата; целуваше го и се оставяше да я целува със ситни целувчици, разкопчаваше копчетата му от долу на горе, започвайки от цепката, едно по едно след всяка целувка, после идваше токата на колана и последни бяха жилетката и ризата, докато заприличаше на разтворена жива риба. После го поставяше да седне в салона и му сваляше ботите, изтегляше му панталоните за крачолите, за да ги свали заедно с дългите долни гащи до глезените, и накрая разкопчаваше ластичните жартиери и му сваляше чорапите. Тогава Флорентино Ариса преставаше да я целува, прекъсваше и нейните целувки, за да направи единственото, което оставаше за него в тази съвършена церемония: откачаше часовника с ланеца от бутониерата на жилетката, сваляше и очилата си и пъхваше двете неща в ботите, за да не ги забрави. Винаги взимаше тази предпазна мярка, когато се събличаше в чужда къща.

Едва-що направил го, тя го нападаше моментално на самия диван, където го бе разсъблякла, и в много редки случаи го водеше в леглото. Плъзваше се под него и го завладяваше целия само за себе си, потънала напълно в себе си, тръпнеща със затворени очи в своята абсолютна вътрешна тъмнина, докато се отпуснеше в изнемога, без да чака никого, и полетеше сама в своята пропаст с радостен взрив от пълната победа, който разтърсваше целия свят. Флорентино Ариса оставаше омаломощен, окапал, плувнал в локвата пот на двамата, но с усещането, че не е нищо повече от инструмент за удоволствие. Казваше й: „Третираш ме, сякаш съм още един сред другите.“ Тя се изсмиваше като освободена жена и казваше: „Напротив, сякаш си един по-малко.“ Той оставаше с впечатлението, че тя обира всичко за себе си със скъперническа настървеност, и с наранена гордост излизаше от къщата й, решен да не стъпи повече в нея. Но неочаквано се събуждаше без цел, с ужасяващо ясно съзнание за самотата в нощта и споменът за самовглъбената любов на Аусенсия Сантандер му я разкриваше такава, каквато беше: капан на щастието, който той презираше и в същото време жадуваше, но от който му беше невъзможно да избяга.

Една неделя, две години след запознанството им, щом той пристигна, тя първо свали очилата му, за да го целува по-добре, и така Флорентино Ариса разбра, че бе започнала да го обича. Въпреки че още от първия ден се почувствува много добре в тази къща, която вече обичаше като своя, не беше прекарвал тук повече от два часа, никога не бе пренощувал и само един път остана за вечеря, защото тя му бе отправила официална покана. Всъщност отиваше за това, което вършеше всеки път, понесъл за подарък една самотна роза, и изчезваше до следващата непредвидена възможност. Но в неделята, когато тя му свали очилата, за да го целуне, отчасти заради това и отчасти защото заспаха след бавната и спокойна любов, прекараха следобеда в огромното легло на капитана. Като се събуди от дрямката, Флорентино Ариса все още си спомняше писъците на папагала какаду, които остро контрастираха с красотата му. Но тишината стоеше някак прозрачна в четири часа и през прозореца на спалнята следобедното слънце очертаваше профила на старинния град, позлатяваше куполите му и запалваше пламъци в морето, проснало се до Хамайка^[2]. Аусенсия Сантандер протегна похотливо ръка, търсейки инертното животно, но Флорентино Ариса я отстрани. Каза: „Сега не, изпитвам странното чувство, че някой ни гледа.“ Щастливият й смях накара папагала какаду да закряка отново. Тя каза: „Този претекст няма да го приеме даже жената на Йон…“ Тя, разбира се, също не го прие, но го призна за добър, и двамата се любиха дълго и безмълвно, без да повторят. В пет часа слънцето все още беше високо, тя стана от леглото, пак безкрайно гола, с органдиновата фльонга в косата, и отиде да вземе нещо за пиене от кухнята. Но не направи и крачка вън от спалнята и нададе ужасяващ вик.

Не можеше да повярва. Единствените предмети, останали в къщата, бяха полилеите. Всичко друго: фирмените мебели, индийските килими, статуите и гоблените, безбройните украшения от скъпоценни метали и камъни, всичко, което превръщаше къщата й в една от най-приятните и най-добре подредени в града, даже и свещеният папагал какаду, всичко се бе изпарило. Бяха изнесли вещите през терасата към морето, без да смущават любовта. Стояха на мястото само празните салони с четирите разтворени прозореца и един надпис с големи букви върху стената в дъното гласеше: „Така ви се пада, любовници!“ Капитан Росендо де ла Роса никога не можа да разбере защо Аусенсия Сантандер не заяви никъде за грабежа, не се опита да установи някакъв контакт с търговците на крадени вещи, нито пък заговори когато и да било за сполетялата я беда.

Флорентино Ариса продължи да я посещава в ограбената къща, чиято мебелировка се свеждаше до три кожени табуретки, забравени в кухнята от крадците, и спалнята, където по време на грабежа се намираха те. Сега обаче визитите му станаха по-редки, отколкото преди, не заради опразването на къщата, както тя предполагаше и му го каза, а заради нововъведения мулешки трамвай в началото на новия век, който се превърна за него в щедро и оригинално гнездо на свободни птички. Взимаше трамвая четири пъти дневно — два, за да отиде в службата си, и два на връщане у дома — и понякога, докато наистина четеше, а друг път, докато се преструваше, че чете, успяваше да направи първите стъпки за по-късна среща. След време, когато чичо Леон XII му даде на разположение кола, теглена от две кафяви муленца с позлатени покривала също като на президента Рафаел Нунес, той щеше да страда по отминалите времена на трамвая като по най-плодотворните в неговите подвизи на соколар. Имаше право — нямаше по-лош враг за тайната любов от кола, чакаща пред вратата. Толкова беше убеден в това, че винаги оставяше колата скрита в дома си и се отправяше пеш на лов, за да не останат в праха даже и браздите от колелата. Затова изпитваше силна мъка по стария трамвай с мършавите, с протрита кожа мулета, в който само с един бегъл поглед откриваше къде е любовта.

Посред всичките си разнежващи спомени обаче имаше един, който все не можеше да изличи — за бездомната нощна птичка, чието име така и не узна. С нея прекара само половин безумна нощ, но и тя му стигаше, за да остави до края на живота му горчилка в невинните безредия на всеки карнавал.

Привлякла бе вниманието му в трамвая с безучастието, с което пътуваше посред шумното веселие на останалите. Едва ли беше на повече от двадесет години, а нямаше вид да е в карнавално настроение, освен дето беше маскирана като недъгава. Съвсем светлата й дълга, права коса бе разпусната естествено по раменете, носеше само проста ленена туника без никакви украшения. Беше напълно чужда на бъркотията от музики по улиците, на шепите оризов прах и пръските анилинова боя, с която замерваха пътниците, като минаваше трамваят с мулетата, белосани с нишесте и нагиздени с шапки от цветя през ония три дни на лудост. Флорентино Ариса се възползува от суматохата и покани момичето на сладолед, защото реши, че за повече не заслужава. Тя го изгледа без изненада. Отвърна: „С голямо удоволствие, но ви предупреждавам, че съм луда.“ Той се засмя на хрумването й и я поведе да гледат шествието на каретите от терасата на сладкарницата. После нае една маска, сложи си я и заедно се впуснаха в бурните танци на площад Адуана, веселяха се двамата като току-що влюбени, защото сред врявата на карнавалната нощ нейното равнодушие преля в другата крайност: танцуваше като професионалистка, имаше дързък и находчив талант за забавления и цялата беше едно изпепеляващо очарование.

— Нямаш представа в каква каша си се забъркал с мен — умираше от смях тя в карнавалната треска. — Аз съм луда от лудницата.

За Флорентино Ариса тази нощ бе завръщане към невинните лудории на юношеството, когато все още не бе го ранила любовта. Обаче знаеше, по-скоро от чужд, отколкото от личен опит, че едно тъй лесно постигнато щастие не може да продължи дълго. Затова, преди да спадне вихърът на бала, което ставаше винаги след обявяването на наградите за най-добри маски, той предложи на момичето да отидат на фара да съзерцават изгрева. Тя прие с радост, но след като свършели да раздават наградите.

Флорентино Ариса завинаги остана с убеждението, че това забавяне му е спасило живота. И действително, момичето тъкмо бе дало знак да тръгват към фара, когато неочаквано върху й се нахвърлиха двама санитари и една медицинска сестра от лудницата „Божествената пастирка“. Търсеха я, откакто бе избягала — в три часа следобед, — не само те, но и пазителите на обществения ред. Тя беше обезглавила един пазач и ранила тежко други двама с мачете, откраднато от градинаря, защото искала да отиде на карнавала да потанцува. Но никои не можел да допусне, че ще танцува по улиците, ами очакваха, че се е укрила в някоя от многото къщи, които бяха претърсили чак до водоемите.

Не беше лесно да я отведат. Тя се бранеше с една лозарска ножица, която бе скрила в корсажа си, и трябваше шестима мъже да й надянат усмирителната риза, а в това време тълпите, задръстили площад Митницата, аплодираха и свиркаха от възторг, смятайки кървавото залавяне за пореден фарс на карнавала. Флорентино Ариса остана потресен и от заговезни взе да обикаля по улицата, където беше „Божествената пастирка“, с кутия английски шоколадови бонбони за нея. Спираше се и наблюдаваше пленничките, които му подвикваха от прозорците всякакви непристойности и закачки, а той ги подмамваше с кутията бонбони, та дано се случеше и тя да се покаже през железните решетки. Но повече никога не я видя. Няколко месеца по-късно, на слизане от мулешкия трамвай, някакво момиченце, хванало се за баща си, му поиска един шоколадов бонбон от кутията в ръцете му. Бащата го смъмри и помоли Флорентино Ариса да го извини. Но той подаде цялата кутия на момиченцето с мисълта, че с този жест ще изкупи натрупалата се в него горчивина, и успокои бащата, като го потупа по рамото.

— Бяха за една любов, която отиде по дяволите — каза му той.

Сякаш за отплата пак в мулешкия трамвай съдбата запозна Флорентино Ариса с Леона Касиани, която стана истинската жена на неговия живот, макар че и той, и тя изобщо не го разбраха, нито пък се любиха някога. Беше я почувствувал още преди да я види, като се прибираше веднъж вкъщи с трамвая от пет часа: беше един просто осезаем поглед, докосна го като пръст. Той вдигна очи и я видя — в другия край на трамвая, но ярко изпъкваща сред другите пътници. Тя не отклони поглед. Обратното: задържа го така безочливо, че той не можа да помисли друго освен: негърка, млада и хубавичка, но без никакво съмнение — уличница. Зачеркна я от съзнанието си, защото за него нямаше нищо по-недостойно от това да плаща за любовта: никога не бе го правил и нямаше да го направи.

Флорентино Ариса слезе на файтонджийската пиаца, където беше крайната спирка на трамвая, и забързано й избяга в търговския лабиринт, защото майка му го чакаше в шест часа, но когато излезе от другия край на навалицата, той чу бодрото почукване на женски токчета по паветата и се обърна, за да се увери в това, което вече знаеше: следваше го тя. Беше облечена като робиня от гравюрите — с дълга пола на волани, която повдигаше с танцов жест, като прескачаше локвите по улиците, деколтето разкриваше целите й рамене, носеше няколко реда шарени герданчета и бял тюрбан. Знаеше ги тия жени от хотела на час. Често се случваше в шест часа следобед те още да закусват и тогава не им оставаше друго, освен да използуват любовта като нож на тротоарни разбойници и да я притиснат о гърлото на първия срещнат по улицата: любовта или живота. Искайки да се увери, Флорентино Ариса смени посоката и сви по пустата уличка Кандилехо, а тя го последва, все по-отблизо. Тогава той спря, обърна се и й препречи пътя на тротоара, подпрял се с две ръце на чадъра. Тя застана пред него.

— Сбъркала си, хубавице — каза той. — Любов не давам.

— Ами! — отвърна тя. — То ти е изписано на лицето.

Флорентино Ариса не се изненада от отговора на момичето: тя беше от своите и затова знаеше, че той знае, че тя знае. Спомни си една фраза, която бе чул като дете от домашния им лекар, негов кръстник, по повод на хроничния му запек: „Светът е разделен на такива, дето се изхождат добре, и други, дето се изхождат зле.“ Опирайки се на тази догма, докторът бе изработил цяла теория за човешкия характер, която считаше за по-точна и от астрологията. Но след уроците на годините Флорентино Ариса видоизмени теорията по следния начин: „Светът е разделен на такива, дето се любят, и други, дето не се любят.“ Нямаше вяра на последните: когато успяваха в любовта, им се струваше нещо толкова необичайно, че започваха да тръбят за нея, сякаш току-що я бяха измислили. Предпочиташе другите, които често го правеха и само заради любовта живееха. Чувствуваха се тъй добре, че приличаха на запечатани гробници, защото знаеха, че от тази дискретност зависи животът им. Никога не говореха за подвизите си, не се доверяваха никому, правеха се на разсеяни до такава степен, че си спечелваха слава на импотентни, на фригидни и даже на стеснителни педерасти, какъвто беше и случаят с Флорентино Ариса. Но тази заблуда ги забавляваше, защото именно тя ги предпазваше. Представляваха една непроницаема ложа, чиито членове се разпознаваха помежду си в целия свят без необходимостта от общ език.

