Габриел Гарсия Маркес
Любов по време на холера (3)

На двадесет и осем години доктор Хувенал Урбино беше най-търсеният ерген. Току-що се бе завърнал от дълъг престой в Париж, където бе изучавал медицина и хирургия, и откакто стъпи на твърда земя, даде поразителни доказателства, че не си беше губил времето нито миг. Върна се по-напет и отпреди, повече господар на съдбата си и никой от връстниците му не изглеждаше така придирчив и подготвен в науката си като него, но пък и нямаше мъж да танцува по-добре от него модерните танци или да прави по-добри импровизации на пиано. Съблазнени от личните му качества и от сигурността, която даваше семейното му имущество, девойките от неговата среда тайно хвърляха жребие коя да остане с него, а и той играеше с коя да остане, но успя да се запази в рамките на любезностите, непокътнат и изкусителен, до момента, когато отстъпи без съпротива пред плебейското очарование на Фермина Даса.

Обичаше да казва, че любовта им била плод на клиническа грешка. Той сам не можеше да повярва, че се е случило, и то в такъв период от живота му, когато бе отдал цялата си страст на съдбините на родния град, за който често казваше без никакво колебание, че няма равен в света. В Париж, разхождайки се под ръка с някоя мимолетна годеница в късната есен, му се струваше невъзможно по-голямо щастие от тези златисти дни, с планинския мирис на кестени върху жаравата, с меланхоличните акордеони, с неутолимите влюбени, които никога не преставаха да се целуват из откритите кафенета, но въпреки това, с ръка на сърцето, той си бе казвал, че за всичко това не би дал в замяна дори един миг от своето Карибие през април. Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото. Но когато съзря отново от палубата на кораба бялото възвишение на колониалния квартал, вдадено в морето, неподвижните лешояди по керемидите, бедняшките дрехи, прострени да съхнат по балконите, едва тогава разбра до каква степен е бил лесна жертва на милосърдните клопки на носталгията.

Корабът си отваряше път през плаващ дюшек от удавени животни в залива и повечето пътници се скриха в каютите, побягнали от вонята. Младият лекар се спусна по трапа облечен в костюм от алпака^[1] с жилетка и тренчкот, с остра брадичка като Пастьор на младини, с коса, разделена по средата от прав, бледен път, и с достатъчно самообладание, за да прикрие буцата, заседнала в гърлото му не от тъга, а от ужас. На почти безлюдния кей, охраняван от боси войници без униформи, го чакаха сестрите, майка му и най-скъпите приятели. Сториха му се неугледни и без бъдеще въпреки светския им вид. Споменаха за кризата и за гражданската война като за нещо далечно и чуждо, но уклончивият тон на гласовете и една неувереност в зениците издаваха истинския смисъл на думите. Най-силно го потресе майка му. Все още млада жена, наложила се в живота със своята изисканост и с обществената си активност, тя сега съхнеше на бавен огън в камфоровия дъх на вдовишкия си креп. Тя, изглежда, се видя в смущението на сина си, защото в самоотбрана го предвари с въпроса защо се връща с такава прозрачна кожа, като восъчна.

— Това е животът, майко — каза той. — В Париж човек позеленява.

Малко по-късно, като се задушаваше от жега, редом до нея в затворения файтон, той не можа да издържи повече на жестоката действителност, която се набиваше в очите му през прозорчето. Морето изглеждаше от пепел, някогашните замъци на маркизи щяха сякаш всеки миг да рухнат пред множащите се просяци и беше невъзможно да се долови пламенният аромат на жасмините през вонята на мърша от откритите клоаки. Всичко му изглеждаше по-малко, по-мизерно и мрачно, отколкото преди, а на бунищата по улиците имаше толкова много прегладнели плъхове, че конете на файтона подплашени се препъваха. През целия път от пристанището до къщата им, в самото сърце на квартала Лос Вирейес, той не откри нищо, което да си струваше носталгията му. Покрусен извърна глава, за да не го забележи майка му, и беззвучно заплака.

Старинният замък на маркиз Касалдуеро, традиционна резиденция на рода Урбино де ла Кале, не се държеше по-горд посред това крушение. Доктор Хувенал Урбино го установи с разбито сърце още с влизането през мрачната галерия, като видя потъналия в прах водоскок във вътрешната градина и буренака без цветя по алпинеума, където лазеха игуани, видя, че по широката стълба с медни перила, която водеше към главните помещения, липсват много от мраморните плочи, а други са изпочупени. Баща му, повече самопожертвователен, отколкото издигнат лекар, бе починал през епидемията от азиатска холера, опустошила града преди шест години, а заедно с него бе умрял и духът на тази къща. Доня Бланка, майката, задушавана в един траур, който се предвиждаше да бъде вечен, бе заменила с вечерни панихиди прославените лирични вечери и камерни концерти, устройвани от покойния съпруг. Двете сестри, тръгнали против природната си прелест и жизнерадостен характер, бяха заприличали на монашески мощи.

Доктор Хувенал Урбино не мигна цялата нощ след пристигането си, страхуващ се от мрака и тишината, и каза три молитвени броеници^[2] към Светия дух и всички заклинания, които си спомни, срещу беди, крушения и всякакви други засади на нощта, а в това време един алкараван, вмъкнал се в спалнята през зле затварящата се врата, пропиваше точно на всеки час. Измъчваха го безумните викове на душевноболните жени от близката лудница „Божествената пастирка“, безпощадната капка, падаща от каменния филтър в делвата, чийто звук отекваше в цялата къща, дългокраките стъпки на алкаравана, залутал се из спалнята, вроденият му страх от тъмно, невидимото присъствие на покойния баща в необятната заспала къща. Когато алкараванът пропя за пет часа заедно с петлите на съседите, доктор Хувенал Урбино реши да се остави телом и духом на провидението, защото загуби желание да живее и ден повече в родината си, потънала в разруха. И все пак обичта на близките, неделите, прекарани на село, преднамерените ласкателства на девойките от неговата среда успяха да смекчат горчивината на първите впечатления. Малко по малко взе да свиква с октомврийския зной, с нетърпимите миризми, с незрелите съждения на своите приятели: утре ще видим, докторе, не се притеснявайте, докато накрая се предаде на магията на навика. Скоро си измисли едно лесно оправдание за това, че се бе изоставил. „Такъв е твоят собствен свят — каза си той, — печалният, потискащ свят, който бог ти е отредил, и това си е божа работа.“

Първото, с което се зае, бе кабинетът на баща му. Остави на мястото им строгите, сериозни английски мебели, чиято дървесина стенеше в утринния студ, но запрати на тавана научните трактати от времето на вицекралете и на романтичната медицина и нареди по стъклените лавици книгите от новата френска школа. Свали излинелите литографии, с изключение на една — с лекаря, който оспорва на смъртта една гола болна жена, откачи и клетвата на Хипократ, отпечатана с готически букви, и на тяхно място закачи редом до единствената диплома на баща си своите многобройни и най-различни дипломи с пълно отличие, които бе получил в няколко европейски университета.

Опита се да въведе нови схващания в Болницата на милосърдието, но се оказа не толкова лесно, както бе смятал в младежкия си ентусиазъм, защото този мухлясал дом на здравето се заинатяваше в атавистичните си суеверия, като например да се слагат краката на леглото в паници с вода, та да не могат болестите да се изкатерят, или да се изисква от хирурзите строго официален костюм и велурени ръкавици в операционната зала, защото бе прието да се смята, че елегантността е основното условие за асептичност. Не можеха да понасят как новопристигналият младок опитва урината на болния, за да установи съдържанието на захар, как цитира Шарко и Трусо, сякаш са му съквартиранти, как в лекциите си предупреждава сериозно за смъртната опасност от ваксините, а в замяна на това проявява подозрително доверие към новооткрития супозиториум. Всичко негово срещаше съпротива: обновителният му дух, маниакалният му патриотизъм, чувството му за хумор, изостанало за тази земя на безсмъртни шегаджии, всичко, което всъщност представляваше най-ценните му качества, предизвикваше недоверие у по-възрастните му колеги и тайни подигравки сред по-младите.

Основната му грижа беше опасното хигиенично състояние на града. Обърна се до най-високи инстанции с проект да се пресушат испанските клоаки — огромен развъдник на плъхове, а на тяхно място да се построят закрити отходни канали, които да не се изливат в залива на пазара, както бе открай време, а в някоя далечна яма. Добре уредените колониални къщи имаха нужници със септични ями, но две трети от градското население, натъпкани в бараки покрай блатата, вършеха нуждите си на открито. Изпражненията изсъхваха на слънцето, ставаха на прах и понесени от свежия декемврийски ветрец, се вдишваха от всички с коледните веселия. Доктор Урбино се помъчи да уреди в градската община задължителни курсове за бедни, та да се научат сами да си строят нужници. Напразно се бори боклукът да не се изхвърля в храсталаците мангле, превърнали се от векове в загнило блато, да се прибира поне два пъти седмично и да се изгаря в някое ненаселено място.

Докторът съзнаваше смъртната заплаха на водата за пиене. Самата идея да се построи водопровод изглеждаше немислима, защото тези, които можеха да я подхванат, имаха подземни резервоари, където под гъст зеленясал каймак се събираха дъждовните води от години. Едни от най-ценните мебели в онези времена бяха долапите от резбовано дърво за прецеждане на водата, през чиито каменни филтри водата денонощно се оттичаше капка по капка в делвите. За да не пие никой от алуминиевото канче, с което се вадеше вода, краищата му бяха назъбени като короната на клоун цар. В сумрака на печената глина водата изглеждаше бистра, прясна и с горски дъх. Но доктор Хувенал Урбино не се заблуждаваше с такова пречистване, защото знаеше, че въпреки всички предпазни мерки дъното на делвите беше светилище на червейчета. В детството си беше прекарвал дълги часове, втренчен в тях почти с мистичен захлас, вярващ както много хора тогава, че тези червейчета на застоялите води са духове, свръхестествени създания, които от утайката на застоялите води подмамват девиците и са способни на яростни любовни отмъщения. Беше видял като малък погрома в къщата на учителката Ласара Конде, дръзнала да смути покоя на тези духове, бе видял обсипаната със стъкла улица и купчината камъни, хвърляни три дни и три нощи в прозорците й. Много време мина, докато той научи, че тези червейчета са ларви на санконите^[3], но го запомни веднъж завинаги, защото оттогава разбра, че не само те, но и много други зловредни духове минават най-спокойно през нашите наивни каменни филтри.

На водата от резервоарите се приписваше дълго време и с голяма гордост хернията на скротума, която много мъже в града търпяха не само без да се срамуват, но и с известна патриотична нахаканост. Когато Хувенал Урбино ходеше на училище, всеки път потръпваше от ужас при вида на мъжете с херния — седнали пред вратите на къщите си в знойните дни, те вееха с ветрило на един текстикул, огромен като дете, заспало между краката им. Разправяха, че хернията издавала писък на скръбна птица в бурните нощи и се извивала с нетърпима болка, когато наблизо изгаряли перо от лешояд, но никой не се оплакваше от тия несгоди, защото на голямата и добре носена херния се гледаше преди всичко като на мъжка чест. Когато доктор Хувенал Урбино се завърна от Европа, той вече знаеше много добре фалшивата научност на това вярване, но то бе тъй вкоренено в местните суеверия, че много хора се възпротивиха срещу обогатяването с минерали на водата в резервоарите от страх да не й отнемат свойството да причинява почетната херния.

Доктор Хувенал Урбино се тревожеше не само за нечистата вода, но и за състоянието на хигиената на градския пазар, разположен на голямо пространство на открито срещу залива Лас Анимас, където акостираха корабите на Антилските острови. Известен пътешественик го бе описал като един от най-живописните пазари за времето си в света. Богат пазар беше наистина, оживен и тънещ в изобилие, но предизвикваше може би и най-много тревога. Настанен бе сред собственото си бунище, на произвола на морските бури и именно тук заливът бълваше и връщаше на сушата нечистотиите от клоаките. Пак тук се изхвърляха отпадъците от близката кланица — насечени глави, вмирисани карантии, нечистотии от животни, които плаваха ден и нощ в блато от кръв. Лешоядите се надпреварваха с плъхове и кучета в постоянна разпра за карантиите, посред елени и вкусни петли от Сотавенто, обвесени по стрехите на дюкяните, и сред пролетни зеленчуци от Архона, изложени върху рогозки на земята. Доктор Хувенал Урбино искаше да хигиенизира мястото, настояваше да направят кланицата другаде, да построят покрит пазар със стъклени куполи, каквито бе виждал в старите хали в Барселона, и в тях продуктите бяха тъй наперени и чистички, че да ти е жал да ги ядеш. Но дори и най-благосклонните от издигнатите му приятели го съжаляваха, задето си прави подобни илюзии. Такива си бяха те: цял живот изтъкваха с гордост произхода си, историческите заслуги на града, безценните му светини, героизма и красотата му, но оставаха слепи за дървояда на годините. Затова пък доктор Хувенал Урбино обичаше града достатъчно много, за да го вижда с очите на истината.

— Колко ли трябва да е благороден този град — казваше той, — щом ние вече четиристотин години се опитваме да го съсипем, а все още не успяваме.

Но вече явно успяваха. Епидемията от холера, чиито първи жертви паднаха покосени от смъртта в локвите на пазара, бе причинила за единадесет седмици най-голямата смъртност в нашата история. Дотогава някои именити покойници бяха погребвани под плочите на църквата, в неприветливото съседство на архиепископи и каноници, а други, не толкова богати, ги погребваха в манастирските дворове. Бедните отиваха на колониалното гробище, на един ветровит хълм, отделен от града чрез канал с оскъдни води, на чийто зидан мост имаше надпис, издълбан по нареждане на някой кмет ясновидец: „Lasciate ogni speranza voi ch’en-trate“^[4]. През първите две седмици на холерата гробището преля и в църквите не остана нито едно свободно място, въпреки че пренесоха тленните останки на многобройни видни личности в обща костница без име. Въздухът в катедралата стана тежък от изпаренията на недобре запечатаните крипти и оттогава вратите и не се отвориха цели три години, чак до времето, когато Фермина Даса видя за първи път отблизо Флорентино Ариса на утринната литургия. Заграденият двор на манастира „Света Клара“ на третата седмица се препълни чак до тополовата горичка, та се наложи да приспособят за гробище общинската зеленчукова градина, която беше два пъти по-голяма. Там изкопаха дълбоки ями, за да погребват на три нива, набързо и без ковчези, но трябваше да се откажат от тях, защото препълнената земя прогизна като гъба и процеждаше под стъпките нечиста, воняща кръв. Тогава наредиха погребенията да продължат в „Мано де Диос“, чифлик за угояване на добитък на по-малко от една левга път от града, който по-късно бе осветен като общо гробище.

Откакто се обявиха мерките против холерата, от крепостта на местния гарнизон всеки четвърт час се даваше оръдеен изстрел денем и нощем, в отговор на местния предразсъдък, че барутът прочиствал околната среда. Холерата се настърви много повече към черното население, като по-многобройно и бедно, но всъщност жертвите и бяха без оглед на раса и произход. Секна внезапно, както изведнъж бе започнала, и размерът на изтреблението така и не стана известен, не защото бе невъзможно да се установи, а защото едно от най-присъщите ни достойнства е срамът от собствените ни злочестини.

Доктор Марко Аурелио Урбино, бащата на Хувенал, стана герой на града в онези злощастни дни, а също и най-видната му жертва. По официално разпореждане той набеляза и ръководи лично санитарната стратегия, а по своя лична инициатива участвуваше във всички обществени дела дотолкова, че в най-критичните моменти на холерата нямаше по-висок авторитет от неговия. Години по-късно, като преглеждаше хрониката от онези дни, доктор Хувенал Урбино установи, че методът на баща му е бил по-скоро милосърден, отколкото научен, и че в много отношения противоречеше на здравия разум. Установи го със състраданието на синовете, които животът постепенно превръща в бащи на своите бащи, и за първи път му домъчня, че не е бил редом до своя баща в самотата на грешките му. Но не омаловажи заслугите му: неговата всеотдайност и себеотрицание и преди всичко доблестта му заслужаваха голямата почит, която му отдадоха, когато градът се възстанови от бедствието, и името му справедливо остана сред имената на бележитите личности от други, не толкова достойни войни.

