Габриел Гарсия Маркес
Любов по време на холера (2)

Флорентино Ариса от своя страна не бе преставал нито миг да мисли за нея, откакто Фермина Даса безвъзвратно го бе отхвърлила след дълга и невъзможна любов, а оттогава бяха минали петдесет и една години, девет месеца и четири дни. Нямаше нужда да отчита забравата с всекидневна чертичка на затворническата стена, защото не минаваше ден, без да се случи нещо, което да не му напомня за нея. Когато скъсаха, той беше на двадесет и две години и живееше сам с майка си, Трансито Ариса, под наем в половината от една къща на улица Вентанас, където тя от младини държеше галантерийно магазинче и където разчепкваше ризи и стари парцали, които продаваше като памук за ранените от войната. Флорентино бе единственият й син, роден от случайна връзка с видния корабовладелец дон Пио Кинто Лоайса, най-големия от тримата братя, които основаха Карибската речна компания и с това дадоха нов тласък на корабоплаването по река Магдалена.

Дон Пио Кинто Лоайса почина, когато детето беше на десет години. Въпреки че винаги се грижеше тайно за издръжката му, той никога не го припозна като свой син пред закона, нито му осигури бъдещето, така че Флорентино Ариса си остана само с презимето на майка си, макар истинският му произход да бе публична тайна. След смъртта на бащата Флорентино Ариса трябваше да напусне училище, за да работи като чирак в пощенската служба, където му възложиха да отваря торбите, да разпределя писмата и да известява на хората, че пощата е пристигнала, като вдига над входа на сградата знамето на страната, от която пристигаха писмата.

Будното момче привлече вниманието на телеграфиста Лотарио Тугут, германски емигрант, който освен това свиреше на орган в катедралата на тържествените литургии и даваше уроци по музика по домовете. Лотарио Тугут го научи на морзовата азбука и да борави с телеграфа и първите уроци по цигулка бяха достатъчни, за да продължи Флорентино Ариса да свири по слух също като професионалист. Когато на осемнадесетгодишна възраст се запозна с Фермина Даса, той беше най-търсеният младеж в своята социална среда, танцуваше най-добре модерните танци, рецитираше наизуст сантиментални стихове и беше винаги на разположение на приятелите си да прави серенади на годениците им със соло цигулка. Още оттогава беше мършав, с коса като на индианец, прилепена с миризлива помада, и носеше очила за късогледство, които подсилваха беззащитния му вид. Освен дефекта на зрението страдаше от хроничен запек, заради който цял живот си правеше разслабителни промивки. Имаше един-единствен строго официален костюм, наследен от покойния му баща, но Трансито Ариса го поддържаше така добре, че всяка неделя изглеждаше нов. Въпреки мършавия му вид, необщителност и мрачно облекло момичетата от неговата среда тайно хвърляха чоп коя да остане с него, а и той участвуваше в играта с коя да остане, до деня, в който видя Фермина Даса и се свърши с невинността му.

Беше я видял за първи път един следобед, когато Лотарио Тугут му поръча да отнесе телеграма на някой си Лоренсо Даса, с неизвестен адрес. Откри го близо до Евангелската градина, бе една от най-старите къщи, полурухнала, чийто вътрешен двор приличаше на манастирска градина, беше буренясал и с каменен фонтан без вода. Флорентино Ариса не долови никакъв човешки шум, когато последва босата слугиня по сводестия коридор, където имаше още неразтворени сандъци и зидарски инструменти сред разсипана вар и струпани торби цимент, защото в къщата се правеше основен ремонт. В дъното на двора имаше временен кабинет, в който, седнал зад бюрото, спеше следобедния си сън един много дебел мъж с къдрави бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. Казваше се действително Лоренсо Даса и не беше много известен в града, защото бе пристигнал преди по-малко от две години, пък и не се славеше с много приятели.

Пое телеграмата, сякаш беше продължение на злокобен сън. Флорентино Ариса погледна мъртвешките му очи с нещо като служебно съболезнование, забеляза несигурните му пръсти, които се мъчеха да счупят печата, страха на сърцето, виждан толкова пъти у толкова получатели, които свързваха телеграмите единствено със смъртта. Когато я прочете, човекът си възвърна самообладанието. Въздъхна: „Добри вести.“ И подаде на Флорентино петте реала за услугата, показвайки му с облекчената си усмивка, че нямаше да му ги даде, ако вестите бяха лоши. После силно стисна ръката му на сбогуване, нещо съвсем необичайно към раздавач, а слугинята го изпрати до пътната врата не толкова за да му показва пътя, колкото за да го следи. Върнаха се по същия път, през сводестия коридор, но този път Флорентино Ариса усети, че в къщата има още някой, защото в светлото пространство на двора звучеше женски глас, който повтаряше урок по четене. Като минаваше край един прозорец, видя шивалня, а в нея една възрастна жена и едно момиче седяха на два съвсем сближени стола и заедно следяха четивото в една книга, която жената държеше разтворена в скута си. Стори му се доста странна гледка: дъщерята учи майката да чете. Заключението му беше неточно само отчасти, защото жената беше леля, а не майка на момичето, въпреки че я беше отгледала също като майка. Те не прекъснаха урока, но момичето вдигна очи, за да види кой минава пред прозореца, и този случаен поглед даде началото на един любовен катаклизъм, който половин век по-късно още не беше свършил.

Флорентино Ариса успя да узнае за Лоренсо Даса само това, че бе пристигнал от Сан Хуан де ла Сиенага с единствената си дъщеря и с неомъжената си сестра, малко след епидемията от холера, и които го бяха видели да слиза от кораба, не се съмнявали, че идва тук, за да остане, защото докарал всичко необходимо за една добре уредена къща. Съпругата му починала, когато дъщерята била съвсем малка. Сестра му се казваше Есколастика, беше на четиридесет години и изпълняваше обета на свети Франциск, като ходеше по улиците с расо, а вкъщи — само с връвта около кръста. Момичето беше на тринадесет години и се казваше като починалата си майка: Фермина.

Предполагаше се, че Лоренсо Даса е заможен човек, защото живееше добре, без да е известна професията му, и беше купил в брой къщата в квартал Лос Еванхелиос, чийто ремонт навярно му е струвал двойно повече от онези двеста златни песос, които бе платил за нея. Дъщерята учеше в колежа „Въведение Богородично“, където от два века насам госпожиците от доброто общество научаваха занаята и изкуството да бъдат грижовни и покорни съпруги. През колониалните времена и през първите години на Републиката там приемаха само издънките на знатни родове. Но старите фамилии, разорени от Независимостта, трябваше да се примирят с действителността на новите времена и колежът разтвори вратите си за всички кандидатки, които можеха да заплатят, без да се изискват грамоти за благороднически титли, но със същественото условие да са законни дъщери от католически бракове. Независимо от това беше скъп колеж и самият факт, че Фермина Даса учи в него, вече беше показател за икономическото състояние на семейството, но не и за социалното му положение. Тези вести окрилиха Флорентино Ариса, защото означаваха, че прекрасната девойка с бадемови очи е достижима за мечтите му. Но много скоро строгият режим на баща й се разкри като непреодолима пречка. За разлика от другите ученички, които отиваха на училище на групи или придружени от някоя по-голяма слугиня, Фермина Даса ходеше винаги с леля си — стара мома, и държането й показваше, че не й се разрешават никакви отклонения.

Та по този невинен начин Флорентино Ариса започна потайния си живот на самотен ловец. От седем часа сутринта той сядаше сам на най-притулената пейка в градината и се преструваше, че чете книга със стихове в сянката на бадемовите дървета, докато видеше да минава непристъпната девойка с униформата на сини черти, чорапи с жартиери до коленете, мъжки обувки с кръстосани връзки и дебела плитка на края с панделка, която се, спускаше по гърба й до кръста. Вървеше бързо, с кръстосани ръце притискаше до гърдите чантата с книгите, а походката й на сърна я правеше да изглежда недосегаема за гравитацията. Редом с нея крачеше с големи усилия лелята в кафявото расо и връв на свети Франциск и не оставяше никаква пролука за приближаване. Флорентино Ариса ги виждаше да минават на отиване и връщане четири пъти на ден и веднъж в неделя, на излизане от тържествената литургия, и му стигаше само да види момичето. Малко по малко започна да я идеализира, да й приписва недоказуеми добродетели, въображаеми чувства и след две седмици вече не мислеше за нищо друго освен за нея. И така реши да й изпрати едно кратичко писъмце, изписано от двете страни с красивия му почерк на писар. Но го носи няколко дни в джоба си, размишлявайки как да й го предаде, а докато измисли, изписваше по още няколко страници, преди да си легне, така че първоначалното писмо взе да се превръща в речник на славословия, вдъхнати от книгите, които бе научил наизуст от дългото четене, докато чакаше в градинката.

Търсейки начин да предаде писмото, той се опита да се запознае с някои ученички от колежа, но те бяха твърде далеч от неговия свят. Освен това след дълго премисляне реши, че не е благоразумно някой да узнае за стремленията му. Все пак успя да научи, че Фермина Даса била поканена на съботен бал няколко дни след пристигането им в града, но баща й не й разрешил да отиде с категоричната фраза: „Всяко нещо с времето си.“ Писмото съдържаше вече шестдесет страници, изписани от двете страни, когато Флорентино Ариса не издържа повече гнета на своята тайна и я разкри докрай на майка си, единствения човек, на когото понякога се доверяваше. Трансито Ариса се трогна до сълзи от наивността на сина си в любовните работи и се опита да го напъти със своята просветеност. Първо тя го убеди да не предава този лиричен свитък, с който щял да уплаши момичето на своите мечти, защото, предполагаше тя, то е толкова зелено, колкото и той, в любовните дела. Първата стъпка, каза майката, е да направи така, че тя да се досети за неговия интерес, за да не я смути обяснението му в любов и да има време да помисли.

— Но главното е — каза му тя, — че първо трябва да превземеш не нея, а лелята.

Двата съвета несъмнено бяха мъдри, но закъснели. В действителност, от деня, когато Фермина Даса се разсея за миг от урока по четене, който даваше на леля си, и вдигна поглед да види кой минава по коридора, Флорентино Ариса я бе впечатлил с излъчването си на беззащитност. По време на вечерята баща й бе говорил за телеграмата и така тя научи какво бе правил Флорентино Ариса в дома им и с какво се занимава. Тези новини засилиха интереса й, защото за нея, както и за толкова други хора от онова време, изобретяването на телеграфа имаше нещо общо с магията. Така че тя позна Флорентино Ариса веднага щом го видя да чете под дърветата в градината, но не изпита никакво вълнение, докато лелята не й обърна внимание, че той стои там вече от няколко седмици. После, когато почнаха да го забелязват на излизане от неделните литургии, лелята се увери окончателно, че всички тази срещи не могат да бъдат случайни. Каза: „Не ще да е заради мен цялото това безпокойство.“ Защото въпреки суровото й държане и расото й на покаяница най-големите добродетели на леля Есколастика Даса бяха инстинктът за живот и склонността към съучастничество и само мисълта, че някой мъж се интересува от племенницата й, предизвикваше у нея неудържимо вълнение. Фермина Даса все още бе далеч дори от самото любопитство към любовта и едничкото, което й внушаваше Флорентино Ариса, бе известно съжаление, защото й се стори, че е болен. Но леля й каза, че трябва да си живял дълго, за да познаваш истинската същност на мъжа, и бе убедена, че тоя, дето седеше в парка, за да ги види, като минават, може да е болен само от любов.

Леля Есколастика бе истинско убежище на разбиране и обич за самотната дъщеря от един брак без любов. Тя я беше отгледала след смъртта на майка й, а спрямо Лоренсо Даса се държеше повече като нейна съучастница, отколкото като леля. Така че появата на Флорентино Ариса стана за тях едно от многобройните забавления, които двете измисляха, за да развличат дългите часове на скука. Четири пъти на ден, минавайки през Евангелската градина, те бързаха да открият с мигновен поглед мършавия, стеснителен, нищо и никакъв часовой, почти винаги облечен в черно въпреки жегата, който се преструваше, че чете под дърветата. „Ето го“, казваше която го откриеше първа, сдържайки смеха си, преди той да вдигне поглед и види двете тъй далечни от неговия живот строги жени, които пресичаха градината, без да го погледнат.

— Горкичкият — каза веднъж лелята. — Не смее да се приближи, защото съм с теб, но някой ден ще опита, ако намеренията му са сериозни, и тогава ще ти връчи писмо.

Предвиждайки всякакви препятствия, тя научи момичето на знаците с пръсти, незаменимо средство за общуване при забранената любов. Тези безобидни, почти детински хитрини предизвикваха у Фермина Даса едно ново любопитство, но месеци наред не й хрумна да отиде по-далеч. Така и не разбра кога забавлението се превърна в мъчителен копнеж и кръвта й сякаш се разпенваше от нетърпение да го види, а една нощ се събуди ужасена, защото го видя да я гледа в тъмното, застанал до леглото. Тогава с цялата си душа пожела да се изпълнят предвижданията на лелята и молеше бог в молитвите си да му даде смелост, та да й връчи писмото, само за да узнае какво пише в него.

Но молбите й не бяха чути. Напротив. По същото време Флорентино Ариса се изповяда пред майка си и тя го разубеди да й предаде седемдесетте листа със славословия, така че Фермина Даса продължи да чака до края на годината. Копнежът й се превръщаше в отчаяние колкото повече наближаваше декемврийската ваканция, защото покой не намираше да се пита какво ще прави, за да го вижда и за да я вижда той през трите месеца, в които нямаше да ходи на училище. Тази неизвестност продължаваше и в коледната нощ, когато я разтърси предчувствието, че той я гледа през тълпата на коледната служба, и това вълнение препълни сърцето й. Не посмя да обърне глава, защото бе седнала между баща си и леля си и трябваше да положи върховни усилия, за да не забележат смущението й. Но в суматохата на излизане го почувствува така близко и ясно в тълпата, че някаква неудържима сила я накара да погледне през рамо, когато напускаше храма през централния кораб, и видя на две педи от очите си неговите ледени очи, мъртвешки бледото му лице, устните, вкаменени от страх пред любовта. Объркана от собствената си дързост, тя се вкопчи за ръката на леля Есколастика, за да не падне, а лелята усети ледената пот на ръката й през дантелената ръкавица и я подкрепи с незабележим знак на безусловно съучастие. Посред тътена на ракети и барабани, посред пъстрите фенери, окачени по вратите, и пламенните пожелания на хората за мир на земята, Флорентино Ариса броди като сомнамбул до разсъмване, виждайки празника през сълзи, зашеметен от халюцинацията, че той самият, а не бог се бе родил тази нощ.