Това беше грешката на неговия живот и съвестта щеше да му го напомня всеки час и ден, до последния му дъх: тя нямаше намерение да го моли за любов, още по-малко платена, а за някаква работа — каквато и да било и все едно с колко заплата — в Карибската речна компания. Флорентино Ариса толкова се засрами от собственото си поведение, че я заведе при началника на личен състав и той й намери някаква съвсем ниска длъжност в общия отдел, която тя изпълняваше сериозно, скромно и всеотдайно в продължение на три години.

Канцелариите на КРК още от основаването й се намираха до речния кей и нямаха нищо общо с пристанището на презокеанските кораби на отсрещната страна на залива, нито с пазарния пристан в залива Лас Анимас. Сградата беше дървена, с островърх покрив, откъм фасадата имаше дълъг балкон с колони, а от четирите страни — прозорци с телени мрежи, през които корабите от пристанището се виждаха целите като картини, окачени на стената. При построяването й немските предшественици бяха боядисали ламаринения покрив червен, а дървените му греди — ослепително бели, така че самата сграда напомняше речен кораб. После бе пребоядисана цялата синя, а по времето, когато Флорентино Ариса постъпи в учреждението, то бе заприличало на прашен склад с неопределен цвят, а ръждясалият покрив бе кърпен с нови ламаринени листове, наложени върху старите. Зад сградата, в един селитрен двор, ограден с телена мрежа, имаше две по-късно построени магазин, а в дъното — покрит канал, мръсен и вонящ, където се разлагаха останките на половин век речно плаване: отломки от исторически кораби — като се почне от най-примитивните с един комин, въведени от Симон Боливар, и се стигне до някои тъй скорошни, че вече имаха електрически вентилатори в каютите. Повечето от тях бяха разглобени, за да се използуват частите им за други кораби, но и немалко бяха в толкова добро състояние, че сякаш трябваше само да им се мине една боя и да ги пуснат във водата, дори без да прогонват от тях игуаните или да оплевяват бурените с огромни жълти цветове, които им придаваха по-носталгичен вид.

На горния етаж в сградата беше административният отдел, разположен в малки, но удобни и добре обзаведени канцеларии, също като корабни каюти, защото бяха проектирани не от цивилни архитекти, а от корабни инженери. В дъното на коридора се намираше кабинетът на чичо Леон XII, който се различаваше от другите канцеларии само по това, че всяка сутрин той заварваше на писалището си стъклена ваза с дъхави цветя. На долния етаж беше чакалнята за пътниците, с дървени пейки и гише за билети и за багаж. В края се намираше неясният общ отдел, чието име даваше представа за неопределеното му предназначение и където намираха своя край въпросите, неразрешени в останалите отдели. Тук работеше Леона Касиани — зад една училищна маса, забутана сред купища от царевица и безответни книжа — в деня, когато чичо Леон XII лично дойде да види за какъв дявол би могъл да служи този общ отдел. След три часа въпроси, теоретични предположения и конкретно допитване до всички служители той се върна в кабинета си, измъчван от факта, че не е намерил никакво разрешение на множеството проблеми, а тъкмо обратното: нови и най-различни проблеми за тази неразрешимост.

На другия ден, когато Флорентино Ариса влезе в канцеларията си, намери докладна записка от Леона Касиани с молба да я проучи и да я предаде на чичо си, ако сметне предложенията за полезни. Тя единствена не бе казала нито дума при вчерашната инспекция. Съзнателно бе пазила достойното поведение на скромна чиновничка, но в докладната записка сочеше, че го правила не от незаинтересованост, а зачитайки йерархията в отдела. Предложенията й бях невероятно прости. Чичо Леон бе замислил основна реорганизация, обаче Леона Касиани предлагаше точно обратното, по простата логика, че общият отдел в действителност не съществуваше: той беше бунището, където другите отдели изхвърляха по-заплетените си, но несъществени проблеми. Разрешението следователно беше да се разформирова общият отдел, а проблемите да се върнат за разрешаване на първоначалните им отдели.

Чичо Леон XII нямаше и представа коя е Леона Касиани, нито помнеше да е забелязал на вчерашното събрание личност, която можеше да бъде Леона Касиани, но като прочете докладната записка, я повика в кабинета си и говори с нея цели два часа насаме. Говориха по малко за всичко, съгласно неговия метод да опознава хората. Докладната записка разкриваше прост, здрав разум и предложеното разрешение действително водеше към търсения резултат. Но чичо Леон XII съвсем не се интересуваше от това, интересуваше се от нея. Най-голямо впечатление му направи, че единственото й образование след началното училище бяха курсовете по шапкарство. Освен това учеше вкъщи английски език сама, без учител, по една бърза система, а от три месеца насам ходеше на вечерни курсове по машинопис, нов занаят с голямо бъдеще, както по-рано се казваше за телеграфа, а още по-преди — за парната машина.

В края на разговора им чичо Леон XII вече я наричаше така, както винаги щеше да я нарича: адашке Леона. Той реши с един замах на перото да ликвидира спорния отдел и да разпрати проблемите за разрешаване на същите отдели, които ги бяха създали — точно както бе предложила Леона Касиани, а за нея измисли специална длъжност без точно определени функции и название, която на практика представляваше негов личен помощник. Същия следобед, след безславното погребение на общия отдел, чичо Леон XII попита Флорентино Ариса откъде беше измъкнал Леона Касиани и той му разправи истината.

— Тогава връщай се пак в трамвая и ми докарай всички като нея, които намериш — му каза чичото. — С още две-три такива можем да извадим твоя галеон.

Флорентино Ариса възприе думите на чичо Леон XII като типична негова шега, но на другия ден се оказа без служебната кола, която му бяха отпуснали преди шест месеца, а сега му отнемаха, за да продължи да търси скрити таланти из трамваите. Леона Касиани от своя страна скоро захвърли първоначалните си скрупули и измъкна на повърхността всичко, което много хитро беше таила в продължение на три години. През следващите три тя пое в свои ръце контрола над всичко, а подир още четири години стигна до вратата на дирекцията, но отказа да влезе, защото се оказа само на едно стъпало по-ниско от Флорентино Ариса. До този момент тя му беше подчинена и желаеше да остане такава, макар в действителност да беше по-друго: без сам да си дава сметка, всъщност именно той й се подчиняваше във всичко. И наистина: той друго и не правеше, а само изпълняваше нейните предложения, които тя даваше в дирекцията, за да му помогне да се издигне въпреки клопките на тайните си врагове.

Леона Касиани имаше дяволски талант да борави с тайните и винаги умееше да бъде където трябва и в подходящия момент. Беше динамична, мълчалива и притежаваше някаква мъдра нежност. Но когато се налагаше, макар и с мъка в душата, отприщваше един железен характер. Но никога не го използува за себе си. Единствената й цел беше с цената на всичко, ако трябваше дори с кръв, да разчиства стълбата, та да може Флорентино Ариса да се изкачи докъдето бе решил, без да прецени собствените си сили. Тя щеше да то стори, така или иначе, поради неукротимото си влечение към власт, но истината е, че го правеше добросъвестно, само от благодарност. Действуваше така решително, че самият Флорентино Ариса се обърка от нейните маневри и в един неудачен момент се опита да й препречи пътя, помислил, че тя се опитва да препречи неговия. Леона Касиани го постави на място.

— Недейте да бъркате — каза му тя. — Ще се махна от всичко това, щом пожелаете, но помислете си добре.

Флорентино Ариса, който наистина не беше се замислял по въпроса, тогава го обмисли колкото можа по-добре и сложи оръжие. Всъщност посред тази мръсна война на едно предприятие във вечна криза, посред несретите си на соколар, незнаещ отдих, и все по-неясната илюзия за Фермина Даса, безразличният Флорентино Ариса не бе постигнал и миг вътрешен мир пред пленителната гледка на тази храбра негърка, омърсена от нечистотии и любов в треската на сражението. Много пъти дори тайно съжаляваше, дето не се оказа това, за което я взе онзи следобед, като се запознаха, че да беше плюл на своите принципи и да беше я налюбил, пък ако ще и в злато да трябваше да й плати, защото Леона Касиани си оставаше все същата като онзи следобед в трамвая, носеше същите рокли на предизвикателна черна робиня, същите умопомрачителни тюрбани, обици и кокалени гривни, същите гердани и пръстени с фалшиви камъни на всичките пръсти: същинска улична лъвица. Малкото, което й бяха прибавили годините, беше в нейна полза. Тя плуваше в една блестяща зрелост, женските й чарове вълнуваха още по-силно, а жаркото й тяло на африканка бе станало по-плътно. През тези десет години Флорентино Ариса не й беше правил намеци, плащайки по този начин тежкото наказание за първоначалната си грешка, а тя му бе помагала във всичко с изключение именно на това.

Една вечер, след като бе работил до късно, както често правеше след смъртта на майка си, Флорентино Ариса вече си тръгваше, когато забеляза, че канцеларията на Леона Касиани свети. Отвори вратата, без да почука, и тя беше там — седеше сама зад писалището, вглъбена, сериозна, с нови очила, които й придаваха академичен вид. С радостен страх Флорентино Ариса си даде сметка, че двамата са сами в цялата сграда, кейовете бяха пусти, градът спеше, нощта изглеждаше вечна над мрачното море, тъжно измуча някакъв кораб, който щеше да пристигне след повече от час. Флорентино Ариса се подпря с две ръце на чадъра, също както някога на улица Кандилехо, за да й препречи пътя, само дето сега го беше страх да не се забележи подкосяването на коленете му.

— Кажи ми едно нещо, лъвице на сърцето ми — рече той. — Докога ще караме така?

Тя свали очилата си без изненада, с пълно самообладание и го заля със слънчевия си смях. Никога не му бе говорила на ти.

— Ах, Флорентино Ариса — каза му тя, — десет години седя тук и чакам да ме попиташ.

Вече беше станало късно: сгодният случай бе пътувал с нея в мулешкия трамвай, бе седял винаги с нея на същия този стол, но сега си беше отишъл завинаги. Истината беше, че след толкова много потайни низости, които бе извършила заради него, след толкова много гадости, които бе изтърпяла заради него, тя го бе изпреварила в живота и бе отишла много по-далеч от тези двадесет години разлика във възрастта им — беше остаряла за него. Толкова го обичаше, че вместо да го излъже, предпочете да продължи да го обича, макар да му го показа по доста груб начин.

— Не — каза му тя. — Ще се чувствувам, сякаш лягам със сина си, когото така и не родих.

Флорентино Ариса се жегна, задето последната дума не беше негова. Смяташе, че когато една жена казва „не“, тя всъщност очаква да настояват, преди да вземе окончателното решение, но с тази тук бе различно: не му се рискуваше втори път. Оттегли се привидно в добро настроение — дори успя да се пошегува, което не му беше лесно. След тази вечер всякаква възможна сянка помежду им се разсея без огорчения и Флорентино Ариса най-сетне разбра, че мъжът може да бъде приятел с една жена и без да ляга с нея.

Леона Касиани беше единственото човешко същество, пред което Флорентино Ариса се изкушаваше да разкрие тайната за Фермина Даса. Малкото хора, които знаеха, бяха започнали да забравят по независещи от тях причини. Трима от тях явно я бяха отнесли в гроба: майка му, която много преди смъртта си вече не бе в състояние да я помни, Гала Пласидия, починала на почтена възраст, служейки на тази, която й бе като истинска дъщеря, и незабравимата Есколастика Даса, която му бе занесла в един молитвеник първото любовно писмо в живота, но тя не можеше да е жива след толкова години. Лоренсо Даса, за когото съвсем не знаеше дали е жив или умрял, би могъл да е разкрил тайната пред сестра Франка де ла Лус в опита си да предотврати изключването от училище, но те пък едва ли я бяха разпространили. Оставаха единадесет телеграфисти от далечния край на Илдебранда Санчес, които бяха предавали телеграмите с пълното име и точните адреси; и накрая — Илдебранда Санчес и дворът й от неукротими братовчедки.

Флорентино Ариса не знаеше, че в списъка трябва да бъде включен и доктор Хувенал Урбино. Илдебранда Санчес му бе издала тайната при едно от многобройните си гостувания през първите години. Но го бе направила така мимоходом и в толкова неподходящ момент и не само че не влезе през едното ухо на доктор Урбино и не излезе през другото, както тя мислеше, ами въобще до никое не достигна. В действителност Илдебранда бе споменала Флорентино Ариса като един от скришните поети, които според нея можели да спечелят литературния конкурс. Доктор Урбино се бе затруднил да си спомни кой е той, а тя му каза — без да е необходимо, но и без капка зъл умисъл, — че бил единственият любим на Фермина Даса, преди да се омъжи. Каза му го, убедена, че е било нещо тъй невинно и мимолетно, та чак трогателно. Доктор Урбино й отговори, без да я погледне: „Не знаех, че тоя тип бил поет.“ И го изтри от паметта си в същия миг, защото между другото професията му го бе приучила към едно етично използуване на забравата.

Флорентино Ариса забеляза, че пазителите на тайната, с изключение на майка му, спадаха към света на Фермина Даса. От неговия беше само той, сам под смазващата тежест на едно бреме, което много пъти бе имал нужда да сподели, но никой дотогава не бе заслужил толкова доверие. Леона Касиани беше единствената подходяща личност, оставаше само да намери случай и начин. Помислил бе да го стори тъкмо в опя душен летен следобед, когато доктор Хувенал Урбино изкачи стръмното стълбище на КРК, като поспираше на всяко стъпало, за да надмогне пладнешкия зной, и запъхтян, изпотен до панталоните, влезе а службата на Флорентино Ариса и каза с последни сили: „Май ни връхлита циклон.“ Флорентино Ариса много пъти го бе виждал там, като идваше при чичо му Леон XII, но никога дотогава не бе изпитвал така остро усещането, че това нежелано появяване има нещо общо с неговия живот.