Той не доживя славата си. Когато забеляза у себе си непоправимите смущения, които бе виждал и съпреживявал у толкова други хора, дори не се и опита да води напразна борба, а се оттегли от света, за да не зарази никого. Затворен сам в едно сервизно помещение на Болницата на милосърдието, глух към призивите на колегите и молбите на близките си, чужд за ужаса на заразените от холера, агонизиращи по подовете на претъпканите коридори, той написа до жена си и децата си трескаво нежно писмо, в което благодареше, че е съществувал, и разкриваше колко много и как жадно бе обичал живота. Това беше едно сбогуване от двадесет разтърсващи страници, в които по влошаването на почерка личеше напредването на болестта, и не беше нужно човек да го познава, за да разбере, че подписът бе сложен с последния дъх. Съгласно неговите разпореждания, изпепеленото му тяло се смеси в общото гробище и не го видя никой от обичните му хора.

Доктор Хувенал Урбино получи телеграмата три дена по-късно в Париж, по време на вечеря с приятели, и вдигна тост с шампанско в памет на баща си.

Каза: „Добър човек беше.“ По-късно щеше да се упреква за своята незрялост: бягаше от действителността, за да не се разплаче. Но след три седмици получи копие от предсмъртното му писмо и тогава се покори на истината. В един миг му се разкри до дъно образът на човека, когото беше познавал преди всички други, който го бе отгледал и наставлявал и бе спал тридесет и две години с майка му, но никога преди това писмо не беше му се разкривал такъв, какъвто беше телом и духом — чисто и просто от стеснителност. Дотогава в семейството на доктор Хувенал Урбино бяха възприемали смъртта като беда, която сполита другите, чуждите родители, братя, съпрузи, но не и техните. Бяха хора с небързащ живот, които сякаш ни остаряваха, ни боледуваха, нито умираха, а се стопяваха постепенно в своето време, превръщайки се в спомени, в мъгли от друга епоха, докато ги погълнеше забравата. Не толкова телеграмата със скръбната вест, а предсмъртното писмо на баща му го изправи пред неизбежността на смъртта. И все пак един от най-ранните му спомени, може би от девет- или единадесетгодишна възраст, бе сякаш предварителен знак от смъртта, дошъл чрез баща му. Двамата седяха в домашния кабинет през един дъждовен следобед Той рисуваше чучулиги и слънчогледи с цветни тебешири по плочите на пода, а баща му четеше, седнал срещу светлината от прозореца с разкопчана жилетка и с гумени ластици на ръкавите на ризата. Изведнъж прекъсна четенето, за да се почеше по гърба с едно чесало с дълга дръжка и сребърна ръчичка на края. Не можа сам и помоли детето да го почеше с нокти. Тогава изпита странното чувство, че баща му не усеща собственото си тяло, като го чеше. Накрая той го погледна през рамо с тъжна усмивка.

— Ако умра сега — каза му той, — едва ли ще ме помниш, като станеш на моята възраст.

Каза го без никаква видима причина, но ангелът на смъртта прелетя за миг в прохладния сумрак на кабинета и излезе през прозореца, оставяйки по пътя си струя пера, но детето не ги видя. Оттогава бяха минали повече от двадесет години и Хувенал Урбино скоро щеше да достигне възрастта на баща си от онзи следобед. Съзнаваше, че е същият като баща си, и към това сега се прибави потресаващото съзнание, че е също така смъртен като него.

Холерата се превърна за него в натрапчива мисъл. Знаеше за болестта малко, само основните неща, научени в някой общ курс, и му се струваше невероятно, че само преди тридесет години тя бе причинила във Франция, включително и в Париж, смъртта на повече от сто и четиридесет хиляди души. Но след смъртта на баща си той изучи всичко, което можеше да се научи за различните форми на холерата, почти като за изкупление, за да успокои паметта си, беше и ученик на най-изтъкнатия за времето си епидемиолог, създателя на санитарните кордони, професор Адриен Пруст, баща на великия писател. И когато се завърна в родния си край, още от морето усети вонята на пазара, видя плъховете в клоаките и децата, които се въргаляха голи из уличните локви, и не само разбра, че бедата вече е станала, но и бе сигурен, че всеки момент ще се повтори.

Не мина много време. След няколко месеца студентите му от Болницата на милосърдието го помолиха да им помогне за един болен с особено синкаво оцветяване по цялото тяло. На доктор Хувенал Урбино му стигаше само да го види от вратата, за да разпознае врага. Но имаха късмет: болният бе пристигнал преди три дни с кораб от Кюрасао и се бе явил сам във външната консултация на болницата, та нямаше изгледи да е заразил някого. За всеки случай доктор Хувенал Урбино предупреди колегите си, издействува властите да вдигнат тревога в близките пристанища, за да се локализира и постави под карантина заразеният кораб, и трябваше да сдържа началника на укреплението, който искаше да въведе военно положение и да приложи незабавно терапевтиката на оръдейния изстрел всеки четвърт час.

— Спестете си този барут за когато дойдат либералите — каза му докторът в добро настроение. — Вече не сме в средновековието.

Болният умря на четвъртия ден, задавен в едно бяло, зърнисто повръщане, но през следващите седмици не бе открит нито един друг случай въпреки постоянната бдителност. Малко по-късно вестник „Диарио дел Комерсио“ публикува известието, че две деца са умрели от холера в различни места на града. Установи се, че едното от тях е имало обикновена дизентерия, обаче другото — момиченце на пет години, изглежда, наистина бе станало жертва на холерата. Изолираха родителите и тримата му братя и ги поставиха под индивидуална карантина, а целият квартал бе подложен на строго медицинско наблюдение. Едно от децата се бе заразило от холерата, но съвсем скоро се възстанови и щом мина опасността, цялото семейство се върна у дома си. През следващите три месеца бяха регистрирани още единадесет случая, а на петия месец случаите обезпокоително нараснаха, но в края на годината се сметна, че рискът от избухване на епидемия е бил предотвратен. Никой не се и съмняваше, че именно строгите санитарни мерки на доктор Хувенал Урбино са спомогнали да стане чудо много повече, отколкото можаха съветите и предупрежденията му преди. Оттогава, че и доста години от нашия век, холерата продължаваше да се среща не само в града, но и почти по цялото карибско крайбрежие и в поречието на Магдалена, но никога повече не се разрасна в епидемия. Вдигнатата тревога принуди властите да обърнат по-сериозно внимание на предупрежденията на доктор Хувенал Урбино. В Медицинския факултет бе въведена задължителна катедра по холера и жълта треска, а неотложната нужда да се ликвидират клоаките и да се построи пазар далеч от бунището вече срещаше разбиране. Но тогава доктор Хувенал Урбино не се погрижи да отстоява победата си, нито имаше настроение да упорствува в обществената си мисия, защото самият се чувствуваше обезсърчен, отнесен и разпилян заради светкавицата на любовта към Фермина Даса. Решен бе да промени всичко и да забрави всичко друго в живота си.

Тази любов беше плод на клинична грешка. Един приятел лекар бе сметнал, че е открил началните симптоми на холера при една осемнадесетгодишна пациентка, и помоли доктор Хувенал Урбино да я посети. Отиде още същия ден, разтревожен холерата да не е нахлула в неприкосновените очертания на стария град. Дотогава всички случаи бяха в крайните квартали и главно сред черното население. Натъкна се обаче на други, не тъй неприятни изненади. Къщата, потънала в сянката на бадемовите дървета от Евангелската градина, отвън изглеждаше порутена като останалите в колониалния квартал, но вътре човек откриваше ред и красота, огрени от удивителна светлина, идваща сякаш от незнайни времена. Покритият вход водеше до вътрешен двор от севилски тип, квадратен и бял, току-що варосан, с разцъфнали портокалови дръвчета, подът и стените бяха покрити с едни и същи плочки, носеше се невидим шум на течаща вода, по корнизите имаше саксии с карамфили, а по аркадите висяха клетки с редки птици. Най-странни бяха три гарвана в голяма клетка — като разпереха криле, те изпълваха въздуха със съмнителен аромат. Изведнъж залаяха няколко кучета, вързани някъде из къщата, влудени от мириса на чужд човек, но строг женски глас ги усмири, веднага многобройни котки наизскачаха от всички страни и се изпокриха сред цветята, стреснати от властния тон. Тогава настъпи такава прозрачна тишина, че през пърхането на птиците и сричането на водата по камъка се долавяше безутешното дихание на морето.

Потресен от усещането за физическо присъствие на бога, доктор Хувенал Урбино помисли, че подобна къща е неуязвима за холерата. Последва Гала Пласидия по сводестия коридор, мина край прозореца на шивалнята, където Флорентино Ариса видя за първи път Фермина Даса, когато дворът още бе в строителни отпадъци, изкачи се по новото мраморно стълбище на втория етаж и почака да съобщят за него, преди да влезе в спалнята на болната. Но Гала Пласидия се върна оттам да му предаде:

— Госпожицата каза, че не може да влезете сега, защото татко й не е вкъщи.

Така че той дойде пак в пет часа следобед според указанията на прислужницата и лично Лоренсо Даса му отвори вратата и го заведе в спалнята на дъщеря си. Докато траеше прегледът, остана седнал, със скръстени ръце в полумрака на един ъгъл и напразно се мъчеше да овладее неравномерното си дишане. Трудно можеше да се разбере кой бе по-стеснителен — дали докторът с целомъдрената си тактичност или болната със свенливостта на девственица в копринената нощница, но никой не погледна другия в очите, ами той я разпитваше с безличен тон, а тя отговаряше с трепкащ глас, и двамата притеснени от мъжа, седящ в полумрака. Накрая доктор Хувенал Урбино помоли болната да седне и с изключително внимание разгърна нощницата й до кръста: недокосваната висока гръд с детински зърна проблесна за миг като пламък в сумрака на спалнята, преди тя припряно да я покрие, кръстосвайки ръце. Невъзмутим, докторът отстрани ръцете й, без да я погледне, и я преслуша, като опря ухо до кожата първо на гърдите, после на гърба.

Доктор Хувенал Урбино обичаше да разказва, чене изпитал никакво вълнение, когато се запознал с жената, с която щеше да живее до деня на смъртта си. Спомняше си небесносинята нощница с дантели, трескавите очи, дългата коса, разпусната по раменете, но беше така разтревожен от избухването на холера в колониалния квартал, че не се загледа в нищо от девическото й разцъфнало изобилие, а само търсеше и най-малкия възможен признак за холера. Тя беше поточна: младият лекар, за когото толкова бе чувала да се говори във връзка с холерата, й се стори педант, неспособен да обича никой друг освен себе си. Диагнозата беше чревна инфекция, причинена от храна, която мина с тридневно домашно лечение. Успокоен, че дъщеря му не е заразена от холера, Лоренсо Даса изпрати доктор Хувенал Урбино чак до стъпалото на файтона, плати му едно златно песо за визитата, което му се струваше много дори и за богаташки лекар, но се сбогува с прекомерни благодарности. Беше заслепен от блясъка на фамилните му имена и не само че не го криеше, но би сторил всичко на света, за да го види и друг път при не толкова служебни обстоятелства.

Случаят би трябвало да се сметне за приключен. Но следващия вторник, без да е повикан и без да съобщи предварително, доктор Хувенал Урбино отново отиде у тях в неподходящо време — три часа следобед. Фермина Даса беше в шивалнята, където взимаше урок по рисуване с маслени бои заедно с две приятелки, когато той се появи на прозореца в безупречен бял сюртук, с бяла шапка с високо дъно и й направи знак да се приближи. Тя остави палитрата на стола и се запъти към прозореца, като стъпваше на пръсти и повдигаше воланите на полата си до глезените, за да не се влачи. На главата си носеше диадема с медальон на челото, а лазурният му камък имаше същия изплъзващ се цвят като очите й, и всичко в нея излъчваше свежест. На доктора му направи впечатление, че в собствения си дом тя се бе облякла за рисуването като за празник. Измери пулса й, като протегна ръка през прозореца, прегледа й гърлото с алуминиева шпатула, погледна отвътре долния клепач и всеки път одобрително кимваше. Беше по-малко стеснителен от предишния път, но тя — много повече, защото не разбираше причината за този непредвиден преглед, след като той сам бе заявил, че няма да идва пак, освен ако не го повикат за нещо ново. Нещо повече: тя изобщо не искаше да го вижда. Като приключи прегледа, лекарят прибра шпатулата в чантата, претъпкана с инструменти и флакони лекарства, и рязко я затвори.

— Сега сте като току-що поникнала роза — каза той.

— Благодаря.

— На бога — добави той и цитира неточно свети Тома — Не забравяйте, че всяко добро, откъдето и да идва, произлиза от Светия дух. Обичате ли музика?

Зададе въпроса с очарователна усмивка, сякаш случайно, но тя не му отвърна.

— Какво общо има този въпрос? — попита тя на свой ред.

— Музиката е важна за здравето.

Той наистина вярваше в това и тя много скоро щеше да узнае за цял живот, че темата за музиката бе почти магическа формула, която той използуваше, за да започне едно приятелство, но в този момент го изтълкува като подигравка. На всичко отгоре двете й приятелки, които се преструваха, че рисуват, докато се водеше разговорът на прозореца, се изкискаха като мишки и скриха уста с палитрите, което окончателно вбеси Фермина Даса. Заслепена от гняв, тя затръшна прозореца. Лекарят, слисан пред дантелените перденца, се опита да налучка пътя към изхода, но се обърка и в смущението се блъсна в клетката с парфюмираните гарвани. Те нададоха оглушителен писък, запляскаха уплашено с криле и дрехите на лекаря се пропиха с ухание на жена. Гръмовният глас на Лоренсо Даса го закова на място:

— Докторе, почакайте ме там.

Той бе видял всичко от горния етаж и слизаше по стълбите, закопчавайки ризата си, подпухнал и морав, с бакенбарди, разрошени от лош следобеден сън. Лекарят се опита да надмогне обидата:

— Казах на дъщеря ви, че е като роза.

— Така е — рече Лоренсо Даса, — но с прекалено много бодли.

Мина край доктор Урбино, без да го поздрави. Блъсна двете крила на прозореца на шивалнята и заповяда на дъщеря си с груб вик:

— Ела да се извиниш на доктора.

Лекарят понечи да се намеси и да го възпре, но Лоренсо Даса не му обърна внимание. Настоя: „Побързай!“ Тя погледна крадешком приятелките си с молба да я разберат и отговори на баща си, че няма за какво да се извинява, понеже е затворила прозореца само за да не влиза слънце. Доктор Урбино искаше да потвърди, че е така, но Лоренсо Даса настоя да се изпълни заповедта му. Тогава Фермина Даса, побледняла от гняв, се приближи до прозореца и като изнесе напред десния крак и повдигна с върха на пръстите полата си, направи на доктора подчертано театрален реверанс.

— Приемете моите най-покорни, извинения, господине — каза тя.

Подражавайки й, доктор Хувенал Урбино с удоволствие й свали шапка и направи мускетарски поклон, но не получи милостивата усмивка, на която се надяваше. После Лоренсо Даса го покани в кабинета си да изпият по едно кафе в знак на извинение и той с радост прие, за да отхвърли всякакво съмнение, че в душата му може да е останала и капка огорчение.

Истината е, че доктор Хувенал Урбино не пиеше кафе, с изключение на една чашка сутрин на гладно. Не пиеше и алкохол, освен чаша вино с яденето в тържествени случаи, но сега той не само изпи кафето, което му предложи Лоренсо Даса, но прие и чаша мастика. После прие още едно кафе и още една мастика, после още по една, въпреки че му предстояха и други визити. В началото изслуша внимателно извиненията на Лоренсо Даса от името на дъщеря му, която той определи като сериозно и умно момиче, достойно за принц, местен или откъдето и да било, а единственият й недостатък според него бил магарешкият й характер. Обаче след втората чашка на доктор Урбино му се счу гласът на Фермина Даса в дъното на двора и въображението му литна след нея, проследи я в здрачаващата се къща как пали светлините в коридора, пръска спалните против насекоми, отхлупва тенджерата със супа на огъня, с която щяха да вечерят с баща си — тя и той, сами на масата, а тя не вдига очи, за да не наруши магията на озлоблението, докато не го принуди да се предаде и да й поиска прошка за грубостта си от следобеда.