Делириумът се усили следващата седмица, когато един ранен следобед той мина без никакви надежди покрай къщата на Фермина Даса и видя, че тя и лелята са седнали под бадемовите дървета при портала. Беше повторение под открито небе на картината, която бе видял първия път в шивалнята: момичето даваше урок по четене на лелята. Но Фермина Даса изглеждаше променена без ученическата униформа. Бе облечена с ленена туника с много гънки, които се спускаха по раменете й като пеплум^[1], а на главата си бе сложила венец от естествени гардении, които й придаваха вид на коронована богиня. Флорентино Ариса седна в парка на място, където беше сигурен, че го виждат, но този път не прибягна до престореното четене, а остана с разтворена книга и очи, втренчени в девойката видение, която не му отвърна с ни един поглед поне от милост.

Отначало помисли, че урокът под бадемовите дървета беше случайна промяна, дължаща се може би на безкрайните ремонти в къщата, но през следващите дни разбра, че Фермина Даса щеше да бъде там, в обсега на погледа му, всеки следобед в същия час през трите ваканционни месеца, и тази сигурност му вдъхна нов кураж. Нямаше впечатление, че го виждат, не забеляза никакъв знак на интерес или на отхвърляне, но безразличието на момичето излъчваше някакво особено сияние, което го насърчаваше да постоянствува. Неочаквано един следобед в края на януари лелята остави ръкоделието си на стола и остави племенницата сама при портала сред морето от пожълтели листа, нападали от бадемите. Насърчен от безразсъдното предположение, че това беше уговорена случайност, Флорентино Ариса пресече улицата и застана пред Фермина Даса, и то тъй близо до нея, че усети забързаното й дишане и аромата на цветя, по който щеше да я разпознава до края на живота си. Заговори й с вдигната глава и с такава решителност, каквато щеше да има отново едва половин век по-късно, и то по същата причина.

— Единственото, за което ви моля, е да приемете едно писмо от мен — каза й той.

Не беше гласът, който Фермина Даса очакваше да чуе от него: беше ясен и овладян, нямаше нищо общо с вялите му маниери. Без да отделя поглед от бродерията, тя отвърна: „Не мога да го приема без разрешение от баща ми.“ Флорентино Ариса потръпна от топлината на гласа й, чиито приглушени звънчета нямаше да забрави до края на живота си. Но успя да запази самообладание и веднага реагира: „Издействувайте го.“ После смекчи заповедта с молба: „Това е въпрос на живот и смърт.“ Фермина Даса не го погледна, не прекъсна бродерията, но решението й открехна вратичка, в която се побираше целият свят.

— Идвайте тук всеки следобед — му каза тя — и чакайте да сменя стола си.

Флорентино Ариса разбра какво искаше да каже чак следващия понеделник, когато видя от пейката в парка все същата сцена, но с една промяна: щом леля Есколастика влезе в къщата, Фермина Даса стана и седна на другия стол. Флорентино Ариса, с бяла камелия в петлицата на сюртука си, прекоси улицата и застана пред нея. Каза: „Това е най-великият момент в живота ми.“ Фермина Даса не вдигна поглед към него, а се огледа наоколо и видя пустите улици в задуха на сушата и вихрушка от мъртви листа, гонени от вятъра.

— Дайте ми го — рече тя.

Флорентино Ариса мислеше да й донесе седемдесетте изписани листа, които вече можеше да изрецитира наизуст от толкова препрочитане, но после реши да напише кратка, сдържана и ясна бележка, в която обещаваше само най-същественото: своята вярност независимо от всякакви изпитания и своята любов завинаги. Извади писмото от вътрешния джоб на сюртука си и го поднесе пред очите на тъжната бродирачка, която още не се бе осмелила да го погледне. Тя видя синия плик да трепери във вцепенена от ужас ръка и вдигна гергефа, за да остави той писмото, защото не биваше да позволи и на нея да й проличи треперенето на пръстите. И ето какво се случи точно в този миг: едно птиче се разпърха в клоните на бадемовото дърво и се изцвъка право върху бродерията. Фермина Даса дръпна гергефа, скри го зад гърба си, за да не разбере той случилото се, и го погледна за първи път с пламнало лице. Флорентино Ариса стоеше невъзмутим с писмото в ръка и каза: „Нищо, на късмет е.“ Тя му благодари с първата си усмивка, почти изтръгна писмото от ръцете му, сгъна го и го скри в корсажа си. Тогава той й подаде камелията от петлицата си. Тя отказа да я приеме: „Това е годежно цвете.“ И веднага, осъзнала, че времето й свършва, се прикри зад благоприличието.

— Сега си вървете — каза му — и не идвайте повече, докато не ви известя.

Когато Флорентино Ариса я видя за първи път, майка му разбра, преди той да й разкаже, по това, че стана мълчалив, загуби апетит и по цели нощи се въртеше в леглото, без да заспи. Но когато почна да чака отговора на първото си писмо, страданието му се усложни със зеленикаво разстройство и повръщане, загуби чувство за ориентация и внезапно му се завиваше свят, та майка му изпадна в паника, защото състоянието му не приличаше на смущенията на любовта, ами на опустошенията от холерата. Кръстникът на Флорентино Ариса, старец хомеопат, довереник на Трансито Ариса още от времената на тайната й любов, в началото също се разтревожи от състоянието на болния, защото пулсът му беше едва доловим, дишането — хрипливо и потта — студена като на смъртник. Но прегледът показа, че няма температура, не го боли нищо и единственото му конкретно усещане е нетърпимото желание да умре. Достатъчен му беше един лукав разпит първо на сина, после на майката, за да се увери за пореден път, че симптомите на любовта са същите като на холерата. Предписа отвара от липов цвят за укрепване на нервите и препоръча смяна на въздуха, за да потърси момъкът утеха в разстоянието, но Флорентино Ариса копнееше точно за обратното: да се наслаждава на своето мъченичество.

Трансито Ариса беше свободна квартеронка, с инстинкт за щастие, похабен от недоимъка, и се радваше на терзанията на сина си като на свои собствени. Заставяше го да пие отварата, като го чуеше да бълнува, и го завиваше с вълнени одеяла, за да залъже треската, по в същото време го насърчаваше да търси наслада в печалното си състояние.

— Използуван сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш — казваше му тя, — че тия неща не траят цял живот.

В пощенската станция, разбира се, не мислеха същото. Флорентино Ариса се беше отпуснал, бе станал муден и тъй разсеян, че объркваше знамената, с които известяваше пристигането на пощата, и в сряда например издигаше немското знаме, когато всъщност беше пристигнал кораб на компанията „Лейланд“ с пощата от Ливерпул, а друг път издигаше знамето на САЩ, а пристигаше кораб на Главната презокеанска компания от Сен Назер. Тези обърквания от любов предизвикваха такива неразбории в разпределянето на пощата и толкова оплаквания от гражданите, че Флорентино Ариса не остана без работа само защото Лотарио Тугут го премести на телеграфа и го водеше да свири на цигулка в катедралата. Съюзът им бе трудноразбираем, поради разликата във възрастта — та те можеха да бъдат дядо и внук, но се разбираха отлично както в работата, така и в кръчмите на пристанището, където се заседяваха нощните птици без скрупули за класова принадлежност — от пияндетата, оставяни по милост, до господинчовците във вечерно облекло, измъкнали се от галапразниците в клуб „Социал“, за да хапнат пържено заешко с кокосово брашно. Лотарио Тугут ходеше там обикновено след последната телеграфна връзка и много пъти до съмнало пиеше ямайски пунш и свиреше на акордеон с безразсъдните моряци от антилските платноходи. Беше снажен и поприведен, със златиста брада и фригийска шапка^[2], която слагаше само вечер за излизане, и му липсваше само наниз звънчета, за да стане същински Дядо Коледа. Поне веднъж седмично завършваше вечерта о някоя нощна птичка, както той наричаше жените, които продаваха краткотрайна любов на моряците в един долнопробен хотел. Когато се запозна с Флорентино Ариса, първото, което стори с насладата на учител, бе да го посвети в тайните на своя рай. Подбираше му най-добрите според него нощни птички, пазареше се с тях за цената и начина и му предлагаше да плати вместо него. Обаче Флорентино Ариса не се съгласяваше: беше девствен и възнамеряваше да остане такъв, освен ако не бъде по любов.

Хотелът бе някогашен колониален дворец, вече порутен, а големите мраморни салони и помещения бяха разделени от надупчен с карфици картон на стаички, които се наемаха както за действие, така и за гледане. Разправяха за съгледвачи, на които им изболи окото с куки за плетене, за един, дето, надничайки, разпознал собствената си съпруга, и за знатни господа, дошли предрешени като зарзаватчийки, за да се позабавляват с минаващите оттук боцмани, както и за толкова други премеждия с дебнещи и дебнати, че самата мисъл да надникне в съседна стая ужасяваше Флорентино Ариса. Така че Лотарио Тугут не успя да го убеди, че да гледаш и да се оставиш да те гледат, е изтънченост за принцове в Европа.

Противно на очакванията, които внушаваше неговата снажност, Лотарио Тугут имаше пумпалче на херувим, приличащо на пъпка роза, но това, изглежда, беше щастлив недостатък, защото и най-похабените нощни птички си оспорваха късмета да спят с него, а писъците им на заклани разтърсваха до основи двореца и разтреперваха от страх призраците му. Разправяха, че употребявал някакво мазило от змийска отрова, което разпалвало хипофизата на жените, но той се кълнеше, че не притежавал никакви други средства освен отредените му от бога. Казваше със смях: „Само любов и нищо повече.“ Трябваше да минат много години, за да разбере Флорентино Ариса, че може би е имал право. И още по-късно, понапреднал доста в еротичното си образование, той се убеди в това, когато се запозна с един мъж, който си живееше царски, експлоатирайки три жени едновременно. Трите му се отчитаха призори, паднали покорно в краката му, за да се извинят за нищожния приход, и единствената награда, за която копнееха, бе той да легне с тази, която бе донесла най-много пари. Флорентино Ариса смяташе, че само страхът може да доведе човека до подобно унижение. Обаче едно от трите момичета го изненада с обратната истина.

— Тези неща — каза му тя — могат да се правят само от любов.

Лотарио Тугут бе станал един от най-ценените клиенти на хотела не толкова заради качествата си на прелюбодеец, колкото заради привлекателната си личност. Флорентино Ариса, със своята мълчаливост и способността си да изчезва незабелязано, също спечели уважението на собственика, та в най-тежките дни на своето униние се затваряше в задушните, стаички да чете сълзливи стихове и книжки, а бляновете му оставяха гнезда на тъмни лястовици по балконите, звуци от целувки и пърхане на крила в леността на следобедните часове. Привечер, когато жегата намаляваше, без да иска, чуваше разговорите на мъжете, дошли да се разтоварят от работния ден с една любов набързо. Така Флорентино Ариса научаваше за много злоупотреби, та дори и държавни тайни, които влиятелни клиенти и чак местните управници доверяваха на краткотрайните си любовници, без да ги е грижа, че може да ги чуят в съседните стаи. Пак оттук той научи, че на четири морски левги северно от архипелага Сотавенто лежи потопен още от XVII век испански галеон, с товар от чисто злато и скъпоценни камъни за повече от петстотин милиарда песос. Разказът го смая, но се сети отново за него едва след няколко месеца, когато любовната лудост го подтикна да извади потопеното съкровище, за да се къпе Фермина Даса в море от злато.

След години, като се мъчеше да си припомни как всъщност изглеждаше девойката, идеализирана от алхимията на поезията, не успяваше да я отдели от покъртителните свечерявания по онова време. Дори когато я следеше скришом през мъчителните дни, докато чакаше отговора на първото си писмо, той я виждаше преобразена от отблясъка на ранния следобед под дъждеца от бадемов цвят, където винаги беше април, по всяко време на годината. Единствената причина, поради която акомпанираше Лотарио Тугут на цигулка в привилегирования балкон на хора в църквата, беше, за да гледа как се вее туниката й от полъха на песните. Обаче собственото му безумство провали това удоволствие, защото мистичната музика се оказа толкова безобидна за душевното му състояние, че той реши да я оживи с любовни валсове и Лотарио Тугут се принуди да го изгони от хора. По това време се поддаде на силното желание да яде гардениите, които Трансито Ариса отглеждаше в саксии на двора, и така позна вкуса на Фермина Даса. Пак по това време откри случайно в един сандък на майка си литър одеколон, който моряците от Хамбургската презокеанска компания продаваха контрабандно, и не удържа на изкушението да го опита, търсейки в него и друг вкус на любимата жена. Продължи да пие от шишето до зори, опиянявайки се от Фермина Даса с парещи глътки, първо в кръчмите край пристанището, а после загледан в морето от вълнолома, където за утеха се любеха безприютните влюбени, докато накрая изпадна в безсъзнание. Трансито Ариса, която го бе чакала със свито сърце до шест часа сутринта, тръгна да го търси по най-немислими потайни кътчета и малко след пладне го намери да се валя в локва от уханни повръщания в една извивка на залива, където морето изхвърляше удавниците.