По това време и доктор Хувенал Урбино вече бе преодолял препятствията в професията си и ходеше от врата на врата почти като просяк с шапка в ръка да събира помощи за организиране на художествени прояви. Един от най-ревностните му и щедри данъкоплатци беше винаги чичо Леон XII, който тъкмо се беше затворил за редовната си десетминутна дрямка, седнал в пружиниращото кресло зад писалището си. Флорентино Ариса помоли доктор Хувенал Урбино за любезността да изчака в неговата канцелария, в съседство с кабинета на чичо Леон XII и донейде служеща за преддверие.

Бяха се виждали при различни случаи, но никога не бяха заставали така, лице в лице, и Флорентино Ариса отново изпита омерзението на по-нискостоящ. Това бяха десет нескончаеми минути, през които той три пъти стана да провери дали чичото не се е събудил по-рано и изпи цял термос черно кафе. Доктор Урбино не прие нито чашка. Каза: „Кафето е отрова.“ И продължи да ниже тема след тема, без въобще да се интересува дали го слушат. Флорентино Ариса не можеше да понася вроденото му достолепие, плавната му и точна реч, почти неуловимия дъх на камфор, личното му обаяние, непринудения и изискан начин, по който придаваше съдържателност и на най-лекомислените фрази само защото ги бе произнесъл той. Неочаквано лекарят рязко смени темата.

— Обичате ли музиката?

Завари го неподготвен. Флорентино Ариса наистина посещаваше всички концерти и опери в града, но не се чувствуваше в състояние да разговаря критично или осведомено на тази тема. Харесваше модната музика, особено прочувствените валсове, чието сходство с валсовете, които сам бе композирал като юноша, или с тайните му стихове не можеше да се отрече. Стигаше му да ги чуе само пътьом и после нямаше божия сила, която да му изкара от главата мелодията в продължение на цели нощи. Но това нямаше да е сериозен отговор на тъй сериозен въпрос, зададен от специалист.

— Харесва ми Гардел — отвърна той.

Доктор Урбино го разбра. „Да, ясно — каза. — Той е на мода.“ И се впусна да изброява многобройните си нови планове, които смяташе да осъществи както винаги без официални субсидии. Отбеляза отчайващо ниското равнище на оркестрите, гастролиращи в днешно време, в сравнение с блестящите изпълнители от края на миналия век. И действително: от една година той продаваше абонаментни карти, за да докара триото Корто—Казалс—Тибо в Театъра на комедията, а никой от правителството не знаеше дори кои са, докато в същото време бяха изкупени до едно местата за криминалните драми на трупата Рамон Карал, за Трупата за оперета и сарсуела на дон Маноло де ла Преса, за Сантанелас — неописуемите новатори мимико-фантасти, които светкавично си сменят костюмите направо на сцената, за Дениз д’Алтен, представяща се за някогашна балерина от „Фоли Бержер“, та дори за отвратителния Урсус, този побеснял баск, който се бореше с голи ръце срещу бик. И все пак няма за какво да се оплакваме, когато самите европейци за кой ли път дават лош пример с тая варварска война, и то тъкмо когато започвахме да живеем в мир след девет граждански войни за половин век, които в крайна сметка са си една-единствена: все същата. От цялата тази завладяваща реч Флорентино Ариса обърна внимание най-вече на възможността да се подновят литературните конкурси, най-трайната и привлекателна инициатива, въведена от доктор Хувенал Урбино в миналото. Обаче прехапа език, за да не му разкаже, че е бил ревностен участник в този ежегоден конкурс, успял да заинтересува големи поети не само от страната, но и от други карибски държави.

Разговорът едва бе започнал, когато горещата, спарена задуха внезапно охладня и буря от разнопосочни, кръстосващи се ветрове разтърси с трясък врати и прозорци, а сградата заскърца до основи като платноход, останал на произвола на вълните. Доктор Хувенал Урбино сякаш нищо не забелязваше. Спомена мимоходом нещо за своенравните юнски циклони и веднага след това без никаква връзка заговори за съпругата си. Тя била не само най-въодушевената му сътрудничка, ами душата на всичките му начинания. Каза: „Без нея аз щях да бъда никой.“ Флорентино Ариса го изслуша равнодушно, кимайки леко на всичко в знак на съгласие, без да се осмели дума да каже от страх, че гласът му ще го издаде. Но му бяха достатъчни още две-три изречения, за да се увери, че посред многобройните си всепоглъщащи задължения доктор Хувенал Урбино намираше време да обожава съпругата си почти колкото самият той, и тази истина го порази. Но не можа да реагира, както би искал, защото в този миг сърцето му погоди един от ония долнопробни номера, които само то може да измисли: разкри му, че той и мъжът, когото винаги бе имал за личен враг, са всъщност жертви на една и съща съдба и търпят произволите на една и съща страст — две добичета, впрегнати в един и същи ярем. За първи път през тези безконечни двадесет и седем години на очакване Флорентино Ариса изпита пробождащата болка, че този възхитителен човек трябва да умре, за да бъде той самият щастлив.

Циклонът отмина след петнадесет минути, но североизточните му ветрове разрушиха кварталите покрай блатата и нанесоха вреди почти в половината град. Доктор Хувенал Урбино, задоволен от поредната щедрост на чичо Леон XII, не дочака дъждът да опре и от разсеяност отнесе със себе си чадъра, с който му услужи Флорентино Ариса, за да стигне до колата. Но Флорентино Ариса не се подразни. Обратното: зарадва се при мисълта какво би помислила Фермина Даса, като разбере кой е собственикът на чадъра. Беше все още смутен от вълнуващата среща, когато Леона Касиани се отби в канцеларията му и той реши, че това е единственият сгоден случай да й разкрие тайната си без повече увъртания, да разсече този възел от тумори, който не го оставяше да живее: сега или никога. Започна с въпроса какво мисли за доктор Хувенал Урбино. Тя му отговори почти без да се замисли: „Той е човек, който прави много неща, може би прекалено много, но ми се струва, че никой не знае какво мисли.“ После се замисли, разкъсвайки гумата на молива с острите си големи зъби, зъби на едра негърка, накрая сви рамене, за да приключи с въпроса, който изобщо не я интересуваше.

— Ами сигурно затова и прави толкова много неща — добави тя, — за да не трябва да мисли.

Флорентино Ариса се опита да я задържи.

— Жал ми е, че ще трябва да умре — каза той.

— Всеки трябва да умре — каза тя.

— Да — каза той. — Но този човек повече от всеки друг.

Тя нищо не разбра: сви пак рамене, без да каже нищо, и излезе. Тогава Флорентино Ариса разбра, че в някоя незнайна нощ на бъдещето, в някое щастливо легло с Фермина Даса той ще й разкаже как не бе разкрил тайната на любовта си дори пред единствения човек, спечелил правото да я знае. Не, никога нямаше да я разкрие, та било и на самата Леона Касиани — не защото не искаше да отвори пред нея ковчежето, в което я бе пазил тъй добре половин живот, а защото една тогава установи, че е загубил ключа.

Но не това беше най-потресаващото в онзи ден. Изпълни го носталгия по младежките му времена, живият спомен за литературните конкурси, чийто залп отекваше всяка година на петнадесети април по антилските земи. Той бе редовен участник в тях, но винаги, както и във всичко друго, участвуваше тайно. Явявал се беше няколко пъти от откриването им преди двадесет и четири години, но никога не получи дори последната награда. Но той не отдаваше значение на това — правеше го не от ламтеж към наградата, а защото конкурсът имаше за него една друга притегателност: Фермина Даса бе определена първата година да отвори запечатаните с восък пликове и да обяви имената на победителите и оттогава се утвърди тя да ги обявява всяка година.

Скрит в полумрака на първите редове, със свежа камелия в бутониерата, която туптеше от силата на въжделенията му, Флорентино Ариса гледаше как Фермина Даса разпечатва трите плика на сцената на някогашния Национален театър в онази вечер на първия конкурс. Запита се какво ли щеше да стане в сърцето й, като открие, че той е носителят на „Златната орхидея“. Сигурен беше, че тя ще познае почерка му и в този миг ще си опомни следобедите с бродерията под бадемите в градинката, уханието на печалните гардении в писмата, поверителния валс на коронованата богиня във ветровитите зазорявания. Но това не стана. Нещо по-лошо: „Златната орхидея“, най-желаната награда за национална поезия, бе присъдена на един китайски преселник. Общественият скандал, който предизвика това необикновено решение, постави под съмнение сериозността на конкурса. Но наградата бе присъдена справедливо и единодушието на журито се обясняваше единствено с изключителните качества на сонета.

Никой не повярва, че авторът действително е награденият китаец. Той бе пристигнал в края на миналия век, бягайки от епидемията от жълта треска, опустошила Панама по време на строежа на железницата, свързваща двата океана, заедно с много други китайци, които останаха тук до смъртта си, живеейки по китайски, размножавайки се по китайски и толкова подобни един на друг, че никой не можеше да ги различи. В началото бяха не повече от десетима, пристигнали заедно е жените, децата и кучетата си за ядене, но за броени години четири улици от пристанищните предградия се препълниха с непонятно откъде изникнали китайци, влезли в страната, без да оставят следа в митническите регистри. Някои от младежите се превърнаха така скоропостижно в почтени родоначалници, че никой не можеше да си обясни кога бяха намерили време да остареят. Народният усет ги раздели на два вида: лоши китайци и добри китайци. Лошите бяха ония от мрачните пристанищни кръчми, където човек можеше да се наяде като цар или пък да се спомине внезапно на масата пред блюдо мишки със слънчоглед, и ги подозираха, че са само параван на търговия с бели робини и въобще всякакъв вид черна борса. Добрите бяха китайците от пералните, наследници на едно свещено познание, които връщаха ризите по-чисти и от нови, а яките и маншетите им — току-що огладени и колосани като кора. Именно един от тези добри китайци съкруши в литературния конкурс седемдесет и двама добре снаряжени съперници.

Никой не разбра името, когато Фермина Даса със затруднение го прочете. Не само защото беше необичайно име, ами защото никой и представа си нямаше как се произнасят имената на китайците. Но не се наложи дълго да размишляват, защото награденият китаец изникна от дъното на партера е опази небесна усмивка, която имат китайците, като се прибират рано вкъщи. Дошъл беше толкова сигурен в победата, че носеше жълтата копринена риза за пролетните ритуали. Прие „Златната орхидея“ — осемнадесет карата — и я целуна от щастие сред оглушителните подигравки на невярващите. Не се смути. Почака в средата на сцената, невъзмутим като апостол на някое провидение, не толкова драматично като нашето, и при първото затишие прочете награденото стихотворение. Никой не го разбра. Но като заглъхна новата вълна от освирквания, Фермина Даса го зачете безстрастно с приглушения си загадъчен глас и още от първия стих публиката затаи дъх. Беше сонет от най-чистия парнаски вид, съвършен, проникнат от полъха на вдъхновение, издаващо намесата на майсторска ръка. Единственото възможно обяснение бе, че някой от големите поети си е направил тази шега, за да се подиграе с литературния конкурс, а пък китаецът е приел да стане съучастник с обещанието да пази тайната до гроб. „Диарио дел Комерсио“, нашият традиционен вестник, се опита да закърпи националната чест с едно ерудирано и по-скоро несмилаемо есе за древното културно влияние на китайците в Карибието и заслуженото им право да участвуват в литературните конкурси. Есеистът не се съмняваше, че авторът на сонета действително е посоченият, и го доказваше без заобикалки още от самото заглавие: „Всички китайци са поети“. Заговорниците от съзаклятието, ако въобще е имало такова, изгниха в гроба си заедно с тайната. От своя страна награденият китаец умря на ориенталска възраст, без да се изповяда, и бе погребан със „Златната орхидея“ в ковчега, но и с горчивината, че приживе не можа да постигне едничкото си въжделение — името на поет. По повод смъртта му в печата припомниха забравения инцидент от литературния конкурс, като публикуваха отново сонета с модернистична винетка, изобразяваща напращели девици със златни рогове на изобилието, а боговете — пазители на поезията, се възползуваха от случая, за да поставят нещата по местата им: сонетът се стори на новото поколение толкова лош, че вече никой не се съмняваше в авторството на починалия китаец.

Флорентино Ариса винаги свързваше този скандал със спомена за една пищна непозната, която седеше на съседното кресло. Бе я загледал още в началото на тържеството, но после в страха на очакването я бе забравил. Привлече вниманието му със седефената си белота, с уханието си на честита дебелана и с необхватния си бюст на сопрано, увенчан с изкуствена магнолия. Носеше тясно прилепнала кадифена рокля, черна като горещите й, томителни очи; косата й, още по-черна, бе опъната на тила с цигански гребен. Беше сложила висящи обици, огърлица в същия стил и еднакви пръстени на няколко пръста, а на дясната буза имаше бенка, нарисувана с молив. Сред суматохата на финалните аплодисменти тя погледна Флорентино Ариса с искрено огорчение.

— Вярвайте ми, от душа съжалявам — каза му тя.

Флорентино Ариса се слиса не от съболезнованията, които действително заслужаваше, ами от удивление, че някой знае тайната му. Тя поясни: „Разбрах по това как трепереше цветето на ревера ви, докато отваряха пликовете.“ Посочи плюшената магнолия в ръката си и му разкри сърцето си.

— Затова аз свалих моята — каза му тя.

Беше готова да се разплаче от неуспеха си, но Флорентино Ариса й промени настроението с инстинкта си на нощен ловец.

