Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 5

Гвардеец Пим въведе Екатерин във величественото централно преддверие. Тя със закъснение се зачуди дали не е трябвало да мине през служебния вход, но при обиколката им отпреди две седмици Воркосиган не й беше показал къде е. Пим й се усмихваше с обичайното си дружеско чувство, така че може и да не беше сбъркала.

— Мадам Ворсоасон. Добре дошли, добре дошли. Какво мога да направя за вас?

— Трябва да говоря по един въпрос с лорд Воркосиган. Не е нещо важно, но си помислих, че ако е тук и не е зает…

— Ако не се лъжа, той още е горе, мадам. Ако бъдете така добра да изчакате в библиотеката, веднага ще го доведа.

— Знам пътя, благодаря — побърза да каже тя, предугаждайки желанието му да я ескортира до библиотеката. — О, чакайте… ако още спи, моля не го… — Но Пим вече се качваше по стълбите.

Тя поклати глава и тръгна към библиотеката. Гвардейците на Воркосиган изглеждаха впечатляващо ентусиазирани, енергични и привързани към господаря си, трябваше да го признае. И удивително сърдечни към посетителите.

Зачуди се дали в библиотеката се пазят някои от онези прекрасни стари ръчно илюстрирани книги за билките, печатани в периода на Изолацията, и дали не би могла да заеме… тя се закова на място. В стаята имаше някой — един нисък дебел тъмнокос млад мъж седеше пред комтабло, което изглеждаше съвсем не на място сред приказните антики. Над видплочата се въртеше серия от цветни диаграми. Той вдигна поглед при звука от стъпките й по паркета.

Екатерин се ококори. „При ръст като моя — беше се оплакал лорд Воркосиган — ефектът е направо страховит.“ Но страховита беше не толкова прекомерната мека плът, а приликата с… каква дума използваха при клонингите, с първообраза му, — която беше наполовина погребана под… защо първото определение, дошло й наум, беше „бариера от плът“? Очите му бяха със същия наситен сив цвят като на Майлс… като на лорд Воркосиган, но изражението им беше сдържано и някак нащрек. Носеше черни панталони и черна риза, а шкембето му стърчеше от разкопчано елече в селски стил, чийто зелен цвят беше отстъпка пред пролетното време навън, макар зеленото да беше толкова тъмно, че почти се сливаше с черното.

— О, вие трябва да сте лорд Марк. Съжалявам — реагира спонтанно тя на бдителността в погледа му.

Той се облегна назад и вдигна пръст към устните си — жест, типичен за лорд Воркосиган — но после го спусна към двойната си брадичка и я стисна между палеца и показалеца си в демонстративна вариация на оригинала, която явно си беше лично негова.

— Аз, от друга страна, не съжалявам, дори напротив.

Екатерин се изчерви смутено.

— Нямах предвид… не исках да се натрапвам.

Веждите му литнаха нагоре.

— Вие знаете кой съм аз, нещо, което, за съжаление, не мога да кажа за себе си по отношение на вас, милейди. — Гласът му много приличаше на братовия му, може би беше съвсем мъничко по-плътен. Акцентът му беше странна смесица — нито изцяло бараярски, нито изцяло галактически.

— Не „милейди“, просто „мадам“. Екатерин Ворсоасон. Извинете. Аз съм… работя за брат ви като парков консултант. Дойдох да го попитам какво иска да направим с клена, който ще отсечем. Органична тор, дърва за огрев… — Тя махна към незапалената камина от бял мрамор. — Или просто да го продам за дървен материал.

— Клен значи. Това трябва да е някой вид със земен произход, нали?

— Ами да.

— Аз ще взема каквото не му трябва на него.

— Къде… бихте искали да го доставим?

— В гаража. Там ще е подръка.

Тя си представи купчината клони в средата на безупречния гараж на Пим.

— Дървото е доста голямо.

— Още по-добре.

— Вие занимавате ли се с градинарство… лорд Марк?

— Ни най-малко.

Определено несвързаният им разговор бе прекъснат от тежки стъпки, последвани от гвардеец Пим, който подаде глава през вратата и обяви:

— Милордът ще слезе след няколко минутки, мадам Ворсоасон. Каза да ви помоля да не си тръгвате. — После добави с поверителен тон: — Снощи имаше пристъп, така че тази сутрин се справя малко по-бавно от обичайното.

— О, боже! И го мъчи такова главоболие след това. Не бива да го притеснявам преди да си е изпил болкоуспокояващите и кафето. — Тя се обърна към вратата.

— Не, не! Седнете, мадам, седнете, моля ви. Милорд много ще ми се разсърди, ако не изпълня нареждането му. — Пим, усмихнат притеснено, я подкара настойчиво към един стол. Екатерин неохотно седна. — Точно така. Добре. Не мърдайте. — Задържа поглед върху нея за още няколко секунди, сякаш да се увери, че няма да хукне към вратата, после излезе. Лорд Марк го проследи с поглед.

