Дийн Кунц
Непознати (3)

Елко Каунти, Невада

Санди Сарвър се събуди скоро, след като зората се показа над високите равнини. Лъчите на ранното слънце проблясваха едва-едва през прозорците на спалнята в караваната. Светът беше неподвижен и времето сякаш бе спряло.

Ако искаше, Санди можеше да се обърне на другата страна и отново да заспи, защото й предстояха още осем почивни дни. Ърни и Фей Блок бяха затворили мотел „Спокойствие“ и бяха отишли на гости при внуците си в Милуоки и грилът също не работеше през празниците.

Но Санди знаеше, че няма да заспи отново, защото беше напълно разсънена. И възбудена. Тя се протегна като котка. Искаше й се да събуди Нед, да го задуши с целувки и да го придърпа върху себе си.

Той спеше дълбоко и дишаше равномерно. Макар че силно го желаеше, Санди не го събуди. През деня щяха да имат достатъчно време да се любят.

Тя се измъкна тихо от леглото, отиде в банята и се изкъпа, като накрая се обля със студена вода.

От години Санди беше фригидна и не се интересуваше от секса. До неотдавна видът на голото й тяло я караше да се чувства неудобно и да се срамува. Макар да не знаеше каква е причината за чувствата, които напоследък се бяха появили в нея, тя определено се променяше. Метаморфозата започна по миналото лято, когато изведнъж сексът й се стори… привлекателен. Сега това звучеше глупаво. Разбира се, че сексът е привлекателен. Но дотогава любенето беше неприятно задължение, което трябваше да бъде изтърпяно. Еротичният й разцвет напоследък беше приятна изненада и същевременно необяснима загадка.

Санди се върна в спалнята, извади от гардероба пуловер и джинси и се облече.

Влезе в малката кухня и започна да си налива портокалов сок, но спря, защото бе обзета от неудържимо желание да шофира. Тя остави бележка на Нед, облече яке с вълнена подплата, излезе и тръгна към пикапа.

Сексът и шофирането бяха двете нови и еднакво важни страсти в живота й. И това също беше странно, защото до преди осемнайсет месеца Санди не обичаше да ходи никъде с пикапа, освен на работа и обратно, и рядко шофираше. Тя не само мразеше пътуването по магистралите, но и се страхуваше. Но сега освен сексът, за нея нямаше нищо по-хубаво от това да седне зад волана на форда и да кара бързо без определена посока.

Санди знаеше защо сексът я отблъскваше. Това не беше загадка за нея. За фригидността й беше виновен баща й, Хортън Пърни. Санди не познаваше майка си, която бе починала при раждането й, но познаваше твърде добре баща си. Двамата живееха в полуразрушена къща в покрайнините на Барстоу, досами калифорнийската пустиня, и най-ранните спомени на Санди бяха за сексуално насилие. Хортън Пърни беше сприхав, вечно навъсен, зъл и опасен човек. Когато стана на четиринайсет години, Санди избяга от дома си, но дотогава баща й я използваше като еротична играчка.

Едва наскоро тя осъзна, че омразата й към пътуването по магистралите е свързана с нещо друго, което й е сторил баща й. Хортън Пърни имаше работилница за поправка на мотоциклети, помещаваща се в порутения, небоядисан хамбар в двора на къщата си, но не печелеше много пари от този занаят. Ето защо, два пъти в годината той качваше Санди в колата и отиваше в Лас Вегас, където познаваше сводник на име Самсън Черик. Самсън имаше списък на извратени типове, проявяващи особен интерес към деца и винаги се радваше, че виждаше Санди. Прекарваха няколко дни в Лас Вегас, баща й напълваше джобовете си с пари и я връщаше в Барстоу. За Санди дългото пътуване през пустинята беше кошмарно, защото знаеше, какво я очаква, когато пристигнат в Лас Вегас. Пътуването обратно до Барстоу беше по-лошо, защото не беше бягство от Лас Вегас, а връщане към мъчителния живот в онази полуразрушена къща и към тъмното, неотложно и ненаситно сладострастие на Хортън Пърни. И в двете посоки пътят водеше към ада и Санди ненавиждаше бръмченето на двигателя на колата, свистенето на гумите по асфалта и магистралата.

Ето защо, удоволствието, което сега й доставяха шофирането и сексът, изглеждаше невероятно. Тя не проумяваше откъде е намерила сили и желание да преодолее ужасното си минало. Но преди осемнайсет месеца Санди се промени и продължаваше да се променя. И беше прекрасно да усеща как оковите на самопрезрението и страха се чупят и за пръв път през живота си да изпитва самоуважение и да се чувства свободна.

Тя се качи в пикапа и включи двигателя. Караваната им беше паркирана на парцел земя от два декара в южния край на малкото, почти несъществуващо село Беоуейв, покрай шосе номер двайсет и едно. В радиус от хиляда километра сякаш нямаше нищо, освен пустеещи равнини, вълнообразни хълмове, разпръснати тук-там скали, трева, храсти и пресъхнали речни корита. Яркосиньото утринно небе беше необятно и когато настъпи педала за газта, Санди имаше чувството, че ще полети.

Ако поемеше на север по шосе номер двайсет и едно, тя щеше да мине през Беоуейв и след малко да излезе на междущатската магистрала, водеща на изток към Елко, или на запад към Батъл Маунтин. Но Санди се отправи на юг, навлизайки в красивата дива пустош.

Планините в далечината бяха бели, но наоколо нямаше много сняг. Снежната покривка беше едва два-три сантиметра. По-голямата част от земята беше гола, суха и кафява.

Санди подкара бързо по един черен път през полята. Зад пикапа се вдигаха облаци прах. След известно време пое на север, после на запад и пристигна на едно познато място, макар че отначало не възнамеряваше да ходи там. Поради причини, които Санди не разбираше, подсъзнанието й често я завеждаше на това място по време на самотните й пътувания, но рядко направо, а по обиколни пътища, затова пристигането й там обикновено беше изненада за нея. Тя спря, дръпна ръчната спирачка и погледна през прашното предно стъкло.

Санди отиваше там, защото това я караше да се чувства по-добре, макар да не знаеше защо. Склоновете, зъберите на скалите, тревата и храстите бяха приятна гледка, макар че пейзажът с нищо не се отличаваше от хилядите други места наоколо. Но въпреки това там Санди чувстваше абсолютно спокойствие, което не можеше да изпита никъде другаде.

Тя угаси двигателя, слезе от форда и започна да се разхожда, без да обръща внимание на хапливия, студен въздух. Пътуването през дивата пустош я бе върнало към цивилизацията, защото магистрала 80 се намираше само на двеста метра на север. Ревът на минаващите от време на време камиони отекваше като далечно ръмжене на звяр, но движението на Коледа не беше натоварено. Отвъд магистралата, на възвишенията на северозапад, бяха мотелът и грилът „Спокойствие“, но Санди погледна само веднъж в онази посока. Повече я интересуваше непосредственият терен, който я привличаше неудържимо и загадъчно, и сякаш излъчваше спокойствие така, както нощем скалата излъчва топлината, погълната през деня.

