Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Глава 10

— Добър ден, Марк. — Бодрият глас на графиня Воркосиган провали и последните напразни опити на Марк да остане в безсъзнание. Той изпъшка, дръпна възглавницата от лицето си и отвори едно кървясало око.

Прехвърли няколко възможни отговора в подпухналия си мозък. „Графиньо. Вицекралице. Майко.“ Колкото и да беше странно, „майко“ му пасна най-добре.

— Брден, майхо.

Тя продължи да го оглежда, после кимна и даде знак на прислужницата, която беше влязла след нея. Момичето остави един поднос с чай на нощното шкафче и зяпна любопитно Марк, което го изпълни с почти непреодолимия импулс да се завие презглава, въпреки че все още беше облечен с голяма част от снощния си тоалет. Прислужницата чинно се изниза от стаята му, след като графинята я освободи с нетърпящ възражения глас.

Графиня Воркосиган дръпна завесите, в резултат на което стаята се изпълни с ослепителна светлина, и седна на един стол.

— Чай? — запита тя и наля една чаша, без да изчака отговора.

— Да, може. — Марк с мъка се надигна и натрупа възглавниците зад гърба си, колкото да вземе чашата, без да я разлее. Чаят беше тъмен, силен и със сметана, точно както го обичаше, и след няколко глътки успя да отмие част от лепилото в устата му.

Графинята подозрително побутна празните туби от буболечешко масло, натрупани на шкафчето. Изглежда, ги броеше, ако се съдеше по примижаването й.

— Реших, че едва ли ще искаш да закусиш.

— Така е. Благодаря. — Въпреки че мъчителната болка в стомаха му беше започнала да заглъхва. От чая, колкото и да беше невероятно.

— И на брат ти не му е до закуска. Майлс, навярно подтикван от новооткритата си мания да се придържа към ворските традиции, е предпочел виното за свой анестетик. При това успешно, ако може да се вярва на Пим. За момента сме го оставили да се наслаждава на забележителния си махмурлук насаме и без излишни коментари.

— Аа. — „Блазе му.“

— Е, все някога ще му се наложи да излезе от стаята си. Макар че според Арал това едва ли ще стане преди вечеря. — Графиня Воркосиган си наля чай, прибави сметана и я заразбърква бавно с лъжичката. — Лейди Алис беше много сърдита на Майлс, задето напуснал бойното поле преди всичките му гости да са си тръгнали. Според нея това било срамно опущение спрямо добрите маниери от негова страна.

— Голяма каша стана. — Каша, след която всички те, изглежда, щяха да оцелеят. За жалост. Марк отпи още една очистителна глътка. — Какво стана след като… след като семейство Куделка си тръгнаха? — Майлс се беше измъкнал рано, а Марк окончателно се беше паникьосал, когато комодорът изпусна нервите си дотам, че да нарече майката на графинята „онази проклета бетанска сводница“, а Карийн изхвърча през вратата с думите, че по-скоро би се прибрала пеша вкъщи, а защо не и до другия край на континента, отколкото да се качи в една кола с такива безнадеждно старомодни, прости и затънали в невежество бараярски диваци. Марк беше избягал в стаята си, въоръжен с лъжица и десетина туби буболечешко масло, и беше заключил вратата, а Лакомник и Ревльо бяха направили всичко по силите си да успокоят обтегнатите му до скъсване нерви.

Реверсия в състояние на стрес, без съмнение би го нарекла терапевтката му. Наполовина със себеомраза, наполовина с екзалтация, Марк беше отстъпил контрола над собственото си тяло другиму, но пък пуснатият да вилнее на воля Лакомник беше блокирал далеч по-опасния Друг. Не вещаеше нищо добро, когато Убиец станеше безименен. Марк беше успял да припадне преди да се пръсне, на косъм. Сега се чувстваше изхабен, а в главата му беше мъгливо и тихо като в гора след буря.

Графинята продължи:

— Двамата с Арал проведохме един изключително полезен откъм информационна стойност разговор с професор Вортис и съпругата му — виж, това е жена с глава на раменете. Ще ми се да се бяхме запознали по-рано. После те си тръгнаха, за да се погрижат за племенницата си, а ние проведохме още един разговор, този път с Алис и Саймън. — Тя бавно отпи от чая си. — Правилно ли съм разбрала, че тъмнокосата млада дама, която връхлетя отгоре ни снощи, е била потенциалната ми снаха?

— Вече не е, ако питаш мен — мрачно рече Марк.

— Мамка му. — Графинята се намръщи на чашата си. — Майлс не е споменавал и дума за нея в своите, мисля, че с право мога да ги нарека „сводки“, които ни пращаше на Сергияр. Ако знаех и половината от нещата, които ми каза професорката, сама щях да я спра.

— Не бях аз виновен, че избяга — побърза да обясни Марк. — Майлс сам оплеска всичко. — След миг призна неохотно: — Е, и Илян му помогна малко.

— Да. Саймън доста се притесни, когато Алис му каза как точно стоят нещата. Притесни се, че му е било казано за голямата тайна на Майлс, а той е забравил. Много съм сърдита на Майлс, задето го е поставил в такова положение. — В очите й проблясна опасна искрица.

Марк се интересуваше значително повече от собствените си проблеми, отколкото от тези на Майлс, така че предпазливо попита:

— Енрике, ъъ… намери ли вече изчезналата си царица?

— Още не. — Графинята се размърда на стола си и го погледна развеселено. — Поговорих си надълго и нашироко с доктор Боргос, след като Алис и Илян си тръгнаха. Той ми показа лабораторията. Дело на Карийн, доколкото разбрах. Обещах му да задържа изпълнението на смъртната присъда, която Майлс е издал над момичетата му, и той се поуспокои. Бих казала, че научната му хипотеза звучи съвсем разумно.

— О, той е гениален по отношение на нещата, които го интересуват. Просто интересите му са малко, хм, ограничени, това е.

Графинята сви рамене.

— През по-голямата част от живота си съм си имала работа с вманиачени мъже, така че Енрике няма да е първият.

— Значи… си се запознала вече с нашите маслени буболечки?

— Да.

Не изглеждаше впечатлена. „Нали е бетанка, нормално е.“ Нямаше да е лошо, ако Майлс беше наследил повече от качествата й.

— А, ъъ… и графът ли ги видя?

— Ами да, всъщност. Тази сутрин една се разхождаше по нощното ни шкафче.