Не беше предполагала, че лорд Воркосиган е от онези стари вори, които замерят прислугата си с ботуши при всяко опущение, но Пим наистина изглеждаше притеснен, така че кой знае? Огледа се и установи, че лорд Марк се е облегнал назад, допрял е пръстите на двете си ръце и я наблюдава любопитно.

— Пристъпи… — повтори подканящо той.

Тя го зяпна на свой ред, без да има и най-малка представа за какво я пита.

— От тях има ужасен махмурлук на следващия ден, нали знаете.

— Бях разбрал, че са го излекували. Не е ли така?

— Излекували? Не, поне ако съдя от пристъпа, на който присъствах. Но можел да ги контролира, според думите му.

Очите му се присвиха.

— И, ъъ… къде наблюдавахте въпросното представление?

— Пристъпа ли? Но пода на гостната ми, ако трябва да бъдем точни. В стария ми апартамент на Комар — почувства се длъжна да обясни тя при погледа, който й хвърли лорд Марк. — Запознахме се, докато той работеше по последния си случай там.

— Явно. — Огледа я от главата до петите, като задържа очи на вдовишкото й облекло. Какъв ли… разбор й правеше?

— Има едно малко устройство като слушалки, което са му направили лекарите и което отключва като спусък пристъпите по негов избор. — Зачуди се дали снощният е бил предизвикан, или пак е изчакал твърде дълго и е трябвало да изтърпи по-тежкия, спонтанен вариант. Твърдеше, че си е взел поука, но…

— Пропуснал е да ме уведоми за всичките тези подробности, кой знае защо — промърмори лорд Марк. Една странно лишена от веселие усмивка прекоси лицето му и изчезна също толкова бързо. — А обясни ли ви как се е сдобил с пристъпите?

Вниманието, с което я следеше, ставаше все по-настойчиво. Екатерин затърси трескаво правилното равновесие между истината и дискретността.

— Страничен ефект при криосъживяване, така ми каза. Веднъж видях белезите от иглената граната по гърдите му. Има късмет, че е жив.

— Хм. А дали е споменал и факта, че по времето, когато се сблъска с гранатата, се опитваше да спаси нещастния ми задник?

— Не… — Тя се поколеба, защото не знаеше как точно да тълкува предизвикателно вирнатата му брадичка. — Мисля, че няма право да говори свободно за своята… своята бивша кариера.

Той се усмихна бегло и потропа с пръсти по комтаблото.

— Брат ми има лошия навик да редактира действителността във версия, която най-добре да пасне на публиката му, ако разбирате какво искам да кажа.

Екатерин разбираше защо лорд Воркосиган мрази да показва каквато и да било слабост. Дали лорд Марк се беше разсърдил за нещо? Защо? Трескаво затърси някаква по-неутрална тема на разговор.

— Значи го наричате брат, а не първообраз?

— Зависи от настроението ми.

В този момент обектът на разговора им пристигна и това сложи край на темата. Лорд Воркосиган беше с един от хубавите си сиви костюми и с лъснати полуботуши, косата му беше гладко вчесана и все още влажна, а лекият аромат на одеколона му се подсилваше от затоплената му от душа кожа. Това спретнато впечатление за сутрешна енергия за съжаление се разваляше от сивкавото му лице и подпухналите му очи, така че общият ефект напомняше на труп, който е бил съживен и наконтен като за парти. Той успя да прати една мъртвешка усмивка на Екатерин и един подозрителен поглед с присвити очи към клонирания си брат, после се настани вдървено в един фотьойл помежду им и каза:

— Уф!

Изглеждаше ужасно, точно както през онази сутрин на Комар, само без кървавите петна по дрехите и завяхващите ожулвания по китките.

— Лорд Воркосиган, изобщо не е трябвало да ставате от леглото!

Той махна немощно с ръка, което можеше да означава както съгласие, така и несъгласие с думите й. После се появи Пим. Носеше поднос, върху който се крепяха каничка с кафе, чаши и покрит с шарена кърпа панер, от който се носеше интригуващо ухание на прясно изпечен хляб с подправки. Екатерин гледаше очаровано как Пим налива кафе в първата чаша и свива пръстите на господаря си около нея. Лорд Воркосиган отпи, пое си въздух — изглеждаше така, сякаш беше първото му вдишване за днешния ден — после отпи отново, вдигна глава и примигна.

— Добро утро, мадам Ворсоасон. — Гласът му вече не звучеше толкова глухо.

— Добро утро… о… — Пим й наля чаша кафе преди да е успяла да го спре. Лорд Марк махна диаграмите от комтаблото, добави в чашата си захар и сметана и заразглежда брат си с нескрит интерес. — Благодаря — каза Екатерин на Пим. Надяваше се Воркосиган да е изпил болкоуспокояващите си още в леглото — изглежда, наистина го беше направил, ако се съдеше по благоприятната и бърза промяна в цвета на лицето му и по това, че вече не се държеше като човек, който се бои, че главата му ще се катурне в скута при първото по-рязко движение.

— Рано сте станали — й каза Воркосиган.