Санди не се опитваше да анализира влечението си към това място. В релефа на земята явно имаше някаква неуловима хармония и неповторимо преплитане на линии, форми и сенки, което не можеше да се опише. Всеки опит да се разгадае обаянието му би бил безполезен и глупав, все едно да анализираш красотата на залеза или привлекателността на любимо цвете.

В онова Коледно утро Санди Сарвър още не знаеше, че на десети декември, когато се връщаше вкъщи, Ърни Блок също бе привлечен като обсебен към същото това място. Тя не знаеше, че мястото предизвика в Ърни вълнуващо чувство на предстоящо прозрение и страх — емоции, съвсем различни от нейните. Щяха да минат седмици, докато Санди научеше, че онова място привлича и други, освен нея. Както приятели, така и непознати.

Чикаго, Илинойс

На Коледа сутринта отец Висажик имаше много работа. Денят бързо се превърна в най-пълноценната Коледа в живота му.

Той отслужи втората литургия в „Сейнт Бернадет“, поздрави с празника енориашите, които дойдоха в жилището му и донесоха кошници с плодове, кутии с домашно приготвени курабии и други подаръци. После отиде в университетската болница да посети Уинтън Толк, полицаят, който предишния ден бе прострелян в магазин за сандвичи. След спешна операция Толк бе настанен в интензивното отделение, а на Коледа сутринта — преместен в съседната самостоятелна стая, защото, макар че състоянието му вече не беше критично, още се нуждаеше от постоянно наблюдение.

Райнела Толк, съпругата на Уинтън, седеше до леглото му. Тя беше привлекателна жена с шоколаденокафява кожа и модерно подстригана къса коса.

— Госпожо Толк? Аз съм отец Стефан Висажик.

— Но…

— Успокойте се — усмихна се той. — Не съм дошъл да дам последно причастие.

— Хубаво — каза Уинтън, — защото нямам намерение да умирам.

Раненият полицай не само беше в съзнание, но и явно не чувстваше болка. Леглото му беше повдигнато така, че да може да седи. Макар че широкият му гръден кош беше бинтован и свързан с уред за измерване на сърдечната дейност, а системата за интравенозно поддържане на живота да вкарваше глюкоза и антибиотици във вената на лявата му ръка, Уинтън изглеждаше забележително добре, като се имаше предвид нещастния случай.

Отец Висажик застана срещу него, като мачкаше в ръце черната си шапка, издавайки по този начин напрежението си. Когато осъзна какво прави, той бързо сложи шапката на стола.

— Госпожо Толк, ако не възразявате, дошъл съм да ви задам няколко въпроса за онова, което се случи вчера.

Уинтън и съпругата му изглеждаха озадачени от любопитството на Стефан. Той обясни отчасти интереса си.

— Човекът, който миналата седмица патрулираше с вас, Брендън Кронин, е мой служител.

— Много бих искала да се запозная с него — каза Райнела и лицето й засия.

— Той ми спаси живота — рече Уинтън. — Постъпи безразсъдно смело. Не трябваше да го прави, но се радвам, че го стори.

— Господин Кронин е влязъл в магазина за сандвичи, без да знае дали всички стрелци са живи и рискувайки да го застрелят — добави Райнела.

— Намесата в такава ситуация е строго забранена от полицейски правилник — продължи Уинтън. — Аз щях да действам по правилата, ако бях от хората навън. Не мога да одобря стореното от Брендън, но му дължа живота си, защото го направи.

— Изумително — възкликна отец Висажик, сякаш за пръв път чуваше за смелостта на Брендън. Всъщност вчера той надълго и нашироко бе разговарял с шефа на Уинтън Толк, който му беше стар приятел, и похвали Брендън за куража, и го прокле за глупостта му. — Винаги съм знаел, че може да се разчита на Брендън. Оказа ли ви и първа помощ?

— Може би. Не знам. Спомням си, че дойдох в съзнание… и той беше до мен… викаше името ми… Но всичко беше като в мъгла.

— Истинско чудо е, че Уинтън е оцелял — с треперещ глас каза Райнела.

— Престани, скъпа. Наистина съм жив и само това има значение — рече Уинтън, сетне погледна Стефан и добави: — Всички са изумени как е възможно да изгубя толкова много кръв и да оцелея.

— Брендън сложи ли ви турникет?

Полицаят се намръщи.

— Не знам. Вече ви казах, че съзнанието ми беше замъглено.

Отец Висажик се поколеба, питайки се как да разбере онова, което искаше, без да разкрива необикновената вероятност, станала причина за посещението му.

— Знам, че не сте наясно какво се е случило, но… забелязахте ли нещо особено в… ръцете на Брендън?

— Особено? Какво искате да кажете?

— Той ви докосна, нали?

— Разбира се. Предполагам, че е проверявал пулса ми… и после е искал да установи откъде е кървенето.

— Почувствахте ли… нещо странно, когато той ви докосна? — внимателно попита отец Висажик, раздразнен от потребността да бъде неясен.

— Боя се, че не следвам мисълта ви, отче.

Стефан поклати глава.

— Няма значение. Най-важното е, че сте добре. — Отец Висажик погледна часовника си и се престори на изненадан. — О, Боже, закъснявам.

Преди Уинтън и Райнела да успеят да кажат нещо, той грабна шапката си, пожела им весели празници и бързо излезе, оставяйки ги несъмнено озадачени от държанието му.

Когато вървеше, отец Висажик приличаше на военен. Едрото му тяло и самоувереното, агресивно поведение съвсем не бяха присъщи за свещеник. А когато бързаше, беше същински танк.

Стефан хукна по коридора, блъсна тежките люлеещи се врати и влезе в интензивното отделение, където само до преди час бе лежал тежко раненият полицай. Той искаше да разговаря с дежурния лекар, доктор Ройс Олбрайт. С надеждата, че Господ ще му прости няколкото дребни, съшити с бели конци лъжи, изречени в името на справедлива кауза, Стефан се представи като свещеник на семейство Толк и намекна, че госпожа Толк го е изпратила, за да научи истината за състоянието на съпруга й, за което още не е съвсем наясно.

Доктор Ройс Олбрайт приличаше на Джери Лий Луис и имаше плътен, боботещ глас като на Хенри Кисинджър. Това отначало смути отец Висажик, но лекарят изрази готовност да отговори на въпросите му, защото явно проявяваше интерес към случая.

— Може да уверите госпожа Толк, че почти няма опасност от влошаване на състоянието му. Съпругът й се възстановява изключително бързо. Прострелян е два пъти в гърдите с патрони калибър .38 мм. До вчера никой тук не би повярвал, че човек може да бъде прострелян два пъти в гърдите с револвер с голям калибър и само след двайсет и четири часа да бъде изписан от интензивното отделение! Господин Толк има невероятен късмет.

— Тогава куршумите не са улучили сърцето и другите жизненоважни органи?

— Не само това, но и не са причинили поражения на никоя главна вена или артерия. Куршумът трийсет и осми калибър е много мощен, отче, и обикновено разкъсва жертвата. При Толк са засегнати една главна артерия и вена, но не са прекъснати. Наистина голям късмет.