Доктор Хувенал Урбино познаваше достатъчно добре жените и знаеше, че Фермина Даса няма да влезе в кабинета, докато той не си отиде, но все пак се бавеше, защото чувствуваше, че нараненото му честолюбие няма да го остави на мира след днешната обида. Лоренсо Даса, вече почти пиян, изглежда, не забелязваше, че докторът не го слуша, защото сам се наслаждаваше на неукротимата си словоохотливост. Говореше много бързо, дъвчеше края на загасналата пура, кашляше високо, храчеше и все не успяваше да се намести във въртящото се кресло, чиито пружини стенеха като разгонено животно. На всяка чашка на госта си той пиеше по три, спря за малко едва когато забеляза, че вече не се виждат, и стана да запали лампата. Доктор Хувенал Урбино го погледна в лицето на новата светлина, видя, че едното му око е изкривено като на риба и че думите му не съответствуват на движението на устните, и помисли, че има халюцинации от прекаляването с алкохола. Изправи се с изумителното усещане, че се намира в тяло, което не е неговото, а на някой, който продължава да седи в креслото, от което той бе станал, и трябваше да направи голямо усилие, за да не загуби разсъдъка си.

Минаваше седем часът, когато излезе от кабинета, воден от Лоренсо Даса. Имаше пълнолуние. Дворът, омагьосан от мастиката, плаваше сякаш на дъното на аквариум, а клетките, покрити с кърпи, приличаха на призраци, заспали под топлия мирис на разцъфналите портокалови дръвчета. Прозорецът на шивалнята бе отворен, на работната маса гореше лампа, а незавършените картини стояха на стативите като на изложба.

„Къде си, че те няма“ — каза си доктор Урбино, минавайки, но Фермина Даса не го чу, не можеше да го чуе, защото плачеше от гняв в спалнята си, хвърлила се по очи на кревата, и чакаше баща си, за да му отмъсти за днешното унижение. Докторът не губеше надежда да си вземе довиждане с нея, но Лоренсо Даса не му предложи. Домъчня му за невинния й пулс, за котешкия й език, за нежните й сливици, но го обезкуражаваше мисълта, че тя изобщо не желае да се виждат, нито ще допусне той да направи опити. Когато Лоренсо Даса влезе в покрития вход, разбудените гарвани нададоха гробовен писък под кърпите. „Ще ти извадят очите“ — рече докторът на глас, мислейки за нея, и Лоренсо Даса се извърна да го попита какво бе казал.

— Не бях аз — каза той. — Мастиката беше.

Лоренсо Даса го изпрати до файтона и се помъчи да му даде златното песо за второто посещение, но той не го прие. Обясни на кочияша адресите на двамата болни, които му оставаше да види, и се качи във файтона без ничия помощ. Но от друсането по павираните улици му прилоша и нареди на кочияша да промени посоката. Погледна се за миг в огледалото на колата и видя, че и отражението му продължава да мисли за Фермина Даса. Сви рамене. Накрая се оригна, клюмна глава на гърдите си и заспа, а в просъница чу камбаните да бият на умряло. Първо чу камбаните на катедралата, после забиха камбаните на всички други църкви една през друга, та дори отломките на „Свети Юлиан Гостоприемни“.

— По дяволите — измърмори в просъница, — умряха мъртвите.

Майка му и сестрите вечеряха кафе с мляко и питки на масата за гости в голямата трапезария, когато той се появи на вратата с вцепенено лице и цял опозорен от вулгарния мирис на гарваните. Голямата камбана на близката катедрала отекваше в басейна на къщата. Майка му разтревожена го попита къде е бил, защото го търсили под дърво и камък, за да види генерал Игнасио Мария, последен внук на маркиз Де Хараис де ла Вера, който получил днес следобед мозъчен кръвоизлив: за него биели камбаните. Доктор Хувенал Урбино изслуша майка си, без да я чува, вкопчил се в рамката на вратата, после се обърна, понечвайки да отиде в спалнята си, но се просна по очи сред изригването на повърнатата мастика.

— Света Богородице — извика майка му. — Нещо много особена трябва да ти се е случило, за да се явиш вкъщи в такова състояние.

Но най-особеното още не беше се случило. Доктор Хувенал Урбино се възползува от гостуването на прочутия пианист Ромео Лусич, който изпълни цикъл сонати от Моцарт веднага щом градът се съживи след траура за генерал Игнасио Мария, поръча да натоварят пианото от Музикалното училище на каруца с мулета и изнесе епохална серенада на Фермина Даса. Тя се събуди от първите тактове и не й трябваше да се надвесва от балкона, за да узнае на кого дължи тази изключителна чест. Съжали единствено, че не й достигна куражът на други по-смели госпожици, които бяха изливали нощното гърне върху главата на нежелания кандидат. Лоренсо Даса, в замяна на това, побърза да се облече, докато траеше серенадата, и когато тя свърши, покани в гостната доктор Хувенал Урбино и пианиста, все още издокарани във вечерното си облекло от концерта, и се отблагодари за серенадата с чаша хубаво бренди.

Фермина Даса скоро се досети, че баща й се старае да смекчи сърцето й. На другия ден след серенадата той сякаш между другото й подхвърли: „Представяш ли си как щеше да се чувствува майка ти, ако знаеше, че те ухажва един Урбино де ла Кале.“ Тя сухо отвърна: „Щеше да се преобърне в гроба.“ Приятелките й, които рисуваха заедно с нея, й разказаха, че Лоренсо Даса е бил поканен на обяд в клуб „Социал“ от доктор Хувенал Урбино, на когото направили строга забележка, задето е престъпил нормите на правилника. Чак тогава тя научи, че баща й няколкократно е правил постъпки да членува в клуба „Социал“, но всеки път бил отхвърлян с такъв голям брой черни топки, които не давали възможност за нов опит. Но Лоренсо Даса преглъщаше униженията, сякаш нищо не е било, и продължаваше да измисля чудновати съвпадения, за да срещне случайно Хувенал Урбино, без да се усети, че именно Хувенал Урбино правеше всичко възможно, за да бъде лесно намиран. Понякога разговаряха по цели часове в кабинета и тогава животът в къщата спираше, сякаш оставаше извън времето, защото Фермина Даса не разрешаваше никакъв признак на живот, докато той не си отидеше. Енорийското кафене беше добър междинен пристан. Именно тук Лоренсо Даса предаде на Хувенал Урбино началните уроци по шахмат и той бе толкова старателен ученик, че шахът се превърна в неизлечима страст, която не му даваше мира до деня на смъртта му.

Една вечер, скоро след серенадата на пиано, Лоренсо Даса намери на входа на къщата писмо, адресирано до дъщеря му, с монограма ХУК върху восъчния печат. Той го подпъхна под вратата на спалнята на Фермина и тя се чудеше как е стигнало дотам, понеже й се струваше немислимо баща й да се е променил дотолкова, че да й носи писмо от кандидат. Остави го върху нощната масичка, като наистина не знаеше какво да прави с него, и то стоя там неотворено няколко дни, докато в един дъждовен следобед не й се присъни, че Хувенал Урбино е дошъл пак, за да й подари шпатулата, с която бе преглеждал гърлото й. Шпатулата в съня не беше алуминиева, а от някакъв вкусен метал, който тя с наслада бе опитвала в други свои сънища, така че я счупи на две неравни части и му даде по-малката.

Като се събуди, разпечата писмото. То беше кратко и изтънчено. Хувенал Урбино я молеше единствено да му позволи да иска разрешение от баща й да я посети. Остана впечатлена от простотата и сериозността на тона, а гневът й, подхранван с толкова усърдие в продължение на много дни, внезапно стихна. Скри писмото в една неупотребявана вече ракличка на дъното на скрина, но се сети, че тъкмо там бе пазила парфюмираните писма на Флорентино Ариса, и засрамена го извади, за да го прибере на друго място. В следващия миг обаче реши, че най-достойно е да се направи, че не е получавала писмото, и го изгори на лампата, загледана как капките разтопен восък се пръскаха на сини мехурчета над пламъка. Въздъхна: „Горкият човек.“ Внезапно осъзна, че казва това за втори път тази година, спомни си Флорентино Ариса и сама се изненада колко далеч бе вече от нейния живот горкият човек.

През октомври заедно с последните дъждове пристигнаха още три писма. Първото бе придружено с кутия бонбони виолетки от абатството Флавини, другите две бяха предадени на вратата от кочияша на доктор Хувенал Урбино, а той сам бе кимнал на Гала, Пласидия от прозорчето на колата, първо — за да не остане никакво съмнение, че писмата са от него, и второ — за да не може никой да му каже, че не са били получени. И двете бяха запечатани с восъчния монограм и изписани с драсканиците, подобни на криптограма, които Фермина Даса вече познаваше: почерк на лекар. По същността си и двете казваха каквото и първото писмо и бяха изпълнени със същото смирение, но на дъното на скромността им почна да се забелязва копнение, каквото никога не бе проличавало в пестеливите писма на Флорентино Ариса. Писмата бяха писани през две седмици и Фермина Даса ги четеше веднага щом ги получеше, и когато реши да ги изгори, необяснимо за себе си в последния момент се въздържа да го стори. Но изобщо и не помисли да отговори.

Третото октомврийско писмо бе пъхнато под външната врата и беше съвсем различно от предишните. Почеркът бе толкова детски, че несъмнено бе писано с лявата ръка, но Фермина Даса забеляза това чак когато самият текст се разкри като гнусна анонимна бележка. Авторът й твърдеше, че Фермина Даса е направила любовна магия на доктор Хувенал Урбино, и вадеше от това злокобни изводи. Завършваше със заплахата: ако Фермина Даса не се откаже от домогването си да се издигне чрез най-ценения мъж в града, тя ще бъде изложена на публичен скандал.

Почувствува се жертва на несправедливо обвинение, но не изпита желание за мъст, а обратното: искаше й се да открие автора на анонимното писмо, за да разсее заблудата му със съответните обяснения, защото беше сигурна, че никога, по никаква причина не ще откликне на ухажването на доктор Хувенал Урбино. Последваха още две подли писма без подпис, но и трите сякаш бяха писани от различни хора. Или бе жертва на някакъв заговор, или слухът за тайната й любов бе се разпространил по-далеч, отколкото допускаше. Тревожеше я мисълта, че всичко това би могло да е последица от недискретността на Хувенал Урбино. Хрумна й, че може би почтеният му външен вид подвежда, че може би си развързва езика пред пациентите и парадира с въображаеми завоевания, както много други мъже от неговата среда. Помисли си да му пише, като го упрекне за нанесеното й оскърбление, но после се отказа от намерението си, защото може би именно това целеше той. Опита се да научи нещо от приятелките си, с които рисуваше в шивалнята, но те бяха чували само одобрителни коментарии за серенадата на соло пиано. Тя се чувствуваше вбесена, безсилна, унижена. За разлика от началото, когато искаше да се срещне с невидимия враг, за да разсее заблудата му, сега едничкото й желание бе да го накълца на парченца с лозарската ножица. По цели нощи не мигваше, изследвайки подробностите и отделните изрази в анонимните писма с надеждата да открие някаква утешителна следа. Напразно: Фермина Даса по природа бе чужда на вътрешния свят на рода Урбино де ла Кале и можеше да се брани от достойните им постъпки, но не и от недостойните.

Това убеждение стана още по-горчиво след ужаса й от черната кукла, която й бе изпратена по ония дни без никакво писмо, но й се струваше, че не е трудно да отгатне произхода й: само доктор Хувенал Урбино можеше да я е изпратил. Бе купена в Мартиника, според етикета, който носеше, и бе облечена в изящна рокля, със златни къдрици и затваряше очи, като я слагаха да легне. На Фермина Даса й беше толкова забавна, че надви задръжките си и денем я слагаше на възглавницата. Свикна да заспива с нея. Скоро обаче след един неспокоен сън тя откри, че куклата расте: прелестните й дрехи, с които я бе получила, вече разкриваха бедрата й, а обувките се разпраха от напъна на стъпалата. Фермина Даса бе чувала за разни африкански магии за уроки, но никоя не беше така ужасяваща. От друга страна, не можеше да приеме, че човек като Хувенал Урбино е способен на такава низост. И с право: куклата не бе донесена от кочияша, а от някакъв случаен продавач на скариди, за когото никой нищо не знаеше. Търсейки да разкрие загадката, Фермина Даса заподозря и Флорентино Ариса, чиято мрачност я плашеше, но животът се погрижи да й докаже, че греши. Така и не успя да изясни тайната и само при спомена за нея тя винаги потръпваше от ужас дори години след като се бе омъжила, бе родила деца и даже се чувствуваше избраница на съдбата — най-щастливата.

Последният опит на доктор Урбино да намери достъп до нея бе чрез посредничеството на сестра Франка де ла Лус, игуменка в колежа „Въведение Богородично“, която не можеше да откаже на един род, подпомагал тяхната община, откакто се бе установил в Америка. Появи се в девет сутринта, придружена от послушница и двете трябваше да се развличат половин час с птиците в клетките, докато Фермина Даса се изкъпе. Игуменката беше мъжествена германка с металически акцент и властен поглед, неподходящи за детинските й страсти и пориви. За Фермина Даса нямаше по-омразно нещо на света от нея и всичко свързано с нея и само споменът за притворената й милостивост предизвикваше усещането, сякаш скорпиони прояждаха червата й. Още като я съзря от вратата на банята, тя мигновено изпита наново мъките от колежа, непреодолимата сънливост, която я налягаше по време на всекидневната служба, страха от изпитване, угодническото старание на послушниците, изживя отново целия живот, изкривен от призмата на духовна нищета. Сестра Франка де ла Лус обаче я поздрави с въодушевление, което изглеждаше искрено. Учуди се колко е пораснала и узряла, похвали умението, с което поддържа къщата, добрия вкус, с който бе подреден дворът, грейналите като жарава портокалови дръвчета. Нареди на послушницата да я изчака тук, без да се приближава много до гарваните, че ако не внимава, могат да й изкълват очите, и се озърна за уединено място, където да седнат и поговорят насаме с Фермина. Тя я покани в салона.

Разговорът беше кратък и остър. Франка де ла Лус, без да губи време за встъпления, предложи на Фермина Даса почетна реабилитация. Причината за изключването щеше да бъде изличена не само от протоколите, но и от паметта на общината, а това щеше да й позволи да довърши учението си и да се дипломира като бакалавър по литература. Смутена, Фермина Даса пожела да узнае причината.

— Това е по молба от един човек, който заслужава всичко и чието единствено въжделение е да те направи щастлива — каза монахинята. — Знаеш ли кой е?

Фермина Даса разбра. Запита се с какви очи изпълняваше ролята на пратеник на любовта една жена, която бе преобърнала живота й заради едно невинно писмо, но не посмя да й го каже. Отговори само, че действително познава този човек и тъкмо затова не му дава никакво право да се намесва в живота й.

— Той те моли само за едно: да му разрешиш да поговори пет минути с теб — каза монахинята. — Сигурна съм, че баща ти ще е съгласен.

Фермина Даса се вбеси още повече при мисълта, че и баща и е съучастник в това посещение.

— Виждали сме се два пъти, когато бях болна — каза тя. — Сега изобщо няма за какво.

— За всяка жена, която има поне малко мозък в главата си, този мъж е дар от провидението — каза монахинята.

Продължи да й говори за неговите добродетели и благочестивост, за всеотдайността, с която служи на страдащите. Извади от ръкава си златна броеница с образа на Христос от слонова кост и я разлюля пред очите на Фермина Даса. Беше старинна фамилна реликва на повече от сто години, изработена от сиенски бижутер и осветена от Климент IV.

