Артър Кларк
Среща с Медуза (4)

4. Гласовете на глъбините

През първия ден Бащата на боговете му се усмихна. Тук, на Юпитер, бе така спокойно, както преди години над северна Индия, която прекоси заедно с Уебстър. Фалкън разполагаше с достатъчно време, за да усъвършенствува уменията си, и искаше „Кон Тики“ да се превърне в продължение на собственото му тяло. Подобен късмет му се стори прекалено голям и се замисли за цената, която би трябвало да плати за него.

Петте часа дневна светлина почти изтекоха. Облаците под него бяха изпълнени със сенки, които им придаваха по-солиден вид от този, който имаха, когато бяха осветени от слънчевите лъчи. Багрите на небето бързо изчезнаха, освен в западната си част, където върху хоризонта започна да се образува ивица с тъмнопурпурен цвят. Над нея се виждаше тънкия полумесец на една от близките луни, бледа и обезцветена на фона на черното небе.

Със скорост, забележима с просто око, Слънцето се скри зад разположения на хиляда и осемстотин мили хоризонт. Появиха се легиони звезди. Прекрасната звезда-вечерница, Земята, оказала се на самата граница на здрачаването, му напомни колко е далеч от дома. Сетне последва Слънцето на запад. Първата човешка нощ на Юпитер бе започнала.

С настъпването на мрака дойде и спускането на „Кон Тики“. Балонът вече не се нагряваше от слабата слънчева светлина и изгуби малко от подемната си сила. Фалкън не я увеличи. Бе очаквал това да стане и възнамеряваше да се спусне.

Невидимата облачна равнина бе все още на тридесет мили от него и щеше да я достигне към полунощ. Видя я ясно на екрана на инфрачервения радар, който също така го информира, че облаците съдържат сложни въглеродни съединения, както и обичайните водород, хелий и амоняк. Химиците изгаряха от желание да получат образци от това пухкаво розово вещество. Макар и някои сонди да бяха успели да донесат няколко грама от него, те само разпалиха апетита на учените. Половината от основните молекули на живота бяха тук, високо над повърхността на Юпитер. Щом някъде имаше храна, можеше ли животът да е далеч от нея? След повече от сто години още никой не бе успял да отговори на този въпрос.

Инфрачервените лъчи се спряха от облаците, обаче микровълновият радар ги проряза и разкривайки ги пласт след пласт, достигна скритата повърхност, намираща се на около двеста и петдесет мили под капсулата. От нея го отделяха огромните налягания и температури. Дори и роботизираните сонди не успяваха да стигнат цели до нея. Повърхността, примамлива и същевременно недостъпна, се виждаше на радарния екран. Образът бе малко неясен, но все пак се забелязваше любопитна зърнеста структура, която оборудването на капсулата не можа да обясни.

Час след залеза, Фалкън изстреля първата си сонда. При падането си измина около шестдесет мили, след което започна да плува в по-плътните слоеве на атмосферата и да излъчва потоци от радиосигнали, които той предаде на контролния център. До изгрева нямаше какво друго да се прави, освен да се следи скоростта на спускане, да се наблюдават показанията на приборите и да се отговаря на редките запитвания. Докато плаваше по течението, „Кон Тики“ сама се грижеше за себе си.

Точно преди полунощ на смяна застъпи една жена-контрольорка и му се представи с обичайните шеги. Десет минути по-късно отново му позвъни и този път гласът й бе сериозен и възбуден.

— Хауърд! Пусни четиридесет и шести канал! Увеличи му мощността.

Четиридесет и шести канал? Имаше толкова много телеметрични системи, че той знаеше единствено номерата на най-важните. Веднага обаче щом стисна в ръка превключвателя, разбра за кой канал става дума. Започна да слуша микрофона на сондата, която вече са намираше на около осемдесет мили под него в атмосфера, гъста като вода.