Възползува се от паузата на съвземането, за да го укори, дето чака отговора на писмото със скръстени ръце. Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота. Флорентино Ариса възприе урока може би повече от необходимото. Трансито Ариса не можа да прикрие гордостта си, по-скоро сладострастна, отколкото майчинска, когато го видя да излиза от магазинчето с черния сукнен костюм, с твърдата шапка и романтичната връзка на целулоидната яка, и го попита на шега да не е тръгнал на погребение. Той й отвърна с пламнали уши: „То е същото.“ Тя усети, че той едва диша от страх, но решимостта му е несломима. Даде му последни напътствия, благослови го и със смях му обеща още едно шише одеколон, за да отпразнуват заедно завоеванието.

Откакто връчи писмото преди един месец, той често бе нарушавал обещанието да не ходи повече в градината, но бе внимавал да не го забележат. Всичко продължаваше да си е същото. Урокът по четене под дърветата свършваше към два часа следобед, когато градът се пробуждаше от следобедния си сън, и Фермина Даса продължаваше да бродира заедно с леля си, докато поспаднеше жегата. Този път Флорентино Ариса не изчака лелята да влезе в къщата, а прекоси улицата с големи войнствени крачки, които му помагаха да преодолее треперенето на коленете. Но не се обърна към Фермина Даса, а към лелята:

— Бъдете така любезна да ме оставите за миг насаме с госпожицата — каза й той, — имам да й казвам нещо важно.

— Нахалник! — каза му лелята. — Тя няма нищо, което да не мога да чуя и аз.

— Тогава няма да й го кажа — рече той, — но ви предупреждавам, че вие ще отговаряте за последствията.

Съвсем не такива маниери очакваше Есколастика Даса от идеалния годеник, но стана уплашена, защото доби смайващото впечатление, че Флорентино Ариса говори осенен от Светия дух. Така че влезе в къщата да смени иглите си и остави двамата млади сами под бадемовите дървета на портала.

Всъщност Фермина Даса знаеше съвсем малко за мрачния си кандидат, който се бе появил в живота й като зимна лястовица и на когото дори името нямаше да знае, ако не беше подписът на писмото. Оттогава насам бе разузнала, че е син без баща на една трудолюбива и сериозна неомъжена жена, но неизличимо белязана с огненото клеймо на единствената си младежка заблуда. Бе научила, че не е раздавач, както бе предположила, а добре квалифициран помощник-телеграфист с обещаващо бъдеще, и реши, че е донесъл сам телеграмата на баща й като претекст да я види. Това предположение я развълнува. Знаеше също, че е музикант към хора, и макар че никога по време на литургия не се бе осмелила да вдигне поглед, та да се увери в това, една неделя тя прозря, че докато останалите инструменти свирят за всички, цигулката свири само за нея. Не беше онзи тип мъж, който тя би избрала. Очилата му придаваха вид на подхвърлено дете, облеклото му на духовник, загадъчното му поведение предизвикаха у нея неустоимо любопитство, но никога не си бе представяла, че любопитството е една от клопките на любовта.

Тя сама не можеше да си обясни защо бе приела писмото. Не се упрекваше, но все по-неотложното задължение да напише отговор не й даваше мира. Всяка дума на баща й, всеки случаен поглед, най-обикновените му жестове й се струваха осеяни с капани, чиято цел е да разкрият тайната й. Живееше в такава тревога, че избягваше да говори на масата от страх да не се издаде с някоя невнимателна дума, и почна да страни дори от леля Есколастика, макар тя да споделяше потисканата й мъка като своя собствена. Час по час се затваряше в банята без необходимост и отново препрочиташе писмото, опитвайки се да открие таен шифър, магическа формула, скрити в някоя от триста и четиринадесетте букви на неговите петдесет и осем думи, търсеше с надеждата, че казват нещо повече от това, което казваха. Но не намери нищо повече от това, което бе разбрала първия път, когато изтича да се затвори в банята с влудено сърце и разкъса плика с илюзията, че е дълго, трескаво писмо, а намери само една парфюмирана бележка, чийто решителен тон я изплаши.

В началото не мислеше сериозно, че е длъжна да даде отговор, но писмото бе толкова пределно ясно, че нямаше начин да се изплъзне. Същевременно сред бурята от съмнения тя с изненада откри, че мисли за Флорентино Ариса все по-често и с по-голям интерес, отколкото искаше да си позволи, и дори се питаше огорчена защо не е в градината в обичайния час, забравяйки, че тя самата го бе помолила да не идва, докато обмисля отговора. Накрая вече мислеше за него както никога не си бе представяла, че може да мисли за някого, предчувствуваше присъствието му на места, където не беше, копнееше да го види, където не можеше да бъде, събуждаше се от внезапното усещане, че той я наблюдава в тъмнината, докато тя спи, така че в следобеда, когато чу решителните му стъпки по килима жълти листа в градината, трудно можа да повярва, че това не е поредната шега на въображението й. Но когато той й поиска отговора с властен тон, нямащ нищо общо с вялите му маниери, тя успя да преодолее уплахата си и се помъчи да се изплъзне чрез истината: не знаеше какво да му отговори. Обаче Флорентино Ариса не бе прескочил една пропаст, за да се плаши от следващите.

— Щом като приехте писмото — каза й той, — ще бъде невежливо да не отговорите.

Това беше краят на лабиринта. Фермина Даса, овладяла се напълно, се извини за забавянето и му даде честната си дума, че ще има отговор, преди да свърши ваканцията. Удържа на думата си. Последния петък на февруари, три дни преди да започнат училище, леля Есколастика отиде в телеграфната станция да попита колко струва една телеграма до село Пиедрас де Молер, което дори не фигурираше в справочника, и се остави да бъде обслужена от Флорентино Ариса, сякаш никога не бяха се виждали, но на излизане се престори, че забравя на гишето молитвеник, подвързан в гущерова кожа, в който имаше плик от фина хартия с позлатени винетки. Побъркан от щастие, Флорентино Ариса до края на деня яде рози и чете писмото, като го препрочиташе буква по буква за кой ли път, и колкото повече го четеше, толкова повече рози изяждаше и вече в полунощ го бе чел толкова пъти и бе погълнал толкова рози, че майка му трябваше насила да му разтвори устата като на биче, за да глътне противното рициново масло.

Беше година на ожесточено влюбване. Нито тя, нито той имаха друг живот, освен да мислят един за друг, да се сънуват, да чакат писмата си с такова вълнение, с каквото ги пишеха. Нито веднъж през тази безумна пролет, а и през цялата година не им се удаде случай дума да си кажат. Нещо повече: от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно й заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си. Но през първите три месеца не минаваше ден, без да си пишат, понякога дори по две писма на ден, докато леля Есколастика се уплаши от тази ненаситност на кладата, чието разпалване тя самата бе подпомогнала.

След първото писмо, което тя отнесе в телеграфната станция в знак на отмъщение срещу собствената си съдба, тя позволи да си разменят почти ежедневни послания при срещи по улиците, които изглеждаха случайни, но не се осмели да покровителствува разговор, колкото и банален и краткотраен да би бил той. След три месеца тя осъзна, че увлечението на племенницата й не е младежка прищявка, както й се бе сторило в началото, и че собственият й живот е застрашен от този любовен пожар. Всъщност Есколастика Даса нямаше друг начин да преживява освен от милостта на брат си и знаеше, че тираничният му характер никога няма да й прости подобна подигравка с доверието му. Но в решителния момент сърце не й даде да причини на племенницата си същото непоправимо нещастие, каквото тя самата трябваше да тегли от младини, затова й позволяваше да използува едно средство, което й оставяше илюзията за невинност. Методът беше прост: Фермина Даса слагаше писмото в някой тайник по ежедневния път между дома и училището и в същото писмо посочваше на Флорентино Ариса къде да остави отговора. Флорентино Ариса правеше същото. Така до края на годината леля Есколастика прехвърляше угризенията си на купелите за кръщене в черквите, на хралупите в дърветата, на пролуките в стените или на рухнали колониални крепости. Понякога намираха писмата пропити от дъжд, окаляни, разкъсани от природни бедствия, а някои се изгубиха по различни причини, но влюбените винаги намираха начин да подновят общуването.

Флорентино Ариса пишеше по цели нощи без пощада към себе си, тровеше се буква след буква от дима на маслената лампа в магазинчето, а писмата му ставаха все по-обширни и лунатични, колкото повече се силеше да наподобява любимите си поети от „Народна библиотека“, която по онова време съдържаше вече близо осемдесет томчета поезия. Майка му, насърчила го така пламенно да търси наслада в своите терзания, взе да се тревожи за здравето му. „Мозъка ще си похабиш — викаше му тя от спалнята, като чуеше да пеят първи петли. — Никоя жена не заслужава чак пък толкова.“ Защото тя не помнеше някой да е изпадал в подобно гибелно състояние. Но той не я слушаше. Понякога отиваше на работа, без да е мигнал, с коса, разбъркана от любов, след като бе оставил писмото в уговорения тайник, за да го намери там Фермина Даса на път за колежа. Тя обаче, подложена на строгия бащин надзор и на коварното дебнене на монахините, едва успяваше да изпълни половин страница от ученическа тетрадка, като се затваряше в тоалетната или се преструваше, че води записки в клас. Не само от това, че бяха писани набързо и разпокъсано, а и поради характера й, в писмата си Фермина Даса избягваше всякакви сантиментални рифове и се ограничаваше да описва случки от ежедневието с деловия стил на морски дневник. Всъщност това бяха писма за развлечение, предназначени да поддържат жива жарта, но без да слага ръка в огъня, докато Флорентино Ариса се изпепеляваше във всеки ред. В копнежа си да й предаде своята лудост, той й пращаше стихотворения на миниатюрист, изписани с връхчето на игла върху листенца на камелия. Той, а не тя, дръзна да сложи в едно писмо кичур от косата си, но така и не получи жадувания ответ — част от плитката на Фермина Даса. Все пак постигна известен напредък, защото оттогава тя почна да му праща филиграни от жилките на листа, изсушавани в речници, крилца от пеперуди, пера от вълшебни птици, а за неговия рожден ден му подари един квадратен сантиметър от расото на свети Петър Клаверски, една от онези реликви, които тогава се продаваха скришом на цени, недостижими за ученичка на нейната възраст. Една нощ, без никакво предизвестие, Фермина Даса се събуди стресната от серенада на цигулка, която свиреше все същия валс. Разтърси я подозрението, че всяка нота е благодарност за листцата от хербария, за времето, крадено от аритметиката, за да пише писмата, за страховете й от изпитване, понеже мислеше повече за него, отколкото за естествените науки, но не се осмели да повярва, че Флорентино Ариса е способен на подобно безразсъдство.

На другата сутрин, по време на закуската, Лоренсо Даса не можа да сдържи любопитството си. Първо, защото не знаеше какво означава на езика на серенадите изпълнението на една и съща пиеса и, второ, защото въпреки вниманието, с което я изслуша, не можа да уточни пред коя къща беше. Леля Есколастика с хладнокръвие, което възвърна духа на племенницата, увери, че е видяла през перденцата на спалнята самотния цигулар на другия край на градината, и допълни, че изпълнението на една и съща пиеса означавало вест за скъсване. В писмото си същия ден Флорентино Ариса потвърди, че той изнесъл серенадата и валсът е композиран от самия него и носи името, с което назоваваше в сърцето си Фермина Даса: Коронованата богиня. Никога повече не го изсвири в градината, но обичаше да го изпълнява в лунни нощи на места, избрани така, че тя да го чува от спалнята си, без да се стряска. Любимото му място беше гробището на бедните, изложено на дъжд и пек върху един оголен хълм, където спяха лешоядите и откъдето музиката придобиваше свръхестествено звучене. По-късно се научи да разпознава посоката на ветровете и така беше сигурен, че мелодията му стига където трябва.

През август една нова гражданска война от многото, които опустошаваха страната вече половин век, заплаши да се разрази из целия район и правителството обяви военно положение и полицейски час от шест вечерта във всички области по карибското крайбрежие. Вече бяха възникнали някои безредици и войската си позволяваше всякакви злоупотреби с наказанията, но Флорентино Ариса беше толкова отнесен, че не знаеше какво става по света, и военният патрул го залови една сутрин на разсъмване да смущава целомъдрието на мъртвите с любовните си предизвикателства. По чудо се отърва от смъртна присъда по съкратената процедура, обвинен, че е шпионин, който изпраща сведения в ключ сол на корабите на либералите, вилнеещи из околните води.

— Какъв ти шпионин, какъв дявол — каза Флорентино Ариса, — аз съм само един беден влюбен.

Спа три нощи с пранги на глезените в карцера на местния гарнизон. Но когато го пуснаха, се почувствува измамен от краткостта на затвора и дори на стари години, щом в паметта му се объркваха толкова други войни, той продължаваше да мисли, че е единственият мъж в града, а може би и в цялата страна, влачил петфунтови окови поради любов.

Скоро щяха да се навършат две години на бурна кореспонденция, когато Флорентино Ариса в едно писмо само от няколко реда направи официално предложение за женитба на Фермина Даса. През последните шест месеца той бе пращал няколко пъти бяла камелия, но тя му я връщаше със следващото писмо, за да не се съмнява в готовността й да му пише и занапред, но без да се обвързва с годеж. Истината е, че винаги бе смятала получаването и връщането на камелиите за любовна игра и никога не й хрумна, че може да бъде кръстопът на съдбата й. Но когато дойде официалното предложение за женитба, тя се почувствува наранена от първата драскотина на смъртта. Обзе я паника, разказа всичко на леля Есколастика и тя пое отговорността да й даде съвета си с храброст и далновидност, каквито не бе имала на двадесет години, когато трябваше да решава собствената си съдба.

— Отговори му „да“ — каза й тя. — Макар и да умираш от страх, макар после да съжаляваш, защото е сигурно, че ще се разкайваш цял живот, ако му откажеш.