— Твоя е — каза.

Фермина Даса усети как кръвта във вените й кипва и тогава доби смелост.

— Необяснимо ми е как можете да се занимавате с такова нещо вие, за която любовта е грях — каза тя.

Сестра Франка де ла Лус се престори, че не е чула забележката, но клепачите й пламнаха. Продължи да люлее броеницата пред нея.

— По-добре е да се разберем с теб — каза тя, — защото след мен може да дойде господин архиепископът, а с него нещата са по-различни.

— Нека дойде — отвърна Фермина Даса.

Сестра Франка де ла Лус скри златната броеница в ръкава. После извади от другия си ръкав доста употребявана носна кърпа, смачкана на топка, стисна я в юмрук и погледна Фермина Даса с присвити очи и съжалителна усмивка.

— Бедна дъще моя — въздъхна, — ти все още мислиш за оня мъж.

Фермина Даса преглътна нахалството й, като гледаше монахинята, без да мигне, и остана втренчена в очите й, без да проговори, чак докато не видя с безкрайно удовлетворение, че мъжките и очи плувнаха в сълзи. Сестра Франка де ла Лус ги избърса със свитата на топка кърпичка и стана.

— Вярно каза баща ти, че си истинско муле — каза тя.

Архиепископът не дойде. Така че обсадата щеше да свърши него ден, ако не бе пристигнала Илдебранда Санчес да прекара Коледа с братовчедка си и това промени живота и на двете. Посрещнаха я на платнохода от Риоача в пет часа сутринта, посред тълпата пътници, ни живи, ни умрели от морското вълнение, но тя слезе лъчезарна, очарователна, възбудена от бурната нощ в морето. Натоварена беше с кошници с живи пуйки и всякакви плодове от щедрия й роден край, че да не би някой да остане гладен по време на гостуването й. Лисимако Санчес, нейният баща, беше заръчал да попита дали не им липсват музиканти за коледните празници, защото той имал на разположение най-добрите, и обещаваше скоро да изпрати цял товар фойерверки и илюминации. Съобщаваше още, че не ще може да дойде за дъщеря си по-рано от март месец, тъй че ще имат предостатъчно време да си отживеят.

Двете братовчедки започнаха веднага. От първия ден се къпеха заедно, голи, обливайки се една друга с вода от коритото. Сапунисваха се взаимно, чистеха си гнидите, сравняваха си бедрата, твърдите гърди, проверяваха в огледалото доколко жестоко е било времето към тях от последния път, когато се бяха виждали голи. Илдебранда беше едра и набита, със златиста кожа, но космите по тялото и бяха на мулатка, късички и извити като телена пяна. Голотата на Фермина Даса беше бледа, с издължени очертания и гладка кожа с нрави косми. Гала Пласидия им беше приготвила две еднакви легла в спалнята, по те понякога си лягаха в едното и си приказваха на тъмно до зори.

Пушеха пиратски пури, които Илдебранда бе донесла скрити в подплатата на сандъка, и после горяха арменски ароматни листчета, за да прочистят тежкия мирис на бордей, който оставяха в спалнята. Фермина Даса бе пушила за първи път във Валедупар, после продължи във Фонсека и в Риоача, където десетина братовчедки се затваряха в една стая да говорят за мъже и да пушат скришом. Научи се да пуши обратно, с огънчето в устата, както пушеха мъжете нощем на война, та да не ги издаде светлината на цигарата. Но никога не беше пушила сама. Сега с Илдебранда пушеха всяка нощ, преди да заспят, и оттогава тя навикна да пуши, но винаги тайно, дори от мъжа си и децата си, не само защото не се гледаше с добро око, ако една жена пуши на публично място, но и защото изпитваше наслада да го прави скришом.

И пътуването на Илдебранда бе наложено от родителите й, за да я отдалечат от невъзможната й любов, макар да й внушиха, че я пращат да помогне на Фермина да се реши на някоя добра партия. Илдебранда се съгласи с илюзията, че ще надхитри забравата, както навремето бе сторила братовчедка й, и се бе уговорила с телеграфиста на Фонсека да предава вестите й изключително предпазливо. Затова тя толкова се огорчи и обезвери, когато научи, че Фермина Даса е отхвърлила Флорентино Ариса. Освен това Илдебранда имаше едно всемирно схващане за любовта и смяташе, че каквато и беда да се случеше на един човек, това се отразяваше на всички влюбени в света. Въпреки това не се отказа от своя план. С дързост, която стресна Фермина Даса, тя отиде сама в телеграфната станция, наумила си да спечели благоразположението на Флорентино Ариса.

Не би го познала, защото нито една негова черта не се покриваше с образа, който си бе изградила чрез Фермина Даса. На пръв поглед й се стори невероятно, дето братовчедка й едва не полудя заради този почти невидим чиновник, с вид на пребито куче, с облекло на равин, изпаднал в немилост, и с тържествени обноски, които не можеха да развълнуват ничие сърце. Но много скоро се отрече от първото си впечатление, защото Флорентино Ариса безусловно се предостави на услугите й, без да знае коя е — и никога не узна. Нямаше човек, който да я разбере по-добре от него, затова той не й поиска нито документ за самоличност, нито адреса. Разреши нещата много просто: тя ще минава всяка сряда следобед през телеграфната станция, а той ще й предава на ръка отговорите — и толкова. От друга страна, като прочете телеграмата, която Илдебранда бе написала, той я попита дали би приела един съвет и тя се съгласи. Флорентино Ариса първо нанесе няколко поправки между редовете, задраска ги, отново ги написа, не му стигна мястото, накрая скъса листа и написа изцяло една съвсем различна телеграма, която й се стори затрогваща. На излизане от пощата Илдебранда едва не плачеше.

— Той е грозен и тъжен — каза тя на Фермина Даса, — но е самата любов.

Илдебранда бе силно впечатлена от самотата на братовчедка си. „Заприличала си на някаква двадесетгодишна стара мома“ — каза й тя. — Свикнала да живее в многоброен, пръснат навсякъде род и в къщи, в които никой не знаеше точно колко души живеят и колко ще седнат на масата, Илдебранда не си представяше как момиче на нейната възраст може да се затвори в манастира на личния си живот. Така беше: от ставането в шест часа сутринта, докато загасеше вечер лампата в спалнята си, тя се отдаваше на губене на времето. Животът отвън й налагаше своето. Първо с песента на последните петли я събуждаше млекарят, захлопал по портата. След него потропваше продавачката на риба с кошница мятащи се барбуни върху постеля от водорасли, после наперените зарзаватчийки със зеленчуци от Мария ла Баха и плодове от Сан Хасинто. И продължаваха през целия ден да хлопат всякакви: просяци, момичета с томболи, сестри от благотворителни дружества, точиларят с пищялката си, изкупвачът на бутилки, изкупвачът на стари вещи, изкупвачът на стари вестници, фалшиви циганки, които увещаваха да врачуват на карти, на ръка, на кафе, на вода в паница. Денят на Гала Пласидия минаваше в отваряне и затваряне на портата, за да казва: „Не, елате друг път“ или да крещи вбесена от балкона: „Престанете да ни тормозите, дявол да го вземе, вече сме си купили всичко, каквото ни трябва.“ Тя бе заместила леля Есколастика така пламенно и умело, че Фермина Даса я бъркаше с нея чак в обичта си. Беше с робска нагласа. Останеше ли й миг свободно време, отиваше в помощната стая и се захващаше с бельото, изглаждаше го идеално и сгънато го подреждаше в шкафовете, наръсено с лавандулов цвят; гладеше и нареждаше не само току-що изпраното бельо, но и дрехите, които бяха загубили блясъка си от неизползуване. Със същата грижливост поддържаше редовно гардероба на Фермина Санчес, майката на Фермина, починала преди четиринадесет години. Обаче решенията взимаше Фермина Даса. Нареждаше какво ще се яде, какво ще се купува, какво има да се прави при всеки случай и така решаваше живота на една къща, в която всъщност нямаше нищо за решаване. Като измиеше клетките и сложеше храна на птиците и се погрижеше за цветята — нищо да не им липсва, Фермина оставаше без цел. Много пъти, откакто я изключиха от колежа, тя не се пробуждаше от следобедния си сън чак до другия ден. Уроците по рисуване бяха само един по-развлекателен начин да си губи времето.

Откакто бе прогонена леля Есколастика, отношенията с баща й се лишиха от обич и доверие, макар че двамата бяха намерили начин да съжителствуват, без да си пречат един на друг. Когато тя ставаше сутрин, той вече бе излязъл по своите работи. Рядко отсъствуваше от ритуала на обяда, въпреки че почти никога не ядеше, защото му стигаха аперитивите и мезетата в Енорийското кафене. Не ядеше и на вечеря: оставяха на масата порцията му, похлупена с чиния, като знаеха, че той щеше да я изяде едва сутринта, претоплена за закуска. Веднъж седмично даваше на дъщеря си пари за домашните разходи, които той много добре изчисляваше, а тя разпределяше много точно, но с удоволствие откликваше винаги когато тя поискаше пари за непредвиден разход. Никога не се скъпеше и не й търсеше сметка, но тя се държеше така, сякаш трябваше да дава отчет пред трибунала на Инквизицията. Никога не бе й говорил за естеството и състоянието на сделките си, нито пък я беше водил в канцелариите си на пристанището, които се намираха в район, забранен за почтени госпожици, та дори придружени от бащите си. Лоренсо Даса не се прибираше по-рано от десет вечерта, когато започваше полицейският час в не тъй критичните периоди на войните. До това време прекарваше в Енорийското кафене, където все играеше на нещо, защото беше майстор на всякакви салонни игри, а освен това и добър учител. Прибираше се винаги трезвен, без да събужда дъщеря си, макар че взимаше първата си мастика още със събуждането и цял ден не спираше да дъвче края на угасналата пура и да пие бавно чашка след чашка. Но една нощ Фермина го усети, като влизаше. Чу казашките му стъпки по стълбите, тежкото му пъхтене по коридора на горния етаж и накрая блъскането по вратата на спалнята й. Тя му отвори и за първи път се уплаши от изкривеното му око и заваления говор.

— Разорени сме — каза той. — Абсолютно разорени, да знаеш.

Не каза нищо повече и никога повече не заговори по този въпрос, нито пък се случи нещо, от което да проличи дали е истина, но след тази нощ Фермина Даса осъзна, че е съвсем сама в света. Живееше изолирана от обществото. Някогашните й съученички се намираха в един забранен за нея свят, особено след позора на изключването, не беше и съседка на съседите си, защото те я познаваха без минало, само с униформата на „Въведение Богородично“. Светът на баща й се състоеше от търгаши и хамали, бежанци от войните, намерили убежище в Енорийското кафене, от самотни мъже. През последната година уроците по рисуване бяха смекчили малко затвора й, защото учителката предпочиташе да дава колективни уроци и водеше в шивалнята и други ученички. Но тези девойки бяха от различни социални среди, доста неопределени, и за Фермина Даса бяха просто наемни приятелки, чиято обич свършваше с всеки урок. Илдебранда поиска да разтвори къщата, да я проветри, да докара музикантите, фойерверките и пиротехниките на баща си и да устрои карнавален бал, чиито урагани да пометат замирисалия на нафталин дух на братовчедка й, но съвсем скоро разбра, че намеренията й са напразни. По една съвсем проста причина: нямаше с кого.

И все пак именно тя я върна към живота. Подиробед, след уроците по рисуване, я измъкваше по улиците, да опознае града. Фермина Даса й показа пътя, който бе изминавала всеки ден с леля Есколастика, пейката в парка, където Флорентино Ариса се бе преструвал, че чете, за да я чака, уличките, по които я бе следвал, скривалищата на писмата, мрачния замък, където е бил затворът на Инквизицията, по-късно реставриран и превърнат в колежа „Въведение Богородично“, който тя ненавиждаше от дъното на душата си. Изкачиха се на хълма с гробището на бедните, където Флорентино Ариса бе свирил на цигулка според посоката на вятъра, та да го чуе тя от леглото си, и оттам им се откри гледката на целия старинен град, изпочупените керемиди и разядените стени, останките от крепости, потънали в храсталаци, множеството острови в залива, мизерните бараки покрай блатата, необятното Карибие.

На Коледа отидоха на утринна служба в катедралата. Фермина зае мястото, където най-ясно бе достигала до нея съкровената музика на Флорентино Ариса, и показа на братовчедка си къде точно през една друга коледна нощ бе видяла за пръв път отблизо уплашените му очи. Дръзнаха да отидат двете сами до Портала на писарите, купиха си сладкиши, забавляваха се в магазина за книжни гирлянди и Фермина Даса показа на братовчедка си мястото, където внезапно бе открила, че любовта й е била само измамна илюзия. Тя сама не съзнаваше, че всяка нейна стъпка от къщи до колежа, всяко място в града, всеки миг от неотдавнашното й минало изглеждаха, че съществуват благодарение на Флорентино Ариса. Илдебранда й го каза, но тя не го призна, защото никога не би признала истината, че за добро или зло, Флорентино Ариса бе единственото, което й се беше случило в живота.

През тези дни пристигна един белгийски фотограф, който настани ателието си на горния етаж на Портала на писарите, и всеки, който можеше да си плати, използува възможността да си направи портрет. Фермина и Илдебранда бяха от първите. Изпразниха гардероба на Фермина Санчес, поделиха си най-съблазнителните дрехи, чадърчета, празнични обувки, шапки и се предрешиха като дами от средата на века. Гала Пласидия им помогна да стегнат корсетите, показа им как да се движат в телените обръчи на кринолините, как да си сложат ръкавиците, да си закопчаят ботите с високи токове. Илдебранда си избра широкопола шапка с щраусови пера, които се спускаха по гърба й. Фермина си сложи една по-късна, украсена с плодове от боядисан гипс и батистени цветя. Накрая сами се смяха, като се видяха в огледалото колко приличат на дагеротипите на бабите си, и тръгнаха щастливи, заливащи се от смях, да направят най-неповторимите снимки в живота си. Гала Пласидия ги гледаше от балкона как вървят през градината с отворени чадърчета, как се кривят на високите токове и тласкат с цяло тяло кринолините като проходилки и ги благослови с „бог да ви е на помощ“ за фотографиите им.

Пред ателието на белгиеца се тълпяха хора, защото фотографираха Вени Сентено, наскоро станал шампион по бокс в Панама. Той беше в спортен екип, с ръкавици и с венеца на шампион на главата, ала не беше лесно да го снимат, защото трябваше да се задържи в нападателна поза една минута, без да диша, но щом я заемеше, фанатичните му почитатели избухваха в овации и той не можеше да устои на изкушението да им угоди, като демонстрира изкуството си. Когато дойде ред на братовчедките, небето се бе заоблачило и всеки момент щеше да завали, но те дадоха да им напудрят лицата с нишесте и се подпряха така естествено на една алабастрова колона, че успяха да останат неподвижни много по-дълго време, отколкото допускаше благоразумието. Беше един вечен портрет. Когато Илдебранда почина, почти столетница, в имението си „Флорес де Мария“, намериха портрета й под ключ в скрина на спалнята й, скрит в гънките на парфюмирани чаршафи заедно с останките от едно писмо, изтрито от годините. Фермина Даса държеше своя портрет дълго време на първата страница на семейния албум, откъдето той изчезна незнайно как и кога и се озова в ръцете на Флорентино Ариса след куп невероятни случайности, когато и двамата бяха надхвърлили шестдесетте.

Площадът пред Портала на писарите беше претъпкан до балконите, когато Фермина и Илдебранда излязоха от ателието на белгиеца. Забравили бяха, че лицата им са белосани с нишесте и устните им изрисувани с шоколадовокафяво мазило, а облеклото им не е подходящо нито за часа, нито за епохата. Улицата ги посрещна с освиркване и задевки. Бяха притиснати в един ъгъл, мъчейки се да избягат от публичните подигравки, и в този миг видяха ландото с дорестите коне да си проправя път през навалицата. Подсвиркванията секнаха и враждебните групички се разпръснаха. Илдебранда никога нямаше да забрави първото си впечатление от мъжа, който се появи на стъпалото, атлазеното му облекло с брокатена жилетка, увереното държане, нежността в очите, властното му присъствие.