Тя понечи да му припомни колко е часът, но в последния момент реши, че може би идеята не е добра.

— Не можах да спя от вълнение, че започвам първия си професионален проект. Работниците вече пристигнаха — навиват чимовете и събират тераформираната почва. Всеки момент ще дойдат и хората, които ще пресадят дъба. Реших да ви попитам дали ще искате клена за дърва за камината или за органична тор.

— Дърва за камината. Определено. От време на време я палим с дърва, когато решим да демонстрираме колко сме архаични — бетанските гости на майка ми остават направо изумени, — а да не забравяме и празничните огньове по време на Зимния празник. В задната градина има един куп. Пим ще ви покаже къде е.

Пим кимна.

— Аз вече си дадох заявката за листата и каквото друго остане — вметна лорд Марк. — За Енрике.

Лорд Воркосиган сви рамене и вдигна ръка, сякаш да се защити от нещо.

— Това си е между теб и осемте ти хиляди малки приятелки.

Лорд Марк, изглежда, не намери тази неясна реплика за странна, а само кимна в смисъл на „благодаря“. След като, макар и неволно, беше вдигнала работодателя си от леглото след тежка нощ, Екатерин се зачуди дали няма да е неучтиво, ако си тръгне веднага. Може би трябваше да остане поне колкото да изпие една чаша от кафето на Пим.

— Ако всичко мине добре, още утре можем да започнем с изкопните работи — добави тя.

— А, добре. Ципис обясни ли ви как да се сдобиете с разрешителните за прикачване към водоснабдителните и енергопреносните мрежи?

— Да, вече направих постъпки. И научих за инфраструктурата на Ворбар Султана много повече, отколкото очаквах.

— Тя е много по-стара и странна, отколкото би си помислил човек. Трябва някой път Дру Куделка да ви разкаже как са избягали през каналите, след като се сдобили с главата на Претендента. Може би на вечерята, която организирам, ще я придумам да разкаже.

Лорд Марк подпря лакът на комтаблото, загриза кокалчетата на ръката си и потри разсеяно гърло.

— По всичко личи, че другата седмица, смятано от утре, ще мога да събера всички на вечеря — добави лорд Воркосиган. — На вас ще ви бъде ли удобно?

— Мисля, че да.

— Добре. — Той се размърда неспокойно и Пим побърза да му налее още кафе. — Съжалявам, че пропуснах началото на работата. Наистина смятах да дойда и да погледам заедно с вас. Грегор ме прати в провинцията преди два дни със задача, която се оказа твърде необичайна, и успях да се прибера едва късно снощи.

— Да, за какво беше цялото това бързане? — попита лорд Марк. — Или е имперска тайна?

— Не, за съжаление. Всъщност целият град вече говори. Може пък това да отклони вниманието от случая Ворбретен. Макар да не съм сигурен, че може да се нарече точно секс скандал. — Изкриви лице в отвратена гримаса и продължи: — Грегор ми каза: „Ти си наполовина бетанец, Майлс, така че си най-подходящият от ревизорите да се оправиш с това“. А аз казах: „Благодаря ви, сир“.

Спря, колкото да отхапе от сладкия хляб с подправки и да отпие поредната голяма глътка кафе, после продължи по темата:

— На граф Вормюир му хрумнала гениална идея как разреши демографския проблем в окръга си. Или поне той така си мислел. Чу ли вече за последните разгорещени демографски кавги между окръзите, Марк?

Лорд Марк махна отрицателно с ръка и посегна към панера с хляба.

— През последната година не съм следил бараярската политика.

— Този въпрос датира от по-отдавна. Една от първите реформи, които баща ми направи, докато беше регент, засягаше именно демографията — успя да наложи всеобщи и опростени правила за това как обикновените граждани мога да сменят местожителството си по окръзи и да полагат клетва пред новия си граф, която обезсилва тази пред стария. Тъй като всеки от шейсетте графа се опитваше да привлече население в окръга си за сметка на своите колеги по титла, баща ми успя някак да прокара предложението си през Съвета, макар че в същото време всеки от членовете му се стараеше да попречи на собствените си поданици да го напускат. Всеки граф се ползва с голяма свобода как да управлява окръга си, как да съставя окръжното си правителство, какви данъци да налага, как да развива икономиката си, какви подобрения да прави за поданиците си, каква партия ще им натрапи — Консервативната, Прогресивната, или някаква своя, като онзи полуидиот Ворфолс от южното крайбрежие, и така нататък и така нататък. Ако питаш майка ми, окръзите са шейсет различни социополитически блюда с културен миш-маш. Аз бих добавил и икономически.

— Тази част съм я проучвал — съгласи се лорд Марк. — От значение е, когато решавам къде да вложа инвестициите си.

Воркосиган кимна.

