Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (71)

Четвърта глава

Къстър остави Бризбейн да се поопържи в собствената си лой минута, две. След което се усмихна — едва ли не заговорнически — на юриста.

— Ще имате ли нещо против, ако…? — започна и кимна към чудатия стол от никелирани железа и стъкло пред писалището на Бризбейн.

Бризбейн кимна.

— Моля.

Къстър седна и се опита да нагласи туловището си в най-удобното положение, което столът би позволил. После отново се усмихна.

— Вие като че ли искахте да кажете нещо?

Вдигна единия си крак, опита се да го прехвърли връз другия, но странният наклон на стола го върна рязко на пода. Без да губи самообладание той отметна глава и повдигна въпросително вежди.

Но и Бризбейн бе възвърнал самообладанието си.

— Нищо. Просто си помислих, че онази шапка…

— Какво?

— Нищо.

— В такъв случай ми разкажете за маскените балове в музея.

— Музеят често организира празненства за събиране на средства. Откриване на зали, партита за големите дарители, неща от този сорт. От време на време — и маскен бал. Аз винаги се обличам по един и същи начин — като английски банкер, поел към Ситито. С бомбе, с раирани панталони, редингот.

— Разбирам. — Къстър погледна към чадъра. — А чадърът?

— Всеки носи черен чадър.

Сякаш върху емоциите му се бе спуснал воал. Юридически тренинг, не ще и дума.

— Откога притежавате тази шапка?

— Вече ви казах.

— А откъде я купихте?

— Чакайте да си спомня… в някакъв антикварен магазин във Вилидж. Или май в „Трайб-кей“. Мисля, че е на улица „Лиспинард“.

— Колко ви струва?

— Не помня. Трийсет-четирийсет долара. — За миг в спокойствието на Бризбейн сякаш се получи лека пробойна. — Вижте какво, защо се интересувате толкова от тази шапка? Маса хора носят бомбета.

Наблюдавай очите му. А очите изглеждаха като паникьосани. Очите изглеждаха като гузни.

— Наистина ли? — отвърна равнодушно Къстър. — Маса хора? Единственият човек, за който знам със сигурност, че носи бомбе в Ню Йорк, е убиецът.

За първи път се споменаваше думата убиец и Къстър съвсем леко натърти върху нея. Той наистина водеше играта красиво — като умел въдичар, хванал голяма пъстърва. Как му се искаше всичко това да бе записано на видео лента. Шефът би поискал да го види, може би да превърне записа в учебна касета за по-младите детективи.

— Нека се върнем към чадъра.

— Купих го… не мога да си спомня откъде. Непрекъснато купувам чадъри и ги губя.

Бризбейн сви рамене, но някак си вдървено.

— А останалата част от костюма?

— В килера е. Хайде, хвърлете един поглед.

Къстър не се съмняваше, че останалата част от костюма ще съвпада с описанието на черно, старомодно палто. Пренебрегна опита да бъде отвлечено вниманието му.

— Откъде го купихте?

— Мисля, че намерих панталона и палтото в онзи магазин за дрехи втора употреба до „Блумингдейлс“. Но просто не мога да се сетя за името му.

— Несъменено. — Къстър погледна изпитателно Бризбейн. — Странен избор на костюм за маскен бал, не намирате ли? Да се предрешите като английски банкер, искам да кажа.

— Не обичам да изглеждам смешен. Носил съм този костюм поне на половин дузина музейни празненства. Използвал съм го доста.

— О, не се съмнявам, че сте го използвали доста. Доста, наистина.

Къстър хвърли поглед към Нойс. Той бе възбуден, имаше някак си гладно изражение, сякаш щяха да му потекат слюнките. Той поне разбираше какво щеше да последва.

— Къде бяхте, господин Бризбейн, на 12 октомври между единайсет вечерта и четири часа на следващата сутрин?

Това бе времевата рамка, която съдебният лекар бе определил за смъртта на Пък.

Бризбейн изглежда се замисли.

— Чакайте да видим… Трудно е да си спомня.

И се засмя.

Къстър също се засмя.

— Не мога да си спомня какво съм правил онази вечер. Не и точно. След дванайсет или към един съм бил в леглото, разбира се. Но преди това… Да, спомних си. Бях си у дома онази вечер. Наваксвах с четенето.

— Сам живеете, нали, господин Бризбейн?

— Да.

— И няма кой да удостовери, че сте си били у дома? Хазяйка, например? Приятелка? Приятел!

Бризбейн се намръщи.

— Не, не, няма нищо подобно. Така че, ако това е всичко, което имате да…

— Един момент, господин Бризбейн. И къде казахте, че живеете?