Въпреки че никога не бе го виждала, тя моментално го позна. Фермина Даса й бе споменавала за него съвсем случайно и без никакъв интерес веднъж миналия месец, когато отказа да мине покрай къщата на маркиз Де Касалдуеро, защото ландото със златистите коне стоеше пред портала. Каза й кой е стопанинът и се опита да й обясни причините за своята неприязън, но дума не продума за неговите стремления. Илдебранда го забрави. Но когато го позна, застанал на вратата на каретата като видение от приказка с единия крак на земята, а другия на стълбичката, — тя се почуди на акъла на братовчедка си.

— Бъдете така любезни да се качите — покани ги доктор Хувенал Урбино. — Ще ви откарам, където заповядате.

Фермина Даса понечи да откаже, но Илдебранда вече бе приела. Доктор Хувенал Урбино скочи на земята и с върха на пръстите, почти без да я докосва, й помогна да се качи в колата. Фермина, останала без избор, я последва с пламнало от яд лице.

Къщата им беше само на три преки разстояние. Братовчедките не разбраха дали доктор Урбино се бе наговорил предварително с кочияша, но сигурно беше така, защото колата се кандилка повече от половин час. Те седяха на главната седалка, а той срещу им, с гръб към движението. Фермина извърна лице към прозореца и се задълбочи в гледката. Илдебранда, напротив, беше очарована, а доктор Хувенал Урбино двойно по-очарован от нейната очарованост. Щом колата потегли, тя усети топлия мирис на естествена кожа от седалките, уюта на тапицираното купе и каза, че на такова място с радост би останала да живее. Скоро почнаха да се смеят, да си разменят шеги като стари приятели и находчиво преминаха към един хлапашки жаргон, който се състоеше в това да поставят пред всяка сричка от думите една уговорена сричка. Правеха се, че вярват, че Фермина не ги разбира, макар добре да знаеха, че не само разбира, по и следи разговора, затова го и продължаваха. В един миг, след като дълго се бяха смели, Илдебранда призна, че не може повече да понася изтезанието на ботите.

— Нищо по-лесно — каза доктор Урбино. — Хайде да видим кой ще изпревари.

Той започна да развързва връзките на обувките си и Илдебранда прие предизвикателството. Не беше лесно, защото банелите на корсета й пречеха да се наведе достатъчно, но доктор Урбино нарочно се разтакаваше, докато тя извади ботите изпод полата си с тържествуващ смях, сякаш току-що ги беше уловила в езеро. Тогава двамата погледнаха Фермина и видяха прекрасния й профил на златен кос като изсечен в пожара на залеза. Беше тройно вбесена: поради несправедливото положение, в което се намираше, поради свободното държане на Илдебранда и защото бе сигурна, че колата обикаля безсмислено само за да удължи пътя. Но Илдебранда се бе развихрила.

— Сега разбирам — каза тя, — пречели са ми не обувките, ами тая телена клетка.

Доктор Хувенал Урбино се досети, че имаше предвид кринолина, и влезе в играта. „Нищо по-лесно — отвърна. — Свалете я.“ С ловък жест на фокусник той извади кърпата си от джоба и си завърза очите.

— Няма да гледам — каза той.

От превръзката ясно изпъкнаха правилно очертаните му устни сред кръглата черна брада и мустаците със заострени краища и девойката в миг се усети обзета от паника. Погледна Фермина, но сега тя не беше гневна, а втрещена от ужас, че Илдебранда може да си свали полата. Илдебранда стана сериозна и я попита със знаци: „Какво ще правим?“ Фермина Даса й отвърна по същия начин, че ако не тръгнат веднага към къщи, тя ще скочи от колата в движение.

— Аз чакам — каза докторът.

— Вече може да гледате — отвърна Илдебранда. Като свали превръзката, доктор Хувенал Урбино видя момичето променено й разбра, че играта е свършила, и то зле. Направи знак на кочияша, който зави обратно, и колата стигна до Евангелската градина в момента, когато пазачът палеше уличните фенери. Всички църкви биеха за вечерня. Илдебранда побърза да слезе, малко смутена от мисълта да не е разсърдила братовчеда си, и се сбогува с доктора само с ръкуване. Фермина стори същото, но като понечи да отдръпне ръката си в атлазена ръкавица, доктор Урбино стисна силно пръстите й.

— Очаквам вашия отговор — каза й той.

Тогава Фермина рязко се дръпна и празната ръкавица остана да виси в ръката на доктора, но тя не изчака да си я вземе обратно. Легна си, без да вечеря. Илдебранда, след като хапна в кухнята с Гала Пласидия, влезе в спалнята, сякаш нищо не се бе случило, и взе да коментира с присъщата й духовитост случките от следобеда. Не скри възхищението си от доктор Урбино, от неговата изисканост и очарование. Фермина Даса не й откликна с никакъв коментар, но вече не беше ядосана. В един миг Илдебранда й довери: когато доктор Хувенал Урбино си вързал очите и тя видяла блясъка на идеалните му зъби между розовите устни, изпитала непреодолимо желание да го изяде от целувки. Фермина Даса се обърна към стената и сложи край на разговора, като каза без желание да я обиди, а по-скоро с усмивка и от сърце:

— Каква си мръсница!

Спа на пресекулки, навсякъде й се явяваше доктор Хувенал Урбино: смееше се, пееше, зъбите му мятаха серни искри, както бе със завързани очи, занасяше се с нея, като й говореше на непонятен жаргон без определени правила в някаква друга карета, която се изкачваше към гробището на бедните. Събуди се изнемогнала много преди да е съмнало, и остана да лежи със затворени очи, мислейки за безброя години, които тепърва й предстоеше да изживее. После, докато Илдебранда се къпеше, припряно надраска едно писмо, припряно го сгъна и също тъй припряно пъхна в плика и преди Илдебранда да е излязла от банята, тя вече го бе изпратила по Гала Пласидия на доктор Хувенал Урбино. Беше типично нейно писмо, без нито една дума в повече или в по-малко, с което казваше само: „Да, докторе“, и нека да говори с баща й.

Когато Флорентино Ариса узна, че Фермина Даса ще се омъжи за лекар от знатен и богат род, получил образованието си в Европа и с рядко срещана за възрастта му репутация, нямаше сила, която да го вдигне от съкрушението. Трансито Ариса правеше повече от възможното, утешаваше го с ласки и увещания, докато в един миг разбра, че той е загубил и говор, и апетит, по цели нощи плаче безутешно, и чак след една седмица го склони да хапне. Тогава тя говори с дон Леон XII Лоайса, единствения останал жив от тримата братя, и без да му обяснява причината, го помоли да даде на племенника си някаква служба в плавателната компания, каквато и да е, само да е в някое забутано пристанище из поречието на Магдалена, дето да няма ни поща, ни телеграф и най-вече да не се среща с никой, дето може да му говори за този пагубен град. Чичото не му даде служба в компанията, от уважение към вдовицата на брат си, която никога не можа да се примири със съществуването на извънбрачния син, обаче му намери място като телеграфист във Виля де Лейва, град-мечта на повече от двадесет денонощия път и почти на три хиляди метра височина над нивото на улица Вентанас.

Флорентино Ариса така и нямаше ясен спомен от това лечебно пътуване. Винаги щеше да го помни — както и всичко останало през този период — като през изкривеното стъкло на своето нещастие. Когато получи телеграмата за назначаването, изобщо не й обърна внимание, но Лотарио Тугут го убеди с немски аргументи, че го чака блестящо бъдеще в държавната администрация. Каза му: „Телеграфът е професията на бъдещето.“ Подари му ръкавици, подплатени със заешка кожа, степна шапка и палто с рунтава яка, изпробвано в ледените януарски месеци на Бавария. Чичо Леон XII му подари два вълнени костюма и непромокаеми ботуши, останали от по-големия брат, и му връчи билет за каюта за следващия кораб. Трансито Ариса смали дрехите по размерите на сина си, който не бе така снажен като бащата и бе доста по-нисък от германеца, и му купи вълнени чорапи и дълги гащи, за да не му липсва нищо на суровите планински върхове. Флорентино Ариса, обръгнал след толкова страдание, участвуваше в подготовката за пътуването, както покойник участвува в приготовленията за собствените си погребални почести. Никому не каза, че заминава, с никого не се сбогува, останал верен на железния си херметизъм, който беше нарушил единствено за да открие на майка си унищожаващата го страст. Но в навечерието на заминаването съвсем съзнателно извърши една лудост, която можеше да му струва живота. В полунощ облече официалния си костюм и изсвири под балкона на Фермина Даса валса на любовта, който бе композирал за нея и само те двамата познаваха, валса, който цели три години беше символът на тяхното забранено съзаклятие. Свиреше, пееше тихо думите и обливаше цигулката в сълзи с такова дълбоко вдъхновение, че още при първите тактове лавнаха кучетата от квартала, подир тях от целия град, но после започнаха да замлъкват, покорени от вълшебството на музиката, и валсът прозвуча до края в свръхестествена тишина. Балконът не се отвори и на улицата не се появи никой, нито дори нощният пазач, който почти винаги изникваше с фенера си, за да се наслади на последните звуци на серенадите. Тази лудост беше утешително заклинание за Флорентино Ариса, защото, като прибра цигулката в калъфа и се отдалечи по мъртвите улици, без да поглежда назад, вече нямаше чувството, че заминава утре сутринта, а че си е отишъл преди много години с непоклатимото решение никога повече да не се връща.

Корабът, един от трите еднакви плавателни съда на Карибската речна компания, бе прекръстен в чест на основателя й „Пио Кинто Лоайса“. Представляваше плаваща дървена къща на два етажа върху широк и плосък железен корпус, газещ на дълбочина най-много пет стъпки, което му позволяваше по-добре да се справя с неравното дъно на реката. Най-старите от тях бяха произведени в Цинцинати в средата на века по легендарния модел на речните кораби, плаващи по Охайо и Мисисипи, и имаха от двете страни по едно колело, което се привеждаше в движение от парен котел с дърва. По тяхно подобие в корабите на Карибската речна компания на долната палуба, почти на нивото на водата, бяха разположени парните машини и кухните, както и огромните курници, където екипажът окачваше хамаците си, кръстосани на различна височина. На горния етаж бяха командната кабина, каютите на капитана и помощниците, салонът за развлечения и трапезарията, където канеха поне веднъж видните пътници на вечеря или да играят карти. На междинния етаж имаше шест каюти първа класа, разположени от двете страни на коридор, който служеше за обща столова, а на носа имаше салон, открит към реката, с резбовани дървени парапети и железни подпори, по които нощем окачваха хамаците си обикновените пътници. Но за разлика от по-старите при тези кораби колелата с перки не бяха от двете страни, а имаше едно огромно колело с хоризонтални лопатки на кърмата, точно под вонящите отходни места на пасажерската палуба. Флорентино Ариса не си направи труда да разучи кораба още с качването си на борда — през една юлска неделя, в седем часа сутринта, — както правят почти инстинктивно всички, които пътуват за първи път. Осъзна новата си действителност чак привечер, наближавайки чифлика Каламар, когато отиде в тоалетната на кърмата и видя през дупката огромното колело с дебели дъски да се върти под краката му с вулканичния грохот на пяна и гореща пара.

Никога не беше пътувал. Носеше тенекиен сандък с дрехи за планина, илюстрованите романи от месечните подлистници, които той сам подвързваше в картонени корици, както и книгите с любовни стихове, които знаеше наизуст и които се бяха почти разпаднали от безкрайното препрочитане. Беше оставил цигулката, която прекалено много отъждествяваше с нещастието си, но майка му го застави да вземе практичния и доста употребяван от народа вързоп за спане: възглавница, чаршаф, калаено цукало и мрежа против комари — всичко това завито в рогозка и завързано с две въжета, които при нужда служеха за окачване на хамак. Флорентино Ариса не искаше да го вземе, защото смяташе, че ще бъде излишен, щом има каюта със застлани легла, но още първата нощ трябваше отново да благодари за предвидливостта на майка си. Всъщност в последния момент на борда се качи пасажер в официално облекло, пристигнал рано сутринта от Европа и придружен лично от губернатора на провинцията. Искаше веднага да продължи пътуването заедно с жена си и дъщеря си, а също и със слугата в ливрея и със седемте си сандъка с позлатени обковки, които с големи усилия качиха по стълбата. Капитанът, един гигант от Кюрасао, успя да пробуди патриотичното чувство у креолците и да настани непредвидените пасажери. На смесица от испански и папнаменто^[5] той обясни на Флорентино Ариса, че човекът в официално облекло е новият пълномощен министър на Англия, който пътува за столицата на републиката, припомни му, че това кралство е дало решителен принос за нашата независимост от испанското владичество и следователно всякаква саможертва е малка, за да може едно тъй достойно семейство да се почувствува в нашия дом по-добре, отколкото в собствения си. Флорентино Ариса, разбира се, отстъпи каютата.

Отначало не съжаляваше, защото в този сезон на годината реката беше пълноводна и корабът плаваше безпрепятствено през първите две нощи. След вечерята, в пет часа следобед, екипажът раздаваше на пътниците походни легла и всеки разтваряше своето, където завареше, застилаше го с парцалите от вързопа си и се покриваше отгоре с мрежата против комари. Който имаше хамак, го окачваше в салона, а които нямаха нищо, спяха по масите в столовата, завити с покривките, а тях ги сменяха най-много два пъти през цялото пътуване. Флорентино Ариса будуваше почти през цялата нощ и си представяше, че чува гласа на Фермина Даса в прохладния полъх на реката, подхранваше самотата си със спомени за нея, слушаше песента й в диханието на кораба, който напредваше с ход на огромен звяр в мрака, докато на хоризонта се покажеха първите розови ивици и скоро новият ден се сипнеше над пустинните пасища и забулените в изпарения блата. В тези минути пътуването доказваше отново мъдростта на майка му и той се изпълваше с воля да надживее забравата.

След третия ден обаче плаването се затрудни от неочаквани за сезона пясъчни наноси и измамни водовъртежи. Реката все повече се стесняваше сред джунгла от преплетени гигантски дървета, където само от време на време се мяркаше някоя сламена колиба до купчините нарязани дърва за котлите на корабите. Врявата на папагали и крясъците на невидими маймуни сякаш засилваха пладнешкия зной. А когато по мръкнало корабът спираше за пренощуване, тогава ставаше непоносим просто самият факт, че си жив. Към задухата и комарите се прибавяше вонята на късовете осолено месо, окачени да се сушат по перилата. Повечето от пътниците, особено европейците, напускаха моргата на каютите и прекарваха нощта, като крачеха по палубите и гонеха всевъзможните кръвопийци със същата кърпа за лице, с която бършеха неспирната пот, и осъмваха изнемогнали и подути от ужилванията.

Освен това нея година бе избухнал поредният епизод от нескончаемата гражданска война между либерали и консерватори и капитанът бе въвел много строги мерки за вътрешния ред и сигурността на пасажерите. С цел да се избегнат неприятни грешки и провокации, той забрани най-любимото развлечение в пътуванията през ония времена стрелбата по кайманите, налягали на припек по пясъчния бряг. Скоро след това, когато част от пасажерите в един спор се разделиха на две враждуващи групички, капитанът нареди да се изземе оръжието от всички, с обещанието да им се върне в края на пътуването. В това отношение не отстъпи дори на британския посланик, който още първата сутрин подрани преоблечен като ловец, с карабина с мерник и с двуцевка за лов на тигри. Ограниченията станаха още по-драстични, когато малко над пристанище Тенерифе се разминаха с кораб, който бе вдигнал жълтото знаме на холерата. Капитанът не можа да получи никаква информация за този тревожен знак, защото другият кораб не отвърна на сигналите му. Но същия ден срещнаха Друг, който пренасяше добитък за Ямайка, и той им съобщи, че корабът с жълтото знаме карал двама болни от холера и че епидемията взима жертви в отрязъка на реката, който им предстоеше да изминат. Тогава забраниха на пътниците да напускат кораба не само на пристанищата, но и на необитаемите места, където спираше да натовари дърва. Така че през останалите шест дни до крайното пристанище пасажерите придобиха затворнически навици. Един от тях беше порочното разглеждане на пакет холандски порнографски картички, който минаваше от ръка на ръка, без никой да разбере откъде се взеха, макар всеки речен ветеран да знаеше, че това е само малка част от прословутата колекция на капитана. Но и това безперспективно развлечение само усилваше досадата.

