Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (25)

Глава 25

На следващата сутрин се събуди с типичния след пристъп „махмурлук“. Двете болкоуспокоителни таблетки не му помогнаха особено. Симптомите с всеки следващ път ставаха все по-тежки. Или просто по-ясно ги разпознаваше, защото вече не бяха придружени от следзашеметителна мигрена или самоубийствена депресия. „Скоро трябва да отида при Ченко.“

Той занесе в стаята си каничка с кафе и се заключи. През остатъка от сутринта подробно проучи доклада на Хароче.

Самият недостиг на данните ги правеше още по-убедителни. Ако допуснеше, че инсценировката е двойна, трябваше да има още нещо. Уликите бяха сериозни, но това не ги правеше доказателства. Колкото и да се опитваше обаче, Майлс не успя да открие слабо място в логиката.

Мисълта за срещата с Галени го ужасяваше, защото не можеше да му съобщи нищо оптимистично. Комарецът бе прекарал нощта в една от временните килии в щаба на ИмпСи, които бяха заменили огромния подземен зандан от времето на Ецар. Дъв щеше да остане там до официалното предявяване на обвинение, след което щяха да го прехвърлят в някой мрачен военен затвор. „Задържан по подозрение.“ Бараярските военни закони бяха малко неясни по въпроса за точно колко време може да задържат някого само по подозрение. „По-вярно е да се каже задържан заради параноя.“

Тъжните му размисли бяха прекъснати от доктор Уедел, който се обаждаше, за да попита кога може да се прибере вкъщи. Майлс му обеща да дойде и да изслуша доклада му. Щом не можеше да освободи един пленник на ИмпСи, поне можеше да пусне друг. Облече си чиста, макар и не толкова нова униформа, сложи си ревизорската верига, намаза прехапаната си устна с мехлем и нареди на Мартин да изкара колата.

Миризмата на лекарства и химикали в клиниката на ИмпСи все още го изпълваше с неприятно усещане. Когато влезе в лабораторията на Уедел, Майлс видя в ъгъла разхвърляно походно легло — доказателство, че биологът е изпълнил заповедта му и не си е тръгнал без разрешение. Самият Уедел носеше дрехите си от предната сутрин, макар че очевидно бе успял да се избръсне.

— Е, милорд ревизор, навярно няма да се изненадате от това, че вашата находка е същият прокариот като онзи, който открихме в чипа. Дори е със същия сериен номер. — Биологът го отведе при комуникационния пулт и илюстрира обясненията си с подробно сравнение на двете проби.

— Разговарях с Илян — каза Майлс. — Той не си спомня през последните пет месеца да е гълтал малка кафява капсула. За съжаление, паметта му не е такава, каквато беше.

— А, капсулата не е била глътната — категорично заяви Уедел. — Изобщо не е създадена, за да се поглъща.

— Откъде знаете?

— Не е разтворима. Просто се счупва и съдържанието й се смесва с въздуха. Като спори.

— Моля?!

— Вижте. — Уедел отвори ново изображение на нещо, което приличаше на сферичен сателит с безброй антени. — Самите прокариоти са прекалено малки, за да бъдат поставени голи в толкова големи за тях капсули. Затова са вкарани в тези кухи спорообразни частици — ученият посочи видеоплочата, — които се носят във въздуха, докато влязат в контакт с влажна повърхност като лигавица или бронхи. Тогава частиците се разтварят и освобождават съдържанието си.

— Виждат ли се във въздуха, като дим или прах? Имат ли мирис?

— Ако светлината е достатъчно силна, предполагам, че човек ще ги види като прашинки в момента на счупването на капсулата, но после ще изчезнат. И нямат мирис.

— Колко време… издържат във въздуха?

— Най-малко няколко минути. В зависимост от вентилацията.

Майлс впери поглед в зловещата наглед сфера.

— Това е нова информация. — Макар че не виждаше с какво ще му помогне.

— Не можех да я реконструирам по чипа — малко сковано отвърна Уедел, — тъй като до него естествено не беше достигнала част от самата капсула. Прокариотът можеше да е попаднал в организма по няколко възможни начина.

— Разбирам. Да. Благодаря ви. — Майлс си представи как се връща при Илян: „Спомняш ли си всеки дъх, който си поемал през последните четири месеца?“ Преди да извадят чипа му, щеше да е в състояние да си го спомни.

Пиукането на комуникационния пулт прекъсна мислите му. Сферичната спора изчезна и на нейно място се появи главата на Хароче.

