Артър Кларк
Среща с Медуза (6)

6. Медуза

Когато настъпи истинската зора, времето внезапно се промени. „Кон Тики“ се движеше сред виелица. Восъчните снежинки падаха толкова нагъсто, че видимостта бе сведена до нула. Фалкън се разтревожи от мисълта, че щяха да се натрупат върху балона и той да натежи. Когато обаче погледна навън, забеляза, че снежинките, попаднали върху илюминаторите, бързо изчезваха. Очевидно, непрестанното топлинно излъчване на „Кон Тики“ веднага ги изпаряваше.

Ако бе летял с балон на Земята, щеше да се тревожи и от възможността за катастрофа. Тук такава опасност не съществуваше. И да имаше планини на Юпитер, намираха се на стотици мили под него. Колкото до плаващите из атмосферата острови пяна, едва ли бяха по-твърди от сапунени мехури.

Въпреки това, включи хоризонталния радар, който дотогава бе съвършено безполезен. Досега бе ползувал единствено вертикалния лъч, чрез който определяше разстоянието си до невидимата повърхност. Затова сега се изненада.

Голяма част от небето пред него беше осеяна с дузини обекти, предизвикащи силно и ясно ехо. Бяха напълно обособени един от друг и очевидно нищо не ги придържаше към повърхността. Фалкън си припомни израз, използуван от първите авиатори, за да разяснят рисковете на своята професия — „облаци, пълни с камъни“. Това, което се намира по пътя на „Кон Тики“ изглеждаше точно така.

Всичко бе странно. Фалкън отново си каза, че в тази атмосфера твърдо тяло не би могло да се движи. Сигурно ставаше дума за необикновено метеорологическо явление. Така или иначе, най-близкият обект бе на сто двадесет и пет мили.

Свърза се с контролния център, от където не получи никакво обяснение. Поне научи приятната новина, че ще излезе от вихрушката след тридесетина минути.

Центърът обаче не го предупреди за внезапния страничен вятър, който изведнъж се стовари върху „Кон Тики“ и измени траекторията й почти под прав ъгъл. Наложи се Фалкън да използува цялото си умение, да упражни нищожните си възможности за контрол върху тромавия плавателен съд, за да не се преобърне. Само след броени минути се оказа понесен на север със скорост от триста мили в час. Бурята затихна така ненадейно, както бе започнала. Продължи да се движи бързо, но вече в спокойна атмосфера. Зачуди се дали пък не бе попаднал в юпитерианския аналог на земен ураган.

Снежната буря спря и той видя какво му бе приготвил Юпитер.

„Кон Тики“ навлезе във фунията на огромен вихър, широк около шестстотин мили. Балонът бе понесен по наклона на стената от облаци. Небето над него бе ясно и огряно от Слънцето, но отдолу голямата дупка се врязваше в атмосферата до незнайни дълбини, а на дъното й се забелязваше мъгла, непрекъснато разрязвана от светкавици.

Макар корабът да се спускаше много бавно и да не го грозеше непосредствена опасност, Фалкън засили потока от топлина в балона, докато се стабилизира на постоянна височина. След това се отказа да наблюдава фантастичното зрелище и насочи вниманието си към радара.

Най-близкият от обектите бе на разстояние от двадесет и пет мили. Скоро разбра, че те бяха разположени по стената на вихъра, движеха се заедно с него, очевидно хванати във въртопа, както и самия „Кон Тики“. Насочи телескопа си към обекта и видя странен пъстър облак, който запълни почти цялото му зрително поле.

Бе трудно да се наблюдава, тъй като облакът бе само малко по-тъмен от общия фон на въртящата се стена от мъгла. Чак след като го разглежда в продължение на няколко минути, Фалкън проумя, че го е виждал и преди.

Първият път то бе пълзяло по плаващите планини от пяна и тогава Фалкън го бе взел за гигантско многостволно дърво. Сега обаче успя да установи истинските му размери и външност, и да му потърси по-подходящо название. Въобще не приличаше на дърво. Приличаше на медуза, от тези, които бе виждал лениво да движат пипалата си, отпуснати в топлото течение на Гълфстрийм.

Тази медуза имаше диаметър повече от миля и десетките й висящи пипала бяха дълги стотици стъпки. Бавно се движеха напред-назад в пълен синхрон, сякаш създанието тромаво гребеше в небето.

Останалите обекти се оказаха по-далечни медузи. Фалкън последователно фокусира телескопа върху половин дузина от тях и не успя да открие различия във формата или размера им. Изглежда всички принадлежаха към един и същи вид. Запита се защо продължават да плуват лениво по тази орбита от шестстотин мили. Може би се хранеха с въздушния планктон, засмукан от въртопа.