Марк потръпна.

— И какво направихте?

— Захлупихме я с една чаша, така че татко й да си я прибере по-късно. За жалост, Арал не забеляза навреме другата, която проучваше обувката му. Нея я изхвърлихме без много шум. Не че беше останало много за изхвърляне.

След кратко, изтръпнало мълчание Марк обнадеждено попита:

— Не беше царицата, нали?

— Боя се, че не знам. На мен ми се стори долу-горе също толкова голяма като другата.

— Значи не е била царицата. Тя е значително по-едра.

Отново се възцари мълчание.

— В едно нещо Ку е прав — най-накрая рече графинята. — Наистина нося някаква отговорност за Карийн. И за теб. Напълно съзнавах многобройните възможности за избор, с които ще се сблъскате на Бета. Включително, и за щастие, възможността да се изберете един друг. — Тук се поколеба. — Двамата с Арал ще сме повече от доволни, ако Карийн Куделка ни стане снаха, в случай че се чудиш.

— И за миг не съм допускал обратното. Да не би да ме питаш дали намеренията ми са почтени?

— Вярвам в почтеността ти, без значение дали отговаря на най-строгата бараярска дефиниция, или се разпростира в по-широки граници — спокойно отвърна графинята.

Марк въздъхна.

— Аз обаче не мисля, че комодорът и мадам Куделка са склонни да ме посрещнат в семейството си със същата готовност.

— Ти си Воркосиган.

— Аз съм клонинг. Имитация. Евтина джаксъновска издънка. — „И луд на всичкото отгоре.“

— Дяволски скъпа джаксъновска издънка.

— Да — мрачно се съгласи Марк.

Тя поклати глава и усмивката й стана малко тъжна.

— Марк, наистина искам да ви помогна, на теб и Карийн, да постигнете целите си, без значение на какви пречки ще се натъкнете по пътя си. Но трябва все пак да имам някаква представа какви са целите ви.

„Внимавай много накъде ще насочиш тази жена.“ Спрямо пречките графинята беше като лазерно оръдие срещу мухи. Марк впери смутено поглед в дебелите си къси пръсти. Надеждата и верният й спътник, страхът, пак се размърдаха в сърцето му.

— Искам… онова, което иска Карийн. Докато бяхме на Бета, мислех, че зная какво е това. Откакто се върнахме, всичко се обърка.

— Културен шок?

— Не е само културният шок, макар че и той има своя дял. — Марк затърси отчаяно думи, с които да опише чувството си за целостта на Карийн. — Мисля… мисля, че на нея й трябва време. Време да бъде самата себе си, да бъде където е и която е. Без някой да я притиска или да я подплаши дотам, че да се хвърли слепешката в някоя роля, за сметка на всички други възможности, с които разполага. Ролята на съпруга е дяволски ограничаваща, поне тук, на Бараяр. Тя казва, че Бараяр искал да я затвори в кутия.

Графинята килна глава настрани, обмисляйки казаното.

— Карийн може да се окаже по-мъдра, отколкото сама предполага.

Марк се умълча, после продължи:

— От друга страна, може аз да съм бил тайният й порок, докато бяхме на Бета. А тук само я карам да се чувства засрамена. Може би й се иска просто да се махна от пътя й и да я оставя на мира.

Графинята вдигна вежди.

— Снощи не останах с такова впечатление. На Ку и Дру им се наложи буквално да й отварят пръстите един по един, така беше стиснала бравата на входната врата.

Марк се поободри малко.

— Хубаво.

— А как се отрази годината на Бета върху целите ти въобще? Тоест, като изключим плановете ти относно Карийн.

— Всъщност няма промяна — бавно отвърна той. — По-скоро ми се изясниха. Дойдоха на фокус. С известни модификации… Терапията ми помогна да постигна някои неща, които не вярвах, че някога ще мога да овладея. Което пък ме накара да вярвам, че и останалото не е чак толкова невъзможно.

Тя кимна одобрително.

— Училището… факултетът по икономика ми хареса. Доста знания и умения натрупах, да знаеш. Вече наистина разбирам какво правя, вместо само да се преструвам, че знам. — Той я погледна изпод вежди. — Не съм забравил Джаксън Хол. От известно време обмислям косвени прийоми, чрез които да пусна кепенците на онези касапи, тамошните клонингови лордове, проклети да са. Лили Дърона има някои идеи за удължаваща живота терапия, които може да се окажат достойна конкуренция на техните клонингови мозъчни трансплантации. По-безопасни, почти толкова добри като резултат и по-евтини. Иска ми се да им отнема клиентите и да ги съсипя финансово, дори и да не мога да ги докосна с пръст в чисто физическия смисъл. Всичките си приходи хвърлям в „Дърона Груп“, финансирам изследванията и развойната им дейност. Ако върви така, в скоро време ще притежавам контролния пакет на компанията. — Той се усмихна криво. — А в същото време държа да ми останат достатъчно пари, така че никой да няма власт над мен. И вече имам идея как да се сдобия с тях, не за една нощ, а малко по малко и сигурно. Аз, ъъ… не бих имал нищо против да започна нов селскостопански бизнес тук, на Бараяр.

— И на Сергияр също. Арал прояви значителен интерес към възможните приложения на твоите буболечки сред нашите колонисти там.

— Сериозно? — Марк зяпна невярващо. — Въпреки герба на Воркосиган отгоре им?

— Хм, може би ще е разумно да им съблечете фамилните ливреи преди да поставим въпроса сериозно пред Арал — каза графинята и напразно се опита да скрие усмивката си.

— Нямах представа какво е замислил Енрике — оправда се Марк. — Трябваше обаче да видиш физиономията на Майлс, когато Енрике му ги поднесе като подарък. Почти си заслужаваше кашата… — Споменът изтръгна дълбока въздишка от гърдите му, но после той поклати глава в нов пристъп на отчаяние. — Но каква полза, ако двамата с Карийн не успеем да се върнем на Бета? Тя няма да има и пукната пара, ако родителите й откажат да я подкрепят. Бих могъл да й предложа да й платя пътя, но… но не съм сигурен, че би било умно от моя страна.

— Ааа — проточи графинята. — Интересно. Боиш се, че Карийн ще го възприеме така, сякаш се опитваш да купиш верността й?