Но Фермина Даса бе толкова объркана, че, поиска известно време да помисли. Първо помоли за един месец, после за още един и пак за още един и когато и след четвъртия не бе отговорила, отново получи бялата камелия, но не само нея, както досега, а придружена с категорична бележка, че това е последната камелия: или сега, или никога. И тогава Флорентино Ариса на свой ред видя смъртта в лицето, защото същия следобед получи плик с парче хартия, откъснато от края на ученическа тетрадка, и с отговор само от един ред, написан с молив: „Добре, ще се омъжа за Вас, ако ми, обещаете, че няма да ме карате да ям патладжани.“

Флорентино Ариса не бе подготвен за този отговор, но майка му беше. Откакто преди шест месеца той й съобщи за първи път, че възнамерява да се жени, Трансито Ариса направи постъпки да наемат и другата половина на къщата, която дотогава споделяха с още две семейства. Това бе двуетажна сграда от XVII век, в която по времето на испанското владичество се помещавал тютюнев склад, а разорените й собственица се принудили да я дават под наем на части поради липса на средства за поддържането й. Едната част, където е било дюкянчето, гледаше към улицата; другата бе в дъното на настлания с плочки двор, където е била фабричката, а третата представляваше голяма конюшня, която сегашните наематели ползуваха общо за пране и простиране на дрехите. Трансито Ариса държеше първата част, която беше най-използваема и най-добре запазена, но пък най-малката. В помещението на някогашното дюкянче сега се намираше галантерийното магазинче с двойна врата към улицата, а до него — някогашният склад, проветряван само от една капандура, където спеше Трансито Ариса. Магазинът бе разделен на две половини с дървен параван и в задната част имаше маса с четири стола, която служеше едновременно за ядене и за писане; там Флорентино Ариса окачваше хамака, ако зората не го заварваше да пише. Мястото беше удобно за двама, но недостатъчно за още един човек, особено пък за госпожица от колежа „Въведение Богородично“, чийто баща бе възстановил като нова една къща в развалини, докато фамилии със седем титли си лягаха вечер обзети от ужас, че таваните можеха да се срутят връз главите им както спят. И ето че Трансито Ариса бе издействувала от собственика разрешение да заеме и галерията в двора, срещу добро поддържане на къщата в продължение на пет години.

Тя имаше средства за това. Освен реалните приходи от магазинчето и от кръвоспиращите превръзки, които стигаха за скромния й живот, бе умножила спестяванията си, като ги заемаше на клиентела от срамежливи новосиромаси, които приемаха високата лихва в замяна на нейната дискретност. Госпожи с царствени осанки слизаха от каретите пред вратата на галантерийното магазинче без неудобните гувернантки и слуги и като се преструваха, че купуват холандски дантели и ширити, залагаха, прохлипвайки, последните драгоценности от своя изгубен рай. Трансито Ариса ги измъкваше от затруднението с толкова почит към произхода им, че много от дамите си отиваха по-благодарни за уважението, отколкото за услугата. За по-малко от десет години тя познаваше като свои бижутата, толкова пъти откупувани и отново със сълзи залагани, а печалбата, превърната в чисто злато, беше скътана в една глинена делва под кревата й. Когато синът й реши да се жени, тя направи сметка и откри, че не само можеше да поддържа в изправност чуждата къща в продължение на пет години, но със същата хитрост и малко късмет би успяла може би да я купи, преди да умре, за да я остави на дванадесетте си внучета, които мечтаеше да има. Флорентино Ариса пък бе назначен временно като първи помощник-телеграфист и Лотарио Тугут искаше да го направи началник на телеграфната станция, когато той самият стане директор на Школата за телеграфия и магнетизъм, предвидена да се открие идната година.

Така че практическата страна на брака бе решена. Но Трансито Ариса сметна за благоразумни две последни уточнения. Първото: да установи кой всъщност е Лоренсо Даса, чието произношение ясно показваше произхода му, но за неговата самоличност и средства на живот никой нямаше определени данни. Второто: срокът на годеничеството да бъде дълъг, за да могат годениците да се опознаят добре в личен контакт, и да се спазва строго въздържание, докато и двамата не се почувствуват напълно сигурни в обичта си. Тя препоръча да изчакат до края на войната. Флорентино Ариса се съгласи годежът да бъде таен както заради съображенията на майка си, така и поради собствения си затворен характер. Съгласи се също и с по-продължителното годеничество, но крайният срок му се стори нереален, защото за повече от половин век независим мост страната не бе имала нито ден граждански мир:

— Ще остареем, докато чакаме — каза той.

Кръстникът му хомеопат, който случайно участвуваше в разговора, не смяташе, че войните са пречка за брака. Според него това бяха просто борби на бедняци, подкарвани като добитък от господарите на земята срещу босите войници, подтиквани от правителството.

— Войната е в планините — каза той. — Откак се помня, нас в градовете ни убиват не с изстрели, а с декрети.

Тъй или иначе, подробностите на годежа бяха уточнени в писмата през следващата седмица. Фермина Даса, по съвета на леля Есколастика, прие срока две години и пълната тайна и подсказа на Флорентино Ариса да поиска ръката й, когато тя завърши средното си образование — по време на коледните празници. Когато дойде моментът, ще уговорят формалната страна на годежа, според съгласието, което тя успее да получи от баща си. Междувременно те продължиха да си пишат все така пламенно и често, но без предишните страхове, и писмата придобиха тон на близост, който вече приличаше на съпружески. Нищо не смущаваше бляновете им.

Животът на Флорентино Ариса се промени. Споделената любов му даде увереност и сили, непознати досега, и се справяше толкова добре с работата, че Лотарио Тугут без никакви трудности успя да го назначи за свой заместник. По онова време проектът за Школа по телеграфия и магнетизъм бе претърпял провал и германецът посвети свободното си време на единственото, което истински обичаше — да свири с акордеона на пристанището, да пие бира с моряците и да завърши вечерта в хотела. Много време измина, преди Флорентино Ариса да разбере, че влиянието на Лотарио Тугут над това място за удоволствия се дължи на превръщането му в собственик на заведението, а освен това и в импресарио на пристанищните птички. Беше го купувал на части със спестяванията си от много години, но негов представител беше един кльощав, едноок човечец, с глава като четка и с толкова благо сърце, че да се чудиш как може да е такъв добър предприемач. А той наистина беше добър. Поне така се стори на Флорентино Ариса, когато предприемачът му каза, без да го е питал, че разполага с постоянна стая в хотела не само за задоволяване на проблемите от корема надолу, ако му се наложеше, но и за да има едно спокойно кътче за четене и за любовните си писма. И в продължение на дългите месеци, които оставаха до официалното сгодяване, той прекарваше повече време там, отколкото в службата и в дома си, и имаше периоди, когато Трансито Ариса го виждаше само като идваше да се преоблече.

Четенето се превърна за него в ненаситен порок. Откакто го научи да чете, майката му купуваше илюстрираните книги от скандинавски автори, продавани като детски приказки, но всъщност бяха най-жестоки и извратени истории за която и да било възраст. Още от петгодишен Флорентино Ариса ги рецитираше наизуст — в час и на училищните празници, но колкото и да бе свикнал с тях, страхът му не намаляваше. Напротив, изостряше се. Затова преминаването към поезията му се стори, като да бе попаднал в тих вир. Още в пубертета бе погълнал по реда на публикуването им всички томове от „Народна библиотека“ — Трансито Ариса ги купуваше от амбулантните книжари пред Портала на писарите, при които имаше всичко — от Омир до най-незначителния от местните поети. Но той не отбираше: четеше всеки получен том като предопределен от съдбата и всичките години на четене не му бяха достатъчни, за да узнае кое беше добро и кое не сред безброя прочетени книги. Ясно му беше единствено, че между прозата и поезията предпочита поезията, а от поезията предпочита любовните стихотворения, които запомняше наизуст, без да си го поставя за цел, още от втори прочит и толкова по-лесно, колкото по-добре римувани, мерени и сърцераздирателни бяха те.

Това беше първоизточникът на началните писма до Фермина Даса, в които се появяваха непипнати цели куплети от испанските романтици, и така продължи, докато животът не го принуди да се заеме с дела, по-земни от сърдечните терзания. Тогава вече бе пристъпил към сълзливите подлистници и други видове дори още по-кощунствена за времето си проза. Доби навика да плаче заедно с майка си над местните поети, които се продаваха по площадите и порталите в книжлета по две сентавос. Но в същото време можеше да рецитира наизуст най-отбрана кастилска поезия от Златния век. Въобще той четеше всичко, което попаднеше в ръцете му и по реда, в който попадаше, до такава крайност, че много след онези сурови години на първата му любов, вече не млад, той щеше да изчете от кора до кора двадесетте тома от поредицата „Съкровище на младостта“, пълния каталог на класиците, издавани от „Братя Гарние“ в превод, както и по-леките творби, които публикуваше дон Висенте Бласко Ибанес в библиотека „Прометей“.

Във всеки случай лудориите му в хотела на час не се сведоха само до четене и писане на трескавите писма, но и бе посветен в тайните на любовта без любов. Животът в хотела започваше след пладне, тогава приятелките му, нощните птички, ставаха от сън както майка ги е родила и когато Флорентино Ариса идваше от службата, попадаше сякаш в палат на голи нимфи, които кресливо коментираха тайните на града, узнати чрез изневярата на самите герои. В голотата си много от жените показваха следи от миналото: белези от удар с кама в корема, звезди от куршуми, бразди от любовни рязвания с нож, шевове от касапско цезарово сечение. На някои им довеждаха за през деня дечицата, злополучни плодове на младежко заинатяване или невнимание, и те ги събличаха още с влизането, за да не се чувствуват различни в рая на голотата. Всяка си готвеше ядене и Флорентино Ариса обядваше като никой друг, когато го поканеха, защото избираше най-хубавото от всяка. Това беше всекидневен празник, който продължаваше до привечер, когато голи се запътваха с песен към баните, услужваха си със сапуни, четки за зъби, ножици, подстригваха си една на друга косите, разменяха си дрехите, изписваха се като скръбни клоуни и излизаха на лов за първите си жертви в нощта. От този миг животът в къщата ставаше безличен, нечовешки и беше невъзможно да го споделиш, без да плащаш.

Откакто се запозна с Фермина Даса, Флорентино Ариса никъде другаде не се чувствуваше тъй добре, както на това място, защото само там не беше самотен. Нещо повече: взе да става единственото място, където се чувствуваше с нея. Вероятно по същата причина тук живееше една възрастна жена, изискана, с красива посребрена глава, която не участвуваше в естествения живот на голите птички и към която те изпитваха свято уважение. Един преждевременен годеник я довел тук в ранната й младост и след като й се наслаждавал известно време, я изоставил на произвола на съдбата. Но въпреки този позорен печат успяла да се омъжи добре. Когато останала сама, вече в напреднала възраст, двама сина и три дъщери си оспорвали удоволствието да я вземат да живее при себе си, но за нея нямало по-достойно място за живеене от този хотел на нежна разпуснатост. Постоянната й стая бе нейният единствен дом и това веднага я сближи с Флорентино Ариса, за когото тя казваше, че щял да стане мъдрец, известен в целия свят, защото бил способен Да обогатява душата си с четене в този рай на сладострастието. От своя страна Флорентино Ариса я обикна толкова много, че я придружаваше за покупки; на пазара и често прекарваше следобедите си в разговор с нея. Смяташе я за много веща в любовта, защото го осветли доста за неговата любов, без да се налага да й издава тайната си.

Ако и преди да се увери в любовта на Фермина Даса, той не се бе поддал на любовните съблазни, които му бяха подръка, още по-малко би го сторил сега, когато бе негова официална годеница. Така че Флорентино Ариса съжителствуваше с момичетата, споделяше развлеченията и несретите им, но нито той, нито те помисляха да отидат по-далеч. Непредвидена случка доказа непреклонността на решението му. Веднъж в шест часа вечерта, когато момичетата се обличаха, за да приемат нощните си клиенти, в стаята му влезе чистачката на етажа: млада жена, но състарена и повехнала, тя беше като облечена мъченица сред тържеството на голите. Той я виждаше всеки ден, без да усеща, че го гледат: тя обикаляше стаите с метлите, кофата за боклук и един специален парцал, с който прибираше от пода използуваните презервативи. Влезе в стаята, където Флорентино Ариса както винаги четеше, и както винаги помете крайно внимателно, за да не попречи на заниманията му. Изведнъж се приближи до леглото му и той усети топлата й нежна ръка върху корема си, усети я как го търси, усети я да го намира, усети да му разкопчава копчетата, а дишането й препълваше стаята. Той се преструваше, че чете, докато можеше, и накрая се отдръпна.

Тя се уплаши, защото първото условие, което й поставиха, за да й дадат работа като чистачка, бе да не ляга с клиентите. Но нямаше нужда да й го казват, защото според нея проституция беше не да лягаш за пари, а да лягаш с непознати. Имаше две деца, от различни бащи, но не поради случайни авантюри, а защото не бе успяла да се влюби в мъж, който да се върне при нея след третия път. Дотогава тя беше жена, която не стигаше до нетърпимост, по природа бе подготвена да очаква, без да се отчайва, но животът в този дом беше по-силен от нейните добродетели. Започваше работа в шест следобед и цяла нощ минаваше от стая в стая, премиташе с четири метли, събираше презервативите и сменяше чаршафите. Човек трудно можеше да си представи колко неща оставяха мъжете след любовта. Оставяха повръщане и сълзи, което й се струваше понятно, но оставяха също и множество интимни енигми: локви кръв, изпражнения, стъклени очи, златни часовници, изкуствени ченета, медальони със златни къдрици, любовни, служебни, съболезнователни и какви ли не други писма. Някои се връщаха за изгубените си вещи, но повечето оставаха тук и Лотарио Тугут ги пазеше под ключ, като си мислеше, че рано или късно този палат, изпаднал в немилост, ще стане музей на любовта с хилядите забравени лични вещи.

Работата беше тежка и зле платена, но тя я вършеше добре. Обаче не можеше да понася стенанията, воплите, скърцането на пружините, които се утаяваха в кръвта й тъй изгарящо и мъчително, че на разсъмване едва устояваше на силното желание да легне с първия срещнат на улицата просяк или с някой пропаднал пияница, който би й направил тази услуга без никакви въпроси и претенции. Появата на мъж без жена като Флорентино Ариса, млад и чистичък, беше за нея дар свише, защото от първия миг тя разбра, че и той е като нея: нуждае се от любов. Но той беше безчувствен към нейните подкани. Пазеше се девствен за Фермина Даса и нямаше на света сила, нито повод, способни да огънат волята му.

