Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия (14)

Глава 14

Майлс остана неподвижен цели десет минути. Галени имаше право. По дяволите, Галени нямаше представа каква е същността на проблема. Илян не само забравяше, но и си спомняше…

„Щом Илиян не знае коя година сме, има начин да си върнеш предишната работа…“

Не беше много смешно.

Какво да направи? Майлс определено бе единственият на Бараяр, който не можеше да си позволи да критикува Илян. Със сигурност щяха да го изтълкуват като негодувание от уволняването му или още по-лошо, като опит за отмъщение.

Ала не можеше да остане със скръстени ръце. Хората се подчиняваха на заповедите на Илян. И му вярваха. Щеше да отнеме много време, за да се оспори трупаното в продължение на тридесет години доверие. Колко щети можеше да нанесе дотогава Илян? И то точно в този момент? Ами ако си спомнеше някой от по-кървавите моменти на комарското въстание?

И кога беше започнало всичко това? Изглеждаше внезапно, но навярно едва сега видимо се проявяваше. Някой трябваше да провери всяко съобщение, излязло от офиса на Илян през последните… колко? Седмици? Месеци? „Някой. Но не аз.“

И дали проблемът се криеше в чипа, или в нервните клетки на самия Илян? Това бе медицински и биоинженерен въпрос и можеше да му отговори само специалист. „Не аз, отново.“

Накрая прибягна до същия изход, ако изобщо можеше да се нарече „изход“, до какъвто беше стигнал Галени. „Предай информацията на някой друг и се надявай, че той ще направи нещо.“ Колко време щеше да мине, докато престанеха да си прехвърлят топката и предприемеха реални действия? „Решението не зависи от мен. Макар че адски ми се иска да беше така.“

Той неохотно набра няколко цифри на комуникационния пулт.

— Тук е лорд Воркосиган. Свържете ме с вътрешния отдел, моля.

Генерал Хароче отсъстваше.

— Предайте му да ми се обади веднага щом успеете да го откриете — каза Майлс на секретаря. — Спешно е.

Докато чакаше, той се върна при купчината дрехи. Не знаеше кои да изхвърли. Хароче не се обаждаше. Трябваше още два пъти да позвъни в офиса му преди да го открие.

Генералът нетърпеливо му се намръщи.

— Да? Какво има, лорд Воркосиган?

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Преди известно време ми се обади Саймън Илян. Мисля, че трябва да видите записа на разговора.

— Моля?

— Идете в офиса на Илян и накарайте секретаря му да ви пусне записа на разговора. Всъщност трябва да го видите и двамата. Знам, че е записан, това е стандартна оперативна процедура.

— Защо?

Наистина. Защо Хароче трябваше да вярва на някакъв цивилен, когото неговият уважаван началник Илян не само бе уволнил, но и лично беше придружил до изхода на щаба?

— Важно е, господин генерал, и е много спешно. Предпочитам сам да прецените.

— Държите се тайнствено, лорд Воркосиган — неодобрително свъси вежди Хароче.

— Съжалявам — безизразно отвърна Майлс. — Когато видите записа, ще разберете.

Хароче повдигна вежди.

— О? В такъв случай навярно ще го направя.

— Благодаря ви. — Майлс прекъсна връзката. Нямаше смисъл да го моли после да му се обади.

Така. Бе постъпил както трябва, с оглед на обстоятелствата.

Чувстваше се отвратително.

А сега: трябваше ли да се обади на Грегор? Нямате да е честно императорът да остане в неведение, но, Господи…

Хароче сам щеше да му съобщи. Веднага щом поставеше Илян под медицинско наблюдение, генералът щеше да поеме длъжността временен шеф на ИмпСи и първата му задача щеше да бъде да уведоми Грегор за този неприятен обрат на събитията. До вечерта всичко щеше да е свършило.

Може би щеше да се окаже, че причината за объркването на Илян е нещо просто, може би той щеше да отсъства от работа само няколко дни. Например късо съединение в чипа му. „В този чип няма нищо просто.“ Но ИмпСи щеше да се погрижи за своите.