— Ами… не знам. Тя се отнася много съвестно към задълженията си. А аз искам любима. Не длъжник. Мисля, че ще е голяма грешка, ако без да искам… я затворя в друг вид кутия. Искам да й дам всичко. Но не знам как!

Неразгадаема усмивка се появи върху лицето на графинята.

— Когато си дадете всичко един на друг, тогава сделката става равностойна. Всеки печели всичко.

Марк смутено поклати глава.

— Странна сделка е това.

— Затова пък е най-добрата. — Графинята допи чая си и остави чашата. — Така. Не искам да нахлувам в личната ти територия. Но искам да запомниш, че си в правото си да потърсиш помощ. Така се прави в едно семейство.

— Вече и без това ви дължа много, милейди.

— Марк, човек не се издължава на родителите си. Просто няма как. Онова, което им дължиш, го прибират собствените ти деца, които на свой ред препредават дълга на своите и така нататък. Един вид унаследяване. А ако нямаш свои собствени деца, дългът се прехвърля към народа ти. Или към твоя бог, ако имаш такъв, или той те има.

— Това не ми звучи много справедливо.

— Семейната микроикономика не се поддава на осчетоводяване към съвкупния планетарен продукт. Това е единствената сделка, при която, ако дадеш повече, отколкото си получил, няма да фалираш, а тъкмо обратното.

Марк обмисли думите й. А що за родител му беше неговият брат-първообраз? Повече от брат, но определено не и негова майка…

— Можеш ли да помогнеш на Майлс?

— Виж, това си е истинска главоблъсканица. — Графинята приглади полата си и стана. — За разлика от Карийн, тази мадам Ворсоасон не я познавам, откакто се е родила. Нямам представа какво мога да направя за Майлс — бих могла да го погаля по главата и да го обсипя със съчувствие, но по всичко личи, че той сам си е изкопал ямата и е скочил в нея. Боя се, че ще му се наложи сам и да издрапа оттам. Което няма да му се отрази зле, между другото. — Тя кимна решително, сякаш един долазил с молби за помощ Майлс вече е бил отпратен сам да търси пътя към спасението си: „Пиши ни, когато се оправиш“.

„Представата й за майчинска загриженост на моменти е дяволски стряскаща“ — помисли си Марк, докато тя излизаше от стаята му.

Знаеше, че лепне от пот, че цялото тяло го сърби, че му се пикае и има спешна нужда от душ. Освен това го чакаше неотложното задължение да помогне на Енрике в лова на изчезналата царица преди тя и дечицата й да са си направили гнездо в стените и да са наводнили къщата с още воркосигански буболечки. Вместо да направи всичко това, той се довлече до комтаблото, отпусна се внимателно на стола и се опита да се свърже с дома на семейство Куделка.

Отчаяно се зае да съставя варианти на красноречиви оправдания в четири различни нюанса, в зависимост кой отговореше на повикването — комодорът, мадам Куделка, Карийн или някоя от сестрите й. Карийн не му се беше обаждала тази сутрин — спеше ли още, или му се сърдеше, или я бяха заключили в стаята й? Дали родителите й не я бяха зазидали в някоя стена? Или още по-лошо — дали не я бяха изхвърлили на улицата? Чакай, не, това би било добре — така би могла да дойде и да живее тук…

Репетициите му обаче бяха нахалост. „Повикването отказано“ запримигва насреща му със злобните си червени букви, като кървави драсканици, увиснали над видплочата. Програмата за гласово разпознаване беше настроена да го държи настрана.

* * *

Екатерин имаше ужасно главоболие.

Заради виното снощи е, реши тя. Бяха сервирани промишлени количества, включително искрящото вино в библиотеката и различните вина към всяко от четирите блюда по време на вечерята. Нямаше представа колко точно е изпила. Пим усърдно бе доливал чашата й винаги щом нивото й паднеше под двете трети. Повече от пет чаши при всички случаи. Седем? Десет? Обикновено си позволяваше по две.

Цяло чудо беше, че успя да излезе от онази огромна трапезария, без да се спъне в собствените си крака. Но пък, ако беше трезва, щеше ли въобще да събере куража… или лошите маниери, може би — да го направи? „Почерпи смелост от бутилката май, а?“

Прокара ръце през косата си, потри врата си, отвори очи и отново вдигна глава от хладната повърхност на комтаблото. Всички планове и бележки по бараярската градина на лорд Воркосиган вече бяха спретнато и логически организирани и каталогизирани. Всеки… е, всеки градинар, който имаше представа от целта на проекта — можеше да се води от тях и да довърши започнатото без особени затруднения. Беше приложена и окончателната сума на разходите. Кредитната работна сметка беше уравнена, затворена и приключена. Оставаше само да натисне клавиша за изпращане и всичко това щеше да изчезне завинаги от живота й.

Плъзна ръка към изящния мъничък модел на Бараяр, който лежеше на купчинка със златната си верижка до видплочата, вдигна го и го остави да се върти пред очите й. Облегна се и впери поглед в него и във всичките спомени, свързани с медальона като с невидими вериги. Злато и олово, надежда и страх, триумф и болка… Примижа, докато планетката не се превърна в неясно петно.

Спомни си деня, когато я беше купил — при онова тяхно нелепо и в крайна сметка съвсем прогизнало обикаляне по магазините в комарския купол, спомни си и лицето му, оживяло от смехотворното им приключение. Спомни си и деня, когато й я беше дал, в болничната стая на трансферната станция, след победата над конспираторите. „Наградата на лорд ревизор Воркосиган, задето направихте живота му по-лесен“ беше я нарекъл той, а сивите му очи грееха. Беше й се извинил, че не е истински медал, какъвто би се полагал на всеки войник, направил и половината на онова, което беше направила тя през ужасната предишна нощ. Не беше подарък. А ако беше, то значи бе направила сериозна грешка, приемайки го от ръката му, защото медальонът беше твърде скъп като за обикновена дрънкулка. Въпреки неговата глупашки широка усмивка, на вуйна Вортис, която беше наблюдавала зорко сцената, не й бе мигнало окото дори. Следователно мъничкият Бараяр беше награда. Беше си я спечелила сама, беше платила за нея със синини и ожулвания, с ужаса и паниката си, подтикнали я към онази отчаяна постъпка.

„Мое си е. Няма да се откажа от него.“ Намръщи се, нахлузи верижката на врата си и пъхна планетката под черната си блуза, като се опитваше да не се чувства като виновно дете, което бърза да скрие отмъкната курабийка.