— На практика новият закон дава на всеки имперски поданик правото да смени окръга, вместо да гласува за местното правителство с надеждата за подобрения. Вечерта, след като законът беше утвърден, родителите ми пиха шампанско, а майка ми се хилеше доволно дни наред. Трябва да съм бил някъде на шест, защото помня, че тогава вече живеехме тук. Дългосрочният ефект, както можете да си представите, беше чиста проба биологическо състезание. Граф Ворпросветен прави така, че хората му да живеят добре, окръгът му съответно нараства, както и печалбите му. Неговият съсед граф Ворглупак прави точно обратното и в резултат губи хора като пробита торба и печалбите му спадат. И, забележете, никой от колегите му не му съчувства, защото неговата загуба е печалба за тях.

— Аха — кимна Марк. — А окръг Воркосиган от кои е — от печелещите или от губещите?

— Нито едното, нито другото, струва ми се. Открай време губим хора, привлечени от възможностите, които предлага Ворбар Султана. А и дяволски много верноподаници последваха вицекраля на Сергияр миналата година. От друга страна, Окръжният университет и новите колежи и медицински комплекси в Хасадар привличат немалко нови поданици. Както и да е, граф Вормюир от доста време насам е губещ в тази демографска надпревара. Така че измислил решение, което според него било изключително прогресивно и лично — аз бих казал, твърде лично — изстрадано.

Чашата на Екатерин беше празна, но тя бе изгубила всякакво желание да си тръгва. Можеше да слуша лорд Воркосиган с часове, когато разказваше така. Беше си върнал живеца и енергията и разказът искрено го забавляваше.

— Вормюир — продължи Воркосиган — си купил трийсет утробни репликатора, наел от странство няколко техници, които да работят с тях, и започнал, ъъ, да си произвежда собствени поданици. Негови собствени детски ясли, но с един-единствен донор на сперма. Познайте кой.

— Вормюир? — предположи Марк.

— Той и никой друг. На същия принцип като харемите, предполагам. Само че по-различно. О, и му отглеждат в репликаторите само момиченца, засега поне. Децата от първото люпило са почти двегодишни. Видях ги. Толкова са сладки накуп, че чак страх да те хване.

Очите на Екатерин се разшириха при представата за цял гръмовен взвод от малки момиченца. Ефектът сигурно напомняше на детска градина… или, в зависимост от децибелите, на момичешка граната. „Винаги съм искала да имам дъщери.“ Не само една, много — сестрички, каквито тя самата никога не беше имала. „Вече е твърде късно.“ Нито една за нея, десетки за Вормюир — ама че свиня, не беше честно! Смутено си помисли, че би трябвало да изпитва гняв, а чувствата й по-скоро приличаха на разлютена завист. А жена му какво ли… чакай малко. Тя свъси вежди.

— А откъде взима яйцеклетките? От графинята?

— Това всъщност е другият малък законов проблем в цялата бъркотия — ентусиазирано продължи Воркосиган. — Графинята, която има четири свои… и негови… собствени деца на училищна възраст, не пожелала да има нищо общо с това. Даже спряла да му говори и се изнесла. Един от гвардейците му споделил с Пим — много поверително, — че последния път, когато графът се опитал да си издейства, ъъ, брачна визита при нея и заплашил да разбие вратата й, тя го заляла с кофа вода през прозореца — било през зимата — и го предупредила, че лично ще го стопли с плазмената си пушка, ако не се разкара. После метнала по него и кофата, с думите, че щом толкова си пада по пластмасови контейнери, да иде при някой от тях и да го използва по предназначение. Правилно ли съм разбрал, Пим?

— Не със същите думи, но достатъчно близко по смисъл, милорд.

— Уцелила ли го е? — попита заинтригувано Марк.

— Да — каза Пим, — и двата пъти. Доколкото разбрах, имала отличен мерник.

— Предполагам, че това е придало убедителност на заплахата с плазмената пушка.

— От професионална гледна точка, когато си на мушка, един нападател с лош мерник е много по-опасен. Гвардейците на графа все пак го убедили да се откаже.

— Отклонихме се. — Воркосиган се ухили. — А, благодаря ти, Пим. — Гвардеецът не се нуждаеше от друго подканяне и любезно сипа още кафе на господаря си, след което напълни отново чашите на Марк и Екатерин.

Воркосиган продължи:

— В окръжната столица на Вормюир има частна репликаторна клиника, която от няколко години отглежда бебета за по-заможните граждани. Когато една двойка се запише за тази услуга, техниците обикновено взимат по повече от една яйцеклетка от жената, тъй като това е по-сложната и по-скъпа част от процедурата. Резервните яйцеклетки се държат замразени известно време и ако никой не ги поиска дотогава, просто се изхвърлят. Или поне така би трябвало да бъде. Граф Вормюир се сетил как хитро да си спести допълнителни разходи. Накарал техниците си да събират всички жизнеспособни яйцеклетки веднага след изхвърлянето им. С тази част от схемата си беше особено горд, докато ми обясняваше как стоят нещата.