Майлс въздъхна. Опита се да чете, но не можеше да се съсредоточи. Не бе възможно Илян да прикрива следите си, нали? Ами ако Хароче отидеше да види записа и откриеше, че такъв няма? Но ако съзнаваше проблема си, Илян сам щеше да се подложи на лечение.

Денят се проточи безкрайно. Вечерта Майлс не издържа и потърси Грегор и Хароче, но не успя да открие нито един от тях. Навярно и двамата се занимаваха с кризисната ситуация. Остави им съобщения да му се обадят, но те не му отговориха.

* * *

Беше ужасно да е встрани от събитията. До следващата вечер Майлс бе готов лично да отиде и да почука на вратата на ИмпСи, за да поиска секретна информация, на която нямаше никакво право. Дойде обаче Галени. Очевидно идваше направо от работа, защото все още носеше униформа и изглеждаше по-мрачен от обикновено.

— Нещо за пиене? — попита Майлс, след като видя изражението му. Този път Мартин го беше въвел в Жълтия салон според всички правила на етикета. — Вечеря?

— Нещо за пиене. — Галени се тръшна на най-близкия фотьойл. — Ще си помисля за вечерята. Още не съм гладен. — Той изчака Мартин да излезе и каза: — Всичко свърши.

— Разказвай. Кога се случи?

— Днес следобед. На оперативката на всички отдели.

— Днес ли? Искаш да кажеш, че генерал Хароче не е пратил Илян в медицинския отдел на ИмпСи още вчера?

— Какво?

Майлс му предаде разговора си с Илян.

— Незабавно уведомих Хароче. Моля те, не ми казвай, че не ме е послушал.

— Не знам — отвърна Галени. — Мога да говоря само за онова, което съм видял лично. — Като опитен аналитик и историк, Дъв имаше ясна представа за разликата между лични впечатления, слухове и предположения.

— Илян вече е под медицинско наблюдение, нали? — разтревожено попита Майлс.

— О, Господи, да — въздъхна Галени. — Оперативката започна почти нормално. Началниците на отдели представиха седмичните си доклади. Илян изглеждаше нервен, по-неспокоен от обикновено, играеше си с разни предмети на масата… счупи на две един инфодиск, после измърмори някакво извинение. Стана да изреди обичайния си списък със задачи и… Като че ли последните двайсет дни се сливаха в главата му. Всяко изречение беше граматически вярно и абсолютно непоследователно. И той, изглежда, изобщо не го съзнаваше, докато не забеляза, че го зяпаме с отворени уста. После се изправи Хароче — кълна се, че това е най-смелото нещо, което съм виждал. „Господине каза той, — мисля, че незабавно трябва да се подложите на медицински преглед.“ Илян изсумтя, че не бил болен, и нареди на Хароче да седне… само че на лицето му постоянно се редуваха гняв и объркване. И трепереше. Къде се мотае оня твой тийнейджър с пиенето?

— Сигурно пак се е изгубил в другото крило. Ще дойде. Продължавай, моля те.

— Ох. — Галени заразтрива тила си. — Илян се опъваше и Хароче повика лекар. Илян възрази, че не можел да напусне насред криза, но кризата, която имаше предвид, изглежда, беше сетаганданското нашествие на Вервейн преди десет години. Хароче, който вече беше пребледнял като платно, го хвана за ръка и се опита да го изведе — което беше грешка, защото Илян започна да буйства. Хароче извика: „Мамка му, бързо доведете лекар!“ Обаче Илян се бие адски мръсно. Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз също — смаяно каза Майлс.

— Когато дойде лекарят, още двама души се нуждаеха от медицинска помощ. Упоиха Илян и го откараха в щабната клиника. И това беше краят на оперативката. А аз се оплаквах, че били скучни!

— О, Господи! — Събитията не можеха да се развият по-зле, даже някой да бе целял да предизвика колкото може повече хаос. И пред толкова свидетели!