— Тогава, предполагам, че някоя кост е спряла куршумите.

— Костите са ги отклонили, но не са ги спрели. И двата куршума бяха намерени в меката тъкан. И това също е изумително. Няма счупени кости, нито дори малка фрактура. Невероятен късмет.

Отец Висажик кимна.

— А дали куршумите не са били дефектни и не са имали твърде малко олово? Това би обяснило леките поражения.

— Не знам. Възможно е. Ще трябва да попитате полицаите… или доктор Сънфорд, който оперира Толк.

— Разбрах, че господин Толк е загубил много кръв.

Олбрайт направи гримаса.

— Сигурно е станала някаква грешка. Днес нямах възможност да говоря с доктор Сънфорд, защото е Коледа, но според картона на пациента в операционната зала на Толк са били прелети четири литра кръв. Разбира се, това не може да е вярно.

— Защо?

— Отче, ако Толк наистина е загубил четири литра, преди да го докарат в болницата, в тялото му не би имало достатъчно кръв, за да поддържа дори минимално кръвообращение. Той щеше да е мъртъв.

Лас Вегас, Невада

Мери и Пит Монатела, родителите на Джорджа, пристигнаха в апартамента й в шест сутринта. Очите им бяха зачервени и подпухнали от безсъние, но и двамата бяха твърдо решени да седят до елхата, докато Марси се събуди. Мери беше висока колкото Джорджа и на младини имаше хубаво и стройно тяло като дъщеря си, но сега бе напълняла. Пит беше по-нисък от съпругата си, но широкоплещест, наперен, енергичен и един от най-скромните хора, които Джорджа познаваше. Родителите й дойдоха отрупани с подаръци за единственото си внуче.

И за Джорджа имаше подарък — добронамерена, но досадна критика, нежелани съвети, внушаващи чувство за вина. Мери едва прекрачи прага, когато заяви, че дъщеря й трябва да почисти аспиратора, а после намери спрей и парцал и сама свърши работата. Освен това Мери каза, че елхата не е добре украсена и се нуждае от повече крушки. А когато видя подаръците, възкликна:

— Господи, Джорджа. Опаковъчната хартия не е достатъчно ярка. Панделките са малки. Момиченцата харесват светла хартия с картинки на Дядо Коледа и големи панделки.

Баща й, от своя страна, се задоволи да фокусира недоволството си върху огромния поднос с курабии, сложен на плота в кухнята.

— Купила си ги от магазина, Джорджа. Тази година не направи ли домашни курабии?

— Напоследък работя повече от определеното време, татко. Пък и купувам най-хубавите курабии и…

— Знам, че е трудно да бъдеш самотна майка, миличка, но тук става дума за основни неща. Домашно приготвените курабии са една от традициите на Коледа. Те са абсолютно задължителни.

— Да, абсолютно задължителни — потвърди майка й.

Тази година Джорджа и без това не бе обзета от празнично настроение. Подложена на добронамерените, но вбесяващи, непрестанни критики за недостатъците й, тя така и нямаше да се развесели, ако не се бе появила Марси. Джорджа тъкмо бе сложила във фурната седемкилограмовата пуйка, която щеше да бъде основното ястие за деня.

— Дядо Коледа донесе ли ми „Чичо Доктор“?

— Донесъл ти е много повече неща, миличка — каза Пит. — Само погледни.

Марси се обърна, видя елхата и купчината подаръци и ахна.

Вълнението на детето се пренесе върху родителите на Джорджа, които за известно време забравиха за мръсния аспиратор и купените от магазина курабии. Апартаментът се изпълни с радостни възгласи.

Но когато Марси отвори половината подаръци, празничното настроение започна да се променя. Детето мърмореше недоволно, че Дядо Коледа е забравил да й донесе „Чичо Доктор“. Марси захвърли кукла, която отдавна бе искала, без дори да я извади от кутията, и нетърпеливо разкъса опаковката на следващия пакет с надеждата, че е „Чичо Доктор“. Нещо в държанието на детето и в странното изражение в очите й обезпокои Джорджа. Мери и Пит също забелязаха това. Те подканиха Марси да отделя повече внимание и да се радва на всеки подарък, но призивите им не бяха чути.

Джорджа не бе сложила „Чичо Доктор“ под елхата, а го бе скрила в дрешника като последна изненада. Но Марси вече бе отворила почти всички подаръци и бе пребледняла и трепереше в очакване на медицинския комплект.

Но защо „Чичо Доктор“ беше толкова важен? Повечето от вече разопакованите играчки бяха по-скъпи и по-интересни от комплекта. Защо вниманието на Марси беше толкова силно и неестествено съсредоточено върху „Чичо Доктор“? Защо беше толкова обсебена от него?

Когато видя всички подаръци, момиченцето отчаяно изхлипа:

— Дядо Коледа не го е донесъл! Забравил е!

Подаръците бяха чудесни, затова недоволството на детето беше учудващо. Джорджа се разстрои, ядоса се на грубото държание на дъщеря си и видя, че родителите й са стъписани от този неочакван и с нищо неоправдан изблик на гняв.

Изведнъж уплашена, че празникът ще се провали, Джорджа изтича до дрешника в спалнята, извади съдбовния подарък и го занесе в хола.

Марси трескаво го грабна от ръцете на майка си.

— Какво му става на това дете? — попита Мери.

— Да — съгласи се Пит. — Какво толкова важно има в този „Чичо Доктор“?

Марси нетърпеливо разопакова подаръка, увери се, че това е играчката, която най-много иска и мигновено се успокои и спря да трепери.

— „Чичо Доктор“! Дядо Коледа не е забравил да ми го донесе.

— Миличка, подаръкът може да не е от Дядо Коледа — каза Джорджа, която изпита огромно облекчение, като видя, че детето се отърсва от онова странно и неприятно настроение. — Не всички подаръци са от Дядо Коледа. Погледни картичката.

Марси послушно погледна картичката, прочете няколкото думи, написани там и колебливо се усмихна.

— От… татко е.

Джорджа усети, че родителите й се вторачиха в нея, но не посмя да ги погледне в очите. Те знаеха, че Алън е заминал за Акапулко с най-новата си любовница, вятърничава блондинка на име Пепър, и не си е направил труда да изпрати поне картичка на Марси. Мери и Пит несъмнено не одобряваха факта, че Джорджа му е позволила да се измъкне толкова лесно.

По-късно, когато Джорджа проверяваше дали пуйката се е опекла, майка й застана до нея и тихо попита:

— Защо го направи, Джорджа? Защо написа името на онзи негодник на подаръка, който Марси най-много искаше?

— Редно ли беше да й разваля празника само защото баща й е тъпак?

— Трябваше да й кажеш истината.

— Истината е твърде грозна за едно седемгодишно дете.

— Колкото по-скоро разбере какъв е баща й, толкова по-добре. Между другото, знаеш ли какво е чул баща ти за онази жена, с която живее Алън?

— Надявам се, че пуйката ще стане до обяд.

Но Мери не пожела да смени темата.