Виж, това наистина беше ужасяващо. Ники беше роден по стария начин, но можеше и да не бъде така. Ако Тиен беше проявил здрав разум или ако тя не се беше увлякла по романтично-драматичната тръпка на телесното раждане, може би щяха да изберат утробния репликатор. Представи си как научава, че дъщеричката, по която копнее отдавна, понастоящем е собственост на ексцентрик като Вормюир…

— А онези жени знаят ли? — попита Екатерин. — Тези, чиито яйцеклетки са били… може ли да се каже, че са били откраднати?

— В началото не са знаели. Но отнякъде изтекла информация, плъзнали слухове и в резултат императорът се видя принуден да прати най-новия си ревизор да разследва случая. — Той й се поклони, без да става от фотьойла. — Колкото до това дали би могло да се нарече кражба… Вормюир твърди, че не е в нарушение на нито един бараярски закон. И го твърди доста самодоволно. Тия дни ще се консултирам с няколко от имперските адвокати на Грегор и ще се опитам да разбера дали наистина е така. Ако беше станало на колонията Бета, досега да са го провесили на първото дърво, заедно с техниците му за компания, но, разбира се, на Бета той никога не би успял да стигне толкова далеч.

Лорд Марк се размърда на стола си.

— И колко малки момиченца има Вормюир досега?

— Осемдесет и осем, плюс още трийсет, които са в репликаторите. Плюс първите си четири. Сто двайсет и две деца за онзи идиот и нито едно за… както и да е, наредих му със силата на Императорския глас да не зарежда репликаторите с нови ембриони, докато Грегор не се произнесе по въпроса. Вормюир беше склонен да протестира, но аз му посочих, че понеже репликаторите му така и така са заети и ще си останат заети през следващите седем-осем месеца, възбраната няма да го ощети съществено. Това му затвори устата, но човекът отиде да се консултира със собствените си адвокати. А аз се качих на совалката за Ворбар Султана, докладвах на Грегор и се прибрах да си легна.

Беше пропуснал да спомене за пристъпа си, забеляза Екатерин. Тогава защо Пим беше насочил вниманието й върху него?

— Трябва да има някакъв закон — каза лорд Марк.

— Трябва — отвърна брат му, — но няма. Това тук е Бараяр, не забравяй. Да пренесем цялото бетанско законодателство на местна почва ми звучи като рецепта за революция, а и много от специфичните им закони просто са неприложими за Бараяр. Съществуват още десетина галактически кодекси, които третират този въпрос, освен бетанския. Когато снощи си тръгнах за вкъщи, оставих Грегор да си мърмори нещо за назначаването на специална комисия, която да ги проучи и да препоръча някой от тях за одобрение от Съвета. И аз съм включен като наказание за греховете си. Мразя комисиите. Предпочитам йерархията в управлението, там поне всичко е ясно.

— Само ако си на върха й — суховато отбеляза лорд Марк.

Лорд Воркосиган махна язвително с ръка в знак, че признава обвинението.

— Ами, да.

Екатерин попита:

— Но дали ще можете да притиснете Вормюир с един нов закон? Не е ли нарушението му, хм… със задна дата?

Лорд Воркосиган се ухили, после пак стана сериозен.

— Точно в това е проблемът. Трябва да го заковем по някой съществуващ вече закон, който да извъртим така, че да ни свърши работа, иначе току-виж се появили последователи на идеята му. И в същото време да прокараме новия закон, каквато и форма да приеме накрая, през графския и министерския законодателни органи. Не можем да се позовем на обвинение в изнасилване — прегледах всички технически дефиниции и просто няма как да ги разтеглим достатъчно.

Лорд Марк разтревожено попита:

— Малките момиченца изглеждаха ли малтретирани или недохранени?

Лорд Воркосиган му хвърли един доста рязък поглед.

— Не съм експерт като тебе по грижите за дребни момиченца, но ми се сториха в отлично състояние. Здрави… шумни… крякаха и се кискаха непрекъснато. Вормюир ми каза, че е осигурил на всеки шест деца по две гледачки, работели на смени. Освен това ми обясни как възнамерявал да направи икономии, като възложи на по-големите да се грижат за по-малките, в далечна перспектива, което ми прозвуча като твърде обезпокоителен намек за дългосрочността на генетичното му предприятие. Не можем да го пипнем и по параграфа за робството, защото на практика всички те са негови дъщери. А и идеята за кражба на яйцеклетките също търпи критика при настоящата законова уредба. — После добави раздразнено: — Бараярци!

Клонираният му брат го изгледа особено. Екатерин предпазливо каза:

— Според бараярското обичайно право, когато едно семейство от ворската каста бъде разделено поради смърт или други причини, дъщерите отиват при майката или при рода й, а синовете — при бащата. Тези момичета не принадлежат ли по право на майките си?

— Сетих се и за това. Дори да оставим настрана факта, че Вормюир не е женен за никоя от тях, подозирам, че много малко от майките ще поискат да припознаят момичетата, а всичките без изключение ще останат дълбоко потресени и разстроени.

Екатерин не беше съвсем съгласна с първата част от аргумента му, но втората описваше съвсем точно евентуалната реакция на жените.

