Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (54)

Първа глава

След като се измъкна на улицата, Смитбак се мушна в Сентръл парк през вратата откъм Седемдесет и седма улица и се настани на пейка до езерото. Ярката есенна утрин вече преминаваше в топъл ден от циганското лято. Пое дълбоко дъх и си помисли отново за това какъв блестящ репортер беше. Брайс Хариман не би се докопал до тези документи, дори ако разполагаше с година време и с подкрепата на всичките индустриалци и магнати, които му бяха под ръка. С радостно предчувствие извади трите листа от джоба си. Лекият мирис на прах го удари в ноздрите, когато светлината се спусна върху първата страница.

Беше старо копие под индиго, избеляло и трудно за четене. Най-отгоре беше изписано:

Заявление за достъп до колекциите: Нюйоркски природонаучен музей.

Заявител: проф. Енок Ленг, доктор по медицина, доктор по философия (Оксфорд), носител на ордена на Британската империя, член на Британската академия на науките и др.

Препоръчител: проф. Тинбъри Макфадън, департамент по млекопитаещи

Втори поръчител: проф. Огъстъс Спраг, департамент по орнитология

 

Заявителят е помолен да обясни накратко пред комитета целта на заявлението си:

 

Заявителят доктор Енок Ленг желае достъп до колекциите по антропология и на млекопитаещи, за да извършва изследвания по таксономия и класификация, както и да подготви трудове по физическа антропология, остеология и френология.

 

Заявителят е помолен да съобщи научната си квалификация, получените степени и оценки със съответните дати:

 

Заявителят проф. Енок Ленг се е дипломирал като бакалавър с отличен в колежа „Ориел“, Оксфорд; доктор по философия от „Ню колидж“ в Оксфорд със защитена с отличие дисертация; избран за член на Кралското дружество (Академията на науките) през 1865 година; удостоен с Ордена на жартиерата през 1869 година.

 

Заявителят е помолен да съобщи постоянния си адрес и друга квартири в Ню Йорк, ако има такива:

 

Проф. Енок Ленг

„Ривърсайд драйв“ 891, Ню Йорк

Ню Йорк

 

Изследователска лаборатория

в „Музея на Шотъм за природни забележителности и чудатости“

улица „Кетрин“, Ню Йорк

Ню Йорк

 

Заявителят е помолен да заяви списък на публикациите и да предложи копия на поне две от тях за преглед от комитета.

Смитбак прелисти страниците и осъзна с безгранично огорчение, че бе пропуснал точно тази.

Решението на комитета е следното:

 

Професорът получава с настоящото разрешение за свободен и безплатен достъп до колекциите и библиотеката на Нюйоркския природонаучен музей, считано от 27 март 1870 година.

Подпис на упълномощения представител на комитета: Тинбъри Макфадън

Подпис: Е. Ленг.

Смитбак изруга шепнешком. Почувства се Напълно смазан. Материалът беше рехав — наистина много рехав. Жалко, че Ленг не бе завършил образованието си в Америка — тогава щеше да бъде много по-лесно да се проведи. Може би щеше да е в състояние да измъкне информация от Оксфорд и по телефона — но бе напълно възможно академичните степени и награди да са фалшиви. Най-лесно щеше да е да провери списъка с публикациите, а това би било и най-интересно, но нямаше как да се върне и да го вземе. Толкова добра беше идеята му и толкова добре я бе осъществил. По дяволите!

Смитбак прегледа още веднъж книжата. Нямаше снимка, нямаше автобиография, от която поне да вземе мястото и датата на раждане. Единственото, което оставаше, беше адресът.

По дяволите. По дяволите.

Но после му хрумна друга мисъл. Спомни си, че Нора се опитваше да намери адреса. Е, той поне можеше да послужи като приношение в името на мира.

Смитбак пресметна набързо, че номер 891 на „Ривърсайд“ трябваше да се намира някъде около Харлем. В онази част на „Ривърсайд“ имаше още доста стари къщи — повечето или изоставени, или „разбити“ на апартаменти. Възможно беше, разбира се, къщата на Ленг отдавна да е разрушена. Но беше възможно и още да си е там. Щеше да излезе добра снимка, дори ако беше развалина. Особено пък, ако беше на една развалина. Като се помисли човек, в нея можеше дори да се намерят погребани още трупове. Или — зазидани в избата й. Може би щяха да намерят и трупа на Ленг, съсухрен в някой ъгъл. О’Шонеси щеше да е доволен, а щеше да помогне и на Нора. А какво страхотно заглавие за собствената му статия — разследващият журналист открива трупа на първия сериен убиец в Америка. Вероятността беше съвсем малка, но въпреки това…

Смитбак погледна часовника си. Почти един часът.