Флорентино Ариса понесе несгодите на пътуването с желязното си търпение, което изкарваше от нерви майка му и отчайваше приятелите му. Не общуваше с никого. Дните му минаваха леко — той сядаше до перилата и гледаше неподвижните каймани, които се приличаха на слънце по бреговете и със зейнала паст ловяха пеперуди, наблюдаваше ятата подплашени чапли, които внезапно се вдигаха над блатата, морските крави, които кърмеха малките си с огромните си майчински гърди и изумяваха пасажерите с женския си плач. В един и същи ден видя във водите да се носят три човешки трупа, надути и позеленели, с накацали по тях лешояди. Първи минаха два трупа на мъже, единият обезглавен, а после — трупът на малко момиче, чиито коси на медуза се извиваха в следата на кораба. Така и не узна, защото никога не стана известно, дали бяха жертви на холерата или на войната, но връхлетялото го зловоние отрови в съзнанието му спомена за Фермина Даса.

Винаги беше така: всяка случка, хубава или лоша, имаше някаква връзка с нея. Нощем, като закотвеха кораба и повечето пасажери почнеха безутешните си разходки по палубите, той прехвърляше почти по памет илюстрованите подлистници под карбидната лампа в трапезарията — единствената, оставена да свети до съмнало, и толкова препрочитаните драми всеки път възвръщаха първоначалната си магия, щом той подменеше измислените герои със свои познати от реалния живот, а за себе си и за Фермина Даса запазваше ролите на невъзможната любов. Друг път по цели нощи й пишеше корабокрушенски писма, а после ги късаше на парченца и ги разпиляваше във водите, които неспирно течаха към нея. Така минаваха и най-тежките му часове — превъплътен ту в стеснителен принц, ту в рицар, бранещ любовта си, или пък свит в собствената си ощавена кожа на любовник в забрава, — докато лъхнеше първият утринен бриз и той заспиваше в шезлонга до перилата.

Една вечер прекъсна четенето по-рано от обичайно и се запъти унесено към тоалетната. Като минаваше през пустата трапезария, една врата внезапно се отвори, нечия ръка като ястреб се вкопчи в ръкава му и го дръпна в каютата. В тъмното можа да усети само тяло без възраст на гола жена, обляна в гореща пот и задъхана, която го повали по гръб на койката, разкопча токата на колана му и копчетата, просна се връз него и най-безславно му отне девствеността. Двамата, агонизирайки, пропаднаха в пустотата на бездънна пропаст, миришеща на скали, обрасли с миди. След това тя замря един миг върху него, останала без дъх, и престана да съществува в мрака.

Сега си вървете и забравете — каза му тя. — Това никога не се е случвало.

Нападението бе тъй бързо и победоносно, че не можеше да се приеме като внезапен изблик на скуката, а като плод на предварителен план, изчислен до секундата и до най-малките подробности. Това поласка Флорентино Ариса, но същевременно усили мъката му, защото във върховния миг на удоволствието бе сипнал до невероятното откритие, което дори не смееше да си признае, че илюзорната любов към Фермина Даса може да бъде заменена със земна страст. И той се зае да открие самоличността на учителката насилница, в чийто инстинкт на пантера може би щеше да намери лек за несретата си. Но не успя да я открие. Обратното, колкото повече се задълбочаваше в щателния оглед, толкова по-далеч се чувствуваше от истината.

Нападението бе извършено от последната каюта, по тя се свързваше с предпоследната чрез междинна врата, така че двете образуваха семейна спалня с четири койки. Там пътуваха две млади жени, една възрастна, но доста запазена, и едно бебе на няколко месеца. Те се бяха качили от пристанище Баранко де Лоба, където корабът взимаше товара и пътниците от Момпоке, откакто този град бе останал встрани от плавателния път поради прищевките на реката, а Флорентино Ариса се бе загледал в жените само защото носеха спящото бебе в голяма клетка за птици.

Обличаха се както на модерните презокеански кораби — с подплънки под копринените поли, с дантелени яки и широкополи шапки, украсени с батистени цветя. Двете по-млади дами сменяха тоалетите си по няколко пъти на ден и изглеждаха, сякаш посят своя собствена пролет, докато другите пътници се задушаваха от жегата. И трите много умело въртяха чадърчетата и си вееха с ветрилата от пера, но биха с неразгадаемите намерения на съвременни момпокечанки. Флорентино Ариса не успя да разбере дори връзката помежду им, въпреки че те явно бяха роднини. В началото помисли най-възрастната за майка на другите две, по-после си даде сметка, че бе млада за такива големи дъщери, освен това беше в полутраур, какъвто другите не носеха. Не можеше да си представи, че едната от тях бе дръзнала да извърши това, докато останалите са спели в съседните легла, и единственото приемливо обяснение беше, че се е възползувала от случайното или, кой знае, може би нарочното им отсъствие от каютата. Установи, че понякога две от тях оставаха на въздух доста до късно, а третата пазеше детето, по в една по-задушна нощ излязоха и трите заедно със заспалото дете в ракитовата клетка, покрита с газен шал.

Въпреки заплетените признаци Флорентино Ариса бързо отхвърли вероятността по-възрастната да е била авторката на нападението, веднага оправда и най-младата, която бе най-красива и най-дръзка. Нямаше основателни причини за това, но жадното следене на трите затвърди силното му желание мигновената любовница да е била майката на детето в клетката. Предположението го завладя дотолкова, че той започна да мисли за нея по-често, отколкото за Фермина Даса, без да го интересува очевидният факт, че младата майка живееше единствено за бебето си. Беше на не повече от двадесет и пет години, стройна и сияйна, с дълги клепки на португалка, които я правеха по-далечна, и всеки мъж би се задоволил само с трохите на нежността и ласките, които тя отдаваше на сина си. Занимаваше се с него в салона от закуската до часа за лягане, докато другите две траеха китайска дама, и когато го приспеше, закачаше клетката на най-прохладното място, под навеса до парапета. Но и докато спеше, тя не отклоняваше вниманието си от него, а люлееше клетката и пееше тихичко песни на годеница, докато мислите й летяха далеч от несгодите на пътуването. Флорентино Ариса се вкопчи в идеята, че рано или късно тя ще се издаде, пък било и само с някакъв жест. Следеше дори промяната в дишането й по ритъма на медальона върху батистената блуза, гледаше я неприкрито над книгата, която се преструваше, че чете, и най-нахално смени мястото си в столовата така, че да седи точно срещу нея. Но не долови и най-малкия признак, че действително тя съхранява другата половина на неговата тайна. Едничкото, което му остана от нея, бе малкото й име, когато я бе повикала спътничката й: Росалба.

На осмия ден корабът с голям труд преодоля бурния тесен проток, притиснат между два отвесни мраморни бряга, и след обяда акостира в Пуерто Наре. Тук трябваше да слязат пътниците, продължаващи за вътрешността на провинция Антиокия, засегната най-много от новата гражданска война. Пристанището представляваше половин дузина палмови колиби и един дървен склад с ламаринен покрив. Охраняваха го няколко боси и зле въоръжени войници, защото имаше сведения, че въстаниците се готвят да нападнат корабите. Зад колибите се издигаше до небето верига гористи планини, които образуваха сякаш изсечена подкова над дълбоката пропаст. Никой на борда не можа да спи спокойно, но нападение през нощта нямаше и на сутринта пристанът осъмна, превърнат в неделен панаир от индианците, които продаваха амулети от кокосов орех и любовни напитки сред кервани мулета, готови да започнат шестдневното изкачване до орхидеевите джунгли в централната планинска верига.

Флорентино Ариса се развличаше да гледа как негрите разтоварват на гръб стоките, видя кошовете с китайски фаянс, роялите за момите в Енвигадо и прекалено късно си даде сметка, че сред пасажерите, които оставаха тук, беше и групичката на Росалба. Забеляза ги чак когато вече бяха възседнали странично мулетата, с боти на амазонки и чадърчета в ярки, южни цветове, и тогава направи крачката, на която не се бе решил предните дни: махна с ръка за сбогом на Росалба, а трите жени му отвърнаха по същия начин, и то така свойски, че сърцето му се сви заради закъснялата смелост. Видя как заобиколиха склада, следвани от товарните мулета със сандъците, кутиите с шапки и клетката на детето, после ги видя да се изкачват в нишка като мравчици по ръба на пропастта и изчезнаха от живота му. Тогава се почувствува сам в целия свят и споменът за Фермина Даса, който през последните дни се бе спотаил, но го дебнеше, сега му нанесе смъртоносен удар.

Знаеше, че тя ще се венчае идната събота с шумна сватба, а човекът, който най-много я обичаше и щеше да я обича цял живот, нямаше право дори да умре за нея. Ревността, до този миг удавяна в сълзи, сега завладя напълно душата му. Молеше бог мълнията на божествената справедливост да порази Фермина Даса в мига, когато понечи да се закълне в любов и покорство на един мъж, който я желаеше за съпруга само като украшение пред обществото, и се опиваше от видението на годеницата — или негова, или ничия, — просната по гръб върху плочите на катедралата, с венче от портокалов цвят, обсипано с росата на смъртта, и с булото, плиснато като пенест поток върху надгробните мраморни плочи на четиринадесетте епископи, погребани срещу главния олтар. Но миг след като се насладеше на възмездието, той се разкайваше за собствената си злоба и виждаше как Фермина Даса се изправя с непокътнато дихание, чужда, но жива, защото не можеше да си представи света без нея. Отново не спеше, не ядеше и ако понякога хапнеше нещо, то беше, защото си представяше, че и тя е на масата, или обратното: за да не й окаже честта да гладува заради нея. Понякога се утешаваше с увереността, че в опиянението на сватбеното тържество и особено в трескавите нощи на медения месец Фермина Даса не може да не изпита мъка за един миг, да, макар и за един, но неминуемо щеше да има един миг, когато в съзнанието й ще изплува призракът на подиграния, унижен и отхвърлен годеник и ще помрачи щастието й.

Вечерта преди пристигането в пристанище Караколи, последната точка на пътуването, капитанът устрои традиционното празненство за сбогуване с духов оркестър, съставен от членове, на екипажа, и с многоцветни фойерверки, изстрелвани от командната кабина. Посланикът на Великобритания бе издържал одисеята с примерен стоицизъм, ловувайки с фотокамера животните, които не му разрешаваха да убие с пушка, и всяка вечер идваше в трапезарията с официално облекло. На прощалното тържество обаче той се появи в национален шотландски костюм на клана Мактавиш, свири на гайда до насита и показа на всички желаещи как се играят техните народни танци, и малко преди разсъмване се наложи да го завлекат в каютата му. Флорентино Ариса, изнемощял от мъка, се бе свил в най-уединеното кътче на палубата, където не достигаше шумът от веселието, и се зави с палтото на Лотарио Тугут, за да стопли зъзнещите си кокали. Събуди се в пет сутринта, както осъденият на смърт се събужда призори в деня на екзекуцията, и през целия този съботен ден си представяше минута но минута сватбата на Фермина Даса. По-късно, вече завърнал се в дома си, той разбра, че е бъркал часовете и всичко е било съвсем различно от неговите представи, и дори намери сили да се надсмее над собственото си въображение.

Но така или иначе, си беше една страстна събота и върхът й бе новият пристъп на треска в мига, когато реши, че тъкмо сега младоженците тайно се измъкват от сватбеното пиршество, за да се отдадат на насладите на първата брачна нощ. Някой го видя изгарящ от треска и съобщи на капитана. Опасявайки се, че това е случай на холера, капитанът напусна празника и отиде при болния заедно с корабния лекар, който го изпрати в каютата за карантина, като му удари голяма доза бром. На другия ден обаче, когато наближаваха клисурата на Караколи, треската бе изчезнала, а духът му бе приповдигнат, защото в безчувствието от успокоителните лекарства той бе взел внезапното и непоколебимо решение да прати по дяволите блестящото си бъдеще на телеграфист и да се върне със същия кораб на старата си улица Вентанас.

Лесно уговори да го откарат обратно заради каютата, която бе отстъпил на представителя на кралица Виктория. Капитанът също се помъчи да го разубеди с довода, че телеграфът е науката на бъдещето. „И до такава степен — подчерта, — че вече се изобретява специална система, за да го инсталират на корабите.“ Но той устоя на всички доводи и капитанът накрая се принуди да го откара обратно, но не заради отстъпената каюта, а защото знаеше за високите му връзки с Карибската речна компания.

Спуснаха се по течението на реката за по-малко от шест дни и Флорентино Ариса се почувствува у дома си още с влизането в лагуната Мерседес, осеяна от светлините на рибарските лодки, които се люлееха в обратната вълна, образувана от кораба. Беше още нощ, когато акостираха в Ниньо Пердидо, тогавашния последен пристан за речните кораби — на девет левги от морския залив, — преди да прочистят дъното на стария испански пролив и да го направят годен за плаване. Пътниците трябваше да чакат до шест часа сутринта, когато излизаше флотилията наемни лодки, за да ги вземат и откарат до крайната им цел. Но Флорентино Ариса бе толкова нетърпелив, че си тръгна много по-рано с пощенската лодка, на която го имаха за свой. Преди да напусне кораба, той се изкуши да извърши един символичен акт: запрати във водата вързопа и го проследи с поглед сред факлите на невидимите рибари, докато излезе от лагуната и изчезна в океана. Сигурен беше, че няма да му потрябва до края на живота. Никога вече, защото никога нямаше да напусне града на Фермина Даса.

Призори заливът бе като вир. Над плаващата мъгла Флорентино Ариса съзря купола на катедралата, позлатен от първите зари, видя гълъбарниците по терасите и като се водеше по тях, откри балкона на двореца на маркиз Де Касалдуеро, където предполагаше, че жената на злощастната му съдба все още спи, отпуснала глава върху рамото на задоволения си съпруг. Тази представа го разкъсваше, но не стори нищо, за да я отхвърли, а точно обратното: наслаждаваше се на болката. Слънцето почваше да прилича, когато пощенската лодка си проправи път сред лабиринта закотвени платноходи, в който безбройните миризми от градския пазар, смесени с вонята от гниещото дъно, образуваха една обща, нетърпима смрад.

Току-що бе пристигнал платноходът от Риоача и групата хамали, нагазили до кръста във водата, поемаха пътниците от борда и ги пренасяха до брега. Флорентино Ариса скочи пръв на земята и от този миг нататък престана да възприема тежката воня на залива, а усещаше само уханието на Фермина Даса във въздуха на града. Всичко тук миришеше на нея.

Не се върна в телеграфната станция. Едничкото му занимание бяха любовните подлистници и томчетата от „Народна библиотека“, които майка му продължаваше да купува, а той четеше и препрочиташе, излегнат в един хамак, докато ги научеше наизуст. Изобщо не попита за цигулката си. Поднови срещите с най-близките си приятели, понякога играеха билярд или разговаряха в откритите кафенета под сводовете на Площада на катедралата, но на съботните балове престана да ходи: не можеше да ги възприеме без нея.

Същата сутрин, когато се прибра от незавършеното пътешествие, той научи, че Фермина Даса прекарва медения си месец в Европа, и потресеното му сърце реши, че тя остава да живее там, ако не завинаги, то за дълго. Тази увереност му вдъхна първите надежди за забрава. Взе да мисли за Росалба и споменът за нея се разпалваше толкова повече, колкото повече гаснеха другите. Именно по това време реши да си пусне мустаците с напомадени краища, които нямаше да махне до края на живота си, промени коренно начина си на живот и мисълта за подмяната на любовта го тласна по непредвидени пътища. Мирисът на Фермина Даса изтъняваше и ставаше все по-неосезаем, докато накрая остана само в белите гардении.