Пламенното й желание да се върне в замъка Воркосиган и да изкорени скелита, който така грижливо и гордо беше засадила само преди няколко часа, беше прегоряло малко след полунощ. Ако не друго, щеше със сигурност да налети на охраната, ако беше тръгнала да се мотае из парка посред нощ. Току-виж Пим или Роик я уцелили със зашеметителите си, което щеше да ги разстрои дълбоко, бедните хорица. А после щяха да я внесат вътре, където… Гневът, виното в кръвта й и развихрилото й се въображение се бяха изчерпали малко преди зазоряване и най-накрая се бяха излели в тихи, скришни сълзи, които попиха във възглавницата й, когато къщата отдавна беше утихнала и можеше да се надява на малко усамотение.

Защо въобще да си прави труда? На Майлс изобщо не му пукаше за скелита — дори не беше излязъл да го погледне миналата вечер. Беше мъкнала растението със себе си цели петнайсет години, още откакто бе наследила седемдесетгодишния бонзай от сестрата на баба си. Дръвчето беше оцеляло след смърт, брак, десетина премествания, междузвездно пътуване, полет през балкон, още смърт, още пет възлени скока и две пресаждания. Сигурно и то беше изтощено колкото нея. Нека си стои там и гние, или съхне, или бъде изкоренено от вятъра, или каквото там му е подготвила небрежната съдба. Поне го беше довлякла обратно на Бараяр, за да доумре у дома си. Стига толкова. Повече нямаше да се занимава с него. Край.

Извика градинарските си инструкции върху видплочата и добави бележка за специалния режим на поливане и наторяване, необходим за пресадения скелит.

— Мамо! — стресна я развълнуваният глас на Ники.

— Не… не викай толкова силно, скъпи. — Завъртя се със стола и се усмихна унило на сина си. Добре че не го беше взела със себе си на снощния погром, макар че той най-вероятно би се присъединил с огромен ентусиазъм към бедния Енрике в лова му на маслени буболечки. Но ако Ники беше там, тя не би могла да си тръгне и да го остави. Нито да го повлече със себе си преди да си е изял десерта, което без съмнение би предизвикало гръмогласни протести от негова страна. Майчините й задължения щяха да я приковат към стола, принуждавайки я да изтърпи каквото там страховито и притеснително светско мъчение предстоеше да се разиграе.

Ники заскача до лакътя й.

— Снощи разбра ли се с лорд Воркосиган кога ще ме заведе във Воркосиган Сърло и ще ме научи да яздя коня му? Каза, че ще го питаш.

На няколко пъти беше водила Ники със себе си на парковата площадка, когато нито вуйна й, нито вуйчо й можеха да останат с него вкъщи. Лорд Воркосиган щедро му беше предложил да превърне имението в игрална площадка, дори бяха извикали най-малкия син на Пим, Артур, да му бъде другарче в игрите. Мама Кости беше спечелила за нула време стомаха, сърцето и робската вярност на Ники, гвардеец Роик беше играл с него, а Карийн Куделка му беше позволила да й помага в лабораторията. Екатерин почти беше забравила за тази импровизирана покана, която лорд Воркосиган беше отправил, когато върна Ники при нея в края на един от онези работни дни. Тогава беше измърморила нещо любезно, но неангажиращо. Майлс я беше уверил, че въпросният кон е много стар и кротък, макар че не точно това беше източникът на колебанията й.

— Аз… — Екатерин потри слепоочието си, където сякаш се събираше в една точка дантелата от пронизваща болка, обхванала главата й. „Щедро…?“ Или просто още един пример за Майлсовата кампания на недоловимо манипулиране, излязла вече на бял свят? — Настина мисля, че не бива да му се натрапваме по този начин. Окръгът е много далеч. Ако наистина се интересуваш от коне, все ще намерим къде да вземаш уроци по езда — някъде много по-близо до Ворбар Султана.

Ники се навъси разочаровано.

— Не знам за конете. Но той каза, че може да ми позволи да изпробвам скутера му на път за там.

— Ники, още си много малък да управляваш скутер.

— Лорд Воркосиган каза, че неговият баща му е позволил да лети, когато е бил много по-малък от мен. Каза, че татко му му казал, че трябва да знае как да поеме управлението в случай на нужда веднага щом порасне достатъчно физически. Каза, че го слагал в скута си и му давал да излита и каца съвсем сам и така нататък.

— Ти си прекалено едър, за да сядаш в скута на лорд Воркосиган! — Същото се отнасяше и за нея, между другото. Но ако двамата щяха да… престани!

— Е — Ники обмисли думите й и неохотно се съгласи: — Той е твърде дребен, наистина. Би изглеждало смешно. Но седалката на скутера му е висока точно колкото трябва! Пим ми позволи да седна на нея, докато му помагах да лъсне колите. Може ли да попиташ лорд Воркосиган, когато отидеш на работа?

— Не. Не мисля.

— Защо? — Той я погледна и сбърчи челце. — Днес защо не си отишла?

— Аз… не се чувствам много добре.

— Утре тогава? Хайде де, мамо, моля те! — Увисна на ръката й, протегна вратле и я погледна с големите си влажни очи, като не спираше да се хили. Тя подпря пулсиращата си глава на ръката си.

— Не, Ники. Няма да стане.

— Защо да не стане? Ти обеща. Хайде де, толкова ще е хубаво. Не е нужно и ти да идваш, ако не искаш. Защо не, защо не, защо не? Утре, утре, утре!

— И утре няма да ходя на работа.

— Толкова ли си болна? Не ми изглеждаш чак толкова болна. — Той я огледа разтревожено.

— Не — побърза да разсее тревогата му тя, преди да е започнал да си представя разни медицински страхотии. Вече беше загубил единия си родител тази година. — Просто… вече няма да ходя в къщата на лорд Воркосиган. Напуснах.

Сега в очите му се четеше пълно объркване.

— Защо? Мислех, че ти харесва да се занимаваш с онази градина.

— Така беше.

— Тогава защо напусна?

— С лорд Воркосиган… се скарахме. Заради… заради нещо от морално естество.

— Какво? Какво естество? — В гласа му се прокрадваха нотки на объркване и неверие. Той се дръпна леко встрани.