— Тя е момиче на повикване в две казина, Джорджа. Алън живее с проститутка. Какво му става?

Джорджа затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Щом не иска да има нищо общо с Марси, това е чудесно — продължи Мери. — Един Господ знае каква болест може да прихване, като живее с онази жена.

Джорджа заля пуйката, сложи я отново във фурната и се изправи.

— Може ли да не говорим по този въпрос?

— Мислех, че искаш да знаеш какво представлява онази жена.

— Сега вече знам.

— Ами, ако някой ден Алън дойде и каже: „Пепър и аз искаме Марси да дойде с нас в Акапулко или Дисниленд, или да живеем заедно известно време?“

— Майко, той не иска да има нищо общо с Марси, защото тя му напомня за задълженията му.

— Но ако…

— По дяволите, майко!

Джорджа не повиши тон, но в думите й прозвуча такъв гняв, че въздействието им върху майка й беше светкавично. На лицето на Мери се изписа обидено изражение. Жегната и уязвена, тя обърна гръб на дъщеря си, приближи се бързо до хладилника, отвори го и огледа съдържанието му.

— О, има супа от говежди опашки.

— Не е купена от магазина. Домашно приготвена е — с разтреперан глас каза Джорджа.

Тя не искаше да се кара с майка си, но осъзна, че забележката й може да бъде изтълкувана погрешно като иронично подмятане по адрес на учудването на баща й за купените от магазина курабии. Джорджа прехапа устни и преглътна горещите сълзи.

— И картофи ли ще има? — попита Мери, която още оглеждаше хладилника. — А, вече си нарязала зелето. Мислех, че ще се нуждаеш от помощ, но ти си приготвила всичко.

Тя затвори вратата на хладилника и потърси нещо друго, с което да се занимава, докато неудобният момент премине. И в нейните очи напираха сълзи.

Джорджа се хвърли към нея и я прегърна. Мери я притисна в обятията си и двете стояха известно време така, съзнавайки, че не е необходимо да казват нищо.

— Не знам защо съм такава. Майка ми се държеше по същия начин с мен. Кълна се, че повече няма да правя така — заяви Мери.

— Обичам те такава, каквато си.

— Може би се държа така, защото си единственото ми дете. Ако имах и други, нямаше да съм толкова строга с теб.

— Вината е отчасти моя, мамо. Напоследък съм много докачлива.

— Как няма да си? Онзи скапаняк те заряза, издържаш сама дъщеря си… Имаш пълното право да си докачлива. Ние много се гордеем с теб, Джорджа. Иска се голяма смелост за онова, което правиш.

От хола се чуха писъците на Марси. „Сега пък какво има?“ — запита се Джорджа. Тя влезе в хола и видя, че баща й се опитва да убеди Марси да играе с една от куклите.

— Погледни! — каза Пит. — Когато я наклониш на едната страна, куклата плаче, а на другата се смее.

— Не искам да играя с глупавата кукла — нацупи се Марси, която държеше пластмасовата спринцовка от комплекта „Чичо Доктор“. Отново я бе обзело напрежение и чувство на неотложност. — Искам пак да ти направя инжекция.

— Но, миличка, ти вече ми направи двайсет инжекции.

— Трябва да се упражнявам. Никога няма да стана лекарка и да се лекувам сама, ако не започна да се упражнявам веднага.

Пит раздразнено погледна Джорджа.

— Каква е тази мания по „Чичо Доктор“? — попита Мери.

— Нямам представа — отговори Джорджа.

Марси направи гримаса, докато натискаше буталото на пластмасовата спринцовка. На челото й изби пот.

— Нямам представа — неспокойно повтори Джорджа.

Бостън, Масачузетс

Тази Коледа беше най-неприятната в живота на Джинджър Вайс.

Макар че беше евреин, любимият й баща честваше Коледа по светски начин, защото обичаше хармонията и доброжелателството на този празник, и след смъртта му Джинджър продължи да смята двайсет и пети декември за необикновен ден и време за радост. Но сегашната Коледа беше много потискаща.

Джордж и Рита направиха всичко, което можаха, за да накарат Джинджър да се чувства добре на празника, но тя болезнено съзнаваше, че е външен човек. Тримата синове на Ханаби бяха довели за няколко дни семействата си в „Пазител на залива“ и огромната къща се изпълни със звънкия смях на деца. Всеки се постара да включи Джинджър в традиционните Коледни занимания на фамилията.

Сутринта тя видя как децата атакуват планината от подаръци и следвайки примера на възрастните, запълзя на пода, помагайки им да сглобят новите играчки. В продължение на няколко часа отчаянието й намаля и Джинджър се зарази от веселието в къщата.

Но на обяд тя отново почувства, че мястото й не е там. Семейство Ханаби разговаряха предимно за предишните празници, които Джинджър не бе прекарала с тях.

Следобед тя каза, че я боли главата и избяга в стаята си. Великолепната гледка към залива я успокои, но не я изтръгна от депресията. Джинджър отчаяно се надяваше, че на другия ден Пабло Джаксън ще се обади и ще каже, че е проучил проблема с блокирането на паметта и е готов отново да я хипнотизира.

Посещението й при Пабло разтревожи Джордж и Рита по-малко, отколкото Джинджър бе очаквала. Те се притесниха, че е ходила сама, рискувайки да получи пристъп на амнезия в момент, когато край нея няма приятел да й помогне. Семейство Ханаби я накараха да обещае, че за в бъдеще ще позволи или на Рита, или на някоя от прислужниците да я закара до апартамента на Пабло, но не се опитаха да възразят срещу нетрадиционното лечение, което Джинджър бе поискала от илюзиониста.

Тя се обърна с гръб към прозореца и се приближи до леглото, където с изненада видя две книги на нощното шкафче. Едната беше фантастична история от Тим Пауърс, автор, чиито романи Джинджър бе чела, а другата бе озаглавена „Здрач във Вавилон“. Джинджър нямаше представа откъде са се появили.

В стаята имаше още пет-шест книги, взети от библиотеката на горния етаж. През последните няколко седмици Джинджър прекарваше времето си предимно в четене, но за пръв път виждаше тези две книги. Романът на Пауърс се разказваше за тролове, които пътуват във времето и воюват срещу английските таласъми по време на американската революция — екзотичен разказ, който би се харесал на баща й. На листчето, пъхнато между страниците, пишеше, че екземплярът е сигнален. Рита имаше приятелка, която работеше като литературен критик за „Глоуб“, и понякога й изпращаше интересни книги, преди да бъдат пуснати в книжарниците. Рита явно ги бе получила предишните един-два дни и ги бе оставила в стаята на Джинджър.

Джинджър остави книгата на Пауърс и взе „Здрач във Вавилон“. Тя не беше чувала името на автора — Доминик Корвези, но резюмето за романа беше интригуващо. Джинджър погледна снимката на писателя на задната корица и дъхът й секна.

Изведнъж я обзе страх.

За миг й се стори, че снимката ще предизвика нов пристъп на пориомания. Тя се опита да остави книгата и да стане, но не можа. Джинджър започна да поема дълбоко въздух, затвори очи и зачака пулсът й да се нормализира.