— Милорд ревизор — колебливо кимна генералът. — Извинете, че ви смущавам. Но тъй като сте в сградата, чудя се дали не бихте се отбили при мен. Когато ви е удобно, разбира се.

Майлс въздъхна.

— Разбира се, господин генерал. — Това поне му даваше оправдание да отложи срещата с Галени с още няколко минути. — След малко ще дойда в кабинета ви.

Той взе диска с доклада на биолога, прати остатъка от пробата в склада и освободи Уедел, който незабавно си тръгна, а Майлс забърза по добре познатия коридор към някогашния офис на Илян. И сегашният офис на Хароче. Може би генералът беше открил нещо ново, нещо, което да облекчи това заплетено положение.

* * *

Временният шеф на ИмпСи затвори вратата зад Майлс, любезно придърпа стола към бюрото си и попита:

— Хрумна ли ви нещо ново от снощи, милорд?

— Не. Уедел е идентифицирал пробата. Навярно ще искате копие от доклада му.

Майлс му подаде диска. Хароче го качи на комуникационния си пулт и му го върна.

— Проучих другите четирима старши аналитици в комарския отдел на Алегро — продължи генералът. — Нито един от тях не е бил в по-добро положение от Галени да знае за съществуването на прокариота и двама можем да елиминираме веднага. Останалите нямат никакъв мотив.

— Съвършеното престъпление — промърмори Майлс.

— Почти. Истинското съвършено престъпление изобщо не се разкрива. По всичко личи, че вашето инкриминиране е било някаква подсигуровка, поради което няма начин да не е допусната грешка.

— Като командир на наемниците от Дендарии никога не съм имал съвършен тактически план — въздъхна Майлс.

— Уверявам ви, че същото се отнася за вътрешния отдел — призна Хароче.

— Всички тези доказателства са прекалено косвени, ако не разполагаме със самопризнания.

— Да. И не съм сигурен как да получа такива. Разпитът с опиат е изключен. Чудех се… дали не бихте могли да ми помогнете в това отношение. Вие познавате Галени. Използвайте прочутата си способност да го убедите.

— Бих могъл — отвърна Майлс, — ако смятах, че Дъв е виновен.

Генералът поклати глава.

— Не вярвам да открием повече доказателства. Често се налага да продължиш с малкото, с което разполагаш, просто защото трябва да продължиш. Не можеш да спреш.

— Да оставим валяка да си върви, независимо какво прегазва, така ли? — повдигна вежди Майлс. — Как възнамерявате да продължите?

— С военен съд, навярно. Случаят трябва да бъде приключен. Както сам отбелязахте, не можем да го оставим висящ.

Как щеше да се произнесе военният съд, след като ИмпСи настояваше за бързо решение? Виновен? Невинен? Или по-мъгляво: невинен поради липса на доказателства?

— Не, по дяволите. Не искам военните съдии да издадат несигурна присъда и после да се приберат вкъщи за вечеря. Искам ясен отговор. Трябва да продължите да търсите. Не можем просто да спрем с Галени.

Хароче въздъхна и поглади брадичката си.

— Майлс, вие искате от мен да започна лов на вещици. Което потенциално е много опасно за моята организация. Искате да обърна ИмпСи с главата надолу, и за какво? Ако комарецът наистина е виновен — а аз съм почти убеден, че е така — вие ще трябва да отидете прекалено далеч, за да откриете заподозрян, който да ви е по вкуса. Докъде ще стигнете така?

„Не дотук, по дяволите.“

— Бъдещата императрица няма да остане доволна от вас. Нито от мен.

Хароче сбърчи лице.

— Наясно съм. Тя изглежда много мила млада жена и не ми е приятно да мисля, че това ще й причини мъка, но аз съм положил клетва пред Грегор. Вие също.

— Да.

— Ако не можете да предложите нищо конкретно, аз съм готов да повдигна обвинението и да оставя военния съд да реши.

„Можеш да повдигнеш обвинението, но аз няма да запаля фитила…“

— Мога да откажа да приключа случая, за чието разследване съм назначен.

— Ако военният съд издаде присъда, ще трябва да го приключите, милорд.

„Не, няма.“ Тази мисъл го накара да премигне. Ако пожелаеше, можеше да продължава разследването до безкрай и Хароче нямаше как да му попречи. Нищо чудно, че генералът се държеше толкова любезно. Майлс дори имаше право да наложи вето на военния съд. Ала имперските ревизори по традиция избягваха да използват огромните си правомощия. Те бяха избирани не само заради постиженията си, но и заради изключителната си честност. Не биваше да нарушава вътрешните закони на ИмпСи повече от минимално необходимото за…

Хароче уморено се усмихна.

