Смелостта е съпротива срещу страха и овладяване на страха, а не отсъствие на страх.

Марк Твен

Има ли животът значение?

Напразно ли е всяко човешко стремление?

Откъде сме дошли и накъде заминаваме?

Тези смразяващи въпроси си задаваме

във всеки ден и нощ на самота

копнеем да намерим приказната светлина,

която ще хвърли лъч на прозрение

върху изконното човешко въжделение.

Книга на преброените тъги

Приятелят справедливо може да се нарече шедьовър на природата.

Ралф Уолдо Емерсън

Четвърта глава
Двайсет и шести декември — единайсети януари

1.
Бостън, Масачузетс

В периода двайсет и седми декември и пети януари Джинджър Вайс посети шест пъти апартамента на Пабло Джаксън. По време на тези посещения той използва хипноза, опитвайки се предпазливо и търпеливо да проникне отвъд „блокажа Азраел“, който бе запечатал част от паметта й.

За възрастния илюзионист Джинджър ставаше все по-красива. Тя му се струваше все по-интелигентна, очарователна, привлекателна и упорита. Пабло виждаше в нея жената, която би искал да има за дъщеря. Джинджър събуди в него бащинско чувство на закрила, каквото той не бе изпитвал дотогава.

Пабло й разказа почти всичко, което бе научил от Александър Кристофсън по време на Коледната вечеря в дома на семейство Хелгеншаймър. Джинджър отхвърли идеята, че блокирането на паметта й не се е развило по естествен път, а е имплантирано от неизвестни хора.

— Това е твърде странно. Такива неща не се случват на обикновени хора като мен. Аз съм простосмъртна жена от Бруклин, а не човек, който би се забъркал в международни интриги.

Единственото, което Пабло не й каза, беше, че бившият шпионин го е предупредил да не й помага. Ако разбереше за притесненията на Алекс, Джинджър можеше да реши, че положението е твърде рисковано, за да оправдае въвличането на Пабло. Но от загриженост към нея и от егоистичното желание да бъде част от живота й Пабло запази в тайна тази информация.

На срещата им на двайсет и седми декември той приготви специален обяд.

— Не съм била близо до военна база и не съм участвала в научноизследователски проекти на отбраната — каза Джинджър, докато се хранеха. — Не съм се свързвала с човек, замесен в шпионаж. Това е абсурдно!

— Ако случайно си попаднала на някаква опасна информация, това е било някъде, където си имала право да бъдеш… но си се озовала там в неподходящия момент.

— Но, Пабло, ако са промили мозъка ми, това би изисквало известно време. Трябвало е да ме задържат някъде. Не е ли така?

— Предполагам, че е отнело няколко дни.

— Ето защо, сигурно грешиш. Разбира се, съзнавам, че докато са ме принуждавали да забравя онова, което случайно съм видяла, те са потиснали и спомена за мястото, където са ме държали за промиване на мозъка. Но все някъде в миналото ми трябва да има празно пространство и време, през което не мога да си спомня къде съм била и какво съм правила.

— Не. Те са имплантирали фалшиви спомени, за да покрият липсващите дни и ти изобщо не си разбрала.

— Мили Боже! Наистина ли могат да направят такова нещо?

— Надявам се, че ще намерим фалшивите спомени. Процесът ще продължи дълго и бавно ще те връщам в живота ти седмица след седмица, но когато попадна на фалшиви спомени, аз ще ги разпозная мигновено, защото ще им липсват детайлите, плътността и реалността на истинските. Ако открия два-три дни на тънки като хартия спомени, тогава ще сме установили произхода на проблема ти, защото това ще бъдат датите, когато си била в ръцете на онези хора… които и да са те.

— Да, разбирам — развълнувано каза Джинджър. — Първият ден на рехавите спомени, ще е денят, в който съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам. А последният — денят, когато са приключили с промиването на мозъка ми. Ужасно трудно е да повярвам… Но ако някой наистина е имплантирал този блокаж в паметта ми и ако симптомите — пристъпите на пориомания — се дължат на потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността, тогава проблемът ми не е психичен. Има шанс отново да практикувам хирургия. Само трябва да изровя спомените, да ги извадя на бял свят и напрежението ще намалее.

Пабло стисна ръката й.

— Да, вярвам, че има реална надежда. Но няма да бъде лесно. Всеки път, когато се опитам да проникна отвъд бариерата на спомена, аз рискувам да те докарам до състояние на кома… или нещо по-лошо. Смятам да съм изключително внимателен, но рискът остава.

Първият сеанс на хипноза беше проведен на двайсет и седми декември, а следващият — в неделя, на двайсет и девети. И двата продължиха по четири часа. Пабло върна Джинджър ден по ден в предишните девет месеца, но не откри изкуствено създадени спомени.

В неделя Джинджър предложи той да я разпита за Доминик Корвези, писателят, чиято снимка й бе въздействала по изключително странен начин. Пабло я хипнотизира, убеди се, че разговаря с подсъзнанието й и я попита дали познава Корвези.

— Да — след кратко колебание отговори тя.

Пабло продължи да я разпитва предпазливо и старателно, но не изтръгна почти нищо от нея. Най-после Джинджър си спомни нещо.

— Той хвърли сол в лицето ми.

— Корвези е хвърлил сол върху теб? Защо?

— Не… си спомням.

— Къде се случи това?

Тя се намръщи и когато той повтори въпроса, се затвори в себе си, изпадайки в онова страшно състояние на кома. Пабло побърза да я върне в реалността, като я увери, че няма да я разпитва повече за Корвези, и Джинджър постепенно реагира на обещанието му.

Тя явно познаваше Доминик Корвези. И срещата с него беше свързана със спомените, които бяха заличени в паметта й.

По време на следващите два сеанса Пабло върна Джинджър още осем месеца назад, в края на юли, по миналото лято, но не попадна на тънки като хартия, рехави спомени, които да покажат намесата на специалистите по контрол на съзнанието.

После, на втори януари, Джинджър го помоли да я разпита за съня й от предишната нощ, който не си спомняше. За четвърти път от Коледа насам тя бе извикала насън „Луната!“ с такава настойчивост, че събуди всички в „Пазител на залива“.

— Мисля, че са ме ограбили от спомена за мястото и времето. Хипнотизирай ме и може би ще научим нещо.

Но когато Пабло я върна към съня от предишната нощ, Джинджър отказа да отговаря на въпросите му и изпадна в още по-дълбок сън от хипнотичния транс. Пабло отново бе задействал спусъка на „блокажа Азраел“ и това беше сигурно доказателство, че сънищата й съдържат онези забравени спомени.

В петък Джинджър и Пабло не се срещнаха. Той трябваше да прочете още неща за блокирането на паметта и да помисли, за да реши как най-добре да подходи към проблема.

Пабло бе записал на касетофон всичките пет сеанса след Коледа. Седна зад бюрото в кабинета си и часове наред ги слуша, търсейки дума или промяна в гласа на Джинджър, която да открои определен отговор.

Пабло не откри нищо шокиращо, макар да забеляза, че в тона й се прокрадна лека нотка на безпокойство, когато пътуването в миналото стигна до трийсет и първи август по миналото лято. Това не беше кой знае какво, но Пабло отново прослуша записите, долови схема на постоянно засилващо се безпокойство и реши, че се доближава до събитието, дълбоко скрито под „блокажа Азраел“.

Ето защо, по време на шестия сеанс в събота, четвърти януари, той не се изненада, когато пробивът се осъществи. Както обикновено, Джинджър седеше на едно от креслата до прозореца, отвъд който валеше ситен сняг. Сребристорусите й коси блестяха с призрачна светлина. Когато Пабло я върна в юли по миналата година, тя се намръщи и гласът й се превърна в изпълнен с напрежение шепот. Той разбра, че Джинджър се приближава до момента на забравеното изпитание.

Пабло вече я бе върнал назад във времето — месеците на специализацията й в болница „Мемориъл“ и после на трийсети юли, понеделник, когато Джинджър за пръв път се яви на дежурство пред Джордж Ханаби. Това беше преди повече от седемнайсет месеца. Спомените й останаха ясни и подробни. Пабло я върна на двайсет и девети, двайсет и осми, двайсет и седми, двайсет и шести, двайсет и пети и двайсет и четвърти юли, когато Джинджър се настаняваше в новия си апартамент, разопаковаше мебелите и пазаруваше. На осемнайсети юли бе пристигнал камионът с вещите за домакинството й от Пабло Алто, Калифорния, където бе живяла предишните две години.

На седемнайсети юли Джинджър бе дошла с кола в Бостън и бе наела стая в „Холидей Ин“.

— С кола? Шофирала си дотам чак от Станфорд?

— Това беше първата ми ваканция. Исках да шофирам и да разгледам част от страната — отговори Джинджър, но със злокобен глас, сякаш говореше за пътуване в ада.

Пабло започна да я връща в дните на пътуването покрай северната част на Скалистите планини, през Юта и в Невада, докато стигнаха до вторник сутринта, десети юли. Предишната нощ Джинджър бе отседнала в мотел и когато Пабло я попита за името му, през тялото й премина тръпка.

— „С-спокойствие“.

— Мотел „Спокойствие“? Къде се намира? Опиши го.

Тя стисна ръце в юмруци.

— На петдесет километра от Елко, на междущатска магистрала 80.

Заеквайки и без желание, Джинджър описа мотел „Спокойствие“ и грила. Нещо в онова място я ужасяваше. Всеки мускул в тялото й се напрегна.

— Нощувала си в мотела на девети юли. Това е било понеделник. Добре. Сега е понеделник, девети юли. Току-що пристигаш в мотела. По кое време на деня идваш?

Отначало тя не отговори и се разтрепери още по-силно, после каза:

— Не пристигнах там в понеделник, а в петък.

— В петък? — сепна се Пабло. — Стояла си в мотел „Спокойствие“ от петък, шести юли, до понеделник, девети юли? Четири денонощия в онзи малък мотел насред дивата пустош? Защо си стояла там толкова дълго?

— Защото беше спокойно. В края на краищата бях във ваканция — монотонно отговори Джинджър. Гласът й ставаше все по-странен, престорен и безизразен. — Нуждаех се от почивка и там беше идеалното място да се отпусна.

Възрастният илюзионист погледна искрящия сняг, който валеше навън в мрачния, сив следобед и внимателно обмисли следващия си въпрос.

— Ти каза, че в мотела не е имало плувен басейн, а и стаите, които описа, не са били луксозни. Предназначени са за кратко пребиваване. Какво си правила четири дни там, в дивата пустош, Джинджър?

— Вече казах. Почивах си. Само това. Дремех. Прочетох няколко книги. Гледах телевизия. Образът там е хубав, защото имат сателитна антена на покрива. — Начинът й на говорене коренно се промени и сега тя сякаш четеше сценарий. — След две напрегнати години в Станфорд се нуждаех от няколко дни на пълна почивка, без да правя нищо.

— Кои книги прочете, докато беше в мотела?

— Не… си спомням. — Ръцете й още бяха стиснати в юмруци и тялото й беше сковано. На челото й избиха ситни капки пот.

— Джинджър, сега ти си там, в мотелската стая, и четеш… Разбираш ли? Погледни заглавието на книгата и ми го кажи.

— Аз… Не… Няма заглавие.

— Всяка книга има заглавие.

— Няма заглавие.

— Защото всъщност няма книга, нали?

— Да. Само си почивах. Дремех. Прочетох няколко книги. Гледах телевизия — тихо и монотонно повтори Джинджър. — Образът там е хубав, защото имат сателитна антена на покрива.

— Какви предавания гледа?

— Новини. Филми.

— Кои филми?

Тя трепна.

— Не… си спомням.

Пабло беше убеден, че Джинджър не си спомня тези неща, защото не ги е правила. Тя явно е била в онзи мотел, защото го описа подробно, но не помнеше книгите и телевизионните предавания, защото не бе прекарала времето си с тях. Чрез хитри внушения след хипнозата Джинджър бе инструктирана да казва, че е правила онези неща, но това бяха изкуствени спомени, предназначени да прикрият онова, което действително се бе случило в мотела. Специалистите по промиване на мозъци можеха да имплантират фалшиви спомени в паметта на субекта, но колкото и усилия да полагаше и да се позоваваше на сложна мрежа от преплитащи се детайли, човек не можеше да разкаже фалшивите спомени убедително като реалните.

— Къде вечеряше? — попита Пабло.

— В грил „Спокойствие“. Ресторантът е малък и менюто не е богато, но храната е сравнително хубава.

Отговорът отново бе произнесен с безизразен, монотонен и глух глас.

— Какво яде в грил „Спокойствие“?

Джинджър се поколеба.

— Не… си спомням.

— Но ти каза, че храната е била хубава. Как е възможно да прецениш, щом не си спомняш какво си яла?

— Ами… Ресторантът е малък и менюто не е богато.

Колкото повече Пабло настояваше за подробности, толкова по-напрегната ставаше Джинджър. Гласът й остана безизразен и монотонен, докато произнасяше програмираните отговори, но лицето й се изкриви и скова от безпокойство.

Пабло можеше да й каже, че привидните й спомени от онези четири дни в мотел „Спокойствие“ са фалшиви. Можеше да й заповяда да ги прогони от паметта си и тя щеше да го направи. После можеше да й обясни, че истинските й спомени са заключени от „блокажа Азраел“ и Джинджър трябва да го разбие на парчета. Но ако го бе сторил, тя щеше да изпадне в кома или да стане нещо по-лошо, в зависимост от това как я бяха програмирали. Ето защо, Пабло трябваше в продължение на много дни, вероятно седмици, да търси малки пролуки, които предпазливо да изследва.

За днес той се задоволи с факта, че е идентифицирал точния брой на часовете, които са били откраднати от паметта й. Пабло я върна в петък, шести юли, и я попита кога се е регистрирала в мотел „Спокойствие“.

— Малко след осем вечерта. — Джинджър вече не говореше монотонно, защото това бяха истинските й спомени. — До залез слънце оставаше час, но бях капнала от умора. Единственото ми желание беше да вечерям, да се изкъпя и да си легна.

Тя описа подробно мъжа и жената на регистрацията и дори си спомни имената им.

— Фей и Ърни.

— След като си се регистрирала, ти си вечеряла в грила до мотела. Как изглеждаше ресторантът?

Джинджър го описа подробно и убедително. Но когато стигна до момента, в който излезе от заведението, спомените й отново станаха фалшиви. Явно паметта й бе променена в периода след влизането й в грил „Спокойствие“ в онзи петък вечерта, до напускането на мотела и заминаването й за Юта във вторник.

Пабло пак я върна в малкия ресторант, търсейки точния момент, в който свършваха истинските спомени и започваха фалшивите.

— Разкажи ми минута по минута за вечерята в грил „Спокойствие“.

Джинджър изправи рамене. Очите й още бяха затворени, но се движеха зад клепачите, сякаш се оглеждаше наляво и надясно, докато влизаше в грил „Спокойствие“. За изненада на Пабло тя стана и тръгна към средата на стаята. Той скочи и се приближи до нея, за да я предпази да не се блъсне в мебелите. В мислите си Джинджър вървеше между масите в ресторанта. Напрежението и страхът я напуснаха, защото тя беше изцяло в онзи момент, преди да започнат неприятностите й.

— Здрачи се, докато се освежа и дойда тук — тихо и спокойно каза тя. — Навън равнините са оранжеви на светлината на залязващото слънце и ресторантът е изпълнен с тези отблясъци. Мисля да седна в ъгловото сепаре до прозореца. Ухае приятно. Лук… подправки… пържени картофи.

— Колко човека има в заведението, Джинджър?

Тя спря и се обърна, сякаш оглеждаше помещението.

— Готвач и сервитьорка. Трима мъже… Предполагам, че са шофьори на камиони… Седят на високи столчета до бара… Още трима на онази маса… И възпълничкият свещеник… Друг мъж в сепарето… Единайсет човека заедно с мен.

— Добре. Да отидем в сепарето до прозореца.

Джинджър отново тръгна, като леко се усмихна на някого, заобиколи някакво препятствие, което само тя виждаше, и после изведнъж трепна от изненада и сложи ръка на устата си.

— Какво има? — попита Пабло. — Какво стана?

Тя примига няколко пъти, усмихна се и заговори на някого в грил „Спокойствие“.

— Не, не. Нищо ми няма. Всичко е наред. Вече се избърсах. Ето, виждате ли?

Джинджър избърса лицето си, като гледаше надолу, сякаш човекът, с когото разговаряше, седеше, а после вдигна глава, когато той стана.

— Когато изсипвате сол, по-добре е да я хвърляте през рамо, защото инак един Господ знае какво може да стане. Баща ми хвърляше сол три пъти, затова, ако бяхте като него, щяхте да ме засипете.

Тя продължи да върви и Пабло каза:

— Спри. Почакай, Джинджър. Разкажи ми как изглежда мъжът, който хвърли сол по теб.

— Млад. На трийсет и две-три години. Около метър седемдесет и пет. Строен. Черна коса. Черни очи. Хубав. Изглежда стеснителен и мил.

Мъжът несъмнено беше Доминик Корвези.

Джинджър пак тръгна. Пабло внимателно я насочи към канапето. Тя седна, погледна през прозореца и се усмихна, наслаждавайки се в спомена си на равнините в Невада, озарени от лъчите на залязващото слънце.

Пабло гледаше и слушаше, докато Джинджър разменяше любезности със сервитьорката и си поръчваше бира. Секундите летяха, но той не бързаше, защото знаеше, че се приближават до критичния миг, когато реалните й спомени ще отстъпят място на фалшивите. Събитието или онова, което тя бе видяла, се бе случило в този момент и Пабло искаше да научи всичко за минутите, водещи към него.

Сервитьорката донесе бирата и Джинджър си поръча домашно приготвена зеленчукова супа и сандвич със сирене.

После, преди да й сервират храната, Джинджър се намръщи, погледна през въображаемия прозорец и попита:

— Какво е това?

— Какво виждаш?

На лицето й се изписа безпокойство и тя стана.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Джинджър се обърна към другите посетители в ресторанта и с озадачено изражение каза:

— Нямам представа.

Тя протегна ръце, сякаш да се подпре на масата или на стената на сепарето.

— Тресе се. Защо всичко се тресе?

Джинджър подскочи от изненада.

— Чашата ми падна на пода. Земетресение ли има? Какво става? Какъв е този шум? Вратата!

Тя се уплаши и побягна, отправяйки се към изхода.

— Вратата! — отново извика Джинджър, но после изведнъж спря, олюля се, ахна и се разтрепери.

Пабло се приближи до нея. Тя падна на колене и наведе глава.

— Какво става, Джинджър?

— Нищо.

Тя мигновено се преобрази.

— Какъв е онзи шум?

— Какъв шум?

Гласът й отново стана монотонен като на робот.

— По дяволите, Джинджър, какво става в грил „Спокойствие“?

На лицето й се изписа ужас, но тя каза само:

— Вечерям.

— Това е фалшив спомен.

— Вечерям.

Пабло се опита да я накара да продължи със съдбоносния спомен за ужасното нещо, което предстоеше да се случи. Но накрая трябваше да се примири с факта, че „блокажът Азраел“, с който бяха потиснати спомените й, се активира в момента, когато Джинджър хуква към вратата на ресторанта, и продължава до вторник сутринта. С течение на времето Пабло може би щеше да успее да го раздроби на по-малки измерения, но онова, което бе свършил за един ден, беше достатъчно.

Най-сетне бяха постигнали реален успех. Вече знаеха, че в петък вечерта, на шести юли по миналата година, Джинджър е видяла нещо, което не е трябвало да види. После е била задържана в някоя от стаите на мотел „Спокойствие“, където някой бе използвал сложни методи за промиване на мозъка, за да потисне спомените й за случилото се и по този начин да й попречи да го съобщи на света.

Но кои бяха онези всемогъщи хора? И какво бе видяла Джинджър?

2.
Портланд, Орегон

В неделя, пети януари, Доминик Корвези отиде със самолет в Портланд и нае стая в хотел, намиращ се близо до жилищната сграда, където някога бе живял. Валеше проливен дъжд и въздухът беше студен.

Доминик обядва в хотелския ресторант, а следобед и вечерта седя до прозореца в стаята си и гледа окъпания от дъжда град, като непрекъснато мислеше за пътуването си по миналото лято, което отново се готвеше да предприеме.

Както бе казал на Паркър Фейн на Коледа, той беше убеден, че по пътя бе попаднал на опасна ситуация и колкото и параноично да звучеше споменът е бил заличен от паметта му. Съобщенията от неизвестния кореспондент водеха до този извод.

Преди два дни Доминик бе получил трети плик без обратен адрес и с пощенско клеймо от Ню Йорк. Вътре имаше две моментални снимки.

Първата не му оказа толкова силно въздействие, макар че неизвестно защо го изпълни с напрежение. Доколкото си спомняше, той не познаваше мъжа на снимката. Млад, възпълничък свещеник с буйни кестеняви коси, лунички и зелени очи. Свещеникът седеше на стол зад малко бюро, а до него имаше куфар. Раменете му бяха изправени, челото — вдигнато и коленете прибрани. Снимката обезпокои Доминик, защото лицето на свещеника беше безизразно, а погледът — втренчен като на мъртвец. Мъжът беше жив, но въпреки това очите му бяха ужасяващо безжизнени.

Втората снимка оказа на Доминик много по-силно въздействие. Той имаше чувството, че познава младата жена, макар да не си спомняше къде се бяха срещали. При вида й сърцето му започна да бие силно от страх като онзи, който го обземаше, когато се събудеше след среднощните си разходки насън. Жената беше около трийсетгодишна. Сини очи. Сребристоруси коси. Лице с изящно изваяни черти. Тя би била изключително красива, ако изражението й не беше същото като на свещеника — безжизнено и мъртвешко. Жената бе снимана от кръста нагоре. Лежеше на малко легло и завивките бяха дръпнати до брадичката й. Тялото й беше завързано с ремъци. Едната й ръка беше оголена и във вената на китката беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Жената изглеждаше дребна, безпомощна и отчаяна.

Снимката мигновено предизвика асоциации с кошмара му, в който невидими хора крещяха и натискаха лицето му в мивката. Няколко пъти този сън бе започнал в легло в непозната стая и зрението му беше замъглено от яркожълта мъгла. Гледайки младата жена, Доминик беше убеден, че някъде има и негова снимка в подобни обстоятелства — завързан с ремъци за леглото, с игла за интравенозно поддържане на живота в ръката и с безизразно лице.

В петък той бе показал двете снимки на Паркър Фейн и художникът бе стигнал до същите изводи.

— Ако греша, изпечи ме в ада и направи от мен сандвичи за дявола, но се кълна, че това е снимка на жена под наркоза и подложена на промиване на мозъка, каквото явно са направили и на теб. Господи, тази история става все по-интересна и странна с всеки изминал ден! Би трябвало да отидеш при ченгетата, но не можеш да го сториш, защото не знаеш на чия страна са. Онези хора може да са свързани с правителството. Но ти не си единственият, който си е навлякъл неприятности, приятелю мой. Свещеникът и жената също са се забъркали в това. Онзи, който е положил толкова много усилия, крие нещо много по-голямо, отколкото предполагах досега.

Доминик седеше в хотелската стая и гледаше снимките на свещеника и жената.

— Кои сте вие? — попита на глас той. — Как се казвате? Какво се случи с нас там?

Навън блеснаха светкавици. Дъждът барабанеше по външната стена на хотела и по прозореца, досущ препускащи копита на хиляди впрегнати коне.

Доминик се завърза за леглото по начин, който значително бе усъвършенствал след Коледа. Първо уви с марля китката на дясната си ръка, за да я предпази от охлузвания с въжето. Вече използваше найлоново въже шест милиметра в диаметър, направено да издържа хиляда и триста килограма и предназначено за алпинисти.

Това се наложи, защото през нощта на двайсет и осми декември той се бе измъкнал от въжето, като го бе прегризал насън.

В хотелската стая в Портланд Доминик се буди три пъти, като ожесточено се бореше с въжето, потеше се и дишаше учестено, а сърцето му биеше като обезумяло от страх.

— Луната! Луната! — крещеше той.

3.
Лас Вегас, Невада

В деня след Коледа Джорджа Монатела заведе Марси при доктор Луис Безанкур и прегледът се превърна в изпитание, което измъчи лекаря, уплаши Джорджа и притесни и двамата. Марси пищя, драска с нокти и плака през цялото време.

— Не искам лекари! Те ще ми причинят болка.

В изключително редките случаи, когато момиченцето не се държеше добре, една плесница по дупето обикновено беше достатъчна, за да я вразуми и укроти. Но когато Джорджа направи това сега, ефектът беше обратен. Марси се разпищя още по-силно и се разрида още по-пронизително.

Медицинската сестра помогна на Джорджа да заведат детето от чакалнята в лекарския кабинет. Джорджа вече беше ужасно разтревожена от необяснимото държание на дъщеря си. Шегите и предразполагащите обноски на доктор Безанкур не бяха достатъчни, за да успокоят момиченцето, което се уплаши още повече и започна да се съпротивлява още по-ожесточено, когато го видя. Марси се дръпна назад, когато лекарят се опита да я докосне, изпищя, удари го и го ритна и се наложи Джорджа и сестрата да я хванат. А когато доктор Безанкур използва офталмоскоп, за да прегледа очите й, ужасът й достигна връхната си точка и Марси се напишка.

Неконтролируемото й уриниране отбеляза рязка промяна в държанието й. Тя млъкна и се намръщи, както бе направила на Коледа. Беше изумително бледа и трепереше. После Марси се затвори в себе си и Джорджа отново помисли, че детето й страда от аутизъм.

Луис Безанкур не знаеше каква диагноза да постави, така че да успокои Джорджа. Той изказа предположения за неврологични и мозъчни смущения и психични заболявания и поиска Марси да постъпи за няколко дни в болница „Сънрайз“, за да й направят изследвания.

Грозната сцена в кабинета му беше само встъпление към поредицата от гневни изблици, в които Марси избухна в болницата. Видът на лекарите и сестрите я хвърли в паника, която се превърна в истерия и накрая ескалира, когато детето изпадна в полукататоничен транс. Съвземането й продължи няколко часа.

Джорджа си взе едноседмичен отпуск от казиното и се настани в болницата, като спеше на сгъваемо легло в стаята на Марси. Момиченцето непрекъснато се мяташе, риташе, хленчеше и викаше насън.

— Луната, луната…

На четвъртата нощ, неделя, двайсет и девети декември, разтревожена и капнала от умора, Джорджа също се нуждаеше от медицински грижи.

Като по чудо в понеделник сутринта необяснимият ужас на Марси премина. Тя още не искаше да стои в болницата и настойчиво се молеше да си отиде вкъщи, но вече не беше уплашена. Марси продължи да се чувства неспокойна в присъствието на лекарите и сестрите, но не се дърпаше ужасена от тях и не ги удряше, когато я докоснеха. Още беше бледа, нервна и нащрек. Но за пръв път от няколко дни апетитът й се възвърна и тя изяде закуската си.

Когато свършиха и последните изследвания и докато Марси обядваше в леглото, доктор Безанкур извика Джорджа да разговарят в коридора. Той приличаше на ловджийско куче в лицето и имаше топчест нос и влажни, добри очи.

— Всички изследвания са отрицателни, Джорджа. Няма тумори в мозъка, нито увреждания или нарушени неврологични функции.

Джорджа едва не избухна в сълзи.

— Слава Богу.

— Ще изпратя Марси при друг лекар. Тед Къвърли. Той е детски психолог и е много добър. Сигурен съм, че ще разбере какво й има. Странно, но… имам чувството, че може да сме я излекували, без да го съзнаваме.

Джорджа примига учудено.

— Какво искате да кажете?

