Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (22)

Глава 22

Майлс прекара остатъка от деня в ИмпСи и Хароче търпеливо понасяше нервното му присъствие. Щяха да минат седмици преди да получат резултат от галактическите проверки. Генералът съсредоточаваше вниманието си главно върху връзката с Джаксън Хол, накъдето сочеха единствените им веществени доказателства. Това напълно устройваше Майлс.

Той посочваше всеки пропуск на генерала и Хароче незабавно го поправяше. До края на следобеда, изглежда, нямаше какво друго да направят по този въпрос, освен Майлс лично да отиде на Джаксън Хол, което бе хрумнало и на временния шеф на ИмпСи.

— Вие очевидно имате изключително голям опит с техните лаборатории — отбеляза Хароче.

Майлс неутрално изсумтя. Идеята неудържимо го привличаше. Дори си позволи да си представи как се завръща на планетата в новото си качество на имперски ревизор, с всички бараярски имперски бойни кораби.

— Не — мъгляво отвърна той. — Едва ли. — „Отговорът е тук, в ИмпСи. Просто ми се иска да знаех как точно да задам въпроса.“

Неспокоен и раздразнен, Майлс остави Джаксън Хол на тамошните агенти и се отправи на обиколка из сградата. Мислеше си, че познава щаба, но имаше много кътчета, които никога не бе виждал, цели отдели, за чието съществуване не подозираше. Е, сега определено щеше да получи ясна представа за всичко.

Той надникна в няколко офиса и ужасно притесни обитателите им, после реши да систематизира обиколката си. Щеше да инспектира всеки отдел отгоре додолу, без да изключва складовете и хранителната служба.

По дирите му оставаше смут и уплаха, тъй като всеки началник-отдел отчаяно търсеше в съзнанието си причина за появата на имперски ревизор точно при него. „Ха. Гризе ги съвестта, до последния“ — сухо си помисли Майлс. Неколцина си направиха труда да му обяснят бюджетните си разходи, както му се стори, прекалено подробно. Един от тях дори произнесе защитна реч за неотдавнашната си галактическа ваканция. Трябваше да признае, че е изключително забавно да гледа как тези иначе мълчаливи хора панически се разбъбрят. Той ги насочваше с много точно преценени неутрални междуметия като „а“ и „хм“, но това не му помогна да формулира въпроса си.

Голяма част от отделите работеха през цялото 26.7-часово бараярско денонощие и Майлс можеше да продължи инспекцията си през нощта, но късно вечерта най-после реши да се откаже. Сградата на ИмпСи беше голяма. В момента имаше нужда от внимание, не от припряност.

* * *

Когато на другата сутрин се събуди, в замъка Воркосиган кипеше необичайна активност. Прислужниците отново подреждаха всичко: сваляха калъфите на мебелите, грижеха се за Илян и му се пречкаха из краката с въпроси дали могат да направят нещо за него. Така и трябваше да е, но… въпреки това имаше стимул да отиде на работа рано. Докато още заемаше официален пост, Майлс реши да се яви на доклад при Грегор — в блестящия си ревизорски стил. Освен това императорът можете да има идея.

Ревизорският му стил бързо се превърна в обичайното му поведение, когато влезе в кабинета на Грегор и двамата останаха сами. Седнаха на удобните кресла, гледащи към градината и Майлс вдигна крака на ниската масичка.

— Нещо ново? — като се отпусна назад на стола си, попита императорът.

— Засега не. Какво ти каза Хароче?

Грегор му предаде поносимо пълно обобщение на среднощното съвещание, последвано от заповедите, излезли от офиса на генерала предния ден.

— Каза, че на съвещанието Илян бил ужасяващо мълчалив — прибави той. — Явно според него Илян е в много по-тежко състояние, отколкото показва външно.

— Ммм. Илян също смята така. Не съм сигурен, че състоянието му е чак толкова тежко. По-скоро още не е свикнал. Все едно да забравиш как да внимаваш. В момента мозъкът му… трябва да е почти непознат за него свят. Мисля, че по този въпрос лейди Алис може да ти даде по-пълни сведения от Хароче.

— А ти какво успя да свършиш?

Майлс сбърчи лице.

— Нищо. Докато започнат да пристигат галактическите доклади, мога само да чакам. Обикалях из щаба на ИмпСи, преструвах се на генерален инспектор. Опитвам се да се развличам с нещо.

— Ти си чакал само един ден.

— Не е заради чакането, а заради очакването.