— Може да не сте съгласен с мен, но поне се опитайте да видите нещата от моята гледна точка. Галени е бил ваш приятел и аз искрено ви съчувствам. Ето какво мога да направя. Мога да сваля обвинението в държавна измяна и да го сведа до нападение срещу старши офицер. Една година затвор, обикновено уволнение, и Галени ще си отиде. Дори можете да използвате влиянието си, за да му осигурите императорско помилване и да му спестите затвора. Стига да се махне оттук, аз няма да имам възражения.

И така щеше да провали кариерата на Дъв, всичките му политически амбиции… а той бе амбициозен човек, мечтаеше да служи на Комар в онова ново и по-мирно бъдеще, което се опитваше да изгради Грегор.

— Помилването е за виновните — каза Майлс. — Не е същото като оправдаване.

Хароче се почеса по главата и отново сбърчи лице или може би се опита да се усмихне.

— Всъщност… имах друга причина да ви повикам тук, лорд Воркосиган. Мисля за бъдещето не само в едно отношение. — Той се поколеба, после продължи: — Позволих си волността да поискам копие от доклада на вашия невролог във Военната болница. Мисля, че планът му за лечение звучи обещаващо.

— ИмпСи винаги е била вездесъща като хлебарки — измърмори Майлс. — Първо подслушвате комуникационния ми пулт, после се интересувате от здравословното ми състояние… Това ми напомня утре сутрин внимателно да си изтръскам ботушите.

— Моите извинения, милорд. Смятам, че ще ми простите. Трябваше да науча подробностите преди да ви кажа това, което исках. Но ако устройството се окаже ефикасно, както се надявате…

— То само контролира симптомите. Няма да ги излекува.

Хароче пренебрежително махна с ръка.

— Въпрос на медицинска дефиниция без практически смисъл. Аз съм практичен човек. Проучих докладите от операциите ви с „Дендарии“. Вие и Саймън Илян сте били изключителен екип.

„Бяхме най-добрите, о, да.“ Майлс изсумтя, внезапно неуверен накъде се насочва Хароче.

Генералът кисело се усмихна.

— Да заместиш Илян е адски сериозно предизвикателство. Не ми се ще да се откажа от нито едно преимущество. След като имах възможност лично да работя с вас и подробно да прегледам докладите ви… все повече се убеждавам, че Илян е допуснал голяма грешка, като ви е уволнил.

— Не беше грешка. Заслужавах дори по-сурово отношение. — Устата му пресъхваше.

— Не мисля. Според мен реакцията на Илян е прекалена. — Хароче сви рамене. — И преди съм работил с хора като вас, които са готови да поемат всякакви рискове, за да постигнат резултати, непостижими за никой друг. Аз обичам резултатите, Майлс. Много ги обичам. Наемниците от Дендарии бяха огромен ресурс за ИмпСи.

— И все още са. Комодор Куин няма да се поколебае да харчи парите ви. И да доставя стоката ви. — Сърцето му учестено туптеше.

— Не познавам Куин. Освен това тя не е бараярка. Ако лечението ви е успешно, предпочитам да ви върна на работа.

Майлс трябваше да преглътне, за да си поеме дъх.

— И всичко… да е като преди, така ли? Да продължа оттам, където прекъснах? — „“Дендарии"… Адмирал Нейсмит…"

— Не точно оттам, не. Но според моите изчисления още преди около две години е трябвало да ви повишат в капитан. Мисля, че двамата с вас можем да работим заедно не по-зле, отколкото сте работили с Илян. — Очите на Хароче проблеснаха. — Навярно ще ми простите дързостта, ако кажа дори по-добре? Ще съм горд да ви приема на борда, Воркосиган.

Майлс се смая. За миг единствената му мисъл беше: „Добре, че получих припадък снощи, иначе сега пак щях да се търкалям на килима.“

— Аз… аз… — Ръцете му трепереха от радост. „Да! Да! Да!“ — Първо ще трябва да приключа случая. За да върна на Грегор ревизорската верига. Но после… естествено! — Прехапаната му устна отново се разцепи от неудържимата му усмивка. Той усети в устата си вкус на кръв.

— Да — търпеливо отвърна Хароче, — точно това исках да кажа и аз.

Сякаш го обля ледена вода, която угаси възторга му. „Какво?“ Пред очите му изплува корабен док, претъпкан с войници на „Дендарии“, които скандираха: „Нейсмит, Нейсмит, Нейсмит!“

„Моята първа победа.

