Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 12

Когато на вратата се позвъни, Иван се опитваше едновременно да изсърба първото си за деня кафе и да закопчае маншетите на униформата си. Гости, толкова рано? Веждите му се вдигнаха озадачено и той тръгна към коридора да отвори.

Прозяваше се, прикрил устата си с ръка, когато вратата се плъзна пред Биърли Ворутиър, така че той удари бутона за затваряне твърде късно и Биърли успя да провре крак през прага. Уви, обезопасителният сензор спря вратата преди да е премазала крака му. „Колко жалко — помисли си Иван, — че вратата на апартамента ми е обточена с гумен предпазител, вместо, да речем, с наточена като бръснач стомана.“

— Добро утро, Иване — проточи Биърли през пролуката с широчина на мъжка обувка.

— Какво правиш тук толкова рано, по дяволите? — подозрително го попита Иван.

— Толкова късно — поправи го Биърли с тънка усмивка.

Е, това изглеждаше малко по-смислено. Повторният оглед показа, че Биърли наистина изглежда в лоша форма, с набола брада и зачервени очи. Иван рече твърдо:

— Не ща да чувам нищо повече за братовчед ти Доно. Върви си.

— Всъщност съм дошъл заради твоя братовчед, Майлс.

Иван погледна към церемониалния меч, който стърчеше от металната кутия за чадъри, пригодена от излязъл от употреба артилерийски снаряд. Зачуди се дали ако го забие достатъчно силно в нахалния крак на Биърли, така че той да го дръпне инстинктивно назад, ще си спечели достатъчно време, за да затвори и заключи. Но кутията беше твърде далеч и нямаше как да я достигне, без да свали ръката си от бутона за затваряне.

— И за братовчед си Майлс също не ща да чувам.

— Става въпрос за нещо, което според мен ще му е от полза да знае.

— Хубаво. Тогава върви да му го кажеш.

— Аз… бих се въздържал от подобна постъпка, с оглед на някои неща.

Прецизно настроените Иванови детектори за глупости започнаха да мигат в червено в някаква ниша на мозъка му, която обикновено не беше активна по това време на денонощието.

— О? Какви неща?

— Ами, нали знаеш… деликатност… загриженост… семейна лоялност…

Иван изпръхтя презрително.

— … фактът, че той държи един ценен глас в Съвета на графовете… — бодро продължи Биърли.

— На твоя Доно му трябва гласът на чичо Арал — посочи Иван. — Технически погледнато. Той се върна във Ворбар Султана преди четири дни. Върви да тормозиш него. — „Ако ти стиска.“

Биърли оголи зъби в страдалческа усмивка.

— Да, Доно ми разказа всичко за зрелищното пристигане на вицекраля и за не по-малко зрелищното отпътуване на вечерящите. Не знам как си успял да се измъкнеш в добро здраве.

— Накарах гвардеец Роик да ме пусне през задната врата — рязко каза Иван.

— А, разбирам. Много здравомислещо, без съмнение. Но, както и да е, преди време граф Воркосиган обяви официално, че прехвърля гласа си на своя син в девет от десет вота.

— Това си е негова работа. Не моя.

— Да имаш още от това кафе? — Биърли хвърли изпълнен с копнеж поглед към чашата в ръката му.

— Не — излъга Иван.

— В такъв случай навярно ще бъдеш така добър да ми направиш. Хайде, Иване, апелирам към човечността ти. Нощта беше дълга и уморителна.

— Сигурен съм, че все ще намериш някое заведение във Ворбар Султана, където да ти сервират кафе. На път за вкъщи. — Май щеше да се наложи да прибегне до меча…

Биърли въздъхна, облегна се на касата на вратата и скръсти ръце, сякаш в очакване на дълъг разговор. Кракът му не помръдна от мястото си.

— Чувал ли си се въобще с братовчед си, лорд ревизора, през последните няколко дни?

— Не.

— И това какво ти говори?

— Когато Майлс реши, че трябва да ми говори нещо, сигурен съм, че ще ме уведоми. Както винаги.

Устните на Биърли се свиха, но той бързо ги върна в предишното им положение.

— Опита ли се да говориш с него?

— Толкова глупав ли ти изглеждам? Нали са ти казали за вечерята. Той претърпя пълен провал. Дни наред ще се цупи на целия свят. Нека леля Корделия му държи главата под вода този път, много благодаря.

Биърли вдигна вежди, явно взел последното за остроумна метафора.

— Хайде, хайде. Малката простъпка на Майлс не е непоправима, поне според Доно, а той е по-добър познавач на женската душа от нас, нали така? — Лицето му отрезвя, а клепачите се спуснаха наполовина над очите. — Но нищо чудно да стане точно такава, ако не се направи нещо.

Иван се поколеба.

— Какво искаш да кажеш?

— Кафе, Иване. А онова, дето имам да ти го казвам, не е, повтарям, не е за коридор в жилищна кооперация.

„Ще съжалявам за това.“ Мърморейки си сърдито под нос, Иван натисна бутона за отваряне и отстъпи встрани.

Връчи на Биърли чаша с кафе и го остави да седне на дивана. Което най-вероятно беше, стратегически погледнато, грешка от негова страна. Ако Биърли отпиваше достатъчно бавно, можеше да проточи визитата си до безкрайност.

— Имай предвид, че бързам за работа — каза той и седна на единствения удобен стол, срещу дивана.

Биърли отпи с благодарност.

— Ще карам накратко. Само чувството ми за ворски дълг ме спира да не хукна към леглото си още сега.

В интерес на бързината и ефикасността Иван остави последното му изявление без коментар. Махна на Биърли да продължи, по възможност кратко и ясно.

— Снощи присъствах на малка частна вечеря с Алексей Вормонкриеф — започна Биърли.

— Колко вълнуващо — изръмжа Иван.

Биърли размаха пръсти.

— На моменти наистина ставаше интересно. Вечерята беше в Дом Вормонкриеф, с домакин — чичото на Алексей, граф Борис. Една от онези малки интимни сбирки зад кулисите, които са в основата на партийната политика, както знаеш. Изглежда, самодоволният ми братовчед Ришар най-после научил за завръщането на лорд Доно и се разбързал към града да разследва доколко истина се съдържа в слуховете. Онова, което открил, го стреснало не на шега, достатъчно, за да се втурне презглава да си осигурява необходимите гласове за предстоящия вот. И понеже граф Борис има влияние над значителна част от гласовете на Консервативната партия в Съвета, Ришар, бидейки въплъщение на ефективността, започнал кампанията си от него.

— Давай по същество, Биърли — въздъхна Иван. — Какво общо има всичко това с братовчед ми Майлс? С мен определено няма нищо общо — действащите офицери не участват в политическите игри, както знаеш.

— О, да. Този факт ми е добре известен. Сред гостите бяха зетят на Борис, Сигюр Ворбретен, както и граф Томас Вормюир, който наскоро, изглежда, е имал някакъв сблъсък с братовчед ти като имперски ревизор.

— Откаченякът с фабриката за бебета, която Майлс затвори? Да, чух за това.

— До снощи познавах Вормюир съвсем бегло. Лейди Дона обичаше да упражнява мерника си в компанията на съпругата му, в доброто старо време. Големи клюкарки са тези момичета. Както и да е, съвсем според очакванията, Ришар откри кампанията си още със супата, а докато стане време да сервират салатите, вече беше сключил сделка с граф Борис — гласове в полза на Ришар в замяна на бъдещата му подкрепа за консерваторите. По този начин през остатъка от вечерята, от ордьоврите до десерта през виното, има възможността да се отплесва към други теми. Граф Вормюир се разпростря надълго и широко върху неудовлетворението си от имперската ревизия, което пък направи братовчед ти тема на разговор.

Иван примигва.

— Чакай малко. Ти каква работа си имал да се мотаеш около Ришар? Мислех, че си от противниковата страна.

— Ришар си мисли, че шпионирам Доно в негова полза.

— А така ли е? — Ако Биърли играеше двойна игра, Иван горещо се надяваше да си опари и двете ръце.

Биърли се усмихна като сфинкс.

— Мм, да речем, че му казвам онова, което трябва да знае. Ришар е особено горд с хитростта си да ме внедри в лагера на Доно.

— Не знае ли, че си накарал лорд пазителя на ораторския кръг да блокира попълзновението му срещу Дом Ворутиър?

— Не знае. Успях да остана зад кулисите при онзи случай.

Иван потърка слепоочията си. Питаше се кого от братовчедите си лъже Биърли. Не си въобразяваше — от разговорите с този човек наистина го заболяваше главата. Надяваше се Биърли да го мъчи махмурлук.

— Продължавай. И по-накратко.

— Чуха се и доста от обичайните консерваторски злословия относно разходите по предложения ремонт на комарското слънчево огледало. Нека комарците си го платят, те си го повредиха, нали така, и други в същия дух.

— Те ще си го платят. Не знаят ли каква част от данъчните постъпления в бюджета ни идват от комарската търговия?

— Изненадваш ме, Иване. Не подозирах, че обръщаш внимание на такива неща.

— Не обръщам — побърза да отрече Иван. — Това всички го знаят.

— Разговорът на инцидента на Комар отново извади на бял свят името на нашия любим маломерен лорд ревизор и скъпият ми Алексей се възползва от възможността да се разтовари от личната си тегоба. Изглежда, хубавата вдовица Ворсоасон му е теглила шута. И то след доста разходи и усилия от негова страна. Нали знаеш по колко взимат Бабите, кожицата ти съдират.

— О! — Лицето на Иван просветна. — Браво на нея.

Явно жената отказваше на всички. Вече имаше неоспоримо доказателство, че любовният провал на Майлс не е по вина на Иван, ура!

— След което Сигюр Ворбретен, представи си, разказа една тенденциозно изопачена версия на организираната от Майлс вечеря, допълнена с живо описание на това как мадам Ворсоасон избягала като ужилена след катастрофалното публично предложение на Майлс за женитба. — Биърли наклони глава встрани. — Дори и да приема версията на Доно за вярна, пак не разбирам какво го е прихванало Майлс. Винаги съм го смятал за достатъчно умел по женската част.