— Открих, че той… че ме е излъгал за едно нещо. — „Той обеща никога да не ме лъже.“ Преструвал се беше, че го интересуват градините. Беше пренаредил тайно от нея живота й, а после беше казал на всички във Ворбар Султана. Беше се преструвал, че не я обича. Кажи-речи й беше обещал никога да не я моли да се омъжи за него. Беше я излъгал. Я се опитай да обясниш това на едно деветгодишно дете. Или на което и да било друго разумно човешко същество, без разлика на възраст и пол, горчиво добави чувството й за справедливост. „Побъркала ли съм се вече?“ Всъщност Майлс не беше казал, че не е влюбен в нея, просто го беше… намекнал. Просто беше избягвал да говори по този въпрос. Уклончивост чрез извъртане.

— Ооо — проточи Ники, с широко отворени очи, най-после притихнал.

Гласът на професорката ги прекъсна като божи дар откъм портала:

— Хайде, Ники, не досаждай на майка си. Тя страда от тежък махмурлук.

— Махмурлук?! — Ники явно срещаше затруднения в съчетаването на думите „майка“ и „махмурлук“. — Каза, че е болна.

— Като пораснеш, ще разбереш, скъпи. Без съмнение сам ще откриеш разликата, или липсата на разлика между двете. А сега бягай. — Усмихнатата му баба Вортис го подкара решително в указаната посока. — Вън, вън. Иди да видиш какви ги върши дядо ти долу. Преди малко чух някакви твърде подозрителни шумове.

Ники се остави до го изгонят, като само хвърли един смутен поглед през рамо към майка си.

Екатерин отново подпря глава на комтаблото и затвори очи.

Нещо изтрака до главата й и тя ги отвори — вуйна й беше оставила голяма чаша студена вода на писалището, а в отворената й шепа се мъдреха две таблетки болкоуспокояващо.

— Вече изпих няколко тази сутрин — глупаво отбеляза Екатерин.

— По всичко личи, че действието им е отминало. Изпий всичката вода. Определено ми изглеждаш обезводнена.

Екатерин послушно изпълни нареждането, после остави чашата и стисна силно очи няколко пъти.

— Онова снощи наистина бяха граф и графиня Воркосиган, нали? — Не беше точно въпрос, а по-скоро зов за отрицателен отговор. След като едва не ги стъпка в отчаяното си бягство през вратата, чак на половината път в таксито й просветна със закъснение и с искрен ужас кои всъщност бяха тези хора. Великите и известни из цялата галактика вицекрал и вицекралица на Сергияр. За какъв дявол се бяха облекли толкова просто? „Ужас!“

— Да. До вчера ги познавах само бегло, не бяхме говорили.

— А… снощи поговорихте ли си? — Вуйна й и вуйчо й се бяха прибрали почти цял час след нея.

— Да, добре си побъбрихме. Останах дълбоко впечатлена. Майката на Майлс е много разумна жена.

— Тогава защо синът й е толкова… няма значение. — „Ужас.“ — Сигурно ме мислят за някаква истеричка. Не знам откъде събрах смелост да стана и да си тръгна така по средата на официална вечеря, пред всичките тези… и лейди Алис Ворпатрил… и в замъка Воркосиган. Не мога да повярвам, че го направих. — След миг на размисъл добави: — Не мога да повярвам, че той направи това.

Вуйна Вортис не попита „Какво?“ или „Кой той?“ Само нацупи замислено устни и погледна племенницата си.

— Е, не мисля, че имаше кой знае какъв избор.

— Нямах.

— В края на краищата, ако не беше си тръгнала, щеше да ти се наложи да отговориш на въпроса, поставен от лорд Воркосиган.

— Аз… не отговорих ли? — Екатерин примигна. Действията й не бяха ли достатъчно красноречиви? — При онези обстоятелства? Да не си луда?

— Смея да кажа, че той разбра каква грешка е направил в момента, в който думите излязоха от устата му, поне ако се съдеше от ужасеното му изражение. Направо се видя как цялата кръв се отцежда от лицето му. Невероятно. Но все пак се питам едно, скъпа — ако си искала да му кажеш „не“, защо не го направи? Имаше идеалната възможност за това.

— Аз… аз… — Екатерин се опита да събере мислите си, които се бяха пръснали като овце. — Нямаше да е… учтиво.

След кратка пауза вуйна й промърмори:

— Можеше да кажеш: „Не, благодаря“.

Екатерин потри изтръпналото си лице.

— Вуйно — въздъхна тя. — Много те обичам. Но сега те моля да си вървиш.

Вуйна й се усмихна, целуна я по косата и излезе.

Екатерин се върна към на два пъти прекъсваните си размисли. Вуйна й беше права, разбира се. Тя наистина не беше отговорила на въпроса на Майлс. И дори не беше забелязала, че не е отговорила.

Това главоболие й беше познато всъщност, както и свитият на топка стомах, който вървеше с него, и то нямаше нищо общо с виното. При скандалите й с Тиен, той никога не й беше посягал, макар че стените на няколко пъти си бяха изпащали от юмруците му. Караниците им неизменно се бяха израждали в дни на смразяващ, мълчалив гняв, изпълнен с непоносимо напрежение и някаква особена тъга на двама души, хванати заедно в капана на неизменно и твърде тясно пространство, които се заобикалят отдалече. В деветдесет и девет процента от случаите тя се беше предавала първа — отстъпваше, извиняваше се, успокояваше го, готова беше на всичко, само и само болката да спре. „Синдром на разбитото сърце“ — може би това беше правилната диагноза.

„Не искам да се връщам там. Моля те, не ме карай да се връщам там.“

„Къде съм, когато съм си вкъщи, в собствената си душа?“ Не тук, под все по-голямата тежест на професорското милосърдие. Не и с Тиен, определено. Не и при собствения си баща. При… Майлс? Вярно, че с него беше преживяла мигове на изначален покой, кратки може би, но спокойни като дълбока вода. Имало беше и други моменти, когато й идваше да го цапардоса с тухла по главата. Кой беше истинският Майлс? Коя беше истинската Екатерин?

Отговорът се замержеля пред вътрешния й взор и я уплаши до смърт. Но тя и преди беше правила грешен избор. Доказала беше, че преценката й за отношенията между мъжете и жените не струва и пукната пара.

Впери поглед в комтаблото. Бележка. Ще напише нещо като обяснителна бележка и ще я прати заедно с работните планове.

