Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (29)

Осма глава

Никой не искаше да каже нищо на Нора. Мина цял час, преда да се срещне с лекаря. Най-сетне той се появи в чакалнята. Беше млад, уморен, с измъчено лице и с двудневна брада.

— Доктор Кели? — рече той, докато оглеждаше стаята, след като погледна и картона, който носеше.

Тя се надигна и погледите им се срещнаха.

— Как е той?

Лицето на лекаря се разтегли в хладна усмивка.

— Ще се оправи. — Погледна я с любопитство. — Доктор Кели, вие медицински…

— Археоложка съм.

— Аха. И каква се падате на пациента?

— Приятелка. Мога ли да го видя? Какво се е случило?

— Снощи е бил намушкан с нож.

— Боже мой!

— Острието е минало на сантиметри от сърцето. Извадил е голям късмет.

— Как е сега?

— Той е в… — лекарят млъкна за миг и леката усмивка отново се появи — в отлично настроение. Странна птица е този господин Пендъргаст. Настояваше за местна упойка при операцията — крайно необичайно, всъщност дори нечувано, но инак не искаше да подпише документите, че е съгласен да бъде опериран. След това поиска огледало. Трябваше да донесем от родилното. Никога не съм имал толкова… хм… взискателен пациент. Дори си помислих, че на операционната ми се намира хирург. Те са най-лошите пациенти, нали разбирате?

— За какво поиска огледало?

— Настояваше да гледа. Жизнените му показатели спадаха, губеше кръв, но настояваше категорично да види раната от различни ъгли, преди да ни позволи да оперираме. Много необичайно. Каква е професията на господин Пендъргаст?

— ФБР.

Усмивката се изпари.

Разбирам. Е, това обяснява донякъде нещата. Отначало го настанихме в двойна стая, нямаше единични, но много скоро трябваше да му намерим отделна стая. Наложи се да преместим един сенатор.

— Защо? Пендъргаст ли се оплака?

— Не… не той. — Лекарят се поколеба за миг. — Взел да гледа видеофилм за някаква аутопсия. Много натуралистичен. Съквартирантът му, разбира се, се възпротиви. И добре, че го преместихме. Защото преди час се започна. — Лекарят сви рамене. — Отказа да яде болничната храна, настояваше да поръча ядене от „Балучи“. Отказа да го включим на системи. Отказа обезболяващи лекарства — никакъв оксиконтин, нито дори викодин или тиленол номер три. Сигурно изпитва адска болка, но не го показва. С тези нови правилници за правата на пациента ръцете ми са направо вързани.

— Звучи съвсем типично за него.

— Хубавото е, че най-трудните пациента обикновено се възстановяват най-бързо. Само дето ми е жал за сестрите. — Лекарят погледна часовника си. — Можете да го видите. Стая 1501.

Когато Нора приближи стаята, усети лек аромат във въздуха — нещо не съвсем на място сред миризмите на застояла храна и на медицински спирт. Нещо екзотично, благоуханно. От отворената врата долетя пронизителен вик. Тя се спря пред вратата и почука.

Подът на стаята бе отрупан с купчини книги, върху които бяха разтворени карти и други книжа. Дълги пръчици сандалово дърво стърчаха от сребърни чаши и от тях се издигаха тънки струйки дим. Ето откъде идва миризмата, помисли си Нора. Една сестра стоеше до леглото, стиснала пластмасова опаковка с хапчета в едната и спринцовка — в другата си ръка. Пендъргаст лежеше на леглото, облечен в черен, копринен халат. На екрана на вдигнатия над него телевизор се виждаше простряно тяло, нелепо и кърваво, върху което работеха най-малко трима лекари. Един от тях тъкмо изваждаше от черепа тресящ се мозък. Нора се извърна. Върху масичката до леглото имаше чиния с масло и останки от омарови опашки.

— Господин Пендъргаст, настоявам да приемете тази инжекция — викаше сестрата. — Претърпели сте тежка операция. Трябва да поспите.

Пендъргаст изтегли ръцете си изпод главата, взе прашното томче, което лежеше върху чаршафа и започна безгрижно да го прелиства.

— Сестро, нямам никакво намерение да приема тази инжекция. Ще спя, когато съм готов.

Пендъргаст духна праха от задната корица и запрелиства томчето.