— Паникьоса се — каза Иван. — Поне аз така смятам. Бях в другия край на масата. — Замисли се за миг. — Случва се и на най-добрите. — Смръщи вежди. — Откъде, по дяволите, е разбрал Сигюр за цялата тази история? Аз поне не съм я разказвал на никого. Лорд Доно ли се е разприказвал?

— Каза само на мен, сигурен съм. Но не забравяй, че на въпросната вечеря са присъствали деветнайсет души. Плюс гвардейците и прислугата. Вече целият град говори за това и с всяко повтаряне историята зазвучава все по-драматично и пикантно, ако питаш мен.

На Иван не му беше трудно да си го представи. Не му беше трудно да си представи и как слухът стига до ушите на Майлс, без проблем си представяше и последствията. Примижа болезнено.

— Майлс… Майлс ще убие някого.

— Странно е, че го казваш точно ти. — Биърли отпи от кафето си и изгледа Иван с напълно лишени от изражение очи. — Като събереш комарското разследване на Майлс, смъртта на администратор Ворсоасон, последвалото предложение за брак, което Майлс прави на вдовицата му, както и драматичният начин — според Сигюр, макар че Доно го описа по-скоро като изпълнен с достойнство, — по който тя го е отхвърлила на всеослушание, плюс пет ворски консерватори, които отдавна имат зъб на Арал Воркосиган и политическата му линия, възбудени с помощта на няколко бутилки вино от окръг Вормонкриеф, получаваш новородена теория с главно „т“. Която бе доразвита с главоломна скорост и пред очите ми прерасна в клевета с главно „к“. Беше направо очарователно.

— О, мамка му! — прошепна Иван.

Биърли го изгледа втренчено.

— Значи схващаш за какво ти говоря? Боже, Иване! Какви неочаквани дълбини откривам в теб. Ти можеш да си представиш разговора, а аз трябваше да го изтърпя от началото до края. Алексей дърдореше като латерна за проклетия мутант, който смеел да ухажва една ворска дама. Вормюир и неговото мнение колко дяволски удобно било съпругът й да загине в предполагаем инцидент посред разследването на Воркосиган. Сигюр и злополучната му реплика, че не били повдигнати никакви обвинения, при което граф Борис го изгледа, сякаш е жалко изоставено пале, какъвто той си е, и избоботи, че разбира се, че нямало да има — Воркосиган държали ИмпСи в подчинение от трийсет години и единственият въпрос бил дали съпругата и Воркосиган са действали заедно. При което Алексей скача в защита на любимата си — този човек определено не разбира от намеци — и я обявява за невинна и нищо неподозираща, докато непочтителното предложение на Воркосиган най-после не й отворило очите. Това, че избягала, било доказателство! Доказателство! Всъщност го повтори три пъти, но вече бе доста пиян — че тя, най-малкото, вече била осъзнала, че Майлс хитро се е отървал от любимия й съпруг, за да си разчисти пътя към нея, а тя би трябвало да знае най-добре, защото е била там. И можел да се обзаложи, че сега тя ще е склонна да преосмисли предложението му! Понеже Алексей е всепризнат глупак, лордовете не останаха напълно убедени от аргументите му, но все пак склониха да оправдаят вдовицата поради липса на доказателства и в името на семейната солидарност. И така нататък.

— Не можа ли да ги спреш?

— Опитах се да ги вразумя, доколкото ми беше възможно, без, както се изразявате вие, военните, да си компрометирам прикритието. Но те така се бяха захласнали по собствената си прозорливост, че въобще не ми обърнаха внимание.

— Ако повдигнат обвинение в убийство срещу Майлс, той ще обърше пода с тях. Мога да ти гарантирам, че няма да им се размине.

Биърли сви рамене.

— Не че Борис Вормонкриеф не би се възрадвал на един углавен процес срещу сина на Арал Воркосиган, но, както им посочих, не разполагат с достатъчно доказателства, нито ще получат такива по… каквито и да са там причини. Не. Едно обвинение може да бъде оборено. Едно обвинение може да бъде отхвърлено в съда. Едно фалшиво обвинение може да навлече на подбудителите си неприятности със закона. Няма да има обвинение.

Иван не беше толкова сигурен. Самият намек за престъпление вече обръщаше вятъра срещу Майлс.

— Но едно намигване — продължи Биърли, — едно прошепване, едно изхилване, шега, някой пикантен, злобен виц… как да спреш нещо толкова неуловимо? Все едно да се сражаваш с мъгла.

— Мислиш, че консерваторите ще използват това, за да започнат кампания по очерняне? — Иван изтръпна.

— Мисля… че ако лорд ревизор Воркосиган иска да ограничи щетите, трябва да мобилизира всичките си ресурси. Пет надебелели езика в момента си отспиват след снощния пир. До довечера ще са се разприказвали отново. Не бих си позволил да препоръчвам стратегии на милорд ревизора. Той е голямо момче. Но като един вид, да речем, любезност, му предоставям предимството на вътрешната информация. Как ще се възползва от нея, зависи само и единствено от него.

— Това не е ли работа по-скоро за ИмпСи?

— О, ИмпСи! — Биърли махна пренебрежително с ръка. — Сигурен съм, че няма да останат настрана. Но… дали наистина е работа на ИмпСи? Мъгла, Иване. Мъгла.

„Вредно е за здравето“, беше казал Майлс по повод на комарското си разследване, с глас, от който лъхаше такава ужасяваща убеденост, че Иван го бяха побили тръпки. Той сви предпазливо рамене.

— Че аз откъде да знам?

Леката усмивка на Биърли не се промени, но подигравката пролича в очите му.

— Откъде ли, наистина.

Иван погледна часовника. Боже!

— Трябва да вървя на работа или майка ми ще побеснее — бързо рече той.

— Да, лейди Алис без съмнение вече е в двореца и те чака. — Усетил намека като никога, Биърли стана. — Сигурно няма начин да използваш влиянието си, за да ми уредиш покана за сватбата?

— Никакво влияние нямам аз — каза Иван, като побутваше Биърли към вратата. — Ако дотогава лорд Доно е станал граф Доно, може би ще убедиш него да те вкара.

Биърли махна с ръка в знак, че е разбрал, и се отдалечи, прозявайки се, по коридора. Иван стоеше зад затворилата се със съскане врата и разтриваше челото си. Представи си как съобщава на Майлс новината, донесена от Биърли, ако разстроеният му братовчед вече беше изтрезнял, разбира се. Представи си как се хвърля зад най-близкото канапе за прикритие. Още по-добре, представи си как дезертира от цялата тази история, отдавайки се, примерно, на живота на лицензирана мъжка проститутка в Сферата на насладите. Бетанските мъжки проститутки имаха за клиенти жени, нали? Майлс беше ходил там и му беше разказал някои неща. Дори дебелият Марк и Карийн бяха ходили там. Само той никога не беше стъпвал в Сферата, дявол го взел. Животът е несправедлив и толкова.

Тръшна се на стола пред комтаблото и набра личния код на Майлс. Включи се някаква отговаряща програма, нова при това, която свръхофициално го уведоми, че се е свързал с лорд ревизор Воркосиган, тра-ла-ла. Само дето не беше. Иван остави съобщение на братовчед си да се свърже с него по спешен личен въпрос и прекъсна връзката.

Майлс сигурно още дори не беше станал. Иван послушно обеща на съвестта си, че по-късно пак ще опита да се свърже и че ако и тогава не успее, довечера ще си навлече лично задника в замъка Воркосиган и ще говори с Майлс. Въздъхна, навлече туниката на непарадната си зелена униформа и тръгна към Императорския дворец и задълженията си.

* * *

Марк позвъни на вратата на семейство Вортис, пристъпи от крак на крак и изскърца със зъби от тревога. Енрике се оглеждаше очарован. Висок, слаб и стреснат по природа, ескобарецът караше Марк да се чувства като тлъста жаба. Трябваше по-рано да се замисли за нелепата картинка, която представляваха двамата един до друг… Екатерин отвори вратата и се усмихна гостоприемно.

— Лорд Марк, Енрике. Заповядайте. — Влязоха в хладния вестибюл, което беше добре дошло след нетърпимата следобедна жега навън.

— Благодаря — пламенно рече Марк. — Толкова много благодаря за това, мадам Ворсоасон… Екатерин… задето уреди тази среща. Благодаря ти. Благодаря ти. Нямаш представа колко много означава това за мен.

— За бога, не на мен трябва да благодариш. Идеята беше на Карийн.

— Тя тук ли е? — Марк се заоглежда за любимата си.

— Да, двете с Мартя дойдоха преди няколко минути. Насам… — Екатерин ги поведе надясно, в претъпкан с книги кабинет.

Карийн и сестра й седяха пред комтаблото. Карийн беше прекрасна, макар устните й да бяха стиснати, както и юмруците. Вдигна глава при появата им и се усмихна. Марк се хвърли напред, спря, измънка нечленоразделно името й и сграбчи ръцете й. Тя също стисна неговите.

— Вече ми е разрешено да говоря с теб — каза Карийн и тръсна сърдито глава, — но само по работа. Не знам от какво толкова ги е страх. Ако искам да ти пристана, трябва просто да изляза от къщи и да извървя шест пресечки.

— Аз, аз… по-добре да не казвам нищо в такъв случай. — Марк пусна неохотно ръцете й и отстъпи крачка назад. Очите му я изпиваха, сякаш беше вода в пустиня. Имаше уморен и напрегнат вид, но иначе изглеждаше добре.

— А ти добре ли си? — Тя го огледа изпитателно.

— Добре съм. Засега. — Марк й върна една увехнала усмивка и погледна бегло към Мартя. — Здрасти, Мартя. Ти какво правиш тук?

