Артър Кларк
Среща с Медуза (5)

5. Колелата на Посейдон

— Радвам се, че бях опроверган — отговори по радиото доктор Бренър с бодър глас. — Природата винаги ни подлага изненади. Настрой камерата с дълъг фокус върху целта и ни предай колкото се може по-ясен образ.

Нещата, които се движеха нагоре и надолу по восъчните скатове, се намираха все още твърде далеч от Фалкън, за да ги огледа подробно, но навярно бяха много големи, за да се различават от такова разстояние. Почти черни на цвят и с формата на върхове на стрели, те се плъзгаха посредством бавни движения на целите си тела, така че приличаха на гигантски скатове, плуващи над тропически риф.

Може би бяха небесни говеда, пасящи по облачната мера на Юпитер, защото изглежда, се хранеха при тъмните, червено-кафяви пукнатини на плаващите хълмове, наподобяващи изсъхнали речни корита. Отвреме навреме някои се насочваха към планините от пяна и изчезваха в тях.

„Кон Тики“ се движеше бавно единствено спрямо облачната покривка под него. Щяха да изминат поне три часа, докато стигне тези ефирни хълмове. Иначе се състезаваше със Слънцето. Фалкън се надяваше да не се стъмни, преди да огледа добре скатовете, както ги бе кръстил, а също и средата, в която те се движеха.

Трите часа изтекоха много бавно. През цялото време той държеше външните микрофони на максимална мощност, като се чудеше дали тук не може да открие източника на нощните звуци. Скатовете бяха достатъчно големи, за да ги издадат. Когато успя да ги измери по-добре установи, че при разперени криле широчината им достига почти сто ярда. Сиреч, бяха три пъти по-дълги от най-големия кит. Съмняваше се обаче да тежат повече от няколко тона.

Половин час преди залеза, „Кон Тики“ се бе оказал почти над „планините“.

— Не — отговори Фалкън на един от многото въпроси на контролния център за скатовете. — Все още не показват никаква реакция спрямо мен. Не смятам, че притежават разум — приличат на безобидни тревопасни животни. Дори и да се опитат да ме преследват, едва ли могат да достигнат моята височина.

Почувствува все пак известно разочарование, че скатовете не проявиха интерес към него, докато плаваше над пасбището им. Може би не бяха способни да засекат присъствието му. Когато ги разгледа и фотографира с помощта на телескопа, не забеляза по тях следи от сетивни органи. Създанията представляваха просто големи черни делтоидни форми, плаващи над хълмове и долини, само малко по-плътни от земните облаци. Макар и да изглеждаха твърди, Фалкън знаеше, че стъпеше ли някой отгоре им, щеше да се сгромоляса през тях като през тоалетна хартия.

Успя да огледа в близък план милиардите клетки или мехурчета, от които бяха изградени. Някои от тях бяха доста големи, с диаметър от порядъка на ярд, и Фалкън се замисли в какъв ли дяволски въглехидратен котел са били забъркани. Навярно атмосферата на Юпитер съдържаше петролни продукти, способни да задоволят потребностите на Земята поне за милион години.

Краткият ден почти си беше отишъл, когато премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. На западната страна нямаше скатове и поради някакви неизвестни причини топографията бе много различна. Пяната бе образувала дълги равни тераси, подобни на тези във вътрешността на лунен кратер. За миг му се стори, че са гигантски стъпала, водещи към повърхността на планетата.

На най-ниското от тях, непосредствено до облаците, които планината бе изместила, когато се устреми към небето, се намираше маса с овална форма с диаметър между една и две мили. Бе трудно да се наблюдава, тъй като бе малко по-тъмна от сиво-бялата пяна, върху която лежеше. Първоначално Фалкън си помисли, че наблюдава гора от бледи дървета, наподобаващи гигантски гъби, никога невидяли слънце.

Но да, това наистина беше гора — от бялата восъчна маса се подаваха стотици тънки стволове. Дърветата обаче бяха прекалено близко едно до друго, между тях почти нямаше разстояние. Може би не бе гора, а единично гигантско дърво, от типа на огромните баниани с много стволове в Изтока. Веднъж в Ява бе видял банианово дърво с диаметър сто и петдесет ярда. Тукашното чудовище бе поне десет пъти по-голямо.

Светлината почти изчезна. Отразените слънчеви лъчи придадоха пурпурен цвят на облачната покривка. След няколко секунди и тя щеше да изчезне от поглед. В последния проблясък от светлина през втория си ден на Юпитер Хауърд Фалкън видя, или помисли, че видя, нещо, което го накара да се усъмни в първоначалното обяснение, което си беше дал за характера на белите овални форми.