Сетне отново погледна снимката на автора, която отново я обезпокои, но не толкова силно като преди. Тя знаеше, че е виждала този човек и го е срещала някъде, макар и при не много приятни обстоятелства, но не можеше да си спомни къде и кога. Кратката му биография я информира, че Корвези е живял в Портланд, Орегон, а сега — в Лагуна Бийч, Калифорния. Но Джинджър никога не бе ходила на онези места и нямаше представа кога биха могли да се пресекат пътищата им. Доминик Корвези беше около трийсет и пет годишен, хубав и интересен. Приличаше на актьора Антъни Пъркинс на млади години. Външността му беше привлекателна и Джинджър не можеше да повярва, че би могла да забрави запознанството си с него.

Мигновената й реакция към снимката беше странна и можеше да бъде отхвърлена като плод на преумореното й съзнание. Но през последните два месеца тя се бе научила да обръща внимание на странните явления и да търси смисъл в тях, колкото и безсмислени да изглеждат.

Джинджър се вторачи в снимката на Корвези е надеждата, че ще освежи паметта си. Накрая, предчувствайки като ясновидка, че „Здрач във Вавилон“ ще промени по някакъв начин живота й, тя отвори книгата и започна да чете.

Чикаго, Илинойс

От университетската болница отец Стефан Висажик отиде в лабораторията на чикагската полиция. Макар че беше Коледа, работниците почистваха улиците от снега.

В полицейската лаборатория бяха дежурни само неколцина човека. Помещението се намираше в стара правителствена сграда и атмосферата в малките стаи напомняше на сложен лабиринт в египетска пирамида, заровена дълбоко под пясъците на пустинята.

Обикновено лаборантите не даваха информация на никого извън полицейската и съдебната система. Но половината полицаи в Чикаго бяха католици и отец Висажик имаше много приятели сред тях.

Посрещна го Мърфи Еймс, дебел мъж с плешива глава и мустаци като на морж. Двамата бяха разговаряли по телефона, преди Стефан да тръгне към университетската болница. Еймс беше сложил папка и няколко други неща на една от мраморните пейки.

— Никога не бих разкрил информация като тази, ако има вероятност от съдебен процес, отче. Но в случая и двамата извършители са мъртви и няма кой да бъде съден.

— Оценявам това, Еймс. И съм благодарен за времето и енергията, които изразходваш заради мен.

На лицето на Мърфи се изписа любопитство.

— Не разбирам защо се интересуваш от случая.

— И аз самият не съм наясно.

Стефан не бе разкрил целта си на по-висшите служители, които му бяха разрешили да посещава лабораторията и не смяташе да казва нищо и на Еймс. Ако споделеше мислите си с тях, те щяха да решат, че е откачил и нямаше да му съдействат.

— Донесох куршумите, които хирургът е извадил от тялото на Уинтън Толк. Ти каза, че се интересуваш предимно от тях — рече Еймс, намусен, че Стефан не желае да му се довери, отвори кафяв плик и изсипа двата къса олово на дланите си.

— Да — отговори Стефан и ги взе. — Предполагам, че вече сте ги претеглили. Разбрах, че такава е стандартната процедура. Тежат ли колкото трябва?

— Куршумите не са се разпръснали на парчета. Деформирани са, сякаш са се ударили в кост, но истинско чудо е, че са непокътнати.

— А дали не са имали фабричен дефект и не са били по-леки?

— Не. Куршумите са нормални. В това няма съмнение.

— Достатъчно големи, за да нанесат ужасни поражения — замислено отбеляза отец Висажик. — А оръжието?

Еймс отвори по-голям плик и извади револвера, с който бе прострелян Уинтън Толк.

— „Смит и Уесън“ с къса цев, калибър .38, „Чийф Спешъл“.

— Изследвахте ли го?

— Да. Стандартната процедура.

— И револверът нямаше никакви дефекти?

— Не. Оръжието е чудесно и напълно отговаря на обичайния висок стандарт на „Смит и Уесън“.

Отец Висажик пусна гилзите в малкия плик, откъдето Еймс ги бе извадил, и попита:

— А дали барутният заряд в патроните не е бил твърде малко?

— Странен въпрос. Предполагам, че се опитваш да разбереш защо куршумите не са нанесли по-големи поражения.

Стефан кимна, но не добави нищо повече.

— В револвера имаше ли неизразходвани патрони?

— Два. Плюс още няколко в джоба на якето на единия стрелец.

— Разрязахте ли някой от неизразходваните патрони, за да видите дали има достатъчно барут?

— Нямаше причина да го правим — отговори Мърфи Еймс.

— Възможно ли е да проверите сега?

— Да, но защо? Отче, за какво става дума, за Бога?

Стефан въздъхна.

— Знам, че се натрапвам, Еймс, и е мой дълг да се отплатя с обяснение за любезността ти. Но не мога да го направя. Още не. И свещениците, като лекарите и адвокатите, понякога трябва да уважават доверието и да пазят тайни. Но ако някога получа правото да разкрия причината за любопитството си, ти ще си първият, който ще разбере.

Еймс се вторачи в Стефан, който го погледна в очите. После Мърфи отвори друг плик. Там бяха неизползваните патрони от револвера на мъртвия стрелец.

— Чакай тук.

След двайсет минути Еймс се върна, носейки бял емайлиран лабораторен поднос, на който имаше два, срязани през средата патрона калибър .38 Спешъл. Той посочи фрагментите и обясни:

— Няма фабричен дефект. Всичко с този патрон е наред. Както виждаш, има достатъчно нитроцелулоза — силно запалителната смес, която се възпламенява от искрата, експлодира и изстрелва патрона от гнездото му. За да бъда сигурен, срязах още един патрон. И с него всичко е наред. Няма дефекти. Стрелецът е използвал добре направени, надеждни амуниции „Ремингтън“. Полицаят Толк е страхотен късметлия, отче.

Ню Йорк, Ню Йорк

Джак Туист прекара Коледа в санаториума при Джени, съпругата му от тринайсет години. Посещенията му при нея по време на празници бяха особено тъжни. Но ако отидеше другаде, той щеше да се чувства още по-потиснат.

Макар че Джени бе прекарала в кома почти две трети от брака им, годините на неосъществено общуване не бяха намалили любовта му към нея. Бяха изминали повече от осем години, откакто тя не му се беше усмихвала, не бе произнасяла името му и не беше в състояние да отвърне на целувките му, но поне в сърцето му времето бе спряло и тя още беше красивата Джени Мей Александър, младата му невеста.

Докато беше в затвора в Централна Америка, Джак намираше сили да живее с мисълта, че Джени го чака вкъщи, тревожи се за него и всяка вечер се моли на Бога за благополучното му завръщане. По време на изтезанията и периодичния глад той се бе вкопчил в надеждата, че един ден ще прегърне Джени и ще чуе звънкия й смях. И тази надежда поддържаше живота му и го предпазваше да не загуби разсъдъка си.