— А дори ако принудим семействата на майките да приемат децата, това с нищо няма да засегне Вормюир. Окръгът му пак ще може да се похвали със сто и осемнайсет момиченца в повече, а той дори ще си спести разходите по изхранването им. — Остави на подноса преполовената филия и се намръщи. Лорд Марк си взе втора, не, трета порязаница хляб и я загриза на малки хапки. Възцари се мрачно мълчание.

Веждите на Екатерин се свъсиха замислено.

— От думите ви излиза, че Вормюир е силно загрижен да прави икономии, по един или друг начин. — Ники отдавна се беше родил, когато тя за пръв път се бе запитала дали Тиен не беше настоял да прибягнат до старомодния начин само защото той е далеч по-евтин. „Така не се налага да чакаме, докато съберем достатъчно пари, за да си го позволим“ — беше звучало като разумен аргумент в нетърпеливите й уши. Действията на Вормюир изглеждаха колкото генетично, толкова и икономически мотивирани — крайната цел беше просперитет за окръга му, а следователно и за него. Този техно-харем бе предназначен да осигури допълнителни данъкоплатци в бъдеще, наред със съпрузите, които той, без съмнение, се надяваше да привлече, и чиито данъци щяха да подсладят живота му на старини. — На практика момичетата са признати незаконни дъщери на графа. Сигурна съм, че някъде четох… в периода на Изолацията незаконните дъщери на императора и окръжните графове не са ли имали право на зестра от високопоставения си баща? И се е изисквало някакъв вид императорско разрешение… зестрата е била един вид знак за законно припознаване на момичето. Обзалагам се, че професорката ще знае всички исторически подробности, включително и случаите, когато зестрата е трябвало да бъде изтръгната насила. Едно императорско разрешение не е ли на практика императорска заповед? Би ли могъл император Грегор да определи… голям размер на зестрите, платими от граф Вормюир?

— О! — Лорд Воркосиган се облегна назад и очите му се разшириха доволно. — Аха! — Зла усмивка се плъзна за миг по лицето му. — Произволно голям всъщност. О… ама че… — Той я погледна. — Мадам Ворсоасон, струва ми се, че току-що измислихте едно възможно решение. Ще предам идеята ви където трябва и колкото се може по-скоро.

Сърцето й се разтупка при очевидното му задоволство… е, добре де, злорадство по-скоро, при това остро като бръснач. Както и да е, той се усмихна на нейната усмивка на неговата усмивка. Можеше само да се надява, че е допринесла с нещо за облекчаването на следпристъпното му главоболие. Откъм преддверието долетяха звънките удари на стенен часовник. Екатерин погледна собствения си часовник на китката. Чакай, наистина ли беше станало толкова късно?

— О, боже, как лети времето! Работниците ще дойдат всеки момент. Лорд Воркосиган, ще ме извините, но трябва да тръгвам.

Тя стана и се сбогува учтиво с лорд Марк. Пим и лорд Воркосиган я изпратиха лично до входната врата. Воркосиган все още изглеждаше вдървен и Екатерин се зачуди колко ли болка отрича той с този си жест на излишна учтивост. Или беше един вид предизвикателство към болката? Настойчиво я покани да се отбие отново, изникне ли и най-дребният въпрос за доуточняване, или ако се нуждае от нещо, каквото и да е, после прати Пим да й покаже къде работниците да оставят кленовите цепеници и остана на прага, докато и двамата не се скриха зад ъгъла на голямата къща.

Екатерин хвърли поглед през рамо.

— Не изглежда добре тази сутрин, Пим. Не трябваше да го вдигате от леглото.

— О, аз ли не го знам, мадам — съгласи се навъсено Пим. — Но какво може да направи един обикновен гвардеец? Нямам право да оспорвам нарежданията му. На него му трябва някой, дето няма да му търпи глупостите. Една свястна лейди Воркосиган би свършила работа. Не някое от онези срамежливи глуповато усмихнати наивни момиченца, по които си падат напоследък младите лордове, такава той направо ще я прегази. Трябва му жена с опит, която да му е равна във всяко отношение. — Той й се усмихна извинително от висотата на ръста си.

— Сигурно — въздъхна Екатерин. Не се беше замисляла как ли изглежда театърът на ворското ухажване от гледната точка на гвардейците. Да не би Пим да намекваше, че господарят му е хвърлил око на някое подобно момиченце и че хората му се притесняват заради неподходящия избор?

Пим й показа навеса на дървата и изказа разумното предложение купчината от клонки и листа за лорд Марк да бъде струпана близо до навеса вместо в подземния гараж, като я увери, че там ще е на сигурно място. Екатерин му благодари и тръгна към портата.