Първо улови само лекия съсък на странните ветрове, изпълнили мрака на този невъобразим свят. На фона на този шум обаче бавно се появи силна вибрация, която се усилваше все повече и повече — наподобяваше биенето на гигантски барабан. Звукът бе толкова нисък, че не само се чуваше, но и усещаше. Ударите зачестиха, но тоналността не се промени. Сега той представляваше бърза, почти инфразвукова пулсация. Изведнъж, в самата среда на една вибрация, той изчезна. Това стана така внезапно, че известно време разсъдъкът отказваше да се примири с тишината и паметта продължи да възпроизвежда призрачния спомен за него някъде дълбоко в съзнанието.

Такъв изумителен звук Фалкън никога не бе чувал през живота си, а той добре познаваше богатството на земните звуци. Не можа да се сети за природно явление, способно да го предизвиква. Не приличаше и на звуците, издавани от животни, дори и на сигналите на огромните китове…

Звукът се повтори отново по абсолютно същия начин. Този път, вече подготвен, Фалкън измери продължителността му, от първия тих удар до заключителното кресчендо. Продължи малко повече от десет секунди.

Сега обаче долови и ехо, наистина, много слабо и отдалечено. Вероятно то идваше от някой отразяващ слой дълбоко в многопластовата атмосфера, а можеше и да е от друг, по-далечен източник. Фалкън изчака ехото да се повтори, но това не стана.

Контролният център реагира бързо и го помоли веднага да пусне нова сонда. С два микрофона вече можеше да се открие приблизителното място на звуковия източник. Разбира се, външните микрофони на самия „Кон Тики“ долавяха само виенето на вятъра. Тътенът, какъвто и да беше, очевидно е бил спрян от отразяващите атмосферни слоеве, и се е пръснал далеч надолу.

Малко по-късно се установи, че сигналите идваха от няколко източника, разположени на около хиляда и двеста мили. Разстоянието не даваше представа за мощността им. В земните океани подобно разстояние можеше да бъде изминато и от съвсем слаби звуци. Колкото до предположението, че е възможно да се издава от живи същества, главният екзобиолог веднага го отхвърли.

— Бих бил разочарован, ако там няма микроорганизми или растения — каза доктор Бренър. — Но не вярвам да има животни, защото липсва свободен кислород. Всички биохимически реакции на Юпитер би трябвало да са съпроводени от нисък разход на енергия. Едно активно същество просто няма откъде да черпи достатъчно енергия, необходима за жизнените му функции.

Фалкън не вярваше в тези думи. И преди бе чувал този довод и имаше резерви по отношение на него.

— Така или иначе — продължи Бренър, — някои от тези звукови вълни са дълги цели сто ярда! Дори и кит не може да ги издаде. Но от друга страна няма как да не са от естествен произход.

Парадоксът изглеждаше логичен! Вероятно физиците щяха да предложат някакво обяснение. Как ли би реагирал един сляп извънземен на звуците, издавани от разбунтувано море, от гейзер, вулкан или водопад? Вероятно щеше да ги припише на някой голям звяр.

Час преди изгрева, гласовете от глъбините замряха и Фалкън се зае с подготовката за началото на втория си ден тук. „Кон Тики“ вече се намираше само на три мили от най-близкия облачен слой. Външното налягане се беше покачило с десет атмосфери, а температурата бе станала тропическа — тридесет градуса. Един човек би се чувствувал добре тук, дори и ако разполагаше само с дихателен апарат и с подходяща смес от хелий и кислород.

— Имаме добри вести за теб — съобщиха от контролния център малко след зазоряване. — Облаците се разпръскват. До час частично ще се изясни. Но се пази от завихряния.

— Вече забелязах това — отговори Фалкън. — На какво разстояние ще мога да виждам?

— Поне дванадесет мили, до втората облачна покривка. Тя обаче е постоянна. Никога не се разкъсва.

А освен това е и извън обсега ми, рече си Фалкън. Там долу температурата навярно бе над сто градуса. За пръв път пътешественик с балон му се налагаше да се тревожи не от височината, а от това, което е под него.