— Като се замисля, ми се струва, че поведението й имаше всички симптоми на фобия. Необяснимият страх, пристъпите на паника… Подозирам, че тя бе започнала да развива силна антипатия към всичко, свързано с медицината. Има метод на лечение, който се нарича „потопяване“. Пациентът умишлено, дори безпощадно, се излага на онова, от което дълго се е страхувал и силата на фобията отслабва и изчезва. Именно това може да сме направили, когато насила я накарахме да постъпи в болница.

— Но откъде може да я развила такава фобия? Тя никога не е имала неприятно преживяване с лекари или с болници. Никога не е била сериозно болна.

Безанкур сви рамене.

— Още не знаем какво поражда фобиите. Но не е необходимо да преживяваш самолетна катастрофа, за да се страхуваш от летене. Фобиите… се появяват ей така, изведнъж. Дори ако случайно сме я излекували, ще има остатъчен страх, който Тед Къвърли ще идентифицира. Той ще изкорени остатъците от фобията. Не се тревожи, Джорджа.

В понеделник следобед, на трийсети декември, Марси бе изписана от болницата. Докато пътуваха с колата, тя възвърна настроението си и щастливо сочеше с пръст очертанията на животни в облаците. Щом влезе вкъщи, тя се втурна в хола и седна сред купчините Коледни подаръци, на които не бе имала възможността да се порадва. Пак игра с „Чичо Доктор“, но не с онази обезпокоителна обсебеност като на Коледа.

Родителите на Джорджа веднага отидоха в апартамента. Джорджа не им бе позволила да ги посетят в болницата, за да не окажат някакво въздействие върху деликатното състояние на детето. Марси беше в чудесно настроение — мила и забавна.

През следващите три нощи Марси спа при майка си, в случай че получеше нов пристъп, но опасенията на Джорджа бяха напразни. Кошмарите се явяваха по-рядко от преди и не с такава интензивност. Марси говори насън само два пъти.

— Луната! Луната! Луната!

Но сега това беше по-скоро тих и окаян зов, отколкото вик. Докато закусваха сутринта, Джорджа я попита какво е сънувала, но момиченцето не си спомняше.

— Луната ли? Не съм я сънувала. Сънувах коне. Ще ми купиш ли някой ден кон, мамо?

— Може би, когато вече не живеем в този апартамент.

Марси се изкикоти.

— Знам. Не можеш да държиш кон в апартамент. Съседите ще се оплачат.

В сряда Марси се запозна с доктор Къвърли и го хареса. Ако още изпитваше ненормален страх от лекари, тя го прикри добре.

През нощта момиченцето спа в стаята си в компанията на плюшеното мече Мърфи. Джорджа става да я види три пъти и веднъж чу вече познатия монотонен напев: „Луната, луната“, произнесен шепнешком със странна смесица от страх и радост, и косите й се изправиха.

В петък, когато оставаха още три дни от училищната ваканция, Джорджа остави Марси при Кара Персаджиани и отиде на работа. Тя изпита облекчение, когато се върна при шума и цигарения дим в казиното. Цигарите, мирисът на вкисната бира и лошият дъх в устата на посетителите й се сториха далеч по-приятни от вонята на дезинфекционни препарати в болницата.

Следобед тя взе Марси и докато се прибираха вкъщи, детето развълнувано й показа какво бе рисувало цял ден. Десетки рисунки на луната във всеки въобразим оттенък.

В понеделник сутринта, на пети януари, когато стана от леглото и отиде да направи кафе, Джорджа намери Марси в трапезарията. Момиченцето беше погълнато от странно занимание. Още беше по пижама, изваждаше снимките от албума си и ги подреждаше на купчини.

— Ще ги сложа в кутия за обувки, защото албумът ми трябва за колекцията от луни — рече тя и показа снимка на луната, изрязана от списание. — Ще направя огромна колекция.

— Но защо се интересуваш толкова много от луната, миличка?

— Защото е красива.

Марси сложи снимката на празна страница в албума и се втренчи в нея. В погледа и в силния й интерес към луната имаше някаква обсебеност — същата, с която играеше с „Чичо Доктор“.

„Така започна проклетата фобия с онзи медицински комплект — потрепервайки помисли Джорджа. — Незабележимо. Невинно. Дали Марси не заменя една фобия с друга?“

Тя изпита желание да изтича до телефона и да се обади на доктор Къвърли, макар че беше неделя.

Но докато стоеше до масата и наблюдаваше дъщеря си, Джорджа реши, че прекалява с реакцията си. Марси не бе заменила една фобия с друга. В края на краищата детето не се страхуваше от луната. Само… проявяваше интерес към нея, макар и странен. Временен ентусиазъм. Всеки родител на седемгодишно дете бе свикнал с тези краткотрайни, но пламенни интереси и страсти.

Но Джорджа щеше да каже на доктор Къвърли за това, когато във вторник заведеше Марси при него.

В понеделник, в дванайсет и двайсет през нощта, когато се приготвяше да си легне, Джорджа надникна в стаята на Марси, за да провери дали дъщеря й спи. Детето не беше в леглото си. Марси бе придърпала стол до прозореца, седеше там и гледаше навън.

— Какво има, миличка?

— Нищо. Ела да видиш — тихо и замечтано каза момиченцето.

Джорджа се приближи до нея и попита:

— Какво да видя, миличка?

— Луната — отговори Марси. Очите й бяха приковани в сребристия полумесец, който светеше високо в черното небе. — Луната.

4.
Бостън, Масачузетс

В понеделник, шести януари, вятърът от Атлантическия океан беше резлив, студен и безмилостен. Прегърбили рамене и навели глави, хората бързаха да се приберат на закрито място. На сивата зимна светлина модерните небостъргачи изглеждаха като направени от лед, а старите, исторически къщи представляваха печална гледка, съвсем различна от очарованието и величието им в по-хубаво време. През нощта бе валял сняг, примесен с дъжд, и клоните на дърветата бяха заскрежени.

Хърбърт, икономът на семейство Ханаби, закара Джинджър Вайс на седмата й среща с Пабло Джаксън. Вятърът и снежната буря през нощта бяха повредили електрическата мрежа и светофарите не работеха, затова Джинджър закъсня пет минути.

След пробива по време на сеанса в събота тя реши да се свърже с хората в мотел „Спокойствие“ в Невада и да разговаря с тях за забравеното събитие, случило се там през нощта на шести юли по миналото лято. Собствениците на мотела или бяха съучастници на онези, които бяха промили мозъка й, или жертви като нея. Ако бяха промили и техните мозъци, вероятно и те страдаха от пристъпи на безпокойство.

Пабло категорично възрази срещу незабавния контакт, защото смяташе, че рискът е твърде голям. Ако собствениците на мотела не бяха жертви, а съучастници, Джинджър щеше да се изложи на сериозна опасност.

— Трябва да бъдеш търпелива. Преди да се свържеш с онези хора, е необходимо да научиш колкото е възможно повече за тях.

Тя предложи да отидат в полицията и да поискат закрила и разследване, но Пабло я убеди, че ченгетата няма да проявят интерес. Джинджър не разполагаше с доказателства, че е била жертва на промиване на мозъка. Освен това местната полиция нямаше право да разследва престъпления извън границите на щата. Джинджър трябваше да отиде при федералните власти, но в такъв случай може би несъзнателно щеше да потърси помощ от хората, виновни за онова, което бяха направили с нея.

Обезсърчена, но без да е в състояние да намери празнота в доводите на Пабло, тя се съгласи да продължат лечението по неговата програма. Той искаше да бъде сам в неделя, за да може да прослуша записа от сеанса в събота, а в понеделник сутринта щеше да ходи на свиждане при един приятел, който бе в болница.

Сутринта Пабло й се бе обадил в болницата, за да й каже, че приятелят му е изписан по-рано от очакваното, и ако желае, Джинджър може да отиде при него в единайсет часа.

— Тъкмо ще ми помогнеш да приготвя обяда — добави възрастният илюзионист.

Вратата на апартамента му беше открехната. Джинджър предположи, че той я бе оставил отворена за нея, влезе във фоайето, затвори и попита:

— Пабло?

В една от стаите някой изсумтя. Нещо тихо изтрака. Друго тупна на пода.

— Пабло?

Той не отговори. Джинджър влезе в хола и извика по-силно.

— Пабло?

Тишина.

Вратата на библиотеката беше отворена и оттам се процеждаше светлина. Джинджър влезе и видя Пабло, който лежеше по лице на пода. Явно току-що се бе върнал от болницата, защото още беше с палто.

Тя се втурна към него и коленичи. Хрумнаха й различни зловещи вероятности — мозъчен кръвоизлив, тромбоза, емболия или масивен сърдечен удар, но не беше подготвена за онова, което видя, когато го обърна по гръб. Пабло беше прострелян в гърдите и от раната бликаше яркочервена артериална кръв.

Той отвори очи и макар да изглеждаше дезориентиран, я позна. От устата му потече кръв.

— Бягай — прошепна Пабло.

Джинджър изведнъж осъзна, че и нейният живот може да е в опасност. Не бе чула изстрел, което означаваше, че нападателят използва заглушител. Той явно не беше обикновен крадец. Всички тези мисли преминаха за миг в съзнанието й.

Джинджър се изправи и се обърна към вратата. Стрелецът — висок и широкоплещест мъж в кожено манто — се появи на прага. Беше едър, но нямаше толкова заплашителен вид, колкото Джинджър очакваше. Мъжът беше на нейните години, гладко избръснат и с невинни сини очи.

Когато заговори, контрастът между невзрачната му външност и убийствените му действия стана още по-очебиен, защото първите му думи бяха извинение, произнесено с треперещ глас.

— Не трябваше да става така, за Бога. Аз само… исках да презапиша лентите на високоскоростен касетофон.

Той посочи бюрото и Джинджър видя отворено дипломатическо куфарче, в което имаше някакво електронно устройство. Върху бюрото бяха разхвърляни касети и тя се досети какво съдържат.

— Да извикаме линейка — предложи Джинджър и тръгна към телефона, но мъжът я спря, гневно замахвайки с пистолета.

— Щях да направя презапис на шестте ви сеанса и после да изчезна — каза непознатият, раздвоен между гнева и сълзите. — Той трябваше да се върне чак след един час, по дяволите!

Джинджър грабна възглавница и я сложи под главата на Пабло, за да не се задуши от кръвта в гърлото си.

Илюзионистът се закашля и затвори очи. Джинджър искаше да направи повече за него, но единствената помощ би била хирургичната намеса. В момента тя можеше само да сложи ръка на рамото му, за да се опита да го окуражи.

— И защо имаше пистолет? — продължи стрелецът. — Скапан, осемдесетгодишен старец, а носи пистолет, сякаш знае да борави с оръжие.

Едва тогава Джинджър забеляза пистолета на килима, на няколко сантиметра от протегнатата ръка на Пабло. Обзе я смразяващ кръвта страх и едва не припадна, защото разбра, че през цялото време Пабло е съзнавал на каква опасност се излага, като й помага. Джинджър не предполагаше, че опитът да разбият бариерата пред блокираната й памет мигновено ще привлече нежеланото внимание на хората като мъжа в коженото манто. Това означаваше, че я наблюдават. От мига, в който се бе свързала с Пабло, тя несъзнателно бе изложила на риск живота му. И той го знаеше, защото се бе въоръжил. Джинджър изпита силно чувство на вина.

— Ако не бе извадил онзи глупав пистолет — нещастно каза стрелецът — и не бе настоял, че ще извика ченгетата, щях да си отида, без да го докосна с пръст. Не исках да му причинявам болка. По дяволите.

— Позволи ми да се обадя на „Бърза помощ“, за Бога. Щом не си искал да го нараниш, нека да повикаме линейка.

Мъжът поклати глава и погледна прострения на пода илюзионист.

— Късно е. Той е мъртъв.

Дъхът й секна и зрението й се замъгли, сякаш изпадаше в несвяст. Един поглед към изцъклените очи на стрелеца беше достатъчен, за да потвърди истината, но Джинджър не искаше да я приеме. Вдигна лявата ръка на Пабло, търсейки пулс, но не усети нищо. После докосна сънната артерия на гърлото му, но макар че плътта му още беше топла, в тялото нямаше признаци на живот.

— О, не — каза Джинджър. — Не.

Тя допря пръсти до черното чело на илюзиониста, но не за да постави диагноза, а нежно и с обич. Сърцето й се сви от мъка. Макар да познаваше Пабло едва от две седмици, Джинджър го чувстваше като баща и знаеше, че той също я бе обикнал като своя дъщеря.

— Съжалявам — с разтреперан глас каза убиецът. — Наистина съжалявам. Ако не се бе опитал да ме спре, щях да си тръгна, без да му сторя нищо. Но го убих. А ти… видя лицето ми.

Джинджър преглътна сълзите, осъзнавайки, че моментът не е подходящ да скърби, бавно се изправи и погледна мъжа в очите.

— Трябва да се отърва и от теб. Да претърся апартамента, да изпразня чекмеджетата и да взема някои ценни неща, за да изглежда така, че си влязла по време на обир. Да. Вместо да презаписвам лентите, ще ги взема, за да не предизвикат подозрения. Съжалявам. Господи. Наистина съжалявам, но няма друг начин. Бих искал да имаше. Вината отчасти е моя. Трябваше да чуя, че старият негодник се връща. Не трябваше да му позволявам да ме изненада — добави стрелецът и тръгна към Джинджър. — А може би трябва да те изнасиля? Искам да кажа, дали един крадец само би застрелял красиво момиче като теб? Няма ли първо да я изнасили? Така не би ли изглеждало по-убедително? Господи, не знам дали ще мога да го направя. Как бих се възбудил и го бих извършил, като знам, че после трябва да те убия? Това не ми харесва. Не трябваше да става така. Наистина ми е неприятно.

Привидното му разкаяние, непрекъснатите извинения и тъжни самообвинения накараха Джинджър да настръхне от страх. Мъжът нямаше да е толкова страшен, ако беше безмилостен и кръвожаден. Фактът, че страдаше от скрупули, но можеше да ги пренебрегне и да извърши изнасилване и две убийства, го превръщаше в чудовище.

Той спря на пет-шест крачки от нея и каза:

— Моля те, съблечи палтото си.

Беше безполезно да го моли, но Джинджър се надяваше да повиши самоувереността му.

— Няма да кажа нищо на ченгетата. Кълна се. Моля те, пусни ме да си отида.

— Бих искал да мога да го направя. — Лицето му не изразяваше угризения. — Съблечи палтото си.

Печелейки време, докато реши как най-добре да действа, Джинджър бавно разкопча палтото си и го пусна на пода.

Убиецът се приближи до нея. Дулото на пистолета беше само на няколко сантиметра от гърдите й.

— Моля те, не ме наранявай — продължи да го моли тя, защото, ако помислеше, че е парализирана от страх, той можеше да допусне грешка и да й даде възможност да избяга.

— Не искам да те нараня — рече мъжът, сякаш бе дълбоко обиден от намека, че има някакъв избор. — И него не исках да нараня. Стар глупак. Сам си е виновен. Виж какво, ще го направя колкото мога по-безболезнено. Обещавам.

Той протегна ръка и докосна гърдите й. Джинджър изтърпя това, защото убиецът можеше да стане по-невнимателен, когато се възбудеше. Въпреки твърденията, че съчувствието ще го направи импотентен, явно нямаше да му е трудно да я изнасили. Под маската на съжаление, състрадание и обострена чувствителност мъжът несъзнателно изпитваше удоволствие от онова, което бе сторил и което щеше да направи. Въпреки нежния глас във всяка негова дума звучеше насилие. Цялостният му вид излъчваше насилие.

— Хубава си. Дребна, но с добре оформено тяло.

Мъжът плъзна ръка под пуловера й, хвана сутиена, дръпна го и скъса закопчалката. Презрамките се впиха в раменете й.

Убиецът направи гримаса, сякаш също почувства болка.

— Съжалявам. Причиних ли ти болка? Не исках. Ще бъда по-внимателен.

Той смъкна сутиена й и сложи студените си, лепкави ръце на гърдите й.

Изпълнена с ужас и отвращение, Джинджър допря гръб до лавиците с книги, които болезнено се забиха в гърба й. Стрелецът беше на една ръка разстояние от нея, но държеше пистолета помежду им. Дулото беше опряно в стомаха й и не й оставяше пространство да маневрира. Опиташе ли да се отскубне, щеше да получи куршум за дързостта си.

Мъжът продължи да я опипва и тихо да говори, изразявайки съжалението си от необходимостта да я изнасили и застреля, сякаш Джинджър на всяка цена трябваше да разбере и беше невъобразимо жестоко от нейна страна да не му прости греха, че ще отнеме живота й.

Изведнъж Джинджър получи толкова силен пристъп на клаустрофобия, че изпита непреодолимо желание да издере очите му и да го принуди да стреля само за да сложи край на всичко. Тя започна хленчи и да клати глава, сякаш се опитваше да отрече реалността на изнасилването. Отчаяният й, ужасен вид не можеше да е по-убедителен, ако го бе репетирала дни наред, но за съжаление не можеше да разчита много на това.

Възбуден от окаяното й положение, убиецът започна да я опипва по-грубо.

— Мисля, че можем да го направим, сладурано. Да, ще го сторя. Почувствай ме, скъпа.

Той се притисна до нея. Явно мислеше, че при такива напрегнати и трагични обстоятелства възбуденият му пенис е дан на възхвала към еротичната й привлекателност и Джинджър трябва да се чувства поласкана.

Реакцията й сигурно го разочарова.

Увлечен в страстта си и убеден, че Джинджър е безпомощна, мъжът спусна надолу ръката, с която държеше пистолета. Дулото се насочи към пода. Отвращението и гневът надделяха над ужаса й и в мига, в който той отмести оръжието от нея, Джинджър превърна насъбралите се чувства в действие. Тя обърна глава на една страна и се отпусна върху нападателя си, сякаш щеше да припадне, после с всичка сила го ухапа за гърлото, ритна го в слабините и вкопчи пръсти в ръката, която държеше пистолета.

Мъжът блокира отчасти удара в слабините, но не беше подготвен за ухапването. Стреснат и ужасен, той залитна от пронизващата болка в гърлото и отстъпи назад.

Джинджър бе впила зъби дълбоко в плътта му и усети вкуса на кръв, но не позволи на погнусата да забави контраатаката й. Тя сграбчи ръката му и захапа китката.

От него се изтръгна пронизителен вик на болка и изумление. Джинджър беше нежна и крехка и той не я бе приел сериозно.

Тя го ухапа отново и мъжът пусна пистолета, но в същото време сви в юмрук дясната си ръка и я удари с всичка сила в гърба. Джинджър се свлече на колене и за миг помисли, че убиецът е счупил гръбнака й. Болката се стрелна към врата и главата й.

Зашеметена и със замъглено зрение, тя не видя, че нападателят й се навежда да вземе пистолета. Едва когато пръстите му докоснаха ръкохватката, Джинджър се хвърли като обезумяла в краката му и той размаха ръце в опит да запази равновесие.

Убиецът се стовари по гръб върху едно от креслата, блъсна се в масичката и лампата и се претърколи върху трупа на Пабло Джаксън.

Задъхани, Джинджър и мъжът се втренчиха изпитателно един в друг и за миг се вцепениха.

Очите на стрелеца бяха широко отворени и кръгли като циферблати на часовници — доказателство за обезпокоителната му мисъл, че може да умре. Ухапването нямаше да го убие, защото Джинджър не бе прегризала вратните му вени или сънната артерия, а само плътта и няколко малки кръвоносни съда. Но той беше убеден, че ще умре, защото болката беше непоносима. Убиецът докосна гърлото си и после слисан погледна кръвта, капеща от пръстите му. Той мислеше, че умира и това можеше да го направи по-малко или повече опасен.

Двамата едновременно видяха, че пистолетът е на еднакво разстояние от тях. Всъщност оръжието беше малко по-близо до стрелеца. Издавайки хриптящи, гърлени звуци, убиецът запълзя по пода, опитвайки се да стигне до пистолета и Джинджър нямаше друг избор, освен да скочи и да побегне.

Тя хукна към хола, но болката в гърба не й позволяваше да тича бързо. Джинджър смяташе да излезе от предната врата, но после осъзна, че в онази посока няма спасение, защото единственият изход бяха асансьорът и стълбището, където лесно можеше да бъде хваната натясно.

Тя забърза към кухнята, мина през люлеещите се врати и грабна касапски нож.

Стрелецът не нахлу веднага в кухнята, както очакваше Джинджър. След няколко секунди тя осъзна, че й е провървяло, защото на разстояние от десетина крачки касапският нож беше безполезен срещу пистолета. Джинджър тихо изруга, че едва не е направила фатална грешка и бързо зае позиция до вратата. Сърцето й биеше учестено.

Държеше ножа ниско долу, готова да го вдигне и да нанесе смъртоносен удар. Но отчаяният й сценарий зависеше от това дали убиецът щеше да нахлуе в кухнята в пристъп на ярост, безразсъден и обезумял от убедеността, че умира от раната в гърлото си и решен на сляпо отмъщение. Ако обаче мъжът влезеше бавно и предпазливо, Джинджър щеше да има неприятности. Но всяка секунда на забавяне намаляваше вероятността драмата да се разиграе по нейния сценарий.

Освен ако раната в гърлото не беше по-сериозна, отколкото Джинджър предполагаше. В такъв случай той трябваше да е още в библиотеката и кръвта му да изтичаше. Джинджър се замоли на Бога да е така.

Но тя знаеше, че убиецът е жив. И се приближава към нея.

Джинджър можеше да изпищи и да вдигне на крак съседите, които да се обадят в полицията, но стрелецът едва ли щеше да бъде арестуван навреме. Той нямаше да избяга, докато не я убиеше. Крещенето щеше да бъде загуба на енергия.

Джинджър допря гръб до стената и се втренчи в люлеещите се врати. Беше напрегната и готова да реагира и на най-малкия знак на раздвижване, но вратите не помръдваха.

Къде беше онзи тип, по дяволите?

Минаха пет секунди. Десет. Двайсет.

Какво ли правеше?

Вкусът на кръв в устата й стана по-стипчив и парлив. Догади й се. Джинджър се замисли какво бе сторила на мъжа, постепенно започна да осъзнава жестокостта на действията си и остана потресена от потенциала си към насилие. Тя имаше време да мисли какво още смята да му направи. Джинджър си представи как широкото острие на касапския нож се забива дълбоко в тялото му и потрепери от погнуса. Тя не беше убиец, а лечител, и не само заради образованието си, но и по природа. Джинджър се опита да престане да мисли как ще забие ножа в мъжа. Тези разсъждения бяха опасни, смущаващи и изнервящи.

Но къде беше той?

Тя не можеше да чака повече. Джинджър се уплаши, че бездействието й притъпява животинската жестокост, от която се нуждае. Беше убедена, че всяка изминала секунда му дава предимство, затова протегна ръка към люлеещите се врати. Но докато се канеше да ги бутне и да надникне в хола, се смрази от внезапното усещане, че убиецът е на няколко сантиметра от нея, от другата страна на вратите, и я чака да предприеме първия ход.

Джинджър се поколеба, затаи дъх и се заслуша.

Тишина.

Тя напрегна слух, но пак не чу нищо.

Дръжката на ножа стана хлъзгава от изпотената й ръка.

Джинджър най-после бутна леко вратите и предпазливо надникна. Стрелецът не беше пред нея, както се бе опасявала, а в отсрещната страна на коридора, до фоайето. Той отново влизаше в апартамента. Държеше пистолета. Явно я бе търсил в асансьора и на стълбището и след като не я бе намерил, се връщаше. Убиецът заключи външната врата и сложи веригата, за да забави излизането й. Явно бе решил, че Джинджър още е в апартамента.

Мъжът държеше ръка на ухапаното си гърло. Хриптенето му се чуваше дори от разстояние. Но явно вече не беше паникьосан. Засега беше жив и това му вдъхваше увереност с всяка изминала секунда. Той бе започнал да осъзнава, че ще оцелее.

Убиецът погледна наляво към хола и надясно към спалнята, после се вторачи в дългия, тъмен коридор и сърцето на Джинджър се сви. Но той беше твърде далеч и не видя, че вратите на кухнята са открехнати, и влезе в спалнята. Безшумните му, целенасочени движения бяха обезсърчителни.

Джинджър пусна вратата на кухнята да се затвори, отчаяно съзнавайки, че планът й няма да се осъществи. Убиецът беше професионалист, свикнал с насилието и макар че временно бе изкаран от равновесие от неочакваната жестокост на атаката й, бързо възвръщаше хладнокръвието си. Докато претърсеше спалнята и дрешниците, той отново щеше да се владее напълно. Едва ли щеше да нахлуе в кухнята и да стане лесна мишена.

Джинджър трябваше да се измъкне от апартамента. При това бързо.

Тя не хранеше надежди, че ще стигне до външната врата. Мъжът може би вече бе претърсил спалнята и се връщаше в хола.

Джинджър остави ножа, пъхна ръка под пуловера си, махна сутиена и го пусна на пода. После безшумно заобиколи масата, дръпна завесите, погледна към площадката на аварийното стълбище и отвори прозореца. Дървената рамка се бе подула от зимната влага и изскърца. Джинджър разбра, че стрелецът е чул звука, защото бързите му стъпки отекнаха в коридора.

Тя се прехвърли през перваза, скочи на металните стълби и започна да слиза. Студеният вятър я прониза до мозъка на костите. Стъпалата бяха заскрежени от снощната виелица, а на перилата имаше ледени висулки. Но Джинджър трябваше да бърза, иначе щеше да получи куршум в гърба.

Когато й останаха още четири стъпала до следващата площадка, тя чу, че някой ругае и погледна нагоре. Убиецът на Пабло Джаксън се прехвърляше през прозореца на кухнята.

Джинджър забърза надолу, но се подхлъзна и падна.

Шепотът на пистолета със заглушител беше сподавен от френетичните стенания на вятъра, но Джинджър видя, че от металното стъпало на няколко сантиметра от лицето й изскочиха искри. Тя отново погледна нагоре. Стрелецът се прицели в нея, но в същото време се подхлъзна и се запрепъва по стъпалата. Той полетя надолу и Джинджър помисли, че ще се стовари върху нея. Но мъжът се хвана за перилата и успя да спре стремглавото си спускане.

Той се простря по гръб, като се държеше за перилата с ръката, в която стискаше пистолета, затова не можа да стреля по Джинджър.

Тя се изправи, твърдо решена да избяга, колкото е възможно по-бързо. Но когато за последен път погледна към убиеца, Джинджър бе привлечена от копчетата на палтото му, които бяха единственият цветен предмет в зимния сумрак. Месингови копчета, украсени с образа на изправил се на задните си крака лъв — познат мотив от английската хералдика. Дотогава тя не бе забелязала нищо особено в копчетата, но сега се втренчи в тях и всичко друго избледня. Само копчетата останаха реални и предизвикаха в нея много по-силен страх отколкото от стрелеца.

— Не — каза Джинджър, безуспешно отричайки онова, което се случваше с нея. — О, не.

Копчетата. Това беше възможно най-неподходящият момент да загуби контрол над себе си. Копчетата.

Тя не можа да предотврати пристъпа. За пръв път от три седмици Джинджър бе завладяна от парализиращ, необясним ужас, който я накара да се почувства незначителна и обречена.

Тя отмести поглед от копчетата и хукна надолу по аварийното стълбище и докато зрението й се замъгляваше, осъзна, че безразсъдното й бягство сигурно ще завърши със счупване на крак или прекършване на гръбначния стълб. И после, докато лежеше неподвижно, убиецът щеше да се приближи до нея, да опре пистолета до главата й и да й пръсне черепа.

Пред очите й падна мрак.

Джинджър се свести и видя, че се е свила в купчина листа и сняг в края на стълбите за мазето зад някаква къща, която се намираше неизвестно на какво разстояние от жилището на Пабло. Тъпа болка пронизваше гръбнака й. Дясната страна я болеше. Дланта на лявата й ръка пламтеше. Но най-неприятното беше силният вятър. Студът на снега и леда под нея и на бетонната стена, на която се бе облегнала, пронизваше тялото й. Брулещият вятър съскаше и стенеше, досущ живо същество.