— Сега по-доволен ли си от Хароче?

— Да. Той прави каквото може. И бързо се учи. Всъщност не съм доволен от положението. Изглежда ми странно лишено от всякакви опорни точки… няма улики, които да проследиш. Или поне още не съм ги открил.

Грегор съчувствено кимна.

— Истинското разследване едва започна.

— Да. — Майлс се поколеба. — Тази история се усложни много повече, отколкото предполагах. Сигурен ли си… че не искаш да назначиш истински ревизор? Ворховис например.

— Ворховис все още е на Комар. Ще мине поне седмица, докато го повикам. И ми трябва там.

— Или някой от другите.

— Какво е това, бягство ли? — Грегор го погледна с присвити очи. — Да те освободя ли искаш?

Майлс отвори уста, затвори я и накрая отвърна:

— Реших да ти дам възможност да промениш решението си.

— Разбирам. — Императорът прехапа устни. — Благодаря ви, лорд Воркосиган. Но не.

„Надявам се, че не допускаш ужасна грешка, Грегор.“ Ала не го каза гласно.

Най-после се появи кафето, което Грегор бе поръчал при пристигането на Майлс. Донесе го не майордомът, а самата лейди Алис Ворпатрил. След нея влезе Лайза Тоскана. Лицето на императора грейна.

— Готови ли сте за кратка почивка, господа? — попита лейди Алис, остави подноса и намръщено погледна ботушите на Майлс. Той побърза да свали краката си от масичката и се изправи.

— Да — каза Грегор и протегна ръка на Лайза, която я пое и седна до него. Майлс за миг му завидя.

— Всъщност вече свършихме, струва ми се — прибави той. — За днес.

„Докладвам, че няма какво да докладвам. Пфу.“ Лайза загрижено се усмихна.

— Грегор и лейди Алис ми разказаха за Илян. Такава личност! Името му е легенда на Комар. И все пак, когато най-после се запознах с него, той ми се стори съвсем обикновен човек.

— Едва ли — каза лейди Алис.

— Е, не точно обикновен, но оставя такова впечатление. Толкова мълчалив. Не беше… какъвто очаквах.

„Не беше чудовище?“ Лайза бе учтива, Майлс трябваше да й го признае.

— Истинските чудовища — отбеляза в отговор на мислите й той — често наистина са съвсем обикновени хора. Само че с по-объркано съзнание. Илян беше един от най-малко обърканите хора, които познавам.

Лайза леко се изчерви. Отиваше й. После се прокашля.

— Всъщност ние дойдохме по работа, лорд Воркосиган.

— Неофициално спокойно можете да ме наричате Майлс.

Тя погледна Грегор за одобрение. Императорът кимна.

— Майлс — продължи Лайза, — лейди Алис предложи следващата седмица да организираме прием с танци в резиденцията. Само за приятели. Поне веднъж да си починем от политика.

„Така ти се иска.“ Но лейди Алис утвърдително кимна. Ако не политически, приемът поне щеше да е социално пресметнат. Или може би беше награда за Лайза, която полагаше всички усилия да усвои ворските традиции?

— Ще дойдете ли, ло… Майлс, разбира се, ако задълженията ви позволят? Като наш общ приятел.

Той леко се поклони на бъдещата си императрица.

— Ако задълженията ми позволят, за мен ще е чест. — Най-вероятно щеше да разполага с достатъчно свободно време.

— И можете да доведете някого със себе си естествено — прибави Лайза и отново се обърна към Грегор. Двамата размениха една от онези влудяващо интимни усмивки. — Имате ли постоянна… — тя потърси подходящата бараярска дума — млада дама?

— В момента не.

— Хм. — Лайза замислено го погледна. Грегор, който все още я държеше за ръка, стисна дланта й. Ако тя имаше по-малка сестра, Майлс щеше да знае точно как да разтълкува жеста. Любовта очевидно бе не само заразна, но и агресивно заразна.

— Нашите ворски дами не се оказаха по вкуса на Майлс — неодобрително вметна леля му Алис. Мили Боже, нима щеше да се откаже от опитите си да промени ергенското положение на Иван и да се прехвърли на него?

Лайза, изглежда, се мъчеше да разбере дали лейди Алис е имала предвид, че Майлс предпочита момчета, без да прояви нетактичност като попита. Или поне докато не останеше насаме с наставничката си.