Освен ако слабата светлина не го бе подвела, стотиците тънки стъбла се люлееха напред — назад в съвършен синхрон, подобно на морски водорасли по време на приливи и отливи.

А и дървото вече не се намираше там, където го бе видял.

— Съжаляваме — казаха от контролния център малко след залеза — но според нас до час ще започне изригването на Бета. Вероятност — седемдесет на сто.

Фалкън хвърли бърз поглед върху картата. Бета, на географска дължина от сто и четиридесет градуса, сега се намираше на повече от осемнадесет хиляди мили от него и бе далеч отвъд хоризонта. Макар и някои от големите изригвания да достигаха мощност от порядъка на десет мегатона, тя бе твърде далеч, за да бъде застрашен от ударната й вълна. Предизвиканата от нея радиобуря обаче, бе нещо съвсем различно.

Дециметровите избухвания, които понякога превръщаха Юпитер в най-силния източник на радиоизлъчване по цялото небе, бяха открити още през 1950-те години и много изненадаха астрономите. Сто години след това причинителят им продължаваше да е неизвестен. Бяха познати само симптомите, но обяснение липсваше.

Като най-правдоподобна се наложи „вулканичната“ теория, макар и никой да не вярваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както и на Земята. На чести интервали, понякога няколко пъти дневно, в ниските слоеве на атмосферата, а може би и върху самата повърхност на планетата, избухваха мощни взривове. Големи стълбове газ, високи над шестстотин мили, се издигаха нагоре, сякаш решени да избягат в космическото пространство.

Нямаха обаче никакъв шанс да се преборят с най-могъщото гравитационно поле в Слънчевата система. Въпреки всичко частици от газа, обикновено не повече от няколко милиона тона, успяваха да достигнат йоносферата на Юпитер. Именно тогава възникваше ад.

Радиационните пояси около Юпитер са безкрайно по-големи от нищожните земни пояси на Ван Алън. Когато един възходящ газов стълб предизвика късо съединение между тях, резултатът е електрически разряд, милиони пъти по-мощен от която и да е земна мълния. Той предизвиква огромен поток от радиовълни, които не само изпълват Слънчевата система, но достигат и звездите.

Бе установено, че тези радиовзривове се появяват на четири основни места на планетата. Вероятно именно там съществуваха по-неустойчиви пластове, които огънят, горящ в недрата й, успяваше да пробие. Учените на Ганимед, най-голямата от множеството луни на Юпитер, смятаха, че са в състояние да предсказват дециметровите бури. Точността им бе приблизително като тази на метеоролозите от началото на двадесети век.

Фалкън не знаеше дали да се бои от приближаващата се радиобуря или да я приветствува. Тя съвсем определено щеше да е много ценна за мисията му, стига да оцелееше. Бе планирал така маршрута си, че да стои колкото се може по-далеч от основните центрове на смущения, особено от най-активния източник — Алфа. Съдбата обаче го беше доближила най-много до сегашната заплаха — Бета. Надяваше се, че разстоянието, равняващо се на почти три четвърти от окръжността на Земята, ще го предпази.

— Вероятност: деветдесет процента — чу се отново гласът по радиото, вече изпълнен с тревога. — И няма да е до час. Според Ганимед, може да избухне всеки момент.

Радиото едва бе замлъкнало, когато стрелката на измерителя на магнитното поле скочи. После със същата скорост се завърна на обичайното си място. На хиляди мили далеч от него, нещо бе нанесло удар върху разтопената кора на планетата.

— Ето, избухна! — обадиха се от контролния център.

— Благодаря. Вече знам. Кога ще ме настигне бурята?

— След около пет минути. Върхова мощност ще достигне след десет.

Някъде към хоризонта газова фуния, широка колкото Тихия океан, се устремяваше към космоса със скорост от хиляди мили в час. Гръмотевичните бури в долната част на атмосферата вече бяха започнали, но щяха да представляват дреболия в сравнение с яростта, която щеше да се развихри, когато бурята достигнеше радиационния пояс и той започнеше да препраща излишните си електрони към планетата. Фалкън заприбира всички инструменти, издадени извън капсулата. Други предпазни мерки не можеше да вземе. Щяха да изминат четири часа, докато го настигнат атмосферните потоци. Радиоизбухването, обаче, движещо се със скоростта на светлината, щеше да пропътува това разстояние само за една десета от секундата.

Радиомониторът, сканиращ всички диапазони, все още не показваше нищо необичайно. Шумовото равнище бе неизменно. Фалкън забеляза, че то започна постепенно да се повишава. Т.е., избухването набираше сила.