От четиримата пленени командоси само Джак и приятелят му Оскар Уестън оцеляха и се върнаха вкъщи, макар че се разминаха на косъм от смъртта, докато бягаха. Те чакаха почти цяла година да бъдат освободени и бяха убедени, че родината им няма да ги остави да изгният в онази джунгла. Понякога спореха дали ще бъдат спасени от командоси или по дипломатически канали. След единайсет месеца двамата още вярваха, че сънародниците им ще ги откупят, но вече не смееха да чакат, защото бяха отслабнали много, нямаха сили и бяха преболедували от някакви неизвестни тропически трески, без да бъдат лекувани, и можеше да получат усложнения.

Единствената възможност да избягат им се предостави по време на едно от редовните посещения в Народния център за правосъдие. Всеки месец изкарваха Джак и Оскар от килиите и ги завеждаха в Народния център — чиста, добре осветена институция, без огради и бариери, намираща се в центъра на столицата, образцов затвор, чиято цел беше да смая чуждестранните журналисти с хуманността на управляващия режим. Там ги изкъпваха, обеззаразяваха, обличаха им чисти дрехи, слагаха им белезници и ги настаняваха пред видеокамерите, за да ги разпитат учтиво. Обикновено Джак и Оскар отговаряха на въпросите с мръсни думи или шеги. Но нямаше значение какво казват, защото лентата беше цензурирана и отговорите им бяха дублирани от лингвисти, които говореха английски без акцент.

След като заснемеха пропагандния филм, в друга стая ги интервюираха чуждестранни журналисти. Но камерата никога не показваше в близък план пленниците и репортерите не чуваха отговорите им, а отново невидимите агенти на тайните служби инсталираха друг микрофон, извън обсега на камерата, и отговаряха вместо тях.

В началото на единайсетия месец на пленничеството им Джак и Оскар започнаха да кроят планове за бягство, когато следващия път ги закарат в онзи не толкова строго охраняван затвор.

Младите им тела бяха загубили силата си и единственото им оръжие бяха малки остриета и игли, направени от кости на плъхове, но въпреки това Джак и Оскар се надяваха да победят въоръжените пазачи.

И колкото да бе учудващо, успяха. Щом влязоха в Народния център, бяха предадени на един-единствен пазач, който ги придружи до душовете на втория етаж. Пистолетът му беше в кобура, вероятно защото затворът се намираше в още по-голям затвор — самата столица. Пазачът беше сигурен, че Джак и Оскар са паднали духом, немощни и невъоръжени, затова се изненада, когато те неочаквано се нахвърлиха върху него и с изумителна жестокост го намушкаха с остриетата от кости, които бяха скрили в дрехите си. Пронизаха го два пъти в гърлото и избодоха дясното му око и той се предаде, без да издаде вик, който би привлякъл вниманието на други полицаи или войници.

Преди бягството им да бъде открито, Джак и Оскар взеха пистолета и амунициите на пазача и безстрашно хукнаха по коридорите, рискувайки да бъдат заловени. Но в края на краищата затворът беше с минимални мерки за сигурност и те успяха да стигнат до стълбището и после до оскъдно осветеното мазе, откъдето бързо и незабелязано се измъкнаха. В дъното на помещението двамата намериха складове, товарни платформи и изход.

От един камион току-що бяха разтоварени седем-осем големи кашона, а шофьорът спореше с друг човек. Джак и Оскар хукнаха безшумно към камиона и се свиха зад кашоните. След няколко минути шофьорът се върна, тръшна вратата и потегли.

След десет минути спряха. Шофьорът отвори задните врати, взе един кашон и влезе в сградата, пред която бе паркирал. Джак и Оскар избягаха.

Те изминаха няколко пресечки и се озоваха в район с кални улици и порутени колиби, където мизерстващите обитатели не обичаха новите тирани повече от старите и скриха двамата янки. След като се стъмни, запасени с малкото храна, която им дадоха жителите на покрайнините, Джак и Оскар тръгнаха през полята. Влязоха в един хамбар и откраднаха остър сърп, ябълки, кожена престилка, чанти от грубо конопено платно, които можеха да използват вместо обувки, и кон, Преди зазоряване двамата стигнаха до джунглата, пуснаха коня и отново тръгнаха пеша, отправяйки се на север към границата, която се намираше на сто и трийсет километра. И по време на онова кошмарно пътешествие Джак оцеля единствено благодарение на Джени. Той мислеше за нея, сънуваше я и копнееше за нея. И когато седем дни по-късно се добраха до приятелска територия, Джак знаеше, че е оцелял не само заради подготовката си на командос от специалните сили, но и с помощта на Джени.

В онзи миг той мислеше, че най-лошото е минало, но грешеше.

И сега, докато седеше до леглото на съпругата си, Джак Туист изведнъж бе обзет от тъга. Коледа беше неприятен период, защото той си спомняше как мечтите за Джени го бяха поддържали по време на празниците в затвора, макар че тя вече беше в кома и не съзнаваше нищо.

Чикаго, Илинойс

Отец Стефан Висажик вървеше по коридорите на детската болница „Сейнт Джоузеф“. Настроението му постепенно се повишаваше и той се чувстваше бодър, изпълнен с енергия и жизнерадостен.

Болницата беше пълна с посетители и по радиоуредбата се разнасяше Коледна музика. Майки, бащи, братя; сестри, внуци и други роднини и приятели бяха донесли подаръци, вкусотии и добри пожелания и между стените на това мрачно място отекваше повече смях от обикновено.

Но никъде в болницата нямаше толкова надежда и смях, колкото сред хората, събрали се в стаята на десетгодишната Емелийн Холбърг. Отец Висажик се представи и родителите, сестрите, бабите, дядовците, лелята и чичото на момиченцето сърдечно го поздравиха, защото го помислиха за един от свещениците в болницата.

Съдейки по онова, което предишния ден бе научил от Брендън Кронин, Стефан очакваше да види щастливо, оздравяващо момиче, но не беше подготвен за промяната в състоянието й. Емелийн определено сияеше. Брендън бе казал, че само до преди две седмици тя е била парализирана и е умирала. Но сега черните й очи бяха ясни, а лицето й бе възвърнало цвета си. Кокалчетата на пръстите и китките й вече не бяха подути и момиченцето явно не чувстваше болка. Тя съвсем не приличаше на болно дете, което храбро се бори за живота си, а изглеждаше вече излекувана.

Най-изумителното от всичко беше, че Емелийн не лежеше в леглото, а стоеше, подпирайки се с патерици и се движеше сред щастливите си роднини. Инвалидната количка бе изчезнала.

— Е, трябва да тръгвам — каза след краткото си посещение отец Висажик. — Отбих се само да ти пожелая весела Коледа от името на един твой приятел. Брендън Кронин.

— Дундьо! — щастливо възкликна Емелийн. — Той е чудесен, нали? Беше ужасно, когато престана да работи тук. Много ни липсва.

— Не познавам този човек — каза майка й, — но децата говорят прекрасни неща за него и той явно им е подействал добре.

— Дундьо работи тук само една седмица — добави Емелийн, — но често идва. Посещава ни през няколко дни. Надявам се, че ще дойде и днес, за да го целуна за Коледа.