„Те са достатъчно ясно послание сами по себе си, не мислиш ли?“

Натисна бутона за изпращане и бавно тръгна към горния етаж с намерението да дръпне завесите, да се просне облечена на леглото и да лежи, докато не стане време за вечеря.

* * *

Майлс се довлече в библиотеката, стиснал голяма чаша със слаб чай в леко потрепващата си ръка. Светлината в голямата стая все още бе твърде ярка, макар че навън вече се стъмваше. Може би щеше да е по-добре да се свре в някой ъгъл на гаража. Или в избата. Не винарската изба обаче — от тази мисъл го побиха тръпки. Но се беше отегчил до смърт да лежи в леглото си, завит презглава или не. Един ден там му стигаше.

Спря рязко и топлият чай се разплиска по ръката му. Баща му седеше пред осигуреното комтабло, а майка му — на широката инкрустирана маса, с няколко книги и разхвърляни листове пред себе си. Двамата го погледнаха едновременно и се усмихнаха за поздрав. Сигурно щеше да е грубо да им обърне гръб и да избяга.

— Добър вечер — смутолеви някак той, потътри се между двамата на път към любимия си стол и много бавно и предпазливо се отпусна в него.

— Добър вечер, Майлс — отговори майка му.

Баща му нагласи комтаблото на пауза и го огледа с любезен интерес.

— Как мина пътуването ви от Сергияр? — продължи Майлс след около минута мълчание.

— Без нито един инцидент, за щастие — каза майка му. — До самия му край.

— А — измънка Майлс. — Това… да. — И завря нос в чашата си.

Родителите му милостиво го оставиха на мира за следващите няколко минути, но върху каквото и да беше работил всеки от тях преди нахлуването му в библиотеката, то вече явно не беше в състояние да задържи вниманието им. Не че някой си тръгна обаче.

— Липсваше ни на закуска — каза най-накрая графинята. — И на обяд. И на вечеря.

— На закуска още повръщах — обясни Майлс. — Едва ли щях да бъда добра компания.

— И докладът на Пим намекваше за същото — обади се графът.

Графинята добави сурово:

— Приключи ли вече с това?

— Да. Не ми помогна. — Майлс се изгърби още повече и протегна крака напред. — Един провален живот с повръщане в добавка си е все същият провален живот.

— Хм — изхъмка разсъдливо графът, — макар че помага, ако държиш на уединението. Ако си достатъчно отблъскващ, хората проявяват естествената склонност да те отбягват.

Жена му му хвърли една лъчезарна усмивка.

— От опит ли говориш, любов моя?

— Естествено. — Очите му й се засмяха в отговор.

Последва нова порция тишина. Родителите му не вдигнаха лагера. Очевидно не беше достатъчно отблъскващ, заключи Майлс. Може би ако прибегнеше до някое и друго заплашително оригване…

Най-накрая подхвана:

— Майко… ти си жена…

Тя му отправи бодра, окуражителна бетанска усмивка.

— Да?

— Няма значение — въздъхна той. И отново се прегърби.

Графът потри устни и го изгледа замислено.

— Имаш ли някаква работа? Злодеи за имперска ревизия или нещо друго?

— За момента не — отвърна Майлс и след кратко размишление добави: — За техен късмет.

— Хм. — Графът се пребори не много успешно с усмивката си. — Това прозвуча почти мъдро. — Поколеба се. — Леля ти Алис ни разказа в подробности как е протекла вечерята. Не ни спести и коментара си. Много държеше да ти предам, че се надява — Майлс направо чуваше нетърпящата възражение интонация на леля си, пресътворена доста успешно от графа — повече никога да не напускаш бойното поле на друго изгубено сражение по начина, по който дезертира снощи.

А, да. Родителите му бе трябвало да почистят след него.

— Само че нямаше надежда да ме застрелят в трапезарията, ако бях останал с ариергарда.

Баща му вдигна високо вежда.

— И така да избегнеш неминуемия военен съд?

— Тъй съвестта прави всинца ни страхливци[1] — цитира напевно Майлс.

— Напълно те разбирам — каза графинята. — Гледката как една хубава жена бяга с писъци, или поне с ругатни, след като си й предложил женитба, определено ме притеснява. Макар че, според леля ти Алис, ти май не си оставил друг избор на младата дама. Не знам какво друго би могла да направи. Освен да те смачка като буболечка, предполагам.

При думата „буболечка“ Майлс потръпна.

— Точно колко несполучлив… — започна графинята.

— Беше подходът ми ли? Достатъчно несполучлив, както личи по резултата.

— Всъщност се канех да попитам точно колко несполучлив е бил предишният брак на мадам Ворсоасон?

Майлс сви рамене.

— Станах свидетел само на края му. Но от болезнените й реакции при всеки опит за близост съдя, че покойният Тиен Ворсоасон е бил от онези умели паразити, съжителството с които кара партньорите им да се чешат по главите и да се питат: „Луд ли съм? Аз ли съм луд?“. — Екатерин нямаше да изпитва подобни съмнения, ако се омъжеше за него, ха.

— Ааа — проточи майка му с тон, от който личеше, че й е просветнало. — Един от онези. Да. Знам ги. Типаж, който не е запазен само за мъжете, между другото. Може да минат години, докато изплуваш от душевния хаос, който оставят след себе си.

— Аз не разполагам с години — възрази Майлс. — Никога не съм разполагал с години. — Стисна здраво устни при сянката на болка в очите на баща му. Е, в крайна сметка никой не знаеше колко се очаква да продължи вторият живот на Майлс. Може пък биологичният му часовник да бе зацъкал отначало след криосъживяването. Майлс се сгърби още повече. — Най-гадното в цялата история е, че изобщо не го бях замислил така. Бях прекалил с виното, паникьосах се, когато Саймън… Въобще не смятах да се нахвърля на Екатерин из засада по този начин. Беше само приятелски огън…

След кратка пауза продължи:

— Разбирате ли, бях си съставил страхотен план. Мислех, че ще постигна всичко с един-единствен брилянтен удар. Тя е страшно запалена по градини, а съпругът й я остави на практика без пукната пара. И аз реших, че мога да й дам начална скорост в кариерата, за която мечтае, да й осигуря известен финансов комфорт, а на себе си да осигуря претекст да я виждам почти всеки ден, плюс известна преднина пред конкуренцията. Налагаше ми се направо да газя през господата, виснали с изплезени езици в гостната на Вортис, всеки път, когато се отбивах там…

— С цел да чучнеш до нея с изплезен език в гостната й, доколкото разбирам? — сладко-сладко се осведоми майка му.