— Хайде да отидем някъде да плачем заедно — каза й той.

Изпрати я до дома й. Вече на вратата — имайки предвид, че наближава полунощ и по улицата няма жива душа, той я склони да го покани на чашка бренди, докато разгледат албумите с изрезки и фотографии на светски събития от последните десет години, които тя бе казала, че има. Този трик още тогава бе остарял, но в случая стана неволно, защото именно тя бе говорила за албумите на връщане от Националния театър. Влязоха. Първото, което забеляза Флорентино Ариса от салона, беше, че вратата на единствената спалня е отворена и че леглото е широко и пищно, с брокатен юрган и с бронзови украшения на горната табла. Тази картина го смути. Тя, изглежда, разбра, защото избърза пред него и затвори вратата на спалнята. После го покани да седне на канапето, облечено в крепон на цветя, на което спеше една котка, и сложи на масата пред него колекцията си от албуми. Флорентино Ариса ги запрелиства, без да бърза, мислейки повече за следващите си стъпки, отколкото за съдържанието на албумите. Внезапно вдигна поглед и видя, че очите й са пълни със сълзи. Посъветва я да си поплаче на воля, без да се стеснява, защото нищо не облекчава така, както сълзите, но й подхвърли да си развърже корсета, та да й бъде по-леко. Побърза да й помогне, защото корсетът беше стегнат здраво от дълъг низ кръстосани връвчици на гърба й. Не се наложи да го развързва до края — той сам се разниза от вътрешния напор и астрономичната гръд задиша свободно.

Флорентино Ариса, който никога не можа да преодолее уплахата си от първия път, дори в най-лесните случаи, се престраши, като я погали леко по врата, а тя се преви и изхлипа като глезено момиченце, без да престава да плаче. Тогава той я целуна по същото място съвсем лекичко, както я бе докоснал с пръстите си, но не можа да повтори целувката, защото тя се извърна към него е цялото си монументално тяло, жадно и горещо, и двамата прегърнати се затъркаляха по пода. Котката на дивана се събуди и фучейки, скочи върху тях. Те се търсеха опипам, като припрени новаци и горе-долу се намериха, преобръщайки се върху смачканите албуми, както си бяха с дрехите, облени в пот, и повече гледаха да избягнат освирепелите нокти на котката, отколкото любовния провал. Но от следващата нощ нататък, макар с още кървящи рани, те продължиха да се любят няколко години поред.

Когато почувствува, че е започнал да я обича, тя беше в разцвета на четиридесетте, а той тъкмо навършваше тридесет. Казваше се Сара Нориега и в младостта си бе изживяла петнадесетминутна слава, спечелвайки един конкурс с книга стихове за любовта на бедните, която така и не бе публикувана. Беше учителка по Поведение в обществото в едно държавно училище и живееше от заплатата си в къща под наем на оживената Алея на годениците в стария Гетсимански квартал. Имала беше няколко случайни любовници, но никой от тях с намерения за брак, защото мъж от нейната среда и време трудно би се венчал за жена, с която вече е спал. А и тя повече не хранеше тази илюзия, след като първият й официален годеник, когото бе обичала с почти безумна страст на осемнадесет години, се бе отказал от дадената дума една седмица преди датата на сватбата и я бе оставил с ореола на подиграна годеница. Или на употребена мома, както се казваше тогава. И все пак първият й опит, колкото и да беше жесток и краткотраен, не бе оставил у нея никаква горчивина, а светлото убеждение, че дали с брак или без брак, дали без бог или без закон, но не си струваше да се живее, ако нямаш мъж в леглото, Флорентино Ариса най-много харесваше у нея това, че докато се любеше, трябваше да смуче биберон, за да достигне върховно блаженство. Сдобиха се с цял наниз биберони с всевъзможните размери, форми и цветове, които се намериха на пазара, и Сара Нориега ги окачваше по горната табла на леглото, за да са й подръка в належащите мигове.

Въпреки че и тя беше свободна колкото него и сигурно не би имала нищо против връзката им Да стане явна, Флорентино Ариса още от самото начало я обяви за тайна. Той се вмъкваше през черния вход почти винаги късно нощем и се измъкваше на пръсти преди съмнало. И той, и тя съзнаваха, че в къща като нейната, тъй гъсто населена с наематели, няма начин съседите да не знаят много повече, отколкото показваха. Но макар да беше чиста формалност, Флорентино Ариса я спазваше, защото си беше такъв и такъв щеше да бъде с всички жени до края на живота си. Никога не допусна грешка нито с нея, нито с която и да било друга, никога не се държа нечестно. Така беше: само веднъж бе оставил компрометираща следа, тоест писмена улика, и това за малко да му струва живота. Истината е, че винаги се държеше, сякаш е вечният съпруг на Фермина Даса, неверен, но изключително привързан съпруг, който непрестанно се бори да се освободи от своето робство, но без да й причини огорчението на предателството.

Тази затвореност не можеше да не бъде изтълкувана двусмислено. Самата Трансито Ариса умря убедена, че синът й, заченат с любов и отгледан за любов, е имунизиран срещу всякаква форма на любовта след сполетялото го на млади години нещастие. Обаче мнозина от обкръжението му, не тъй доброжелателни, които познаваха тайнствения му характер и слабостта му към мистични облекла и особени одеколони, го подозираха, че е имунизиран не срещу любовта, а само срещу жените. Флорентино Ариса знаеше това мнение, но никога нищо не направи, за да го опровергае. Включително пред Сара Нориега. Подобно на останалите безброй жени, които той бе обичал, дори на тези, които го правеха с него само за удоволствие, без да го обичат, тя го възприемаше такъв, какъвто беше всъщност: мъж за развлечение.

Накрая той започна да се появява в дома й по всяко време и особено неделя сутрин, когато беше най-спокойно. Тя зарязваше каквото и да правеше и се посвещаваше най-усърдно да го направи щастлив в огромното накичено легло, готово винаги да го приеме, в което никога не допускаше литургични церемонии. Флорентино Ариса се чудеше как може една мома без минало да познава така добре мъжа и как успяваше да си служи с тялото си на делфин тъй леко и нежно, сякаш се движи под вода. За свое оправдание тя казваше, че любовта е преди всичко природен талант. Твърдеше: „Човек или се ражда научен, или никога не се научава.“ Флорентино Ариса умираше от ревност към миналото й при мисълта, че май беше хойкала много повече, отколкото си даваше вид, но трябваше да го преглътне, защото и той беше казал, както казваше на всички, че тя била единствената му любовница. Между многото други неща, които не му харесваха особено, трябваше да се примири и с присъствието в леглото на освирепялата котка, на която Сара Нориега бинтоваше лапите, за да не ги одере живи, докато се любеха.

Заедно с това тя еднакво обичаше да лудува до изнемога в леглото и да посвещава любовната си треска на култа към поезията. Не само имаше удивителна памет за сантименталните стихотворения от нейното време, които се продаваха в брошури по две сентавос из улиците, но често закачаше с карфички по стените най-любимите си стихотворения, за да си ги чете на глас, когато й хрумнеше. Подготвила бе вариант на лекциите си по Поведение в обществото в единадесетстъпни двустишия по подобие на стихчетата по правопис, но не получи официално одобрение. Декламаторските й изблици понякога стигаха дотам, че някой път продължаваше да рецитира с пълен глас и докато се любеха, та Флорентино Ариса трябваше насила да й натика биберона в устата, както се прави с бебетата, за да престанат да реват.

В разгара на връзката им Флорентино Ариса се запита кое от двете състояния е любовта — дали в разбушуваното легло или в кротките неделни следобеди, — а Сара Нориега го успокои с простото твърдение, че всичко, което вършат голи, е любов. Каза: „Любов на душата от кръста нагоре и любов на тялото от кръста надолу.“ Това определение й се стори чудесна идея за едно стихотворение за разделената любов, което написаха заедно и тя го представи на петия литературен конкурс, уверена, че никой дотогава не е участвувал с толкова оригинално произведение. Но пак загуби.

Докато Флорентино Ариса я изпращаше до тях, тя не можеше да сдържи яростта си. Без да може да си обясни защо, тя бе сигурна, че книгата й не е наградена поради интрига срещу нея, заплетена от Фермина Даса. Флорентино Ариса не й обърна внимание.

След връчването на наградите той бе изпаднал в мрачно настроение, защото не бе виждал отдавна Фермина Даса и нея вечер му се стори, че тя силно се е променила: от пръв поглед личеше, че е майка. Това не беше ново за него — знаеше, че синът й вече ходи на училище. Но никога майчинството й не бе изпъквало както тази вечер: не само в закръглената й талия и леко полюшващата се походка, но най-вече в скритите рифове в гласа й, с който прочете имената на наградените.

За да потвърди спомените си, той отново запрелисти албумите от литературните конкурси, докато Сара Нориега приготвяше нещо за ядене. Видя фотографиите от списания, пожълтелите пощенски картички, от ония, дето се продаваха за спомен при порталите, и доби чувството, че прави призрачен преглед на заблудите в собствения си живот. Досега го бе крепяла илюзията, че всичко, което отминава, е светът — отминаваха обичаите, модата — всичко освен нея. Но тази вечер за пръв път осъзна, че минаваше и животът на Фермина Даса, и неговият собствен живот, а той през това време не правеше нищо друго, освен да чака. Никога и с никого не бе говорил за нея, защото знаеше, че е неспособен да произнесе името й, без да побелеят устните му. Но тази вечер, докато прелистваше албумите, както в толкова други лениви неделни часове, Сара Нориега направи едно от онези случайни попадения, които смразяват кръвта.

— Проститутка и нищо повече — каза.

Застанала зад гърба му, тя видя снимка на Фермина Даса, костюмирана като черна пантера на някакъв бал с маски, и не трябваше да уточнява името, за да разбере Флорентино Ариса кого има предвид. Застрашен от разкритие, което би преобърнало целия му живот, той избърза предпазливо да я защити. Спомена, че познава Фермина Даса бегло, колкото да си разменят официални поздрави, и не знае нищо за частния й живот, но несъмнено е жена, достойна за възхищение, жена, изникнала от нищото и издигнала се благодарение на собствените си качества.

— Благодарение на брака си по сметка с мъж, когото не обича — прекъсна го Сара Нориега. — Това е най-долната степен на проституция.

Не така остро, но със същата морална строгост неговата майка му бе казала същото, за да го утеши в нещастието. Смутен до мозъка на костите си, той не можа да намери подходящ отговор за безпощадността на Сара Нориега и се опита да се измъкне от темата. Но Сара Нориега не му позволи, докато не изля целия си гняв срещу Фермина Даса. По някакъв необясним, интуитивен начин беше сигурна, че именно тя е авторката на заговора, за да й измъкнат наградата. Нямате никакви причини да смята така — двете не се познаваха, никога не бяха се срещали, а Фермина Даса нямаше нищо общо с решенията на конкурса дори да беше в течение на тайните му. Сара Нориега заяви категорично: „Ние, жените, сме ясновидки.“ И сложи край на спора.

В този момент Флорентино Ариса я видя с други очи. И за нея годините минаваха. Плодовитата й природа вехнеше безславно, любовта й запираше в сподавено хълцане, а на клепачите и започваше да прониква сянката на старите горчивини. Беше прецъфтяло цвете. Освен това в яростта от поражението бе загубила сметката на чашите бренди. Не беше във форма; докато вечеряха притоплен ориз с кокосово брашно, тя се опита да установи какъв е поотделно приносът им в провалилото се стихотворение, та да се знае по колко листна от „Златната орхидея“ се падат на всекиго. Не за първи път се забавляваха с подобни безцелни турнири, по той се възползува от случая, за да си поеме дъх след току-що отворената рана. Заплетоха се в дребнав спор, който надигна и у двамата озлоблението, утаявало се през петте години споделена любов.

В дванадесет без десет Сара Нориега се качи на един стол да навие часовника с махалото и премести стрелката по памет на точния час, сякаш искаше да му каже без думи, че е време да си отива. Тогава Флорентино Ариса усети, че трябва веднага да прекъсне от корен тази връзка, лишена от любов, и потърси повод да вземе инициативата, както правеше винаги. Помоли се на бог Сара Нориега да му позволи да остане в леглото й, за да й каже, че всичко между тях е свършено, и я повика да седне до него, след като навие часовника. Но тя предпочете да остане на разстояние и седна в креслото за гости. Тогава Флорентино Ариса й протегна показалеца си, натопен в бренди, както правеха друг път в прелюдиите на любовта. Тя го избягна.

— Не сега — каза тя. — Чакам някого.

Откакто Фермина Даса го отхвърли, Флорентино Ариса се беше научил да запазва винаги за себе си последната дума. При не толкова горчиви обстоятелства той би продължил обсадата на Сара Нориега, сигурен, че ще завърши нощта, търкаляйки се с нея в кревата, защото беше убеден, че жена, която е спала с един мъж, ще продължи да го прави всеки път, когато той поиска, стига да умее да я разнежи. Какво ли не бе изтърпял заради това си убеждение, беше се поставял над всичко, дори и в най-мръсните любовни сделки, само и само да не даде възможност на ни една жена, родена от жена, да вземе последна думата. Но тази вечер се почувствува толкова унизен, че обърна брендито си на един дъх, правейки всичко, което можа, за да се забележи ненавистта му, и си отиде, без да се сбогува. Никога повече не се видяха.