Така вървеше животът му четири месеца преди датата, насрочена за официалното оформяне на годежа, когато един ден в седем сутринта в телеграфната станция се появи Лоренсо Даса и попита за него. Понеже още не беше дошъл, той го изчака отвън на пейката до осем и десет, като непрестанно сваляше от единия пръст и слагаше на другия тежкия златен пръстен с благороден опал, и щом го видя да влиза, позна веднага, че той е служителят от телеграфа, и го хвана за ръката.

— Елате с мен, младежо — каза му той. — Ние с вас трябва да поговорим пет минути като мъж с мъж.

Флорентино Ариса, позеленял като мъртвец, се остави да го водят. Не беше подготвен за тази среща, защото Фермина Даса не бе намерила нито възможност, нито начин да го предупреди. Ето какво се бе случило: предната събота сестра Франка де ла Лус, игуменка в колежа „Въведение Богородично“, бе влязла в час по космогония дебнешком като змия и надзъртайки тихомълком иззад рамената на ученичките, откри как Фермина Даса се преструва, че води записки, а всъщност пише любовно писмо. Това провинение според правилника се наказваше с изключване от училище. Извикан спешно в дирекцията, Лоренсо Даса откри капчука, през който изтичаше железният му режим. Вярна на силния си характер, Фермина Даса призна, че е писала писмото, но отказа да разкрие самоличността на тайния годеник, отказа да го стори и пред трибунала на ордена, който по тази причина потвърди решението за изключване. Заедно с това бащата претърси спалнята й, дотогава неприкосновено светилище, и в двойното дъно на една ракла откри пакетите с писма от три години, скътани с толкова любов, с колкото бяха писани. Подписът беше от ясен по-ясен, но Лоренсо Даса никога не можа да повярва, че дъщеря му не знае за тайния си годеник нищо друго, освен че е телеграфист и че обича цигулката.

Убеден, че такава трудна връзка бе възможна само със съучастието на сестра му, той не я остави дори да поиска извинение, ами я натовари най-безцеремонно на платнохода от Сан Хуан де ла Сиенага. Фермина Даса цял живот не се отърси от парещия спомен за леля си: онзи следобед, когато я изпрати на портала цялата горяща от треска, мършава и пепелява в сивото си расо, тя изчезваше в ситния дъждец на градинката, понесла единственото, което й оставаше в този живот: вързопа й на стара мома и в юмрука — парите за един месец, завити в кърпичка. Щом се освободи от властта на баща си, Фермина Даса се залови да я търси из всички карибски области, разпитвайки всеки, който би могъл да я познава, но не намери никаква следа от нея. Чак след тридесет години получи едно писмо, минавало дълго от ръка на ръка, в което й съобщаваха, че леля й е починала в лазарета „Божия вода“. Лоренсо Даса не беше предвидил яростната реакция на дъщеря си за несправедливото наказание, жертва на което стана леля Есколастика, заместила в сърцето й майката, която едва помнеше. Залости се в спалнята, без да яде и пие, и когато най-сетне я склони да му отвори — отначало със заплахи, а после с неумели молби, — той се озова пред една ранена пантера, която никога вече нямаше да бъде на петнадесет години.

Помъчи се да я спечели с най-различни ласкателства. Опита се да й внуши, че любовта на нейната възраст е само измамна илюзия, уговаряше я веднага да върне писмата, да отиде в колежа и на колене да поиска прошка, даде й честната си дума, че той пръв ще й помогне да бъде щастлива, обаче с някой достоен кандидат. Но все едно, че говореше на умрял. Разгромен, накрая загуби контрол над себе си и в понеделник на обяда, докато се задавяше от проклятия и ругатни, на ръба на безумието, тя допря кухненския нож на гърлото си — без драматизъм, но и без да мигне, с такива покрусени очи, че той не посмя да я предизвика. Тогава именно пое риска да говори пет минути по мъжки със злополучния натрапник, когото не помнеше да е виждал някога и който в толкова лош час се бе изпречил на пътя му. Просто по навик взе револвера, преди да излезе, но внимателно го скри под ризата си.

Флорентино Ариса още не беше дошъл на себе си, когато Лоренсо Даса го поведе под ръка през площад Катедралата и като стигнаха Енорийското кафене, го покани да седнат под сводовете на терасата. В този час нямаше други клиенти и една негърка миеше плочите на огромния салон с прашни и надраскани витрини, а столовете още стояха с краката нагоре върху мраморните маси. Флорентино Ариса бе виждал много пъти тук Лоренсо Даса да играе и да пие наливно вино с астурийците от градския пазар, с които се изпокарваше за чужди хронически войни, не за нашите. Много пъти, съзнавайки фатализма на любовта, той се бе питал каква ли щеше да бъде срещата му с него, която рано или късно щеше да дойде — никаква човешка власт не можеше да я отмени, защото тя бе записана в съдбата на двамата. Подозираше, че е несравним скандалджия, не само защото Фермина Даса го бе предупредила в писмата си за избухливия характер на баща си, но и защото сам бе забелязал, че очите му изглеждат като холерични дори когато се смееше шумно на игралната маса. Целият беше олицетворение на грубостта: парвенюшкото шкембе, надутият говор, бакенбардите на мошеник, тежкият златен пръстен с опал, който притискаше безименния пръст на грубата му ръка. Единствената му затрогваща черта, която Флорентино Ариса забеляза още първия път, беше същата походка на сърна, каквато имаше дъщеря му. Но като му посочи стола да седне, намери, че не е толкова недодялан, какъвто изглеждаше, и Флорентино Ариса успя да си поеме дъх, когато го покани на чашка мастика. Никога не беше пил мастика в осем сутринта, но прие с благодарност, защото изпитваше страшна нужда от някакво питие.

На Лоренсо Даса наистина му стигнаха само пет минути, за да изложи съображенията си, и то с такава обезоръжаваща искреност, че Флорентино Ариса се обърка. След смъртта на съпругата си той си бил поставил единствената цел да направи дъщеря си дама. Пътят към подобно нещо бил дълъг и несигурен за един търговец на мулета, който не знаел ни да чете, ни да пише и чиято слава на крадец на добитък била не толкова доказана, колкото широко разпространена в областта Сан Хуан де ла Сиенага. Запали пура на мулетар и се оплака: „По-тежко от лошото здраве е само лошата слава.“ Но, добави той, истинската тайна на състоянието, което натрупал, е, че ни едно негово муле не е работило толкова много и така целенасочено като него дори в най-суровите времена на войната, когато селата осъмвали изпепелени, а полята опустошени. Макар дъщерята да не знаела, че съдбата й е предрешена, тя винаги се държала като разпалена съучастничка. Била умна и последователна до такава степен, че научила баща си да чете веднага щом станала грамотна, и на дванадесетгодишна възраст се справяла с действителността толкова добре, че можела да управлява домакинството сама, без помощта на леля Есколастика. Въздъхна: „Тя е златно муле.“ Когато дъщерята завършила основното училище с отлични бележки по всички предмети и почетна грамота на заключителното тържество, той разбрал, че средата в Сан Хуан де ла Сиенага е тясна за бляновете му. Разпродал земите и добитъка си и се преселил с нови въжделения и със седемдесет хиляди златни песос в този западнал град със съмнителна слава, където обаче една красива жена, възпитана постарому, още имала възможност да се прероди чрез един заможен брак. Нахълтването на Флорентино Ариса било непредвидена пречка в този железен план. „Така че съм дошъл да ви отправя молба“, каза Лоренсо Даса. Намокри края на пурата в мастиката, всмукна веднъж, без да изпуска дима, и заключи с печален глас:

— Отстранете се от нашия път.

Флорентино Ариса го изслуша, като отпиваше на глътки мастиката, и бе така унесен в разкритията за миналото на Фермина Даса, че не бе и помислил какво ще каже, когато се наложи да отговори. Но моментът настана и той осъзна, че каквото и да кажеше, щеше да бъде против собствената му съдба.

— Вие говорихте ли с нея? — попита той.

— Това вас не ви засяга — отговори Лоренсо Даса.

— Питам ви — каза Флорентино Ариса, — защото ми се струва, че тя сама трябва да реши.

— Нищо подобно — възрази Лоренсо Даса, — това е мъжка работа и се урежда между мъже.

Тонът му стана заплашителен и един клиент от съседната маса се обърна да ги погледне. Флорентино Ариса заговори тихо, но с най-безпрекословната решителност, на която бе способен.

— Във всеки случай — каза той, — аз не мога да ви отговоря нищо, без да знам какво мисли тя. Това би било предателство.

Тогава Лоренсо Даса се облегна назад, клепачите му бяха зачервени и влажни, а лявото му око се завъртя в кръг и остана изкривено навън. Също понижи глас:

— Не ме принуждавайте да ви тегля един куршум.

Флорентино Ариса усети как стомахът му се изпълва с някаква студена пяна. Но гласът му не трепна, защото и той се почувствува осенен от Светия дух.

— Стреляйте — каза той с ръка на сърцето. — Няма по-голяма слава от смърт в името на любовта.

Лоренсо Даса трябваше да го погледне странично, като папагал, за да го види с изкривеното око. И не толкова изговори, ами по-скоро изплю сричка по сричка думите:

— Кур-вен-ско ко-пе-ле!

Същата седмица отведе дъщеря си на пътешествие на забравата. Не й даде никакво обяснение, а нахълта в спалнята й с мустаци, омацани от ярост, смесена със сдъвкан тютюн, и й заповяда да си стяга багажа. Тя го попита за къде заминават, а той отвърна: „За смъртта.“ Стресната от този отговор, който твърде приличаше на истина, тя опита да се възпротиви с куража от предишните дни, но той си свали каиша с тока от масивна мед, нави го на юмрук и така удари по масата, че отекна в къщата като изстрел. Фермина Даса много добре знаеше докъде може да стигне силата и яростта му, така че сви един вързоп с две рогозки и един хамак и събра в два големи сандъка всичките си дрехи, сигурна, че от това пътешествие връщане няма. Преди да се облече, тя се затвори в банята и успя да напише на Флорентино Ариса кратко прощално писмо на парче тоалетна хартия. После с лозарската ножица отряза дебелата си плитка чак от тила, нави я в една кадифена кутийка, извезана със сърма, и я изпрати заедно с писмото.

Беше някакво безумно пътуване. Само първият преход продължи единадесет денонощия из чукарите на Сиера Невада с керван андински мулета, без да слязат от гърбовете на животните и през цялото време не на себе си — или затъпели от жаркото слънце, или прогизнали от косите октомврийски дъждове и винаги с дъх, смразен от приспивните изпарения на пропастите. На третия ден едно муле, влудено от конски мухи, се хвърли в пропастта заедно с ездача и повлече целия синджир. Воят на човека с грозда от седем мулета, вързани едно за друго, продължи да се блъска из клисури и канари часове след злощастието и не престана да кънти дълги години в паметта на Фермина Даса. Целият й багаж пропадна заедно с мулетата, но в този дълговечен миг, докато ужасеният вик падаше и накрая замлъкна на дъното, тя не помисли нито за бедния загинал мулетар, нито за размазаните животни, а за нещастието, че и нейното муле не беше завързано за другите.

Тя яздеше за първи път, но ужасът и безбройните неволи на пътуването нямаше да й се струват толкова горчиви, ако не беше убедена, че никога повече няма да види Флорентино Ариса, нито да получава утехата на писмата му. Откакто тръгнаха на път, тя дума не продума на баща си и той така се обърка, че й говореше само в краен случай или й пращаше съобщения по мулетарите. При добър късмет откриваха някое пътно ханче с планински ястия, които тя отказваше да яде, и с платнени легла, просмукани от застояла пот и урина. Но най-често нощуваха в индиански биваци — обществени заслони на открито, вдигнати покрай пътищата от колове и покрив от палмови листа, където всеки пътник можеше да остане до зори. Фермина Даса не можа да се наспи нито една цяла нощ, потеше се от страх, като усещаше в тъмното спотаените движения на пътниците, които завързваха животните си за коловете и окачаха хамаците където свареха.

По мръкнало, когато пристигаха първите, тези места бяха просторни и спокойни, но осъмваха превърнати в пазарен площад: хамаци висяха окачени на всякаква височина, планинците спяха приклекнали, завързани кози злонравно врещяха, пляскаха и кукуригаха бойни петли в пъстри кошници, а планинските кучета дебнеха неми, обучени да не лаят поради рисковете на войната. Лоренсо Даса беше свикнал с тези несгоди, защото половината си живот бе кръстосвал пътищата на този край, та почти винаги сутрин откриваше стари познайници. Но за дъщеря му това бе една нескончаема агония. От мъка бе загубила апетит, пък и вечната воня на осолена багре^[3] съвсем доубиваше охотата й да яде, и ако не полудя от отчаяние, то бе само защото намираше утеха в спомена за Флорентино Ариса. Сигурна беше, че е попаднала в земята на забравата.

Друг постоянен ужас представляваше войната. Още от началото на пътуването се говореше за опасността да се натъкнат на патрули и мулетарите ги научиха как да разпознават от коя войска са, та да се държат по съответния начин. Често срещаха войници на коне, командувани от някой офицер, които набираха новобранци с ласо, ловейки ги като диви бичета както препускаха. Омаломощена от толкова страхотии, Фермина Даса бе забравила тази заплаха, която й се струваше по-скоро въображаема, отколкото реално надвиснала, докато една нощ патрул с неизвестна принадлежност не отвлече двама пътници от кервана и ги обеси на едно кампано^[4] на половин левга от бивака. Лоренсо Даса нямаше нищо общо с тях, но накара да ги свалят и погребат по християнски в знак на благодарност, че не бе го сполетяла същата съдба. И имаше защо. Нападателите го бяха събудили с дулото на пушка, опряно в корема му, а дрипавият им командир с лице, почернено със сажди, го бе осветил с някаква лампа и попита дали е либерал или консерватор.