Наивни момиченца. Е, ако един вор искаше да си вземе жена от собствената си каста, самите обстоятелства му налагаха да обърне поглед към по-младото поколение. Воркосиган не й бе направил впечатление на човек, който би се задоволил с жена, чийто интелектуален багаж не е на собственото му ниво, но какъв избор имаше всъщност? Логично беше всяка жена, която има достатъчно ум, за да събуди интереса му, да не е толкова глупава, че да го отхвърли заради физическите му… изобщо не беше нейна работа, решително си каза тя. И беше нелепо да позволява представата за това въображаемо момиченце, което наранява дълбоко чувствата му с въображаемото си отвращение към недъзите му, да й вдига кръвното. Абсолютно нелепо. Тя забърза към парка, за да наглежда отсичането на загнилото дърво.

* * *

Марк тъкмо посягаше да включи отново комтаблото, когато Майлс се върна в библиотеката с отнесена усмивка. Понечи да се тръшне във фотьойла си, после се поколеба за миг и се отпусна предпазливо на меката тапицерия. Разкърши рамене, сякаш да отпусне стегнатите си на възли мускули, облегна се и изпружи крака. Взе преполовената си филия, отбеляза лъчезарно: „Мина добре, какво ще кажеш?“, и я захапа.

Марк го изгледа неуверено.

— Кое да е минало добре?

— ’азговора. — Майлс прокара хапката си с последната глътка от изстиналото кафе. — Значи се запозна с Екатерин. Хубаво. За какво си говорихте преди да сляза?

— За теб всъщност.

— А? — Лицето на Майлс грейна и той поизправи гръб. — И какво каза тя за мен?

— Говорихме най-вече за пристъпите ти — мрачно рече Марк. — Тя, изглежда, знае за тях много повече от онова, което си сметнал за нужно да кажеш на мен.

Майлс се вкисна отново и се намръщи.

— Хм. Не точно върху тази си характеристика държа да привличам вниманието й. Все пак добре е, че знае. Спестява ми изкушението отново да прикрия проблем от такъв мащаб. Научих си урока.

— О, така значи? — Марк го изгледа студено.

— Уведомих те за основното — възрази брат му в отговор на обвиняващия му поглед. — Не ти трябваше да знаеш всичките кървави медицински подробности. По онова време ти беше на Бета, така че и без това не можех да направя кой знае какво по въпроса.

— Аз съм виновен за пристъпите ти.

— Глупости! — Възмутеното изсумтяване на Майлс наистина беше на висота. Марк прецени, че именно нотката, типична за неговата — тяхната — леля Ворпатрил, беше придала на въпросното изсумтяване елитната му острота. Майлс махна категорично с ръка. — Виновен е снайперистът, плюс един куп медицински фактори, върху които нямах контрол. Каквото било, било. Важното е, че пак съм жив и смятам да си остана такъв.

Марк въздъхна, осъзнал с неохота, че ако държи да се валя в блатото на вината, то ще е без съдействието на батко си. Който, по всичко личеше, си имаше други грижи.

— Е, какво мислиш за нея? — нетърпеливо попита Майлс.

— За кого?

— За Екатерин, за коя друга!

— Като за парков дизайнер ли? Ще трябва първо да видя проекта й.

— Не, не, не! Не като за парков дизайнер, макар че и в това е добра. Като за следващата лейди Воркосиган.

Марк примигна.

— Какво?!

— Какво „какво“? Тя е красива, умна — зестри, божке, направо гениално, Вормюир ще се пръсне от яд — освен това запазва изключително самообладание в трудни ситуации. Спокойна е, нали разбираш? Направо обожавам спокойствието й. Мога да плувам в него. Кураж и ум ведно.

— Не поставях под въпрос пригодността й. Беше просто случаен израз на изненада.

— Тя е племенница на лорд ревизор Вортис. Има син, Ники, почти на десет години. Сладко дете. Иска да стане скоков пилот и според мен притежава необходимата решителност, за да го постигне. Екатерин иска да бъде парков дизайнер, но според мен може да израсне и до специалист по тераформиране. Понякога е твърде скромна — има нужда от повече самоувереност.

— Или пък просто чакаше възможност да вмъкне някоя дума в разговора — предположи Марк.

Майлс млъкна, обзет — за кратко — от съмнения.

— Мислиш ли, че говорих прекалено много?

Марк махна с ръка в смисъл „забрави какво казах“, после се разрови из панера с надеждата да открие някоя заблудила се коричка. Майлс впери поглед в тавана, протегна крака и завъртя стъпалата си в противоположни посоки.

Марк се замисли за жената, с която се беше запознал преди малко. Хубавичка, по онзи изящен начин, типичен за умните брюнетки, по които си падаше Майлс. Спокойна? Навярно. Сдържана със сигурност. Не особено изразителна. Закръглените блондинки бяха много по-сексапилни. Карийн беше толкова изразителна — дори бе успяла да го зарази с някои от тези си чисто човешки качества, както обичаше да си мисли той в по-оптимистичните си моменти. Майлс също беше изразителен, дори твърде, по своя си изненадващ начин. Половината от изразителността му беше прах в очите, но човек никога не можеше да е сигурен коя половина по-точно.