Джинджър не знаеше откога седи там, но трябваше да стане, иначе рискуваше да се разболее от пневмония. Но може би стрелецът беше наблизо и я търсеше, и ако тя се покажеше, преследването щеше да започне отново, затова реши да изчака минута-две.

Тя се изуми, като видя, че е изминала целия път по заледените стъпала на аварийното стълбище и бе избягала в това скривалище, без да си счупи врата. Явно по време на пристъпите на пориомания, когато бе принизена до окаяното състояние на уплашено и обезумяло животно, поне съществуваше утехата, че бяга бързо и здраво се държи на краката си.

Досущ двама трудолюбиви погребални агенти, вятърът и студът продължаваха да изсмукват топлината от нея. Тясното, сиво, бетонно стълбище все повече приличаше на отворен ковчег. Джинджър реши, че е време да се махне оттам и бавно се изправи. Малкият заден двор беше пуст. Наоколо имаше само сняг, скреж и дървета с голи клони. Нямаше нищо заплашително. Треперейки, подсмърчайки и преглъщайки сълзите, тя изкачи стъпалата и тръгна по пътеката към края на двора.

Джинджър смяташе да се върне на Нюбъри Стрийт, да намери телефон и да се обади на полицията, но щом стигна до портата, бързо забрави този план. На стълбовете на портата имаше две лампи от ковано желязо и кехлибарени стъкла, които светеха. Дъхът й секна, като видя пулсиращата, жълтеникава светлина и отново бе обзета от необясним страх.

Не!

Но пред очите се спусна мъгла и после мрак.

Ръцете и краката й бяха вцепенени от студ.

Джинджър явно беше на Нюбъри Стрийт и се бе свила под някакъв камион. Лежеше отдолу и надничаше към превозните средства, паркирани на отсрещната страна на улицата.

Всеки път, когато се съвземеше след пристъпа на пориомания, тя установяваше, че се крие от нещо неописуемо ужасяващо. Днес, разбира се, Джинджър се криеше от убиеца на Пабло Джаксън. Но в другите дни? От какво се криеше тогава? Дори сега тя се криеше не само от стрелеца, но и от нещо друго, което проблесна в паметта й. Нещо, което бе видяла в Невада.

— Госпожице? Хей, госпожице?

Джинджър примига, сковано се обърна по посока на гласа и видя мъж, който бе коленичил и гледаше под камиона. За миг й се стори, че това е убиецът.

— Госпожице? Какво има?

Не, не беше убиецът. Той явно се бе отказал, когато не я бе намерил бързо, и бе избягал. За пръв път през живота си Джинджър се зарадва, че вижда непознат при тези обстоятелства.

— Какво правите там, по дяволите?

Тя изпита самосъжаление и осъзна как бе изглеждала, докато бе тичала като обезумял идиот из квартала. Бяха й отнели достойнството.

Джинджър запълзя към мъжа, хвана протегнатата му ръка и му позволи да я измъкне.

— Какво става? От какво се криете, госпожице?

В същия миг Джинджър забеляза полицай, който стоеше в средата на кръстовището и регулираше движението, защото светофарите не работеха, и хукна към него.

Тя се изненада, че е в състояние да тича. Имаше чувството, че е същество, сътворено само от болка и ледени тръпки. Но въпреки това Джинджър бягаше срещу свистящия вятър. Отдръпвайки се от пътя на няколко приближаващи се към нея коли, тя дори намери сили да извика на полицая.

— Убиха човек! Убийство! Трябва да дойдете! Убийство!

После, когато със загрижен вид той тръгна към нея, Джинджър видя лъскавите месингови копчета на униформата му и отново всичко останало избледня. На копчетата не беше изобразен лъв, а някаква друга фигура, изправена на задните си крака. Но видът им върна мислите й назад към спомена за копчетата, които бе видяла тогава, по време на загадъчните събития в мотел „Спокойствие“. Забранените спомени започнаха да си пробиват път в съзнанието й и задействаха спусъка на „блокажа Азраел“.

Джинджър изгуби контрол и пред очите й отново падна мрак. Последното, което чу, беше собствения й окаян и отчаян вик.

В онази сутрин, поне за Джинджър Вайс, Бостън беше най-студеното място на света. Мразовитият януарски ден вледеняваше плътта и душата й. Пристъпът на пориомания премина и тя осъзна, че седи на земята, върху леда и снега. Ръцете и краката й се бяха вцепенили. Устните й бяха напукани.

Този път Джинджър се бе скрила в тясното пространство между редица добре подкастрени храсти и тухлена сграда, в ъгъла между стената и фасадата. Бившият хотел „Агасиз“ — там, където беше апартаментът на Пабло. И където той беше убит. Джинджър бе тичала в кръг.

Тя чу, че някой се приближава към нея. Човекът се прехвърли през оградата от ковано желязо. Не видя лицето му, а само ботушите, синия панталон и дългото, морскосиньо палто, но разбра кой е — полицаят регулировчик, от когото бе побягнала.

Джинджър се уплаши, че при вида на копчетата на униформата му отново ще получи пристъп, и затвори очи.

Вероятно страдаше от някакво нелечимо психично увреждане като страничен ефект от промиването на мозъка, неизбежен резултат от огромното и постоянно напрежение, предизвикано от изкуствено потиснатите спомени, които се опитваха да излязат на повърхността. Дори да намереше друг хипнотизатор, може би нямаше начин „блокажът Азраел“ да бъде разрушен или напрежението намалено. Ето защо, състоянието й сигурно щеше да продължи да се влошава. Щом за една сутрин получи три пристъпа на пориомания, какво би могло да предотврати още три през следващия час?

Ботушите на полицая шумно скърцаха по снега. Той спря пред нея, разтвори храстите и погледна в скривалището й.

— Госпожице? Хей, какво има? За какво убийство крещяхте? Госпожице?

Може би Джинджър щеше да изпадне в нов пристъп на пориомания и никога повече да не се съвземе.

— Сега пък защо плачете? — състрадателно попита ченгето. — Не мога да ви помогна, ако не ми кажете какво се е случило.

Джинджър нямаше да е дъщеря на Джейкъб Вайс, ако искрено и нетърпеливо не реагираше и на най-малката проява на любезност от страна на другите, и загрижеността на полицая най-после й оказа въздействие. Тя отвори очи и погледна месинговите копчета на униформата му. Видът им не предизвика вече познатото и омразно замъгляване на съзнанието й. Но това не означаваше нищо, защото и офталмоскопът, и черните ръкавици не й бяха въздействали по-късно, когато умишлено се втренчи в тях.

— Те убиха Пабло — каза Джинджър.

Докато изричаше тези думи, безпокойството за състоянието й се засили от прилива на чувство за вина. Шести януари завинаги щеше да остане черна дата в живота й. Пабло беше мъртъв. Защото се бе опитал да й помогне.

Денят беше много студен.

5.
По пътя

В понеделник сутринта на шести януари Доминик Корвези обиколи с взетия под наем шевролет квартала в Портланд, където бе живял, опитвайки се отново да улови настроението, в което беше, когато потегли от Орегон към Маунтинвю, Юта, преди повече от осемнайсет месеца. Проливният дъжд бе спрял на зазоряване. Небето над хоризонта още беше облачно и сиво, а зад облаците прозираше слънчевата светлина. Доминик мина покрай университета и спря няколко пъти, за да провери дали познатите гледки няма да събудят чувства от миналото. Той паркира пред апартамента, в който бе живял и се вторачи в прозорците, опитвайки се да си припомни що за човек беше тогава.

Доминик се изненада от факта колко е трудно да си спомни плахостта, с която подхождаше към живота. Но в спомените му нямаше горчивина. Той си представи онези дни, но не можа да ги почувства и това означаваше, че никога повече няма да бъде предишният Доминик Корвези, колкото и да се страхуваше от тази вероятност.

Той беше убеден, че по миналото лято е видял нещо ужасно и са му сторили нещо чудовищно. Но тази сигурност породи загадъчност и противоречивост. Загадъчното беше, че случилото се бе предизвикало в него неоспоримо положителна промяна. Но как бе възможно едно преживяване, наситено с болка и ужас, да повлияе благоприятно на възгледите му? А противоречието се състоеше във факта, че въпреки благотворното влияние върху личността му, събитието изпълваше с ужас сънищата му. Как бе възможно изпитанието му да е едновременно ужасно и прекрасно?

Отговорът не се криеше в Портланд, а някъде по магистралата. Доминик запали двигателя, включи на скорост и потегли.

Най-прекият път от Портланд до Маунтинвю беше по междущатската магистрала 80. Но както бе сторил преди осемнайсет месеца, Доминик пое по заобиколен маршрут, отправяйки се на юг по магистрала 5. През онова лято той бе минал през Рино, за да направи проучвания за поредица от разкази за хазарта. И както преди, Доминик спря да обядва в Юджийн.

Надявайки се да съзре нещо, което да събуди спомените му и да установи връзка със събитията, случили се по време на предишното пътуване, той се вглеждаше в градчетата по пътя. Но до Гранитс Пас не видя нищо особено.

Доминик пренощува в мотела, където беше гост преди осемнайсет месеца. Спомняше си номера на стаята — десет, защото помещението се намираше до автоматите за безалкохолни напитки и лед, откъдето почти цяла нощ се разнасяха изнервящи звуци. Доминик се настани в същата стая, като уклончиво обясни на служителя на мотела, че мястото буди в него сантиментални асоциации.

После вечеря в същия ресторант.

Доминик търсеше внезапно прозрение, което обаче му убягваше.

Докато шофираше, той непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да провери дали го следят. А по време на вечерята крадешком наблюдаваше другите посетители в заведението. Но ако го следяха, онези неизвестни хора бяха майстори и сякаш умееха да се превръщат в невидими.

В девет часа Доминик се приближи до обществения телефон на близката бензиностанция и се обади на друг обществен телефон в Лагуна Бийч. По предварителна уговорка там чакаше Паркър Фейн, за да докладва какво е взел от пощенската му кутия през деня. Имаше малка вероятност телефоните да се подслушват, но след като получи двете обезпокоителни моментални снимки, Доминик реши — и Паркър се съгласи, че в случая благоразумието и параноята са синоними.

— Има само сметки и реклами — каза Паркър. — Няма странни съобщения и снимки. Как са нещата при теб?

— Засега нищо. Снощи не спах добре.

— Но не си ходил на разходка.

— Не, не сънувах кошмар. Отново луната. Някой проследи ли те до телефона?

— Не, освен ако не е бил невидим и майстор на дегизировката. Затова утре вечер пак ми се обади тук и не се притеснявай, че подслушват линията.

— Говорим като откачени.

— Донякъде се забавлявам. Стражари и апаши, криеница, шпиони. Винаги ме е бивало в такива игри, когато бях дете. Обиколи онези места, приятелю мой, и ако се нуждаеш от помощ, ще пристигна незабавно.

— Знам.

Доминик се върна в мотела. И също като предишната нощ той се събуди три пъти преди зазоряване, като се стряскаше от кошмар, който не помнеше, и викаше: „Луната! Луната!“

Във вторник, седми януари, Доминик стана рано и отиде в Сакраменто, сетне пое на изток, към Рино, по междущатска магистрала 80. През по-голямата част от пътуването валеше сребрист и студен дъжд, който в подножието на планина Сиера Невада се превърна в сняг. Доминик спря на една бензиностанция, купи вериги и ги сложи на гумите.

По миналото лято пътуването бе продължило повече от десет часа, а този път — още по-дълго. Най-после Доминик се регистрира в хотел „Хара“, където бе отседнал и тогава, и се обади на Паркър Фейн от обществен телефон. После хапна в кафенето, купи местния вестник и се прибра в стаята си. И в осем и половина вечерта, докато седеше в леглото, той прочете репортажа за Зебедая Ломак.

ИМУЩЕСТВОТО НА ЛУНАТИК ОЦЕНЕНО НА ПОЛОВИН МИЛИОН ДОЛАРА

Рино — Петдесетгодишният Зебедая Харолд Ломак, чието самоубийство на Коледа доведе до разкритието за странната му обсебеност от луната, е оставил имущество, оценено на повече от петстотин хиляди долара. Според документите, подадени в съда от Еленор Улзи, сестрата на покойния и изпълнител на завещанието му, по-голямата част от капитала е в различни спестовни сметки и в ценни книжа. Скромната къща на Уос Вали Роуд 1420, където е живял Ломак, е на стойност едва трийсет и пет хиляди долара. Говори се, че Ломак, комарджия професионалист, е натрупал богатството си предимно от покер. „Той беше един от най-добрите играчи, които познавам — каза Сидни Гарфорк, друг комарджия професионалист и носител на миналогодишната награда на световния шампионат по покер в казино «Конска подкова» в Лас Вегас. — Зебедая започна да играе карти, още когато беше дете и имаше вроден талант.“ Според Гарфорк и други приятели на Ломак парите му са щели да бъдат още повече, ако комарджията не е имал слабост към заровете. „Той загуби на зарове половината от спечеленото на покер и, разбира се, данъчната служба взе своя дял.“ В нощта на Коледа, реагирайки на сигнал на съсед за стрелба, полицаите от Рино откриха трупа на Зебедая Ломак, прострян в отрупаната с боклуци кухня в дома му. По време на огледа са намерени хиляди снимки на луната, залепени на стените, тавана и мебелите.

През последните две седмици разказът явно се бе превърнал в местна сензация. Доминик продължи да чете с нарастващ интерес и безпокойство. По всяка вероятност налудничавата обсебеност на Зебедая Ломак от луната нямаше нищо общо с проблема на Доминик и това беше чиста случайност. Но въпреки това… той изпита същия страх, който го изпълваше, когато се събудеше от кошмарите, след като бе ходил насън и се бе опитал да закове прозорците.

Доминик се замисли за статията и в девет и петнайсет, макар да беше уморен, реши, че трябва да огледа къщата на Зебедая Ломак. Той се облече, изкара колата от хотелския паркинг и получи указания от пиколото как да стигне до Уос Вали Роуд. Не валеше сняг и улиците бяха чисти. Доминик се отби в един денонощен магазин и купи фенерче. Той намери адреса на Ломак и паркира на отсрещната страна на улицата.

Къщата наистина беше скромна, както пишеше в репортажа. Дворът беше два декара. На покрива имаше сняг. Прозорците бяха тъмни.

Според статията в местния вестник Еленор Улзи, сестрата на Зебедая Ломак, бе пристигнала от Флорида три дни след смъртта му, на двайсет и осми декември. Тя се бе погрижила за погребението му и щеше да остане в Рино, докато се уредеше въпросът с имуществото. Но жената бе отседнала в хотел, защото обстановката в къщата на брат й била твърде потискаща.

Доминик спазваше законите и нямаше навика да влиза с взлом в домовете на хората, но сега се налагаше да го стори. Еленор Улзи едва ли щеше да го приеме, защото във вестника пишеше, че й е писнало от зяпачи и се отвращава от перверзното любопитство на непознати.

Пет минути по-късно Доминик установи, че освен ключалката вратата има и секретна брава, затова се опита да влезе през някой от прозорците, гледащи към верандата. Прозорецът над мивката в кухнята не беше затворен и той се вмъкна оттам.

Доминик запали фенерчето и освети кухнята. Помещението вече не беше в отвратителното състояние, в което го бяха заварили полицаите. Според вестника преди два дни сестрата на Ломак започнала да разтребва и да подготвя къщата за продан. Плотовете бяха чисти, а подът — безупречно излъскан. Във въздуха се носеше миризма на боя и дезинфекционни препарати. Мярна се една-единствена уплашена хлебарка, но пълчищата бяха изчезнали. Нямаше ги и снимките на луната.

Доминик се притесни, че Еленор Улзи и помощниците й са заличили всички следи от обсебеността на Зебедая Ломак.

Но тревогите му се изпариха, когато влезе в хола, където стените, таванът и прозорците още бяха облепени с огромни плакати на луната. Ефектът беше дезориентиращ и на Доминик му се зави свят. Устата му пресъхна.

Бавно излезе и тръгна по коридора, където всеки квадратен сантиметър беше покрит със снимки на небесното светило — черно-бели, цветни, малки и големи. Двете спални бяха украсени по същия начин. Вездесъщите луни приличаха на плесен, която бе хвърлила спори из цялата къща и бе проникнала във всеки ъгъл.

Във вестника пишеше, че повече от година преди самоубийството си Ломак е живял там сам. Доминик вярваше в това, защото, ако видеха всички тези изображения на луната, гостите мигновено щяха да се обадят на лекарите в някоя психиатрична клиника. Съседите бяха разказали за бързата метаморфоза на комарджията от изключително общителен човек в отшелник. Зебедая явно бе започнал да проявява интерес към луната по миналото лято.

Периодът странно съвпадаше с началото на промените в живота на Доминик.

Безпокойството му нарастваше с всяка изминала минута. Доминик не можеше да разбере какво бе подтикнало Ломак да направи тази необикновена изложба, но изпита съпричастност към ужаса му. Кръвта му се смрази, докато обикаляше къщата и осветяваше снимките на луната. Доминик инстинктивно усети импулса, който бе принудил Ломак да облепи стаите си с изображения на луната, защото същият този импулс го бе накарал да я сънува.

Двамата с Ломак бяха преживели заедно нещо, в което небесното светило играеше някаква роля или беше завладяващ символ. По миналото лято те явно се бяха намирали на едно и също място по едно и също време.

Ломак бе полудял от напрежението на потиснатите спомени.

„Дали и аз няма да се побъркам?“ — запита се Доминик.

Хрумна му нова и мрачна мисъл. Ами ако Ломак не се бе самоубил от отчаяние заради необяснимата си обсебеност, а е бил принуден да пъхне дулото в устата си, защото най-после си е спомнил какво му се е случило по миналото лято? Може би споменът е бил много по-неприятен от загадъчността. Вероятно, ако истината се разкриеше, ходенето насън и кошмарите нямаше да изглеждат толкова ужасни, колкото случилото се по пътя от Портланд до Маунтинвю.

Луните… Потискащото въздействие на онези очертания се засили. Месечините сякаш предвещаваха някаква неразгадаема, но осезаемо зла орис, която го очакваше. Препъвайки се, Доминик хукна навън, защото изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга от тях.

Той отново влезе в хола, спъна се в купчина книги, сгромоляса се с трясък на пода и за миг остана да лежи там зашеметен. Но съзнанието му бързо се проясни. Доминик скочи и се вторачи в името си, надраскано с флумастер на светлото лице на луната на един от десетките еднакви плакати. Не го беше забелязал, когато първия път влезе там, но сега падна така, че лъчът на фенерчето в дясната му ръка освети написаното.

През тялото му преминаха ледени тръпки. Във вестника не се споменаваше нищо за това, но почеркът сигурно беше на Ломак. Доколкото си спомняше, Доминик не познаваше комарджията. Но да се преструва, че става дума за друг Доминик, би означавало да повярва в някакво невероятно съвпадение.

Той се приближи до плаката и спря на пет-шест крачки от него. И в същия миг на светлината на фенерчето видя, че на съседните плакати също са написани имена — ДЖИНДЖЪР, ФЕЙ и ЪРНИ. Името му беше там, защото Доминик бе споделил забравеното кошмарно преживяване с още трима човека, макар че не си спомняше абсолютно нищо за тях.

Корвези се замисли за свещеника от моменталната снимка. Дали той беше Ърни?

А русокосата жена, завързана за леглото? Може би тя беше Джинджър. Или Фей.

В паметта му се събуди мрачен и страховит спомен, който обаче остана в подсъзнанието, досущ неясно петно без определени очертания. Сякаш под изпъстрената със слънчеви лъчи повърхност на черно море премина гигантско същество, което разкри присъствието си само с вълничките около себе си и с проблясъка на отразена светлина във водата.

От момента, в който влезе в дома на Ломак, Доминик бе обзет от страх, но сега започна да изпитва и чувство на безсилие и отчаяние. Той извика и гласът му отекна по облепените със снимки на луната стени.

— Защо не мога да си спомня?

Доминик, разбира се, знаеше защо не може да си спомни. Някой бе промил мозъка му и бе заличил спомените му. Уплашен и същевременно ядосан, той продължи да крещи:

— Защо не мога да си спомня? Трябва да си спомня!

Доминик протегна ръка към плаката, сякаш искаше да изтръгне от хартията спомена, който се бе събудил в съзнанието на Ломак, докато бе писал името му.

— Да ви вземат дяволите, които и да сте! Ще си спомня, копелета!

Изведнъж, колкото и да беше невероятно, плакатът започна да се откъсва от стената, преди Доминик да го е докоснал. Четирите лентички тиксо се отлепиха и фотосът изскочи от стената, досущ издухан от силен вятър. Доминик залитна от изумление и едва не падна отново върху книгите.

Плакатът спря на няколко крачки пред него, на нивото на очите му, като леко се движеше вълнообразно по цялата си дължина, и ту се издуваше, ту се нагъваше.

„Сигурно халюцинирам“ — помисли Доминик, макар да знаеше, че явлението е реално.

Той започна да се задушава, защото въздухът сякаш стана гъст като сироп.

Ръцете му се разтрепериха. Лъчът на фенерчето пробягваше по лъскавите повърхности на хартиените луни.

Изведнъж от всички части на стаята се разнесе шум от отлепване на плакати. Петдесетина снимки на луната едновременно се понесоха към Доминик, който извика от учудване и страх.

Плакатите застанаха във въздуха, без да помръдват. Тишината в къщата на мъртвия комарджия беше абсолютна като в храм, останал без богомолци, и смрази Доминик до мозъка на костите, опитвайки се да спре движението на кръвта в артериите и вените му.

После, досущ петдесет части на един механизъм, задвижен от безшумно натискане на копче, снимките на луната трепнаха, зашумоляха и се разлюляха, и макар да нямаше вятър, започнаха да се въртят в кръг из стаята. Доминик стоеше в средата на странната въртележка, а луните обикаляха около него. Фотосите подскачаха игриво, гърчеха се конвулсивно, извиваха се, огъваха се и обикаляха все по-бързо и на светлината на фенерчето приличаха на процесия, задвижена от магьосник, който им бе вдъхнал живот.

Страхът на Доминик намаля и отстъпи място на изумление. Дори го обзе безумна радост. Той не можеше да измисли обяснение за онова, което виждаше, но стоеше смаян, озадачен и зашеметен. Втрещен, той бавно се въртеше в кръг и наблюдаваше лунния парад около него. Накрая от гърлото му се изтръгна нервен смях.

За миг атмосферата се промени драстично. Плакатите сякаш се превърнаха в криле и полетяха към Доминик като петдесет огромни, разгневени прилепи. Те започнаха да се стрелкат над главата му, да плющят в лицето му и да го удрят по гърба. Макар че не бяха живи, Доминик долови злонамереност в атаките им. Той закри с една ръка лицето си и размаха другата, но плакатите не се отдръпнаха. Шумът стана по-силен и френетичен, докато хартиените криле се размахваха във въздуха.

Доминик забрави за радостта, която изпита, и се запрепъва из стаята, панически търсейки изхода, но не видя нищо друго, освен плющящите, въртящи се във въздуха луни, и загуби ориентация.

Шумът се засили още повече, когато плакатите в коридорите и другите помещения започнаха да се откъсват от стените. Към хола полетяха хиляди луни, които също се въртяха, пращяха, пукаха и съскаха. Доминик имаше чувството, че се намира сред бушуващи пламъци.

Той интуитивно почувства, че целта на тази невероятна демонстрация е да му помогне да си спомни забравените преживявания. Доминик нямаше представа кой или какво бе предизвикало явлението, но разбра посланието. Ако се потопеше в бурята от луни и им позволеше да го завладеят, той щеше да проумее сънищата си и причината за тях и да узнае какво му се бе случило по пътя преди осемнайсет месеца. Но Доминик беше твърде уплашен, за да се отпусне и да изпадне в унес от хипнотизиращия танц на бледите сфери. Той жадуваше за прозрение, но в същото време се ужасяваше от него. Доминик притисна ръце до ушите си, затвори очи и извика:

— Не! Не! Престанете! Спрете!

Той се стъписа, когато шумът внезапно утихна, защото не очакваше, че заповедта му ще бъде изпълнена. Но едва ли думите му бяха оказали някакво въздействие.

Доминик махна ръце от ушите си и отвори очи.

Галактиката от луни още стоеше във въздуха.

С разтреперана ръка взе един от плакатите. В снимката нямаше нищо особено и Доминик се запита как е възможно да се движи.

— Как? — попита той на глас. — Как? Защо?

Изведнъж луните паднаха едновременно, сякаш някаква магия се развали. Плакатите се скупчиха на пода и от загадъчната жизнена сила, която им бе вдъхнала живот, не остана и следа.

Смаян и зашеметен, Доминик затътри крака към коридора. Хартиените луни скърцаха и шумоляха под подметките му като сухи есенни листа. Той спря и освети стените, където бяха останали само кабарчета, лентички тиксо и петна от лепило.

Доминик се върна в хола, коленичи и с треперещи пръсти започна да рови из снимките, опитвайки се да проумее какво бе видял.

В душата му се бореха страх и приятно изумление. Но истината беше, че не може да разбере какво изпитва, защото нямаше прецедент на онова, което току-що бе преживял. По едно време го напуши безумен смях, но после радостта му бе помрачена от вледеняващ ужас. В един миг имаше чувството, че е бил в присъствието на нещо неописуемо зло. Но в следващия бе убеден, че е било добро и чисто. Зло. Добро. Вероятно и двете… или нито едното. Знаеше само, че е станал свидетел на нещо загадъчно.

Онова, което му се бе случило по миналото лято, беше много по-странно, отколкото Доминик съзнаваше.

Докато прелистваше плакатите, той забеляза нещо необикновено на ръцете си и ги вдигна към лъча на фенерчето. На дланите му пламтяха кръгове от възпалена и зачервена плът. Очертанията им бяха съвършени.

Белезите постепенно избледняха и изчезнаха.

Беше вторник, седми януари.

6.
Чикаго, Илинойс

В спалнята си на втория етаж в жилището на пастора в „Сейнт Бернадет“ отец Стефан Висажик се събуди от думкане на барабан. Звуците бяха плътни и басови. Чуваше се и ритмичен екот на тимпани, досущ туптене на огромно сърце.

Озадачен и още сънен, Стефан запали лампата, присви очи и погледна будилника. Беше два часът и седем минути, вторник сутринта и моментът определено не беше подходящ за парад.

Дум, дум, дум… Дум, дум, дум…

След всяка поредица от три удара имаше пауза от три секунди. Синхронът и безпогрешното повторение на звуците приличаше на усърдните удари на буталото на гигантска машина.

Отец Висажик отметна завивките и се приближи до прозореца, който гледаше към вътрешния двор между жилището и църквата, но видя само сняг и голите клони на дърветата.

Барабаненето се усили и паузата намаля на две секунди. Стефан взе халата си и го наметна. Звучното думкане стана толкова силно, че вече не предизвикваше само безпокойство и озадаченост, а започна да го плаши. Всеки тътен разтърсваше къщата.

Отец Висажик забърза по коридора, намери ключа за осветлението и запали лампата.

Вдясно се отвори друга врата и от стаята изскочи отец Майкъл Джерано, другият помощник на Стефан.

— Какво е това?

— Не знам — отговори отец Висажик.

Следващите три тътена бяха два пъти по-силни от предишните и къщата се разтресе, досущ ударена с гигантски чукове. Но въпреки силата си звукът беше приглушен, сякаш чуковете бяха увити в плат. Лампата примига. Паузата между поредиците вече беше една секунда и ехото не заглъхваше. И с всеки тътен светлината отново потрепваше, а подът се тресеше.

Стефан и отец Джерано едновременно установиха източника на шума — стаята на Брендън Кронин — и хукнаха към вратата.