— Не става въпрос за вкус — побърза да изясни недоразумението Майлс. — Просто още не ми е излязъл късметът. Досегашните ми служебни пътувания не благоприятстваха трайни връзки. — „Поне у дома.“ — След като вече съм за постоянно във Ворбар Султана, кой знае. Хм… може би ще поканя Делия Куделка.

Лайза радостно се усмихна.

— С удоволствие ще я видя отново.

Алис наля кафе. Лайза внимателно я наблюдаваше. Не си водеше записки, но Майлс се обзалагаше, че няма да забрави нищо. Алис насочи разговора към по-леки теми и след като изпиха кафето си, се изправи. Навярно с Лайза щяха да се оттеглят в дамската тоалетна, за да направят дисекция на Майлс? „Не бъди нервен, момче.“ Под напътствията на Алис Лайза, изглежда, осъществяваше бързи контакти с ворското женско общество и за разлика от Хароче, не подценяваше значението му за своето бъдеще.

— Лейди Алис — замислено каза Грегор. — Ако смятате, че Саймън е в състояние, защо не го доведете на обяда с вас и лейди Воркосиган? Липсва ми като събеседник. — Той срещна погледа на Майлс и кисело се усмихна.

— Мислех, че разговорите ви със Саймън са се изразявали главно в доклади.

— Много е интересно да откриеш какво са изместили тези доклади през годините — отбеляза лейди Алис. — Естествено, Грегор. Мисля, че ще е добре за него. — Тя изведе Лайза и Майлс скоро ги последва.

* * *

Майлс се върна в щаба на ИмпСи и продължи обиколката си. Накрая стигна до склада. За последен път бе идвал тук преди две години, когато беше донесъл на Бараяр някои интересни неща от поредната си операция. На една от задните лавици бе открил ръждясал метален арбалет и няколко празни флакона от солтоксинов газ. Това бяха последните материални останки — освен самия него — от опита за отравяне на новия императорски регент лорд Арал Воркосиган и неговата бременна съпруга. „Алфа и омега, момче, началото и краят.“

Дежурният сержант в някогашното помещение за регистриране на затворници до единствения вход на склада бе младеж с вид на манастирски библиотекар. При влизането на Майлс той скочи от комуникационния си пулт и застана мирно, очевидно неуверен дали да се поклони, или да козирува. Накрая просто наведе глава.

— Милорд ревизор. С какво мога да ви помогна?

— Седнете, успокойте се и ме въведете в обстановката. Искам да видя всичко.

— Разбира се, милорд ревизор. — Сержантът седна, докато опитният в процедурите Майлс се приближи до бюрото, притисна длан към скенера и се повдигна на пръсти, за да сканира ретината си. Младежът признателно му се усмихна — бе го облекчил от необходимостта да вземе решение дали един имперски ревизор стои над обичайните мерки за сигурност и ако не, как, по дяволите, да го принуди да изпълни изискванията.

Облекчението му не продължи дълго, тъй като на комуникационния пулт запремигва червена светлина.

— Милорд? По заповед на генерал Хароче вие сте в списъка на хората без право на достъп.

— Какво? — Майлс заобиколи бюрото и погледна над рамото му. — А, проверете датата. Това е… отпреди няколко седмици. Ако ви безпокои, обадете се в офиса на Хароче и поискайте да го променят. Ще почакам.

Сержантът нервно се подчини. Докато той обясняваше на секретаря на Хароче, който се извини веднага щом разбра за какво се отнася, Майлс гледаше холопроекцията над видеоплочата. Изброяваха се всички дати на посещенията му в склада и кодовете на вещите, които беше носил. Тук бе обезвредената веганска самонасочваща се бомба, да. И онези странни сетагандански генетични образци, които се проучваха под ръководството на доктор Уедел, навярно. И… какво беше това, по дяволите?…

Майлс се наведе напред.

— Извинете. Тук пише, че съм идвал в склада преди дванайсет седмици. — Всъщност това бе датата на завръщането му от последната операция на „Дендарии“, фаталният ден, в който Илян отсъстваше от града. Отбелязаният час беше… точно след напускането му на офиса на Илян или по-скоро по време на пътя до замъка Воркосиган. Очите му се разшириха и той стисна зъби. — Много… интересно — изсъска Майлс.

— Да, милорд?

— Вие ли бяхте дежурен в този ден?

— Не си спомням, милорд. Ще трябва да проверя графика. Хм… защо питате, милорд?

— Защото тогава не съм идвал тук. От две години изобщо не съм слизал в склада.

