Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Музей на страха (70)

Трета глава

Ролсът полетя по „Ривърсайд“. Шофьорът им умело пресичаше различните ленти с движещи се автомобили, прекарваше голямата кола през невероятно тесни пролуки, понякога принуждаваше другите да се притиснат към бордюрите. Минаваше единайсет вечерта и трафикът започваше да изтънява. Но на самия булевард „Ривърсайд“ и на съседните улички нямаше и едно място за паркиране.

Колата зави по 131-а улица и намали рязко ход. И почти веднага, на не повече от десетина коли от тях, Нора го забеляза — сребрист форд таурус, с нюйоркски номер ELI–7734.

Пендъргаст излезе, отиде до паркираната кола, наведе се напред към таблото й, за да установи идентичността й. След това отиде до дясната врата и с неуловим за окото внезапен удар строши стъклото й. Алармената инсталация зави остро, докато той претърсваше жабката и купето. Двама полицаи се появиха почти веднага от позицията ся на засада с извадени револвери. Пендъргаст извади значката си и им заговори — накъсо, остро. Те прибраха револверите в кобурите си и крадешком си измъкнаха. След малко Пендъргаст се върна.

— В колата няма нищо — каза той на Нора. — Трябва да е взел адреса със себе си. Да се надяваме, че къщата на Ленг е наблизо.

След като нареди на Проктър да паркира пред гробницата на Грант и да изчака да му се обадят, Пендъргаст пое по 131-а улица с дълга крачка. След малко стигнаха до самия „Ривърсайд“. Паркът се простираше отвъд булеварда, дърветата му се издигаха като мършави часовои пред голямото, непознато черно пространство. Отвъд парка течеше Хъдсън, водите й блещукаха на слабата лунна светлина.

Нора се огледа наляво и надясно — безброй грохнали жилищни блокове, стари, изоставени къщи и бедняшки приюти се простираха и в двете посоки.

— Как ще я намерим? — попита тя.

— Трябва да притежава определени характеристики — отвърна Пендъргаст. — Ще бъде частна къща, най-малко на сто години, няма да е преустройвана в отделни апартаменти. Ще изглежда навярно като изоставена, но ще бъде много добре защитена. Ще тръгнем първо на юг.

Но преди да продължат той спря и сложи ръка върху рамото й.

— При нормални обстоятелства, никога не бих позволил на цивилен човек да участва в полицейска акция.

— Но нали моят приятел е…

Пендъргаст вдигна ръката си.

— Нямаме време за спорове. Вече съм обмислил много внимателно пред какво сме изправени. Ще бъда колкото е възможно по-откровен. Ако намерим къщата на Ленг, шансовете ми да успея без чужда помощ ще бъдат много малки.

— Добре. И без това нямаше да ви позволя да ме оставите да чакам.

— Знам. Знам също, като имам предвид хитростта на Ленг, че двама души имат по-голяма възможност да успеят, отколкото голяма — и шумна — официална компания. Дори ако можем да си осигурим такава компания навреме. Но трябва да ви кажа, доктор Кели, че ви забърквам в ситуация с може би безброй неизвестни. Казано накратко, това е ситуация, при която е много, много възможно един от нас, или и двамата да бъдем убити.

Нора пое дъх и след секундна пауза изрече:

— Гогова съм да поема този риск.

— Тогава — една последна бележка. По мое мнение Смитбак е вече мъртъв, или ще бъде мъртъв докато намерим къщата, влезем в нея и задържим Ленг. Ето защо спасителната операция вече навярно е провалена.

Нора само кимна, неспособна да отвърне нищо.

Пендъргаст не каза нищо повече, а се обърна и пое на юг.

Минаха покрай няколко стари къщи, за които бе очевидно, че са били преустроени в апартаменти, покрай приют, чиито обитатели алкохолици ги изгледаха апатично, седнали на стъпалата. После следваше редица от стари и мръсни жилищни сгради.

На площад „Тимън“ Пендъргаст се спря пред една изоставена сграда. Беше сравнително малка резиденция със заковани с капаци прозорци и липсващ звънец. Огледа я набързо, след това бързо отиде да я огледа отстрани, надникна през разрушената ограда и се върна.

— Какво мислите? — прошепна Нора.

— Мисля да влезем.

На мястото на вратата бяха заковани две тежки и свързани с верига парчета шперплат. Пендъргаст сграбчи катинара на веригата. Бялата му ръка се плъзна в джоба на сакото и излезе с малко устройство, от което стърчаха метални пръчици, досущ като клечки за зъби. То проблесна, отразило светлината на уличната лампа.

— Какво е това? — попита Нора.

— Електронен шперц — отвърна Пендъргаст, докато го нагласяше към катинара.

Катинарът изщрака и веригата увисна в дългите му бели ръце. Той я измъкна от шперплатовите плотове и приведен влезе, следван от Нора.

От мрака се носеше отвратителна воня. Пендъргаст извади фенерчето си и лъчът му освети страховита картина на разруха: гниещ боклук, умрели плъхове, оголени летви от обшивката, игли от спринцовки и стъкленици за загряване на крек, локви застояла вода. Без да изрече и думица той се обърна и излезе, последван от Нора.

Продължиха така чак до 120-а улица. Там вече обстановката бе по-добра и повечето от жилищата бяха обитавани.

— Няма смисъл да вървим повече нататък — отсече Пендъргаст. — Ще тръгнем на север.

Върнаха се бързешком на 131 — а улица — там, откъдето бе започнало търсенето им — и поеха на север. Този път се придвижваха по-бавно. Обстановката се влошаваше непрекъснато, докато накрая изглеждаше, че почти всички къщи в околността са изоставени. Пендъргаст отхвърли няколко от тях, но проникна в една, после във втора, в трета, докато Нора наблюдаваше на улицата.

На 136-а улица се спряха пред поредната съсипана къща. Пендъргаст я огледа, вторачи се във фасадата й, след това се извърна на север, мълчалив и замислен. Беше блед; досегашните усилия очевидно се бяха отразили на отслабеното му здраве.

Тук изглеждаше така, сякаш целият булевард, някога обрамчен с елегантни жилищни домове, сега представляваше една дълга и опустошена развалина. На Нора й се струваше, че Ленг би могъл да обитава която и да е от тези къщи.

Пендъргаст сведе глава и рече тихо:

— Както изглежда, господин Смитбак е имал затруднения да намери място за паркиране.

Нора кимна и усети как я обзема все по-голямо отчаяние. „Хирурга“ очевидно държеше Смитбак поне от шест часа насам, а може би и повече. Не й се искаше мислите й да достигнат до логичното заключение.