— Аз съм официалната придружителка — уведоми го тя с гримаса не по-малко сърдита от тази на сестра й. — На същия принцип като да сложиш охрана при сградата, след като конете вече са откраднати. Виж, ако ме бяха изпратили на Бета, можеше и да има някаква полза. За мен, най-малкото.

Енрике се сгъна на стола до Мартя и каза с наскърбен тон:

— Ти знаеше ли, че майката на лорд Марк е била капитан от Бетанския изследователски корпус?

— Леля Корделия ли? — Мартя сви рамене. — Да.

— Капитан от Бетанския астрономически изследователски корпус! И никой не си направи труда да го спомене! Капитан от изследователския корпус! И никой да не ми каже.

Мартя го изгледа неразбиращо.

— Важно ли е?

— Дали било важно?! Важно е! Ама и вие сте едни!

— Било е преди трийсет години, Енрике — уморено вметна Марк. От два дни слушаше вариации по темата. Графинята се беше сдобила с още един поклонник в лицето на Енрике. Новият му култ определено му беше спасил живота от посегателствата на другите единоверци в домакинството след инцидента с канализацията.

Енрике стисна ръце между коленете си и впери поглед във въздуха над главата си.

— Дадох й да прочете дисертацията ми.

Карийн попита ококорено:

— Тя разбра ли нещо от нея?

— Естествено, че разбра! Била е командир от Бетанския изследователски корпус, за бога! Имаш ли някаква представа как ги подбират там, какво умеят тези хора? Ако бях завършил аспирантурата си с почести, вместо с онова глупаво недоразумение с ареста, можех да се надявам, само да се надявам, да ми приемат молбата: а дори и тогава не бих имал никакъв шанс да преборя всичките бетански кандидати, ако не бяха извънпланетарните им квоти, които осигуряват няколко места за небетанци — пламенно възкликна Енрике. — Каза, че ще препоръча работата ми на вниманието на вицекраля. Каза също, че сонетът ми е много оригинален. Съчиних наум една секстина в нейна чест, докато ловях буболечки, но не ми остана време да я запиша. Капитан от Корпуса!

— Това не е… нещото, с което леля Корделия е най-известна, на Бараяр поне — отбеляза Мартя след кратък размисъл.

— Тя си губи времето тук. Всички жени си губят времето тук. — Енрике се намуси. Мартя се завъртя към него заедно със стола си и му отправи неразгадаем поглед, придружен от вдигнати вежди.

— Как върви събирането на буболечките? — разтревожено попита Карийн.

— Открихме сто и дванайсет. Царицата все още липсва. — Енрике потри нос с подновено притеснение.

— Енрике, благодаря, че ми изпрати толкова бързо видеомодела на маслената буболечка — вметна Екатерин. — Това значително ускори работата ми по дизайна.

Енрике й се усмихна.

— Удоволствието беше мое.

— Е, може би ще е най-добре да ви покажа резултатите — каза Екатерин. — Няма да отнеме много време, а после може да ги обсъдим.

Марк положи телесата си на последния свободен стол и се загледа жално към Карийн през делящото ги разстояние. Екатерин седна на стола пред комтаблото и извика първия си модел. Той представляваше цветно триизмерно изображение на маслена буболечка, раздута до четвърт метър на дължина. Всички освен Енрике и Екатерин се дръпнаха отвратено.

— Това, разбира се, е маслена буболечка в основния й вид — започна Екатерин. — Така, досега съм изработила само четири модификации, защото лорд Марк каза, че времето ни е ограничено, но мога да направя още. Ето първия и най-лесен модел.

Буболечката в лайнянокафяво и гнойнобяло изчезна, заменена от много по-класен модел. Крачката и тялото на буболечката бяха черни като лачена кожа и лъскави като ботушите на дворцов гвардеец. Тънко бяло райе минаваше по края на черните закърнели крила, които бяха удължени и скриваха бледия пулсиращ корем.

— Ооо — проточи Марк, изненадан и впечатлен. — Как е възможно такива дребни промени да имат такъв поразителен ефект?

— А ето и нещо по-свежо.

Крачетата и тялото на втората буболечка също бяха лаченочерни, но закърнелите крила бяха по-закръглени, като ветрила. Извити райета в цветовете на дъгата следваха едно след друго, от виолетово в центъра, през синьо, зелено, жълто и оранжево, до червено в краищата.

— О, това определено е по-добре! — възкликна Мартя. — Даже си е направо хубаво.

— Не мисля, че следващият модел ще е много практичен — продължи Екатерин, — но исках да ви покажа целия набор от възможности.

В първия момент Марк взе изображението за току-що разцъфтяла розова пъпка. Телцето на буболечката беше в матовозелено с нежно червено по ръбчетата. Закърнелите крила приличаха на розови листенца, в нежно бледожълто, тук-там с розов оттенък като по страните на срамежливо девойче. Коремчето също беше в жълто и се сливаше с цвета отгоре до степен на неразличимост. Ъглите и косъмчетата на крачетата бяха подчертани в малки притъпени трънчета.

— О! Оооо! — рече Карийн и очите й се разшириха. — Искам тази! Гласувам за тази!

Енрике изглеждаше направо зашеметен, с провиснала долна челюст.

— Божке. Да, може да се направи…

— Този модел би могъл да се окаже подходящ за — предполагам така бихте ги нарекли — фермерските или стационарните буболечки — каза Екатерин. — Крилата-венчелистчета обаче може да се окажат твърде деликатни и неудобни за свободните буболечки, тези, които сами трябва да си търсят храна. Може да се разкъсат и повредят. Но докато работех, ми хрумна, че на един по-късен етап може да въведете няколко модела, а не само един. Различни пакети, може би, за различните варианти на микробен синтез.

— Точно така — каза Енрике. — Точно така.

— Ето и последния — каза Екатерин и зададе командата.

Крачетата и тялото на буболечката бяха в наситено, искрящо синьо. Двете закърнели половинки се разтвориха, а после се събраха във формата на сълза. Центърът им беше в яркожълто, преливащо в наситено оранжево-червено, после в светлосиньо, оттам в тъмносиньо, което завършваше с кант от потрепващо многоцветие като дъга. Коремчето, което почти не се виждаше, беше в богато тъмночервено. Създанието приличаше на пламък, на факла в здрача, на скъпоценен камък в корона. Четиримата зрители се наведоха едновременно напред и насмалко да паднат от столовете си. Мартя дори протегна ръка. Екатерин се усмихна сдържано.

— Аууу — проточи Карийн. — Виж, това се казва великолепна буболечка!

— Нали точно това си поръча — промърмори Екатерин. Зададе някаква команда на комтаблото и статичната буболечка оживя. Закърнелите крила се разтвориха и нежните крилца отдолу заискриха в дантела от светлина, като червени искри над огън.

— Ако Енрике измисли начин крилцата да флуоресцират на подходящата вълнова дължина, биха могли да светят в тъмното. Група такива буболечки би представлявала доста зрелищна гледка.

Енрике се наведе оживено напред.

— Виж, това се казва идея! Така ще е много по-лесно да ги ловиш на места с лошо осветление… Но ще е за сметка на значимо количество биоенергия, което ще се отрази на количеството масло, което произвеждат.

Марк опита да си представи цял боен ред от тези великолепни буболечки, блещукащи, искрящи и просветващи в здрача. Направо му идеше да се разтопи.

— Мисли за това като за рекламния ни бюджет.

— На кой модел да се спрем? — попита Карийн. — На мен най-много ми хареса цветето…

— Ще трябва да гласуваме — каза Марк. Зачуди се дали би могъл да убеди още някого да гласува за лъскавия черен модел. Чиста проба буболечка-наемен убиец, точно на това му приличаше. — Вот на акционерите с право на глас — побърза да се подсигури той.

— Наехме консултант по естетическите въпроси — посочи Енрике. — Може би трябва да се вслушаме в нейния съвет. — И погледна Екатерин.

Екатерин разпери ръце.

— Аз мога да ви осигуря само естетическите решения. Можех само да гадая доколко технически изпълними са моделите на биогенетично ниво. Може би има несъответствие между визуалния ефект и времето, необходимо за постигането му.

— Някои от догадките ти са много добри. — Енрике придърпа стола си до комтаблото и започна да извиква един подир друг видеомоделите.

— Времето е важно — каза Карийн. — Времето е пари, времето е… времето е всичко. Първата ни цел трябва да е някакъв продаваем продукт, който да изкараме на пазара, така че да завъртим капитала и да вложим пари в основното производство. По-нататъшните подобрения ще трябва да почакат.

— И да махнем буболечките от мазето на замъка Воркосиган — промърмори Марк. — Може би… може би черният модел ще стане най-бързо?

Карийн поклати глава, а Мартя каза:

— Не, Марк.

Енрике стигна до великолепната буболечка и въздъхна замечтано.

— Тази ще е — обяви той.

Едното ъгълче на устата на Екатерин кривна леко нагоре, после се смъкна в началното си положение. Редът, но който им беше представила моделите, явно не беше случаен, реши Марк. Карийн вдигна глава.

— По-бързо ли ще стане от буболечката-цвете?

— Да — каза Енрике.

— Подкрепям предложението.

— Сигурна ли си, че черната не ти харесва? — жално попита Марк.

— Загуби гласуването, Марк — каза му Карийн.

— Няма начин, притежавам петдесет и един процента… ооо! — С акциите, които беше дал на Карийн и готвачката, той на практика беше паднал под мажоритарния си дял. Смяташе да ги изкупи обратно, по-късно…

— Печели великолепната буболечка — обяви Карийн. После добави: — Екатерин каза, че няма нищо против да й платим в акции, също като на Мама Кости.

— Задачата ми не беше толкова трудна… — понечи да се възпротиви Екатерин.

— Млък — решително я прекъсна Карийн. — Не ти плащаме за трудността, а за качеството. Стандартната такса на консултант по творческите въпроси. Плащай, Марк.