— Излишно е да споменавам, че днес Хароче остана до късно на работа — продължи Галени. — Цялата сграда е в смут. Генералът ни нареди да не казваме на никого, разбира се.

— Освен на мен ли?

— Кой знае защо, забрави да отбележи това — сухо отвърна Дъв. — Така че не си го чул от мен. Не знаеш нищо, и точка.

— Ясно. Разбирам. Предполагам, че вече е докладвал на Грегор.

— Да се надяваме.

— По дяволите, Хароче трябваше да постави Илян под медицинско наблюдение още снощи!

— Изглеждаше адски уплашен. Всички се уплашихме. Да арестуваш шефа на Имперската служба за сигурност в самия щаб на ИмпСи… не е лесна задача.

— Не. Не… Нямам право да критикувам човека, който е на бойната линия. Трябвало му е достатъчно време, за да се увери. Не можеш да си позволиш да допуснеш грешка с такова нещо, ако мислиш за кариерата си. — Арестуването на Илян пред толкова много свидетели му се струваше излишна жестокост. „Илян поне ме уволни насаме.“ Но от друга страна, всичко бе абсолютно ясно, нямаше място за съмнения, слухове и инсинуации. Нито за спорове.

— Моментът е изключително неподходящ — продължи Майлс. — Макар че за биокибернетичен срив едва ли има подходящ момент. Чудя се… дали не се дължи на напрежението от предстоящата сватба? Струва ми се невероятно. Илян се е справял с много по-тежки кризи.

— Едно напрежение не трябва да е много сериозно, за да е последно — отбеляза Галени. — Дали вече не е имал този проблем, когато те уволни? Искам да кажа… може ли да се твърди, че преценката му вече не е била безпристрастна?

Майлс мъчително преглътна. Не знаеше дали да е благодарен на Дъв за това, че казва нещо, което той не смееше дори да си помисли.

— Иска ми се да е така. Но не е. Преценката му беше абсолютно правилна. Точно според неговите принципи.

— Тогава кога е започнало? Важно е.

— Да. И аз се чудя. Всички останали също ще се питат, сигурен съм. Ще трябва да почакаме да ни кажат лекарите от ИмпСи. И като стана дума, няма ли някаква информация каква е причината за този проблем?

— Не съм чул нищо. Но предполагам, че ще трябва да повикат специалисти.

Мартин най-после се появи с чашите им и Галени реши да остане за вечеря, което видимо обезпокои младежа. Тъй като Мама Кости ги нагости богато, Майлс си помисли, че Мартин е трябвало да се откаже от порцията си в полза на гостенина и да се задоволи със сандвичи. Все пак, тъй като знаеше какво разбира тя под „бърза закуска“, Майлс не изпитваше угризения.

* * *

Тази сутрин готическите фигури над страничния вход на щабквартирата на ИмпСи изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се пръснат от вътрешното напрежение на зловещите си тайни. И израженията на хората, покрай които минаваше, напомняха на лицата на гранитните фигури. Дежурният ефрейтор на пропуска го погледна, премигна и попита:

— Какво обичате, господине?

— Аз съм лорд Воркосиган. Искам да се видя със Саймън Илян.

Дежурният провери на комуникационния си пулт.

— Нямате уговорена среща, милорд.

— Просто се отбих да го посетя. — И дежурният, и всички останали трябваше да знаят, че Илян отсъства, поне защото със сигурност ги бяха уведомили, че в момента техен шеф е Хароче. — В клиниката. Дайте ми пропуск, моля.

— Не мога да го направя, милорд.

— Можете, разбира се. Това ви е работата. Кой е дежурният офицер днес?

— Майор Жарле, милорд.

— Добре. Той ме познава. Обадете му се и поискайте разрешение.

След две минути на комуникационния пулт се появи лицето на Жарле.

— Да?

Ефрейторът му предаде искането на Майлс.

— Струва ми се, че не е възможно, милорд — колебливо каза офицерът. Майлс въздъхна.