— Името ви фигурира в списъка, милорд.

— Виждам — оголи зъби в усмивка Майлс.

Беше открил онова, което търсеше от три дни. „Това или е разковничето, или е капан. Но кое от двете?“ Дали някой се опитваше да го накара да открие? И трябваше ли да го открие още сега? Кой пророк можеше да предвиди идването му тук? „Остави предположенията, момче. Просто продължавай. Внимателно.“

— Отворете обезопасен канал до оперативния отдел — нареди на той сержанта. — Трябва ми капитан Ворпатрил. Незабавно.

* * *

Иван бързо пристигна от сградата на оперативния отдел в другия край на града. Този ден случайно не се беше измъкнал по-рано от работа. Седнал на ръба на бюрото в склада, Майлс мрачно му се усмихна. Братовчед му освободи придружителя си.

— Да, да, виждам, не съм се изгубил. Вече можете да си вървите. Благодаря.

Дежурният сержант и неговият началник, лейтенант, стояха пред лорд ревизора. Лейтенантът бе позеленял и трепереше.

Иван погледна Майлс и повдигна вежди.

— Е, лорд ревизор братовчеде, нещо забавно ли си открил?

— Весел ли ти изглеждам?

— По-скоро обезумял.

— Това е невероятно, Иване, абсолютно невероятно. Вътрешната система за сигурност на ИмпСи ме лъже.

— Странно — предпазливо отвърна братовчед му. — И какво казва?

— Че съм идвал тук в склада в деня на завръщането си от последната операция. Нещо повече, напускането ми на изхода е регистрирано час и половина по-късно от действителното. Системата в замъка Воркосиган обаче все още показва реалното време на пристигането ми — точно колкото да стигна дотам с кола. Само че аз се прибрах пеш. И отгоре на всичко се оказа, че касетата на вътрешния видеомонитор в склада от онзи ден… Познай какво!

Иван погледна очевидно измъчения лейтенант.

— Изчезнала ли е?

— Улучи.

Братовчед му сбърчи лице.

— Защо?

— Защо, наистина. Точно на този въпрос искам да си отговоря. Предполагам, че няма абсолютно никаква връзка със случая с Илян. Искаш ли се хванем на бас?

— Не. — Иван мрачно го погледна. — Това означава ли, че трябва да отменя плановете си за вечерта?

— Да, аз също. Обади се на майка ми и й предай моите извинения, но тази вечер няма да се прибера вкъщи. После ела да седнеш тук. — Той махна с ръка към стола на сержанта. — Затварям този склад за всякакви посещения. Не пускай никого вътре, Иване, абсолютно никого, без ревизорската ми заповед. Вие двамата — Майлс посочи дежурния и неговия командир, които потръпнаха — сте мои свидетели, че днес не съм влизал на територията на склада. — Той се обърна към лейтенанта. — Какви са процедурите ви на инвентаризиране?

Офицерът мъчително преглътна.

— Данните в комуникационния пулт постоянно се актуализират, разбира се, милорд ревизор. Веднъж месечно разпечатваме списъците. Това отнема една седмица.

— Кога свършихте последните?

— Преди две седмици.

— Нещо да е липсвало?

— Не, милорд.

— Нещо да е липсвало през последните три месеца?

— Не.

— През последната година?

— Не!

— Едни и същи хора ли винаги подготвят инвентарните списъци?

— Въртят се. Тази задача… не е много приятна.

— Убеден съм. — Майлс погледна братовчед си. — Иване, докато седиш тук, свържи се с оперативния отдел и поискай четирима души с най-голям достъп до секретни материали, които никога не са работили в или с ИмпСи.

— О, Господи! — изпъшка Иван. — Нали няма да ме накараш да проверявам проклетите инвентарни списъци?

— Да. Поради очевидни причини не мога да го направя лично. Някой е поставил знак за тревога и е написал до него моето име. Ако е искал да привлече вниманието ми, определено го е постигнал.

— И биологичните материали ли? В хладилната камера? — Иван потръпна.

— Всичко.

— Какво да търся?

— Ако знаех, нямаше да те карам да проверяваш, нали?

— Ами ако вместо липса открием нещо повече? Ами ако не си открил улика, а фитил на бомба? — Иван нервно стисна пръсти.

— Тогава се надявам, че ще го изгасиш. — Майлс даде знак на двамата мъже от ИмпСи да го последват. — Елате с мен, господа. Отиваме при генерал Хароче.