С известна неохота — не защото работата на Екатерин не си заслужаваше заплащането, а поради съвсем прозаичното нежелание да се раздели с още една част от собствения си контролен пакет — Марк отиде при комтаблото и издаде разписка за акции, платими за извършена услуга. Накара Карийн и Енрике да я приподпишат, изпрати копие до офиса на Ципис в Хасадар и официално поднесе оригинала на Екатерин.

Тя се усмихна малко смутено, благодари му и остави документа настрани. Е, дори да приемаше несериозно таксата си, поне работата, за която й плащаше, беше приела съвсем присърце. Също като Майлс, изглежда, и тя беше от онези хора, които бяха принципно неспособни на друга скорост освен „нулева“ и „на пълна газ“. Всичко трябва да се прави перфектно за прослава на Бога, както обичаше да казва графинята. Марк хвърли още един поглед на великолепната буболечка, която Енрике отново беше пуснал в режим на движение. Даа.

— Мисля — каза Марк и погледна за последно Карийн с копнеж в очите, — че сега ще е най-добре да си тръгваме. Времето не чака и така нататък. Ловът на буболечките прекъсна работата ни изцяло. А за изследователската и развойна дейност въобще да не говорим… едва успяваме да се погрижим за наличните буболечки.

— Приеми го като разчистване на производствения брак — посъветва го Мартя без грам съчувствие. — Преди въпросният брак да е изпълзял нанякъде.

— Вашите са позволили на Карийн да дойде тук. Мислиш ли, че биха я пуснали да се върне на работа?

Карийн изкриви лице в гримаса на безнадеждност.

Мартя нацупи устни и поклати глава.

— Поуспокоиха се малко, но не чак толкова. Мама не казва много, но татко… Татко винаги се е гордял с факта, че е добър баща, ако разбираш какво искам да кажа. Бетанската Сфера и… и ти, Марк, просто не фигурирате в бараярския му наръчник. Може бе твърде дълго е бил военен. Макар че, ако трябва да бъда честна, той едва понася мисълта за годежа на Делия, а тя играе според старите правила, за разлика от вас. Поне доколкото на него му е известно.

При последната й реплика Карийн вдигна питащо вежди, но Мартя не навлезе в подробности.

Вместо това погледна към комтаблото, където великолепната буболечка пламтеше под екзалтирания поглед на Енрике.

— От друга страна… на мен нашите не са ми забранили да ходя в замъка Воркосиган.

— Мартя… — прошепна невярващо Карийн. — О, наистина ли? Би ли отишла там?

— Е, може би. — Тя погледна Марк изпод мигли. — Мислех си, че може би и аз бих се съгласила да взема някоя и друга от тези акции.

Марк вдигна вежди. Мартя? Практичната Мартя? Самият той да се заеме с лова на буболечки и да върне Енрике при генетичните му кодове, вместо да съчинява сонети наляво и надясно? А Мартя да поеме грижите за лабораторията, да се занимава с доставките и доставчиците, при това без опасност да изхвърли буболечешко масло в мивката? Голяма работа, че го смята за някаква гигантска, отвратителна и тлъста маслена буболечка, която сестра й по необясними причини си е взела за домашен любимец. Не хранеше и най-малкото съмнение, че Мартя е напълно способна да вземе нещата в свои ръце…

— Енрике?

— Да? — измърмори Енрике, без да вдига глава. Марк привлече вниманието му, като се пресегна да изключи видплочата, след което му каза за предложението на Мартя.

— О, да, би било чудесно — лъчезарно се съгласи ескобарецът и се усмихна обнадеждено на Мартя.

Сделката беше сключена, макар Карийн да имаше вид, сякаш идеята да дели акции със сестра си вече не й харесва чак толкова. Мартя реши да тръгне с тях още сега и Марк и Енрике станаха да си вземат довиждане.

— Ще се оправиш ли? — тихичко попита Марк Карийн, докато Екатерин прехвърляше буболечешките модели на преносим носител, така че Енрике да ги вземе със себе си.

Тя кимна.

— Да. А ти?

— Справям се някак. Колко време ще мине, как мислиш? Докато цялата тази бъркотия приключи?

— За мен вече е приключила. — В изражението й се прокрадваше смущаваща приповдигнатост. — Аз вече приключих със споровете, макар да не съм сигурна, че нашите го осъзнават. Писна ми. Докато живея в къщата на родителите си, ще продължавам да следвам правилата им, както ми повелява честта, колкото и нелепи да са те. Веднага обаче щом намеря начин да отида другаде, без да правя компромис с дългосрочните си цели, ще се махна. Завинаги, ако се наложи. — Устата й се сви решително. — Смятам, че този момент ще настъпи скоро.

— Оо! — рече Марк. Не беше съвсем сигурен какво има предвид тя, нито какво смята да прави, но думите й звучаха… зловещо. Мисълта, че Карийн може да загуби семейството си заради него, направо го ужасяваше. Бяха му трябвали години и изтощителни усилия да си спечели свой дом. Кланът на комодора му се беше струвал толкова спокоен пристан… — Много… много е самотно така. Да си аутсайдер.

Тя сви рамене.

— Голяма работа.

Бизнес срещата се разтури. Последен шанс… Вече бяха в настлания с плочи коридор, когато Марк най-после събра куража да се обърне смутено към домакинята, която ги изпращаше:

— Мога ли да предам някакво съобщение от теб? За Дом Воркосиган де? — Като се имаше предвид инструктажът, който Майлс му беше дръпнал на тръгване, нямаше начин да не го чака на вратата.

Нов пристъп на бдителност накара Екатерин да отклони поглед. Ръката й се плъзна нагоре по болерото, там, където беше сърцето й, и Марк долови тихото шумолене на скъпа хартия под мекия плат. Зачуди се дали би имало благотворно смиряващ ефект върху Майлс, ако му каже къде се съхранява литературното му упражнение, или само би подобрило настроението му до дразнещи висоти.

— Предай му — най-накрая рече тя, без да уточнява на кого, което не беше и необходимо — че приемам извинението му. Но не мога да отговоря на въпроса му.

Марк чувстваше, че братският дълг го задължава да каже някоя добра дума за Майлс, но болезнената сдържаност на Екатерин му действаше потискащо. Накрая успя да измънка предпазливо:

— Той наистина се измъчва.

Това доведе до едно съвсем кратко кимване и бегла, сдържана усмивка.

— Да. Знам. Благодаря ти, Марк. — И сложи точка на темата.

Карийн тръгна вдясно по тротоара, а останалите поеха наляво, където ги чакаше взетата на заем кола. Марк понечи да се върне назад, вперил поглед в отдалечаващата се млада жена. Тя продължи да крачи напред с наведена глава и не се обърна.

* * *

Майлс, който нарочно беше оставил вратата на апартамента си отворена, чу Марк да се връща, изскочи в коридора и се наведе през парапета, вперил хищнически поглед във входното фоайе с черно-белите плочки. От пръв поглед можа само да прецени, че Марк изглежда прегрят — нещо неизбежно при черните му дрехи и огромното количество тлъстини в горещ ден като този. Викна настойчиво на брат си:

— Говори ли с нея?

Марк погледна нагоре и вдигна иронично вежди. По всичко личеше, че прехвърля наум изкусителни варианти на отговор, но накрая се спря на нещо простичко и благоразумно:

— Да.

Ръцете на Майлс стиснаха дървения парапет до болка.

— Тя какво каза? Дали е прочела писмото ми, как мислиш?

— Както може би си спомняш, ти недвусмислено ме заплаши със смърт, ако ми хрумне да я попитам дали е прочела писмото ти, или по какъвто и да било друг начин подхвана темата.

Майлс махна нетърпеливо с ръка.

— Направо. Знаеш, че имах предвид да не я питаш направо. Просто се чудех дали не си подразбрал… нещо.

— Ако можех да разбера какво мисли една жена само като я погледна, щях ли да изглеждам така? — Марк посочи лицето си и се намръщи страховито.

— Откъде да знам, по дяволите? Не мога да преценя за какво мислиш, само защото изглеждаш намусен. Ти по принцип си изглеждаш намусен. — „Последния път беше в резултат на лошо храносмилане.“ Макар че при Марк стомашните проблеми обикновено бяха смущаващо свързани с патологичните му емоционални състояния. Майлс със закъснение се сети да попита: — Ами… Карийн? Добре ли е?

Марк се намръщи.

— В известен смисъл. Да. Не. Може би.

— Извинявай.

Марк сви рамене. После пак вдигна очи към брат си, който се беше залепил като удавник за една от колоните, и поклати глава с раздразнение и съчувствие едновременно.

— Всъщност Екатерин наистина ми каза да ти предам нещо.

Майлс за малко да падне през парапета.

— Какво, какво?

— Каза да ти предам, че приема извинението ти. Поздравления, скъпи братко — изглежда, си спечелил състезанието по пълзене на хиляда метра. Сигурно ти е присъдила допълнителни точки за стил, само това мога да кажа.

— Да! Да! — Майлс удари с юмрук по парапета. — Какво друго? Каза ли нещо друго?

— Ти какво друго очакваш?

— Не знам. Нещо. „Да, можеш да ми се обадиш“, или „Не, да не е посмял да прескочи повече прага ми“ — нещо. Някакъв намек поне, Марк!

— Не знам бе. Ще ти се наложи сам да си търсиш намеците.

— Мога ли? Тоест тя не ти е казала направо, че не иска да я притеснявам повече?

— Каза, че не можела да отговори на въпроса ти. Сам си го разгадавай, нали си специалист по шифрите. Аз си имам проблеми! — Марк поклати глава и тръгна към асансьора.

Майлс се върна в стаите си и се хвърли в големия стол до еркерния прозорец, който гледаше към градината в задния двор. И така, надеждата отново се изправяше с олюляване на крака, като прясно съживен криотруп, замаян и примигващ от светлината. Но не и, твърдо реши Майлс, със симптоми на криоамнезия. Този път не. Живееше, следователно се учеше.