— Не! — отрече засегнат Майлс. — С цел да уточним подробности във връзка с парка, който я бях наел да проектира за терена в съседство.

— Значи за това е онзи кратер — каза баща му. — В тъмното ми се стори, че някой се е опитал да ни взриви и не е улучил. Даже се зачудих защо никой не ни е уведомил.

— Не е кратер. А градина под нивото на улицата. Просто още няма… още не са засадени растенията.

— Релефът на парка е много хубав, Майлс — успокои го майка му. — Днес следобед излязох да го разгледам. Поточето наистина е много симпатично. Напомня ми за планините.

— Такава беше идеята — каза Майлс, като навъсено пренебрегна промърморения коментар на баща си, който гласеше: „… след сетаганданска бомбена атака над партизанска позиция…“

В следващия миг се изпъна като струна, обзет от внезапен ужас. „Нямало растения ли!?“

— О, Боже! Така и не излязох да видя скелита! Лорд Доно се появи с Иван… леля Алис каза ли ви за лорд Доно?… и аз се разсеях, после стана време за вечеря, а след това така и нямах възможност да… Някой полял ли е… О, мамка му, нищо чудно, че беше толкова ядосана. Да сбъркам така, при това два пъти!… — Той се срина обратно в локвичката си от отчаяние.

— Чакай да видим дали съм разбрала правилно — бавно каза графинята, като го изучаваше безизразно. — Хвърлил си око на тази бедна вдовица, която се бори да стъпи на крака за пръв път в живота си, и си размахал пред носа й златна възможност за бъдеща кариера, само за да я привържеш към себе си и да й отрежеш пътя към други романтични оферти.

Тази формулировка на постъпките му определено не звучеше добре.

— Не… не само — задавено обясни Майлс. — Опитах се да й помогна. Не си и представях, че може да напусне — градината означаваше всичко за нея.

Графинята го изгледа с ужасяващо замислено изражение, същото, което се настаняваше на лицето й, когато си допуснал грешката да привлечеш пълното й, нераздвоено внимание.

— Майлс… спомняш ли си онзи неприятен инцидент с гвардеец Естерхази и играта на пресечена топка, когато ти беше на около дванайсет?

От години не се беше сещал за това, но думите на майка му отприщиха спомена, все още омърсен от чувство на срам и ярост. Гвардеецът често играеше на пресечена топка с него, понякога се включваха Елена и Иван. Играеха в задната градина — играта беше с ниска степен на съприкосновение и носеше минимален риск за крехките му по онова време кости, но изискваше бързи рефлекси и усет за подходящия момент. Той направо хвърчеше от въодушевление при първата си победа над голям човек, в случая гвардеец Естерхази. И се разтресе от ярост, когато един случайно дочут разговор му даде да разбере, че играта е била нагласена. Беше го забравил. Не беше простил обаче.

— Бедният Естерхази решил, че победата ще ти повдигне духа, защото по онова време беше увесил нос заради нещо обидно, не помня вече какво, което децата ти били подхвърлили в училище — каза графинята. — Още помня в какъв пристъп на гняв изпадна, когато реши, че Естерхази те е оставил да победиш. Направо изпадна в истерия. Уплашихме се, че ще се нараниш.

— Той ми открадна победата — дрезгаво изрече Майлс. — Не беше по-различно от това да победи с измама. Да не говорим, че омърси с отровата на съмнението всяка следваща истинска моя победа. Имах право да съм бесен.

Майка му продължи да седи мълчаливо, сякаш чакаше нещо.

Просветна му. Дори и със здраво стиснати очи, просветлението беше толкова ярко, че го заболя главата.

— О, неее… — изпъшка Майлс, заглушавайки последните е-та във възглавничката, която стовари върху лицето си. — Аз съм й направил същото!…

Безмилостната му майка го остави да се пържи, мълчанието й бе по-раняващо от всичко, което би могло да се изрече с думи.

— Аз съм й направил същото… — проплака жаловито той.

Жал обаче не идеше отникъде. Той стисна възглавничката до гърдите си.

— О, Господи! Точно това съм направил. Тя сама го каза. Каза, че градината е можела да бъде нейният подарък. А аз съм й го отнел. И него. Което ми се стори безсмислено, защото тя сама сложи край на договора ни… Помислих, че това е увертюра към спор. И се зарадвах, защото си помислих, че ако започне да спори с мен…

— Би могъл да победиш? — довърши суховато графът.

— Ъъ… да.

— О, сине. — Графът поклати глава. — О, бедни ми сине. — Майлс и за миг не направи грешката да сметне това за израз на съчувствие. — Единственият начин човек да спечели тази война, е като я започне с безусловна капитулация.

— Това се отнася и за двете страни, между другото — вметна графинята.

— Опитах се да капитулирам! — трескаво възрази Майлс. — Но тя просто не взима пленници! Хвърлих се в краката й, но тя не пожела да ме стъпче. Прекалено почтена е, прекалено… възпитана, прекалено, прекалено…

— Прекалено умна, за да слезе на твоето ниво? — подсказа графинята. — Дявол ме взел. Тази Екатерин май започва да ми харесва. А дори не ни представиха като хората една на друга. „Позволете да ви представя… тя се измъква!“ прозвуча малко… окастрено.

Майлс я погледна възмутено. Но не успя да удържи за дълго възмущението си. Вместо това тихо каза:

— Днес следобед ми изпрати всички работни планове, по комтаблото. Точно както каза, че ще направи. Нагласих го да сигнализира, ако пристигнат съобщения от нея. Само дето не се претрепах, докато стигна до машината. Но беше само информационен пакет. Дори и бележка нямаше. „Умри, плъх такъв“ би било по-добре от това… това нищо. — След напрегната пауза отчаянието му изригна: — Какво да правя сега?

— Това реторичен въпрос ли е, просто заради драматичния ефект, или наистина искаш съвет? — поинтересува се язвително майка му. — Защото няма да си губя времето с теб, освен ако най-после не си си отворил ушите.

Майлс понечи да й отговори ядосано, после затвори уста. Потърси с поглед баща си за подкрепа. Графът само махна любезно към майка му. Майлс се запита какво ли е да си част от такъв отработен тандем, отработен до степен да координираш крошетата си по телепатичен път. „Никога няма да имам възможността да разбера. Освен ако…“

— Отворил съм ги — смирено рече той.