О, Господи. Толкова блестяща детективска работа, а успя да се сдобие само с един шибан адрес. Е, беше въпрос на час или два да отиде и просто да провери дали къщата още си беше там.

Смитбак напъха книжата в джоба си и пое по „Сентръл парк уест“. Нямаше смисъл да взема такси — щяха да му откажат да го откарат чак толкова далеч от центъра, а и там пък нямаше да успее да вземе такси за дома. Макар да бе посред бял ден, нямаше никакво намерение да се мотае из толкова опасен район.

Най-добре да наеме кола. „Таймс“ имаше специално споразумение с „Хърц“, а фирмата имаше клон недалеч — на авеню „Колумб“. Сега се, че ако къщата още съществуваше, навярно щеше да му се прииска да я разгледа отвътре, да разговаря със сегашните й обитатели, да разбере дали по време на обновяването й не се е намерило нещо необичайно, и тъй нататък.

Значи преди да е приключил, щеше да се е стъмнило.

И точно това ще направи — ще вземе кола под наем.

Четирийсет и пет минути по-късно вече шофираше сребрист форд таурус по „Сентръл парк уест“. Настроението му отново се оправи. От всичко това все още можеше да излезе голяма статия. След като огледаше къщата, можеше да продължи проучванията си в Нюйоркската градска библиотека, да види дали нямаше да излязат някои публикации на Ленг. Можеше дори да провери полицейските архиви — дали в съседство с къщата на Ленг не се беше случило нещо необичайно, докато е бил още жив.

Съществуваха още достатъчно силни улики, които да бъдат проследени. Ленг можеше да се окаже не по-малко интересен като образ от Джак Изкормвана. Приликите бяха налице. Оставаше само един журналист да го възкреси от миналото.

Ако се сдобиеше с достатъчно информация, това можеше да бъде следващата му книга.

И тогава той, Смитбак, щеше да е сигурен за онзи „Пулицър“, който все му убягваше. И нещо по-важно — е, поне не по-малко важно — щеше да му даде възможността да се оправи с Нора. Щеше да спести на нея и на Пендъргаст сума време, което щяха да изгубят да се ровят из нотариалните актове. И Пендъргаст, когото смяташе за свой негласен съюзник, също щеше да бъде доволен. Да, в крайна сметка всичко щеше да свърши добре.

Когато стигна до края на парка, той пое на запад по „Кътидръл паркуей“, след което зави по „Ривърсайд драйв“. Когато мина покрай 125-а улица, пресичаща от „Морнингсайд хайтс“ към „Манхатънвил“, той намали и започна да се вглежда в номерата на грохналите здания. Четиристотин и седемдесет. Петстотин и едно. Мина още десет пресечки. Продължи на север още по-бавно, затаил в очакване дъх.

И ето, че погледът му се спря върху номер 891.

Къщата не беше разрушена. Не можеше да повярва на късмета си — собствената къща на Ленг.

Дълго я оглежда, докато преминаваше покрай нея, след това зави надясно по следващата пряка, 138-а, и обиколи карето с разтуптяно сърце.

Сградата с номер 891 бе стара резиденция в стил „Бозарт“, разпростряла се от едната до другата пресечка, с колони на входа и със спускащи се следбарокови гирлянди за украса. Над портата имаше дори издялан от камък герб. Беше разположена навътре от улицата и към нея водеше малка алея, която формираше триъгълно островче, прилежащо към „Ривърсайд драйв“. До вратата нямаше подредени в редици звънци, а прозорците на първия етаж бяха затворени с дървени капаци обшити с ламарина. Както изглежда, къщата никога не е била преустройвана в отделни, апартаменти. Досущ като много стари сгради по „Драйв“ тя просто е била изоставена преди години — прекалено скъпа за поддържане, прекалено скъпа за разрушаване, прекалено скъпа за преустройство. Почти всички подобни сгради ставаха притежание на градската управа заради неплатени данъци. А управата само им заковаваше капаци на прозорците и ги запазваше.