„Карийн, Карийн, Карийн.“ Не биваше да приема пристъпа й на нервност като знак, че го отхвърля. „Срещнала е някой по-добър и сега ни зарязва“ — прошепна някой от Черната банда в главата му и това определено не беше лъстивият Сръдльо. „Знам няколко начина да се отърва от подобни натрапници. Дори и труповете им няма да намерят.“ Марк не обърна внимание на зловредното предложение. „Нямаш думата по този въпрос, Убиец.“

Дори да беше срещнала някой друг, на път за Бараяр да кажем — съвсем самичка, защото той беше настоял да тръгне по другия маршрут — беше толкова безкомпромисно честна, че щеше да му го каже. Именно честността й беше в дъното на сегашния им проблем. Беше принципно неспособна да се преструва на непорочна бараярска девица, освен ако наистина не бе такава. И сегашното й въздържание беше несъзнателна реакция на дисхармонията, предизвикана от разкъсващата дилема между бараярската и бетанската културни традиции.

Марк знаеше само едно — че ако въпросът опре до това да избира между Карийн и кислорода, би предпочел да се откаже от второто. Замисли се, съвсем за кратко, дали да не сподели сексуалните си проблеми с Майлс и да му поиска съвет. Беше идеалната възможност, защото Майлс вече бе насочил разговора в подходящите коловози, признавайки за собственото си любовно увлечение. Работата беше там, че Марк никак не беше сигурен на чия страна би застанал Майлс. Комодор Куделка беше негов наставник и приятел още от времето, когато Майлс е бил крехък юноша, безнадеждно запален по военната кариера. Щеше ли Майлс да прояви съчувствие, или щеше да оглави, съвсем по бараярски, хайката, тръгнала на лов за главата на Марк? Напоследък в поведението му се прокрадваха ужасяващо ворски тенденции.

Да, значи след всичките си екзотични галактически забежки Майлс в крайна сметка се беше уредил с една най-обикновена представителка на собствената си класа. В случай че „уредил“ беше най-подходящият термин — в думите му звучеше увереност, която си противоречеше с езика на тялото му. Челото на Марк се свъси озадачено.

— Мадам Ворсоасон знае ли? — попита той най-накрая.

— Какво да знае?

— Че ти, ъъ… си я набелязал за следващата лейди Воркосиган. — И какъв странен начин да каже: „Обичам я и искам да се оженя за нея.“ Макар че беше напълно в неговия стил.

— А! — Майлс вдигна ръка към устните си. — Точно там е работата. Тя овдовя съвсем наскоро. Тиен Ворсоасон беше убит по един твърде ужасяващ начин преди по-малко от два месеца на Комар.

— И ти какво… общо имаше с това?

Майлс изкриви лице.

— Не мога да ти кажа подробности, секретни са. Официалното заключение беше инцидент с дихателна маска. Но на практика аз бях на две крачки от него. Знаеш какво е.

Марк рязко вдигна ръка в знак, че се предава. Майлс кимна и продължи:

— Но тя все още не може да се отърси. И изобщо не е готова за нечие ухажване. За жалост, това не възпира местната конкуренция. Няма пари, но е красива, а потеклото й е безупречно.

— Ти съпруга ли си избираш, или купуваш кон?

— Просто ти обяснявам как разсъждават ворските ми съперници. Някои от тях поне. — Навъси се още повече. — За майор Замори не съм сигурен. Той може да се окаже по-умен.

— Вече имаш съперници? — „Долу, Убиец. Не те е молил за помощ.“

— И още как. Имам си и теория откъде са се взели… няма значение. В момента за мен е важно с нея да станем приятели, да се сближим, без това да я постави нащрек, без да я обиди. После, когато настъпи подходящият момент… е, тогава ще му мисля.

— И кога смяташ да я сюрпризираш с тази смайваща новина? — попита очарован Марк.

Майлс се загледа в ботушите си.

— Не знам. Дойде ли тактически правилният момент, ще го усетя, предполагам. Стига чувството ми за подходящи моменти да не ме е изоставило съвсем. Навлизане в периметъра, изработване на план за действие, поставяне на условията и атака. Пълна победа! Може би. — Започна да върти стъпалата си в обратната посока.

— Виждам, че си планирал цялата си кампания — безучастно рече Марк и се надигна. Енрике щеше да се зарадва на новината за безплатния буболечешки фураж. А Карийн скоро щеше да се яви на работното си място — организационните й умения вече се бяха отразили значително на хаоса, заобикалящ ескобареца.

— Съвсем точно казано. Така че гледай да не ме издадеш пред нея и да развалиш работата, ако обичаш. Просто следвай стъпките ми.

— Хм, не бих си и помислил да се намесвам. — Марк тръгна към вратата. — Макар хич да не съм сигурен, че лично аз бих планирал най-интимната си връзка според законите на войната. Тя врагът ли е или какво?

Беше избрал идеалния момент — стъпалата на Майлс се бяха строполили на пода и той още пелтечеше, когато Марк прекрачи прага. Подаде глава през вратата и добави:

— Надявам се мерникът й да не пада по-долу от този на графиня Вормюир.

„Още нещо за последно — аз спечелих.“ Той излезе ухилен до уши.