„Не мога да отговоря на въпроса ти“ не му звучеше като „Не“. Не звучеше и като „Да“, разбира се. Звучеше като… като още един, последен шанс. По силата на някакво божествено чудо му бе позволено да си изпробва късмета още веднъж. Допълзи обратно до първото квадратче и започни наново, точно така.

Как да подходи към нея? „Край на поезията, това поне е сигурно. Явно не съм роден под влиянието на планета, отговаряща за поетичното слово.“ Ако се съдеше по резултата от вчерашните му усилия, който тази сутрин благоразумно беше извадил от кошчето и беше изгорил заедно с другите си злополучни чернови, всяка поезия, излязла изпод перото му, беше обречена на провал. И даже по-лошо — ако по някаква случайност напишеше нещо приемливо, тя най-вероятно би поискала още от същото, и какво щеше да прави той тогава? Представи си Екатерин, в някакво бъдещо нейно превъплъщение, как вика сърдито: „Ти не си поетът, за когото се омъжих!“ Край на преструвките. Интригите с цел бърза печалба просто нямаше да свършат работа в дългосрочен план.

Откъм вестибюла се чуха гласове — явно имаха посетител и Пим го пускаше в къщата. Гласът не му беше познат, поне от това голямо разстояние — беше мъжки, така че най-вероятно търсеха баща му. Престана да му обръща внимание и се отпусна в стола си.

„Тя приема извинението ти. Тя приема извинението ти.“ Животът, надеждата и всички хубави неща се разкриваха пред него.

Непризнатата паника, която от седмици го стискаше за гърлото, позагуби силата си, докато той се взираше в огряната от слънцето градина. Сега, когато пришпорвалото го чувство за неотложност си беше отишло, току-виж успял да намали темпото дотам, че да се превърне в нещо толкова обикновено и незабележимо като неин приятел. Какво би искала тя?…

Може би да я покани да излязат на разходка, на някое приятно място. Не в парк все пак, не още, като се има предвид ситуацията. Някоя гора, плаж… когато разговорът зацикли, да има какво да разсейва окото. Не че се страхуваше от липса на думи. Сега, когато можеше да говори откровено, без ограниченията на премълчавания и лъжи, възможностите пред него се умножаваха до стряскащи размери. Толкова много имаше да й казва…

Пим се изкашля от прага и Майлс рязко завъртя глава.

— Лорд Ришар Ворутиър е дошъл да ви види, лорд Воркосиган — обяви Пим.

— Лорд Ворутиър е достатъчно, ако обичаш, Пим — поправи го Ришар.

— Братовчед ви, милорд. — С любезно кимване Пим покани Ришар в дневната на Майлс. Ришар, комуто нюансът не убягна, изгледа гвардееца подозрително.

Майлс не беше виждал Ришар от около година, но Ворутиър не се беше променил много — малко поостарял може би, или поне такова впечатление създаваше наедрялата му талия и оредялата коса. Беше облечен в накичен с ширити и еполети костюм в синьо и сиво, който напомняше за фамилните цветове на Ворутиър. Тоалетът му наистина беше по-подходящ за ежедневна употреба от внушителната официалност на същинската униформа, като в същото време успяваше да внуши правото му върху традиционното облекло на графски наследник, без директно да претендира за това. Ришар все така изглеждаше постоянно раздразнен от нещо — в това отношение нямаше промяна. Огледа бившите покои на генерал Пьотър и се намръщи.

— Да не би внезапно да ти е притрябвал имперски ревизор, Ришар? — подкачи го Майлс: неочакваното нахлуване не му се бе понравило особено. Искаше да се заеме със следващото си писмо до Екатерин, а не да се разправя с Ворутиър. С никой Ворутиър.

— Какво? Не, разбира се! — Ришар се направи на възмутен, после примигна, сякаш едва сега си е спомнил за новия статут на Майлс. — Не с теб дойдох да се видя. Дойдох да говоря с баща ти за предстоящото гласуване на Съвета във връзка с нелепия иск на лейди Дона. — Ришар поклати глава. — Той отказа да ме приеме. Казал да говоря с теб.

Майлс вдигна вежди и погледна Пим. Пим каза:

— Графът и графинята, по причина на светските си задължения довечера, в момента почиват в покоите си, милорд.

Майлс се беше видял с родителите си на обяд и никак не му се бяха сторили уморени. Но предната вечер баща му му беше казал, че смята да използва сватбата на Грегор като ваканция и да си почине от задълженията си на вицекрал, а не да възобновява задълженията си на граф, така че давай в същия дух, момче, добре се справяш. Графинята го беше подкрепила ентусиазирано.

— Все още замествам баща си в Съвета, Ришар, така е.

— Помислих, че като е тук, ще поеме нещата. Е, добре де. — Ришар изгледа Майлс подозрително, сви рамене и тръгна към еркерния прозорец.

„Изцяло си на мое разположение, а?“

— Заповядай, седни. — Майлс посочи стола срещу себе си, от другата страна на ниската масичка. — Благодаря ти, Пим, свободен си.

Пим кимна и се оттегли. Майлс не предложи да почерпи госта си, нито нещо друго, което да забави Ришар по пътя му към съществената част на разговора, каквато и да беше тя. Ришар със сигурност не се беше отбил заради удоволствието от компанията му, не че компанията му струваше и пукната пара в момента. „Екатерин, Екатерин, Екатерин…“

Ришар седна и каза с тон, който явно трябваше да мине за съчувствен:

— Разминах се с дебелия ти клонинг в коридора. Сигурно е голямо изпитание за всички ви. Не можете ли да направите нещо с него?

Майлс не можа да прецени от думите му кое смята за по-обидно — пълнотата на Марк или самото му съществуване. От друга страна, понастоящем Ришар също се бореше със свой роднина, направил притеснителен избор на телесна форма. Но, ако не друго, Майлс поне си припомни защо, макар и да не се стремеше изрично да отбягва този свой ворутиъровски не достатъчно далечен братовчед, поне не търсеше компанията му.

— Е, той си е наше изпитание. Какво искаш, Ришар?

Ришар тръсна глава, сякаш да отстрани незначителната тема за Марк.

— Дойдох да говоря с граф Воркосиган за… макар че сега като се замисля — разбрах, че ти всъщност си се виждал с лейди Дона след завръщането й от колонията Бета?

— Лорд Доно ли имаш предвид? Да. Иван ни… запозна. Ти още ли не си виждал, ъъ, братовчед си?

— Не съм. — Ришар се усмихна презрително. — Не знам кого си въобразява, че ще преметне. Не е много умна нашата Дона — ни рак, ни риба.

Последното се стори на Майлс подходящ повод за известно злорадство, така че той вдигна многозначително вежди и поде вдъхновено:

— Е, какво да ти кажа, зависи какво точно разбираш под „ни риба, ни рак“. На Бета добре си вършат работата. Дона е ползвала услугите на клиника с много добра репутация. Не съм запознат с подробностите като, да речем, Иван, но съм убеден, че трансформацията е пълна и съвсем истинска, от биологична гледна точка. А никой не би могъл да отрече, че Доно е истински вор, както и че е най-големият законен и жив графски потомък. Налице са две от трите задължителни условия, а колкото до останалото, е, времената се променят.

— Господи, Воркосиган, не може да говориш сериозно. — Ришар стисна отвратено устни. — Девет поколения Ворутиър са служили на империята и да се стигне до това? До тази безвкусна шега?

Майлс сви рамене.

— Това ще го реши Съветът на графовете, както знаеш.

— Нелепо е. Дона не може да наследи титлата. Помисли за последствията. Едно от първите задължения на всеки граф е да си осигури наследник. Коя нормална жена ще се ожени за нея, според теб?

— Всеки влак си има пътници, както се казва. — Обнадеждаваща мисъл. Да, и щом дори Ришар бе успял да си завъди жена, едва ли беше толкова трудно. — А и осигуряването на наследник съвсем не е единственото изискване. Много графове не са успявали да си произведат такъв, по една или друга причина. Да вземем бедния Пиер например.

Ришар му хвърли раздразнен, бдителен поглед, който Майлс предпочете да не забележи, а вместо това продължи:

— Лично на мен ми се стори, че Доно прави доста добро впечатление на дамите.

— Това е само от проклетата женска солидарност, Воркосиган. — Ришар се поколеба смутено. — Та казваш, че Иван я е довел?

— Да. — С какво точно Доно беше извил ръцете на Иван, та да го доведе като свой гост на вечерята, Майлс все още не знаеше, но не намери за нужно да сподели тези си размишления с Ришар.

— Той я чукаше навремето, не знам дали знаеш. Както и половината мъже във Ворбар Султана.

— Чувал съм… това-онова. — „Върви си, Ришар. Точно сега не ми се слушат подмазваческите ти опити да остроумничиш.“

— Чудя се дали още… е! Е, никога не съм предполагал, че Иван Ворпатрил може да обърне резбата, но човек се учи, докато е жив!

— Хм, Ришар… мисля, че сам си противоречиш — почувства се задължен да му посочи Майлс. — Няма логика да намекваш, че братовчед ми Иван е хомосексуалист, защото чука Доно, не че го прави, ако питаш мен, без това автоматично да означава, че Доно на практика е мъж. В който случай искът му за графската титла на Ворутиър е напълно оправдан.

— Мисля — надуто рече Ришар след кратък размисъл, — че братовчед ти Иван може да се окаже един много объркан млад мъж.

— Не и в това отношение, уверявам те — въздъхна Майлс.

— Това всъщност няма значение. — Ришар размаха нетърпеливо ръце, отстранявайки от разговора темата за сексуалността на Иван, била тя хетеро или хомо.

— Прав си, няма.

— Виж, Майлс. — Ришар протегна ръце в жест, апелиращ към здравия разум на събеседника му. — Знам, че вие от семейство Воркосиган неизменно подкрепяте Прогресивната партия след смъртта на Пьотър, също както ние от семейство Ворутиър винаги сме подкрепяли консерваторите. Но тази приумица на Дона подкопава основите на самата сила на ворската класа. Ако ние, ворите, не заставаме единодушно зад някои фундаментални въпроси, ще дойде време, когато цялата ворска класа въобще няма да има върху какво да застане. Разбирам, че мога да разчитам на твоя глас.