… Спомняш ли си какво ти струва тя?“

— Аз… Аз… Аз… — Той преглътна два пъти и се прокашля. — Ще трябва да помисля, господин генерал.

— Разбира се — каза Хароче. — Не бързайте. Но не ме дръжте дълго в напрежение — вече си представям как използвам „Дендарии“, за да се справя с една много неприятна ситуация край станция Клайн. С удоволствие ще го обсъдя с вас, ако се съгласите. Бих искал да чуя съвета ви.

Очите на Майлс се бяха разширили, лицето му бе бледо и влажно.

— Благодаря ви, господин генерал — задавено отвърна той. — Много ви благодаря…

Майлс с олюляване стана от стола си, все още усмихнат с кървящата си устна. Едва не се блъсна във вратата като пиян — Хароче я отвори точно навреме.

* * *

Когато се прибра, заобиколи отдалече стаята на Илян, заключи се в спалнята си и закрачи назад-напред докато не откри, че се е втренчил в комуникационния пулт. Оттам като че ли го гледаха очите на Хор. Майлс се качи на горния етаж, в стаичката със старото кресло. Помещението бе достатъчно малко и му действаше успокоително като усмирителна риза. Този път не взе нито бренди, нито дядовия си кинжал. Нямаше нужда от тях.

Заключи вратата и се отпусна на креслото. Не само ръцете — трепереше цялото му тяло.

Старата му работа. Всичко щеше да е като преди.

„Можеш ли да откажеш, а?“ Беше си мислил, че е преживял Нейсмит. Лорд Воркосиган се бе преструвал, че не го вълнува изчезването на адмирала. Беше се преструвал, че ходи по водата, докато всъщност бе потъвал.

„Искаш ли го? Искаш ли да си върнеш «Дендарии»?

Да!“

Но после:

„О, Господи! Това не е просто предложение за работа. Това е подкуп.“ Лукас Хароче просто се опитваше да подкупи имперски ревизор.

Дали се опитваше? Или беше успял?

„Пак ще се върнем на този въпрос.“

И то какъв подкуп! Можеше ли да докаже, че генералът не го е направил от искрено възхищение?

„Сигурен съм. О, да, сигурен съм. Лукас Хароче, хитър кучи сине, аз те подценявах още от самото начало.“ Толкова за прословутата способност на Майлс да преценява хората.

Не биваше да подценява Хароче. Илян го беше избрал по същия начин, по който бе избрал и Майлс. Илян обичаше невестулките. Но знаеше как да ги държи под контрол. Някогашният прям, сдържан войнишки стил криеше под себе си остър ум. Иначе нямаше да се издигне до шеф на вътрешния отдел, не и когато ИмпСи се ръководеше от Илян.

И нямаше да посмее да му направи това предложение, ако не бе сигурен в резултата. И защо не? Той беше получил достъп до всички файлове на Илян и бе имал възможност да проучи кариерата на адмирал Нейсмит открай докрай. „Особено края.“ Хароче знаеше каква невестулка е дребният адмирал. Можеше уверено да предвиди, че Майлс ще жертва всичко, включително честността си, за да спаси Нейсмит, защото веднъж вече го беше направил.

Но Хароче бе вярна невестулка, Майлс можеше да се закълне, вярна на Грегор и империята, истински брат по оръжие. Парите едва ли означаваха нещо за него. Неговата страст беше службата в ИмпСи — както на Илян, както и на Майлс. Работата, която бе поел от Илян.

Дъхът му секна за миг и той се почувства замръзнал като криотруп.

Не. Работата, която Хароче беше отнел от Илян. О!

Майлс започна да се поти. Виеше му се свят от ярост и срам, но най-вече от ярост. „Аз съм слепец, слепец, слепец! Мотив! Какво трябва да направи този слон, за да го забележа?“

Хароче бе унищожил чипа на Илян, за да му открадне мястото.

Разбира се, всички записи бяха подправени съвършено. Хароче знаеше всички кодове на Илян, беше разполагал с достатъчно време и отлично познаваше вътрешните системи на ИмпСи. Майлс скочи от стола си и закрачи назад-напред. Този слон всъщност много приличаше на змия, да.

„Хароче е, по дяволите, знам го.

О, нима? Докажи го, имперско ревизорче.“

Всички веществени доказателства се бяха изпарили като дим, цялата документация бе под контрола на Хароче. Майлс имаше много по-малко улики срещу генерала, отколкото генералът — срещу Галени.