— Обадете се на шефа си… не, по дяволите, ще минат най-малко трийсет минути, докато се изкачим по цялата командна верига. Хайде да съкратим процедурата, а? Не ми е приятно да го безпокоя точно сега, когато несъмнено има ужасно много работа, но просто се обадете на генерал Хароче.

Жарле очевидно също нямаше желание да досажда на началника си, но не можеше да отпрати просто така един ворски лорд. Само след десет минути се свързаха с Хароче много бързо при тези обстоятелства.

— Добро утро, господин генерал — каза той. — Дойдох да видя Саймън.

— Невъзможно — изсумтя Хароче.

— Невъзможно е само ако е мъртъв — остро отвърна Майлс. — Струва ми се, искате да кажете, че вие не желаете да го позволите. Защо?

Хароче се поколеба.

— Ефрейтор, спуснете звукоизолиращия конус и отстъпете за момент мястото си на лорд Воркосиган, моля.

Мъжът се подчини и над комуникационния пулт и стола падна конична сянка.

— Откъде научихте? — подозрително попита генералът. Майлс повдигна вежди и незабавно превключи на скорост.

— Безпокоях се. След като не ми се обадихте и не отговорихте на съобщенията ми, позвъних на Грегор.

— О! — въздъхна Хароче. Подозрителността му отстъпи мястото си на обикновено раздразнение.

„За малко“ — помисли си Майлс. Ако Хароче все още не бе съобщил на императора, можеше да си навлече сериозни неприятности, а навярно и на Галени.

— Искам да видя Илян.

— Илян може би дори няма да ви познае — след дълго мълчание отвърна генералът. — Бълва секретна информация с невероятна скорост и се наложи да поставя охрана с изключителен достъп до секретни материали.

— И какво от това? Аз имам изключителен достъп до секретни материали. — По дяволите, самият той беше секретен материал.

— Категорично не. Достъпът ви сигурно е бил анулиран, когато ви… пенсионираха.

— Можете да проверите. — Господи! Сега Хароче имаше достъп до всички файлове на Илян и можеше да открие истината за уволнението му. Надяваше се, че генералът няма време за такива проверки.

Хароче го изгледа с присвити очи, набра нещо на комуникационния си пулт, а после изненадано каза:

— Достъпът ви все още не е анулиран.

— Видяхте ли?

— Илян сигурно просто да е забравил. Може би още тогава е започнал да… Е, тогава аз ще го анулирам.

„Не можете!“ Майлс сподави гневния си изблик. Можеше, разбира се. Той погледна Хароче. Какво да прави? Да изхвърчи от ИмпСи с вика: „Сега ще те издам на батко!“ Не. Грегор бе коз, който можеше да изиграе само веднъж, и то при крайна необходимост. Той въздъхна и овладя гнева си.

— Господин генерал, благоразумието е едно, но параноята, която не може да различи приятеля от врага, е съвсем друго нещо.

— Лорд Воркосиган — също толкова напрегнато отвърна Хароче, все още не знаем какъв е проблемът. Тази сутрин нямам време да забавлявам любопитни цивилни, независимо дали са приятели, или не. Моля, не досаждайте повече на хората ми. Какво ще споделя с вас императорът си е негова работа. Аз съм длъжен да докладвам единствено на него. Приятен ден. — Той прекъсна връзката и звукоизолиращият конус около Майлс изчезна. Дежурният ефрейтор го гледаше сериозно.

„Не мина добре.“

* * *

Първото нещо, което направи след като се прибра, бе да се заключи в спалнята и да се обади на Грегор. Трябваха му четиридесет и пет минути, за да се свърже. Даже да му беше отнело четиридесет и пет часа, пак нямаше да се откаже.

— Грегор — без предисловия започна Майлс, когато над видеоплочата се появи лицето на императора, — какво става с Илян, по дяволите?

— Откъде научи? — несъзнателно повтори въпроса на Хароче Грегор. Изглеждаше разтревожен.