Връзката му със Сара Нориега беше една от най-дългите и устойчивите, но не и единствената му за тези пет години. Когато разбра, че с нея се чувствува добре, особено в леглото, но никога не ще може да замести с нея Фермина Даса, той зачести нощите си на самотен ловец и успяваше да разпредели времето и силите си, доколкото му стигаха. Все пак Сара Нориега постигна чудото да го утеши за известно време. Поне можеше да живее, без да вижда Фермина Даса, за разлика отпреди, когато внезапно прекъсваше заниманието си, за да я търси по неведомите пътища на предчувствията си, по най-невероятни улици и места, където бе невъзможно да я намери, бродеше обезумял с мъчителен копнеж в сърцето, който не му даваше мира, докато не я видеше макар за миг. Скъсването със Сара Нориега отново разбуди заспалите му терзания и той отново се почувствува както през ония следобеди в градината с нескончаемото четене, но този път утежнени от неотложната потребност доктор Хувенал Урбино да умре.

Отдавна знаеше, че е предопределен да направи щастлива една вдовица, пък и тя него, по това не го (притесняваше. Обратното: беше подготвен. От многобройните си похождения на самотен ловец Флорентино Ариса бе разбрал, че светът е пълен с щастливи вдовици. Виждал ги беше да полудяват от мъка пред трупа на съпруга си, молейки се да ги погребат живи в същия ковчег, за да не се сблъскват без него с неизвестностите на бъдещето, но с времето, примирявайки се с действителността на новото си положение, те възкръсваха от пепелта с наново раззеленена жизненост. Започваха да живеят като призрачни паразити в големите пусти къщи, ставаха душеприказчици на слугините си, любовници на възглавниците си, безделнички след толкова години безплодно робство. Пилееха излишните часове, като шиеха копчета по дрехите на покойния, които не бяха сколасали да зашият приживе, гладеха нескончаемо ризите му с колосани яки и маншети, та да бъдат винаги изрядни. Продължаваха да слагат от неговия сапун в банята, калъфката за възглавница с неговите инициали на леглото, чинията и приборите на неговото място на масата, в случай че се завърне от смъртта, без да предупреди, както имаше обичай да прави в живота. Но в тези самотни богослужения те осъзнаваха, че отново са си господарки — след като се бяха отказали не само от фамилното си име, но и от собствената си личност, и всичко това в замяна на една сигурност, която се оказваше просто една от многото им илюзии на годеници. Само те знаеха колко тежеше мъжът, когото обичаха до полуда и който може би също ги обичаше, но когото трябваше да отглеждат до последния му дъх, като му даваха да суче, сменяха изцапаните му пелени и го залисваха с какви ли не майчински залъгалки, за да облекчат ужаса му от срещата всяка сутрин лице в лице с действителността. И все пак, като го гледаха да излиза от къщи, подтикван от самите тях да възприеме света, ги обземаше ужасът, че мъжът няма никога да се върне. Това беше животът. Любовта, ако съществуваше, беше нещо отделно: беше друг живот.

Във възстановяващата леност на самотата вдовиците откриваха, че е достойно да живеят в името на тялото, да ядат само от глад, да обичат, без да лъжат, да спят, без да трябва да се преструват на заспали, за да избягнат непочтеността на официалната любов; те най-сетне получаваха правото на цяло легло, само за тях, в което никой нямаше да им оспорва половината чаршаф, половината въздух за дишане, половината нощ; а тялото спеше, докато се наситеше да сънува собствените си сънища, и само се събуждаше. След нощите си на бракониер Флорентино Ариса ги срещаше на разсъмване да излизат от литургията в пет сутринта, покрити с черни савани, а на рамото им съзираше гарвана на съдбата. Щом го забележеха в просветляващото утро, те пресичаха улицата и минаваха на другия тротоар със ситни, пресекливи стъпчици, стъпки на птичка, защото самото минаване покрай мъж би могло да опетни честта им. Но той беше убеден, че една безутешна вдовица повече от всяка друга жена може да носи в себе си кълна на щастието.

Вдовиците в неговия живот, като се започне с вдовицата на Назарет, му разкриха какви ставаха щастливите съпруги след смъртта на мъжете си. Това, което за него дотогава беше чиста илюзия, благодарение на тях се превърна във възможност, достижима за ръцете му. Той не виждаше защо и Фермина Даса да не бъде подобна вдовица, подготвела от живота да приеме самия него такъв, какъвто си беше, без лъжливо чувство за вина към покойния съпруг, готова да открие с него щастието — да бъде дважди щастлива — с едната любов за всекидневно ползуване, която всеки миг щеше да превръща живота в чудо; и с другата любов, само нейна, която имунитетът на смъртта предпазваше от всякакво заболяване.

Може би нямаше да бъде тъй въодушевен, ако подозираше колко далеч бе Фермина Даса от фантастичните му кроежи по времето, когато едва бе започнала да съзира хоризонта на един свят, в който бе предвидено всичко освен бедствието. Да бъдеш богат, в онези времена означаваше много предимства, а също и много несгоди, естествено, но половината свят се стремеше към богатството като най-вероятна възможност за безсмъртие. Фермина Даса бе отхвърлила Флорентино Ариса в проблясък на зрелост, за което заплати с нервна криза, но никога не се усъмни в правилността на решението си. Тогава тя не можеше да си обясни какви скрити мотиви на съзнанието я тласнаха към тази далновидност, по много години по-късно, в навечерието на старостта, тя ги откри ненадейно и без да знае как, в един случаен разговор за Флорентино Ариса. Всички присъствуващи знаеха, че той е наследникът на Карибската речна компания, и то в най-цветущия й период, всички бяха сигурни, че са го виждали много пъти, някои дори, че са преговаряли с него, но никой не можеше да си спомни кой точно беше. Тогава Фермина Даса прозря какви несъзнателни мотиви й бяха попречили да го обича. Тя каза: „Той сякаш не е личност, а сянка.“ Така си беше: нечия сянка, но на кого — никой никога не узна. И все пак, докато устояваше на обсадата на доктор Хувенал Урбино, съвършено противоположен като мъж, тя се терзаеше от призрака на вината — единственото чувство, което не можеше да понася. Усетеше ли го да се задава, тя изпадаше в паника, която успяваше да овладее само ако се намереше някой да облекчи съвестта й. Още от дете, когато в кухнята се счупеше чиния, някой паднеше или сама си прищипеше пръста на вратата, тя уплашена се обръщаше към най-близкия възрастен и бързаше да го обвини: „Ти си виновен.“ Макар че всъщност не я интересуваше кой е виновен, нито се опитваше да се убеди в собствената си невинност: стигаше й да я заяви.

Този призрак беше толкова явен, че доктор Урбино навреме си даде сметка до каква степен заплашва хармонията в дома им и щом го усетеше, бързаше да каже на съпругата си: „Не се тревожи, любов моя, аз съм виновен.“ Защото той от нищо не се боеше така, както от внезапните и категорични решения на съпругата си, и беше сигурен, че те винаги възникваха от някакво чувство за вина. Обаче гузността, с която отхвърли Флорентино Ариса, не можа да бъде заличена с утешителна фраза. Месеци наред Фермина Даса всяка сутрин отваряше балкона и винаги й липсваше самотният призрак, който я бе следял от безлюдната градина, гледаше неговото дърво, пейката му, станала по-незабележима, на която той бе сядал да чете, да мисли и да страда за нея, накрая затваряше балкона и въздишаше: „Горкият човек.“ Дори изпита разочарование, че той не се оказа толкова упорит, колкото бе предполагала, по вече беше твърде късно да поправя миналото и така и не престана да изпитва от време на време закъснелия копнеж по едно писмо, което никога не получи. Но когато реши да се омъжи за Хувенал Урбино, тя изпадна в още по-тежка криза, защото съзнаваше, че няма особени причини да го предпочете, след като бе отхвърлила без особени причини Флорентино Ариса. Всъщност го обичаше толкова малко, колкото и другия, а освен това го познаваше много по-малко, пък и в писмата му нямаше оная треска като на другия, нито й бе дал толкова много трогателни доказателства за всеотдайност като другия. Всъщност предложението си Хувенал Урбино не бе изразил нито веднъж с любовни слова и беше най-малкото любопитно, че такъв ревностен католик като него й предлагаше само земни блага: сигурност, ред, щастие, конкретни цифри, които, ако се съберяха, може би щяха да приличат на любов: почти на любов. Но не бяха любов и това съмнение засилваше объркването й, защото пък и не беше убедена, че всъщност любовта й е най-необходимото, за да живее.

Във всеки случай основното, което имаше против доктор Хувенал Урбино, беше подозрителното му сходство с идеалния мъж, какъвто Лоренсо Даса бленуваше за дъщеря си. Не можеше да не го възприема като плод на бащините й кроежи и макар в действителност да не беше така, Фермина Даса остана уверена в противното още щом го видя да влиза в дома им за второто лекарско посещение, без да е викан. Разговорите й с братовчедката Илдебранда още повече я объркаха. Понеже самата беше в положението на потърпевша, тя се отъждестви повече с Флорентино Ариса, забравяйки, че Лоренсо Даса вероятно я бе повикал, за да повлияе в полза на доктор Урбино. Само бог знаеше с какви усилия Фермина Даса се сдържа да не придружи братовчедка си, когато отиде в телеграфната станция да се запознае с Флорентино Ариса. Искаше й се да го види още веднъж, за да разсее колебанията си, да поговори с него насаме, да го опознае по-дълбоко, за да се увери, че онова спонтанно решение няма да я тласне към друго, още по-тежко, означаващо всъщност капитулация във войната с баща й. И все пак го направи — в решаващия миг от живота си, — без изобщо да се влияе от мъжествената красота на жениха, нито от прословутото му богатство, рано постигнатата слава или многото му други действителни качества, ами от страха пред изплъзващата се възможност, защото наближаваше двадесет и една години — тайния срок, който си бе определила, за да се предаде на съдбата. Само тази мисъл й стигаше, за да даде съгласието си, както предвиждаха божиите и човешките закони: до самата смърт. Тогава всички колебания се разсеяха и тя можа без угризения да стори това, което бе най-подходящо според здравия разум: изтри като с гъба, без да пророни и сълза, спомена за Флорентино Ариса, заличи го напълно и на мястото, което бе заемал в паметта й, остави да израсне поляна макове. Единственото, което си позволи, бе една въздишка, малко по-дълбока от обикновено, последната: „Горкият човек!“

Най-тежките терзания обаче я налегнаха след завръщането й от сватбеното пътешествие. Още неразопаковали сандъците, мебелите и единадесетте кашона, които бе докарала, за да поеме положението си на стопанка и господарка в старинния замък на маркиз Де Касалдуеро, тя изпадна в паника от съкрушителното прозрение, че се е заблудила и е станала пленница в една къща, която не й трябваше, и нещо по-лошо — с неподходящ мъж. Трябваха й шест години, за да се освободи от това чувство. Бяха най-черните в живота й, доведена до отчаяние от вечното недоволство на свекърва й доня Бланка и от назадничавото мислене на зълвите, които не бяха се погребали живи в някоя манастирска килия само защото и тъй я носеха в себе си.

Доктор Урбино, плащайки дан на своето родословие, си правеше оглушки пред молбите й, разчитайки, че с божията помощ и е безграничната способност за приспособяване на съпругата му нещата щяха да дойдат на мястото си. Измъчваше се от озлоблението на майка си, която по-рано със своята жизнерадост вдъхваше желание за живот и у най-обезверените. И наистина: онази красива, интелигентна жена, с една човечна отзивчивост, неприсъща за обкръжението й, в течение на четиридесет години бе душата и тялото на своя социален рай. Вдовството я бе покрусило до такава степен, че човек се чудеше дали е тя същата — бе станала раздразнителна и отпусната, неприязнена към всички. Западането й можеше да се обясни само с озлоблението, че съпругът й съзнателно се е пожертвувал заради някакви си негри, както твърдеше тя, докато единствената му оправдана саможертва трябваше да бъде стремежът да пази живота си заради нея. Така че семейното щастие на Фермина Даса бе продължило колкото сватбеното пътешествие, а единственият човек, който можеше да предотврати окончателното крушение, бе парализиран от страх пред майчината власт. Именно него, а не глупавите зълви и умопомрачената свекърва обвиняваше Фермина Даса за мъртвата хватка, в която бе уловена. Прекалено късно тя заподозря, че зад професионалния си авторитет и светския си чар мъжът, за когото се бе венчала, бе непоправимо слабохарактерен: жалък хитрец, добил самочувствие от светската тежест на фамилиите си имена.

Намери спасение в новородения син. Когато излизаше от тялото й, тя изпита облекчението, че се освобождава от нещо, което не е нейно, и се бе ужасила от себе си, като установи, че не усети и най-малка привързаност към това късче месо, което акушерката й показа голичко, омазано в слуз и кръв, с усукана около шията пъпна връв. Но в самотата на двореца тя се научи да го чувствува близко, сближиха се взаимно и с голямо вълнение откри, че децата се обикват не защото са собствени деца, ами заради радостта от отглеждането. Стигна дотам, че не понасяше никого и нищо освен него в тази къща на нещастието й. Потискаше я самотата, мъртвешкият парк, застиналото време в огромните помещения без прозорци. Имаше чувство, че ще се побърка в нощите, раздирани от виковете на душевноболните жени в близката лудница. Срамуваше се от ритуала да се нарежда всяка вечер, масата за банкети — с бродираните покривки, сребърните прибори и свещниците като за покойник, на която пет призрака вечеряха по чаша кафе с мляко и питки. Ненавиждаше вечерните молитви, превземките на масата, постоянните забележки, че неправилно си служела с приборите, че крачела с големи крачки като проста жена, че се обличала като циркаджийка, че третирала мъжа си като селянка, и не покривала гърдите си с шала, като кърми детето. Когато покани първите си гости на следобедния чай с бисквити и конфитюр от цветя според последната мода в Англия, доня Бланка не се съгласи в къщата да се пият някакви си лекарства за изпотяване против треска вместо обичайния шоколад с топено сирене и гевречета от юка. Та дори сънищата й не бяха пощадени. Една сутрин Фермина Даса разказа, че сънувала някакъв непознат, който обикалял гол в замъка и хвърлял шепи пепел из салоните. Допя Бланка сухо я сряза:

— Една почтена жена не може да има подобни сънища.