Не можеше да го обвини просто така, най-малкото щяха да го нарекат истерик. Имперският ревизор имаше власт, но шефът на ИмпСи също имаше власт. Щеше да получи само един шанс, след което щеше да е ред на Хароче да нанесе удара си. „Може да започнат да ми се случват много странни неща.“ Всъщност в момента, в който откажеше фантастичния подкуп на Хароче, генералът щеше да разбере, че Майлс знае. „Няма много време.“

Мотив. Присъда. Доказателство.

Той се просна по гръб на пода и впери очи в тавана. Стиснатите му юмруци удариха по изтъркания килим.

Ами… ако приемеше подкупа и изчакаше по-добра възможност? Тогава можеше да си върне „Дендарии“ и да постигне справедливост.

Да!

Хароче и Майлс можеха известно време да работят заедно или поне можеше да го накара да си мисли така… Внезапно със закъснение му хрумна, че всички ласкателства на генерала са били чисти глупости. Хароче не харесваше адмирал Нейсмит. Щеше ли да мине много време, докато инсценираше нещастен случай? И тогава нямаше да има криосъживяване. Животът на оперативните агенти на ИмпСи така или иначе винаги бе изложен на опасност. Почест сред крадци, да. Смърт, традиционната отплата за измяна — фитил, бавно горящ от средата към двата края. „Що за живот ще водим? Извънредно стимулиращ.“

От мислите му го откъсна силно почукване на вратата и той трепна.

— Кой е?

— Майлс — разнесе се ниският алтов глас на майка му. — Добре ли си?

— Нали не си получил припадък? — присъедини се към графинята Илян.

— Не… не. Добре съм.

— Какво правиш? — попита лейди Воркосиган. — Чухме много стъпки, изтропване…

Майлс с усилие успокои гласа си.

— Просто… се боря с едно изкушение.

— Кой печели? — почти весело попита Илян.

Майлс проследи с поглед пукнатините в мазилката на тавана.

— Струва ми се… все пак аз.

Илян се засмя.

— Ясно. До скоро. Няма да се бавя.

Стъпките им се отдалечиха.

„Лукас Хароче, мразя те.“

Ами ако Хароче играеше честно с него? Ами ако предложението не беше подкуп и после не го очакваше нож в гърба?

Шефът на ИмпСи очевидно добре познаваше адмирал Нейсмит. Нейсмит щеше да извика „Да!“ и после да се опита да се измъкне от сделката. Но Хароче не познаваше лорд Воркосиган. Всъщност никой не го познаваше, даже самият Майлс. Бе познавал момчето с това име, много отдавна. Ала новият лорд Воркосиган беше съвсем друг човек и Майлс не смееше да мисли за неговото бъдеще.

Внезапно с ужас осъзна шума в главата си. Хароче Кукловода го беше карал да тича в кръг в опит да си захапе опашката. Ами ако престанеше да играе неговата игра? Ами ако просто… спреше? Имаше ли друга игра?

„Кой си ти, момче?

… Кой пита?“

С тази мисъл настана блажена тишина. Отначало я взе за космическа пустош, вечно падане без отдолу да има земя. Ала наоколо му цареше неподвижност: странно ведра и уравновесена. Никакво ускорение, нито напред, нито назад, нито настрани.

„Аз съм такъв, какъвто реша. Винаги съм бил какъвто реша… макар и не винаги какъвто искам.“

Майка му често казваше: „Когато взимаш решение за някаква постъпка, всъщност взимат решение за последствията от нея. И когато искаш някакви последствия, трябва да предприемеш необходимите действия.“

„Искам да съм… самият аз.“

Хароче се превърна в едва забележима фигурка в далечината. Майлс не бе съзнавал, че е способен да смалява противника си така, и това го удиви.

„Но бъдещето ми ще е кратко, ако не направя нещо.“ Наистина ли? До този момент Хароче не беше убил никого. И смъртта на имперски ревизор по време на разследване щеше да събуди най-невероятни подозрения. На мястото на Майлс щяха да се появят поне петима нови ревизори, гневни и абсолютно неподатливи на ласкателства. Шефът на ИмпСи нямаше да е в състояние да се справи с всички тях.

Ала Галени бе съвсем друго нещо. Какво по-традиционно от това един опозорен офицер да се самоубие в килията си? Точно във ворски стил. Самопризнание, изкупителен жест. И случаят щеше да приключи, о, да. Несъмнено щеше да е много добре инсценирано самоубийство. Хароче имаше богат опит с тези неща и нямаше да допусне аматьорски грешки. Не оставаше никакво време. А доказателствата, с които разполагаше Майлс, бяха като дим.

Дим.

„Въздушни филтри.“

Очите му се разшириха.