Беше невероятно, но Брендън спеше дълбоко. Въпреки оглушителните експлозии, които напомниха на отец Висажик за минохвъргачките във Виетнам, Брендън необезпокояван сънуваше. На устните му дори трептеше усмивка.

Прозорците тракаха. Четката за коса и монетите върху нощното шкафче издрънчаха, а молитвеникът се плъзна първо наляво, после надясно. Разпятието на стената се разтресе.

Отец Джерано извика нещо, но Стефан не разбра думите му, защото между детонациите вече нямаше пауза. Отец Висажик сякаш чуваше пулсирането на огромна и неизмеримо мощна машина. Но звукът се разнасяше от всички страни, все едно механизмът беше скрит в стените на къщата и извършваше някаква загадъчна и необяснима задача.

Молитвеникът падна от нощното шкафче, а монетите се разпиляха на пода. Отец Джерано отстъпи назад. Очите му бяха широко отворени. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да побегне.

Но Стефан се приближи до леглото, наведе се над спящия свещеник и извика името му, после сграбчи Брендън за раменете и го разтърси.

Младият проповедник примига и отвори очи.

Думкането изведнъж спря.

Отец Висажик подскочи така, както когато първият тътен прекъсна съня му, пусна Брендън и огледа стаята.

— Бях толкова близо — сънено каза Брендън. — Защо ме събуди? Бях толкова близо.

Стефан отметна завивките, сграбчи ръцете му и ги погледна. На дланите пламтяха яркочервени кръгове. Отец Висажик се вторачи в белезите, защото ги виждаше за пръв път.

„Какво е това, за Бога?“ — запита се той.

Дишайки учестено, отец Джерано също се приближи до леглото, видя кръговете и попита:

— Откъде се появиха?

— Какво е това? Откъде се появиха? — обърна се Стефан към Брендън.

— Зоват ме — тихо и приятно развълнуван отговори младият свещеник. — Викат ме да се върна.

— Какво те зове?

Брендън примига, надигна се и се облегна на таблата на леглото. Погледът му беше разфокусиран, но после се проясни и той погледна отец Висажик.

— Какво се случи? И ти ли го чу?

— Да. Тътенът разтърси цялата къща. Какво беше това, Брендън?

— Зов. Викаха ме и аз последвах зова.

— Но какво те викаше?

— Не знам. Нещо. Викаше ме да отида пак там…

— Къде?

Брендън се намръщи.

— Към светлината. Златистата светлина от съня, за който ти разказах.

— Какво става? — попита отец Джерано. Гласът му трепереше, защото не бе запознат с чудесата като пастора и помощника му. — Ще ми обясни ли някой?

Другите двама свещеници не му обърнаха внимание.

— Какво представлява златистата светлина? — попита Стефан. — Възможно ли е Господ да те вика да възвърнеш вярата си в Него?

— Не. Нещо друго ме вика. Следващия път може би ще го видя по-добре.

Отец Висажик седна на ръба на леглото.

— Мислиш ли, че отново ще се случи? Смяташ ли, че онова нещо ще продължи да те вика?

— О, да — отговори Брендън.

Беше четвъртък, девети януари.

7.
Лас Вегас, Невада

В петък следобед Джорджа Монатела работеше в казиното, когато научи, че бившият й съпруг Алън Рукоф се е самоубил.

Новината й бе съобщена по телефона от Пепър Карафийлд, проститутката, с която Алън живееше. Когато чу, че той е мъртъв, Джорджа остана потресена. Догади й се, но не почувства тъга. С егоистичното си и жестоко държане Алън не й бе дал причина да скърби за него. Джорджа можеше само да го съжалява.

— Той се застреля в два часа сутринта — поясни Пепър. — Полицията е тук. Трябва да дойдете.

— Полицаите искат да говорят с мен? Но защо? — учуди се Джорджа.

— Не, не. Трябва да дойдете, за да вземете нещата му. Искам да се отърва от вещите му, колкото е възможно по-скоро.

— Но аз не ги искам.

— Да, но трябва да свършите тази работа.

— Госпожице Карафийлд, разводът ми беше много мъчителен и не желая…

— Миналата седмица Алън написа завещание и ви посочи за изпълнител. Искам веднага да се отърва от вещите му. Това е ваше задължение.

Алън бе живял в апартамента на Пепър Карафийлд, намиращ се в богаташки квартал на Фламинго Роуд. Бетонната сграда беше петнайсететажна и имаше прозорци със златисти стъкла. Заобиколена от пустеещи земи, постройката изглеждаше по-висока, отколкото беше в действителност. И тъй като наоколо нямаше нищо друго, приличаше на паметник — най-голямата и претенциозна надгробна плоча в света. Отпред имаше грижливо гледани тревни площи и цветни лехи, но вятърът бе довял няколко бодливи тръни от обраслите с шубраци пясъчни площи в съседство.

Пред сградата бяха спрели две полицейски коли и микробусът на моргата. Ченгетата бяха във фоайето. На лилавото канапе до асансьора седеше млада жена, а зад бюрото до входа — мъж в сив панталон и синьо сако, който беше и пазач, и портиер. Мраморният под, кристалните полилеи, персийският килим, старинните канапета и кресла и месинговите врати на асансьора усилено се опитваха да създадат стилна и изискана обстановка, но нещо не им достигаше.

Джорджа се обърна към портиера, за да се представи, но младата жена стана и каза:

— Госпожо Рукоф, аз съм Пепър Карафийлд. Всъщност предполагам, че сега използвате моминското си име.

— Монатела — отговори Джорджа.

Досущ сградата, в която живееше, и Пепър се опитваше да изглежда стилна, но усилията й бяха по-безуспешни и от онези на декораторите, които бяха работили върху интериора. Русите й коси бяха къси и небрежно разрошени — стил, предпочитан от проститутките, вероятно защото, когато прекарваш работния си ден в различни легла, тази прическа изисква по-малко грижи. Тъмночервената й копринена блуза може би беше „Холстън“, но имаше твърде много разкопчани копчета и разкриваше дръзка част от цепката между гърдите й. Сивият й панталон беше добре ушит, но твърде тесен. Пепър носеше инкрустиран с диаманти часовник „Картие“, но ефектът беше съсипан от множеството пръстени с искрящи скъпоценни камъни.

— Не мога да стоя горе в апартамента — каза Пепър и направи знак на Джорджа да седне на канапето. — Няма да се върна, докато не откарат трупа. Може да разговаряме тук, но тихо, за да не ни чуе пазачът. Но ако направите сцена, ще стана и ще се махна. Ясно ли ви е? Хората тук не знаят как си изкарвам прехраната и смятам да не научават. Не работя на улицата, а съм само на повикване.

Синьо-зелените очи на Пепър бяха безизразни.

Джорджа я изгледа студено.

— Ако мислите, че се чувствам пренебрегната и страдаща съпруга, жестоко се лъжете, госпожице Карафийлд. Всичко, което някога съм изпитвала към Алън, е изчезнало. Макар да знам, че е мъртъв, не чувствам нищо. Не се гордея с това. Навремето го обичах и създадохме прекрасно дете. Би трябвало да чувствам нещо, но се срамувам, че не е така. И определено няма да направя сцена.

— Чудесно. — Пепър беше толкова доволна и вглъбена в себе си и проблемите си, че не обърна внимание на семейната трагедия, която Джорджа описа. — Тук живеят много хора от висшата класа. Когато чуят, че приятелят ми се е самоубил, дълго време ще се държат резервирано. Тези хора не обичат неприятните сцени. А ако разберат как си изкарвам прехраната… няма начин да продължа да живея тук. Ще трябва да се преместя, а никак не ми се иска да го правя. Тук много ми харесва.

Джорджа погледна демонстративно отрупаните й с диаманти ръце, дълбоко изрязаното деколте и алчните й очи и каза:

— За каква смятате, че ви мислят? За богата наследница?

За нейна изненада, без да долови иронията, Пепър отговори:

— Да. Откъде знаете? Платих в брой апартамента и ги заблудих, че семейството ми е богато.

Джорджа не си направи труда да й обясни, че богатите наследници не плащат в брой апартаментите си.

— Може ли да поговорим за Алън? — попита тя. — Какво се случи? И през ум не ми е минавало, че е склонен към самоубийство.

Пепър погледна към портиера, за да се увери, че не е напуснал поста си до вратата и не се е приближил към тях, и отговори:

— И аз мислех така. Той беше толкова… мъжествен. Затова поисках да се премести в жилището ми. Да се грижи за мен. Да бъде мениджър на бизнеса ми. Алън беше стабилен. Но преди няколко месеца започна да се държи малко странно, а напоследък направо ме плашеше. Замислих се дали да не си намеря някой друг да се грижи за мен. Но не очаквах, че ще ми погоди такъв мръсен номер, като се самоубие. Но човек никога не знае какво може да му се случи, нали?

— Някои хора нямат чувство за отговорност. — Джорджа видя, че Пепър присви очи, но преди проститутката да каже нещо, побърза да добави: — Да разбирам ли, че Алън ви е бил сводник?

Пепър се намръщи.

— Вижте какво, не се нуждая от сводник. На курвите им трябват сводници. Аз не съм курва. Курвите правят свирки за петдесет долара, чукат по десетина мъже на ден, цял живот страдат от венерически болести и накрая завършват разорени. Аз не съм такава, сестро. Аз съм компаньонка на заможни джентълмени. Името ми е в списъците на одобрените компаньонки в най-луксозните хотели и миналата година изкарах двеста хиляди долара. Какво ще кажете? Направила съм инвестиции. Курвите нямат инвестиции, мила. Алън не ми беше сводник, а мениджър. Управляваше финансите ми. И парите на две мои приятелки. Аз го уредих да се занимава с това, защото преди да започне да става странен, Алън беше най-добрият.

Изумена от самозаблудата на тази жена, Джорджа попита:

— И Алън получаваше хонорар за мениджърските си услуги?

— Не. Това беше едно от най-хубавите неща в споразумението ни с него. Той още беше крупие и така си изкарваше парите. Единственото, което искаше за труда си, беше безплатно чукане. Не познавам мъж, който се нуждае от толкова много секс. Алън беше ненаситен. Всъщност през последните два месеца той беше обсебен от страст. И с вас ли беше така, скъпа?

Отвратена от внезапното интимничене, Джорджа се опита да я накара да млъкне, но Пепър не искаше да си затвори устата.

— През последните няколко седмици Алън беше постоянно възбуден и аз се замислих дали да не го разкарам. В манията му имаше нещо ненормално. Правеше го отново и отново, докато вече не можеше да го вдигне, после ме караше да гледам порнофилми.

Джорджа изведнъж се ядоса, че Алън я бе посочил за изпълнител на завещанието му, принуждавайки я да стане свидетел на моралното падение през последната година от живота му. Ядоса се и защото трябваше да намери начин да обясни смъртта му на Марси, която и без това имаше психични проблеми. Но Джорджа не можеше да се ядосва на Пепър Карафийлд. Само беше отвратена, защото дори Алън заслужаваше малко тъга и уважение от страна на любовницата, с която бе живял. Но Пепър не се трогваше от нищо.

Вратите на асансьора се отвориха и от кабината излязоха униформени полицаи и служители на моргата, които бутаха количка с труп, сложен в непрозрачен найлонов чувал.

Джорджа и Пепър станаха.

Един от детективите се приближи до Пепър и й зададе няколко последни въпроса.

Никой не попита нищо Джорджа, която изведнъж се вцепени и се втренчи в чувала, където беше бившият й съпруг.

Служителите на моргата продължиха да бутат количката. Колелата скърцаха.

Джорджа не откъсваше очи от трупа.

Още не изпитваше скръб, но я обзе силна вълна на меланхолия и дълбока тъга заради всички онези неща, които можеше да бъдат съвсем различни.

— Да се качим горе — предложи Пепър.

Тя настоя да опише необикновения сексуален глад на Алън. През последните два месеца сексът явно го беше обсебил.

Джорджа не искаше да слуша това, но да накара проститутката да млъкне, беше по-трудно, отколкото да издържи на бръщолевенето й.

През последните седмици дните на Алън били посветени на преследване на еротични наслади, макар че този факт прозвуча по-скоро като трескаво отчаяние, отколкото като удоволствие. Той си взимал отпуск, за да прекарва дълги и лудешки часове в леглото с Пепър или с другите две проститутки, за чиито „кариери“ се грижел, и нямало поза и перверзия, която да не е изпробвал. Алън започнал да се интересува от възбуждащи средства, уреди и дрехи, пръстени за пенис, обувки с шпори, вибратори, мехлеми, съдържащи кокаин, белезници…

На Джорджа й се догади.

— Моля ви, престанете. Какъв е смисълът? Човекът е мъртъв, за Бога.

Пепър сви рамене.

— Мислех, че ще искате да знаете. Той хвърляше много пари за… тази обсебеност от секса. След като сте изпълнител на завещанието, смятах, че ще искате да знаете.

Джорджа седна на тъмносиньото кожено кресло до лакираната черна маса и набързо прегледа завещанието на Алън Артър Рукоф на светлината на модерната лампа от лъскава стомана с формата на конус. Най-изненадващото беше, че Алън бе завещал всичко, което притежаваше, на Марси, чието бащинство беше готов да отрече.

Пепър се настани на черен лакиран стол с бяла тапицерия, поставен до остъклената стена.

— Не мисля, че е оставил много пари. Той харчеше без задръжки. Но има кола и бижута.

Джорджа забеляза, че завещанието е заверено при нотариуса едва преди четири дни и потрепери.

— Алън трябва да е обмислял самоубийство, инак нямаше да завери завещанието.

Пепър сви рамене.

— Сигурно.

— Но вие не съзряхте ли опасността? Не видяхте ли, че е изпаднал в беда?

— Вече ви казах, че от два месеца Алън се държеше странно.

— Да, но през последните няколко дни трябва да е имало видима промяна, нещо различно от предишната странност. Не се ли запитахте за това, когато Алън ви каза, че е написал завещание? Нямаше ли в държанието му нещо, което да ви притесни?

Пепър нетърпеливо стана.

— Не съм психолог, скъпа. Нещата му са в спалнята. Ако искате да дадете дрехите му на благотворителни организации, ще им се обадя. Но може да вземете личните му вещи. Ще ви покажа къде са.

На Джорджа й се догади от моралното падение, до което бе стигнал Алън, но изпита и угризения заради смъртта му. Можеше ли да направи нещо, за да го спаси? Оставяйки всичко на Марси и определяйки Джорджа за изпълнител на завещанието му, в последните си дни той, изглежда, бе изпитвал нужда от тях и макар да беше жалък и недостатъчен, жестът му я трогна. Тя се опита да си спомни как бе прозвучал гласът му преди Коледа, когато за последен път говори с него. Спомни си само студенина, арогантност и егоизъм, но вероятно имаше други, по-трудно доловими нюанси, които би трябвало да чуе — безпокойство, обърканост, самота и страх.

Размишлявайки върху всички тези неща, Джорджа тръгна след Пепър и влезе в спалнята. Никак не й беше приятно да рови из вещите на Алън, но трябваше да изпълни това задължение.

Проститутката бутна вратата и спря на прага.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че проклетите ченгета не са почистили.

Преди да осъзнае, че там е банята, където Алън се бе самоубил, Джорджа погледна през открехнатата врата. Всичко беше изпръскано с кръв. На стената зад тоалетната имаше петна, засъхнали в зловещи очертания, сякаш душевното състояние на Алън и смисълът на смъртта му трябваше да бъдат разчетени от някой проницателен психолог.

— Прострелял се е два пъти — каза Пепър, описвайки подробности, които Джорджа не искаше да чува. — Първо в пениса. Странно, нали? Сетне е пъхнал дулото в устата си и отново е натиснал спусъка.

Джорджа долови стипчивия мирис на кръв.

— Проклетите ченгета трябваше да изчистят поне най-големите петна — заяви Пепър, сякаш полицаите трябваше да бъдат въоръжени не само с пистолети, но и с четки и сапун. — Чистачката ще дойде чак в понеделник. И няма да иска да се занимава с тази гадост.

Джорджа отстъпи назад.

— Хей — рече Пепър. — Добре ли сте?

На Джорджа й се догади. Тя стисна зъби, излезе в коридора и се облегна на една от вратите.

— Да не би още да ви пука за него, скъпа? — попита Пепър.

— Не — тихо отговори Джорджа.

Проститутката се приближи до нея и сложи ръка на рамото й, за да я утеши.

— И още как. Господи, много съжалявам. — Пепър излъчваше лицемерно съчувствие и Джорджа се запита дали тази жена е способна да изпитва истински чувства, които да не се коренят в лични интереси. — Казахте, че вече не го обичате. Но трябваше да се досетя, че не е така.

Джорджа изпита желание да изкрещи: „Тъпа кучко, не го обичам, но той все пак е човешко същество, за Бога. Как може да си толкова безчувствена? Какво ти има? Липсва ли ти нещо?“

— Добре съм. Всичко е наред. Къде са нещата му? Искам да ги прегледам и да се махна оттук.

Пепър я заведе в спалнята.

— Най-долното чекмедже на шкафа, лявата страна на гардероба и половината дрешник бяха негови. Ще ви помогна — каза Пепър и издърпа чекмеджето.

За Джорджа стаята изведнъж стана странна и нереална като сън. Сърцето й започна да бие като обезумяло. Тръгна към първото от трите неща, които я изпълниха със страх. Книги. На нощното шкафче имаше пет-шест книги. Джорджа видя думата „луна“ на кориците на две от тях. Тя ги разгледа с треперещи ръце и установи, че всичките бяха на същата тема.

— Какво има? — попита Пепър.

Джорджа се приближи до тоалетката, където имаше глобус с размерите на баскетболна топка. От него се подаваше кабел. Джорджа щракна електрическия ключ и глобусът светна. Но това не беше земното кълбо, а луната с всичките й геологични характеристики — кратери, хребети и равнини с имената им.

Третото нещо, което я уплаши, беше телескопът пред прозореца. Уредът с нищо не се различаваше от останалите любителски телескопи, но на Джорджа й се стори зловещ, опасен и дори предизвикващ необясними асоциации.

— Това са нещата на Алън — каза Пепър.

— Откога е започнал да се интересува от астрономия?

— През последните два месеца.

Приликите между състоянието на Алън и Марси разтревожиха Джорджа. Необяснимият страх на Марси от лекари. Ненаситният сексуален глад на Алън. Това бяха различни психични проблеми, но имаха еднакъв елемент на обсебеност. Марси явно бе излекувана от фобията си. Но на Алън не му бе провървяло. Нямаше кой да му помогне и той явно бе паднал духом и се бе прострелял в гениталиите, които бяха започнали да го контролират, а после в главата. Джорджа потрепери. Съвпадението, че баща и дъщеря бяха сразени едновременно от психични проблеми, беше твърде странно, за да е случайно. Но още по-странна беше другата им обсебеност — интересът към луната. Алън не бе виждал Марси от шест месеца, а последният им разговор по телефона беше през септември — седмици, преди луната да го заинтригува. Те не поддържаха връзка, чрез която интересът да се предаде от единия на другия. Влечението явно бе възникнало спонтанно във всеки от тях.

Джорджа си спомни обезпокоения от луната сън на Марси и попита:

— Знаете ли дали Алън е сънувал нещо необикновено? Например луната?

— Да. Той сънуваше луната, но когато се събудеше, не си спомняше подробности. Мисля, че сънищата започнаха… в края на октомври. Защо? Какво има?

— Сънищата… Кошмари ли бяха?

Пепър поклати глава.

— Не съвсем. Чувах го да говори насън. Понякога сякаш беше уплашен, но много пъти се усмихваше.

Кръвта на Джорджа се смрази. Тя се обърна и погледна светещия глобус. „Какво става, по дяволите? — запита се Джорджа. — Един и същ сън? Как е възможно? Защо?“

— Добре ли сте? — попита Пепър.

Нещо бе подтикнало Алън към самоубийството.

А какво би могло да се случи с Марси?

8.
Събота, единайсети януари

Бостън, Масачузетс

Погребението на Пабло Джаксън се състоя в единайсет часа в събота сутринта на единайсети януари в параклиса на гробището. Съдебният лекар и полицейският патолог работиха по трупа до четвъртък, затова между убийството и погребението минаха пет дни.

След като бе произнесено и последното надгробно слово, опечалените се събраха около гроба, където чакаше ковчегът. Снегът около парцела на Пабло беше разчистен, но пространството не беше достатъчно. Наоколо стояха десетки хора, някои затънали до коленете в снега. Други бяха останали на пътеките, които кръстосваха мемориалния парк, и наблюдаваха от разстояние. Триста души бяха дошли да изкажат последната си почит на възрастния илюзионист. Имаше богати и бедни, известни и неизвестни.

Джинджър Вайс и Рита Ханаби стояха в първия кръг около гроба. От понеделник Джинджър нямаше апетит и спеше съвсем малко. Беше бледа, нервна и много уморена.

Рита и Джордж не искаха Джинджър да ходи на погребението. Безпокояха се, че такова мъчително емоционално преживяване ще предизвика пристъп на пориомания. Но полицаите я окуражиха, надявайки се, че на погребението тя може да види убиеца на Пабло. Джинджър скри истината от ченгетата и ги подведе да мислят, че убиецът е обикновен крадец. Но тя знаеше, че онзи мъж не е крадец и няма да рискува да го арестуват, като отиде на гробището.

Джинджър плака по време на прощалните слова и когато стигна до гроба, мъката й беше досущ менгеме, което притиска сърцето й. Но тя не загуби самообладание, защото бе твърдо решила да не превръща в цирк този тържествен случай и с достойнство да отдаде последната си почит.

Освен това Джинджър бе отишла на гробището и с друга цел, която не можеше да бъде осъществена, ако получеше пристъп на пориомания или претърпеше емоционален срив. Беше сигурна, че Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати и бивш директор на ЦРУ, ще присъства на погребението на стария си приятел. Джинджър изгаряше от желание да говори с него. Пабло се бе обърнал за съвет именно към Александър. И Кристофсън им каза за „блокажа Азраел“. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, макар че се боеше от отговора.

Джинджър го видя в параклиса. Познаваше го от времето, когато Кристофсън беше известна публична личност и го показваха по телевизията, а снимките му бяха във вестниците и списанията. Александър имаше поразителна фигура — висок, слаб и строен. Нямаше начин да не го забележиш. Двамата стояха един срещу друг. Ковчегът беше между тях. Кристофсън я погледна няколко пъти, но явно не разбра коя е.

Свещеникът каза последна кратка молитва. После някои от опечалените си размениха поздрави и се разделиха на малки групи, за да разговарят. Други, сред които Кристофсън, тръгнаха към паркинга.

— Трябва да говоря с онзи човек — обърна се Джинджър към Рита. — Ей сега ще се върна.

Сепната, Рита извика след нея, но Джинджър не спря, нито обясни нещо повече. Тя настигна Кристофсън под огромен дъб със заскрежени клони и извика името му. Той се обърна. Проницателните му сиви очи се разшириха, когато Джинджър се представи.

— Не мога да ви помогна — заяви Кристофсън и продължи да върви.

— Моля ви — рече Джинджър и го хвана за ръката. — Ако ме обвинявате за онова, което се случи с Пабло…

— Защо ви интересува какво мисля, докторе?

— Почакайте. Моля ви, за Бога.

Кристофсън огледа бавно разпръскващата се тълпа. Явно се опасяваше, че някои опасни хора може да го видят с нея. И да предположат, че й помага, както бе направил Пабло. Главата му леко потрепери и Джинджър помисли, че това е признак на нервност. После обаче осъзна, че лекото треперене се дължи на болестта Паркинсон.

— Доктор Вайс, ако търсите някаква форма на опрощение, ще ви я кажа. Пабло съзнаваше какъв е рискът и го пое. Той сам решаваше съдбата си.

— Съзнавал е риска? Точно това исках да знам.

Кристофсън се изненада.

— Предупредих го.

— За какво?

— Не знам. Но като се имат предвид огромните усилия, които той положи, за да възстанови паметта ви, трябва да сте видели нещо изключително важно. Предупредих Пабло, че онези, които са промили мозъка ви, не са аматьори. И ако разберат, че двамата се опитвате да проникнете през „блокажа Азраел“, те може да убият и вас. — Той се втренчи в нея, после въздъхна. — Пабло ви е казал за този разговор с мен, нали?

— Разказа ми всичко, освен за предупреждението ви. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Не спомена нито дума за това.

Кристофсън извади ръката си от джоба и окуражително стисна рамото й.

— Докторе, сега, когато ми го казахте, не мога да ви обвиня за нищо.

— Но аз се обвинявам.

— Не, не трябва да се обвинявате. — Той отново се огледа, за да види дали не ги наблюдават, после разкопча палтото си, бръкна във вътрешния джоб, извади носна кърпа и я даде на Джинджър. — Моля ви, престанете да се самонаказвате. Нашият приятел имаше пълноценен и щастлив живот, докторе. Смъртта му беше насилствена, но е станало относително бързо и не се е мъчил дълго. И това е благословия.

Джинджър избърса очи със синята копринена кърпа и рече:

— Той беше много мил човек.

— Да — съгласи се Кристофсън. — И започвам да разбирам защо е поел риска да ви помогне. Пабло каза, че сте много симпатична. Сега виждам, че както обикновено, преценката му е вярна.

— Благодаря. А сега? Какво да правя?

— Не мога да ви помогна — побърза да каже Кристофсън. — Почти от десет години не работя в разузнаването и вече нямам връзки там. Нямам представа кой е блокирал паметта ви, нито защо.

— Не желая да ми помагате. Няма повече да рискувам живота на невинни хора. Но си мислех дали нямате някаква идея как бих могла да си помогна сама.

— Отидете в полицията. Работата им е да помагат на хората.

Джинджър поклати глава.

— Не. Полицаите работят много бавно. Повечето са претоварени, а останалите са само бюрократи в униформи. Проблемът ми е спешен и не търпи отлагане. Не мога да ги чакам да го решат. Освен това не им вярвам. Изведнъж загубих доверие във властите. Когато заведох полицаите в дома на Пабло, записите на сеансите ни бяха изчезнали, затова не споменах за тях. Уплаших се. Не казах на ченгетата и за пристъпите ми на пориомания, нито как Пабло ми е помагал. Казах им само, че сме приятели, отбила съм се да обядваме заедно и съм се натъкнала на убиеца. Подведох ги да мислят, че става дума за обикновен обир. Обзела ме е истинска параноя. Не им вярвам. Затова не може да става и дума да търся помощ от тях.

— Тогава намерете някой друг, който да ви хипнотизира…

— Не. Няма да рискувам живота на повече невинни хора.

— Разбирам. Но това са единствените ми идеи. Съжалявам.

— Не е необходимо.

Кристофсън понечи да тръгне, сетне се поколеба и въздъхна.

— Докторе, искам да ме разберете правилно. Служих във войната и се отличих. После бях добър посланик. Като директор на ЦРУ и като сенатор, взех множество трудни решения, някои от които изложиха на опасност живота ми. Никога не съм отстъпвал пред риска. Но вече съм възрастен. На седемдесет и шест години съм, но се чувствам по-стар. Болен съм от Паркинсон. Имам слабо сърце. Високо кръвно налягане. Много обичам съпругата си и ако с мен се случи нещо, тя ще остане сама. И не знам дали ще може да го понесе.

— Моля ви, не е необходимо да търсите извинения.

Джинджър осъзна колко бяха разменили ролите си. В началото той й предлагаше насърчение и опрощение, а сега тя му връщаше услугата. Баща й Джейкъб често казваше, че способността да изпитваш състрадание е най-голямата човешка добродетел и между даването и получаването на състрадание съществува неразривна връзка. Джинджър си спомни думите на Джейкъб, защото, позволявайки на Александър Кристофсън да уталожи чувството й за вина, тя почувства тази връзка.

Той явно също я почувства, защото макар да не спомена подробности, обясненията му станаха по-сърдечни и предложени с не толкова самозащитен и конспиративен тон.