— Брендън искаше да те види, но замина да прекара Коледа с роднините си.

— О, но това е чудесно! Нали за това е Коледа, отче? Да бъдеш със семейството си, да се забавляваш и да се обичате.

— Да, Емелийн — отговори Стефан, като си помисли, че никой теолог или философ не би се изразил по-добре. — Точно за това е Коледа.

Ако беше насаме с момиченцето, той щеше да я разпита какво се бе случило на единайсети декември следобед. Тогава Брендън бе сресвал косите й, докато тя седеше на инвалидната количка. Стефан искаше да разбере какви са били кръговете на ръцете на Брендън, появили се в онзи ден. Емелийн ги бе забелязала, преди Брендън да ги е видял. Отец Висажик искаше да попита Емелийн дали е почувствала нещо необикновено, когато Брендън я е докоснал. Но в стаята имаше твърде много хора и те сигурно щяха да зададат неудобни въпроси, а Стефан още не беше готов да разкрие причините за любопитството си.

Лас Вегас, Невада

След като Коледа започна нервно, настроението в апартамента на Монатела чувствително се подобри. Мери и Пит престанаха да досаждат на Джорджа с добронамерените си, но нежелани съвети и критики. Те се отпуснаха и се включиха в игрите на Марси, както подобава на баба и дядо, и Джорджа си спомни защо ги обича толкова много. Празничният обяд беше сложен на масата в дванайсет и петдесет и беше много вкусен. Когато седна да се храни, Марси вече се бе наситила на „Чичо Доктор“. Четиримата весело бъбриха и се смяха, но по време на десерта неприятностите започнаха с поразителна внезапност и с ужасяваща скорост ескалираха в пълна катастрофа.

Закачайки Марси, Пит попита:

— Къде слагаш толкова много храна, мъниче? Ти изяде повече от всички нас заедно.

— О, дядо.

— Вярно е! Гълташе така, сякаш не беше яла няколко дни. Още един залък от тиквеника, и ще се пръснеш.

Марси набоде с вилицата още една хапка, вдигна я така, че всички да я видят, и я поднесе към устата си.

— Не, недей! — рече Пит и закри лице с ръцете си, сякаш да се предпази от експлозията.

Марси пъхна залъка в устата си, сдъвка храната и я преглътна.

— Видя ли? Не се пръснах.

— Но ако изядеш още една хапка, сигурно ще се пръснеш. И тогава ще трябва бързо да те закараме в болницата.

Марси се намръщи и заяви:

— Никаква болница.

— О, да. Ще се надуеш като балон, готов да се пукне, и ще трябва бързо да те закараме в болницата, за да спихнеш.

— Никаква болница — повтори Марси.

Джорджа осъзна, че гласът на дъщеря й се е променил и детето вече не участва в играта, а е уплашено. Разбира се, Марси не се страхуваше, че ще се пръсне, но очевидно мисълта да отиде в болница я накара да пребледнее.

— Никаква болница — настоя момиченцето.

— О, да — повтори Пит, без да забелязва промяната в детето.

— Татко, мисля, че… — опита се да отклони вниманието му Джорджа.

— Разбира се, няма да те качат в линейка, защото ще си огромна. Ще трябва да наемем камион да те влачи — прекъсна я Пит.

Марси поклати глава.

— За нищо на света няма да отида в болница. Никога няма да позволя на лекарите да ме докоснат.

— Миличка, дядо само се шегува. Той не… — започна Джорджа.

— Хората в болницата ще ми причинят болка, както направиха преди. Няма да им позволя да го сторят.

Озадачена, Мери погледна Джорджа.

— Кога е била в болница?

— Не е била. Не знам защо…

— Бях, бях, бях! Те ме завързаха за леглото, надупчиха ме с игли и аз много се уплаших, затова няма да им позволя да ме докоснат отново.

Джорджа си спомни за странния изблик, за който Кара Персаджиани й бе разказала и бързо се намеси, за да предотврати подобна сцена. Тя сложи ръка на рамото на Марси и рече:

— Миличка, никога не си била в…

— Бях!

Гневът и страхът на детето прераснаха в ярост и ужас. Марси хвърли вилицата си и Пит се наведе, за да не го удари.

— Марси! — извика Джорджа.

Пребледняло, детето скочи от масата и отстъпи назад.

— Ще порасна и ще се лекувам сама, за да не може никой да забива игли в мен — окаяно изстена Марси.

Джорджа протегна ръце към дъщеря си.

— Недей така, миличка.

Марси вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от нападение, макар че не се страхуваше от майка си, а от някой друг. Тя гледаше през Джорджа и вероятно виждаше някаква въображаема заплаха, защото ужасът й беше неподправен. Кожата й стана не само бледа, но прозрачна, сякаш плътността й се изпаряваше от страх.

— Какво има, Марси?

Детето отстъпи в ъгъла и започна да трепери.

— Марси! — извика Джорджа и се опита да я прегърне.

Изведнъж въздухът се изпълни с мирис на урина. На джинсите на Марси се появи тъмно петно. Детето се опитваше да изпищи, но не можеше.

— Какво става? — попита Мери. — Какво има?

— Не знам — отговори Джорджа.

Вторачена във фигурата или предмета, който оставаше видим само за нея, Марси започна неудържимо да ридае.

Ню Йорк, Ню Йорк

От уредбата се разнасяше Коледна музика и Джени Туист продължаваше да лежи неподвижна и безчувствена, но Джак вече не поддържаше едностранното общуване, с което бе запълнил първите няколко часа на посещението си, а седеше, без да говори. Мислите му неизбежно се върнаха назад в годините, към посрещането му в родината, след като избяга от затвора в Централна Америка…

Щом се върна в Съединените щати, Джак разбра, че в някои среди спасяването на затворниците от Института на братството е било изтълкувано погрешно като терористичен акт, масово отвличане и провокация с цел разпалване на война. Той и останалите командоси, участвали в операцията, бяха описани като престъпници и неизвестно защо, пленниците Джак и Оскар се бяха превърнали в особено яростна мишена на гнева на опозицията.

В пристъп на политическа паника Конгресът бе забранил всякаква подмолна дейност в Централна Америка, включително плана за освобождаването на четиримата командоси. Това трябвало да стане само по дипломатически канали.

Ето защо, Джак и Оскар напразно бяха чакали да ги спасят. Родината им ги бе изоставила. Отначало Джак не можеше да повярва. И когато най-сетне повярва, това беше вторият най-тежък удар в живота му.

След като възвърна свободата си и се прибра в родината, той беше безмилостно преследван от враждебно настроени журналисти и призован да се яви пред комисията в Конгреса, за да даде показания за участието си в нападението. Джак очакваше, че ще му се предостави възможност да обясни как стоят нещата. Но бързо разбра, че те не се интересуват от мнението му, а заснетото за телевизията изслушване е само шанс за политиците да предизвикат ефект в духа на позорните традиции на Джо Маккарти.