Хароче също застана нащрек в мига, в който видя лицето му. Той автоматично затвори вратата, изключи комуникационния си пулт и попита:

— Какво открихте, милорд?

— Около двайсет и пет минути редактирана история. Някой е проникнал в комуникационните ви пултове.

Докато Майлс му обясняваше за поправките в списъците, на лицето на Хароче се изписа измъчено изражение. И още повече помрачня, когато научи за изчезналата касета.

— Можете ли да докажете къде сте били? — накрая попита той. — Да докажете, че сте се прибрали вкъщи пеш?

Майлс сви рамене.

— Навярно. На улицата се разминах с достатъчно хора, а външният ми вид, хм, лесно се запомня. Градската стража постоянно търси свидетели на различни криминални престъпления. Може би ще трябва да им наредя да се заемат и с този случай, ако се наложи. Но като имперски ревизор, моята дума не подлежи на съмнение. — „Все още.“

— Хм, да.

Майлс погледна сержанта и лейтенанта от склада.

— Господа, бихте ли излезли във външния офис, моля? Не се отдалечавайте и не разговаряйте с никого.

Двамата с Хароче изчакаха да останат сами и Майлс продължи:

— В момента е сигурно, че имате пробив във вътрешната система за сигурност. Мога да постъпя по два начина. Първият е изцяло да затворя ИмпСи и да повикам външни експерти. Този метод обаче има някои очевидни недостатъци.

Хароче изпъшка.

— Меко казино, милорд.

— Да. Прекъсването на работата на ИмпСи за цяла седмица или дори повече, докато хора, незапознати с вашата система, се опитват да я проучат и да я проверят, е истинска катастрофа. По извършването на вътрешна проверка с помощта на вътрешен персонал също има, хм, слаби страни. Някакви идеи?

Хароче разтри челото си.

— Разбирам какво искате да кажете. Да речем… да речем, че съберем специална група за проверката. Поне трима, които трябва да работят винаги заедно. За да се наблюдават взаимно. Мога да допусна един предател, но трима, от случайно избрани хора… те могат да изключват системата на части, почти без да прекъсват служебните функции на ИмпСи. Ако искате, ще ви дам списък на квалифицирания персонал и вие лично ще ги изберете.

— Да… — замислено рече Майлс. — Така ще стане. Добре. Действайте.

Хароче облекчено въздъхна.

— Благодаря ви за разбирането, милорд.

— Аз съм разбран човек.

Генералът сви устни, но не възрази.

— Става все по-отвратително. Мразя вътрешните разследвания. Даже да спечелиш, пак губиш. Но… признавам, че не разбирам тази история със склада. Имате ли някакви предположения?

Майлс поклати глава.

— Прилича на нещо инсценирано. Но сцената е абсолютно празна. Всичко изглежда… обърнато наопаки. Искам да кажа, обикновено се започва с престъплението и се стига до заподозрените. Аз трябва да започна със заподозрените и да стигна до престъплението.

— Да, но… кой глупак би се опитал да инсценира нещо на имперски ревизор? Пълно безумие!

Майлс се намръщи и закрачи напред-назад пред бюрото на Хароче. Колко пъти бе крачил така пред Илян, докато двамата разработваха плановете на операциите му?

— Зависи от… Искам системните ви специалисти особено да внимават за следното. Зависи откога е тая история с комуникационния пулт в склада. Това е скрита мина, която е трябвало да избухне само ако някой я настъпи. Кога са били направени промените? Искам да кажа, може да се е случило по всяко време от пристигането ми на Бараяр. Но ако е станало преди повече от няколко седмици, някой може да не е подозирал, че инкриминира имперски ревизор. Не виждам как биха могли да предвидят назначаването ми, след като самият аз не знаех предварително. Тогава бях просто уволнен младши офицер, напуснал ИмпСи при подозрителни обстоятелства. Тъмен син на прочут баща, при това полумутант. Аз съм лесна мишена. Не обичам да съм мишена. Направо съм алергичен към това.

Хароче учудено поклати глава.

— Обърквате ме, лорд Воркосиган. Струва ми се, започвам да разбирам защо Илян винаги…

— Какво? — след дълго мълчание попита Майлс.

На мрачното лице на Хароче се появи крива усмивка.

— Винаги, когато излизаше от разговор с вас, ругаеше под нос. И после отново незабавно ви пращаше на възможно най-шантавата операция.

Майлс иронично му отдаде чест.

— Благодаря ви, господин генерал.