— Откровено казано, докторе, нежеланието ми да се намеся в този проблем е не толкова защото мисля, че животът е безкрайно ценен, а защото все повече се страхувам от смъртта. — Докато говореше, Кристофсън бръкна във вътрешния си джоб, извади тефтерче и писалка и написа нещо. — В живота си съм правил някои неща, с които не се гордея. Вярно е, че повечето от онези грехове бяха извършени в името на дълга. Правителството и шпионажът са необходими, но и двете са мръсен бизнес. В онези дни не вярвах нито в Бога, нито в отвъдния живот. Но сега се питам… И понякога се плаша. Страхувам се от онова, което ме чака след смъртта. Ето защо искам да живея колкото е възможно по-дълго, доктор Вайс. Затова на стари години станах страхливец.

Той откъсна листчето от тефтерчето и й го даде. Джинджър осъзна, че преди да извади тефтерчето и писалката, Кристофсън се бе обърнал с гръб към останалите опечалени, за да не го видят какво прави.

— Давам ви номера на антикварен магазин в Гринич, Кънектикът. Собственикът е брат ми Филип. Не трябва да ми се обаждате лично, защото може да са ни видели, а и телефонът ми вероятно се подслушва. Няма да рискувам да се свързвам с вас, доктор Вайс, и няма да правя проучвания по проблема ви. Но имам дългогодишен опит в тази област, който един ден може да ви помогне. Възможно е да се сблъскате с нещо, с което не можете да се справите или не разбирате и аз може да съм в състояние да ви дам съвет. Обадете се на Филип и му кажете номера си. Той незабавно ще ме потърси вкъщи и ще използва предварително уговорена парола. И тогава ще се свържа с вас от уличен автомат, колкото е възможно по-скоро. Мога да ви помогна само с опита си, доктор Вайс.

— Това е повече от достатъчно. Не сте длъжен да ми помагате.

— Желая ви успех.

Кристофсън рязко се обърна и тръгна. Джинджър се върна при гроба на Пабло, където стоеше само Рита.

— За какво беше всичко това?

— После ще ти кажа — отговори Джинджър, наведе се, взе една роза от купчината цветя на земята и я хвърли върху ковчега на Пабло. — Нека сънят му бъде кратък път от този свят до нещо по-добро.

Елко Каунти, Невада

В четвъртък доктор Фонтлейн остана доволен, че Ърни Блок се е излекувал от никтофобията.

— Ти си най-бързо излекувалият се пациент, когото познавам. Вие, морските пехотинци, сте по-корави от обикновените простосмъртни.

В събота, единайсети януари, след като прекараха само четири седмици в Милуоки, Ърни и Фей се прибраха вкъщи. Те пътуваха със самолет до Рино, после с друг полет до Елко и пристигнаха в единайсет и трийсет сутринта.

На летището ги посрещна Санди Сарвър. Отначало Ърни не я позна. Лицето й вече не беше бледо, а раменете не бяха прегърбени. За пръв път, откакто той я познаваше, Санди си бе сложила лек грим — сенки на очите и червило. Ноктите й вече не бяха изгризани, а косите й блестяха. Беше напълняла четири-пет килограма и изглеждаше много по-млада.

Тя се изчерви, когато Ърни и Фей й направиха комплимент за външността й и се престори, че промените са незначителни, но явно остана доволна от похвалите, одобрението и радостта им.

Санди се бе променила и в други отношения. Обикновено беше мълчалива и стеснителна, но сега, докато вървяха към червения й пикап, тя зададе множество въпроси за Луси, Франк и внуците. Не попита Ърни за фобията му, защото не знаеше за това. Ърни и Фей пазеха в тайна състоянието му и бяха обяснили продължителността на посещението си в Уисконсин, като казаха, че искат да прекарат повече време с внуците си. Докато караше към мотела, Санди непрекъснато говореше, разказвайки им за Коледа и за работата в грила.

Шофирането й също изненада Ърни. Той знаеше, че тя изпитва отвращение към превозните средства. Но сега караше бързо и умело, както никога дотогава.

И Фей забеляза промяната в нея, защото многозначително поглеждаше Ърни, когато Санди извършваше плавни и дръзки маневри.

И после се случи нещо странно.

На около километър и половина от мотела интересът на Ърни към метаморфозата в Санди внезапно отстъпи място на загадъчното чувство, което за пръв път бе изпитал на десети декември, когато се връщаше от Елко с новите лампи — усещането, че определена ивица земя на юг от магистралата, го зове. Чувството, че там му се е случило нещо необикновено. Както и преди, усещането беше абсурдно и завладяващо и се характеризираше с необяснимото влечение към харизматично място в сън.

Това беше обезпокоително, защото Ърни предполагаше, че особеният магнетизъм на онова място се дължи на психическото разстройство, предизвикало страха му от мрака. Никтофобията му беше излекувана и той очакваше, че всички симптоми на това временно психично неразположение ще изчезнат заедно със страха му от нощта. Ето защо, влечението му към онази ивица земя беше лош знак. Ърни не искаше да мисли какво би могло да означава това за трайността на лечението му.

Фей разказваше за Коледа с внуците си, а Санди се смееше, но за Ърни смехът и разговорът избледняха. Докато се приближаваха към мястото, което го привличаше, той присви очи и, обзет от чувство за предстоящо прозрение, се вторачи в земята навън. Струваше му се, че ще се случи нещо от епохално значение и това го изпълни със страхопочитание.

После, докато минаваха покрай примамливото място, Ърни осъзна, че се движат по-бавно. Санди бе намалила скоростта наполовина. В същия миг пикапът отново се стрелна напред. Ърни погледна Санди, но не разбра дали и тя е била временно омагьосана от същото място. Но му се стори, че изражението й е странно и озадачено. Той се вторачи в нея, питайки се дали Санди споделя загадъчния му и необясним интерес към онази обикновена на вид ивица земя.

— Хубаво е да си вкъщи — каза Фей, когато Санди включи десния мигач и насочи пикапа към отклонението от магистралата.

Ърни наблюдаваше Санди и търсеше някакъв знак, че бе намалила скоростта като реакция към същия странен зов, който той почувства, но не видя и следа от страхопочитанието, зародило се в него. Тя се усмихваше. Сигурно бе сгрешил и Санди бе карала по-бавно поради някаква друга причина.

Кръвта му се бе смразила и докато пътуваха надолу по склона към мотела, дланите му се изпотиха.

Ърни погледна часовника си. Но не защото искаше да знае колко е часът, а колко остава до залез слънце. Около пет часа.

Ами ако не се страхуваше от мрака изобщо, а от определен мрак? Вероятно бе преодолял бързо фобията си в Милуоки, защото там изпитваше съвсем лека боязън от нощта. Може би се страхуваше само от мрака в равнините на Невада. Възможно ли бе фобията му да е локализирана и фокусирана в едно място?

Разбира се, че не. Но въпреки това той погледна часовника си.

Санди спря пред мотела и когато слязоха от пикапа, прегърна и двамата.

— Радвам се, че се върнахте. Липсвахте ми. А сега трябва да отида да помогна на Нед да приготви обяда — каза тя и тръгна към грила.

— Какво мислиш, че е станало с нея? — попита Фей.

— Нямам представа — отговори Ърни.

— Отначало помислих, че е забременяла. Но сега не смятам така. Ако беше бременна и се радваше, Санди щеше да ни каже. Щеше да изгаря от нетърпение да сподели новината. Мисля, че е нещо… друго.

Ърни извади от пикапа два от четирите куфара и докато ги слагаше на земята, крадешком погледна часовника си. Мракът се бе приближил с пет минути.

— Е, каквато и да е причината, радвам се за Санди — въздъхна Фей.

— И аз.

— Само това ли ще кажеш? Знам, че се безпокоиш за нея както за дъщеря ни Луси. Наблюдавах те, когато видя Санди на летището. Сърцето ти щеше да се разтопи.

Той се засмя, макар че стомахът му се бе свил от напрежение. Фей винаги го караше да се смее, точно когато Ърни се нуждаеше от това. Когато влезеха вкъщи, той щеше да я прегърне, да я целуне и да я занесе в спалнята на горния етаж. Нищо друго нямаше да прогони страха му. Времето, прекарано с Фей, беше най-доброто лекарство.

Тя остави двата по-леки куфара пред вратата на рецепцията и извади ключовете от чантата си.

Когато бе станало ясно, че по всяка вероятност Ърни ще се оправи бързо и няма да се наложи да стоят няколко месеца в Милуоки, Фей реши да не се връща в Елко, за да търси управител на мотела. Затова го затвориха и сега трябваше да включат отоплението и да почистят.

„Имаме много работа, но… ще има достатъчно време за един хоризонтален танц“ — помисли Ърни и се ухили.

Фей беше с гръб към него и за щастие не видя как Ърни трепна и изненадано подскочи, когато внезапно облак засенчи слънцето. Интензивността на светлината намаля с повече от двайсет процента. Но това беше достатъчно, за да стресне и изнерви Ърни.

Той отново погледна часовника си и отправи взор на изток, откъдето щеше да настъпи нощта.

„Нищо ми няма — помисли си Ърни. — Излекуван съм.“

По пътя от Рино за Елко Каунти

След паранормалното явление във вторник в къщата на Зебедая Ломак, когато бе заобиколен от безброй хартиени, въртящи се луни, Доминик Корвези прекара няколко дни в Рино. По време на предишното си пътуване от Портланд до Маунтинвю той бе останал там, за да направи проучване за няколко разказа за хазарта. Пресъздавайки пътуването, Доминик стоя в Рино в сряда, четвъртък и петък.

Обикаляше казината и наблюдаваше посетителите. Имаше млади двойки, пенсионери, красиви млади жени, жени на средна възраст с ластични панталони и широки пуловери, каубои с обрулени от вятъра лица, богаташи с подпухнали лица, секретарки, шофьори на камиони, директори, лекари, бивши затворници, ченгета, които не бяха на смяна, крадци, мечтатели и хора, желаещи да избягат от действителността от всички социални прослойки, обединени от надеждата и от вълнението на организираните игри на шанса — най-приобщаващата индустрия на света.

Както и по време на предишното си посещение, Доминик игра само за да се вмести в пейзажа и с основната цел да наблюдава. След бурята на хартиените луни той имаше причина да смята, че Рино е мястото, където животът му се е променил необратимо и където ще намери ключа за пленените си спомени. Хората около него се смееха, бъбреха, оплакваха се от лошия си късмет и викаха, насърчавайки търкалящите се зарове, но Доминик запази спокойствие, за да може да съзре някаква следа към забравените събития в миналото.

Но не откри нищо.

Всяка нощ се обаждаше на Паркър Фейн с надеждата, че неизвестният кореспондент е изпратил още съобщения.

Но послания нямаше.

Всяка нощ, преди да дойде сънят, Доминик се опитваше да проумее невероятния танц на хартиените луни и да намери обяснение за червените кръгове на дланите си, които бяха избледнели, докато коленичеше сред купчините снимки на небесното светило в хола на Ломак. Но прозрението не го осеняваше.

С всеки изминал ден желанието му да глътне валиум и флуразепам намаляваше, но кошмарите се влошаваха и всяка нощ ожесточено се мъчеше да се освободи от въжето, с което се завързваше за леглото.

До събота Доминик още вярваше, че отговорът за нощния му страх и сомнамбулизма се крие в Рино. Но накрая реши, че не бива да променя плановете си и трябва да продължи към Маунтинвю. Ако не го осенеше прозрението, Доминик щеше да се върне в Рино.

В събота, единайсети януари, той пое на североизток по дивата пустош на Невада.

Огромните ненаселени пространства не се бяха променили вероятно от хиляди години. Доминик караше през безплодните равнини, обрасли с храсти хълмове и недружелюбния, но красив праисторически свят от високи треви, пясък, алкални низини, пресъхнали езера, втвърдена лава и далечни планини. Скалистите възвишения тук-там бяха обагрени в охра, кехлибарено, жълто-кафяво и сиво. На север имаше повече потоци, плодородни долини, буйни треви и дървета, макар и не в изобилие. Достатъчното количество вода означаваше населени общности и земеделие, но дори в гостоприемните долини селищата бяха малки и нецивилизовани.

Както винаги, Доминик се почувства незначителен в обширния Див Запад. Но този път пейзажът предизвика нови чувства в него — усещане за загадъчност и обезпокоително чувство за неограничени и странни вероятности. Пътувайки сам в тази необятна пустош, му беше лесно да повярва, че там му се е случило нещо страшно.

В три без петнайсет следобед спря да налее бензин и да изяде един сандвич в Уинемака — град само с пет хиляди жители, но в същото време най-големият в окръг от двайсет и пет хиляди квадратни километра. Сетне отново пое на изток по междущатска магистрала 80. Теренът постепенно започна да става стръмен. На хоризонта се появиха още планини, туфи трева и хубави, тучни ливади, макар че пустинята съвсем не отстъпваше.

По залез слънце Доминик излезе от магистралата, спря пред мотел „Спокойствие“, слезе от колата и се изненада от студения вятър. След като бе пътувал толкова дълго през пустинята, той беше психически подготвен за жега, макар да знаеше, че във високите равнини е зима. Извади от колата подплатено с вълна велурено яке и го облече. Сетне тръгна към мотела и… изведнъж спря, осенен от прозрение.

Това беше мястото.

Доминик нямаше представа защо е толкова сигурен, но беше убеден, че е така.

Там се бе случило нещо странно.

Той бе спрял в мотел „Спокойствие“ в петък вечерта на шести юли по миналото лято. Уединеността и величествената панорама му се видяха привлекателни и вдъхновяващи и Доминик реши да остане няколко дни, да се запознае с природата и да обмисли някои идеи за разкази, подхождащи на обстановката. Той потегли към Маунтинвю, Юта, във вторник, десети юли.

Доминик бавно огледа пейзажа на светлината на залязващото слънце, надявайки се да събуди някакви спомени. Докато гледаше, постепенно се убеди, че случилото се с него там е по-важно от всичко останало, което щеше да преживее до края на земния си път.

Грилът беше с огромни прозорци и сини неонови светлини и се намираше в западния край на комплекса, отделен от мотела и заобиколен от голям паркинг за камиони. По цялата дължина на едноетажния бял мотел имаше покрит коридор. Алуминиевата му стряха блестеше в здрача. Западното крило имаше десет стаи с лъскави зелени врати и беше отделено от източното с двуетажна секция, където се намираха рецепцията и жилището на собствениците. Доминик видя потъмнялото на изток небе, магистралата и огромната, ненаселена пустош на юг. На запад се простираха още равнини и планини. Небето там бе обагрено в тъмночервено от лъчите на залязващото слънце.

Страхът на Доминик се засилваше с всяка изминала минута. Отново погледна към грил „Спокойствие“ и като насън тръгна натам. Когато стигна до вратата, сърцето му биеше като обезумяло. Доминик изпита непреодолимо желание да избяга.

Той се съвзе, отвори вратата и влезе.

Заведението беше чисто, добре осветено, уютно и топло. Във въздуха се носеха приятни ухания — на пържени картофи, лук, хамбургери и шунка.

Като насън и със свито от страх сърце, Доминик се приближи до една свободна маса. В средата бяха сложени бутилка кетчуп, тубичка горчица, захарница, солница и пиперница. Доминик взе солницата.

Отначало не разбра защо направи това, но после си спомни, че седя на същата маса по миналото лято през първата си вечер в мотел „Спокойствие“. Доминик бе разсипал малко сол и инстинктивно я хвърли през рамо, в лицето на една млада жена, която вървеше по пътеката между масите.

Почувства, че инцидентът е важен, но нямаше представа защо. Дали заради жената? Но коя беше тя? Непозната. Как изглеждаше? Доминик се опита да си спомни лицето й, но не можа.

Сърцето му започна да бие като обезумяло. Имаше чувството, че е пред прага на невероятно разкритие.

Доминик се опита да си спомни други подробности, но не можа.

Остави солницата и още движейки се като насън и треперещ от неясно безпокойство, се приближи до прозорците. Ъгловото сепаре беше свободно, но Доминик беше сигурен, че в онази вечер младата жена, върху която хвърли солта, бе седнала там.

— Какво обичате?

Той осъзна, че до него стои сервитьорка с жълт пуловер и му говори, но остана парализиран от мъчителното прозрение за някакъв ужасен спомен, който още беше мъгляв, но се оформяше в съзнанието му. Жената, чието лице не можеше да си спомни, бе седяла в това сепаре. Тя беше много красива на оранжевата светлина на залеза.

— Господине? Нещо не е ли наред?

Младата жена си бе поръчала вечеря, слънцето бе залязло, нощта бе настъпила и… Не!

Споменът изплува от дълбините на подсъзнанието му и едва не нахлу в съзнанието, но в последния момент Доминик изпадна в паника и се отдръпна, сякаш видя ужасното лице на чудовищен, зъл левиатан, което се навежда към него. Изведнъж Доминик се отказа да си спомни. Той извика, обърна се и препъвайки се, побягна. Съзнаваше, че хората го гледат, но му беше все едно. Единственото му желание беше да излезе оттам. Доминик блъсна вратата, отвори я и хукна навън.

Той се страхуваше. Боеше се от миналото и от бъдещето. Но най-много се страхуваше, защото не знаеше защо се страхува.

Чикаго, Илинойс

Брендън Кронин запази новината за след вечеря, когато отец Висажик щеше да бъде в най-доброто си настроение за деня. Брендън, Стефан и отец Джерано се нахраниха до насита — двойна порция картофи, фасул, шунка, домашно приготвен хляб и накрая — бренди.

Брендън бе възвърнал апетита, но не и вярата си. След като вярата му в Бога рухна, той бе обзет от чувство за ужас, празнота и отчаяние, което обаче постепенно започна да отслабва. Брендън съзнаваше, че един ден може да води пълноценен живот, който да няма нищо общо с църквата. За него никое преходно удоволствие не беше по-примамливо от духовната радост на литургията и сега самата мисъл за светски живот беше революционно развитие.

Вероятно отчаянието му бе намаляло, защото от Коледа насам той бе изминал дългия път от атеизма до агностицизма. Събитията напоследък сякаш бяха заговорничили, за да го накарат да се замисли за съществуването на Висша Сила, макар и не задължително Господ, която управлява природата.

След вечерята отец Джерано се качи в стаята си, за да прекара един-два часа с най-новия роман на Джеймс Блейлок, фантастът, който и Брендън харесваше, но чиито колоритни разкази за странни същества и хора бяха твърде фантастични за твърдоглав реалист като отец Висажик.

— Той пише добре, но когато прочета някой от разказите му, оставам със странното чувство, че нищо не е такова, каквото изглежда. А това чувство не ми се нрави — каза Стефан.

— Може би наистина нищо не е такова, каквото изглежда — рече Брендън.

Стефан поклати глава и белите му коси придобиха стоманеносив оттенък от светлината.

— Не. Когато чета за удоволствие, предпочитам сюжетът да е свързан с реалността.

Брендън се засмя.

— Ако има задгробен живот и те намеря там, ще се опитам да ти уредя среща с Уолт Дисни. Бих искал да видя как ще го убедиш, че е трябвало да прекара времето си, като прави анимационни филми по романите на Достоевски, а не за приключенията на Мики Маус.

Отец Висажик също се засмя, наля бренди в чашите и двамата се настаниха в креслата.

Брендън реши, че моментът е подходящ да съобщи новината.

— Ако нямаш нищо против, смятам да замина за известно време, отче. Бих искал да тръгна в понеделник, ако е възможно. Трябва да отида в Невада.

— Невада? Но защо в Невада?

— Там ме повикаха снощи. В съня си видях ослепително ярка светлина и изведнъж разбрах къде се намирам. В Елко Каунти, Невада. И осъзнах, че трябва да се върна там, за да намеря обяснение за излекуването на Емелийн и възкръсването на Уинтън.

— Да се върнеш? Бил ли си там?

— Да. По миналото лято. Преди да дойда в „Сейнт Бернадет“.

След като напусна поста си при монсиньор Орбела в Рим, Брендън замина със самолет за Сан Франциско, за да изпълни една последна задача, възложена от наставника му във Ватикана, и стоя две седмици при епископ Джон Сантефиоре, стар приятел на Орбела. Епископът пишеше книга за историята на избирането на папите и Брендън му донесе материали от Рим. Работата му беше да отговори на всички въпроси, свързани с документите. Джон Сантефиоре беше очарователен и интелигентен човек и дните с него минаха неусетно.

След като свърши работата си, Брендън имаше на разположение две свободни седмици, преди да се представи на висшите сановници в Чикаго, където щеше да бъде назначен като помощник в някоя енория в епархията. Той прекара няколко дни в Кармел, на полуостров Монтерей. После реши да разгледа страната и потегли на дълго пътуване с кола в източна посока.

Отец Висажик се наведе към него.

— Спомням си, че ходи при епископ Сантефиоре. Но съм забравил, че дойде с кола оттам. Минал си през Елко Каунти, така ли?

— Нощувах в мотел в дивата пустош. Казваше се „Спокойствие“. Спрях за една нощ, но беше толкова красиво и спокойно, че останах няколко дни. И сега трябва да се върна там.

— Но защо? Какво ти се случи в мотела?

Брендън сви рамене.

— Нищо. Почивах си. Дремех. Прочетох няколко книги. Гледах телевизия. Образът там е хубав, защото имат сателитна антена на покрива.

Отец Висажик наклони глава на една страна.

— Какво има? Гласът ти стана… странен. Монотонен… Сякаш повтаряше нещо, което си научил наизуст.

— Само ти разказвах как прекарах времето си там.

— Но щом не ти се е случило нищо особено, защо мястото е толкова специално? Какво ще стане, когато пак отидеш там?

— Не съм сигурен, но ще бъде нещо… невероятно.

— Господ ли те вика? — попита Стефан, показвайки неудовлетвореността си от сдържаността на помощника си.

— Едва ли. Но е възможно. Отче, искам разрешението ти да отида там. Но дори да не ме благословиш, пак ще отида.

Отец Висажик отпи по-голяма глътка бренди от обичайно.

— Мисля, че трябва да отидеш, но не и сам.

Брендън се изненада.

— Искаш да дойдеш с мен?

— Не. Аз трябва да се грижа за „Сейнт Бернадет“. Но ми се иска да те придружава квалифициран свидетел — свещеник, запознат с тези неща, който може да потвърди чудото…

— Имаш предвид духовно лице, което има разрешение от епископа да разследва всяко истерично съобщение за плачещи икони, кървящи разпятия и всякакви божествени явления?

Стефан кимна.

— Точно така. Някой, запознат с процеса на удостоверяване на истинността. Имам предвид монсиньор Джани от отдела за връзки с обществеността в епархията. Той има богат опит.

Брендън не искаше да разочарова пастора, но бе твърдо решен да действа сам.

— Тук не става дума за Божие посещение, затова монсиньор Джани не е необходим. В случая източникът не е религиозен.

— Кой е казал, че Господ не е деликатен? — попита отец Висажик. Усмивката му показваше, че очаква да спечели спора.

— Тези неща може да са психични явления.

— Ами! Глупости. Психичните явления са жалки обяснения на невярващи, които са видели Божията ръка в действие. Изследвай задълбочено случилото се, Брендън, отвори сърцето си за значението му и ще прозреш истината. Господ те вика да се върнеш в лоното Му. И мисля, че всичко това води към Божие посещение.

— Но ако е така, защо не стане тук? Защо е необходимо да ходя чак в Невада?

— Вероятно това е изпитание дали ще се вслушаш в Божията воля и дали имаш желание отново да повярваш. Ако стремежът ти е достатъчно силен, ти ще нарушиш покоя си, като предприемеш това дълго пътуване и като награда ще видиш нещо, което отново ще те накара да повярваш в Бога.

— Но защо Невада, а не например Флорида, Тексас или Истанбул?

— Само Господ знае.

— Но защо Господ ще полага толкова много усилия, за да покори отново сърцето на един загубил вярата си свещеник?

— За Него, който е сътворил земята и звездите, това е нищо. И едно сърце е важно за Него колкото милион сърца.

— Тогава защо преди всичко Господ допусна да загубя вярата си?

— Може би загубването и възвръщането на вярата е процес на закаляване. Може да си подложен на това изпитание, защото Господ иска да станеш по-силен.

Брендън се усмихна и възхитено поклати глава.

— За всичко имаш готов отговор, отче.

Стефан самодоволно се облегна назад.

Брендън знаеше за репутацията на отец Висажик като спасител на объркани свещеници и много добре съзнаваше, че пасторът няма да се откаже лесно. Но Кронин бе твърдо решил да отиде сам в Невада.

Стефан го наблюдаваше с видима обич и желязна решителност и нетърпеливо чакаше друг аргумент, който светкавично да обори.

Брендън въздъхна. Вечерта щеше да бъде дълга.

Елко Каунти, Невада

Уплашен и объркан, Доминик Корвези избяга от грил „Спокойствие“ и отиде в рецепцията на мотела. Там попадна на семейна разпра, но бързо разбра, че става дума за нещо по-странно.

В средата на стаята стоеше мъж с жълто-кафяв панталон и кафяв пуловер. Беше само няколко сантиметра по-висок от Доминик, но много по-едър. Късо подстриганите му прошарени коси и бръчките на лицето показваха, че е на петдесет и няколко години, макар че силното му тяло изглеждаше младежко.

Едрият мъж трепереше, сякаш беше ядосан. До него стоеше жена, която го гледаше със странно и настойчиво изражение. Тя беше русокоса с ясни, сини очи и по-млада от него, макар че беше трудно да се определи възрастта й. Бледото лице на мъжа блестеше от пот. Доминик прекрачи прага и разбра, че е сбъркал. Мъжът не беше ядосан, а ужасен.

— Успокой се — каза жената. — Опитай се да контролираш дишането си.

Едрият мъж дишаше учестено. Главата му беше наведена, а раменете — прегърбени. Той се бе втренчил в пода и дишаше неравномерно — признак на нарастваща паника.

— Дишай бавно и дълбоко — продължи жената. — Спомни си какво те учеше доктор Фонтлейн. И когато се успокоиш, ще излезем на разходка.

— Не! — каза едрият мъж и поклати глава.

— Ще излезем — настоя жената и сложи ръка на рамото му, за да го окуражи. — Ще отидем на разходка, Ърни, и ще видиш, че мракът тук е същият като в Милуоки.

Ърни. Кръвта на Доминик се смрази. Мигновено си спомни за четирите плаката на луната в хола на Зебедая Ломак в Рино, на които бяха написани имена.

Жената го погледна и Доминик каза:

— Бих желал стая.

— Нямаме свободни места.

— На вратата пише, че имате.

— Добре. Но не сега. Моля ви. Не сега. Отидете да вечеряте или правете нещо друго и елате пак след половин час. Моля ви.

В същия миг Ърни забеляза Доминик, вдигна глава и от гърдите му се изтръгна вопъл на страх и отчаяние.

— Вратата. Затворете я, преди да е влязъл мракът!

— Не, не, не — възрази жената. Тонът й беше категоричен, но същевременно изпълнен със състрадание. — Няма да влезе. Мракът няма да ти стори нищо лошо, Ърни.

— Мракът влиза — окаяно настоя той.

Доминик осъзна, че помещението е неестествено ярко осветено.

— За Бога, затворете вратата — обърна се жената към Доминик.

Той изпълни молбата й.

— Исках да кажа да я затворите, след като излезете — каза тя.

На лицето на Ърни бе изписан ужас и смущение. Той отмести очи от Доминик и погледна към прозореца.

— Мракът е там, на стъклото и натиска, натиска…

Мъжът погледна глуповато Доминик, сетне наведе глава и затвори очи.

Корвези стоеше втрещен. Необяснимият страх на Ърни много приличаше на ужаса, който караше Доминик да ходи насън и да се крие в дрешниците.

Давайки воля на гнева си, за да преглътне сълзите, жената отново се обърна към Доминик:

— Защо не излезете? Той страда от никтофобия. Понякога се страхува от мрака и когато получи пристъп, трябва сами да се справим с проблема.