— Всъщност още не съм решил как да гласувам.

— Ами време е да решиш. Вотът наближава.

Добре де, добре, разбрано. Фактът, че Майлс намираше Доно за много по-забавен от Ришар, сам по себе си не беше достатъчна причина да го класира за графската титла. Щеше да се наложи да отстъпи крачка назад и да прецени нещата безпристрастно. Майлс въздъхна и се насили да обърне по-сериозно внимание на Ришаровата презентация.

Ришар го подхвана от друг ъгъл:

— Има ли някой въпрос, поставен пред Съвета, който в момента да те интересува по-специално?

Намекът беше за сделка с гласове, или по-точно за сделка с бъдещи гласове, защото, за разлика от гласа на Майлс, този на Ришар за момента беше само мъгла. Майлс обмисли думите му.

— В момента не. Имам личен интерес към ремонта на комарското слънчево огледало, защото смятам, че ще бъде добра инвестиция за Империята, но по всичко личи, че Грегор и без мен си е осигурил мнозинство по този въпрос. — „С други думи, ти нямаш какво да ми предложиш, Ришар. Дори и на теория.“ Но след кратък размисъл все пак добави: — Между другото, какво мислиш за проблема на Рене Ворбретен?

Ришар вдигна рамене.

— Че е сериозен. Вината не е негова, но какво може да се направи?

— Да се препотвърди правото на Рене — спокойно подсказа Майлс.

— Невъзможно — убедено възрази Ришар. — Той е сетаганданец.

— И по силата на какъв критерий един нормален човек може да опише Рене Ворбретен като сетаганданец? — каза Майлс.

— По критерия на кръвта — без колебание заяви Ришар. — За щастие, съществува неопетнен клон на рода Ворбретен, чийто представител да заеме мястото му. Мисля, че с времето Сигюр ще стане много добър граф.

— Обещал ли си гласа си на Сигюр?

Ришар се изкашля.

— След като питаш — да.

Което означаваше, че Ришар вече си е осигурил подкрепата на граф Вормонкриеф. Нямаше как да помогне на Рене с този малък и сплотен кръг. Майлс се усмихна, без да казва нищо.

— Това забавяне на утвърждаването ми е истинско престъпление — продължи след малко Ришар. — Три месеца отидоха на вятъра, а междувременно окръг Ворутиър кара на автопилот, докато Дона си разиграва коня с пошлата си малка шегичка.

— Хм, операциите от този род не са нито леки, нито безболезнени. — Ако съществуваше техно-изтезание, по което Майлс да се счита за експерт, това беше съвременната медицина. — В известен смисъл Доно е убил Дона в името на тази възможност. Според мен той гледа на нещата повече от сериозно. И след като е пожертвал толкова много, едва ли ще предаде наградата с лека ръка.

— Ти нали не… — Ришар изглеждаше потресен. — Не смяташ да гласуваш за нея, нали? Едва ли вярваш, че баща ти би одобрил подобна позиция!

— Работата е там, че ако аз застана зад Доно, значи и баща ми застава. Аз съм неговият Глас.

— Дядо ти ще се обърне в гроба!

Устните на Майлс се разтеглиха в лишена от хумор усмивка.

— Не знам, Ришар. Лорд Доно оставя отлично първо впечатление у хората. Може да се окаже, че е добре дошъл навсякъде, първия път от любопитство, втория — заради личните му достойнства. Никак няма да се учудя.

— Ти затова ли я прие на вечеря, от любопитство? Трябва да кажа, че така не помагаш на семейство Ворутиър. Пиер беше странен… показвал ли ти е някога колекцията си от шапки, обточени със златно фолио? Сестра му е същата стока. Би трябвало да я заключат на някой таван, заради тази й ужасяваща приумица.

— А ти би трябвало да преодолееш предразсъдъците си и да се срещнеш с лорд Доно. — „Можеш да тръгнеш още сега, ако питаш мен.“ — Той определено се хареса на лейди Алис.

— Лейди Алис няма глас в Съвета. — Ришар изгледа смръщено Майлс. — А на теб той… тя… хареса ли ти се?

Майлс сви рамене, но прецени, че е длъжен да отговори откровено:

— Не бих се изразил толкова категорично. А и той не беше основната ми грижа онази вечер.

— Да — натъртено рече Ришар. — Чух всичко за твоя проблем.

„Какво?“ Ето че Ришар най-после беше успял да привлече цялото му внимание.

— И какъв е, казваш, този мой проблем? — тихо се поинтересува той.

Устните на Ришар се изкривиха в горчива усмивка.

— Понякога ми напомняш за братовчед ми Биърли. Той е много обигран в светските прийоми, но не е и наполовина толкова изкусен, колкото се преструва. За теб обаче бих предположил, че ще имаш достатъчно здрав тактически усет да запечаташ изходите преди да заложиш капан като този. — След миг все пак призна неохотно: — Макар че вдовицата на Алексей определено ми се издигна в очите, задето е имала куража да ти се опъне.

— Вдовицата на Алексей? — прошепна Майлс. — Не знаех, че Алексей е женен, още по-малко, че е починал. Коя е щастливата дама?

Ришар го погледна в смисъл „не се прави на глупак“. След което явно му светна, че най-после е успял да измъкне Майлс от вбесяващото му безразличие, и усмивката му придоби странна конфигурация.

— Било е малко твъърде очевидно, не мислиш ли, милорд ревизор? Малко твъърде очевидно? — Облегна се назад и примижа срещу Майлс.

— Боя се, че загубих нишката на разговора — рече Майлс хладно. Естествено като дишането се включи условният му рефлекс, и лицето, стойката и жестовете му превключиха на работен режим „а ла секретни служби“, изпразвайки се от съдържание, неразкриващи нищо и ненатрапващи се.

— Така удобната смърт на твоя администратор Ворсоасон? Според Алексей вдовицата не е подозирала как — и защо — е загинал съпругът й. Но ако се съди по драматичната й реакция на предложението ти, явно вече е разбрала, или поне такова е мнението на цял Ворбар Султана.

Майлс удържа изражението си, пропускайки на повърхността само една бегла усмивка.

— Ако говориш за Тиен, покойния съпруг на мадам Ворсоасон, той загина при злополука с дихателната си маска. — Не добави „Аз бях там“. Не му звучеше много… умно в случая.

— Дихателна маска значи? Не е трудно да се уреди. Самият аз се сещам за три или четири начина, и то без да си напрягам въображението.

— Само мотивът не е достатъчен за обвинение в убийство. Или… щом така бързо ги схващаш тези работи… какво според теб се е случило през нощта, когато е загинала годеницата на Пиер?

Ришар вирна брадичка.

— Мен ме разследваха и ме оправдаха. За разлика от теб. Виж, не знам дали това, дето го приказват за теб, е вярно, нито ме интересува. Но се съмнявам, че на теб подобно разследване би ти харесало.

— Не. — Усмивката на Майлс беше като циментирана върху лицето му. — На теб обаче ти хареса, нали?

— Не — простичко отговори Ришар. — Не ми беше приятно разни дребни досадни копеленца от сигурността да си пъхат сополивите носове в личните ми дела, които изобщо не им влизат в работата… нито да се лигавя като някой идиот, докато ме разпитваха с фаст-пента… Простолюдието си умира от кеф, когато успее да притисне някой вор в ъгъла, сам го знаеш. А за някой от твоя ранг направо ще им потекат лигите. Но пък теб май нищо не те заплашва, нали си в Съвета, над всички нас. Само някой много смел и много глупав човек би повдигнал обвинение там — и какво ще спечели? Никой нищо няма да спечели.

— Да. — Подобно обвинение би било задушено в зародиш, по причини, за които Ришар дори не предполагаше — а Майлс и Екатерин щяха да се сблъскат с вулгарните клюки и слухове, които неминуемо биха последвали едно такова развитие. Никой нищо нямаше да спечели.

— Освен може би младият Алексей и вдовицата Ворсоасон. От друга страна… — Ришар изгледа Майлс многозначително. — Ти определено би спечелил, ако подобно обвинение не бъде повдигнато. Което ме навежда на мисълта за един възможен сценарий, при който всички печелят.

— Така ли?

— Стига, Воркосиган. И двамата с теб сме от стари ворски родове. Глупаво е да се дърлим, когато би трябвало да сме на една и съща страна. Интересите ни вървят ръка за ръка. Такава е традицията. Не се преструвай, че баща ти и дядо ти не са били експерти по политическите сделки.

— Дядо ми… се е учил на политическа наука от сетаганданците. А след тях е изкарал аспирантура при лудия император Юри. Баща ми се е учил от дядо ми. — „А аз бях обучен и от двамата. Това е единственото предупреждение, което ще получиш, Ришар.“ — Когато съм се родил, за дядо ми партийната политика на Ворбар Султана е била само приятен начин да си убива времето и да се забавлява на стари години.

— Точно това имах предвид. Смятам, че се разбираме доста добре.

— Нека все пак проверим. Правилно ли разбирам, че ми предлагаш да не повдигаш срещу мен обвинение в убийство, ако в Съвета гласувам за теб, а не за Доно?

— На мен и двете ми се струват добри неща.

— А ако някой друг повдигне подобно обвинение?

— Първо трябва да има интерес и второ — кураж. Една малко вероятна комбинация, не мислиш ли?

— Трудно е да се каже. „Цял Ворбар Султана“ ми звучи като твърде многобройна публика на тихата ми семейна вечеря. Ти например къде чу тази… измислица?

— На една тиха семейна вечеря — самодоволно го уведоми Ришар, очевидно доволен от смущението на Майлс.