Към постоянното й усещане, че се намира в чужд дом, се прибавиха две по-големи беди. Едната — почти ежедневната диета от патладжани под всякаква форма, която допя Бланка отказваше да промени от почит към паметта на съпруга си, а Фермина Даса отказваше да яде. Още от малка ненавиждаше патладжани, без да ги е опитвала, защото, когато бе отказала да яде патладжани като петгодишна, баща й я бе накарал да изяде цялата купа, приготвена за шест души. Помислила бе, че ще умре — първо от повръщането на смлените патладжани, а след това от бобровото масло, което насила я заставиха да глътне, за да я изцерят от наказанието. Двата случая се сплетоха в паметта й като едно цяло разслабително — и заради вкуса на отрова, и заради страха от отрова. Затова сега на отвратителните обеди в замъка на маркиз Де Касалдуеро трябваше да отмества поглед, за да не усети противното гадене, предизвикано от бобровото масло.

Другата беда беше арфата. Един ден доня Бланка съвсем преднамерено каза: „Не вярвам в почтеността на жени, които не знаят да свирят на пиано.“ Това си беше заповед, която дори синът й се опита да оспори, защото най-хубавите години от детството му бяха изтекли в женския затвор на уроците по пиано, въпреки че като възрастен вече им беше благодарен. Не можеше да си представи съпругата си, подложена на същото мъчение на двадесет и пет годишна възраст и е нейния характер. Но единственото, което успя да извоюва от майка си, беше да замени пианото с арфа, изтъквайки детинския довод, че арфата била инструментът на ангелите. Та ето как докараха от Виена великолепната арфа, която изглеждаше като златна и звучеше наистина като златна и беше една от най-ценните реликви на Градския музей, преди да го погълне пожарът с всичките му експонати. Фермина Даса се подложи на това луксозно наказание, опитвайки се да предотврати крушението с една последна саможертва. Започна с един знаменит маестро, когото докараха специално за целта от град Момпокс и който умря скоропостижно на петнадесетия ден, а тя продължи още години наред с главния музикант на семинарията, чийто дъх на гробар заглушаваше арпежите.

Тя самата беше изненадана от покорството си. Защото, макар и да не го признаваше нито пред себе си, нито в приглушените спорове с мъжа си в часовете, които по-рано посвещаваха на любов, тя се бе заплела много по-скоро, отколкото очакваше, в гъсталака от предразсъдъци и условности на новата си среда. В началото утвърждаваше свободата си на мнение с една обичайна фраза: „По дяволите ветрилото, времето си е ветровито.“ Но по-късно, решена да запази извоюваните си привилегии и от страх да не бъде засрамена и подигравана, се показваше готова да понесе дори унижения с надеждата, че бог най-сетне ще се смили над допя Бланка, която в молитвите си неуморно го призоваваше да й изпрати смъртта.

Доктор Урбино оправдаваше собствената си слабост с несъстоятелни доводи, без изобщо да се запита дали те не противоречат на собственото му вероизповедание. Не признаваше, че конфликтите със съпругата се пораждат от особената атмосфера в дома, а търсеше причините им в самата природа на брака — абсурдна измислица, съществуваща само поради безкрайната божия милост. Противоречеше на всякакво научно мислене, че двама души, които почти не се познават, нямат никакво родство помежду си, с различни характери, с различна култура, та дори с различен пол, внезапно се виждат обвързани да живеят заедно, да спят в едно и също легло, да споделят две съдби, които може би са били предопределени в съвсем различни посоки. Казваше: „Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.“ А в техния брак дори още по-лошо, казваше той, защото произлизаше от две антагонистични класи, и то в град, който все още бленуваше за възвръщането на вицекралете. И единственият възможен хоросан беше нещо тъй неправдоподобно и променчиво като любовта, ако въобще я имаше, а пък в техния случай я нямаше, когато се ожениха, и тъкмо когато бяха на път да я сътворят, съдбата ги сблъска с действителността.

Така протичаше животът им по времето на арфата. Назад бяха останали прелестните случайности тя да влезе в банята, докато той се къпе; и въпреки, разприте, въпреки патладжаните, въпреки умопобърканите сестри и майката, която ги бе родила, той все още я обичаше твърде много, за да я моли да го насапуниса. Тя почваше да го обича с трохичките любов, останали й от Европа, и двамата се оставяха на предателството на спомените, размеквайки се, без да искат, обичайки се, без да го казват, и накрая умираха от любов на пода, опръскани в ароматна пяна, а от пералнята достигаха гласовете на слугините: „Не им се раждат други деца, защото не се имат.“ Понякога, завърнали се от някое буйно веселие, стаената зад вратата носталгия ги поваляше с един удар и тогава избухваше чудо, в което всичко отново ставаше като преди и те за пет минути се превръщаха в ненаситните любовници от медения месец.

Но извън тези редки случаи, като си лягаха, винаги единият от двамата беше по-изморен от другия. Тя се застояваше в банята, където си свиваше цигари от ароматизирана хартия и пушеше, търсейки утеха, както правеше като млада и свободна в собствения си дом, където сама си беше господарка. Вечно я болеше глава или й беше прекалено горещо, или се правеше на заспала, или пак беше неразположена. Толкова често се оказваше неразположена, че доктор Урбино — само за да намери някакъв отдушник, без да прибягва до изповедта — се осмели да заяви в лекциите си, че след десетгодишен брак на жените менструацията може да им идва до три пъти в седмицата.

След всички тези беди, сполетели я в най-лошия период от живота й, Фермина Даса трябваше да се изправи и пред нещо, което рано или късно трябваше да се случи: разкритието за пословичните тайни сделки на баща й. Губернаторът на областта извика Хувенал Урбино в кабинета си, за да го осведоми за безчинствата на тъста му, и ги обобщи само в едно изречение: „Няма божи или човешки закон, който този тип да не е престъпил.“ Някои от най-скандалните си истории беше извършил в сянката на зетьовата власт и трудно можеше да се допусне, че той и съпругата му не са били в течение. Съзнавайки, че спасение можеше да търси единствено в собствения си авторитет, защото само той бе останал неопетнен, доктор Хувенал Урбино се намеси с цялата тежест на влиянието си и успя да прикрие скандалното положение, залагайки честната си дума. Така че Лоренсо Даса напусна страната с първия кораб, за да не се върне никога повече. Замина за родното си място като на едно от онези пътувания, които се правят от време на време, за да залъжеш носталгията, и всъщност имаше нещо вярно в тази привидност, защото от известно време той се качваше на корабите, пристигащи от неговия край, само за да изпие чаша вода от резервоарите, напълнени от изворите на родното му село. Замина без прощални прегръдки, уверявайки зет си в своята невинност, като на всичко отгоре настояваше, че е станал жертва на политически заговор. Замина разплакан за момиченцето, както наричаше Фермина Даса, откакто се бе омъжила, разплакан за внучето и за тази земя, където бе станал богат и свободен и където бе извършил подвига да превърне дъщеря си в изтънчена дама чрез тъмните си сделки. Замина състарен и болен, но живя много повече, отколкото биха желали жертвите му. Фермина Даса не можа да потисне въздишката на облекчение, когато получи вестта за смъртта му, и не облече траур, за да избегне въпросите, но месеци наред, като се затвореше да пуши тайно в банята, тя плачеше със сляпа ярост, без да знае за какво, а всъщност плачеше за него.

Най-нелепото в положението на двамата съпрузи беше, че никога не бяха изглеждали пред хората толкова щастливи, както през ония тежки години. Защото външно те бяха годините на най-големите им победи над скритата враждебност на една среда, която не се примиряваше да ги приеме такива, каквито бяха: различни и модерни, а поради това и нарушители на традиционния ред. Но за Фермина Даса това бе лесна страна. Светският живот, който бе предизвиквал у нея такава неувереност, преди да го познава, беше просто система от атавистични договорености, банални церемонии, предвидени думи, с които се забавляваха членовете на обществото, за да не се избият помежду си. Основният признак на този рай на провинциалното лекомислие беше страхът пред непознатото. Тя го бе определила по-просто: „Проблемът на светския живот е да можеш да преодолееш страха, проблемът на брачния живот е да преодолееш скуката.“ Тя бе направила това откритие неочаквано, с яснотата на откровение, в момента, когато влизаше, влачейки безкрайния си булчински шлейф, в големия салон на клуб „Социал“, замайващ със смесените ухания на всякакви цветя, с блясъка на валсовете, с многолюдието изпотени мъже и трепетни жени, които я гледаха, без още да знаят как да предотвратят тази ослепителна опасност, изпратена им от външния свят. Тя тъкмо бе навършила двадесет и една години и бе излизала от къщи само като ходеше на училище, но тук й стигаше само един поглед, за да разбере, че противниците й не бяха стъписани от омраза, ами от страх. Вместо да ги уплаши още повече, както сама беше уплашена, тя се смили над тях и им помогна да я опознаят по-добре. Никой не се оказа по-различен от това, което искаше да види в него, както и се случваше и с градовете — не се оказваха по-красиви или по-грозни, ами каквито ги бе създала в сърцето си. Париж, въпреки неспирния му дъжд, мръсните бакали и прословутата грубост на файтонджиите, тя щеше да си спомня винаги като най-красивия град на света не защото действително беше или не беше такъв, ами защото остана свързан с носталгията по най-щастливите години в живота и. Доктор Урбино обаче се наложи със същите оръжия, които използуваха срещу него, само дето боравеше с тях много по-интелигентно и с добре изчислено чувство на превъзходство. Нищо не минаваше без участието на двамата: градските паради, литературните конкурси, културните прояви, благотворителните томболи, патриотичните изяви, първият полет с въздушен балон. Те бяха във всичко, и почти винаги като инициатори и начело на всичко. В годините на личното им нещастие никой не си и представяше, че може да има по-щастлив и хармоничен брак от техния.

Къщата, изоставена от бащата, се превърна за Фермина Даса в убежище от задушаващата атмосфера на фамилния дворец. Щом успееше да избяга от погледите на обществото, тя скришом отиваше в къщата срещу Евангелската градина и там приемаше новите си приятелки и някои съученички от колежа или от уроните по рисуване: един невинен заместител на изневярата. Преживяваше блажени часове на самотна майка с многото спомени от моминството, които още пазеше. Отново купи парфюмирани гарвани, насъбра улични котки и ги повери на грижите на Гала Пласидия, вече остаряла и скована от ревматизъм, но все още с желание да съживи къщата. Възстанови шивалнята, където Флорентино Ариса я бе видял за първи път и където доктор Хувенал Урбино я бе накарал да изплези език, за да надникне в сърцето й, и превърна стаята в светилище на миналото. Едип зимен следобед Фермина Даса отиде да затвори балконската врата, преди бурята да помете камъни и клони из улицата, и видя Флорентино Ариса на пейката под бадемовите дървета в градината, облечен в преправения му бащин костюм и с разтворената книга в скута, но не го видя както при многобройните случайни срещи по това време, а на възрастта, на която бе останал в паметта й. Уплаши се, че това видение е някакво предупреждение на смъртта, и изпита остра болка. Дръзна да помнели дали не би била щастлива с него, сама с него в тази къща, която бе обновила заради него с толкова любов, с каквато той бе преустроил своята заради нея, и самото допускане на тази мисъл я стресна, защото й показа до каква крайност е изпаднала в нещастието си. Тогава събра последни сили и предизвика съпруга си да говори с нея без увъртания и уклончиви отговори, предизвика го да спори, да се бори с нея, да плачат заедно от яд по загубения рай чак докато пропяха първи петли и светлина огря дантелите на замъка и слънцето пламна и съпругът й, подпухнал от безсъние, изтощен от говорене, с укрепнало от плача сърце, стегна връзките на обувките си, стегна колана си, стегна всичко мъжко, което още му оставаше, и й каза „Да, добре, любов моя.“ Ще тръгнат да търсят любовта си, загубена някъде из Европа: заминават още утре и завинаги. Решението беше толкова окончателно, че той уговори с Банката на съкровищницата, която управляваше финансите му, да ликвидира обширното фамилно състояние, което от възникването си бе разпръснато във всякакъв вид търговски сделки, капиталовложения и ценни книжа и за което само той знаеше с точност, че съвсем не беше така безмерно, както твърдеше мълвата, а толкова, че да не трябва да мисли за него. Колкото и да беше, превърнато в злато, то трябваше да бъде джиросано малко по малко в чуждестранните клонове на банката, докато на него и съпругата му не им останеше в това безмилостно отечество и педя земя, на която да умрат.

А Флорентино Ариса си съществуваше в действителността, противно на нейните самовнушения. Когато тя пристигна със съпруга и сина си в ландото със златистите коне на пристана на презокеанския кораб за Франция, той беше там и ги видя, като слизат — както ги бе виждал толкова други пъти на обществени места — бяха безупречни. С тях беше и синът им, възпитан по такъв начин, че отсега проличаваше какъв щеше да бъде като възрастен — такъв, какъвто и стана. Хувенал Урбино поздрави Флорентино Ариса, като размаха весело шапка: „Отиваме да завладяваме Фландрия.“ Фермина Даса му кимна с глава и Флорентино Ариса свали шапка с лек поклон, а тя се вгледа в него без никакво състрадание към ранните щети на оплешивяването. Да, беше той, такъв, какъвто тя го възприемаше: сянката на някой, но на кого — никога не узна.