— Нито едното, нито другото — отвърна Лоренсо Даса. — Аз съм испански поданик.

— Имате късмет! — каза командирът, козирувайки. — Да живее кралят!

Два дни по-късно се спуснаха в една слънчева долина, където бе разположено жизнерадостното селце Валедупар. Из дворовете се водеха боеве с петли, по улиците свиреха акордеони, препускаха ездачи с чистокръвни коне, отекваха ракети и камбани. Сковаваха кула за пиротехниката. Фермина Даса изобщо не забеляза веселието. Настаниха се в къщата на вуйчо й Лисимако Санчес, излязъл да ги посрещне на главния път начело на буйна кавалкада младежи родственици, яхнали най-расовите жребци в целия край, които ги поведоха из улиците на селото сред пукотевицата на фойерверки. Домът им се намираше на Главния площад, редом с колониалната църква, на няколко пъти разширявана. С просторните си, сенчести стаи и с лъхащия на греяно гуарапо^[5] коридор, който извеждаше към овощна градина, къщата имаше вид по-скоро на чифликчийска, отколкото на селска.

Щом разпрегнаха в конюшнята, салоните за гости запреливаха от безброй непознати роднини, които измъчваха Фермина Даса с нетърпимите си нежности, защото тя повече не можеше да обича никой друг на този свят; натъртена от ездата, умираща за сън и с разхлабен стомах, тя копнееше само за едно уединено, тихо кътче, където да се наплаче. Братовчедка й Илдебранда Санчес, две години по-голяма от нея и със същата царствена осанка, единствена разбра състоянието й още щом я видя, защото и тя изгаряше в жаравата на отчаяна любов. По мръкнало я заведе в спалнята, която бе приготвила за двете, и се почуди как още е жива с тия люти рани по задника. С помощта на майка си, блага жена, тъй приличаща на съпруга си, сякаш бяха близнаци, тя й приготви седяща вана и облекчи изгарящата болка с лапи от арника, а през това време гърмежите от пиротехническата кула разтърсваха къщата из основи.

Към полунощ гостите се разотидоха, народното веселие се разпиля на отделни по-малки и братовчедката Илдебранда даде на Фермина Даса нощница от фино хасе и й помогна да си легне в легло със снежнобели чаршафи и пухени възглавници, които на мига вселиха в нея неочаквания смут на блаженството. Когато най-сетне останаха сами в спалнята, Илдебранда пусна резето на вратата и извади изпод рогозката на кревата си плик, запечатан с червен восък и с емблемата на Националната телеграфна компания. На Фермина Даса й стигаше да види сияещото лукаво изражение на братовчедка си, за да покълне отново в паметта на сърцето й съкровеното ухание на белите гардении още преди да разтроши със зъби печата, и да остане до зори потънала в море от сълзи, причинени от единадесетте тайни телеграми.

Тогава разбра всичко. Преди да тръгнат на път, Лоренсо Даса бе допуснал грешката да извести с телеграма шурея си Лисимако Санчес, а той от своя страна бе препратил вестта до цялата голяма и заплетена рода, пръсната по многобройни села и пътища из областта. Така че Флорентино Ариса не само научи целия път, който изминаваха, но основа едно дълго братство от телеграфисти, за да проследява стъпките на Фермина Даса чак до последния заслон в Кабо де ла Вела. Това му позволи да поддържа с нея усилена кореспонденция още от пристигането й във Валедупар, където остана три месеца, до края на пътуването в Риоача, година и половина по-късно, когато Лоренсо Даса реши, че дъщерята най-сетне е забравила и могат да се връщат у дома. Може би той сам не осъзнаваше колко бе отслабнала бдителността му, залисан от ласкателствата на любезните роднини, които едва сега след толкова години изоставиха родовите предразсъдъци и го приеха с открито сърце като свой. Гостуването представляваше закъсняло помирение, въпреки че не това бе целта му. Наистина родът на Фермина Санчес се бе противил с цената на всичко тя да се омъжи за емигрант без потекло, дърдорко и грубиян, който никъде не се застояваше; и с тази негова търговия с планински мулета, която бе твърде проста, за да е чиста. Лоренсо Даса бе заложил всичко, защото любимата му беше най-ценената в този типичен за областта род: преплетено племе от храбри жени и мъже с нежно сърце и лесен нож, умопобъркани на тема чест. Но Фермина Санчес се заинати със сляпата решителност на забранената любов и се омъжи за него напук на семейството, толкова набързо и потайно, сякаш не го правеше от любов, а за да покрие с булото на ритуала някаква преждевременна грешка.

Двадесет и пет години по-късно Лоренсо Даса не си даваше сметка, че непримиримостта му към любовта на дъщерята бе неумолимо повторение на неговата собствена история, и се оплакваше от сполетялата го беда на същите шуреи, които някога го бяха отхвърлили и ругали. Обаче времето, което той губеше в жалби, дъщерята печелеше за любовта си. Докато той кастрираше млади бичета и укротяваше мулета из плодородните земи на шуреите си, тя се шляеше на воля с куп братовчедки, предвождани от Илдебранда Санчес, най-красивата и услужливата, чиято страст бе бъдеще към един мъж, двадесет години по-възрастен, женен и с деца, се задоволяваше само с погледи крадешком.

След продължителния престой във Валедупар продължиха пътуването в подножието на планината през разцъфнали поляни и плата като от блян и във всяко село ги приемаха като в първото — с музика и фойерверки, с нови братовчедки съзаклятнички и с неотменните послания в телеграфните станции. Скоро Фермина Даса разбра, че денят на пристигането й във Валедупар не беше нищо изключително, ами в този плодороден край всички дни на седмицата бяха за хората като празник. Гостите спяха, където ги завареше нощта, и се хранеха, където ги споходеше гладът, защото къщите бяха с разтворени врати и винаги имаше по някой свободен хамак, а на огъня — санкочо от три вида месо, в случай че някой пристигне преди телеграмата си, както почти винаги ставаше. Илдебранда Санчес придружи братовчедка си до края на пътуването, превеждайки я с бодрия си пулс през дебрите на кръвта до изворите на нейния произход. Фермина Даса се опозна, за първи път се почувствува господарка на себе си, почувствува се придружавана и закриляна и с пълни дробове вдишваше въздуха на свободата, който й възвърна покоя и желанието за живот. И до последните си години тя щеше да възкресява спомена за това пътуване, всеки път все по-близък и по-ярък поради изкривяванията на носталгията.

Една вечер се върна от разходка, поразена от разкритието, че човек може да бъде щастлив не само без любов, но и въпреки любовта. Това разкритие я смути, защото една от братовчедките й бе подслушала разговор на родителите си с Лоренсо Даса, който намекнал за идеята си да омъжи дъщеря си за единствения наследник на баснословното богатство на Клеофас Москоте. Фермина Даса го познаваше. Бе го виждала по площадите да разхожда съвършените си коне, наметнати с толкова богато извезани покривала, че приличаха по-скоро на одежди за литургия. Той беше елегантен и сръчен, имаше клепки на мечтател, които можеха да накарат и камъка да въздиша, обаче тя го сравни със спомена си за Флорентино Ариса, седнал под бадемите в градината, беден и кльощав, с книжка стихове в скута, и не откри и сянка на колебание в сърцето си.

През онези дни Илдебранда Санчес бълнуваше от щастие, защото бе ходила на врачка и бе потресена от ясновидството й. Уплашена от намеренията на баща си, Фермина Даса също отиде да се допита до нея. Картите показаха, че в бъдещето й няма никакви пречки за един дълъг и щастлив брак, и това предсказание й възвърна духа, защото тя не си и представяше, че голямото й щастие е възможно с друг мъж освен с нейния любим. Въодушевена от тази вяра, тя взе в свои ръце съдбата си. Така телеграфната кореспонденция с Флорентино Ариса престана да бъде концерт от илюзорни намерения и обещания и тръгна методична, практична и по-оживена от всякога. Определиха дати, договориха начини, обрекоха живота си на взаимната решимост да се оженят, без да се съветват с никого, веднага щом се срещнат където и да било и както и да било. Фермина Даса се смяташе така строго обвързана, че когато във Фонсека баща й позволи да отиде за първи път на бал за възрастни, тя счете за непочтено да приеме без съгласието на своя годеник. Същата вечер Флорентино Ариса играеше карти в хотела на час с Лотарио Тугут, когато му съобщиха, че спешно го викат на телеграфа.

Беше телеграфистът от Фонсека, който задържаше връзката чрез седем междинни станции, за да може Фермина Даса да поиска разрешение за бала. След като го получи, тя не се задоволи с простия утвърдителен отговор, ами поиска доказателство, че на другия край на линията действително предава Флорентино Ариса. По-скоро удивен, отколкото поласкан, той съчини следната парола: „Кажете й, че се кълна в коронованата богиня.“ Фермина Даса позна ответната парола и остана на първия си бал за възрастни до седем часа сутринта, когато трябваше набързо да се преоблече, за да не закъснее за утринна литургия. По това време на дъното на сандъка си тя пазеше повече телеграми и писма, отколкото й бе отнел баща й, и се бе научила да се държи като омъжена жена. Лоренсо Даса изтълкува тази промяна в поведението й като доказателство, че разстоянието и времето са я излекували от младежките й измишльотини, но не й продума за уговаряния от него брак. Отношенията им се бяха поизгладили и протичаха с официалната сдържаност, която тя бе наложила след изгонването на леля Есколастика. Това правеше съжителството им удобно и никой не би се усъмнил, че не се основава на взаимна обич.

През онези дни Флорентино Ариса й довери в писмата си, че твърдо е решил да извади за нея съкровището от потъналия галеон. Така си беше: идеята го бе осенила като полъх на вдъхновение в един слънчев ден, когато морето изглеждаше като покрито с алуминий поради невероятното количество риби, изкарани; на повърхността с лопен. Небето гъмжеше от птици, влудени от това изтребление, и рибарите трябваше да ги сплашват с греблата, за да не им оспорват плодовете от забраненото чудо. Употребата на лопен, който само замайваше рибите, бе забранена със закон още от колониално време, но рибарите продължаваха да го използуват и посред бял ден, докато не го замениха с динамита. Едно от развлеченията на Флорентино Ариса, докато Фермина Даса пътешествува, беше да наблюдава по кейовете как рибарите товарят в лодките си огромни мрежи зашеметени риби. В същото време банда хлапаци, които плуваха като акули, молеха любопитните да хвърлят монети във водата, за да ги вадят от дъното. Със същата цел хлапаците пресрещаха презокеанските кораби и изкусното им гмуркане бе описвано в безброй пътеписи в Съединените щати и в Европа. Флорентино Ариса ги познаваше открай време, още отпреди да срещне любовта, но никога не му бе минавало през ум, че те биха могли да извадят на повърхността съкровището от галеона. Идеята му хрумна именно този следобед и оттогава до завръщането на Фермина Даса, почти година по-късно, той имаше още една причина за бленуване.

Еуклидес, едно от децата плувци, само след десетминутен разговор се разпали колкото него от идеята за подводното изследване. Флорентино Ариса не му разкри истината за своето начинание, а само го разпита подробно за качествата му на гмуркач и мореплавател. Попита го дали може да се спусне на двадесет метра дълбочина, без да поема въздух, и Еуклидес отвърна — „да“. Попита го способен ли е сам да управлява индианска рибарска лодка в открито море, дори сред буря, без никакви други инструменти освен инстинкта си и Еуклидес отвърна — „да“. Попита го може ли да определи местоположението на дадена точка, намираща се на шестнадесет морски мили североизточно от най-големия остров на архипелага Сотавенто, и Еуклидес каза — „да“. Попита го способен ли е да плава нощем, ориентирайки се по звездите, и Еуклидес каза — „да“. Попита го съгласен ли е да го извърши за същата надница, която рибарите му плащат, като им помага в риболова, и Еуклидес отвърна — „да“, но с добавка от пет реала в неделните дни. Попита го умее ли да се брани от акулите и Еуклидес отвърна — „да“, защото знаел магически средства, с които ги сплашвал. Попита го способен ли е да пази тайна, дори да го сложат на уреда за изтезания в Двореца на Инквизицията, и Еуклидес отвърна — „да“, защото той на нищо не отговаряше с „не“, а умееше да казва „да“ така убедително, че не оставяше никакво място за съмнение. Накрая му представи точна сметка за разходите: наема за лодката, наема за греблото, цената на разрешителното за риболов, за да не заподозре никой истината за техните намерения. Освен това трябваше да му донесе храна, дамаджана с питейна вода, маслена лампа, дузина лоени свещи и един ловджийски рог, за да призоват за помощ в случай на беда.

Момчето беше към дванадесетгодишно, пъргаво и хитро, неуморен дърдорко, имаше тяло на змиорка, създадено сякаш да се проплъзва през люк. От живота на открито кожата му беше така загоряла, че човек трудно можеше да си представи истинския й цвят, а от това големите му жълти очи изглеждаха още по-блестящи. Флорентино Ариса веднага реши, че това е идеалният съучастник за авантюра от подобен мащаб, и двамата без повече приказки се впуснаха в нея още същата неделя.

Отплаваха от рибарското пристанище призори, добре заредени с всичко необходимо и главно с ентусиазъм. Еуклидес беше почти гол, само по плувки, както винаги си ходеше, а Флорентино Ариса — със сюртука, с мрачната шапка, с лачените обуща, с поетичната си връзка на яката и с една книга, за да се развлича, докато стигнат до островите. Още в първата неделя установи, че Еуклидес бе еднакво умел мореплавател и гмуркач и познаваше отлично природата на морето и всевъзможните железарии из залива. Можеше да разкаже с невъобразими подробности историята на всяка корабна черупка, разядена от ръждата, знаеше възрастта на всяка шамандура, произхода на всяка отломка, колко брънки е имала веригата, с която испанците са затваряли входа на залива. Опасявайки се да не се е досетил за целта на експедицията, Флорентино Ариса му зададе няколко коварни въпроса и установи, че Еуклидес изобщо и не подозира за съществуването на потопения галеон.