— Не съм казал. На Девета улица, близо до „Юнивърсити плейс“.

— Хм. На не повече от дузина пресечки от „Томпкинс скуеър парк“. Където е станало второто убийство.

— Това е много интересно съвпадение, не ще и дума.

— Така е. — Къстър погледна през прозореца. Сентръл парк долу бе под мантията на мрака. — И несъмнено е съвпадение, че първото убийство е станало на един хвърлей място от тук — в „Криволиците“?

Бризбейн се смръщи още повече.

— Наистина, детектив, мисля, че стигнахме дотам, където въпросите свършват и започват спекулациите. — Изтегли се със стола назад, готвеше се да стане. — А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се заемем с въпроса за извеждането на хората ви от музея.

Къстър му даде знак да си седи на мястото и отново погледна към Нойс. Бъди готов.

— Има само още едно нещо. Третото убийство. — Той небрежно извади листче от бележника си. — Познавате ли Оскар Гибс?

— Да, мисля, че го познавам. Помощникът на господин Пък.

— Точно така. Според показанията на господин Гибс, на 12 октомври следобед вие и господин Пък сте имали малък… ъ-ъ-ъ… спор в архива. Станало е след като сте разбрали, че „Човешки ресурси“ не подкрепят препоръката ви Пък да бъде уволнен.

Бризбейн леко се изчерви.

— Аз не бих вярвал на всичко, което чуя.

Къстър се усмихна.

— Аз — също, господин Бризбейн. Повярвайте ми, аз — също. — Къстър си позволи си една дълга, възхитителна пауза.

— А сега, този господин Оскар Гибс твърди, че вие и Пък сте си крещели един на друг. Или по-скоро вие сте крещели на Пък. Бихте ли ми казали със свои думи за какво?

— Мъмрих господин Пък.

— За какво?

— За пренебрегване на нарежданията ми.

— Които бяха какви…?

— Да се придържа само към задълженията си.

— Да се придържа към задълженията си. А как точно се отклоняваше той от тях?

— Вършеше странична работа, помагаше на Нора Кели за външните й проекти, след като аз изрично…

Време беше. Къстър се втурна в настъпление.

— Според господин Оскар Гибс, вие (тук ще цитирам): викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни, че изобщо не му се е разминало. — Къстър свали листчето, погледна Бризбейн. — Точно тази дума сте използвали: „погребе“.

— Това е често използвана метафора.

— А след това, по-малко от двайсет и четири часа по-късно, трупът на Пък е намерен набучен на рогата на динозавър в архива. Една подобна операция изисква време, господин Бризбейн. Тя определено е извършена от човек, който е познавал много добре музея. Някой, който е имал допуск от охраната. Някой, който е можел да се движи из музея без да предизвика подозрение. Вътрешен човек, ако щете. Тогава Нора Кели получава фалшивата бележка, напечатана на машината на Пък, с която той ужким я моли да слезе в архива — там и тя е нападната, преследвана е с намерение да бъде убита. Нора Кели. Другият трън в петата ви. Третият трън, агентът на ФБР е бил в този момент в болница, нападнат от човек с бомбе.

Бризбейн го гледаше с невяра.

— Защо не сте искали Пък да помага на Нора Кели в нейните — как ги казахте — външни проекти?

Този въпрос бе посрещнат с мълчание.

— Какво сте се бояли, че ще открие? Че те ще открият?

Бризбейн едва отвори уста:

— Аз… аз…

Сега вече Къстър заби ножа.

— Защо избрахте този папагалски подход, господин Бризбейн? Да не би да е продиктуван от нещо, което сте открили в архива? То ли ви накара да го направите? Да не би Пък да е бил близо до разкриването на нещо?

В този момент Бризбейн най-сетне успя да проговори. Скочи на крака.

— Чакайте сега, една минутка…

Къстър се обърна:

— Сержант Нойс?

— Да? — отвърна нетърпеливо Нойс.

— Сложете му белезници.

— Не! — ахна Бризбейн. — Глупак такъв, правиш ужасна грешка…

Къстър се надигна с мъка от неудобния стол — не се получи плавното движение, както би искал — и започна гръмко да му изрежда правата:

— Имате право да мълчите…

— Това е оскърбление…

— … имате право на адвокат…

— Няма да го допусна!

— … имате правото…

Избоботи докрай стандартния текст, заглушавайки протестите на Бризбейн. Гледаше как радостният Нойс щраква белезниците му. Това бе арестът, който му бе доставял най-голямо удовлетворение досега. Всъщност това бе най-добрата полицейска работа, която бе свършил през живота си. Готова да се превърне в легенда. Години наред щяха да разказват историята за това как капитан Къстър щракнал белезниците на „Хирурга“.