И Флорентино Ариса не беше в най-добрата си форма. Към ежедневната напрегната работа, към сложностите на бракониерството и безветрието на годините се бе прибавила предсмъртната криза на Трансито Ариса, чиято памет наближаваше края без спомени — почти бяло поле. До такава степен, че понякога се обръщаше към него, виждаше го да чете във вечното му кресло и изненадана го питаше: „А ти чий син си?“ Той всеки път й казваше истината, но тя бързо го прекъсваше.

— А я ми кажи едно нещо, сине — питаше го тя. — Аз коя съм?

Беше напълняла толкова много, че едва се движеше, и прекарваше деня в магазинчето, където вече нямаше нищо за продан, гиздеше се още от ставането си с първи петли, та чак до тъмни зори на другия ден, защото спеше съвсем малко. Слагаше си венци от цветя на главата, червеше си устните, пудреше си лицето и ръцете и накрая запитваше който се случеше наблизо как изглежда. Съседите знаеха, че тя очаква винаги един и същ отговор: „Сега си съвсем като Хлебарчицата Мартинес.“ Само тази самоличност, присвоена от героиня на една детска приказка, я удовлетворяваше. Тя продължаваше да се люлее, вееше си с букет големи розови пера и в един миг започваше всичко отначало: венеца от книжни цветя, мускуса на клепачите, червилото на устните, оловното белило на лицето. И отново запитваше някой наблизо: „Как изглеждам?“ Когато всички съседи вече я взимаха на подбив, Флорентино Ариса накара да разглобят за една нощ тезгяха и шкафовете с чекмеджета на старото магазинче, закова вратата към улицата, подреди помещението така, както я беше чувал да описва спалнята на Хлебарчицата Мартинес, и тя никога вече не попита коя е.

По съвета на чичо Леон XII повика една възрастна жена да се грижи за нея, но тя, горката, вечно беше повече заспала, отколкото будна, и понякога май също забравяше коя е. Така че Флорентино Ариса си оставаше вкъщи след работа, докато успееше да приспи майка си. Престана да играе домино в Търговския клуб и дълго време не се срещаше с малцината стари приятелки, които обикновено бе навестявал, защото нещо много дълбоко в сърцето му се бе променило след ужасното познанство с Олимпия Сулета.

Бе станало мълниеносно. Флорентино Ариса току-що бе закарал до дома му чичо Леон XII, посред една от ония октомврийски бури, от които после дълго трябва да се оправяме, когато видя от колата едно дребно, крехко момиче с рокля цялата във волани от органдин, която приличаше повече на булчинска. Тя тичаше паникьосана насам-натам, защото вятърът й бе изтръгнал чадъра и го бе запратил в морето. Той я прибра в колата и се отклони от пътя си, за да я закара до дома й, някогашна отшелническа килия направо срещу морето, пригодена за живеене, чийто двор, пълен с къщички за гълъби, се виждаше от улицата. По пътя тя му разказа, че се омъжила преди по-малко от година за един търговец на грънци от пазара, когото Флорентино Ариса бе виждал често на корабите от тяхната компания да разтоварва сандъци с всякакви глинени съдове за продан и с плетени клетки, пълни с гълъби, като тия, дето използуват младите майки по речните кораби, за да посят новородените си бебета. Олимпия Сулета принадлежеше сякаш към семейство оси не само заради вирнатото си задниче и нищожния бюст, ами заради всичко — и бакърената коса, и луничките, излезли от слънцето, и кръглите, живи очи, леко раздалечени, и мелодичния и гласец, който използуваше само за да каже умни и весели неща. Тя се стори на Флорентино Ариса по-скоро забавна, отколкото привлекателна, и я забрави веднага щом я остави пред дома й, където живееше с мъжа си, свекъра и други членове на семейството.

Няколко дни по-късно видя отново мъжа и на пристанището, но този път той товареше стока, вместо да разтоварва, и когато корабът вдигна котва, Флорентино Ариса чу съвсем ясно в ухото си гласа на дявола. Следобеда, като закара чичо Леон XII до тях, той мина уж случайно покрай къщата на Олимпия Сулета и я видя над стобора да храни пърхащите гълъби. Той я викна от колата: „Колко струва един гълъб?“ Тя го позна и му отвърна весело: „Не се продават.“ Той я попита: „Ами какво се прави, за да получи човек един?“ Без да престава да хвърля храна на гълъбите, тя му отговори: „Взима в колата си гълъбарката, като я срещне залутана в бурята.“ Вечерта Флорентино Ариса се прибра вкъщи с подарък от Олимпия Сулета: пощенски гълъб с метален пръстен на крачето.

На следващия ден по времето за хранене красивата гълъбарка видя подарения гълъб да се връща и помисли, че е избягал. Взе го да го разгледа и откри в пръстенчето навита хартийка: признание в любов. За първи път Флорентино Ариса оставяше писмена следа и тя нямаше да бъде последната, въпреки че този път бе проявил благоразумието да не се подпише. На другия ден, тъкмо когато Флорентино Ариса влизаше вкъщи след работа, едно момче му връчи клетка със същия гълъб и устното съобщение, че това тука му го изпраща госпожата с гълъбите и заръчва да му каже, че ако обича, да го пази хубаво в клетката, иначе пак ще му избяга, а тя му го връща за последен път. Почуди се как да го изтълкува — дали гълъбът бе изгубил бележката, или гълъбарката бе решила да се прави на ударена, или пък му праща гълъба, за да й го върне отново. Но ако беше последното, нормално би било тя да върне гълъба с отговор.

В събота сутринта, след като дълго размисля, Флорентино Ариса отново изпрати гълъба с друго писъмце без подпис. Този път не трябваше да чака до другия ден. Следобед същото момче му донесе гълъба в друга клетка със съобщението, че отново му връща избягалия гълъб и че завчера му го върнала от добро възпитание, а сега му го връща от съжаление, но повече наистина няма да му го връща, ако пак избяга. Трансито Ариса до късно се забавлява с гълъба, извади го от клетката, люля го в ръце, опита се да го приспи с детски песнички и по едно време забеляза, че в пръстена на крачето му имаше хартийка само с един ред: „Не приемам анонимни писма.“ Флорентино Ариса я прочете и сърцето му лудо заблъска, сякаш това бе връхната точка на първата в живота му любовна авантюра, а през нощта почти не можа да спи, като току скачаше от нетърпение. Рано на другия ден, преди да отиде на работа, той отново пусна гълъба с любовно писмо, подписано съвсем ясно с името му, и освен това втъкна в пръстена най-свежата, пламтяща и уханна роза от градината си.

Оказа се не толкова лесно. След три месеца обсада красивата гълъбарка отговаряше все същото: „Не съм от тия.“ Но продължи да приема посланията му и винаги се появяваше на беглите срещи, които Флорентино Ариса нагласяваше така, че да изглеждат съвсем случайни. Беше станал неузнаваем: любовникът, който никога не се показваше пред хора, най-алчният за любов, но пък и най-големият скъперник, който не даваше нищо, но искаше всичко и не позволи на никоя да остави следа в сърцето му, този дебнещ ловец сега най-открито се впусна в безразсъдството на подписани любовни писма, галантни подаръци, неблагоразумни обиколки покрай къщата на гълъбарката, дори имаше два случая, когато съпругът нито беше на пазара, нито бе заминал. За първи път от младежките си години насам той се почувствува пронизан от стрелата на любовта.

Шест месеца след първата среща те най-сетне се видяха насаме в каютата на един речен кораб, оставен за пребоядисване на пристана. Беше чудесен следобед. Олимпия Сулета се любеше радостно, беше като пърхаща гълъбарка и обичаше да стои гола с часове в ленивия отдих, който според нея съдържаше толкова любов, колкото и самата любов. Каютата беше раздигната и боядисана до половината, а мирисът на терпентин много подхождаше за спомен от един щастлив ден. Изведнъж в пристъп на невиждано вдъхновение Флорентино Ариса отвори кутия с червена боя, която беше близо до койката, топна показалец и нарисува на корема на красивата гълъбарка една кървава стрела, насочена към юг, като написа: „Тази хитруша е моя.“ Вечерта, забравила надписа, Олимпия Сулета се разсъблече пред съпруга си, а той, без дума да каже, без дори да му се промени нито дишането, нито нищо, отиде в банята, докато тя си обличаше нощницата, взе бръснача и я закла с един удар.

Флорентино Ариса узна това доста дни по-късно, когато укрилият се съпруг бе заловен и разказа пред вестниците причината за престъплението и как е била извършено. Години наред Флорентино Ариса се ужасяваше при мисълта за подписаните писма, броеше от колко години излежава присъдата си убиецът, който го познаваше много добре от сделките си по корабите, но се страхуваше не толкова от бръснача му, нито от обществения скандал, а най-вече да не би Фермина Даса да научи за изневярата му. През тези години на неспокойно очакване веднъж жената, която се грижеше за Трансито Ариса, се забави по-дълго на пазара заради неочаквания за сезона проливен дъжд и когато се върна вкъщи, я намери умряла. Седеше на люлеещия се стол, цялата както винаги изрисувана и накичена с цветя, а очите й изглеждаха толкова живи и усмивката — тъй дяволита, та жената чак след два часа разбра, че е умряла. Преди това обаче Трансито Ариса бе изровила изпод кревата делвите и бе раздала на махленските деца съкровището от златни бижута и скъпоценни камъни, разправяйки им, че можели да се ядат като бонбончета, та после така и не можаха да открият някои от най-ценните. Флорентино Ариса я погреба в някогашния чифлик Мано де Диос, известен още като Холерното гробище, и посади на гроба й розов храст.

Още при първите посещения на гробището Флорентино Ариса откри, че съвсем наблизо е погребана Олимпия Сулета, без надгробна плоча, обаче името и датите бяха изписани с пръст по още незасъхналия цимент на криптата и той ужасен помисли, че това е кървава гавра на съпруга й. Когато розовият храст цъфна, той оставяше по една роза на гроба й, ако наоколо нямаше никой, а по-късно й посади една издънка, отрязана от розовия храст на майка му. Двата храста се разрастваха така буйно, че Флорентино Ариса трябваше да носи градинарски ножици и други инструменти, за да ги поддържа в ред. Но не бе по силите му: след няколко години двата розови храста се разпростряха като шубрак между гробовете и доброто Холерно гробище оттогава почна да се нарича Гробище на розите, докато някакъв кмет, чужд на реализма на народната мъдрост, изкорени в една нощ розовите храсти и закачи на входната арка републиканския надпис: Общо гробище.

Смъртта на майката обрече Флорентино Ариса отново да робува на маниакалните си занимания: службата, стриктно редуващите се срещи с хроничните любовници, партиите домино в Търговския клуб, старите любовни книги, неделното ходене на гробището. Това беше ръждата на навика, толкова оскърбителна и страшна, но пък именно тя го предпазваше да осъзнае възрастта си. И все пак една декемврийска неделя, когато розовите храсти между гробовете вече бяха надвили градинарската ножица, той забеляза ластовиците, накацали по жиците на току-що прокараното електричество. Внезапно си даде сметка колко време бе изминало от смъртта на майка му и колко — от убийството на Олимпия Сулета, и колко още от онзи далечен декемврийски следобед, когато Фермина Даса му бе изпратила писмо, в което му казваше, че да, тя завинаги ще го обича. До този миг той се бе държал, сякаш времето минаваше за другите, но не и за него. Предишната седмица бе срещнал една от многото двойки, оженили се благодарение на неговите писма, и не можа да познае големия им син, който беше негов кръщелник. Измъкна се от неудобното положение с общоприетата преструвка: „По дяволите, ама той станал цял мъж!“ Продължаваше да се държи така дори и след като тялото започна да му изпраща първите сигнали за тревога — на него, който винаги бе имал желязното здраве на болнавите. Трансито Ариса често казваше: „Моят син е боледувал единствено от холера.“ Тя бъркаше холерата с любовта, естествено, и то много преди да се замъгли паметта й. Но въпреки това тя пак се лъжеше, защото синът й тайно беше боледувал шест пъти от бленорея, макар лекарят да твърдеше, че не били шест, ами едно и също заболяване, което се проявявало след всяко загубено сражение, но никой мъж, и особено той, не го смяташе за болест, ами за боен трофей.

Едва навършил четиридесет години, му се наложи да отиде на лекар, защото изпитваше неопределени болки в различни части на тялото. След многобройни прегледи лекарят му каза: „От възрастта е.“ Той си отиваше всеки път вкъщи, без дори да се запита дали всичко това има нещо общо с него. Защото единствената отправна точка в миналото му беше мимолетната любов с Фермина Даса и само онова, което имаше нещо общо с нея, имаше нещо общо със сметките в неговия живот. Затова в деня, когато забеляза ластовиците по електрическите жици, той прехвърли наум миналото си до най-далечния спомен, прехвърли случайните любови, неизброимите препятствия, които трябваше да преодолее, за да стигне до ръководен пост, безчетните злополуки, предизвикани от ожесточената му решимост Фермина Даса да бъде негова и той неин над всичко и въпреки всичко; и едва тогава откри, че животът му отминава. Усети как отвътре го разтърсват ледени тръпки, та чак му притъмня, изпусна градинарските инструменти и трябваше да се подпре на зида на гробището, за да не го повали първият удар на старостта.