— Ще извикам лекаря. Това е абсолютно неприемливо. И цялата тази мръсотия е недопустима от санитарна гледна точка.

Тя размаха ръце, за да разпръсне облачето прах.

Пендъргаст кимна и обърна следващата страница.

Сестрата изфуча покрай Нора и излезе.

Пендъргаст вдигна глава, видя я и се усмихна.

— А, доктор Кели. Влезте моля й се настанете удобно.

Нора седна на стола до края на леглото.

— Добре ли сте?

Той кимна.

— Какво стана?

— Проявих небрежност.

— Но кой ви стори това? Къде? Кога?

— Пред жилището ми — отвърна Пендъргаст. Вдигна дистанционното, за да спре видеото, след което остави книгата настрани. — Мъж в черно, с бастун и бомбе. Опита се да ме упои с хлороформ. Задържах дъха си и се престорих, че губя съзнание; след това се освободих. Но той бе изключително силен и бърз, а аз го подцених. Намушка ме, след което избяга.

— Можел е да ви убие.

— Такова беше намерението му.

— Лекарят каза, че острието минало на няколко сантиметра от сърцето ви.

— Да. Когато усетих, че ще ме промуши, отклоних ръката му към по-безопасно място. Полезен номер, между другото, ако се окажете в подобно положение.

Той се наведе леко напред:

— Доктор Кели, убеден съм, че това е същият мъж, който е убил Дорийн Холандър и Манди Еклънд.

Нора го погледна сепната.

— Какво ви кара да мислите така?

— Зърнах оръжието му — хирургически скалпел с миринготомично острие.

— Но… но защо точно вас?

Пендъргаст се усмихна, ала в усмивката му имаше повече болка, отколкото веселост.

— Няма да е много трудно да се отговори на този въпрос. Някъде по пътя си сме се доближили твърде близо до истината. Предизвикали сме го. Това е много положително развитие на нещата.

— Положително развитие ли? Значи е възможно още да сте в опасност?

Пендъргаст вдигна глава и я погледна внимателно със светлите си очи.

— Не само аз, доктор Кели. Вие и господин Смитбак също трябва да вземете предохранителни мерки.

Той леко потрепна.

— Трябваше да вземете онова обезболяващо лекарство.

— За онова което възнамерявам да сторя, е жизненоважно главата ми да е ясна. Хората са се справяли векове наред без обезболяващи. Както вече ви казах, трябва да вземете предохранителни мерки. Не рискувайте да излизате вечерно време сама на улицата. Имам голямо доверие на сержант О’Шонеси. — Той мушна в ръката й визитка. — Ако се нуждаете от нещо, обадете му се. А аз ще се вдигна на крака до няколко дни.

Тя кимна.

— Междувременно, може би ще е добра идея да напуснете града за ден. Има една приказлива и самотна стара дама в Пийкскил, която много обича посетители.

Тя въздъхна.

— Казах ви защо не мога да ви помагам повече. А и вие още не сте ми казали защо си губите времето с тези стари убийства.

— Каквото и да ви кажа, ще бъде непълно. Трябва да свърша сам още работа, да подредя още парченца от мозайката. Но нека ви уверя в едно нещо, доктор Кели: това няма да бъде някаква несериозна екскурзийка. От жизнена важност е да узнаем повече за Енок Ленг.

Последва кратко мълчание.

— Направете го за Мери Грийн, не за мен.

Нора се надигна да си ходи.

— И още нещо, доктор Кели.

— Да?

— Смитбак не е чак толкова лошо момче. Знам от опит, че в тежка ситуация може да се разчита на него. Ще бъда по-спокоен, ако докато всичко това продължава, вие двамата действате заедно…

Нора поклати глава.

— В никакъв случай.

Пендъргаст вдигна нетърпеливо ръка.

— Направете го заради собствената си безопасност. А сега трябва да се заемам с работата си. С нетърпение очаквам да ви видя утре.

Тонът му беше безапелационен. Нора си тръгна обезпокоена. Пендъргаст отново я беше въвлякъл в този случай, а сега искаше и да я натовари с онова магаре Смитбак. Е, да оставим настрани Смитбак. Той просто изгаря от нетърпение да се добере до част втора на репортажа си. Той и тази негова лелеяна награда „Пулицър“. Добре, ще отиде до Пийкскил, но ще го стори сама.