Доминик си спомни женските имена, надраскани на плакатите в къщата на Ломак — Джинджър и Фей — и инстинктивно избра едното.

— Всичко е наред, Фей. Мисля, че донякъде разбирам какво преживявате.

Тя примига учудено, като чу името си.

— Познаваме ли се?

— Казвам се Доминик Корвези.

— Името ви не ми говори нищо.

— Трябва да се кача горе и да дръпна завесите, за да не влезе мракът — каза Ърни и тръгна към стълбището.

— Не — възрази Фей. — Почакай. Не бягай от мрака.

Доминик се приближи до Ърни, сложи ръка на гърдите му, за да го спре и рече:

— Вие имате кошмари, нали? Но когато се събудите, не можете да си спомните нищо, освен че са свързани с луната.

Фей ахна.

Ърни отвори очи от изненада.

— Откъде знаете?

— От месец и аз имам кошмари — отговори Доминик. — Всяка нощ. И знам за един човек, който толкова много е страдал от тях, че се е самоубил.

Изумени, Фей и Ърни се вторачиха в него.

— През октомври започнах да ходя насън — продължи Корвези. — Ставам от леглото, крия се в дрешниците или трупам оръжия, за да се отбранявам. Един път се опитах да закова прозорците, за да не влезе нещо. Не разбираш ли, Ърни? И аз се страхувам от нещо в мрака. Обзалагам се, че и ти се боиш от същото. Не само от мрака, а и от нещо друго, което се е случило с теб там, навън, в нощта на онази събота срещу неделя през юли по миналото лято.

Още озадачен от обрата на събитията, Ърни погледна към мрака отвъд прозореца, сетне мигновено отмести очи.

— Не разбирам.

— Да се качим горе да дръпнеш завесите — предложи Доминик — и ще ти разкажа онова, което знам. Най-важното е, че не си сам. Вече не си сам. И, слава Богу, и аз не съм сам.

Ню Хейвън Каунти, Кънектикът

Ударите на Джак Туист винаги се осъществяваха с точността на часовник. И обирът на бронираната кола не направи изключение.

Нощното небе беше облачно. Нямаше звезди, нито луна. Не валеше сняг, но от югозапад духаше студен, влажен вятър.

Пикапът на „Гардмастър“ се появи от североизток и се насочи към хълма, откъдето на Коледа вечерта Джак го бе наблюдавал. Фаровете пронизаха леката зимна мъгла.

Облечен в скиорски екип с качулка, той лежеше полузаровен в снега от южната страна на шосето. Чад Зеп, вторият участник в обира, също в бяло камуфлажно облекло, дебнеше от другата страна на пътя.

Бранч Полард, третият член на екипа, чакаше на известно разстояние от хълма. Беше въоръжен с тежка щурмова пушка „Хеклер и Кох НК91“.

Пикапът беше на двеста метра. Мъглата се носеше на талази пред фаровете.

Изведнъж на хълма проблесна дулото на пушката „Хеклер и Кох“ и се разнесе изстрел.

„НК91“, може би най-добрата бойна пушка, можеше да изстреля стотици куршуми без засечка. Изключително точно, оръжието поразяваше цел на хиляда метра и патронът 7.62 мм НАТО можеше да мине през дърво или бетонна стена и да убие човек от другата страна.

Но тази вечер малката група не възнамеряваше да убива никого. С помощта на инфрачервен оптически мерник Полард спука предната дясна гума на пикапа на „Гардмастър“.

Превозното средство започна да криволичи насам-натам, стигна до заледена отсечка и се плъзна.

Джак скочи и хукна към бронираната кола. В последния момент, когато се насочваше към канавката, шофьорът овладя волана и пикапът спря на трийсет метра от Джак.

Той видя, че служителите на „Гардмастър“ развълнувано говорят по радиопредавателя. Но зовът за помощ беше безполезен. След като стреля в гумата, Чад Зеп включи предавател, който заглуши с пронизителни електронни смущения радиочестотата на бронираната кола.

Джак застана в средата на пътя и внимателно се прицели в решетката на пикапа. Пушката му беше английска, предназначена за борба с терористи и изстрелваше гранати със сълзотворен газ. Беше си я купил на черния пазар в Маями. Той стреля и гранатата мина през решетката и влезе в двигателя. Кабината започна да се изпълва с парлив, жълтеникав газ, проникващ през климатичната инсталация.

Пазачите бяха обучени да останат на местата си, ако възникнеше криза, защото кабината имаше стоманени врати и бронирани стъкла. Но докато успеят да изключат отоплението и да затворят клапаните, те започнаха да кашлят и да се задушават, затова отвориха вратите и изскочиха навън.

Шофьорът извади револвера си, коленичи и присви насълзените си очи, търсейки мишена.

Но Джак изрита оръжието от ръцете му, сграбчи го за палтото и го повлече към предната част на пикапа, където го окова с белезници за бронята.

Бранч Полард, който бе дотичал до бронираната кола, направи същото с другия пазач.

Двамата служители на „Гардмастър“ мигаха ядосано и се опитваха да прояснят зрението си, за да видят лицата на нападателите, но усилията им бяха напразни, защото Джак, Полард и Зеп носеха скиорски маски.

Джак и Полард хукнаха към задната част на пикапа. Те бързаха, но не защото се страхуваха, че ще ги видят други шофьори. По този усамотен път нямаше да минат коли, докато крадците не избягаха. В мига, в който пикапът навлезе в равнините, Харт и Дод, последните двама членове на бандата, бяха блокирали двата края на пътя с откраднати микробуси, пребоядисани и екипирани с отличителните знаци на служба „Пътна сигнализация“. Те бяха сложили на асфалта внушителен брой сигнални светлини и щяха да върнат всеки, който искаше да мине, като разкажеха съчинена история за катастрофа с цистерна.

Като по часовник.

Зеп отвинти металната пластина пред заключващия механизъм на вратите на товарното отделение.

Ключалката се отваряше и затваряше с код от три цифри, който се променяше всяка сутрин. Знаеше го само шофьорът.

Зеп носеше портативен компютър, който можеше да разкодира електронни ключалки и аларми, на име „Интелигентна система за интервенция и проникване“ или ИСИП. Предназначена само за военни и разузнавачи, системата беше недостъпна за цивилни граждани. Незаконното й притежаване беше наказуемо нарушение на Закона за сигурността на отбраната. За да се сдобие с нея, Джак бе ходил в Мексико Сити и бе платил двайсет и пет хиляди долара на търговец на оръжие на черно, който имаше връзки във фирмата производител.

Зеп включи уреда, разгледа отблизо механизма на електронната десетцифрова ключалка и внимателно пъхна тънка жичка между първите два бутона. Екранът на компютъра остана тъмен. Той допря сондата до основата на втория бутон, после на третия. Нищо. Но когато докосна четвъртия, на малкия квадратен екран с бледозелени букви светнаха думите „КОНТАКТ УСТАНОВЕН“.

Това означаваше, че средната цифра на кода е четири. След като бяха натоварени чувалите с парите, шофьорът бе натиснал четвъртия бутон, за да активира ключалката.

Сега оставаше да разберат коя е първата и последната цифра. Кръгът от броя на комбинациите се стесни на сто.

Без да обръща внимание на свистящия вятър, Джак извади друга принадлежност на ИСИП — тънка като сондата шейсетсантиметрова медна жица, която приличаше на четка за водни бои, макар и с един косъм. Той я пъхна в пролуката в основата на първия бутон на ключалката, но на екрана на компютъра не се появи нищо. Джак започна да придвижва тънката жичка от бутон на бутон. Екранът примига и показа частична диаграма на електрическата верига на ключалката.

„Четката“ всъщност представляваше крайната част на оптичен лазер — нещо като уреда, с който разчитаха кода на стоките на касите в супермаркетите, но по-сложен. Но ИСИП не бе програмирана да разчита кодове на стоки, а да идентифицира схемите на електрическите вериги и да ги показва на екран.

След три секунди компютърът очерта квадратчета около две малки части на схемата, за да посочи онези точки, през които можеше да се проникне в електрическата верига на ключалката. Сетне нанесе изображението на десетцифрения електронен панел върху схемата, за да покаже къде се намират двете слаби точки по отношение на онази част от заключващия механизъм, която виждаше Джак.

Той прибра оптичната сонда, извади трети тънък уред с мек връх, пъхна го в тясната пролука в заключващия механизъм в основата на четвъртия бутон и бавно го завъртя нагоре, надолу, наляво и надясно. Компютърът изпиука и на миниатюрния екран блесна думата „ИНТЕРВЕНЦИЯ“.

Полард бързо написа инструкции на клавиатурата на компютъра и на екрана се появиха други думи — „УСТАНОВЕН КОНТРОЛ НАД СИСТЕМАТА“. Сега компютърът можеше да подава команди директно на микрочипа, който програмираше кодовете и даваше указания на плъзгащите се стоманени болтове или да се затворят, или да се отворят.

Полард натисна още два клавиша и ИСИП започна да изпраща към микрочипа поредици от трицифрени комбинации, съдържащи числото четири в средата. И само след девет секунди системата разгада кода — 545.

Болтовете изщракаха и се отдръпнаха едновременно.

Джак прибра уреда и изключи компютъра. От изстрела, с който Полард спука гумата на бронираната кола, бяха изминали само четири минути.

Като по часовник.

Зеп отново метна на рамо компютъра, а Полард отвори задните врати на пикапа. Парите бяха техни.

Зеп се засмя доволно. Полард започна да хвърля навън издутите брезентови чували. Но Джак продължаваше да усеща празнота и студ в душата си.

Вятърът довя няколко снежинки.

Необяснимата промяна в него, която бе започнала преди няколко седмици, достигна завършения си вид. Той вече не искаше да отмъщава на обществото. Джак имаше чувството, че се носи безцелно, досущ като снежинките във въздуха.

Елко Каунти, Невада

Фей Блок включи неоновия знак с надпис „НЯМА СВОБОДНИ СТАИ“, за да бъдат сигурни, че никой няма да ги безпокои.

Тримата седнаха около масата в кухнята на апартамента на семейство Блок над рецепцията и Доминик им разказа премеждията си.

Единственото нещо, на което Фей и Ърни не повярваха, беше невероятния танц на хартиените луни в къщата на Зебедая Ломак в Рино. Но Доминик описа изумителното явление толкова подробно и убедително, че кожата му настръхна. Той видя, че страхопочитанието му се предава на Фей и Ърни.

Те бяха най-силно смаяни от двете моментални снимки от неизвестния кореспондент, пристигнали по пощата, два дни преди Доминик да отлети за Портланд. Двамата разгледаха внимателно снимката на свещеника с лице на възкръснал мъртвец, който седеше зад бюро, и изразиха убедеността си, че е правена в една от стаите в мотела им. А на снимката на русокосата жена познаха покривката за легло на цветя, която се виждаше в единия ъгъл. До преди десет месеца бяха използвали такива покривки.

За изненада на Доминик те също бяха получили подобна снимка. Ърни си спомни, че пет дни преди да заминат за Милуоки, по пощата бе пристигнал обикновен плик. Фей го извади от чекмеджето на бюрото и тримата се вторачиха в снимката — мъж, жена и дете, застанали на слънчевата светлина пред вратата на стая номер девет.

— Познавате ли ги? — попита Доминик.

— Не — отговори Фей.

— Но аз имам чувството, че трябва да ги помня — рече Ърни.

— Слънце… Летни дрехи. Снимката трябва да е правена по миналото лято, същия уикенд, между петък, шести юли и вторник. Тези трима човека са участвали в онова, което се е случило. Може би са невинни жертви като нас. И неизвестният кореспондент иска да се замислим за тях и да си ги спомним — каза Доминик.

— Той трябва да е бил един от хората, които са изтрили спомените ни — добави Ърни. — Но защо тогава иска да си спомним, след като са положили толкова много усилия да забравим?

Доминик сви рамене.

— Може би смята, че са постъпили неправилно с нас. Съгласил се е, защото не е имал избор и оттогава това тежи на съвестта му и го измъчва. Страхува се да каже публично онова, което знае, и трябва да действа тайно.

Фей неочаквано блъсна назад стола си.

— Отсъствахме пет седмици и пощата се натрупа. Може би сме получили още нещо.

Тръгна надолу по стълбите.

— Санди, сервитьорката в грила, е прегледала пощата ни и е платила сметките — обясни Ърни. — Сложила е останалото в хартиен плик. Пристигнахме сутринта, но бяхме много заети, затова не погледнахме какво е дошло.

Фей донесе два обикновени бели плика. В първия имаше снимка на мъж, който лежеше по гръб на легло. В ръката му беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Беше около петдесетгодишен. Черни, оредели коси. При нормални обстоятелства мъжът би имал добродушен вид, но на снимката се бе вторачил в обектива на фотоапарата и лицето му беше безизразно, а очите — изцъклени.

— Господи! Това е Калвин! — възкликна Фей.

— Да — потвърди Ърни. — Калвин Шаркъл, шофьор на камион. Пътува на дълги разстояния, между Чикаго и Сан Франциско.

— По време на всяко пътуване се отбива в грила — добави Фей. — Понякога, когато е капнал от умора, нощува в мотела. Калвин е много мил човек.

— В коя компания работи?

— Калвин е на свободна практика — отговори Ърни. — Има собствен камион.

— Знаете ли как бихме могли да се свържем с него?

— Ами, той се регистрира всеки път, когато дойде, затова трябва да имаме адреса му. Мисля, че живее някъде около Чикаго.

— После ще проверим. Първо, да видим какво има в другия плик.

Фей го отвори и извади друга моментална снимка. Мъж, който лежеше на едно от леглата в мотел „Спокойствие“. В ръката му беше забита игла на система за интравенозно поддържане на живота. Също като другите, и неговото лице беше безизразно, а очите — изцъклени като на възкръснал мъртвец.

Но този път всички познаха мъжа. Доминик Корвези.

Лас Вегас, Невада

Дойде време за лягане, но Марси седеше до малкото бюро в ъгъла на стаята си и се занимаваше с колекцията си от луни.

Джорджа стоеше на прага и я гледаше. Марси беше увлечена в заниманието си и не съзнаваше, че я наблюдават.

До пълния с луни албум имаше кутийка с цветни моливи. Марси се бе навела над бюрото и внимателно оцветяваше луните. Това беше новост и Джорджа се запита какво означава.

За една седмица Марси бе напълнила албума. Непрекъснато изрязваше снимки на луната и рисуваше образа й навсякъде — на чаши, вази, капачки на буркани и кутии. Детето прекарваше все повече време с колекцията си.

Доктор Тед Къвърли, психологът, който лекуваше Марси, смяташе, че безпокойството, предизвикало необяснимия страх на момиченцето от лекари, не е изчезнало. И сега Марси изразява тази тревожност, като се занимава с луната. Когато Джорджа отбеляза, че детето не изглежда уплашено от луната, той обясни:

— Ами, не е нужно безпокойството й да търси израз в друга фобия, а може да се прояви по различен начин… например като обсебеност.

Джорджа не можеше да проумее в какво се корени безпокойството на дъщеря й.

— Затова прилагам тази терапия — търся разбиране. Не се притеснявайте, госпожице Монатела — успокои я доктор Къвърли.

Но Джорджа се притесняваше.

Тя се тревожеше, защото Алън се бе самоубил. Джорджа още не бе казала на Марси за смъртта на баща й. След като бе излязла от апартамента на Пепър Карафийлд, тя се бе обадила на Къвърли, за да поиска съвет. Той се изуми, като чу, че Алън е бил обсебен от луната. Това беше проблем, върху който трябваше да помисли. А през това време Къвърли реши да не съобщават трагичната вест на Марси.

— Елате с нея в понеделник. Ще й кажем заедно.

Джорджа се опасяваше, че въпреки липсата на внимание от страна на Алън и отчуждеността му, Марси ще бъде покрусена от смъртта на баща си.

Докато я наблюдаваше, Джорджа осъзна колко лесно може да й бъде отнето това крехко и уязвимо дете и сърцето й се изпълни с обич и болка.

— Миличка, облечи си пижамата и си измий зъбите — с треперещ глас каза тя.

Момиченцето изглеждаше объркано и озадачено, сякаш не беше сигурно къде се намира и коя е Джорджа. Сетне погледът й се проясни и тя се усмихна на майка си.

— Здравей, мамо. Оцветявам луни.

— Добре, но е време за лягане.

— Може ли да остана още малко? — Марси изглеждаше спокойна, но въпреки това стискаше толкова силно цветния молив, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Искам да оцветя още няколко луни.

Джорджа изпита желание да унищожи албума. Но доктор Къвърли я бе предупредил да не спори с детето за луните и да не й забранява да ги колекционира, защото това само щяло да засили обсебеността й. Джорджа не беше сигурна дали той има право, но потисна желанието си да унищожи албума.

— Утре ще имаш много време да оцветяваш, дребосъче.

Марси с нежелание затвори албума, прибра цветните моливи и отиде в банята да си измие зъбите.

Джорджа остана сама и изведнъж се почувства много уморена. Освен че работи през целия ден, тя бе уредила погребението на Алън, бе поръчала цветя и бе уговорила подробностите за церемонията в понеделник. Джорджа се бе обадила и на бащата на Алън, за да му съобщи тъжната вест. Беше капнала от умора.

Тя отвори албума.

Марси бе оцветила всички луни в червено и бе нарисувала още петдесетина. Обсебеността й беше очевидна в изключителната старателност, която бе положила графитът да не излиза от очертанията на луните. Цветът се сгъстяваше от рисунка на рисунка и последните луни бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха влажни и лъскави.

Употребата само на червено обезпокои Джорджа. Стори й се, че Марси сякаш предчувства някакъв предстоящ кървав ужас.

Елко Каунти, Невада

Фей Блок отиде да вземе регистъра на мотела, който бяха използвали по миналото лято, върна се, сложи го на масата и отвори на страницата със списъка на гостите от петък и събота, шести и седми юли.

— Ето, точно както Ърни и аз си спомняме. В нощта на онзи петък затвориха магистралата, защото имало изтичане на токсични вещества от цистерна, която отивала в „Шенкфийлд“. Това е военна база, която се намира на трийсет километра югозападно оттук. Наложи се да затворим мотела до вторник, докато овладеят положението.

— „Шенкфийлд“ е изпитателен полигон за химични и биологични оръжия, затова боклуците в онази цистерна трябва да са били адски гадни — добави Ърни.

Фей продължи да говори, но гласът й стана монотонен, сякаш рецитираше старателно запаметени реплики.

— Те издигнаха барикади на магистралата и ни заповядаха да се евакуираме от опасната зона. Гостите ни заминаха с колите си. — Лицето й стана безизразно. — Позволиха на Нед и Санди Сарвър да отидат в караваната си, която е паркирана край Беоуейв, защото мястото е извън поставения под карантина район.

— Това е невъзможно — изумен и озадачен каза Доминик. — Не си спомням да е имало евакуация. Аз бях тук. Спомням си, че четях материали за поредица от разкази… но спомените ми са мъгляви и имам чувството, че не са истински. Сякаш нямат плътност. Но аз бях тук и са ми направили нещо странно. И това е доказателството.

Той посочи моменталната снимка.

Фей отново заговори. Гласът й беше още по-неестествен, а очите — странни и леко изцъклени.

— Докато разчистваха магистралата, Ърни и аз бяхме при приятели, които имат малко ранчо в планините на петнайсет километра североизточно оттук. Казват се Елрой и Нанси Джеймисън. Беше много трудно да изчистят замърсяването. На военните им бяха необходими повече от три дни. Позволиха ни да се върнем едва вторник сутринта.

— Какво ти става, Фей? — попита Доминик.

Тя примига.

— Какво имаш предвид?

— Говориш така, сякаш си… програмирана с тази кратка реч.

Фей изглеждаше искрено озадачена.

— Какви ги говориш?

Ърни се намръщи.

— Гласът ти стана… безизразен и монотонен.

— Ами, само обяснявах какво се случи. — Тя се наведе и посочи страницата на регистрациите в онзи петък през юли. — Когато затвориха магистралата, бяхме дали под наем единайсет стаи. Но никой не плати, защото всички бяха евакуирани.

— Ето го твоето име, Доминик. Седми си в списъка — каза Ърни.

Доминик се вторачи в подписа и адреса в Маунтинвю, Юта, където тогава щеше да се мести. Спомняше си, че се регистрира в мотел „Спокойствие“, но нямаше спомен да се е евакуирал същата нощ.

— Видяхте ли инцидента? — попита Корвези.

Ърни поклати глава и заговори със същия монотонен глас като Фей:

— Не. Цистерната се бе преобърнала на няколко километра оттук. Военните специалисти от „Шенкфийлд“ бяха разтревожени, че вятърът ще разпръсне токсичните вещества, затова зоната на карантината беше много голяма.

Смразен от несъзнателния изкуствен тон на гласа на Ърни, Доминик погледна Фей и забеляза, че тя също е доловила нехарактерния глас на съпруга си.

— Така говореше и ти преди малко, Фей. И двамата сте програмирани с един и същ сценарий.

Фей се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не е имало изтичане на токсични вещества?

— Имало е — рече Ърни. — Известно време изрязвахме репортажи за произшествието от местния вестник „Сентинел“. Но мисля, че после ги изхвърлихме. Но хората тук още се питат какво би могло да се е случило, ако преди да бъде издадена заповедта за евакуация, се бяха появили силни ветрове, заразени с онова свръхсекретно вещество. Не, не мисля, че Фей и аз сме се заблудили.

— Може да попиташ Елрой и Нанси Джеймисън — каза Фей. — Те ни бяха на гости същата вечер. И когато трябваше да се евакуираме, Джеймисън ни предложиха да отидем у тях.

Доминик се усмихна иронично.

— Не бих вярвал много на спомените им за инцидента. Щом са били тук, те са видели онова, което всички ние сме видели, споменът е бил изтрит от паметта им. Джеймисън си спомнят, че са ви завели у тях, защото това им е било казано да помнят. Промили са мозъците им като на нас.

— Главата ми се замая — рече Фей. — Всичко това е невероятно.

— Но изтичането на токсични вещества и евакуацията наистина са се случили, по дяволите — каза Ърни. — Пишеше го във вестниците.

На Доминик му хрумна обезпокоително обяснение, от което косите му се изправиха.

— Ами ако всички, които в онази нощ са били тук, в мотела, са били заразени от някакво химично или биологично оръжие? И военните и правителството са потулили инцидента, за да не се разчуе по медиите и да се наложи да платят милиони долари за съдебни дела и да разкрият секретна информация? Може би са затворили магистралата и са съобщили, че всички са успешно евакуирани, а всъщност да не сме били изведени навреме от опасната зона. И после са използвали мотела като клиника, обеззаразили са ни, доколкото са могли, заличили са спомена за инцидента от съзнанието ни и са ни програмирали с фалшива памет, за да не знаем какво се е случило с нас.

Стъписани, тримата се вторачиха един в друг, но не защото сценарият звучеше правдоподобно, а защото беше първият, който обясняваше психичните им проблеми и упоените хора на снимките.

После Фей и Ърни започнаха да обмислят възражения.

— В такъв случай е било логично да свържат фалшивите ни спомени с историята за прикритие за изтичането на токсини и евакуацията. И точно това са направили с Фей и мен, с Джеймисън, Нед и Санди Сарвър. Но защо не са постъпили така с теб? — попита Ърни. — Защо са те програмирали с други спомени, които нямат нищо общо с евакуацията? Това е било неразумно и рисковано. Искам да кажа, че драстичните различия между спомените ни са доказателство, че са промили мозъците на всички ни.

— Не знам — отговори Доминик. — Трябва да разгадаем и тази мистерия.

— Теорията има още един недостатък — продължи Ърни. — Ако сме били заразени с биологично оръжие, те не биха ни задържали само три дни, защото биха се страхували от епидемия.

— Да. Тогава трябва да е било химична зараза, а не вирус или бактерия. Нещо, което са могли да изкарат от организмите ни.

— И в това няма логика — каза Фей. — Защото нещата, които изпробват в „Шенкфийлд“, са смъртоносни. Отровни и нервнопаралитични газове. Ако сме били заразени с такова нещо, сме щели да умрем на място или да получим необратими мозъчни увреждания и да бъдем осакатени за цял живот.

— Може би заразата действа бавно — предположи Доминик — и е нещо, което предизвиква тумори и левкемия, проявяващи се след две-три или пет години.

Тази мисъл ги шокира и ги накара да млъкнат. Те се заслушаха в тиктакането на часовника в кухнята и в печалния вой на вятъра по стъклата на прозорците и се запитаха дали в телата им не се развиват злокачествени образувания.

— Може и да сме били заразени и бавно да се разлагаме отвътре, но аз не мисля, че е така — рече Ърни. — В края на краищата в „Шенкфийлд“ изпробват потенциални оръжия. А какво приложение би могло да има оръжие, което убива врага с течение на много години?

— Никакво — съгласи се Доминик.

— Освен това как може химична зараза да обясни странното явление, на което си станал свидетел в дома на Зебедая Ломак?

— Нямам представа. Но сега, след като знаем, че са блокирали магистралата, използвайки оправданието за изтичане на токсини, теорията ми за промиването на мозъците ни звучи много по-правдоподобно. Защото преди това не можех да си обясня как някой ни е задържал достатъчно дълго, за да ни накара да забравим онова, което сме видели. Но карантината им е осигурила необходимото време и ни е предпазила от любопитни погледи. Ето защо, сега поне имаме представа срещу какво сме изправени. Американските военни, вероятно в тайна конспирация с правителството или сами, се опитват да скрият нещо, което се е случило тук и не е трябвало да става. Не знам за вас, но мисълта, че имам работа с такъв силен и потенциално безмилостен враг ме плаши до смърт.

— Стар морски пехотинец като мен би трябвало да презира военните — каза Ърни. — Но те не са дяволи. Не можем прибързано да стигнем до извода, че сме жертви на конспирация на крайно десни сили. Страдащите от параноя писатели и филмопроизводители в Холивуд печелят милиони от тази налудничава идея, но в реалния свят злото е по-изкусно прикрито и тънко доловимо. Ако военните и правителството са отговорни за случилото се с нас, не е задължително мотивите им да са неморални. Те вероятно мислят, че са постъпили по единствения правилен начин в дадените обстоятелства.

— Но независимо дали е разумно или не, ние трябва да разберем какво е станало — заяви Фей. — Не го ли сторим, никтофобията на Ърни със сигурност ще се влоши. И твоят сомнамбулизъм, Доминик. И тогава какво ще правим?

И тримата знаеха отговора на този въпрос — дуло на пушка в устата, пътят към спокойствието, който бе избрал Зебедая Ломак.

Доминик погледна регистъра на мотела и видя едно име, което го развълнува. Доктор Джинджър Вайс. Адресът беше в Бостън.

— Джинджър — каза той. — Четвъртото име, написано на плакатите с луните.

Калвин Шаркъл, шофьорът на товарен камион от Чикаго и мъжът с очи на възкръснал мъртвец на една от моменталните снимки, се бяха регистрирали в мотела малко преди доктор Вайс. Първите гости за деня бяха господин и госпожа Алън Рукоф и дъщеря им от Лас Вегас. Доминик беше готов да се обзаложи, че те са младото семейство от снимката, направена пред вратата на стая номер девет. Името на Зебедая Ломак не фигурираше в регистъра. Той явно бе имал лошия късмет само да се отбие да вечеря в грила. Някое от останалите имена можеше да е на младия свещеник на другата моментална снимка, но ако беше така, той не бе вписал духовния си сан.

— Трябва да разговаряме с всички тези хора — развълнувано каза Доминик. — Утре ще започнем да им се обаждаме и ще разберем дали си спомнят онези дни през юли по миналото лято.

Чикаго, Илинойс

Брендън успя да получи разрешение от отец Висажик да отиде сам в Невада, без монсиньор Джани да върви по петите му, очаквайки чудеса.