— По дяволите — каза си той ужасен, — изминали са тридесет години!

Така беше. Тридесет години, които бяха минали и за Фермина Даса, естествено, но за нея те бяха най-приятният и съзидателен период в живота й. Ужасните дни от замъка Касалдуеро бяха изхвърлени на бунището на паметта. Тя живееше в новата си къща в квартал Ла Манга, напълно господарка на съдбата си, заедно с един съпруг, когото пак би избрала измежду всички мъже на света, ако трябваше отново да избира; с един син, който продължаваше традицията на рода в Медицинския факултет; и с една дъщеря, която толкова приличаше на нея, когато беше на същите години, та понякога я смущаваше усещането, че се вижда повторена. Още три пъти бе ходила в Европа след онова злощастно пътуване, на което смяташе, че тръгва, за да не се върне никога повече в този печен ужас.

Бог трябва да беше чул най-сетне нечии молитви — на втората година от пребиваването им в Париж, когато Фермина Даса и Хувенал Урбино тъкмо почваха да търсят останките от любов из развалините, една среднощна телеграма ги събуди с вестта, че доня Бланка де Урбино е тежко болна, и почти веднага пристигна друга с вестта за смъртта й. Отпътуваха незабавно. Фермина Даса слезе от кораба в траурна туника, чиято ширина не успяваше да прикрие състоянието й. Беше отново бременна и новината породи една популярна песничка — по-скоро закачлива, отколкото заядлива, чийто припев се задържа на мода до края на годината: „Какво ли си имаш, красавице, в Париж, че идеш ли, се връщаш тука да родиш?“ Въпреки простоватите думи доктор Хувенал Урбино години наред поръчваше да я пеят на празненствата в клуб „Социал“, за да изтъкне високия си дух и благоразположение.

Аристократичният замък на маркиз Де Касалдуеро, за чието съществуване и герб така и не бяха открити достоверни сведения, бе продаден първо на градската съкровищница за прилична цена, а по-късно препродаден за цяло състояние на правителството, след като един холандски изследовател бе почнал да прави разкопки, за да докаже, че точно там се намирал истинският гроб на Христофор Колумб: петият поред. Сестрите на доктор Урбино отидоха да живеят в манастира на салезианките^[3], но без да дават обет, а Фермина Даса остана в старата си бащина къща, докато завършат вилата в Ла Манга. Влезе в нея с твърда стъпка, влезе, за да разпорежда, обзаведе я с английската мебел, донесена от сватбеното пътешествие, и с допълнителните неща, пристигнали след пътуването за сдобряване, като от първия ден почна да я пълни с всякакви екзотични животни, които лично ходеше да купува от антилските платноходи. Влезе с възвърнатия си съпруг, с добре възпитания син и с дъщерята, родена четири месеца след завръщането им, която кръстиха Офелия. Доктор Урбино от своя страна проумя, че е невъзможно да си възвърне съпругата така пълно, както по време на сватбеното пътешествие, защото тъкмо тази част любов, която той желаеше, тя бе отдала на децата заедно с повечето от времето си, но той се научи да живее и с остатъците, та дори да бъде щастлив. Дълго мечтаната хармония достигна кулминацията си, където най-малко очакваха: на една галавечеря поднесоха изключително вкусно ястие, което Фермина Даса не можа да познае от какво е. Започна с една добра порция, но толкова й хареса, че си взе още една, и тъкмо съжали, че заради добрия тон не може да си сервира трета, когато разбра, че току-що е изяла с неподозирана наслада две препълнени порции патладжаново пюре. Загуби с достойнство: оттогава във вилата в Ла Манга се поднасяха патладжани под всевъзможна форма и тъй често, както в замъка на маркиз Де Касалдуеро, а всички толкова ги обичаха, че на стари години доктор Хувенал Урбино развеселяваше свободните мигове, повтаряйки, че иска да има още една дъщеря, за да я кръсти Беренхена^[4] Урбино.

Фермина Даса тогава вече знаеше, че личният живот за разлика от светския е променлив и непредвидим. Затрудняваше се да установи същинската разлика между деца и възрастни, но в последна сметка отдаваше предпочитанието си на децата, защото те имаха по-верен критерий. Достигнала вече зрелостта, неподвластна на измамни илюзии, тя почна да предусеща разочарованието, че никога не можа да бъде такава, каквато мечтаеше да стане като млада в Евангелската градина, а се бе превърнала в нещо, което не смееше да назове дори пред самата себе си: една луксозна слугиня, В обществото вече бе станала най-обичаната, най-харесваната, затова и най-много вдъхваща страхопочитание, но в управлението на дома към нея се предявяваха изключително строги изисквания без никаква прошка. Тя винаги имаше чувство, че живее живот, даден й на заем от съпруга: беше пълновластна господарка на една огромна империя на щастието, създадена от него и само за него. Знаеше, че той я обича над всичко, повече от всекиго другиго на света, но само за себе си: беше на свещенослужение при него.

Ако нещо й действуваше убийствено, то бе непрекъснатата верига на всекидневното хранене. Защото ястията не само трябваше да бъдат готови навреме, но да бъдат съвършени и точно тези, които той искаше, без да го питат предварително. Ако тя го попиташе някой път, просто като един от безбройните безполезни домашни ритуали, той отговаряше, без да вдигне поглед от вестника: „Какво да е.“ Казваше го искрено, по своя приветлив начин, защото по-непретенциозен съпруг човек не можеше да си представи. Но седнеха ли да се хранят, то не биваше да бъде какво да е, ами точно каквото той искаше, без никаква грешка: месото да няма вкус на месо, рибата да няма вкус на риба, свинското да няма вкус на сланина, пилето да няма вкус на перушина. Дори когато не беше сезон за аспержи, трябваше да му намира на каквато и да било цена, та да се радва той на уханната си урина. Тя не винеше него, винеше живота. Но пък той беше безпощаден персонаж от живота. Достатъчно беше и най-лекото подозрение, за да отстрани чинията пред себе си с думите: „Това ястие е готвено без любов.“ За тези неща въображението му нямаше граници. Веднъж, още неопитал отварата от лайкучка, той я върна с думите: „Тази помия има вкус на прозорец.“

И тя, и прислужничките се смаяха, защото не бяха чували някой някога да е пил варен прозорец, по като вкусиха отварата, опитвайки се да разберат, разбраха — имаше вкус на прозорец.

Той беше съвършеният съпруг: никога не вдигаше нищо от пода, не гасеше лампите, пито затваряше вратите. В полумрака на утрото, като се окажеше, че му липсва някое конче, тя го чуваше да казва: „Човек трябва да има две съпруги, една за обичане и друга — да му шие копчетата.“ Всеки ден при първата глътка кафе и първата лъжица димяща супа той надаваше сърцераздирателен вой, който вече никого не стряскаше: „Ако някой ден напусна тази къща, да се знае, че е, защото ми омръзна вечно да ходя с изгорен език.“ Твърдеше, че готвели най-вкусните и разнообразни обеди все в дните, когато взимал пургатив и не можел да ги опита, и толкова беше сигурен, че това е едно коварство на съпругата му, че накрая не взимаше разхлабително, ако не вземеше и тя.

Измъчена от неговото неразбиране, тя пожела един необикновен подарък за рождения си ден: той да поеме за един ден домашните работи. Доктор Хувенал Урбино прие развеселен и наистина влезе във владение на къщата още от съмнало. Поднесе великолепна закуска, но забрави, че тя не обича пържени яйца и не пие кафето с мляко. После даде разпореждания за обяда в чест на рождения ден, на който бяха поканени осем души, нареди да се разтреби къщата и така се престара в усилията да се справи по-добре от нея, че още преди пладне той се предаде, и то без ни най-малко чувство на срам. От самото начало установи, че изобщо няма представа кое къде се намира, и особено в кухнята, а слугините го оставиха да обръща всичко с краката нагоре, докато търсеше всяко нещо, защото и те се бяха включили в играта. В десет часа още не беше решено какво ще се приготвя за обяда, защото още не бяха приключили почистването на къщата и оправянето на спалнята, банята остана неизмита, той забрави да сложи тоалетна хартия, да смени чаршафите и да изпрати кочияша за децата, освен това обърка задълженията на слугините: на готвачката нареди да оправи креватите, а камериерките прати да готвят. В единадесет часа, малко преди да дойдат гостите, хаосът в къщата бе толкова голям, че Фермина Даса, умирайки от смях, пое командуването в свои ръце, но не с тържествуващ вид, както бе искала, а затрогната от съжаление към домакинската безполезност на съпруга си. Той се измъкна от поражението с вечния си довод: „Поне не бях толкова зле, колкото би била ти, ако се хванеш да лекуваш болните.“ Но урокът се оказа полезен, и то не само за него. С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта — иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат.

В разгара на новия си живот Фермина Даса срещаше Флорентино Ариса по различни обществени прояви толкова по-често, колкото повече той израстваше в службата, но свикна така бързо с присъствието му, че неведнъж от разсеяност забравяше да го поздрави. Често чуваше да се говори за него, защото в търговските среди неговото предпазливо, по неудържимо издигане в КРК беше постоянна тема. Забелязваше как маниерите му стават по-изтънчени, а стеснителността му се разсейва като загадъчна далечина, лекото напълняване му стоеше добре, отиваше му улегналостта на възрастта и достойно понасяше безмилостното оплешивяване. Единственото, с което продължаваше все така да предизвиква времето и модата, бяха мрачните му одежди, анахроничните сюртуци, вечно същата шапка, поетичните ленти вместо вратовръзки, взети от магазинчето на майка му, ужасяващият чадър. Фермина Даса свикна да го възприема по нов начин и вече не го свързваше с унилия юноша, който сядаше да въздиша по нея под вихрушката пожълтели листа в Евангелската градина. Във всеки случай никога не й стана безразличен и винаги се радваше на добрите новини, които научаваше за него, защото те малко по малко облекчаваха чувството й за вина.

Въпреки това, когато вече го смяташе изличен от паметта си, той отново й се яви откъдето най-малко очакваше, превърнат в призрак на носталгията й. Вече бе усетила първия полъх на старостта, когато взе да изпитва и чувството, че нещо непоправимо се е случило в живота й, всеки път като чуеше да гърми преди дъжд. Това беше неизлечимата рана от самотната гръмотевица, прокънтявала из камънаците всеки октомврийски ден точно в три часа следобед в планината Вилянуева, а споменът за нея почваше да й изглежда все по-скорошен с напредването на годините. Докато новите спомени се объркваха в паметта й само след няколко дни, то спомените от прословутото пътуване из родния край на братовчедката Илдебранда ставаха тъй живи, сякаш бяха от вчера, с извратената яснота на носталгията. Спомняше си планинското селце Манауре, единствената му права и зелена улица, птиците, предвестници на добра съдба, къщата на ужасите, където се събуждаше посред нощ, плувнала в непресъхващите сълзи на Петра Моралес, умряла от любов преди много години в същото легло, в което спеше тя. Спомняше си вкуса на тогавашната гуаяба, който никога повече не бе откривала, предзнаменованията — толкова силни, че шушненето им можеше да се сбърка с шепота на дъжда, виждаше отново топазените следобеди в Сан Хуан дел Сесар, когато излизаше на разходка със свитата оживени братовчедки и стискаше зъби да не й изскочи сърцето, като наближаваха телеграфната станция. Продаде набързо бащината си къща, защото вече не можеше да понася мъката по юношеството, гледката на запустялата градина пред балкона, пророческия аромат на гардениите в горещите нощи, уплашения си израз от портрета й на старинна дама от оня съдбовен за нея февруарски следобед; и докъдето и да се върнеше паметта й в онези времена, тя все се натъкваше на спомени за Флорентино Ариса. Но беше достатъчно благоразумна, за да си даде сметка, че не са любовни спомени, нито пък разкаяние, а образът на някакво неудовлетворение, което оставяше по лицето й следи от сълзи. Без да знае, тя бе заплашена от същия оня капан на съжалението, погубил много от нищо неподозиращите жертви на Флорентино Ариса.

Вкопчи се за съпруга си. И тъкмо по времето, когато той най-много се нуждаеше от нея, защото с десет години неизгодна преднина бе почнал да се лута сам сред мъглите на старостта и с още по-голямата несгода, че е мъж и по-слаб. Вече толкова се познаваха един друг, че още преди да навършат тридесет години брачен живот, те бяха сякаш едно и също, разделено на две същество, и се сконфузваха, задето много често си отгатваха мислите, без да искат, или пред хора изпадаха в смешното положение единият да изрече това, което другият току-що се е канел да каже. Заедно бяха преодолели ежедневните разногласия, мигновените омрази, дребнавостите и лъжливото блаженство от съпружеското съзаклятие. През този период те се обичаха най-добре, без бързане и прекаляване, като и двамата съзнаваха и бяха благодарни за невероятните си победи над превратностите на съдбата. Животът им бе отредил и занапред нови смъртни изпитания, разбира се, но вече нямаше значение: те бяха доплували до отвъдния бряг.

Бележки

[1] Когато осъмнеш в сдава (англ.). — Б.пр. ↑

[2] Испанското произношение на Ямайка, о-в в Карибско море — Б.NomaD ↑

[3] Монахини от религиозна конгрегация, основана през 1853 г. от свети Хуан Боско. Неин патрон е свети Франсиско де Салес. — Б.пр. ↑

[4] Патладжан (исп.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Габриел Гарсия Маркес Любов по време на холера (4)

Метаданни

Данни

Любов по време на холера

Информация

История

Сваляне / Връзки

Габриел Гарсия Маркес
Любов по време на холера (4)