На такова разстояние не очакваше да види каквото и да е. Внезапно обаче проблясък от светкавица затанцува по източния хоризонт. Едновременно с това половината предпазители на капсулата изключиха системите си, осветлението спря и всички съобщителни канали затихнаха.

Опита се да помръдне, но не успя. Обхваналата го парализа не бе само психологическа. Стори му се, че е изгубил всякакъв контрол върху крайниците си, и усещаше нещо болезнено и парещо по цялото си тяло. Бе абсолютно невъзможно електрическото поле да успее да проникне в тази екранирана кабина. Въпреки това, над контролното табло сякаш се появи леко сияние. Съвсем ясно различи пукота, предизвикан от освобождаването на заряд.

След цяла поредица от трясъци аварийните системи заработиха. Предпазителите за свръхнатоварване се включиха сами. Лампите отново светнаха. Парализата на Фалкън изчезна така бързо, както се бе появила.

Хвърли поглед върху таблото, за да се увери, че всички системи функционират нормално, и след това бързо се придвижи до илюминаторите за наблюдение.

Не бе необходимо да включва контролните лампи. Кабелите, крепящи станцията, сякаш горяха. До главния носещ пръстен на гигантския балон, се проточваха в мрака сини електрически линии. Около някои от тях кръжаха ярки огнени кълба.

Гледката бе толкова странна и красива, че бе трудно да се съзре в нея някаква заплаха. Фалкън знаеше, че малко хора бяха наблюдавали кълбовидни мълнии, и че определено никой от тях нямаше да оживее, ако се наслаждаваше на тази гледка в земен балон, изпълнен с водород. Спомни си смъртта на „Хинденбург“, подпален от случайна искра при приземяването си в Лейкхърст през 1937 година. Както и преди му се бе случвало често, и този път ужасяващите кадри просветнаха в съзнанието му. Това тук не можеше да се случи, макар над главата му да имаше повече водород, отколкото в който и да е дирижабъл. Щяха да изминат поне още няколко милиарда години, преди да стане възможно запалването на каквото и да било в атмосферата на Юпитер.

Със звука, наподобяващ пържеща се шунка, каналът за свръзка оживя.

— „Кон Тики“, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Думите бяха накъсани и изкривени, обаче разбираеми. Настроението на Фалкън се подобри. Бе възобновил контакта със света на хората.

— Чувам те — отговори той. — Електрическата буря бе силна, но повреди няма. Поне засега.

— Благодаря. Решихме, че сме те изгубили. Моля те, провери телеметричните канали — три, седем и двадесет и шест. Включи и телекамера номер две. Нещо не вярваме в показанията за йонизацията, съобщавани от сондите.

Фалкън неохотно откъсна очи от изумителното пиротехническо представление около „Кон Тики“, но отвреме-навреме продължаваше да стрелва с поглед илюминаторите. Първи изчезнаха кълбовидните мълнии — нажежените топки бавно се издуха, докато стигнаха критичните размери, и изчезнаха в безшумни взривове. Дори и час по-късно около откритите метални части по външната повърхност на капсулата все още имаше слабо сияние, а радиоканалите бяха наситени с паразитен шум и след полунощ.

Останалата част от нощта мина без каквито и да било събития, ако изключим времето непосредствено преди зазоряване. Фалкън видя светлина, и тъй като идваше от изток, реши, че става свидетел на зората на Юпитер. След това обаче съобрази, че до нея оставаха още двадесет минути, и че сиянието, което бе забелязал на хоризонта, бе започнало да се приближава до него. То бързо се отдели от звездната дъга, бележеща невидимия край на планетата, и Фалкън установи, че представлява сравнително тясна ивица с ясно очертани граници. Сякаш под облаците шареше лъчът на огромен прожектор.

Може би на около шестдесет мили зад първия стремителен светлинен стълб се появи втори, успореден с първия и движещ се със същата скорост. Зад него, трети. И четвърти. И още. Цялото небе се изпълни с редуващи се ивици от светлина и мрак.

Фалкън мислеше, че вече е свикнал на всякакви чудеса. Стори му се невъзможно тази феерия от чиста и безмълвна светлина да крие някаква опасност. Бе обаче толкова странна и необяснима, че изпита страх. Нямаше човек, който да е в състояние да наблюдава подобна гледка без да се чувствува нищожен, изправен пред непонятни за него сили. Възможно ли бе на Юпитер да съществува не само живот, но и разум? При това разум, който едва сега щеше да реагира на чуждото присъствие.

— Да, и ние го видяхме — отвърнаха от контролния център. — Нямаме представа какво може да е. Не изключвай, ще се свържем с Ганимед.