— Даваш ли си сметка, Хауърд — това нещо е около сто пъти по-голямо от най-големия кит — заяви доктор Бренър, след като преодоля първоначалната си изненада. — И че дори и да представлява само торба с газ, пак би трябвало да тежи над един милион тона? Нямам представа каква може да бъде неговата обмяна на веществата. Би трябвало да генерира мегаватове от топлина, за да поддържа подемната си сила.

— Ако е само газова торба, защо отразява така добре радарния сигнал?

— Нямам никаква представа. Можеш ли да се доближиш до него?

Въпросът на Бренън не бе лишен от основание. Ако Фалкън сменеше височина, за да се възползува от разликата в скоростта на отделните въздушни потоци, можеше да се доближи до медузата на каквото разстояние пожелае. В момента обаче предпочиташе да запази дистанцията си от двадесет и пет мили и даде ясно да се разбере това.

— Добре — отвърна Бренър с известно раздразнение. — Нека засега си останем там, където сме.

От това, че Бренън каза „да си останем“ на Фалкън му стана забавно. Една допълнителна отдалеченост от шестдесет хиляди мили изменяше доста гледната точка на човек.

През следващите два часа „Кон Тики“ се остави да го носи течението на големия въртоп, докато Фалкън се опита да разгледа по-добре медузата с помощта на различните филтриращи и контрастни устройства. Допусна, че тази сивкава окраска е някакъв вид камуфлаж. Може би, подобно на много земни животни, медузата се опитваше да се изгуби на фона на естествената си среда. Това бе хитрина, от която се възползуваха както преследвачите, така и преследваните.

Към коя ли от двете категории спадаше медузата? Не очакваше да открие отговора на този въпрос за краткото време, което му оставаше. Получи го обаче непосредствено преди пладне и без каквото и да е предупреждение.

Подобно на ескадрила от древни реактивни изтребители, през стената от мъгла, образуваща фунията на въртопа, прелетяха пет ската. Бяха се строили подобно на буквата „V“ и се насочиха директно към бледосивата медуза. Нямаше никакво съмнение, че нападат. Предположието на Фалкън, че са безобидни вегетарианци, излезе невярно.

Всичко ставаше бавно, като на филм със забавен каданс. Скатовете се носеха със скорост от около тридесет мили в час. Изминаха векове, преди да достигнат медузата, която все така невъзмутимо продължаваше да гребе с още по-малка скорост. Независимо от големите си размери, скатовете приличаха на джуджета в сравнение с чудовището, към което се приближаваха. Когато се стовариха върху гърба му, заприличаха на птички, кацнали върху кит.

Фалкън се запита дали медузата може да се защищава. Не виждаше как тя би могла да застраши с нещо нападащите я скатове, ако успееха да останат извън обсега на огромните й, тромави пипала. Може би пък въобще не осъзнаваше тяхното присъствие. Може би за нея те бяха незначителни паразити, така както бълхите за кучето.

Стана обаче очевидно, че медузата е попаднала в беда. Мъчително бавно тя започна да се обръща като потъващ кораб. За десет минути се наклони на четиридесет и пет градуса. А започна да губи и височина. Нямаше как да не изпиташ жалост към нападнатото чудовище. Гледката пробуди у Фалкън тъжни спомени. Падането на медузата представляваше нещо като пародия на последните мигове на умиращата „Кралица“.

Разбираше, че не трябва да й съчувствува. Разум от висша степен се развиваше единствено у хищниците, не в ленивите създания, независимо дали обитаваха морето или атмосферата. Скатовете бяха много по-близки до него от тази огромна торба с газ. Пък и кой можеше искрено да съжали създание, сто хиляди пъти по-голямо от кит?

След малко забеляза, че тактиката на медузата дава някакъв резултат. Скатовете, смутени от нейното накланяне, започнаха да се изхлузват от гърба й. За миг му заприличаха на прехранени лешояди, чийто пир е бил прекъснат. Но те не се отдалечиха много, а продължиха да плават на няколко ярда разстояние от потъващото чудовище.

Внезапно се появи ослепителна светкавица, чийто разряд се почувствува и в микрофона на радиоприемника. Един от скатовете, вече гърчещ се, започна да пада вертикално. Зад него се изви ивица черен дим. Приликата със свален изтребител бе невероятна.

Останалите скатове едновременно и рязко се отдръпнаха от медузата, като набраха скорост чрез снижаване.