В десет и десет вечерта Брендън лежеше по гръб в мрака и гледаше през прозореца, през който проникваше слаба светлина. Прозорецът гледаше към вътрешния двор, където в този час не светеха лампи, затова той знаеше, че вижда лунната светлина, отразена в тънкия скреж на стъклото. Докато търпеливо чакаше да заспи, младият свещеник постепенно започна да проявява интерес към лунните лъчи и отблясъците им по леда.

— Луната — прошепна Брендън, изненадан от гласа си. — Луната.

Той осъзна, че става нещо странно.

Отначало Брендън беше заинтригуван от хармоничното преплитане на скрежа и лунната светлина, но скоро интересът му прерасна във влечение. Не можеше да откъсне очи от сребристото стъкло, което сякаш предлагаше необяснимо обещание. Брендън бе привлечен като моряк от песен на сирена. Преди да разбере какво смята да направи, той протегна ръка към прозореца, макар че беше далеч и не можеше да го докосне. Черният силует на разперените му пръсти ясно се очерта на фона на бялото стъкло, което блестеше от външната страна. Безплодният опит на Брендън да докосне стъклото се превърна в копнеж. Той жадуваше да бъде вътре в светлината, но не в отблясъците на скрежа, а в онова златисто сияние от сънищата му.

— Луната — промълви той, отново изненадан, че говори на глас.

Сърдечният му ритъм изведнъж се ускори и Брендън започна да трепери.

Внезапно скрежът претърпя необяснима промяна. Докато Брендън гледаше, тънкият пласт се стопи от краищата към средата. След няколко секунди остана само един съвършено очертан кръг от лед, около двайсет и пет сантиметра в диаметър, който заблестя странно в средата на тъмния правоъгълник от стъкло.

Луната.

Брендън разбра, че това е знак, макар да не знаеше от кого, откъде идва и какво представлява.

В нощта на Коледа, когато беше в къщата на родителите си в Бриджпорт, той явно бе сънувал луната, защото бе събудил майка си и баща си със силните си, панически викове. Но Брендън не си спомняше нищо от съня. А дотогава, доколкото знаеше, сънищата му не бяха свързани с луната, а само с онова загадъчно място, изпълнено със златиста светлина, където го зовеше някакво невероятно разкритие.

Леко фосфоресциращият скреж стана по-ярък, сякаш в ледените кристали се извършваше странна химична реакция. Образът на луната се промени от млечнобял в сребрист и засия още по-ярко.

С разтуптяно сърце и убеден, че се намира пред прага на изумително разкритие, Брендън продължи да държи ръката си протегната към прозореца. Той ахна удивен, когато от скрежната луна изскочи лъч светлина, който падна на леглото. Приличаше на лъч на прожектор и беше също толкова ярък. Докато Брендън се взираше в блясъка, светлината стана бледочервена, сетне потъмня и накрая се превърна в тъмночервена. Завивките заблестяха като разтопена стомана, а протегнатата му ръка изглеждаше така, сякаш бе опръскана с кръв.

Брендън бе обзет от чувството за нещо вече видяно и бе абсолютно убеден, че някога е стоял под тъмночервена луна, окъпан в кървавия й блясък.

Макар че искаше да разбере по какъв начин това странно червено сияние е свързано с приказната златиста светлина от сънищата му и да чувстваше зова на нещо неизвестно, което го чака там, той изведнъж се уплаши. Тъмночервените лъчи ставаха все по-ярки и стаята се превърна във врящ котел студен огън и сенки. Страхът му прерасна в ужас и Брендън се разтрепери и изпоти.

Той дръпна ръката си и тъмночервеното сияние бързо избледня до сребристо и после изчезна, а кръгът от скреж заискря с отблясъците на естествена, отразена светлина.

В стаята отново настъпи мрак. Брендън седна в леглото и запали лампата. Облян в пот и треперещ като дете, уплашено от фантазии за кръвожадни таласъми, той се приближи до прозореца. Кръгът от скреж още беше там — луна в средата на незаледеното стъкло.

Брендън се запита дали светлината не е била сън или халюцинация. Но луната от скреж още беше там — доказателство, че онова, което бе видял, е реално, а не илюзия.

Той се сепна и осъзна, че усеща червените кръгове на ръцете си. Погледна дланите си и видя как белезите избледняват.

Брендън се върна в леглото и дълго чака смелостта му да се възвърне.

Елко Каунти, Невада

Ърни стоеше до ваната в банята и се опитваше да си припомни какво точно бе мислил и чувствал в ранните часове на събота, четиринайсети декември, когато някакъв странен импулс го накара да отвори прозореца и му се привидя онази страшна халюцинация. Писателят Доминик Корвези бе застанал до мивката, а Фей наблюдаваше от прага.

Отраженията на лампите блестяха по хромираните кранове и душа и постепенно хвърлиха светлина върху спомените на Ърни.

— Светлина. Дойдох тук заради светлината. Страхът ми от мрака се бе засилил и аз се опитвах да го скрия от Фей. Не можех да заспя, станах от леглото, дойдох тук, затворих вратата и… се зарадвах на светлината. — Ърни им разказа как погледът му бил привлечен към прозореца над ваната и как е изпитал странно и непреодолимо желание да избяга. — Трудно ми е да го обясня. Но изведнъж в главата ми започнаха да се въртят налудничави мисли. Изпаднах в паника и помислих: „Сега е единственият ми шанс да избягам, затова по-добре да се възползвам, да се измъкна през прозореца, да тръгна към хълмовете… да стигна до някое ранчо и да потърся помощ.“

— Помощ за какво? — попита Доминик. — Защо се нуждаеше от помощ? Защо изпита желание да избягаш от дома си?

Ърни се намръщи.

— Нямам представа. — Той си спомни как се чувстваше в онази нощ — странна смесица между потребност да избяга и усещане, че сънува. — Отворих прозореца и може би щях да изляза, но видях някого навън, на покрива.

— Кого?

— Звучи глупаво, но беше мъж с бяла мотоциклетна каска с тъмно стъкло и черни ръкавици. Той дори протегна ръка към мен, сякаш искаше да ме сграбчи, и аз отстъпих назад, блъснах се в ръба на ваната и паднах.

— И в същия миг аз се втурнах в банята — каза Фей.

— Станах, отново се приближих до прозореца и погледнах към покрива, но там нямаше никого. Било е… халюцинация.

— В тежките случаи на фобия, когато пациентът постоянно изпитва безпокойство, понякога му се привиждат разни неща — рече Фей.

Доминик се вторачи в матовото стъкло над ваната, сякаш се надяваше, че там ще съзре отговора на съдбовната тайна, сетне каза:

— Не е било халюцинация. Имам чувството, че онова, което си видял, е било… проблясък на спомен, Ърни. От по миналото лято. За миг потиснатите ти спомени са се опитали да пробият бариерата. Върнал си се във времето, когато наистина си бил затворник в дома си и си се опитал да избягаш.

— И ме е спрял онзи човек на покрива? Но какво е правел там? И защо е бил с каска на мотоциклетист? Не е ли странно?

— Човек в защитно облекло, изпратен да се справи с изтичането на химични или биологични токсини, би носил шлем.

— Но ако са били в защитно облекло, тогава наистина е имало изтичане на токсини.

— Може би — съгласи се Доминик. — Още не знаем достатъчно, за да сме сигурни, че е било така.

— Но ако всички сме преживели едно и също, тогава защо само ти, Ърни и онзи господин Ломак страдате от последиците. Защо аз нямам кошмари и психични проблеми?

— Не знам — каза писателят. — Но това са някои от въпросите, на които трябва да намерим отговор, ако се надяваме да премахнем безпокойството от случилото се и да възвърнем нормалния си живот.

От Кънектикът до Ню Йорк Сити

След като откраднаха парите от бронираната кола, Джак и хората му караха петнайсет километра и паркираха двата откраднати микробуса на „Пътна сигнализация“ в гаража, нает с фалшиви карти за самоличност, където бяха оставили личните си автомобили. Гаражът се намираше в осеяна с боклуци уличка в занемарен квартал, застроен с индустриални предприятия и жилищни сгради. Районът се характеризираше с постройки с олющена боя, мръсотия, счупени улични лампи, празни витрини и зли на вид бездомни кучета.

Петимата изсипаха съдържанието на брезентовите чували върху мазния бетонен под на гаража, набързо преброиха парите и ги разделиха — приблизително по трийсет и пет хиляди на всеки.

Джак не изпитваше чувство за победа, нито радостно вълнение. Нищо.

След пет минути бандата се разпръсна, досущ пухчета от глухарче, понесени от вятъра. Като по часовник.

Джак пое към апартамента си в Манхатън. Валеше сняг, макар и не достатъчно, за да затрупа магистралата и да създаде проблеми на движението.

По време на пътуването Джак беше в странно настроение. С него настъпи промяна, каквато не бе очаквал. С всяка изминала минута сивотата в душата му най-после започна да се оцветява от емоции. Потиснатостта му отстъпи място на чувства, които го изненадаха. Той не би се учудил на нов прилив на тъга или на самота, защото Джени бе починала само преди седемнайсет дни. Но чувството, което го завладя, беше вина. Откраднатите пари в багажника на колата му започнаха да тежат на съвестта му.

По време на осемте години на методично планиране и брилянтно извършени обири той никога не бе изпитвал угризения. Смяташе се само за отмъстител. Досега.

Шофирайки към Манхатън в снежната зимна нощ, Джак започна да се възприема като обикновен крадец. Той опита да се отърси от чувството за вина, но не можа.

Макар да изглеждаше внезапно, това усещане всъщност се оформяше отдавна. Натам водеше нарастващата му неудовлетвореност от няколко месеца. Разочарованието бе настъпило осезателно след обира на бижутерския магазин през октомври и Джак мислеше, че промените започнаха оттогава. Но сега, принуден да прибегне до самоанализ, той осъзна, че отдавна е престанал да изпитва удоволствие от работата си. Припомняйки си миналото, Джак с изумление установи, че последният удар, който му бе доставил удоволствие, беше обирът в Марин Каунти, на север от Сан Франциско, по миналото лято.

Обикновено той действаше само на Изток, близо до Джени, но Бранч Полард се бе заселил за известно време в Калифорния и бе набелязал за жертва Аврил Макалистър — индустриалец, който притежаваше двеста милиона долара и живееше в имение на площ осем акра в Марин Каунти, защитено с каменни огради, сложна алармена система и кучета. Въз основа на информация, получена от пет-шест източника, Бранч реши, че Макалистър е колекционер на редки марки и монети — две стоки, които струваха скъпо на черния пазар на крадени вещи. Освен това индустриалецът обичаше хазарта и три пъти в годината ходеше в Лас Вегас, като обикновено оставяше по четвърт милион долара при всяко посещение, но понякога печелеше много. Макалистър винаги носеше печалбата в брой, за да не плаща за охрана, и част от парите бяха в къщата му. Бранч се нуждаеше от стратегията и опита в областта на електрониката на Джак, а Джак искаше да смени обстановката. Но за по-сигурно двамата решиха да извършат удара с помощта на трети човек — касоразбивач.

След внимателно планиране проникването в имението и в къщата мина гладко. Те носеха електронно подслушвателно устройство, което улавяше тихото тиктакане на ключалката на сейфа и го усилваше, а това превръщаше разкодирането на комбинацията в детска игра. Но за всеки случай взеха инструменти и пластичен експлозив. Проблемът беше там, че сейфът не беше обикновен, а представляваше истински трезор. Макалистър беше толкова сигурен в непревземаемостта на вратата на трезора, че не си беше направил труда да я скрие зад плъзгаща се преграда, фалшива стена или някоя картина. Масивната врата от неръждаема стомана беше вградена в едната стена на огромна игрална зала. Подслушвателното устройство, което Джак бе донесъл, не беше достатъчно чувствително, за да долови движението на механизма през петдесетте сантиметра неръждаема стомана. Пластичният експлозив би разбил всеки сейф, но трезорът беше противобомбен. А инструментите се оказаха безполезни.

Тръгнаха си от имението без марки и монети, но със сребърни прибори и сервизи и с пълната колекция на първите издания на романите на Реймънд Чандлър и Дашиъл Хамет, няколко бижута, нехайно оставени извън сейфа от госпожа Макалистър, и шепа други вещи, които продадоха за шейсет хиляди долара и разделиха на три. Плячката несъмнено беше жалка и далеч по-малка, отколкото очакваха — недостатъчна, за да покрие разходите им и да си заслужава времето, планирането и риска.

Въпреки провала Джак бе изпитал удоволствие от удара. Щом избягаха от имението на Макалистър, Джак и Бранч прозряха хумора в катастрофата и намериха сили да се посмеят. Те прекараха два дни, почивайки си под лъчите на калифорнийското слънце и после, постъпвайки импулсивно, Джак занесе двайсетте си хиляди в Рино, за да провери дали ще се представи по-добре в играта на карти, отколкото в обира. Двайсет и четири часа, след като се регистрира в „Хара“, той си тръгна с изумителната сума от сто и седем хиляди четиристотин петдесет и пет долара. Джак реши да удължи ваканцията си, нае кола и се върна в Ню Йорк, изгаряйки от нетърпение да види Джени.

Сега, след повече от осемнайсет месеца, докато влизаше в Манхатън, той осъзна, че провалът в имението на Макалистър е бил последният удар, който му е доставил неподправено удоволствие. Тогава Джак бе започнал дългото пътуване от отмъщението към неудовлетворението, докато накрая го обзе чувство за вина.

Но защо? Какво предизвика промяната в него? Той нямаше представа какъв е отговорът на този въпрос.

Знаеше само, че вече не може да се смята за изпълнен с меланхолия, романтичен бандит с мисия да поправи несправедливостта, сторена на него и на любимата му съпруга. Джак беше обикновен крадец. В продължение на осем години се бе заблуждавал. И сега се видя такъв, какъвто всъщност беше. Внезапното прозрение беше съкрушително.

Той не само нямаше причина да живее, но и нещо по-лошо — от осем години животът му беше безцелен.

Джак караше напосоки по улиците на Манхатън, без да отива никъде и без да изпитва желание да се прибере в апартамента си.

Озова се на Пето Авеню. Приближаваше се до „Сейнт Патрик“. Джак импулсивно спря пред главната порта на огромната катедрала, слезе от колата, отвори багажника и извади пет-шест завързани с ластик пачки от банкноти по двайсет долара.

Беше глупаво да оставя колата си паркирана неправилно на такова видно място, когато в багажника имаше триста и трийсет хиляди откраднати долари, незаконно придобитото устройство ИСИП и оръжия. Ако някое ченге спреше, за да го глоби и поискаше да претърси колата, с Джак беше свършено. Но на него вече не му пукаше. В известно отношение той беше мъртвец, който още вървеше. Също като Джени — мъртва жена, която още дишаше.

Макар че не беше католик, Джак отвори една от вратите на „Сейнт Патрик“ и влезе вътре. Вътре бяха коленичили няколко човека, които се молеха и палеха свещи дори в този късен час. Джак погледна красивия балдахин над олтара, после намери кутиите за дарения, извади пачките и ги натъпка там.

Излезе от катедралата и докато слизаше по гранитните стъпала, спря и примига, защото в нощния пейзаж на Пето Авеню нещо се бе променило. И докато на светлината на уличните лампи и на фаровете на минаващите коли падаха огромни снежинки, Джак постепенно осъзна, че градът е възвърнал онзи блясък, очарование и загадъчност, които винаги бе имал за него преди заминаването му за Централна Америка. Ню Йорк изглеждаше по-чист, а въздухът — не толкова мръсен.

Оглеждайки се изумен, Джак бавно проумя, че градът не е претърпял метаморфоза през последните няколко минути. Ню Йорк си беше същият като преди и какъвто винаги е бил. Но след като се върна от Централна Америка, Джак беше различен и не виждаше нищо хубаво в този град и в творенията на обществото, което мразеше. Сивотата и упадъкът на Ню Йорк бяха само отражения на изстрадалото, деформираното и поквареното му съзнание.

Джак се качи в шевролета си, пое на запад към Шесто Авеню, сетне на север към Сентръл Парк, направи десен завой, отново излезе на Пето Авеню и се отправи на юг, без да знае къде отива. Накрая стигна до Презвитерианската църква. Отново паркира неправилно, взе пари от багажника и влезе в църквата.

Там нямаше кутии за дарения, но Джак намери един млад помощник, който заключваше вратите, извади няколко пачки с банкноти по десет и двайсет долара и ги даде на изумения човек, като каза, че е спечелил цяло състояние в казината в Атлантик Сити.

В двете църкви Джак даде трийсет хиляди, но тази сума беше едва около една десета от онова, което бе донесъл от Кънектикът. Но даренията не приспаха чувството за вина. Всъщност срамът му се засилваше с всяка изминала минута. Парите в багажника приличаха на издайническото сърце под дъските на пода в разказа на Едгар Алън По и Джак изгаряше от нетърпение да се отърве от този пулсиращ вестител на вината му.

Оставаха още триста хиляди долара. За някои нюйоркчани Коледа щеше да дойде със закъснение.

Елко Каунти, Невада

По миналото лято Доминик бе нощувал в стая номер двайсет.

Любопитството на Ърни Блок беше по-силно от никтофобията му. Той реши да придружи Фей и Доминик до стая номер двайсет. Те се надяваха, че в познатата обстановка, спомените на писателя ще се събудят. Ърни вървеше между Фей и Доминик, които го държаха за ръцете. Но притеснен от мрака, той държа очите си затворени през цялото време.

Фей влезе първа, запали лампите и дръпна завесите. Ърни отвори очи, едва когато тя затвори вратата.

Доминик влезе в стаята и мигновено го обзе страх. Приближи се до леглото и се вторачи в него, опитвайки се да си спомни как бе лежал там, упоен и безпомощен.

— Покривката на леглото не е като тази на снимката — каза Фей. — Но леглото и мебелите са същите.

Доминик си спомни всеки детайл. Имаше чувството, че в стаята витаят духове, които обаче остават в периферното му зрение. Но духовете всъщност бяха неприятните спомени и обитаваха не стаята, а тъмните ъгли на паметта му.

— Спомняш ли си нещо? — попита Ърни.

— Искам да погледна банята — каза Доминик.

Той прояви интерес към мивката, която се явяваше в повтарящия се кошмар. Но когато я погледна, видя, че не е същата.

— Тази мивка е друга — рече Доминик. — Онази беше стара, с гумена запушалка на канала.

— Непрекъснато обновяваме мотела — каза Ърни.

— Купихме я преди осем-девет месеца — добави Фей — и сменихме старата, но цветът е същият.

Доминик остана разочарован, защото беше убеден, че когато докосне мивката, ще си спомни нещо от онези забравени дни. В края на краищата, съдейки по неподправения ужас на кошмара, на това място явно му се бе случило нещо страшно, следователно мивката би трябвало да събуди спомените в подсъзнанието му. Той допря ръце до новата мивка, но не почувства нищо.

— Спомняш ли си нещо? — повтори Ърни.

— Не. Само усещам някакви неприятни вибрации. Ако имам време, мисля, че атмосферата в банята може да разбие преградите в паметта ми. Довечера ще спя тук, ако, разбира се, нямате нищо против.

— Няма проблем — рече Фей. — Банята е на твое разположение.

— Предчувствам, че тук кошмарът ще бъде по-неприятен отвсякога — каза Доминик.

Лагуна Бийч, Калифорния

Макар да беше един от най-уважаваните съвременни художници и музеите усърдно колекционираха картините му, и да имаше поръчки да рисува за президента на Съединените щати и други известни личности, Паркър Фейн не беше толкова възрастен и със сигурност не толкова важен и надут, че да не изпитва вълнение от интригата, в която бе замесен от името на приятеля си Доминик Корвези. За да бъде преуспяващ художник, човек се нуждаеше от зрялост и сериозно възприемане на действителността, чувствителност и всеотдайност, но, от друга страна, трябваше да запази и детското си любопитство, невинност и усещане за развлечения. Паркър се придържаше към тези неща повече от всеки друг художник. Ето защо, той изпълняваше с приключенски дух ролята си в плана на Доминик.

Всеки ден, докато взимаше пощата на писателя, Паркър се преструваше, че изпълнява задълженията си, без да изпитва никакви подозрения към вероятността да го наблюдават, но всъщност крадешком се озърташе дали наоколо няма шпиони, ченгета или други преследвачи. Но така и не видя нищо съмнително.

И всяка вечер, когато излизаше от дома си и отиваше в различни телефонни кабини, за да чака предварително уговореното обаждане на Доминик, той дълго шофираше насам-натам, връщаше се по същия път и правеше внезапни завои, докато се увереше, че не го следят.

Малко преди девет в неделя вечерта Паркър се приближи до телефонната будка до спирка номер седемдесет и шест. Валеше проливен дъжд, който изопачаваше света навън и прикриваше Паркър от любопитни погледи.

Той беше с шлифер и непромокаема сиво-кафява шапка с обърната надолу периферия, така че водата да не се стича във врата му. Фейн имаше чувството, че е герой от роман на Джон льо Каре и това много му допадаше.

Телефонът иззвъня точно в девет.

— В мотел „Спокойствие“ съм. Това е мястото, Паркър — каза Доминик.

Писателят имаше да му разказва много неща — обезпокоителното преживяване в грила, никтофобията на Ърни и странните снимки, които и семейство Блок бяха получили.

Но дискретността беше абсолютно задължителна. Ако мотел „Спокойствие“ наистина беше центърът на забравените събития от по миналото лято, телефонът там може би се подслушваше. Ако чуеха за снимките, подслушвачите щяха да разберат, че сред тях има предател и щяха да го намерят и тогава посланията от него щяха да престанат да пристигат.

— И аз имам новина — рече Паркър. — Госпожица Табита Уикъм, издателката ти, е оставила съобщение на телефонния ти секретар. Направили са допечатка на „Здрач във Вавилон“ и сега в книжарниците има сто хиляди екземпляра.

— Мили Боже, съвсем забравих за книгата! Откакто преди четири дни бях в дома на Ломак, не мисля за нищо друго, освен за онова невероятно явление.

— Госпожица Уикъм има още добри новини, затова обади й се веднага, щом имаш възможност.

— Добре… Видя ли някакви интересни снимки?

— Не. Няма и забавни бележки. Но по пощата пристигна нещо, от което шапката ти ще хвръкне, приятелю. Ти си разпознал три от имената на плакатите с луните в къщата на Ломак, но искаш ли да чуеш кой е четвъртият?

— Джинджър? О, забравих да ти кажа. Името й е записано в регистъра на мотела. Доктор Джинджър Вайс от Бостън. Смятам утре да й се обадя.

— Отне ми част от изненадата. Но сигурно ще се учудиш, като чуеш, че имаш писмо от доктор Вайс. Изпратила го е до „Рандъм Хаус“ на двайсет и шести декември. Била се побъркала и се чудела какво да прави, когато случайно попаднала на книгата ти и видяла снимката ти. Имала чувството, че те познава и ти имаш нещо общо с онова, което става с нея.

— Носиш ли писмото? — развълнувано попита Доминик.

Паркър му го прочете, като от време на време поглеждаше навън.

— Трябва да й се обадя веднага — каза Доминик. — Утре в девет вечерта ще говорим пак.

— Ако ще се обаждаш от мотела, където има вероятност телефоните да се подслушват, няма смисъл да излизам да търся обществен телефон.

— Имаш право. Ще ти се обадя вкъщи. Пази се.

— И ти.

Паркър затвори, изпитвайки смесени чувства. Той се успокои, че неудобните нощни пътувания до обществен телефон ще свършат, но интригата със сигурност щеше да му липсва.

Фейн излезе на дъжда и почти изпита разочарование, че никой не стреля по него.

Бостън, Масачузетс

Пабло Джаксън бе погребан сутринта, но Джинджър Вайс мисли за него през целия следобед и вечерта. Споменът за усмивката му я бе обсебил.

Тя седеше в стаята за гости в „Пазител на залива“ и се опитваше да чете, но не можеше да се съсредоточи. Когато не мислеше за възрастния илюзионист, Джинджър се измъчваше от притеснения, питайки се какво ще стане с нея.

Легна си в дванайсет и петнайсет след полунощ и тъкмо посягаше да угаси лампата, когато Рита Ханаби дойде и й каза, че я търси Доминик Корвези. Развълнувана и изпълнена с трепетно очакване, Джинджър наметна халата си и отиде в кабинета на Джордж.

— Ало? Господин Корвези?

— Доктор Вайс? — Гласът му беше звучен и мелодичен. — Постъпихте много добре, че ми писахте. Не мисля, че сте полудели. Не сте сама, докторе. Има и други хора със странни проблеми.

Джинджър се опита да отговори, но гласът й потрепери.

— Аз… Съжалявам… Обикновено… не плача…

— Не говорете, докато не сте готова. Ще ви разкажа за моя проблем. Аз ходя насън. И сънувам… луната.

Изведнъж я обзе смразяващ кръвта страх и в същото време — приятно вълнение.

— Да, луната — потвърди тя. — Не помня сънищата си, но сигурно имат нещо общо с луната, защото се събуждам, викайки тази дума.

Доминик Корвези й разказа за мъж на име Зебедая Ломак от Рино, който бе сложил край на живота си, докаран до самоубийство от обсебеността си от луната.

— Промили са мозъците ни — не се сдържа Джинджър. — Проблемите ни са резултат от потиснатите спомени, които се опитват да излязат на повърхността.

От другия край на линията настъпи мълчание, сетне писателят рече:

— Това е и моята теория, но вие явно вече сте сигурна.

— Да. След като ви писах, се подложих на хипноза и открихме доказателства за блокиране на паметта.

— По миналото лято с нас се е случило нещо.

— Да. Точно така. В мотел „Спокойствие“ в Невада.

— Обаждам се оттам. И ако е възможно, трябва и вие да дойдете. Случиха се много неща, за които не мога да рискувам да ви разказвам по телефона.

— Кои са те? Какво крият?

— Имаме шанс да разберем, ако действаме заедно.

— Ще дойда. Още утре. Стига да намеря билет за самолета за толкова кратко време.

Рита Ханаби отвори уста да възрази, че Джинджър не е в състояние да пътува. Джордж се намръщи.

— Ще ви се обадя кога и с кой полет ще пристигна — каза Джинджър на Доминик Корвези.

— Не можеш да отидеш чак дотам в твоето състояние — рече Джордж, след като тя затвори.

— Ами, ако получиш пристъп в самолета? — притесни се Рита.

— Всичко ще бъде наред.

— Мила, в понеделник получи три пристъпа един след друг.

Джинджър въздъхна.

— Вие се държахте чудесно с мен и никога няма да мога да ви се отплатя. Обичам ви. Но живея тук вече пет седмици, през които съм безпомощна като зависимо дете и не мога да продължавам така. Трябва на всяка цена да отида в Невада.

Ню Йорк, Ню Йорк

Джак спря отново на няколко пресечки от Презвитерианската църква. Този път влезе в Епископалната църква „Сейнт Томас“ на Пето Авеню. Джак се вторачи в олтара и в статуите на светците, апостолите, Дева Мария и Христос и осъзна, че основната цел на религията е изкуплението на вината и опрощението на греховете. Човешките същества, изглежда, бяха неспособни да се покажат достойни за потенциала й и някои полудяваха от чувството за вина, ако не вярваха, че някакъв бог — Исус, Йехова, Мохамед, Маркс или друг — не ги гледа благосклонно, макар да са недостойни.

Но Джак не намери утеха в „Сейнт Томас“, нито изкупление на греховете си, дори след като остави двайсет хиляди долара в кутията за дарения.

Той потегли отново, за да раздаде остатъка от парите от обира на бронираната кола, но не защото този жест щеше да изкупи вината му. Преразпределението на финансите не беше моралният еквивалент на отплатата. Джак имаше да изкупува твърде много грехове, за да очаква опрощение за една нощ. Той вече не искаше и не се нуждаеше от парите, но, от друга страна, не можеше да ги изхвърли в контейнерите за боклук, затова раздаването им беше единственият възможен ход на действие.