Оставил се бе на произвола на съдбата, без да знае накъде да продължи живота си, когато в една нощ по време на войната прочутата вдовица на Назарет ужасена потърси подслон у тях, защото нейната къща бе разрушена от оръдеен снаряд по време на обсадата от силите на разбунтувалия се генерал Рикардо Гайтан Обесо. Трансито Ариса начаса се възползува от сгодния случай и прати вдовицата в стаята на сина си под предлог, че в нейната няма място, но всъщност с тайната надежда, че една друга любов ще го излекува от онази, която не му даваше да живее. Флорентино Ариса не се бе любил, откакто Росалба му отне девствеността в каютата на кораба, та му се стори най-естествено в такава бедствена нощ вдовицата да спи в неговото легло, а той на хамака. Но тя вече бе решила вместо него. Седна на ръба на кревата му, където той още лежеше, чудейки се какао да стори, и му заговори за безутешната си мъка по съпруга, починал преди три години, а в това време сваляше и хвърляше във въздуха вдовишките си крепове, докато накрая махна и венчалния пръстен. Първо свали тафтената блуза, везана с мъниста, и я запрати през цялата стая до креслото в ъгъла, метна през рамо корсажа на другия край на леглото, с един замах смъкна дългата си пола и фустата на волани, после атлазения колан за жартиери и траурните копринени чорапи и така ги разпиля по пода, че стаята накрая се оказа застлана с траурните й одеяния. Тя извърши всичко това така радостно и с тъй добре отмерени паузи, че всеки неин жест сякаш бе приветствуван от оръдейните изстрели на атакуващата войска, които разтърсваха из основи града. Флорентино Ариса се опита да й помогне да разкопчае сутиена, но тя го изпревари с умела маневра, защото за пет години брачна всеотдайност се бе научила да се справя сама, без ничия помощ, с различните етапи на любовта, дори с прелюдиите. Накрая свали дантелените си гащи, които плъзна по нозете си с бързо движение на плувкиня, и остана напълно гола.

На двадесет и осем години, бе раждала три пъти, но голотата й съхраняваше непокътната моминската си изумителност. Флорентино Ариса никога не разбра как едни дрехи на покаяница успяваха да прикриват поривите на тази дива кобилка, която, задавена от собствената си треска, го разсъблече така, както никога не би го направила със съпруга си, за да не я помисли за развратна, и се помъчи из един път да утоли желязното си въздържание по време на траура, прибавено към смущението и невинността на пет години съпружеска вярност. Преди тази нощ и въобще от щастливия час, в който я бе родила майка й, тя никога не се бе озовавала — дори в едно и също легло — с друг мъж освен с покойния си вече съпруг.

Не си позволи лошия вкус на угризенията. Напротив. Като не можеше да заспи от огнените кълба, които свистяха над покривите, тя продължи да си припомня до съмнало прекрасните качества на мъжа си, чиято единствена изневяра била, че умрял без нея, но тя се изкупвала от увереността, че никога не й бе принадлежал така пълно, както тогава — в ковчега, закован с дванадесет пирона по три дюйма и на два метра под земята.

— Щастлива съм — каза тя, — защото едва сега съм сигурна къде се намира той, когато не си е вкъщи.

Нея нощ тя свали траура си наведнъж, без да минава през досадните преходни блузи на сиви цветчета, и животът й се изпълни с любовни песни и предизвикателни рокли с щамповани папагали и пеперуди и започна да раздава тялото си на всеки, който го пожелаеше. Войските на генерал Гайтан Обесо бяха разбити след шестдесет и три дни обсада и тогава тя престрои къщата, разбита от оръдейния изстрел, и направи прекрасна тераса към морето, над вълнолома, където по време на буря се настървяваше яростта на прибоя. Това беше нейното гнездо на любовта, както без ирония го наричаше, и там посрещаше само който й беше по вкуса, когато искаше и както искаше, без да взима нито петаче, защото смяташе, че всъщност мъжете й правят услуга. В много редки случаи приемаше подаръци, но никога златни, и правеше всичко така умело, че никой не би могъл да посочи очевидно доказателство за неподходящото й поведение. Само веднъж бе на ръба на публичния скандал, когато се пусна слухът, че архиепископ Данте де Луна не бил умрял случайно, отровен от сбъркани гъби, ами ги погълнал нарочно, защото тя го заплашила, че ще се заколи, ако той продължава светотатствените си обсади. Никой не я попита дали е вярно, нито пък се измени нещо в живота й. Тя беше — както сама казваше, заливайки се от смях — единствената свободна жена в областта.

Вдовицата на Назарет никога не отказа случайните срещи с Флорентино Ариса, дори и в най-претоварените си времена, никога не прояви претенции да обича, нито да бъде обичана, но винаги таеше надеждата да намери нещо подобно на любов, но без усложненията на любовта. Понякога той отиваше в къщата й и двамата обичаха да седят на терасата, пръскани от морска пяна, и да съзерцават как на хоризонта се зазорява целият свят. Той вложи цялото си усърдие, за да я научи на ония заплетености, които бе гледал през дупките на хотелските стаи, както и на теоретичните формули, възхвалявани от Лотарио Тугут в нощите на шумните му веселия. Караше я да му позволява да я гледа, докато се любеха, да сменят обичайната поза на мисионер с позата водно колело или пиле на скара, или разчекнат ангел и за малко да загинат, когато въжетата на хамака се скъсаха от опитите им да изобретят нещо ново. Обаче уроците се оказаха безплодни. Всъщност тя беше смела ученичка, но изобщо нямаше талант за управляемо съвкупление. Никога не можа да разбере очарованието на покоя в леглото, не изпита дори и за миг вдъхновение, а оргазмите й бяха ненавременни, повърхностни: жалка работа. Флорентино Ариса дълго живя в заблудата, че е единственият, и тя бе доволна, че го вярва, докато има лошия късмет да проговори насън. Малко по малко, слушайки я, докато спи, той възстановяваше навигаторската карта на сънищата й и навлезе сред многобройните острови на тайния живот. Така научи, че тя не се стреми да се омъжи за него, но се чувствува свързана с живота му поради безкрайната си благодарност, че беше я развратил. Често му казваше:

— Обожавам те, задето ме направи развратница.

Казано с други думи, тя беше права. Флорентино Ариса я беше отървал от девствеността на един обичаен брак, която бе по-злокачествена от природната девственост, и от вдовишкото въздържание. Той я научи, че нищо, което се прави в леглото, не е неморално, щом допринася любовта да продължи. И още нещо, което оттогава щеше да стане смисълът на живота й: убеди я, че човек идва на света с определени възможности, които, ако не се използуват по каквато и да било причина — дали своя или чужда, доброволна или принудителна, — се губят завинаги. Заслугата й беше, че прие думите му съвсем буквално. И все пак, уверен, че я познава по-добре от всеки друг, Флорентино Ариса не разбираше защо е толкова търсена тази инфантилна жена, която освен всичко друго не преставаше да говори в леглото за мъката по умрелия си съпруг. Единственото обяснение беше, че вдовицата на Назарет наваксва с нежност това, което не й достига като бойно изкуство. Колкото повече се увеличаваха нейните завоевания и колкото повече той търсеше утеха за старите си страдания в други разбити сърца, толкова по-рядко се виждаха, докато накрая безболезнено се забравиха.

Това беше първата креватна любов на Флорентино Ариса. Но вместо да създадат една здрава връзка, както мечтаеше майка му, и двамата се възползуваха от нея, за да се втурнат в живота. Флорентино Ариса усъвършенствува методи, изглеждащи невероятни за мъж като него — скръбен, мършав и облечен като старец от миналия век. Но той имаше две преимущества. Първото — с безпогрешно око разпознаваше сред голямата тълпа жената, която го очаква, но въпреки това я ухажваше много предпазливо, защото знаеше, че нищо не причинява по-голям срам и унижение, както един отказ. Другото — че жените веднага го възприемаха като самотник, нуждаещ се от любов, уличен просяк с вид на бито куче, което ги спечелваше безрезервно, без да му искат нищо, без да чакат от него нищо освен успокоението на съвестта си, че са му сторили добро. Това бяха единствените му оръжия и с тях той проведе исторически сражения, обаче в пълна тайна, като ги регистрираше с нотариална точност в зашифрована тетрадка, отличаваща се от другите със заглавие, което казваше всичко: „ЖЕНИТЕ“. Първата бележка бе за вдовицата на Назарет. Петдесет години по-късно, когато Фермина Даса се освободи от свещената клетва, той притежаваше двадесет и пет тетрадки със зарегистрирани шестстотин двадесет и две по-трайни любовни връзки, без да се смятат безбройните мимолетни авантюри, които не заслужаваха милостта дори да бъдат отбелязани.

След шест месеца необуздана любов с вдовицата на Назарет Флорентино Ариса бе сигурен, че е надживял мъката по Фермина Даса. Не само повярва, но и често го споделяше с Трансито Ариса през двете години, които продължи сватбеното пътешествие, и все така си вярваше, изпълнен с чувство за безгранична свобода, до злощастната неделя, когато, без никакво предчувствие в сърцето си, я видя да излиза от тържествената литургия под ръка със съпруга си, обкръжена от любопитството и ласкателствата на своя нов свят. Същите дами от старинни родове, които отначало я пренебрегваха и й се подиграваха като на парвеню без име, сега умираха от желание да я присъединят към своя кръг, опиянени от чара й. Държеше се така естествено в положението си на съпруга от висшето общество, че Флорентино Ариса в първия миг не можа да я познае. Беше съвсем друга: сдържаността й на дама, високите обувки, шапката с воалетка и перо от ориенталска птица, всичко в нея беше различно и така непринудено, сякаш го притежаваше по рождение. Стори му се по-красива и по-млада от всякога, но и по-недостижима, и разбра защо едва когато забеляза извивката на корема й под копринената туника — беше бременна в шестия месец. Но най-силно впечатление му направи, че тя и съпругът й представляваха възхитителна двойка и двамата се държаха в светското общество с такава лекота, сякаш плуваха над подводните, скали на действителността. Флорентино Ариса не изпита нито ревност, нито яд, а дълбоко презрение към самия себе си. Почувствува се беден, грозен, жалък, недостоен не само за нея, но и за която и да е друга жена на земята.

Значи тя си бе дошла. Връщаше се без никакъв повод да съжалява за обрата, настъпил в живота й. Напротив — такива поводи имаше все по-малко, особено след като преодоля стръмнината на първите години. Още по-похвално бе това за нея, стигнала до първата брачна нощ все още в мъглата на невинността. Беше почнала да я губи по време на пътуването из провинцията с братовчедка си Илдебранда. Във Валедупар тя най-сетне разбра защо петлите преследват кокошките, видя бруталната церемония на магаретата, гледаше как се раждат телетата и чуваше братовчедките си да разправят най-естествено кои двойки в рода продължават да се любят и кои, кога и защо са престанали да го правят, макар да живеят заедно. Тогава, със странното усещане, че открива нещо, което инстинктите й винаги са знаели, тя се научи на самотна любов, първо в леглото със затаен дъх, за да не се издаде пред половин дузината братовчедки, с които споделяше спалнята, а после — просната без притеснение в банята с разпуснати коси, където запуши и първите хамалски цигари. Правеше го винаги с гузна съвест, която преодоля, след като се омъжи, и винаги в пълна тайна, докато братовчедките й споделяха шумно не само колко пъти на ден, но и как се задоволяват. Въпреки магията на тези начални ритуали тя все така смяташе, че загубата на девствеността е кървава саможертва.

Така че сватбеното й тържество, едно от най-шумните в края на миналия век, се превърна за нея в навечерие на ужаса. Тревогата от медения месец я измъчваше много повече, отколкото общественият скандал от брака й с момък, какъвто втори нямаше през онези години. Откакто на тържествена литургия в катедралата разгласиха предстоящия брак, Фермина Даса отново почна да получава анонимни писма, в които имаше дори заплахи със смърт, но тя не им обръщаше внимание, защото целият страх, на който бе способна, беше съсредоточен в неизбежното изнасилване. Анонимните писма заслужаваха точно такова отношение — въпреки че тя не го бе постигнала умишлено — в една среда, приучена от подигравките на историята да свежда глава пред свършените факти. Така че колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече противници минаваха на нейна страна. Тя забелязваше това от постепенната промяна в отношението на мъртвешко бледите, изкривени от артрит и неприязън жени, които в един момент си дадоха сметка, че интригите им са напразни, и се появиха без предизвестие в Евангелската градина като в собствения си дом, натоварени с готварски рецепти и подаръци за случая. Трансито Ариса познаваше този свят, въпреки че сега за първи път я засягаше лично, и знаеше, че клиентките й се появяват винаги в навечерието на големи празници с молба да изрови делвите си и да им даде на заем заложените бижута само за двадесет и четири часа срещу допълнителна лихва. Отдавна не се бе случвало делвите така да се изпразнят, както този път, за да могат госпожите с дълги фамилни имена да се украсят със собствените си бижута, взети на заем, да напуснат мрачните си убежища и да се появят блестящи на тази толкова пищна сватба, каквато не се повтори до края на века, увенчана с кумството на доктор Рафаел Нунес, трикратен президент на републиката, философ, поет и автор на текста на Националния химн, според данните в някои по-нови енциклопедични речници. Фермина Даса се яви пред големия олтар на катедралата под ръка с баща си, на когото официалният костюм придаде за един ден заблуждаващо авторитетен вид. Венча се за вечни времена пред големия олтар на катедралата с литургия в прослава на Света троица, отслужена от трима епископи, в единадесет сутринта, петък, и без да изпита пито за миг чувство на жалост към Флорентино Ариса, който в същия час изгаряше в треска, умирайки от любов под открито небе на един кораб, който не можа да го отведе в забравата. По време на церемонията и по-късно на тържеството тя запази на лицето си усмивката, която сякаш беше очертана е оловно белило, и бездушното изражение, изтълкувано като подигравателно тържество на победата й, а всъщност беше жалко средство да прикрие ужаса си на току-що омъжена девица.

За щастие непредвидените обстоятелства, заедно с разбирането на съпруга, разрешиха безболезнено първите три пощи. Беше ръката на провидението. Корабът на Главната презокеанска компания беше нарушил разписанието си поради лошото време в Карибско море и съобщи само три дни предварително, че отплаването ще стане двадесет и четири часа по-рано, така че щяха да потеглят към Ла Рошел не на другия ден след сватбата, както беше предвидено отпреди шест месеца, а още същата нощ. Никой не повярва, че тази промяна не е поредната изискана изненада на сватбата, защото тържеството завърши след полунощ на борда на осветения презокеански кораб с виенски оркестър, който в това пътуване представи за първи път новите валсове на Йохан Щраус. Така че свидетелите на сватбата, подгизнали от шампанско, бяха извлечени на сушата от огорчените си съпруги тъкмо когато разпитваха камериерите дали няма свободни каюти, че да продължат веселието до Париж. Последните гости, които напуснаха кораба, видяха Лоренсо Даса пред лавките на пристанището, седнал посред улицата, а официалният му костюм — станал на дрипи. Плачеше и пищеше, както арабите оплакват покойниците си, посред локва мръсна вода, която спокойно можеше да бъде локва от сълзи.