Наведе се над дясната седалка и присви очи, за да я огледа по-добре. Прозорците на втория етаж нямаха капаци, а и не видя някой от тях да е счупен. Чудесно. Сградата просто изглеждаше като дом на масов убиец. Ето ни и снимката за първа страница. Смитбак можеше да си представи как статията му предизвиква полицейско претърсване на къщата, как откриват още трупове. Всичко вървеше от добре към по-добре.

Кой бе най-добрият начин на действие? В това да надникне през някой прозорец нямаше нищо лошо — стига да намери място да паркира.

Потегли, заобиколи отново карето и пое по „Ривърсайд“ в търсене на място за паркиране. Като се има предвид колко бедни бяха жителите на квартала, имаше необичайно много коли: стари трошки, поочукани вече лимузини, модерни джипове с огромни говорители, монтирани под ъгъл до задното стъкло. Измина шест или седем пресечки, преди най-сетне да намери полузаконно място за паркиране в странична уличка на „Ривърсайд“. Трябваше да си наеме униформен шофьор, по дяволите, който да го чака, докато оглежда къщата. А сега се налагаше да се връща девет преки назад през Харлем. Точно онова, което се бе опитал да избегне.

Намърда наетата кола на свободно място и се огледа внимателно. След това излезе от нея, заключи я и бързо, но не толкова бързо, че да привлече внимание, пое обратно по 137-а улица.

Когато стигна до ъгъла намали темпото и пое като на разходка към входния портал. Там се спря да огледа къщата по-внимателно, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-небрежен.

Някога сигурно е била много величествена: четириетажна постройка от мрамор и тухли, със застлан с плочки мансарден покрив, овални прозорци, кулички и малки пътечки между тях. Фасадата бе украсена с дялани от варовик елементи, вградени в тухлите. Отпред дворът бе ограден с висока желязна ограда с шипове — беше ръждясала и изпочупена. Дворът бе обрасъл в бурени и пълен с боклуци, имаше храсти смрадлика и аилантус и два изсъхнали дъба. Тъмните прозорци на горните етажи гледаха към река Хъдсън и към пречиствателната станция на Норт ривър.

Смитбак потрепери, огледа се още веднъж, след това пресече пътчето и пое по подходната алея. Някога елегантната фасада от мрамор и тухли бе цялата изписана е графити. Довеяният от ветровете боклук се бе натрупал до метър височина в нишите. В края на алеята видя яка дъбова врата. Тя също бе изпъстрена с графити, но изглеждаше в ред. Нямаше прозорче или шпионка.

Смитбак продължи по алеята, придържайки се близо до външната стена. Миришеше на урина и екскременти. Някой бе изхвърлил торба с пелени пред вратата, а в ъгъла имаше купчина чували за боклук, разкъсани от кучета и плъхове. Сякаш по поръчка невероятно дебел плъх изпълзя от боклука, повлякъл корем по земята, изгледа го нахално и изчезна в мръсотията.

Смитбак забеляза два малки овални прозореца от двете страни на вратата. И двата бяха закрити с ламарина, но може би щеше да намери начин да отвори единия. Приближи и натисна внимателно по-близкия прозорец, да го опита. Беше твърд като скала — нямаше никакъв процеп, през който да погледне. Другият беше също тъй здраво затворен. Огледа черчеветата, търсеше процепи в тях, но не намери. Отново опита вратата, но и тя не помръдна. Тази къща — бе яко затворена, почти непристъпна. Може би е била заключена веднага след смъртта на Ленг. А вътре навярно имаше негови лични вещи. Смитбак отново се запита дали вътре имаше и останки от жертвите му.

Когато полицията нахлуе, щеше да изгуби възможността да научи нещо повече.

А му беше много интересно да надникне вътре.

Вдигна глава и погледът му проследи очертанията на къщата. Имаше известен алпинистки опит, придобит от пътуване из каньоните на Юта. Пътуването, при което се запозна с Нора. Отдръпна се назад, огледа фасадата. Имаше доста корнизи и фризове, за които можеше да се улови здраво. Тук, далеч от улицата, едва ли някой щеше да го забележи. С малко късмет би могъл да се изкатери до някой от прозорците на втория етаж. Само да погледне.

Обърна се и огледа отново подходната алея. Улицата беше пуста, а къщата — мъртвешки тиха.

Смитбак разтърка длани, приглади лизнатия си кичур. След това мушна носа на лявата си обувка в дупка в зидарията и започна да се катери.