Откакто чу в хотела за първи път историята за съкровището, Флорентино Ариса започна да събира откъдето можеше сведения за миналото на галеоните. Узна, че „Сан Хосе“ не е сам на кораловото дъно. Всъщност той е бил флагманският кораб на флотата на Тиера фирме^[6] и е пристигнал тук след месец май 1708 година от прочутия панаир в Портобело, Панама, където бил натоварил част от съкровището си, триста сандъка сребро от Перу и Веракрус и сто и десет сандъка бисери, събрани и преброени на остров Контадора. Галеонът престоял тук един дълъг месец, изминал в денонощни народни веселия, докато натоварили останалата част от съкровището, предназначено да спаси от нищета кралство Испания: сто и шестнадесет сандъка изумруди от Мусо и Сомондоко, както и тридесет милиона златни монети.

Флотата на Тиера фирме се състояла поне от дванадесет плавателни съда с различни размери и потеглила от пристанището, ескортирана от добре въоръжена френска ескадра, която обаче не успяла да спаси експедицията от точните оръдейни изстрели на английската ескадра, командувана от капитан Чарлс Уагър, която ги причакала в архипелага Сотавенто, на излизане от залива. Така че „Сан Хосе“ не бе единственият потопен кораб, въпреки че нямаше никакво документирано сведение колко кораба са потънали и колко са успели да се измъкнат от огъня на англичаните. Но не можеше да има никакво съмнение, че флагманският кораб е бил потопен измежду първите с целия му екипаж и с капитана, останал докрай на мостика, и че именно този кораб е пренасял най-значителния товар.

Флорентино Ариса бе проучил пътя на галеоните по мореплавателските карти от онези времена и смяташе, че е определил мястото на корабокрушението. Излязоха от залива помежду двете укрепления на Бока Чика и след четиричасово плаване навлязоха във водите на архипелага, на чието коралово дъно можеха да се пипнат с ръка заспалите омари. Лекият ветрец, спокойното и прозрачно море предизвикваха у Флорентино Ариса чувството, че е собственото си отражение във водата. В края на залива, на два часа от главния остров, беше мястото на корабокрушението.

Заврял в погребалните си одежди под адското слънце, Флорентино Ариса нареди на Еуклидес да опита да се спусне на двадесет метра и да му донесе какъвто предмет намери на дъното. Водата беше тъй бистра, че го виждаше как се движи долу като измърсена акула сред сините акули, които се разминаваха с него, без да го докоснат. После го видя да изчезва в един коралов гъсталак и тъкмо когато помисли, че е невъзможно да има още въздух, чу гласа му зад гърба си. Еуклидес беше стъпил на дъното с вдигнати ръце, а водата му стигаше до кръста. Така че продължиха да търсят по-дълбоки места, все на север, плавайки над хладни мантараи, плашливи сепии и горички от мрачини, докато Еуклидес в един миг разбра, че само си губят времето.

— Ако не ми кажете какво искате да намеря, не знам как да ви го намеря — рече му той.

Но Флорентино Ариса не му го каза. Тогава Еуклидес му предложи да се съблече и да се гмурне с него, макар и само за да види това друго небе, под света, което представляваше кораловото дъно. Но Флорентино Ариса обичаше да казва, че бог е създал морето само за да се гледа през прозореца, и никога не се научи да плува. Малко по-късно следобедът се заоблачи, въздухът стана студен и влажен, смрачи се много бързо и трябваше да се водят по фара, за да стигнат до пристанището. Преди да навлязат в залива, видяха да минава съвсем близо презокеанският параход от Франция — запалил всичките си светлини, огромен и бял, той оставяше следа сякаш от пуканки и варен карфиол.

Така загубиха напразно три неделни дни, и щяха все така да си губят времето, ако Флорентино Ариса не бе решил да сподели тайната си с Еуклидес. Тогава той измени целия план на търсенето и потеглиха по някогашния канал на галеоните, който беше на повече от двадесет морски левги източно от мястото, предвидено от Флорентино Ариса. Почти два месеца по-късно в един дъждовен следобед Еуклидес се задържа дълго на дъното и лодката бе отнесена така далеч, че трябваше да плува половин час, докато я стигне, защото Флорентино Ариса не можа да я придвижи към него с греблата. Когато най-сетне се качи на борда й, Еуклидес извади от устата си и показа като доказателство за издръжливостта си два женски накита.

И тогава разказа такива чудесии, че Флорентино Ариса се закле да се научи да плува, та да се гмурка докъдето може само за да се увери със собствените си очи. Еуклидес разказа, че на онова място, само на осемнадесет метра дълбочина, имало толкова много древни платноходи, килнати сред коралите, че било невъзможно дори да се преброят, и били пръснати на такова обширно пространство, че погледът не ги обхващал. Разказа, че за най-голямо негово учудване нито една от всички ония черупки в залива, дето са още на вода, не е в такова добро състояние както потъналите кораби. Разказа, че имало много каравели с непокътнати и досега платна и че потъналите кораби се виждали на дъното тъй, сякаш са потънали със собственото си време и пространство, та и сега още са огрени от същото онова слънце в единадесет часа сутринта на 9 юни, събота, когато били потопени. Разказа, задъхвайки се от напора на собственото си въображение, че най-ясно се различавал галеонът „Сан Хосе“, чието име се виждало написано със златни букви на кърмата, но пък той бил най-засегнат от английската артилерия. Разказа, че видял в трапезарията октопод на повече от триста години, чиито пипала излизали през дулата на оръдията, но толкова бил пораснал, че за да го освободят, трябвало да се разглоби корабът. Разказа, че видял трупа на капитана, облечен във военната му униформа, да плава възнак над носа и че не се спуснал в трюма със съкровището, защото не му стигнал въздухът в дробовете. Ето ги доказателствата: една обица с изумруд, медальон с Богородица и верижка, проядена от селитрата.

Тогава вече Флорентино Ариса спомена за първи път на Фермина Даса за съкровището в едно писмо, което й изпрати до Фонсека малко преди завръщането й. Историята на потъналия галеон й беше известна, защото я беше чувала често от Лоренсо Даса, който бе загубил време и пари, за да убеди една компания на германски водолази да се сдружат с него за изваждане на потопеното съкровище. Той щеше да упорствува в начинанието, ако няколко членове на Академията по история не го бяха убедили, че легендата за потопения галеон е била измислена от някой вицекрал пират, който по този начин е прибрал урожая на Короната. Във всеки случай Фермина Даса знаеше, че галеонът се намира на двеста метра дълбочина, където никакво човешко същество не би могло да стигне, а не на двадесет метра, както казваше Флорентино Ариса. Но тя бе свикнала вече с поетичните му преувеличения, затова приветствува авантюрата с галеона като една от най-удачните. Но като продължи да получава в следващите писма нови, още по-фантастични подробности, написани така сериозно, както любовните му обещания, тя се принуди да сподели с братовчедка си Илдебранда опасението, че годеникът й халюцинира и трябва да е загубил разсъдъка си.

През тези дни Еуклидес беше извадил на повърхността толкова доказателства за своя мит, че вече не ставаше въпрос да се вадят разпилените сред коралите обици и пръстени, а да се основе голямо предприятие за изваждане на близо петдесетте кораба с баснословното съкровище в тях. Тогава стана това, което рано или късно трябваше да стане, а именно — Флорентино Ариса поиска помощ от майка си, за да доведе до успешен край начинанието си. На нея й стигаше да захапе метала на бижутата и да погледне срещу светлината стъклените камъни, за да разбере, че някой печели от наивността на сина й. Еуклидес се закле на колене пред Флорентино Ариса, че няма нищо мътно в сделката им, но следващата неделя не се вестна нито на рибарското пристанище, нито където и да било другаде.

Едничкото, което му остана от тази злополучна авантюра, бе любовното убежище при фара. Бяха се добрали дотам заедно с Еуклидес една нощ, когато буря застигна лодката им в открито море, и оттогава свикна да ходи следобед да разговаря с пазача на фара за неизброимите чудеса на земята и водата, които той знаеше. Така започна една дружба, надживяла многото превратности по света. Флорентино Ариса се научи да поддържа светлината на фара първо с наръчи дърва, после с масло, преди да стигне до нас електрическият ток. Научи се да я насочва и да я усилва с огледалата и няколко пъти, когато пазачът бе възпрепятствуван, той оставаше да бди от кулата над морските нощи. Научи се да познава корабите по сирените им, по светлините им на хоризонта и да улавя как нещо от тях стига до него в отговор на проблясванията на фара.

През деня удоволствието беше различно, особено в неделните дни. В квартала Лос Вирейес, където живееха богаташите от стария град, женският плаж бе отделен от мъжкия със зидана стена: единият — вдясно от фара, другият — вляво. Затова пазачът бе поставил един далекоглед и през него срещу едно сентаво можеше да се съзерцава женският плаж. Без да знаят, че са наблюдавани, госпожиците от обществото се стараеха да се показват колкото е възможно повече в банските си костюми с големи волани, платненките и шапките, които скриваха телата им почти колкото дрехите на улицата, само дето бяха по-малко привлекателни. Опасявайки се да не би мъжете от съседния плаж да ги прелъстят под водата, майките бдяха над тях от брега, седнали под жаркото слънце в плетени люлеещи се столове, облечени в същите рокли и със същите шапки с пера и чадърчета от органдин, с които бяха ходили на тържествена литургия. Всъщност през далекогледа не можеше да се види нищо по-възбуждащо, отколкото на улицата, но всяка неделя се струпваха много клиенти, които се блъскаха за телескопа само заради насладата да опитат киселите плодове зад чуждата ограда.

Флорентино Ариса бе един от тях, повече от скука, отколкото за удоволствие, но не заради тази допълнителна атракция се сприятели с пазача. Истинската причина беше, че когато Фермина Даса го пренебрегна и той прихвана треската на безразборните любови в усилията си да я замести, никъде другаде освен на фара не изживя толкова щастливи часове, нито намери по-добра разтуха за нещастието си. Това беше любимото му място. До такава степен, че години наред се мъчеше да склони майка си, а по-късно чичо си Леон XII да му помогнат да го купи. Защото тогава фаровете в Карибието бяха частна собственост и притежателите налагаха такса за вход в пристанището на всеки кораб според тонажа му. Флорентино Ариса мислеше, че това е единственият достоен начин да направи добра сделка с поезията, но нито майка му, нито чичо му мислеха така, а когато той можеше да го купи със собствени средства, фаровете вече бяха станали държавни.

Никоя от тези илюзии обаче не беше напразна. Легендата за галеона, а после откриването на фара облекчаваха раздялата с Фермина Даса и когато най-малко предчувствуваше, пристигна вестта за завръщането й. И наистина — след дълго пребиваване в Риоача Лоренсо Даса бе решил да се връщат. По това време морето беше неспокойно поради декемврийските пасати и старият платноход, единствен дръзнал да пътува, можеше да осъмне в пристанището, от което бе тръгнал, тласкан от насрещни ветрове. Така и стана. Фермина Даса се намъчи цяла нощ да повръща стомашен сок, вързана за койката на каютата, която приличаше на кръчмарски нужник не само заради угнетителната теснотия, но и заради вонята и задухата. Клатушкаха се толкова силно, че на няколко пъти й се стори, че каишите на койката ще се скъсат; от палубата се носеха на пресекулки мъчителни викове като на корабокрушенци, а тигърското хъркане на баща й от другата койка засилваше още повече ужаса й. За първи път от близо три години насам тя прекара безсънна нощ, без да помисли нито за миг за Флорентино Ариса, а той в същото време будуваше в хамака си зад магазинчето и броеше една по една вечните минути, оставащи до нейното пристигане. На разсъмване вятърът изведнъж стихна, морето се укроти и Фермина Даса разбра, че е спала въпреки морската болест, защото я събуди дрънченето на веригата на котвата. Тя откачи каишите и надникна през люка с надеждата да открие Флорентино Ариса в тълпата на пристанището, но видя магазиите на митницата сред палмите, позлатени от първите слънчеви лъчи, и прогнилите дъски на кея в Риоача, откъдето платноходът бе отплавал предишната вечер.

Денят премина като халюцинация — в същата къща, където бе прекарала до вчера, посрещайки същите гости, които я бяха изпратили снощи, разговаряйки за същите неща и замаяна от чувството, че изживява отново вече изживяна част от живота. Повторението беше толкова точно, че Фермина Даса се разтреперваше само при мисълта, че ще се повтори и пътуването с платнохода, споменът за което я изпълваше с ужас. Но единствената друга възможност да се върнат беше двуседмично пътуване с мулета по планинските чукари при още по-опасни условия от предишния път, защото нова гражданска война, избухнала в андинския щат Каука, се разпространяваше из карибските провинции. Така че в осем вечерта отново бе съпроводена до пристанището от същия шумен кортеж роднини, със същите сълзи на сбогуване и със същите вързопи с подаръци от последната минута, които не се побираха в каютата. В момента на отплаването мъжете от рода изпратиха платнохода със залп от стрелба във въздуха, а Лоренсо Даса им отвърна от палубата с пет изстрела на своя револвер. Потиснатото настроение на Фермина Даса скоро се разсея, защото през цялата нощ имаше попътен вятър, а морето ухаеше на цветя, което й помогна да се наспи добре, без да слага предпазните колани. Сънува, че отново вижда Флорентино Ариса, а той си свали лицето, което тя познаваше и което се оказа маска, но истинското му лице беше пак същото. Стана много рано, заинтригувана от загадъчния сън, и намери баща си в каютата на капитана да пие горчиво кафе с бренди — едното му око се бе изкривило от алкохола, но без никакъв признак на неувереност в завръщането.