И по какъв маршрут беше пътувала тази информация? Пробойна в Службите ли стоеше зад приказките на Ришар? Потенциалните последствия се простираха далеч отвъд един съдебен спор за графско наследство. В ИмпСи бая щяха да се изпотят, докато разберат кой, как и защо е отговорен за това.

„Цял Ворбар Султана.“ Мамка му!

Майлс погледна Ришар право в очите и се усмихна.

— Знаеш ли, Ришар, радвам се, че се отби. Преди да си поприказваме така задушевно, не бях твърдо решил как да гласувам по въпроса за окръг Ворутиър.

Ришар изглеждаше доволен от гладкия начин, по който се нареждаха нещата.

— Сигурен бях, че можем да се разберем.

Опитът да се подкупи или изнуди имперски ревизор се третираше като държавна измяна. Опитът да се подкупи или изнуди окръжен граф в боричкането за гласове, предхождащо всеки важен вот, се смяташе по-скоро за нормална бизнес практика — по традиция графовете очакваха от себеподобните си да се защитават в тази игра или да си спечелят славата на пълни глупаци. Ришар беше дошъл да говори с Майлс в качеството му на човек, притежаващ право на глас в Съвета, а не в качеството му на имперски ревизор. Да смени ролята си посред сделката, а с това и правилата на играта, му се струваше непочтено. „Освен това не бих искал да се лиша от удоволствието да го унищожа лично.“ Ако ИмпСи откриеше още нещо в добавка, това щеше да си е работа на ИмпСи. А в ИмпСи нямаха чувство за хумор. Имаше ли Ришар и най-малка представа какъв лост се опитва да задейства? Майлс си измисли усмивка и я лепна на лицето си.

Ришар също се усмихна и стана.

— Е, имам и други срещи следобед. Благодаря, лорд Воркосиган, за подкрепата. — Протегна ръка. Майлс я пое без колебание, стисна я крепко и се усмихна. Продължи да се усмихва чак до вратата на апартамента си, където Пим се появи да ескортира госта до изхода, продължи да се усмихва, докато ботушите на госта потракваха надолу по стълбите, продължи да се усмихва, докато не чу входната врата да се затваря.

После усмивката му мутира в ръмжене. Обиколи три пъти стаята като подивял, оглеждайки се за нещо, което да не е прекалено старинно или ценно и което да счупи, без да го гризе съвестта, не откри нищо, което да отговаря на тези изисквания, и се задоволи да изтегли печатния кинжал на дядо си от калъфа му и да го запрати към вратата на спалнята си. Успокоителното вибриращо жужене на забитото в дървото острие трая твърде кратко. След минута Майлс вече беше овладял дишането и ругатните си, а лицето си беше загладил до любезна физиономия. Студена може би, но много любезна.

Влезе в кабинета си и седна пред комтаблото. Подмина без внимание второто за деня „спешно“ съобщение от Иван и вкара кода на осигурената си линия. С известна изненада установи, че още при първия опит го свързаха директно с шефа на ИмпСи генерал Гай Алегре.

— Добър ден, милорд ревизор — каза Алегре. — С какво мога да ви услужа?

„С грил за печене.“

— Добър ден, Гай. — Майлс се поколеба, а стомахът му се сви отвратено при мисълта за предстоящата задача. Нямаше начин да го избегне. — Едно твърде неприятно развитие във връзка с комарския случай… — нямаше нужда да уточнява за кой комарски случай става въпрос, — току-що беше представено на вниманието ми. На пръв поглед въпросът е личен, но може да има последствия за сигурността. Изглежда, срещу мен е повдигнато обвинение в съда на столичните клюки, че съм взел пряко участие в смъртта на онзи идиот Тиен Ворсоасон. Предполагаемият мотив е желанието ми да ухажвам съпругата му. — Майлс преглътна. — Втората част за жалост е вярна. В последно време аз — „Как да формулирам това?“ — се опитвах да я ухажвам. Не твърде настойчиво… е, може би мъничко.

Алегре вдигна вежди.

— Наистина? Преди малко ми донесоха нещо във връзка с това.

„Пфу! Какво, за бога?“

— Така ли? Твоите момчета не си губят времето. — „Противното на което би означавало, че слухът наистина е плъзнал из целия град.“ Да, логично беше Майлс да не разбере пръв.

— Всичко, свързано с този случай, подлежи на незабавното ми внимание.

Майлс изчака няколко секунди, но Алегре не каза нищо повече.

— Така, ето какво мога да прибавя към онова, което вече знаеш. Ришар Ворутиър току-що благородно ми предложи да се въздържи от повдигането на обвинение в убийство срещу мен по повод смъртта на Тиен Ворсоасон, в замяна на вота ми в Съвета на графовете, който предстои да гласува утвърждаването му като граф Ворутиър.

— Хм. А ти какво му отговори?

— Стиснах му ръката и той си тръгна с убеждението, че съм му в кърпа вързан.

— А така ли е?

— Не, по дяволите! Ще гласувам за Доно и ще размажа Ришар като хлебарка, каквато той всъщност е. Но много бих искал да знам дали става въпрос за изтичане на информация, или за измислица с независим източник. Това е от голямо значение за бъдещите ми ходове.

— Не знам доколко може да се разчита на това, но в доклада на нашия информатор няма данни за изтичане на информация. Няма ключови детайли, които да не са обществено достояние например. Малко преди да се обадиш пуснах един от аналитиците ни по следата.

— Добре. Благодаря ти.

— Майлс… — Алегре стисна замислено устни. — Не се и съмнявам, че за теб това е повече от неприятно. Но се надявам, че ответният ти удар няма да привлече повече от необходимото внимание към комарския случай.

— Ако информацията е изтекла от Службите, за това ще трябва да се погрижите вие. Ако е най-обикновена злостна клюка… — „Какво, по дяволите, трябва да направя по въпроса?“

— Ако мога да попитам, какво смяташ да правиш?

— Първото нещо ли? Ще се обадя на мадам Ворсоасон и ще я уведомя какво се задава. — От мисълта за това го обля студена, лепкава пот. Трудно можеше да си представи нещо по-различно от простичката обич, която копнееше да й даде. — Това я засяга… и ще й навреди не по-малко, отколкото на мен.

— Хм. — Алегре потри брадичката си. — За да избегнем размътването на вече и без това мътната вода, ще те помоля да отложиш въпросния разговор, докато аналитикът ми не прецени и нейната роля в цялата история.

— Нейната роля? Нейната роля е на невинна жертва!

— Не го отричам — успокоително рече Алегре. — Притеснявам се не толкова от нелоялност, колкото от възможна небрежност от нейна страна.

В ИмпСи още отначало им беше трудно да преглътнат факта, че Екатерин — една свободна гражданка, върху която нямаха никакъв контрол — е в центъра на най-строго пазената тайна на годината, а може би и на столетието. Въпреки че именно тя им беше решила проблема, неблагодарниците му с неблагодарници.

— Не е небрежна. Даже е изключително внимателна.

— По твоя преценка.

— По моята професионална преценка.

Алегре кимна.

— Да, милорд. Бихме се радвали да докажем това. В крайна сметка едва ли бихте искали ИмпСи да се… обърка?

Майлс изсумтя, после се примири.

— Разбира се, че не.

— Ще се погрижа аналитикът ми да ти се обади веднага щом изключим мадам Ворсоасон от разследването — обеща Алегре.

Майлс стисна безсилно юмрук, после неохотно отпусна ръка. Екатерин не излизаше много — може пък да минеха няколко дни преди слухът да стигне до ушите й от бог знае какъв източник.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Непременно.

Майлс прекъсна връзката.

Постепенно — и твърде неприятно за стомаха му — го споходи просветлението, че рефлексът му, който се задействаше автоматично при всяка опасност от разкритие на комарските тайни, го е подвел. И в резултат той беше реагирал неправилно на заплахата на Ришар Ворутиър. „Десет години навици от ИмпСи, пфу!“ Майлс преценяваше Ришар като нафукан бабаит, а не като психопат. Ако му се беше противопоставил веднага, Ришар може би щеше да се огъне, да отстъпи и да не рискува напразно един потенциален глас в своя полза.

Е, вече беше късно да тича подире му и да се опитва да преповтори разговора с друга интонация. Вотът на Майлс срещу Ришар щеше да демонстрира публично колко безсмислено е да изнудваш един Воркосиган.

И щеше да му създаде кръвен враг в Съвета… Щеше ли изобличеният в измама Ришар да изпълни заплахата си, или щеше да я забрави? „Ще му се наложи, по дяволите!“

От гледна точка на Екатерин, Майлс току-що се беше измъкнал от последната яма, която сам си беше изкопал. Искаше да е заедно с нея, но не, мили Боже, на подсъдимата скамейка по обвинение за смъртта на покойния й съпруг, колкото и предварително обречено да беше то. Тя едва сега започваше да се отърсва от кошмара на брака си. Едно официално обвинение и последствията му, без значение каква щеше да е присъдата, щяха да я повлекат обратно през травмите на последните десет години, и то по най-отвратителния възможен начин, да я хвърлят във водовъртеж от стрес, покруса, унижение и изтощение. Една борба за надмощие в Съвета на графовете не беше градина, в която любовта има шансове да разцъфти.

Разбира се, целият този мрачен сценарий можеше да даде на късо, ако Ришар загубеше битката за графската титла на Ворутиър.

„Но Доно няма никакъв шанс.“

Майлс изскърца със зъби. „Вече има.“

Миг по-късно той зададе друг код и зачака нетърпеливо.

— Здравей, Доно — измърка Майлс, щом едно лице се оформи над видплочата. Мрачното, пък макар и поплесенясало великолепие на един от салоните в Дом Ворутиър се появи смътно на заден план. Но лицето, фокусирало се в последните секунди, не беше на Доно, а на Оливия Куделка, която му се ухили лъчезарно. На бузата й имаше петно от мръсотия, а под единия си лакът стискаше три навити пергамента. — О… Оливия. Извинявай. Лорд Доно там ли е?