След броени минути потънаха отново в стената от мъгла, откъдето бяха изскочили. Медузата прекъсна падането си, започна да се търкаля обратно към хоризонта и възстанови хоризонталното си положение. След малко остави течението пак да я поеме, сякаш нищо не се бе случило.

— Прекрасно! — каза доктор Бренър, след като изненадата му премина. — Развила е в себе си електрическа защита, досущ като някои земни змиорки и скатове. Разрядът беше навярно около един милион волта. Забелязваш ли някакви органи, с които да произвежда електричеството? Нещо като електроди?

— Не — отговори Фалкън, настроил телескопа на максимално увеличение. — Има обаче нещо друго. Виждаш ли образа на екрана? Сравни го, ако обичаш, с предишните изображения. Сигурен съм, че преди малко нямаше такова нещо.

Върху част от медузата се бе образувала широка пъстра лента. Наподобяваше удивително правилна шахматна дъска, всеки квадрат на която от своя страна бе запълнен с друга сложна структура от къси хоризонтални линии. Бяха разположени на еднакви разстояния и се намираха в съвършен геометричен ред, подредени в редици и колони.

— Прав си — каза доктор Бренър, в чийто глас зазвуча тревожна нотка. — Това нещо току-що се появи. Дори ме е страх да ти кажа какво според мен представлява.

— Е, аз пък нямам репутация за губене. Поне като биолог. Да ти кажа ли какво смятам аз, че е?

— Кажи.

— Метрова радиоантена. От тези, които са използували в началото на двадесети век.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Сега поне знаем защо издава толкова силни звуци.

— Но защо се появи едва сега?

— Предполагам, като следствие от разряда.

— Аз пък си помислих друго нещо — каза бавно Фалкън. — Не допускаш ли, че сега ни подслушва?

— На тази честота? Съмнявам се. Антената е метрова… Не, дециметрова, ако съдя по размера й. И все пак, предположението ти е интересно.

Доктор Бренър замълча за малко, тъй като очевидно търсеше други обяснения. След това продължи.

— Обзалагам се, че е настроена на вълната на радиоизбухванията. На Земята природата не сътвори такова нещо… Имаме животни, които използуват сонара и дори усещат електричеството. Нито едно обаче не възприема пряко радиовълните. Пък и защо му е, след като планетата ни е залята от толкова много светлина?

Тук обаче положението е различно. Юпитер е буквално потопен в радиосигнали. Тук си заслужава да се оползотворят. Нищо чудно това да е плаващ електрогенератор.

В разговора им се включи нов глас.

— Говори командирът. Всичко това наистина е интересно, но пред нас стои един много по-важен въпрос. Дали това същество е разумно? Ако е разумно, трябва да си припомним директивите за поведение при установяването на първи контакт.

— Преди да пристигна тук, бях готов да се закълна, че всяко същество, способно да направи късовълнова антена, непременно е разумно — каза с известна тъга доктор Бренър. — Сега обаче не съм убеден. Нищо чудно тази антена да е резултат от естествена еволюция. Едва ли би могла да се възприеме като нещо по-фантастично от човешкото око например.

— Няма да рискуваме и ще приемем, че е разумно. В съответствие с това, цялата ни експедиция отсега нататък трябва да се придържа към правилата за установяване на първи контакт.

Настъпи продължително мълчание. Всички хора, включени в радиомрежата, осмисляха чутото. За пръв път в историята на космическите полети бе възникнала възможността да се приложат правилата, установени след близо едновековна дискусия. Бе се появила надеждата, че човечеството се е поучило от своите грешки, допуснати на Земята. Не само моралът, но и собствения му интерес изискваше те да не се повтарят на други планети. Да се отнесеш към разумни същества така, както американските заселници се бяха отнесли към индианците, можеше да се окаже пагубно.

Първата точка гласеше: стой на разстояние. Не прави опити да се приближиш или да установиш връзка, преди „те“ да са имали достатъчно време да те опознаят. Какво точно трябваше да се разбира под „достатъчно време“ още никой не бе изяснил. Предполагаше се, че всеки човек ще съумее сам да определи неговата продължителност в зависимост от обстоятелствата.

Върху плещите на Хауърд Фалкън се стовари отговорност, която никога не бе очаквал. През няколкото оставащи му часове на Юпитер, можеше да му се наложи да стане първият посланик на човешката раса.

Една толкова прелестна ирония на съдбата, та чак му се прииска хирурзите да бяха възвърнали способността му да се смее.