Джак спря пред още църкви и храмове. Някои бяха отворени, други — заключени. Но там, където успя да влезе, той остави пари.

После отиде в Армията на спасението и даде четирийсет хиляди долара на изумения служител там.

На Бейярд Стрийт в близкия Китайски квартал Джак видя надпис на прозореца на втория етаж на една сграда: „Дружество за защита на китайското малцинство“. Помещението се намираше над старомодна аптека, където продаваха лекарства от традиционната китайска медицина — билки и стрити на прах корени. Аптеката беше затворена, но един от прозорците на Дружеството светеше. Джак натисна няколко пъти звънеца и по стъпалата слезе възрастен, съсухрен китаец, който заговори през малката решетка на вратата. Джак се увери, че главната цел на Дружеството е спасяването на превърнатите в скотове китайски семейства от Виетнам и настаняването им в Съединените щати и му подаде двайсет хиляди долара. От изумление китаецът започна да говори на родния си език и настоявайки да стисне ръката му, излезе на студения, зимен вятър.

— Приятелю — каза възрастният мандарин, — нямаш представа какво страдание ще облекчи дарението ти.

— Приятелю — повтори Джак.

В тази една-единствена дума и в сърдечното ръкостискане на китаеца той намери нещо, което мислеше, че е загубил завинаги — чувството за принадлежност, съпричастност и приятелство.

Джак се качи в колата си и потегли, но сълзите замъглиха зрението му.

Той не си спомняше да е бил по-объркан. Джак плачеше, отчасти защото петното на вината поне за момента му се струваше незаличим белег в душата му. Но някои от сълзите бяха от радост, защото изведнъж отново започна да изпитва обич към хората. В продължение на осем години Джак се бе дистанцирал от обществото, но сега, за пръв път, откакто се завърна от Централна Америка, почувства потребност, желание и готовност да се сприятели с някого.

Огорчението беше задънена улица. Омразата нараняваше само онези, които я питаеха. Опиянението от отчуждението беше самотата.

През последните осем години Джак често бе плакал за Джени, а понякога и в пристъпи на самосъжаление. Но сегашните сълзи бяха различни от всички останали, защото бяха пречистващи и го измиха от гнева и негодуванието.

Той още не проумяваше каква е причината за драстичните и бързи промени, които ставаха с него. Но чувстваше, че еволюцията му — от несретник, отхвърлен от обществото и престъпник, до спазващ законите гражданин — не е завършила и ще поднесе още няколко изненади. Той се запита накъде да се отправи и по кой път да поеме.

В онази нощ в Китайския квартал в неговия свят отново нахлу надежда, досущ летен ветрец, разнасящ камбанен звън.

Елко Каунти, Невада

Нед и Санди Сарвър се грижеха сами за ресторанта, защото по природа бяха трудолюбиви, но и защото менюто им не беше претенциозно, а и Нед бе служил като готвач в армията.

Но въпреки това той винаги се радваше, когато Ърни и Фей поднасяха на гостите закуска в стаите, защото не беше необходимо да отваря грила преди обяд.

В събота вечерта, докато печеше на скара хамбургери и пържеше картофи, Нед Сарвър често поглеждаше съпругата си. Още не можеше да свикне с промените в нея. Тя бе напълняла пет-шест килограма и фигурата й бе придобила привлекателна женствена закръгленост. Санди вече не тътреше крака и не прегърбваше рамене. Движенията й бяха плавни, грациозни и енергични, а това много допадаше на Нед.

Той не беше единственият мъж, който оглеждаше Санди. Някои от шофьорите на камиони не откъсваха очи от заоблените й хълбоци, докато тя прекосяваше ресторанта, разнасяйки подноси с храна и напитки.

Доскоро, макар че беше неизменно учтива с клиентите, Санди не бъбреше с тях. Но това също се промени. Още беше някак стеснителна, но отговаряше на закачките им и дори се шегуваше.

За пръв път от осем години брак Нед Сарвър се уплаши, че може да я загуби. Макар да знаеше, че тя го обича. Нед си повтаряше, че промените във външността и личността й няма да окажат влияние на взаимоотношенията им, но именно това го плашеше най-много.

Сутринта, когато Санди отиде в Елко да посрещне Ърни и Фей, той се притесни, че тя няма да се върне. Може би Санди щеше да продължи да кара, докато намереше място, което й харесаше повече от Невада и срещнеше мъж, по-богат и по-умен от него. Нед знаеше, че е несправедливо да храни такива съмнения към Санди, подозирайки я в невярност и жестокост. Може би страхът му се коренеше в убедеността, че Санди заслужава някой по-свестен от него.

В девет и половина, когато останаха само седмина клиенти, в грила дойдоха Фей и Ърни. С тях беше онзи хубав чернокос мъж, който бе направил сцена предишната вечер, когато бе влязъл като сомнамбул в заведението и после бе изтърчал навън като преследван от глутница кръвожадни хрътки. Нед се запита кой е той, откъде познава Фей и Ърни и дали те знаят, че приятелят им е малко откачен.

Ърни беше блед и трепереше. На Нед му се стори, че шефът му се старае да върви с гръб към прозорците.

Фей и непознатият седнаха един срещу друг. Двамата загрижено поглеждаха Ърни. Самите те не изглеждаха добре.

Ставаше все по-странно. Заинтригуван от състоянието на Ърни, Нед забрави за притесненията си, че Санди може да го напусне.

Но когато тя спря до масата им, той отново започна да се тревожи. Нед не чуваше какво си говорят, но му се стори, че непознатият проявява твърде силен интерес към Санди. Тя също бъбреше с него. Това, разбира се, беше нелепа идея на ревнивец. Но мъжът беше хубав, по-млад от Нед и явно преуспяващ, точно с какъвто Санди би избягала, за да живее по-добре.

Нед Сарвър смяташе, че няма с какво да се похвали. Той не беше грозен, но не беше и красив. Кестенявите му коси бяха оредели на темето, а освен ако не беше Джак Никълсън, тази прическа не привличаше жените. Нед имаше светлосиви очи, които вероятно бяха необикновени и магнетични, когато беше млад, но с течение на времето му придаваха все по-уморен и безличен вид. Той не беше богат, нито му бе предопределено някога да бъде заможен. Нед Сарвър беше на четирийсет и две, десет години по-възрастен от Санди и едва ли някога щеше да бъде обсебен от непреодолимо желание да направи нещо със себе си.

Всички тези самокритични мисли минаха през главата му, докато наблюдаваше Санди, която най-сетне се отдалечи от масата на непознатия и се приближи до тезгяха. Със странно и разтревожено изражение тя даде на Нед листчето с поръчките и попита:

— В колко часа ще затваряме? В десет или в десет и половина?

— В десет — отговори Нед и посочи неколцината клиенти. — Тази вечер няма да спечелим много.

Санди кимна и се върна при Фей, Ърни и непознатия.

Бързината й отново засили притесненията на Нед. Той смяташе, че притежава само три качества, заради които Санди би останала при него. Първо, Нед винаги можеше да си изкарва прехраната като готвач, защото го биваше за това. Второ, той имаше талант да ремонтира разни неща и да спасява хората и да им помага. Нед се гордееше с тази си дарба. И трето, той обичаше Санди с тялото, съзнанието и сърцето си.

Докато изпълняваше поръчката, Нед непрекъснато поглеждаше Санди. Изведнъж тя и Фей станаха и започнаха да смъкват щорите на прозорците.

Ставаше нещо необикновено. Санди се върна на масата на Ърни и поведе сериозен разговор с непознатия.

Беше иронично, че се тревожи да не загуби Санди, защото не друг, а Нед бе допринесъл за преобразяването й от грозно пате в красив лебед. Когато се запозна с нея в Тъксън, където двамата работеха, тя беше не само стеснителна и плаха, но и болезнено срамежлива и страхлива. Санди се държеше дружелюбно и винаги беше готова да помогне на другите сервитьорки, когато закъсняваха с поръчките, но не умееше да общува с хората. Беше бледо, притеснено момиче и макар и двайсет и три годишна, нямаше желание да се сприятели с никого от страх, че може да се довери на човек, който ще я нарани. Санди беше невзрачна, тиха, мекушава и смазана от живота и в мига, в който я видя, Нед изпита потребност да промени нещата за нея. И с огромно търпение се залови с тази задача.

Те се ожениха девет месеца по-късно, макар че Нед още не бе успял да я промени. Санди беше силно уязвима и сломена и когато от време на време изпадаше в отчаяние, Нед мислеше, че въпреки дарбата си да оправя всичко, няма да може да й помогне и до края на живота си ще прави безуспешни опити.

Но през шестата година на брака им той забеляза бавно подобрение в нея. Санди безспорно беше умна, но незряла в емоционално отношение. Тя положи неимоверни усилия, за да се научи да взима и да дава.

Първият признак, че с нея стават големи промени, беше сексуалният й апетит. Обратът настъпи в края на август по миналото лято.

Дотогава Санди правеше любов механично, като робот, не като живо същество. Нед подозираше, че нещо в детството й я е покрусило — същото, което бе разбило и сърцето й. Опита се да я склони да говори за това, но тя беше непреклонна в решението си да остави миналото погребано, и настойчивостта му беше единственото, което можеше да я накара да го напусне. Ето защо, Нед не зададе повече въпроси.

После, през август по миналото лято, Санди осезателно промени държанието си в леглото. Отначало нямаше драстична разлика и внезапно отприщване на дълго сдържана страст. Само отпускане по време на любовния акт. Понякога тя се усмихваше или шепнеше името му, докато се любеха.

Промяната настъпи бавно. След четири месеца Санди вече не лежеше в леглото, сякаш бе направена от метал, а се опитваше да долови и да се нагоди към ритъма на Нед, търсейки върховната наслада, която още й убягваше.

Накрая, на седми април миналата година, нощ, която Нед никога нямаше да забрави, Санди за пръв път изпита оргазъм. Силата му беше толкова разтърсваща, че го уплаши. Санди се разрида от щастие и се вкопчи в него с такава благодарност, обич и доверие, че и той се разплака.

Нед помисли, че оргазмът най-сетне ще я накара да говори за отдавна скритата си болка, но когато внимателно я попита, тя отказа да отговори на въпроса му.

— Миналото е минало, Нед. Няма смисъл да мислим за него. Ако говорим по този въпрос… миналото може отново да ме обсеби.

През пролетта, лятото и началото на есента Санди все по-често изпитваше оргазъм, а през септември — всеки път, когато се любеха. И по Коледа, преди около три седмици, стана ясно, че сексуалното й съзряване не е единствената промяна в нея, а е придружено от гордост и самоуважение.

Тя започна да изпитва удоволствие и от шофирането — занимание, което дотогава й беше по-неприятно и от секса. Понякога Нед стоеше до прозореца и я гледаше как потегля, но освен радост изпитваше и необяснимо безпокойство.

По Нова година безпокойството му се превърна в страх и той осъзна, че се бои Санди да не го напусне.

„Вероятно прекалявам — помисли Нед, докато обръщаше хамбургерите на скарата. — Всъщност много добре знам, че прекалявам.“

Но въпреки това се притесняваше.

Когато Нед приготви хамбургерите за семейство Блок и приятеля им, другите клиенти си бяха тръгнали. Санди сервира вечерята, а Фей заключи вратата и включи неоновия знак „ЗАТВОРЕНО“, който се виждаше от магистралата, макар че още нямаше десет.

Нед отиде при тях, за да огледа по-отблизо непознатия и да се включи в разговора. Той с изненада видя, че Санди пие бира и бе отворила една и за него. Нед не пиеше много, а Санди — още по-малко.

— Ще се нуждаеш от бирата, когато чуеш какво имат да ни кажат — рече Санди. — Може да поискаш дори няколко бутилки.

Непознатият се казваше Доминик Корвези. Той разказа изумителна история, която прогони от съзнанието на Нед всички мисли за изневяра. Разказът на Ърни и Фей също беше невероятен. И едва тогава Нед научи, че бившият морски пехотинец се страхува от мрака.

— Но аз си спомням, че бяхме евакуирани — каза Нед. — Не може да сме били тук, в мотела, през онези три дни, защото си спомням, че изкарахме малка ваканция в караваната. Гледахме телевизия и четохме Луи Ламур.

— Смятам, че това са ви внушили да запомните — рече Корвези. — Някой дойде ли ви на гости? Съседи или приятел, който може да потвърди, че сте били в караваната?

— Ние живеем в покрайнините на Беоуейв и нямаме съседи. Доколкото си спомням, не видяхме никого, но мога да се закълна, че бяхме там.

— Нед, те се тревожат, че с нас се е случило нещо странно — каза Санди.

Той я погледна в очите и й даде да разбере, че тя трябва да реши дали да разкаже на другите за промените, които ставаха с нея.

— Вие двамата сте били тук в нощта, когато се е случило — рече Корвези. — Каквото и да е било, е започнало, докато вечерях. Но споменът ви е бил изтрит.

Мисълта, че някой може да се е ровил в съзнанието му, уплаши Нед. Той неспокойно се вторачи в снимката, която Фей бе сложила на масата.

— Санди — каза Фей, — Ърни и аз трябва да сме слепи, за да не забележим промените в теб. Не искам да те карам да се чувстваш неудобно и да любопитствам, но ако тези промени са свързани с онова, което се е случило с нас, трябва да ги знаем.

Санди хвана ръката на Нед. Любовта й към него беше толкова очевидна, че той се засрами за нелепите мисли за невярност, които го бяха обсебили преди малко.

— През по-голямата част от живота си не съм имала самочувствие — започна тя. — Ще ви кажа защо, тъй като трябва да знаете какво съм преживяла като дете, ако искате да разберете колко е невероятно, че намерих малко самоуважение. Нед пръв повдигна самочувствието ми, повярва в мен и ми даде възможност да бъда някой. Преди около девет години той започна да ме ухажва и беше първият, който се държа с мен като с дама. Нед се ожени за мен, макар да знаеше, че съм затворена в себе си, и осем години полага усилия да разчупи оковите. Той мисли, че не знам колко му е било трудно да ми помогне, но аз го съзнавам много добре.

Гласът й потрепери от вълнение и тя изпи глътка бира.

Нед не беше в състояние да каже нищо.

— Въпросът е там, че… — продължи Санди. — Искам всички да знаят, че може би случилото се по миналото лято наистина ни е оказало силно въздействие. Но ако Нед не ме бе взел под крилото си през всичките онези години, аз никога нямаше да имам шанс.

Нед почувства прилив на обич и на душата му стана леко и приятно.

Санди го погледна, сетне отново се вторачи в бирата и разказа историята на детството си. Тя не описа подробно насилието, което баща й бе извършил с нея и говори свенливо за периодичната й експлоатация като малолетна проститутка в ръцете на сводника от Лас Вегас. Разказът й за чудовищното издевателство беше още по-потресаващ и трогателен, защото Санди говореше, без да драматизира нещата. Всички слушаха мълчаливо от уважение към страданията й и последвалото избавление.

Щом Санди завърши историята си, Нед я прегърна и я притисна в обятията си. Той беше изумен от силната й воля. Нед знаеше, че тя е различна от другите, но разказът й засили любовта и възхищението му.

Макар да беше дълбоко натъжен от онова, което й бяха сторили, той се зарадва, че Санди може да говори за тези неща. Това със сигурност означаваше, че миналото е загубило властта си над нея.

Фей и Ърни изразиха съчувствието си по непохватния начин на приятели, които искат да помогнат, но знаят, че могат да предложат само думи.

Всеки се нуждаеше от още една бира и Нед донесе пет бутилки.

Корвези, който вече не му се струваше съперник, поклати глава, изумен и ужасен от покъртителната история на Санди.

— Това коренно променя нещата. Искам да кажа, че основният ефект на забравеното преживяване върху нас е ужасът. Но на мен ми се отрази благоприятно, защото излязох от черупката си. В това отношение си приличаме със Санди. Но останалите живеят в страх. Сега Санди ни казва, че въздействието върху нея е изцяло положително и съвсем не е страшно. Защо ефектът е различен? Наистина ли не се страхуваш, Санди?

— Не.

През цялото време Ърни седеше с прегърбени рамене и наведена глава, но сега се облегна назад и се отпусна, макар и не много.

— Да, страхът е основното. Но спомняш ли си онова място край магистралата, за което ти разказах? Сигурен съм, че там е станало нещо странно, което е свързано с промиването на мозъците ни. Но когато стоя там, аз не изпитвам само страх. Сърцето ми започва да бие като обезумяло… и се вълнувам, но… чувството не е неприятно. Обземат ме и множество други емоции освен страх.

— Мисля, че мястото, за което Ърни говори, е там, където винаги се озовавам, когато се кача на пикапа — рече Санди. — То ме привлича.

— Знаех си! — развълнувано възкликна Ърни. — Когато се връщахме от летището и минавахме покрай онова място, ти намали и аз си помислих: „Санди също го усеща.“

— Санди, какво точно чувстваш, когато онова място те привлича? — попита Фей.

— Спокойствие — блажено се усмихна Санди. — Там се чувствам спокойна. Трудно е да се обясни… но всички онези скали, пясък и дървета сякаш излъчват хармония и спокойствие.

— Аз не усещам спокойствие там — каза Ърни, — а страх. Но и някакво странно чувство, че ще се случи нещо… потресаващо. Нещо, което изгарям от нетърпение да видя, макар да ме плаши до смърт.

— А моето усещане е различно — отбеляза Санди.

— Трябва да отидем там — предложи Нед. — И да видим как мястото влияе на всеки от нас.

— Утре сутринта — съгласи се Корвези. — Когато е светло.

— Разбирам, че случилото се има различен ефект върху всеки от нас — рече Фей. — Но защо е променило живота на Доминик, Санди, Ърни, господин Ломак от Рино и доктор Вайс от Бостън, а не е засегнало Нед и мен? Защо и ние нямаме проблеми?

— Може би онези, които са промили мозъците ви, са свършили добра работа — отговори Доминик.

Тази мисъл отново уплаши Нед.

Известно време те обсъждаха положението, после Нед предложи Корвези да пресъздаде действията си в онази нощ на петък, шести юли, до момента, когато спомените му бяха заличени.

— Ти си спомняш началото на вечерта по-добре от нас. А когато влезе тук, беше на път да си спомниш нещо важно.

— Да — съгласи се Доминик, — но в последния момент се уплаших и избягах. Станах за смях. Но бях уплашен до смърт. Побягнах инстинктивно и неконтролируемо, но мисля, че ще направя същото, ако отново се опитам да си спомня.

— Да, но си заслужава да опиташ — настоя Нед.

— И този път ще имаш моралната ни подкрепа — добави Фей.

Писателят взе чашата си, стана, приближи се до вратата, отпи голяма глътка бира и огледа помещението, опитвайки се да си представи обстановката, каквато беше в онази вечер по миналото лято.

— До тезгяха седяха трима-четирима мъже. Не си спомням лицата им. — Доминик се отдалечи от вратата, мина покрай Нед и другите, придърпа стол и седна на съседната маса с гръб към тях. — Аз седях тук. Поръчах си бира и разгледах менюто. Сетне поисках сандвич с шунка и яйца, пържени картофи и салата. Обслужи ме Санди. Докато солях картофите, солницата се изплъзна от ръката ми и солта се разсипа на масата. Хвърлих през рамо щипка сол. Глупав жест. Хвърлих я твърде силно. Доктор Вайс! Да, тя беше жената, върху която хвърлих солта. Сега си спомням много добре. Блондинката на снимката. Много красива жена. Интересна. Не можех да откъсна очи от нея.

Нед се вторачи в снимката й. Жената наистина можеше да е необикновено привлекателна, ако лицето й не беше толкова бледо и отпуснато, а очите — студени, безизразни и мъртвешки.

— Тя сяда в ъгловото сепаре до прозореца — със странен глас продължи Доминик, сякаш наистина говореше от миналото. — Наближава залезът. Слънцето клони към хоризонта и прилича на огромно огненочервено кълбо. Ресторантът е изпълнен с оранжева светлина, проникваща през щорите. Досущ огън. Джинджър Вайс изглежда особено красива на онази светлина. Едва се сдържам да не се вторача открито в нея… После се здрачава. Поръчвам си втора бира. Равнините са пурпурни… после стават черни… Нощ…

Нед също започна да си спомня онази нощ в грил „Спокойствие“. Там беше и младият свещеник на снимката. И младата двойка с момиченцето си.

— Настъпва нощ — продължи Корвези. — Бавно пия втората си бира, за да мога да гледам Джинджър Вайс колкото е възможно по-дълго. Изведнъж чувам странен звук. Далечно бучене, което се усилва… И после не си спомням какво стана.

Нед Сарвър също си спомни страшния тътен, но съвсем неясно. Той имаше чувството, че Доминик го е довел до ръба на тъмна пропаст, в която не смее да погледне, но трябва да го направи, сетне и двамата се обръщат, без да хвърлят светлина в онази бездна.

— Съсредоточи се и се опитай да си спомниш какъв точно беше звукът и може би ще се сетиш за останалото — каза Нед.

Корвези блъсна назад стола си и стана.

— Тътен… като гръмотевица… Много далечен, но… се приближава.

И изведнъж Нед чу звука, но не в спомена си, а в реалността, не тогава, а сега. Приглушен тътен, който ставаше все по-силен…

Той погледна другите. И те го бяха чули. Грохотът ставаше все по-силен. Нед усещаше вибрациите в костите си.

Той не си спомняше какво се бе случило в онази нощ, но знаеше, че изумителните събития бяха започнали с този звук.

Нед блъсна назад стола си и стана. Обзе го страх и непреодолимо желание да избяга.

Санди също скочи. И на нейното лице се изписа страх. Макар че загадъчните събития й бяха оказали благотворно въздействие, сега беше уплашена. Санди сложи ръка на рамото на Нед.

Ърни и Фей се намръщиха и се огледаха, за да потърсят източника на шума, но не изглеждаха уплашени. Явно споменът за звука бе по-старателно заличен от паметта им и те не можеха лесно да го свържат със събитията в онази юлска нощ.

Изведнъж се разнесе и друг звук — странно свистене, което също бе познато на Нед и предизвика неприятно усещане. Въздухът сякаш трептеше.

Случилото се преди осемнайсет месеца несъмнено се повтаряше.

— Не, не! Не! — извика Нед.

Корвези отстъпи няколко крачки назад и погледна Нед и другите. Лицето му беше пребледняло.

Засилващият се тътен започна да отеква в стъклата на прозорците. Щорите вибрираха и тракаха.

Санди вкопчи пръсти в рамото на Нед.

Ърни и Фей станаха. Те вече не бяха само озадачени, а се страхуваха като всички останали.

Грохотът и свистенето се усилиха и станаха пронизителни.

— Какво е това? — извика Санди, а вибрациите и електронното свистене станаха толкова силни, че стените на грил „Спокойствие“ се разтресоха.

Чашите паднаха и бирата се изля на масата. Бутилката с кетчуп, бурканчето с горчица, солницата, пиперницата, пепелникът и сребърните прибори подскачаха и се местеха насам-натам.

Нед и другите отвориха широко очи, сякаш очакваха да се материализира някакво демонично същество.

Предметите започнаха да падат от масите. Стенният часовник се откачи от кукичката и с трясък се стовари на пода.

Нед си спомни, че същото се бе случило и в онази юлска нощ. Но не можеше да се сети какво стана после.

— Спри! Престани! — извика Ърни.

„Дали не става земетресение?“ — запита се Нед. Но земетресението не обясняваше електронното свистене, придружаващо тътена.

Столовете се преобърнаха.

Подът се тресеше.

Грохотът и електронните вибрациите станаха оглушителни. Стъклата на прозорците се пръснаха на стотици парчета. Фей извика и закри с ръце лицето си, а препъвайки се, Ърни отстъпи назад, като се блъсна в стола и едва не падна. Санди притискаше лице в гърдите на Нед.

Острите стъкла щяха да ги наранят, ако не бяха щорите, които ги предпазиха. Завесите се развяха, сякаш разлюлени от силен вятър, и върху Нед и на пода около него се посипаха дребни стъкълца.

В същия миг настъпи тишина.

В онази юлска нощ по миналото лято се бе случило същото, макар че Нед не си спомняше точно какво беше. Тази вечер загадъчното явление се повтори, но явно спря дотук.

Лицето на Доминик Корвези беше издраскано и леко кървеше. Челото и дясната ръка на Ърни също бяха охлузени от стъкълцата.

Нед се увери, че Санди не е ранена, хукна към вратата, излезе навън и потърси причината за странния шум, но наоколо беше тъмно и тихо. Нямаше пушек или тлеещи отломки, които да бележат източника на експлозията. По магистралата се движеха коли и камиони. Пред мотела бяха излезли неколцина гости, привлечени от звука. Небето беше осеяно със звезди, а въздухът — смразяващо студен, досущ ледената въздишка на Смъртта. Не се виждаше нищо, което би могло да предизвика тътена, вибрациите и строшаването на стъклата на прозорците.

Доминик Корвези също излезе навън.

— Какво беше това, по дяволите?

— Надявах се, че ти ще знаеш — отговори Нед.

— Същото се случи и по миналото лято.

— Знам.

— Но това беше само началото. Не мога да си спомня какво стана, след като прозорците се строшиха.

— И аз.

Доминик вдигна ръце и погледна дланите си. На синята неонова светлина от знака на грила Нед видя кръгове от подпухнала плът на дланите на писателя. Светлината беше оскъдна и той не можа да определи цвета им. Но от онова, което Корвези бе разказал, знаеше, че кръговете са яркочервени.

— Какво е това, по дяволите? — повтори Доминик.

Санди застана на прага на ресторанта и Нед се приближи до нея и я прегърна.

— Целият трепериш — каза тя.

Нед Сарвър беше уплашен до смърт. Той образно си представи, че са замесени в нещо от епохално значение и невъобразимо опасно, което ще завърши със смъртта на някои от тях или на всички. Нед притежаваше вроден талант да оправя всичко, но този път беше изправен пред сила, с която не знаеше как да се справи. Ами ако Санди умреше? Той се гордееше с дарбата си, но и най-добрият майстор на света не можеше да поправи злото, сторено от Смъртта.

За пръв път, откакто я познаваше, Нед се почувства безсилен да защити съпругата си.

Луната започна да се издига над хоризонта.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Непознати (4)

Метаданни

Данни

Непознати

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частДни на разкрития

Четвърта главаДвайсет и шести декември — единайсети януари

1.Бостън, Масачузетс

2.Портланд, Орегон

3.Лас Вегас, Невада

4.Бостън, Масачузетс

5.По пътя

ИМУЩЕСТВОТО НА ЛУНАТИК ОЦЕНЕНО НА ПОЛОВИН МИЛИОН ДОЛАРА

6.Чикаго, Илинойс

7.Лас Вегас, Невада

8.Събота, единайсети януари

Бостън, Масачузетс

Елко Каунти, Невада

По пътя от Рино за Елко Каунти

Чикаго, Илинойс

Елко Каунти, Невада

Ню Хейвън Каунти, Кънектикът

Елко Каунти, Невада

Лас Вегас, Невада

Елко Каунти, Невада

Чикаго, Илинойс

Елко Каунти, Невада

От Кънектикът до Ню Йорк Сити

Елко Каунти, Невада

Лагуна Бийч, Калифорния

Бостън, Масачузетс

Ню Йорк, Ню Йорк

Елко Каунти, Невада

Дийн Кунц
Непознати (4)

Втора част
Дни на разкрития

Четвърта глава
Двайсет и шести декември — единайсети януари

1.
Бостън, Масачузетс

2.
Портланд, Орегон

3.
Лас Вегас, Невада

4.
Бостън, Масачузетс

5.
По пътя

6.
Чикаго, Илинойс

7.
Лас Вегас, Невада

8.
Събота, единайсети януари