— Тук е. Има среща с адвокатката си. Ей сега ще го повикам. — И изчезна от обхвата на приемателя, чу се само гласът й в далечината: — Хей, Доно! Познай кой те търси!

След малко се появи и брадатото лице на Доно, който вдигна въпросително вежда към събеседника си.

— Добър ден, лорд Воркосиган. Какво мога да направя за вас?

— Здравей, лорд Доно. Просто ми хрумна, че по една или друга причина, не успяхме да довършим разговора си онази вечер. Исках да те уверя, в случай че си таял някакви съмнения, че претенциите ти към графската титла на Ворутиър се ползват с пълната ми подкрепа и че можеш да разчиташ на гласа на моя окръг.

— Благодаря ви, лорд Воркосиган. Много се радвам да чуя това. — Доно се поколеба за миг. — Макар… да съм и малко изненадан. Останах с впечатлението, че предпочитате да останете встрани от цялото това боричкане.

— Предпочитах, да. Но току-що ме посети братовчед ти Ришар. И успя да ме смъкне до собственото си ниво за удивително кратко време.

Доно сви устни, после се опита да не се усмихва прекалено широко.

— Понякога Ришар наистина действа по този начин на хората.

— Бих искал да си определим една среща с теб и с Рене Ворбретен. Тук, вкъщи, или където вие пожелаете. Мисля, че едно малко стиковане на стратегиите може да се окаже изключително благотворно и за двама ви.

— Ще се радвам да чуя съветите ви, лорд Воркосиган. Кога?

След неколкоминутно сравняване на ангажиментите и разместване на някои от тях, последвано от конферентен разговор с Рене в Дом Ворбретен, срещата беше уговорена за по-следващия ден. Майлс би се радвал и на същата вечер, или веднага дори, но трябваше да признае, че така ще разполага с време да обмисли проблема в подробности и на спокойствие. Каза по едно сърдечно довиждане на своите, както се надяваше, бъдещи колеги и прекъсна връзката.

Посегна да въведе следващия код, но ръката му спря на половината път, а после бавно се дръпна назад. Беше изпитвал затруднения с формулировката на новото начало и преди тази мина да избухне в лицето му. В момента не можеше да каже нищо на Екатерин. Ако й се обадеше, за да си говорят за други неща, обикновени, приятни, дребни нещица, като в същото време знае и си мълчи за проблема, би означавало да я излъже отново.

Но какво, по дяволите, щеше да й каже след като Алегре му даде зелена улица?

Стана и се заразхожда из стаите.

Годината на траур, за която Екатерин беше помолила, можеше да послужи не само за изцелението на собствената й душа. След една година споменът за мистериозната смърт на Тиен щеше да е поизбледнял в паметта на обществото, а вдовицата му можеше спокойно да се върне към светския живот, без с това да предизвика нечии злостни коментари, и да бъде спокойно ухажвана от мъж, когото познава от достатъчно дълго. Но не. Изгарян от нетърпение, поболял се от ужас да не я загуби преди дори да е имал шанса да я спечели, той насили обстоятелствата и продължи да ги насилва, докато не полетя в пропастта.

Да, и ако не се беше разприказвал за намеренията си из целия град, Илян никога нямаше да се обърка и да изрече онази своя злополучна реплика, а обреченият на грешни интерпретации инцидент по време на вечерята никога нямаше да се случи. „Искам да имам машина на времето, така че да се върна назад и да се застрелям.“

Трябваше да признае, че целият този сценарий е чудесна почва за политическа дезинформация. Докато работеше в Секретни операции, беше ликувал бурно и при много по-дребни грешки, допускани от враговете му. Ако ролите бяха разменени и беше ловец вместо жертва, би гледал на случилото се като на дар божи.

„Ти сам се вкара в капана, идиот такъв.“

Ако само си беше държал устата затворена, можеше да се измъкне чист и от онази полулъжа за градината. Екатерин още щеше да работи за него и… спря и се замисли върху последното сред водовъртеж от противоречиви чувства. „Пресечена топка.“ Щеше ли един определен нещастен период от юношеството му да бъде по-малко нещастен, ако не беше разбрал за онази доброжелателна измама? „Кое предпочиташ — да се чувстваш като глупак или да бъдеш глупак?“ Знаеше какъв отговор би дал за себе си. Трябваше ли да очаква нещо по-малко достойно от Екатерин?

„Точно това направи. Глупак.“

Във всеки случай обвинението, изглежда, касаеше само него. Ако Ришар казваше истината, разплискалата се кал беше пощадила Екатерин. „И ако ти не я замесиш отново, така и ще си остане.“

Седна на стола си. Колко дълго трябваше да стои далеч от нея, преди пикантната клюка да се забрави? Година? Години? Завинаги?

По дяволите, единственото му престъпление беше, че се бе влюбил в една смела и красива жена. Толкова лошо ли беше това? Искал бе да й даде целия свят, или поне такава част от него, каквато му беше по силите. Как стана така, че добрите му намерения се превърнаха в това… в тази каша?

Чу Пим да крачи във вестибюла долу, после да говори с някого. По стълбите затракаха ботуши и Майлс реши да каже на Пим, че не си е вкъщи. Вместо Пим обаче през вратата нехайно подаде глава Иван. Майлс изпъшка.

— Здрасти, братчед — бодро рече Иван. — Боже, още изглеждаш съсипан!

— Не си в крак със събитията, Иване. Съсипаха ме повторно.

— О? — Иван го погледна въпросително, но Майлс махна с ръка. Иван сви рамене. — Е, какво има? Вино, бира? Сандвичетата на Мама Кости?

Майлс посочи наскоро презаредения бюфет до стената.

— Сипи си каквото искаш.

Иван си сипа чаша вино и попита:

— Ти какво ще пиеш?

„Хайде да не започваме отново с това.“

— Нищо. Благодаря.

— Е, както искаш. — Иван отиде до прозореца. — Не видя ли съобщенията, които ти оставих?

— Видях ги. Извинявай. Денят беше ужасен. — Майлс се намръщи. — Боя се, че в момента не съм добра компания. Току-що ме спипаха по бели гащи, познай кой. Ришар Ворутиър, представи си. Все още не мога да се опомня.

— Хм. — Иван хвърли поглед към вратата и отпи жадно от виното. После се изкашля. — Ако имаш предвид слуха за убийство, е, ако беше отговорил на проклетите съобщения, нямаше да те спипат по бели гащи. Опитвах се да те предупредя.

Майлс се втренчи ужасено в братовчед си.

— Господи, и ти ли? Всички ли в проклетия Ворбар Султана знаят за тази трижди проклета простотия?

Иван сви рамене.

— За всички не знам. Майка още не го е споменала, но може да е решила, че е твърде наивно, за да му обръща внимание. Каза ми го Биърли Ворутиър, за да ти го кажа на тебе. Рано сутринта, забележи. Той обожава клюки от този род. Бил е твърде развълнуван, за да го запази само за себе си, предполагам, освен ако не налива масло в огъня за собствено забавление. Или пък играе някаква своя хитра игра. Убий ме, ако знам на чия страна е.

Майлс заразтрива челото си.

— Господи!

— Както и да е, държа да отбележа, че слухът не съм го пуснал аз. Схващаш ли?

— Да. — Майлс въздъхна. — Май да. Направи ми една услуга — чуеш ли го от някого, отричай до дупка. Става ли?

— Като че ли някой ще ми повярва. Всички знаят, че открай време си ми стъпил на врата. А не е и като да съм бил пряк свидетел. Не знам повече от другите. — След кратък размисъл добави: — Всъщност знам дори по-малко.

Майлс обмисли алтернативите. Смърт? Смъртта би била много по-милостива, а и би го спасила от това пулсиращо главоболие. Но винаги съществуваше рискът някой заблуден доброволец да го съживи отново, в по-лоша форма отвсякога. Освен това трябваше да живее поне докато не даде гласа си срещу Ришар. Огледа замислено братовчед си.

— Иване…

— Не съм виновен — моментално почна Иван, — не е моя работа, не можеш да ме принудиш, а ако искаш да съм на твое разположение, ще трябва да се пребориш с майка ми. Ако ти стиска. — И кимна решително, доволен от това си изклинчване.

Майлс се облегна назад и дълго го оглежда.

— Прав си — каза той накрая. — Твърде често съм злоупотребявал с лоялността ти. Извинявай. Забрави какво казах.

Иван, с пълна с вино уста, го зяпна потресен. Все пак успя да преглътне.

— Какво имаш предвид да забравя какво си казал?

— Имам предвид да забравиш. Няма причина да те въвличам в тази грозна история, точно обратното. — Майлс се съмняваше, че този път Иван би спечелил кой знае какво от родството си с него, дори и някоя малка победа на честта, от онези, които искряха за кратко преди да бъдат погребани во веки веков в архивите на ИмпСи. Пък и в момента не се сещаше с какво Иван би могъл да му помогне.

— Нямало нужда? Да забравя? Какво си намислил?

— Боя се, че нищо. Този път няма как да ми помогнеш. Все пак благодаря за предложението.

— Нищо не съм ти предлагал — отбеляза Иван и присви очи. — Намислил си нещо.

— Нещо, не. Нищо — да. — Размишленията не го бяха довели до нищо друго освен до твърдото убеждение, че идните няколко седмици щяха да бъдат неприятни и то по начин, с какъвто не се беше сблъсквал досега. — Благодаря ти, Иване. Извини ме, но няма да те изпращам.

— Е… — Иван вдигна чашата си, пресуши я и я остави на масичката. — Хубаво. Обади се ако… имаш нужда от нещо.

После излезе от стаята, като му хвърли един сърдит поглед. Майлс го чу как си мърмори възмутено, докато слиза по стълбите:

— Нямало нужда. Да съм забравел. За кой, по дяволите, се мисли?

Майлс се усмихна криво и се сгърби в стола си. Чакаше го много работа. Но беше прекалено уморен, за да помръдне дори.

„Екатерин…“

Името й сякаш се изплъзна през пръстите му като дим, отнесен от вятъра.