Нито през първата нощ в разбунтуваното море, нито през следващите нощи на спокойно плаване, пито когато и да било през твърде дългия брачен живот се разразиха варварските действия, от които се страхуваше Фермина Даса. Първата нощ, въпреки размера на кораба и луксозната каюта, бе едно ужасно повторение на платнохода от Риоача и съпругът й се прояви като услужлив лекар — цяла нощ не мигна, за да я успокоява — единственото, което един прекалено виден лекар умееше да направи против морската болест. Бурята стихна на третия ден, след пристанището на Гуайра, а през това време двамата бяха прекарали заедно толкова дълго и бяха разговаряли толкова много, че се чувствуваха като стари приятели. На четвъртата нощ, когато и двамата се заеха с привичките си преди лягане, доктор Хувенал Урбино се учуди, че младата му съпруга не се моли, преди да заспи. Тя му отвърна искрено, че лицемерието на монахините е изработило у нея съпротива срещу молитвите, но вярата й е непокътната и се е научила да я поддържа безмълвно. Каза: „Предпочитам да общувам направо с, бога.“ Той разбра мотивите й и оттогава всеки по свой начин изповядваше същата религия. Бяха имали кратко годеничество, и то доста извън нормите за времето си, защото доктор Урбино я посещаваше всеки следобед в дома и, без никой да я пази. Тя не би му разрешила да докосне и крайчеца на пръстите й без благословията на епископа, но той не се бе и опитал да го стори. Едва в първата нощ на вече успокоилото се море, в леглото, но още облечени, той за първи път я погали, и то тъй внимателно, че й се стори съвсем естествено предложението му да си сложи нощницата. Отиде да се преоблече в банята, като преди това загаси светлините в каютата, и като се появи по нощница, подпъхна дрехи в пролуките на вратата, за да се върне до леглото в пълна тъмнина. През това време развеселена каза:

— Какво искаш, докторе. За първи път спя с непознат.

Доктор Хувенал Урбино я усети да се плъзга до него като уплашено животинче, стараейки се да остане колкото може по-далеч от него в леглото, в което трудно можеха да спят двама души, без да се докосват. Взе ръката й, влажна и сгърчена от страх, преплете пръстите си в нейните и шепнешком започна да й разказва спомени от други свои морски пътувания. Тя отново бе напрегната, защото, връщайки се в леглото, разбра, че докато е била в банята, той се е разсъблякъл напълно — и това отново й вдъхна страх от следващата стъпка. Но следващата стъпка се забави няколко часа, защото доктор Урбино продължи да говори бавно, докато милиметър по милиметър спечелваше доверието на тялото й. Разказваше й за Париж, за любовта в Париж, за влюбените на Париж, които се целуваха по улиците, в автобуса, по терасите с цветя на откритите кафенета и под нежните звуци на акордеоните в лятната жега, любеха се на крак по кейовете на Сена, без никой да им пречи. Говорейки в мрака, той галеше с върха на пръстите си извивката на врата й, после копринения мъх по ръцете й и като усети, че напрежението й е спаднало, направи опит да повдигне нощницата й, но тя му попречи с поривисто движение, типично за характера й. Каза: „Мога и сама.“ Тя действително свали нощницата, но остана тъй неподвижна, че доктор Урбино би помислил, че я няма, ако не усещаше зноя на тялото й в мрака.

След миг стисна отново ръката й, която сега бе топла и отпусната, но още овлажнена от нежна роса. Останаха известно време мълчаливи и неподвижни — той дебнеше сгоден момент за следващата стъпка, а тя го очакваше, без да знае откъде, а в това време тъмнината се сгъстяваше от все по-напрегнатото й дишане. Той внезапно я пусна и реши да рискува: наплюнчи с език върха на средния си пръст и лекичко докосна неподготвеното зърно на гърдите й, от което я разтърси светкавица, сякаш й бяха докоснали жив нерв. Зарадва се, че е тъмно и той не може да види горещата червенина, която я заля до корена на косата. „Спокойно — каза й той тихо. — Не забравяй, че ги познавам.“ Усети, че тя се усмихва, а гласът й в тъмното беше нов и нежен:

— Много добре помня и още не ми е минал ядът.

Тогава той разбра, че са стигнали до нос Добра Надежда, и отново хвана едрата й, омекнала ръка и я покри със сирашки целувчици — първо дългите й пръсти на ясновидка с прозирни нокти, после йероглифите на съдбата й по изпотената длан. Тя не усети кога ръката й се озова на гърдите му и напипа нещо, което не можа да разпознае. Той й каза: „Това е талисман.“ Тя погали космите по гърдите му, после вкопчи пръсти в гъсталака сякаш за да го изтръгне от корен. „По-силно“, каза той. Тя опита доколкото смяташе, че не му причинява болка, а после потърси ръката му, изгубена в мрака. Той не я остави да сплетат пръсти, а хвана китката й и я поведе по тялото си с невидима, но добре управлявана сила, докато тя усети изгарящия лъх на голо животно, без определена форма на тялото, по напрегнато и жадно. Противно на неговите, а дори и на нейните очаквания, тя не отдръпна ръка, нито я остави неподвижна там, където я бе довел той, ами призова на помощ света Богородица, стисна зъби, за да не се разсмее на собствената си лудост, и започна пипнешком да опознава изопналия се праг, установяваше размера му, силата на кълна му, размаха на крилете, уплаши се от решителността му, но го съжали за самотата и си го присвои с обстойно любопитство, което човек по-малко опитен от мъжа й би взел за ласки. Той призова последните си сили, за да издържи зашеметяването от това убийствено изследване, докато тя го пусна с детинско изящество, сякаш захвърли играчка.

— Никога не съм си представяла какъв точно е този апарат — каза тя.

Тогава той й го обясни като добър учител, водейки ръката й по споменаваните места, а тя се подчиняваше като прилежна ученичка. Внезапно той каза, че всичко това е по-лесно на светло. Понечи да запали, по тя го спря с думите: „Аз виждам по-добре с ръцете.“ Всъщност тя искаше светлина, но държеше сама да я запали, без никой да й заповядва. И така направи. Под плисналата внезапна светлина той я видя свита като зародиш и покрита с чаршафа. Но тя без преструвки отново хвана животното, предизвикващо любопитството й, завъртя го направо и наопаки, заразглежда го с интерес, който вече не изглеждаше научен, и заключи: „Толкова е грозен, че е по-грозен от това на жените.“ Той се съгласи и изтъкна други неудобства, по-тежки от грозотата. Каза: „Той е като първородния син, за когото човек цял живот се грижи, всичко жертвува заради него, а в часа на истината той пак си прави каквото му хрумне.“ Тя продължи да го изследва, разпитвайки за какво служи това и за какво онова, и когато счете, че е добре запозната, го задържа в длани, за да установи, че даже и теглото му е нищо и никакво, и го пусна с пренебрежителен жест.

— Освен това мисля, че много неща са му излишни — каза тя.

Той остана смаян. Темата за дипломната му работа бе доста оригинална: „Съобразността да се опрости човешкият организъм“. Смяташе го остарял, с множество безполезни или повтарящи се функции, които може да са били крайно необходими в друга епоха от развитието на човешкия род, но не и за днешната. Да, човешкият организъм можеше да бъде по-прост и вследствие на това по-малко уязвим. Тогава заключи: „Това е нещо, което само бог може да стори, разбира се, по все пак не е зле да го определим с теоретични понятия.“ Тя се разсмя развеселена и тъй естествено, че той използува разположението й, за да я прегърне и я целуна за първи път в устата. Тя му отвърна и той продължи да обсипва с нежни целувки бузите, носа й, клепките, като плъзгаше ръка под чаршафа и погали заоблената й гладка срамна кост: също като на японка. Тя не отстрани ръката му, но държеше своята нащрек, в случай че напредне с още една стъпка.

— Няма да продължаваме урока по медицина — каза тя.

— Не — отвърна той. — Този ще бъде по любов.

Отхвърли чаршафа и тя изобщо не се възпротиви, ами го изрита далеч от койката, защото вече се задушаваше от горещина. Тялото й беше вълнообразно и гъвкаво, много по-строго, отколкото изглеждаше в дрехи, и притежаваше собствен мирис на планинско животинче, по който човек можеше да я познае измежду всички жени на света. Останала беззащитна под светлината, усети как вълна кипнала кръв нахлу в главата й и единственото, което й хрумна, за да я скрие, бе да се хвърли на врата на мъжа си и да го целуне силно и толкова дълго, докато и на двамата им секна дъхът.

Той съзнаваше, че не е влюбен. Ожени се, защото му допадаше нейната гордост, сериозност и сила, а също и поради някаква своя суета, но докато тя го целуваше за първи път, той се увери, че нищо не им пречеше да сътворят една хубава любов. Не говориха за това в тази първа нощ, през която приказваха за всичко до разсъмване, а и никога нямаше да заговорят на тази тема. Но с течение на годините разбраха, че никой от двамата не се бе излъгал.

На разсъмване, когато заспаха, тя все още беше девствена, но не за дълго. Вечерта, след като я научи да танцува виенски валсове под звездното карибско небе, той отиде в банята след нея и когато се върна в каютата, я завари да го чака гола в леглото. Сега тя пое инициативата и му се отдаде без страх и без болка, с радостта от едно приключение в открито море, като единствената следа от кървавата церемония беше розата на честта върху чаршафа. И двамата се оправиха добре, просто чудесно. Продължиха да го правят добре и нощем, и денем, и все по-добре до края на пътуването, а когато стигнаха в Ла Рошел, вече се разбираха като стари любовници.

Останаха в Европа шестнадесет месеца, предимно в Париж, като оттук правеха кратки пътешествия до съседните страни. През това време се любеха всеки ден и дори по няколко пъти в зимните неделни дни, когато оставаха в леглото да лудуват до обяда. Той беше поривист и добре подготвен мъж, а и тя по природа не бе човек, който се оставя да го водят, така че трябваше да се примирят със споделена власт в леглото. След три месеца трескава любов той разбра, че един от двамата е стерилен, и се подложиха на обстойни изследвания в болницата „Салпетриер“, където бе карал стажа си. Старанията се оказаха безрезултатни. Но когато най-малко очакваха и без никаква лекарска намеса, чудото стана. В края на следващата година, завръщайки се у дома, Фермина Даса беше бременна в шестия месец и се чувствуваше най-щастливата жена на земята. Синът, тъй желан и от драмата, се роди без никакви усложнения под знака Водолей и го кръстиха с името на дядото, починал от холерата.

Не можеше да се каже кое ги промени: дали Европа или любовта, защото двете неща се бяха случили едновременно. Но и тя, и той се върнаха коренно различни, не само един към друг, но и към целия свят, както забеляза Флорентино Ариса две седмици след завръщането им в онази злощастна неделя, на излизане от литургията. Върнаха се с ново отношение към живота, заредени с всичко модерно в света и готови да разпореждат. Той донесе последните новости в литературата, музиката и главно в неговата наука. Бе се абонирал за „Фигаро“, за да не губи връзка с действителността, а също и за списание „Два свята“, за да не губи връзка с поезията. Освен това се бе уговорил със своя книжар в Париж да му изпраща произведенията на най-четените писатели, сред които Анатол Франс и Пиер Лоти, както и на любимите му Реми дьо Гурмон и Пол Бурже, но в никакъв случай Емил Зола, който му се струваше нетърпим, въпреки смелата му намеса в аферата Драйфус. Книжарят пое задължението да му изпраща по пощата и най-съблазнителните партитури от каталога на Рикорди, особено на камерна музика, с което докторът достойно щеше да поддържа извоюваното от баща му име на инициатор на концертите в града.

Фермина Даса, без да понася деспотизма на модата, донесе шест сандъка с дрехи от различни времена, защото не се доверяваше изпяло на големите фирми. Присъствува посред зима в Тюйлери на представянето на колекцията на Уърт, неизбежния диктатор на висшата мода, ала си достави единствено силен бронхит, който я държа пет дни на легло. Лафериер й се стори не толкова претенциозен и алчен, но взе мъдрото решение да отнесе всичко, което й допадне от магазините за разпродажба, въпреки че мъжът й ужасен твърдеше, че това са дрехи за покойници. Донесе огромно количество италиански обувки без марка, които предпочете пред прочутите и екстравагантни обувки на „Фери“, донесе и чадърче „Дюпюн“, червено като пламъците в ада, дало повод за сума ти писания на нашите плашливи социални хроникьори. Купи само една шапка „Мадам Рьобу“, но затова пък напълни цял сандък с гроздове изкуствени череши, букетчета от всевъзможни филцови цветя, щраусови пера, шлемове от паунови пера, опашки от азиатски петли, цели фазани, колибри и невероятно разнообразие от екзотични птици, препарирани посред полет, посред крясък или агония: всичко, което през последните двадесет години преобразяваше шапките в други неща. Донесе колекция от ветрила от различни страни, по едно за всеки възможен случай. Донесе една зашеметяваща есенция, подбрана измежду многото в парфюмерията на „Базар дьо ла Шарите“, преди пролетните ветрове да разнесат пепелта му, но я употреби само веднъж, защото сама не можа да се познае със сменен парфюм. Донесе и кутия с всякакви козметични средства — последна новост на пазара на съблазънта, и бе първата жена, която си я носеше на празниците, когато и най-незначителното поправяне на грима пред хора се смяташе за неприлично.

Пазеха освен това три незабравими спомена: безпрецедентната премиера на „Хофманови приказки“ в Париж, страхотния пожар на почти всички гондоли във Венеция пред площад Сан Марко, който те наблюдаваха със свити сърца от прозореца на хотела си, и беглата среща с Оскар Уайлд в първия януарски сняг. Заедно с тези и още много други спомени доктор Хувенал Урбино тачеше един и винаги съжаляваше, че съпругата му не бе присъствувала, тъй като беше от годините му на студент и ерген в Париж. Това беше споменът за Виктор Юго, който в нашата страна се ползуваше е вълнуваща популярност, извън книгите му, защото някой каза, че той бил казал, макар никой да не го бе чул в действителност, че нашата конституция^[6] била не за страна на хора, ами на ангели. Оттогава той бе въздигнат в култ и повечето от немалкото съотечественици, които пътуваха във Франция, даваха мило и драго, за да го видят. Половин дузина студенти, между тях и Хувенал Урбино, известно време дежуреха пред дома му на булевард Ело и в кафенетата, където казваха, че непременно ще дойде, но той никога не идваше, и накрая поискаха частна аудиенция с писмо от името на ангелите от конституцията в Рио Негро. Отговор не получиха. Един ден Хувенал Урбино минаваше случайно край Люксембургската градина и видя Виктор Юго да излиза от Сената под ръка с млада жена. Стори му се доста стар, движеше се с усилие, брадата и косата му не бяха така блестящи, както на портретите, а палтото му сякаш беше за по-едър човек. Не искаше да си разваля спомена с натрапнически поздрав: този почти нереален образ му стигаше за цял живот. Когато дойде отново в Париж, вече женен и с възможност да поиска официална среща, Виктор Юго бе починал.

За утеха Хувенал и Фермина сега носеха споделения спомен за един снежен ден, когато ги заинтригува група хора — въпреки виелицата те се тълпяха пред малка книжарница на Булеварда на капуцините — оказа се, че в момента вътре е Оскар Уайлд. Най-сетне той излезе, наистина много елегантен, но може би прекалено съзнаващ това, и хората го наобиколиха, за да, му поискат автограф върху неговите книги. Доктор Урбино поспря, колкото да го види, но въодушевената му съпруга поиска да пресече булеварда, за да й се подпише на едничкото, което й се стори подходящо по липса на книга: красивата й дълга, гладка и мекичка ръкавица от кожа на газела в същия цвят като нейната кожа на младоженка. Беше уверена, че един толкова изискан мъж ще оцени жеста. Обаче съпругът й твърдо се противопостави и когато тя, въпреки възраженията му, понечи да го стори, той почувствува, че не е в състояние да преживее този срам.

— Само ако прекосиш тази улица — й каза, — като се върнеш, ще ме завариш мъртъв.

Беше нещо съвсем естествено за нея. Нямаше още и година от брака й, а тя обикаляше света така непринудено, както го бе правила като момиче из Сан Хуан де ла Сиенага — сякаш се бе родила научена, и с такава лекота общуваше с непознати и се разбираше на испански с всеки и навсякъде, че смайваше съпруга си. „Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо — казваше тя със закачлив смях. — Но когато купуваш, всеки ще те разбере.“ Едва ли можеше да се намери друг човек, който така бързо и радостно да възприеме делничния живот на Париж и да го обикне в спомените си въпреки вечните му дъждове. Но когато се завърна, зашеметена от натрупания опит, уморена от пътешествия и полуунесена от бременността, първото, което я попитаха на пристанището, бе как й се струват чудесата на Европа, а тя резюмира шестнадесетте месеца щастие само с четири думи:

— Много шум за нищо.