След десет минути успя да види онова, което контролният център вече бе наблюдавал от по-удобната си позиция. В близост до хоризонта настъпи промяна в цветовете и облачната покривка се разреди, стана неравна сякаш нещо я бе разкъсало. Фалкън засили топлоотдаването на своята малка ядрена горелка и се издигна с три мили, за да си осигури по-добър поглед върху нещата.

Небето под него се проясняваше бързо, сякаш някой бе разчупил твърдата му черупка. Пред очите му се откриваше пропаст. Миг по-късно се понесе към ръба на облачен каньон, дълбок дванадесет и широк шестстотин мили.

Под него се простираше нов свят. Юпитер бе свалил един от многото си воали. Вторият облачен слой, на недостижимо за него разстояние, бе много по-тъмен от първия. Бе почти тъмнорозов и странно изпъстрен с отделни малки керемиденочервени островчета. Всичките имаха овална форма и бяха разположени в посока изток-запад, съвпадаща с тази на преобладавашия вятър. Бяха няколкостотин на брой, с почти еднакви размери и напомняха на Фалкън малките пухкави облачета на земното небе.

Намали подемната сила и „Кон Тики“ започна да се спуска към разпадащия се облачен хълм. Едва тогава забеляза снега.

Във въздуха се образуваха бели снежинки, които бавно се носеха надолу. Времето бе прекалено топло за сняг. Пък и на тази височина нямаше и следа от вода. Освен това, нито блестяха, нито светеха докато падаха в бездната. Когато няколко от тях попаднаха върху инструмент, разположен близо до главния илюминатор, Фалкън видя, че те имаха мътнобял цвят и очевидно не бяха кристални. А бяха и много големи, с размери от няколко инча. Приличаха на восъчни и Фалкън реши, че навярно е така. В атмосферата около него се осъществяваше някаква химическа реакция, която кондензираше въглехидратите, плуващи във въздуха на Юпитер.

На около шестдесет мили пред него в облачния слой започна да става нещо. Малките червени овали се местеха и образуваха спирала — познатата схема на циклоните, така често срещани на Земята. Въртопът се оформяше с изумителна скорост. Ако това бе буря, Фалкън можеше да има големи неприятности.

И тогава безпокойството му се смени с учудване и страх. Това, което се зараждаше по траекторията му, въобще не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго цели мили.

Предположението, че и то представлява облак, буреносен облак, зараждащ се в ниските слоеве на атмосферата, продължи само няколко секунди. Не. Това беше твърдо. Пробиваше си път през розовата покривка подобно на изникващ от глъбините айсберг.

Айсберг, плуващ във водородна атмосфера? Това, разбира се, бе невъзможно. Аналогията обаче не бе чак толкова неудачна. Фалкън фокусира телескопа върху загадката и видя, че тя представлява бяла кристална маса, изпъстрена с червени и кафяви ивици. Навярно е образуван от същото вещество, от което и снежинките, реши той. Планина, направена от восък. Скоро установи, че не е и толкова компактна, колкото изглеждаше в началото. Краищата й постоянно се напукваха и променяха формата си…

— Знам какво представлява — съобщи той по радиото на контролния център, който го засипваше с тревожни въпроси през последните няколко минути. — Това е маса от мехурчета… някакъв вид пяна. Въглехидратна смес. Кажете на химиците да я наблюдават… Момент!

— Какво представлява? — попитаха от контролния център. — Какво?

Фалкън не обърна внимание на френетичните молби от космоса и съсредоточи цялото си внимание върху образа в обектива на телескопа. Трябваше да внимава. Направеше ли грешка, щеше да стане за смях в цялата Слънчева система.

След това се отпусна, погледна часовника и изключи досадния глас откъм Юпитер V.

— Контролен център? — започна с официален глас той. — Говори Хауърд Фалкън от „Кон Тики“. Универсално време деветнадесет часа, двадесет и една минути и петнадесет секунди. Разположение: нула градуса и пет минути северна ширина и сто и пет градуса и четиридесет и пет минути дължина по система едно. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И че е голям…