Майлс му предаде разговора си с Илян и му каза, че е съобщил на генерала още преди два дни. Отново без да споменава името на Галени.

— Какво се случи после? Очевидно нещо се е случило.

Императорът накратко му изложи събитията от предишния ден, като пропусна повечето мъчителни подробности.

— Хароче го е пратил в клиниката на ИмпСи, съвсем логично при тези обстоятелства.

— Да, сутринта се опитах да видя Илян. Хароче не ме пусна при него.

— Там ще могат да докарат нужната техника и да повикат специалисти. Лично упълномощих Хароче да използва каквито суми е нужно.

— Чакай малко, Грегор. Хароче не ме пусна вътре. Не ми позволи да видя Илян.

Императорът ядосано махна с ръка.

— Майлс, остави човека да се освести. В момента е адски ангажиран, поема всичките задължения на Илян и прехвърля собствения си отдел на заместника си — остави го да си поеме дъх няколко дни, без да му висиш на главата, моля те. Когато овладее положението, Хароче ще се поотпусне, убеден съм. Трябва да признаеш, че Саймън пръв щеше да одобри тези предпазни мерки.

— Вярно е. Саймън би предпочел да е в ръцете на хора, които мислят за сигурността. Но ми се струва, че ще е по-добре, ако е в ръцете на хора, които мислят за Саймън Илян. — Все още не бе забравил кошмарния си пристъп на посткриогенна амнезия. Това беше един от най-ужасните периоди в живота му: да изгуби всичките си спомени, самия себе си… дали Илян не преживяваше нещо подобно? Или нещо още по-страшно? Майлс се бе изгубил сред непознати. Илян, изглежда, се беше изгубил сред приятели.

Той въздъхна.

— Добре, ще оставя бедния Хароче на мира. Бог знае, че не му завиждам. Обаче искам да ме държиш в течение за състоянието на Илян.

Грегор го погледна съчувствено.

— Илян беше твой наставник, нали?

— При това доста язвителен и взискателен наставник. Но преди това… той е служил на баща ми трийсет години, през целия ми живот. До осемнайсетгодишен го наричах „чичо Саймън“ — докато ме приеха в Академията. Той вече нямаше живи роднини и работата му, а започвам да си мисля, и онзи проклет чип в главата му го лишиха от всякаква възможност да си създаде ново семейство.

— Не знаех, че го приемаш за нещо като втори баща, Майлс.

Той сви рамене.

— По-скоро за чичо. Това е… семеен въпрос. И аз съм вор.

— Радвам се, че го признаваш — измърмори Грегор. — Понякога се чудя дали го съзнаваш.

Майлс се изчерви.

— Илян беше васал на баща ми… а в момента аз съм единственият Воркосиган на планетата. Чувствам го като… не, не само го чувствам, това наистина е мой дълг.

— Вие от рода Воркосиган винаги сте били лоялни.

— Това ни е навик.

Грегор въздъхна.

— Ще те държа в течение, разбира се.

— Веднъж дневно? Хароче ще те информира веднъж дневно, знам го, всяка сутрин.

— Да, Илян и кафето ми винаги пристигаха заедно. Понякога, когато идваше лично, той сам ми го носеше. Винаги съм го приемал като любезен намек: „Седни и ме слушай внимателно“.

Майлс се усмихна.

— Точно в стила на Илян. Веднъж дневно, разбрахме ли се?

— Е, добре. Виж, трябва да свършвам.

— Благодаря, Грегор.

Императорът прекъсна връзката.

Майлс се замисли. Трябваше да даде на събитията и хората време да се върнат в обичайните релси. Какво бе казал на Галени за интуицията и доказателствата? „Аз не бях най-добрият агент на Илян, защото спазвах правилата.“ Ала още беше адски рано да каже: „Тук има нещо нередно“ или дори да си го мисли прекалено настойчиво.

ИмпСи щеше да се погрижи за своите, винаги го правеше. И той нямаше отново да се направи на глупак пред всички. Щеше да почака.