— Хм… най-слабата дума, за която се сещам в момента, е „гаф“ и гафът си го направил ти. Дължиш извинение. Поискай го.

— Как? Тя даде ясно да се разбере, че повече не желае да говори с мен!

— Не лично, за бога, Майлс. Ако не друго, не си те представям да удържиш на импулса си да изприказваш един куп глупости и да провалиш всичко. За пореден път.

„Какво им става на всичките ми роднини, та имат толкова малко вяра в…“

— Дори и разговор на живо по комтаблото би бил твърде агресивен — продължи тя. — А да отидеш лично у тях би било още по-агресивно.

— Като се има предвид как си е постлал, със сигурност — промърмори графът. — Генерал Ромео Воркосиган, човекът-армия.

Графинята се обърна към него, колкото да притвори предупредително очи.

— Нещо, което се поддава на контрол, при това в значителна степен, така мисля аз — продължи тя, вече към Майлс. — Май единственото, което ти остава, е да й напишеш бележка. Кратка, ясна бележка. Знам, че унижението не ти се удава, но предлагам да се понапънеш.

— Мислиш ли, че ще свърши работа? — Слаба искрица на надежда просветна в дъното на дълбок, дълбок кладенец.

— Въпросът не е дали ще „свърши работа“. Престани да кроиш планове срещу бедната жена. Ще се извиниш, защото го дължиш на нея и на собствената си чест. Точка. В противен случай хич не си прави труда.

— О — измънка съвсем тихичко Майлс.

— Пресечена топка — каза баща му. — Ха!

— Ножът е в целта — въздъхна Майлс. — До дръжката. Не е нужно да го въртиш. — Погледна майка си. — Бележката на ръка ли да бъде написана? Или просто да я изпратя по комтаблото?

— Мисля, че твоето „просто“ отговаря съвсем просто на въпроса ти. Ако отвратителният ти почерк е отбелязал някакво подобрение, може би ще е добре да се възползваш от него.

— Стига да не е продиктувано на секретарката ти, между другото — вметна графът. — Или още по-лошо, съчинено от нея по твое нареждане.

— Още си нямам секретарка. — Майлс въздъхна. — Грегор не ме товари с достатъчно работа за тази цел.

— Като се има предвид, че натовареността на един ревизор зависи от възникването на кризи в Империята, дано все така да си стоиш без работа — каза графът. — Но няма съмнение, че след сватбата нещата ще се променят. Все пак кризите ще са с една по-малко, благодарение на отличната работа, която свърши на Комар, ако позволиш да отбележа.

Майлс вдигна поглед и баща му му кимна с разбиране — да, вицекралят и вицекралицата на Сергияр със сигурност бяха сред малкото хора, уведомени за последните събития на Комар. Грегор без съмнение бе изпратил на вицекраля копие от строго секретния ревизорски доклад на Майлс.

— Ами… да. В най-добрия вариант, ако конспираторите бяха успели да осъществят първоначалния си план, през онзи ден щяха да загинат няколко хиляди невинни хора. Което би опетнило тържествата около сватбата, мисля.

— Значи си си заслужил малко почивка.

Графинята се замисли за миг.

— А какво си е заслужила мадам Ворсоасон? Накарахме вуйна й да ни разкаже за участието им от своя гледна точка. Изглежда, е било доста страховито преживяване.

— Публично изказана благодарност от името на Империята, това би трябвало да получи — каза Майлс с подновено възмущение. — Вместо това цялата история беше заровена дълбоко в секретните досиета на ИмпСи. Никой никога няма да разбере какво всъщност се случи. Цялата й смелост, хладнокръвните й и интелигентни действия, целият й проклет героизъм, по дяволите, беше… беше заличен. Не е справедливо.

— В момент на криза човек прави каквото трябва да направи — каза графинята.

— Не. — Майлс вдигна поглед към нея. — Някои хора го правят. Други просто се навеждат, докато бурята отмине. Виждал съм го. Знам каква е разликата. Екатерин… никога няма да се огъне. Тя е способна да пробяга дистанцията, да уцели скоростта. Тя… тя е добра.

— Като оставим настрана въпроса дали говорим за жена, или за кон — рече графинята… по дяволите, Марк беше казал буквално същото, какво им ставаше на най-близките му хора? — всеки човек си има точка на огъване, Майлс. Уязвимостта на всеки смъртен. При някои обаче въпросната точка не е на обичайните места.

Графът и графинята си размениха още един от телепатичните си погледи. Беше изключително дразнещо. Майлс се размърда завистливо.

Призова раздърпаните останки от достойнството си и стана.

— Извинете ме. Трябва да ида да… полея едно растение.

Трийсет минути обикаля из голата, разровена градина в тъмното, размахвайки фенерче с едната си ръка, докато другата биваше редовно наводнявана от съдържанието на голямата чаша, преди дори да открие проклетото нещо. Скелитът му се беше сторил достатъчно жизнеспособен в саксията си, но тук изглеждаше изгубен и самотен — парченце живот с размера на палеца му сред акър безплодна земя. Освен това изглеждаше обезпокоително клюмнал. Дали не изсъхваше? Той изля чашата отгоре му — водата оформи тъмно петно в червеникавата почва.

Опита се да си представи растението пораснало — високо пет метра, стеблото му с размерите и формата на сумист, а подобните му на пипала клони се кипрят наоколо с тирбушонените си извивки. После си се представи на четиридесет и пет или петдесет години, защото това беше възрастта, до която трябваше да доживее, за да види скелита в този му вид. Щеше ли да се е превърнал дотогава в саможив чепат стар ерген, в съсухрен сакат чудак, за когото се грижат единствено отегчените му до смърт гвардейци? Или щеше да е горд, пък макар и стресиран баща на семейство, с една ведра, елегантна, тъмнокоса жена до себе си и половин дузина свръхактивни дечурлига? Може би… може би свръхактивността би могла да се намали до по-нормални нива при генетичното коригиране, макар да беше сигурен, че родителите му биха го обвинили в измама…

„Унижение.“

Качи се в кабинета си и запретна ръкави да съчини, чернова след чернова, най-добрата проклета самоунизителна бележка, която някой някога е виждал.

Бележки

[1] У. Шекспир, „Хамлет“. — Б.пр.