Гледката започна да избледнява. Светлинните ивици, появили се откъм далечния хоризонт, вече не бяха така ярки, сякаш захранващата ги енергия бе започнала да се изчерпва. След пет минути всичко приключи. Последният блед импулс примига в западното небе и изчезна. Фалкън почувствува облекчение. Картината бе така хипнотизираща и смущаваща, че продължителното й наблюдение не бе полезно за душевното състояние на който и да е човек.

Бе по-развълнуван, отколкото си позволяваше да признае пред самия себе си. Електрическата буря бе нещо, което можеше да разбере. Това тук — не!

От контролния център мълчаха. Знаеше, че в момента хора и компютри тършуваха из информационните банки на Ганимед, търсейки обяснение на явлението. Не се ли откриеше такова, щеше да се наложи контакт със Земята. Това щеше да причини почти едночасово забавяне. Фалкън въобще не пожела да се замисли върху възможността и Земята да не може да му помогне.

Никога не се бе радвал толкова на връзката с контролния център, колкото в момента, когато чу гласа на доктор Бренър. В него прозираше облекчение, съпътствувано с умора като у човек, току-що преживял голям шок.

— Здравей, „Кон Тики“. Решихме твоята загадка, макар и все още да ни е трудно да повярваме.

Това, което си наблюдавал, е биолуминисценция, много наподобяваща тази, която причиняват някои от микроорганизми в тропическите земни морета. Тук те се намират в атмосферата, а не в океана, но принципът е един и същ.

— Обаче бяха подредени много равномерно! — протестира Фалкън. — Видът им бе твърде… изкуствен. При това заемаха стотици мили.

— Заемаха много по-голямо пространство, отколкото си мислиш. Ти видя само частица от явлението. Приличаше на въртящо се колело, голямо над три хиляди мили. Ти си видял само спиците му, минаващи покрай теб със скорост от шест десети от миля в секунда…

— В секунда! — не се сдържа Фалкън. — Не съществува животно, способно да се движи толкова бързо.

— Прав си. Нека ти обясня. Това, което видя, е било предизвикано от ударната вълна на източник Бета, движеща се със скоростта на звука.

— Какво ще кажеш все пак за формата? — продължи да упорствува Фалкън.

— Точно това е изненадващото. Явлението е наистина много рядко, но идентични светлинни колела, макар и хиляда пъти по-малки, са били наблюдавани в Персийския залив и в Тихия океан. Чуй следното: „Дневник на кораба на Британската индийска компания «Патна». Персийски залив. Май 1880 година. Единадесет и тридесет вечерта — появи се огромно въртящо се светлинно колело, чиито спици щяха сякаш да отнесат кораба. Бяха дълги между двеста и триста ярда… Всяко колело имаше около шестнадесет спици“. Ето ти още една информация от Оманския залив, от 23 май 1906 година: „Силното сияние бързо ни обкръжи като започна да излъчва на запад един след друг строго очертани светлинни лъчи, подобно лъчите от прожекторите на някой военен кораб… От лявата ни страна се образува гигантско светещо колело със спици, които се губеха в далечината. Колелото се въртя около две или три минути…“ Архивният компютър на Ганимед откри още около петстотин подобни случая. Щеше да ги принтира всичките, ако не го бяхме спряли навреме.

— Добре, вярвам ти. Все още обаче съм изумен.

— Не те виня. Цялостното обяснение на явлението е дадено в края на двадесети век. Изглежда, че тези колела са в резултат на подводни земетресения, които винаги се появяват в плитки води, където ударните вълни могат да се отразят и да предизвикат понякога образуването на светлинни пръти, а в други случаи, на въртящи се колела. Наричат ги „колелата на Посейдон“. Истинността на тази теория бе доказана чрез подводни експлозии, филмирани от спътник. Нищо чудно, че моряците са били суеверни хора. Кой от тях би могъл да повярва в подобно нещо?

Значи така, каза си Фалкън. Когато източник Бета бе избухнал, ударните вълни се бяха разпространили в различни посоки — и през сгъстения газ в долните слоеве на атмосферата, и през самото твърдо тяло на Юпитер. При тяхното сблъскване и взаимодействие навярно цялата планета е закънтяла като камбана.

Но дори и това обяснение не уби удивлението му. Никога нямаше да забрави блестящите линии светлина, устремили се през недостижимите дълбочини на юпитерианската атмосфера. Имаше чувството, че не се намира просто върху чужда планета, а във вълшебно царство, между митичното и реалното.

Това бе свят, където можеше да се случи абсолютно всичко. В който нито едно човешко същество не знаеше бъдещето си.

А му предстоеше още един ден тук.