Навлизаха в пристанището. Платноходът безшумно се плъзгаше през лабиринта от кораби, закотвени в заливчето до градския пазар, чиято воня се долавяше от няколко левги навътре в морето. Зората бе замъглена от ситен дъждец, който внезапно се изсипа в силен порой. Задежурил на балкона в телеграфната станция от тъмни зори, Флорентино Ариса разпозна платнохода, докато прекосяваше залива Лас Анимас с увиснали от дъжда платна и пусна котва пред кея на пазара. Предния ден бе чакал до единадесет сутринта, когато от една случайна телеграма разбра за закъснението на платнохода поради насрещни ветрове, а тази сутрин бе застанал на пост от четири часа. Продължи да чака, без да сваля поглед от лодките, които караха към брега малцината пътници, решили се да слязат въпреки бурята. Повечето от тях трябваше да изоставят на половината път заседналата лодка и се добраха до кея, прецапвайки през калта. В осем часа, след като напразно бяха чакали да спре дъждът, един черен хамалин, навлязъл до пояс във водата, пое Фермина Даса от борда на платнохода и я отнесе на ръце до брега, но тя беше толкова измокрена, че Флорентино Ариса не можа да я познае.

Тя самата не съзнаваше колко бе съзряла по време на пътешествието, докато не влезе в закрития дом и не се захвана веднага с героичната задача да го направи отново обитаем с помощта на Гала Пласидия, черната прислужница, която се върна от стария Квартал на робите веднага щом научи за завръщането им. Фермина Даса вече не беше едничкото дете, едновременно глезено и тиранизирано от бащата, а стопанка и господарка на една империя, потънала в прах и паяжини, която можеше да бъде възкресена само със силата на непобедимата любов. Тя не се обезсърчи, защото бе окрилена от такава воля, че се чувствуваше способна да помести целия свят. Същата вечер, докато пиеха, шоколад с питки в кухнята, баща й с ритуална тържественост й връчи пълномощията за управление на дома.

— Връчвам ти ключовете на твоя живот — каза и той.

Тя, навършила седемнадесет години, пое отговорността без вълнение и с пълното съзнание, че всяка педя извоювана свобода е в полза на любовта. На другия ден, след изпълнената с кошмарни сънища нощ, тя за пръв път се натъжи от завръщането, когато отвори балконската врата и отново видя печалния дъждец в градината, статуята на обезглавения герой, мраморната пейка, където Флорентино Ариса сядаше с книгата стихове. Тя вече не мислеше за него като за недостижимия годеник, а като за отредения съпруг, на когото изцяло принадлежеше. Усети колко тежеше напразно изгубеното време, откакто бе заминала, колко й струваше да оживее, колко любов й трябваше, за да обича мъжа си така, както бог повелява. Учуди се, че не е в градината, както бе седял толкова пъти въпреки дъжда, учуди се, че не е получила никакъв знак от него, поне като предчувствие, и внезапно я разтърси мисълта, че е умрял. Но веднага отхвърли лошата мисъл, защото в шемета на телеграмите от последните дни, преди наближаващото завръщане, бяха забравили да се уговорят как ще се свързват, когато тя си дойде.

Истината е, че Флорентино Ариса не беше сигурен дали се е върнала, докато телеграфистът от Риоача не потвърди, че се е качила в петък на същия платноход, който не пристигна предния ден поради насрещните ветрове. Така че в края на седмицата той взе да дебне за някакъв признак на живот в къщата им и чак в понеделник привечер забеляза през прозорците да се движи една светлинка, която скоро след девет часа угасна в спалнята с балкона. Не можа да спи, сполетя го същото гадене, което съсипваше първите нощи на любовта му. Трансито Ариса стана с първи петли, разтревожена, че синът й бе излязъл на двора в полунощ и още не беше се върнал. Отишъл бе на вълнолома, блуждаеше там и декламираше до съмнало любовни стихове срещу вятъра с лице, обляно в ликуващи сълзи. В осем сутринта той седна в Енорийското кафене, зашеметен от нощното бдение, и се помъчи да измисли по какъв начин да приветствува Фермина Даса с добре дошла. В този миг се почувствува разтърсен като от сеизмичен трус, който сякаш разкъса вътрешностите му.

Беше тя. Пресичаше площад Катедралата заедно с Гала Пласидия, която носеше пазарските кошници, и за първи път не беше с ученическата униформа. Бе станала по-висока отпреди, с по-определени черти и постегната, а красотата й бе избистрена от увереността на зрял човек. Плитката й отново бе пораснала, но не я носеше на гърба, а спусната през лявото рамо, и тази простичка промяна й бе ограбила и последната детска черта. Флорентино Ариса замръзна на мястото си, докато призрачното създание прекоси целия площад, без да отклонява поглед от пътя си. Но същата непреодолима сила, която го бе вцепенила, го застави след миг да се втурне подире й, когато тя зави зад ъгъла на катедралата и се изгуби сред оглушителната врява на търговските улички.

Следеше я, като се пазеше да не го забележи, и откри привичните жестове, изяществото, подранилата зрялост на съществото, което обичаше най-много в света и което за първи път виждаше в естественото му състояние. Удиви се с каква лекота си отваряше път през тълпата. Докато Гала Пласидия се блъскаше, кошниците й се заплитаха и трябваше да подтичва, за да не я изгуби, тя плуваше през уличното безредие в свое собствено пространство и време, без да се докосва до никого, като прилеп в тъмното. Често бе ходила на пазара с леля Есколастика, но все за разни дребни покупки, защото баща й лично се грижеше за снабдяването на дома не само с мебели и храна, но дори и за женските дрехи. И това първо самостоятелно излизане бе за Фермина Даса очарователно приключение, идеализирано от детските й мечти.

Не обърна внимание на подканите на шарлатаните, които й предлагаха нектара на вечната любов, нито на молбите на просяците, излегнати по входовете с димящите си язви, нито на престорения индиец, който искаше да й продаде опитомен крокодил. Направи дълга и подробна обиколка, без определена цел, като спираше да погледне едно-друго без припряност, просто да се наслади на душата на нещата. Влезе във всяка врата, където продаваха каквото и да било, и навсякъде намираше по нещо, което усилваше жаждата й за живот. С удоволствие вдишваше уханието на индийски троскот, лъхащ от сандъците със сукна, увиваше се в пъстри коприни, разсмя се от сърце, като се видя предрешена като същинска манола^[7], с гребените и ветрилото на цветя, отразена в огледалото с човешки бой на „Златната жица“. В колониала повдигна капака на тенекия с херинга в саламура, която й напомни вечерите на североизток, в Сан Хуан де ла Сиенага, когато беше съвсем малко момиченце. Дадоха й да опита кървавица от Аликанте с вкус на женско биле и тя, купи две парчета за закуска в събота, купи филета от, треска и шише ликьор от френско грозде. В магазина за подправки само за наслада на обонянието стри в длан няколко листа градински чай и риган, купи по шепа карамфил, зрънца анасон, джинджифил и хвойна и накрая си тръгна оттам, смеейки се до сълзи след толкова кихане от мириса на кайенски пипер. Във френската дрогерия, докато купуваше сапун „Рьоте“ и бензоева вода, й сложиха зад ухото от парфюма, който бе на мода в Париж, и й дадоха обезмирисяваща таблетка за след пушене.

Играеше си на пазаруване наистина, обаче нужните й неща тя купуваше без лутане, с увереност, която не допускаше мисълта, че го прави за първи път, защото беше със съзнанието, че не купува само за себе си, а и за него: дванадесет ярда лен за покривки на двамата, прохладен перкал за сватбените чаршафи, в които да осъмват и двамата, най-отбраното от всяка нещо, за да му се радват заедно в къщата на любовта. Тя умееше да отбива от цената, пазареше се изискано, с достойнство, за да се сдобие с най-доброто, и плащаше със златни монети, които продавачите пробваха само заради удоволствието да чуят звъна им на мрамора на тезгяха.

Флорентино Ариса я следеше очарован, наблюдаваше я със затаен дъх, блъсна се няколко пъти в кошниците на слугинята, която отвръщаше с усмивка на извиненията му, а Фермина Даса минаваше тъй близа до него, че той долавяше полъха на нейното ухание, и ако тя не го забеляза, не бе защото не можеше, а заради високомерната си походка. Изглеждаше му толкова красива, толкова пленителна и различна от обикновените хора, че се чудеше защо никой друг не се побърква като него от кастанетите на токчетата й на паважа и защо ничие друго сърце не се разтуптява от шушненето на воланите й, и защо целият свят не полудява от любов от развятата й плитка, от полета на ръцете й, от златото на смеха й. Не пропускаше нито един неин жест, нито един признак на характера й, обаче не се осмеляваше да се приближи от страх да не развали магията. Но когато тя се смеси с навалицата при Портала на писарите, той разбра, че рискува да изпусне случая, жадуван от години.

Фермина Даса споделяше мнението на съученичките си от колежа, че Портала на писарите е пагубна място, забранено, разбира се, за почтени госпожици. Представляваше покрита колонада срещу малък площад, на който чакаха наемните файтони и товарните коли, теглени от магарета, и където кипеше най-оживена и шумна амбулантна търговия. Името си мястото носеше от колониални времена, защото тук сядаха мълчаливите калиграфи, във вълнени жилетки и с черни ръкавели, които пишеха по поръчка, на цени за бедни, всякакви документи: паметни бележки за нанесени обиди, молби, юридически защитни речи, поздравителни или съболезнователни картички, любовни обяснения за всякакви възрасти. Разбира се, не от тях идваше лошата слава на това шумно тържище, а от амбулантните търговци, появили се в по-ново време, които предлагаха изпод тезгяха всякакви съмнителни стоки, пристигнали контрабандно с корабите от Европа — от неприлични картички и подмладяващи помади до прочутите каталонски презервативи с гребенчета от игуани, които трептяха в определения момент, или с цвете на края, което разтваряше листцата си по волята на потребителя. Фермина Даса, незапозната с предназначението на тази улица, влезе под колонадите, без да забележи къде попада, търсейки спасителна сянка от палещото слънце в единадесет сутринта.

Озова се в разгорещената врява на ваксаджии и продавачи на птици, антиквари, знахари, продавачки на сладкиши, които, надвиквайки гълчавата, хвалеха стоката си: ананасови пасти за голямо порасти, кокосови буклички за момиченца куклички, вкусни колачета за щури юначета. Но тя остана безразлична към надвикванията на продавачите, привлечена моментално от един книжар, който демонстрираше вълшебни мастила за писане: мастило, червено като кръв, мастило с печален нюанс за траурни вести, фосфоресциращо мастило за четене на тъмно, симпатично мастило, което се проявяваше, като се нагрее на пламък. Тя искаше да купи от всичките, за да си поиграе с Флорентино Ариса, да го стресне с остроумието си, но като изпробва няколко, реши да вземе само едно шише със златно мастило. После отиде при сладкарките, насядали зад големите стъклени кълба, и купи по шест сладкиша от всеки вид, като ги посочваше с пръст през стъклото, защото не можеше да надвика врявата: шест ангелски къдрички, шест пастички с млечен крем, шест сусамки, шест гевречета с юка, шест шоколадови дяволчета, шест буклички с бяло сладко, шест царски хапки с кокосово мляко, по шест от това и от онова и ги поставяше в кошницата на слугинята с неповторимо изящество, напълно далечна за досадните рояци мухи, кръжащи над сиропите, чужда на непрестанния грохот, чужда на маранята от кисела пот, трептяща в смъртоносната жега. От омаята я пробуди една засмяна негърка с шарен парцал на главата, закръглена и красива, като й поднасяше триъгълно парче ананас, набучено на върха на касапски нож. Тя го пое, лапна го цялото и както му се наслаждаваше с поглед, зареян из навалицата, внезапно стресване я закова на място: зад гърба си, тъй близо до ухото, че само тя можеше да го долови в гълчавата, бе чула гласа:

— Това не е подходящо място за една коронована богиня.

Тя обърна глава и видя на две педи от очите си неговите ледени очи, мъртвешки бледото лице, вкаменените от страх устни, същите, каквито ги бе видяла в тълпата след коледната литургия първия път, когато той пак бе застанал толкова близко до нея, но за разлика от тогава сега тя не почувствува разтърсването на любовта, а бездната на разочарованието. В един миг й се разкри величината на собствената й заблуда и тя ужасена се запита как е могла да гради толкова време и тъй безпощадно към себе си подобна химера в своето сърце. Можа само да помисли: „Господи, горкият човек!“ Флорентино Ариса се усмихна, понечи да каже нещо, понечи да тръгне след нея, но тя го изличи от живота си с едно махване на ръката.

— Не, моля ви — каза му тя. — Забравете това.

Същия ден, докато баща й спеше следобедния си сън, тя изпрати по Гала Пласидия писмо от два реда: „Днес, като Ви видях, разбрах, че всичко между нас е само илюзия.“ Слугинята занесе също така телеграмите му, стиховете, изсушените камелии и поиска от него да върне писмата и подаръците, които тя му бе изпращала: молитвеника на леля Есколастика, листата от нейния хербарий, квадратния сантиметър от расото на свети Петър Клаверски, медальоните с ликове на светци, плитката от петнадесетгодишната й възраст с копринената панделка от ученическата униформа. В последвалите дни, на границата на лудостта, той й написа безброй отчаяни писма и причакваше слугинята, за да й ги предаде, но слугинята изпълняваше категоричното нареждане да не взима нищо друго освен върнатите подаръци. Тя настоя така упорито, че Флорентино Ариса изпрати всички, с изключение на плитката, която нямаше да върне, докато Фермина Даса не се съгласи да я получи лично, за да поговорят ако ще за един миг само. Но не го постигна. Опасявайки се синът й да не вземе някое фатално решение, Трансито Ариса пренебрегна гордостта си и помоли Фермина Даса за любезността да й отдели пет минути. Фермина Даса я прие за миг на терасата на къщата си, без да я покани да влезе и без да прояви и най-малката слабост. Два дни по-късно, след дълъг спор с майка си, Флорентино Ариса откачи от стената на стаята си прашната стъклена поставка, на която бе сложил плитката като свещена реликва, и самата Трансито Ариса я върна в кадифената й кутийка, извезана със сърма. Флорентино Ариса никога повече не намери сгоден случай да види Фермина Даса насаме, нито да поговори насаме с нея в толкова многото срещи през тъй дългия им живот и чак след петдесет и една години, девет месеца и четири дни в първата й вечер на вдовица повтори клетвата си във вечна вярност и любов завинаги.