След няколко месеца повечето хора го забравиха и когато Джак възвърна килограмите, които бе загубил в затвора, престанаха да виждат в него предполагаемия военнопрестъпник, когото бяха гледали по телевизията. Но болката от предателството продължи да го изгаря.

Но най-тежкият удар в живота му беше онова, което се бе случило с Джени, докато Джак беше пленник в Централна Америка. Когато се бе връщала от работа, в коридора на жилищната сграда я причакал главорез, опрял пистолет в главата й, блъснал я в апартамента им, изнасилил я брутално, удряйки я жестоко, и избягал, като мислел, че я е убил.

Когато най-после се върна в родината си, Джак намери Джени в кома, настанена в болница. За нея не полагаха почти никакви грижи.

Норман Хазърт, нападателят на Джени, беше проследен и заловен по пръстовите отпечатъци и по информация на свидетели, но един хитър адвокат успя да отложи процеса. Джак започна собствено разследване и установи със сигурност, че престъпникът е Норман Хазърт, криминално проявен тип, извършил множество изнасилвания. Освен това Джак се убеди, че Хазърт ще бъде оправдан заради процедурни нарушения.

По време на изпитанията си с медиите и политиците Джак кроеше планове за бъдещето. Предстояха му две главни задачи. Първо, той щеше да убие Норман Хазърт по такъв начин, че да не привлече подозрения към себе си. И второ, Джак щеше да намери достатъчно пари, за да премести Джени в частен санаториум, макар че единственият начин да направи това, беше да ги открадне. Тъй като беше елитен командос от специалните сили, той бе обучен да борави с оръжия и експлозиви и познаваше военното изкуство и техниките на оцеляване. Обществото го бе изоставило, но, от друга страна, му бе дало знанията и средствата, с които да отмъсти, и го бе научило безнаказано да нарушава законите, изпречили се на пътя му.

Норман Хазърт загина в „нещастен случай“ при експлозия на газ, два месеца, след като Джак се върна в Щатите. А две седмици по-късно преместването на Джени в частен санаториум бе финансирано с постъпленията от гениален банков обир, извършен с военна прецизност.

Убийството на Хазърт не достави удоволствие на Джак, а го потисна. Убиването по време на война беше различно от убиването в цивилния живот. Джак не беше достатъчно безчувствен, за да убива, освен при самоотбрана.

Обирите обаче бяха изключително интересни и привлекателни. След успешния удар в банката, Джак бе развълнуван, въодушевен и доволен. Дръзките обири му оказаха благотворно въздействие. Престъплението му даваше причина да живее. Доскоро.

Сега, докато седеше до леглото на Джени, той се питаше какво ще го поддържа ден след ден. Единственото, което имаше, беше Джени. Но вече не беше необходимо да я осигурява, защото бе натрупал достатъчно пари за тази цел. Ето защо, единствената причина да живее, беше да ходи при нея няколко пъти седмично, да я гледа, да държи ръката й и да се надява да стане чудо.

Каква ирония, че човек като него — твърдоглав и индивидуалист, разчитащ само на себе си — нямаше друга надежда освен вярата в чудеса.

Докато разсъждаваше за тези неща, Джак чу, че Джени издаде тих звук. Тя пое два пъти дълбоко въздух, сетне продължително въздъхна. В един безумен миг на надежда Джак предположи, че Джени ще отвори очи и чудото ще стане. Но клепачите й не помръднаха и лицето й остана отпуснато. Той сложи ръка на гърлото й, за да провери пулса. И тогава разбра, че онова, което се бе случило, не е било чудо, а прозаичното и неизбежното — Джени Туист бе починала.

Чикаго, Илинойс

На Коледа в „Сейнт Джоузеф“ имаше малцина дежурни лекари, но доктор Джарвил, който живееше в болницата, и интернистът Клинет изявиха желание да разговарят с отец Висажик за изумителното оздравяване на Емелийн Холбърг.

Клинет, млад мъж с къдрави коси, придружи Стефан до стаята за консултации, за да му покаже картона и рентгеновите снимки на момиченцето.

— Преди пет седмици започнахме да я лекуваме с намилоксиприн, ново лекарство, наскоро одобрено от Агенцията за лекарствата и хранителните продукти.

Доктор Джарвил имаше тих и приятен глас. Очите му бяха подпухнали, но беше видимо развълнуван от драстичното подобрение в състоянието на Емелийн.

— Намилоксипринът въздейства по няколко начина върху заболяване на костите като това на Емелийн — каза Джарвил. — В много случаи лекарството спира разрушаването на костите, подпомага растежа и води до натрупването на калций. В случая на Емелийн, където мишената на болестта е костният мозък, намилоксипринът създава в кухините на костите и в хаверсовите канали необикновена химична среда, която е изключително враждебна към микроорганизмите и благоприятства растежа на клетките на костния мозък, производството на кръвни клетки и образуването на хемоглобин.

— Но не действа толкова бързо — добави Клинет.

— И по принцип е лекарство, което може да задържи развитието на болестта и спре разрушаването на костите, но не и да ги възстанови — допълни Джарвил. — Е, предполага се, че ще окаже известно подобрение, но и възстановяване, каквото се наблюдава при Емелийн.

— При това с такава скорост — каза Клинет и се плесна по челото, сякаш да втълпи този изумителен факт в мозъка си, който не можеше да го възприеме.

Двамата лекари показаха на Стефан рентгеновите снимки, правени през последните шест седмици. Промените в костите и ставите на Емелийн бяха очевидни.

— Лекувахме я с намилоксиприн в продължение на три седмици, без да има видим ефект, а после изведнъж, преди две седмици, настъпи ремисия и организмът започна да възстановява увредените тъкани — продължи Клинет.

Обратът съвпадаше с първата поява на странните кръгове на ръцете на Брендън Кронин. Но Стефан Висажик не спомена за това.

Джарвил му даде още рентгенови снимки и изследвания, които показваха забележително подобрение в кръвоносните и лимфатичните съдове в костите на детето. Много от тях бяха запушени с подобно на зъбната плака вещество, което стесняваше съдовете, минаващи през тях. Но през последните две седмици отлаганията почти бяха изчезнали, кръвообращението се бе възстановило и това позволяваше възстановяване и оздравяване.

— Никой не знаеше, че намилоксипринът може да прочиства каналите — обясни Джарвил. — Няма такъв случай. Е, да, има незначително отпушване, но само като последица от овладяването на болестта. Съвсем не е като при Емелийн. Случаят й е изумителен.

— Ако възстановяването й продължи с тази скорост — каза Клинет, — след три месеца Емелийн може да бъде нормално, здраво момиче. Това наистина е феноменално.

— Тя отново може да бъде добре — съгласи се Джарвил.

Двамата се усмихнаха и отец Висажик не събра смелост да изкаже предположението, че нито думите, нито лекарството са причината за излекуването на Емелийн Холбърг. Лекарите бяха много въодушевени, затова Стефан запази в тайна вероятността излекуването на Емелийн да се дължи на някаква сила, далеч по-загадъчна от съвременната медицина.

Милуоки, Масачузетс

Коледата с Луси, Франк и внуците беше забавна и оказа благотворно влияние върху Ърни и Фей Блок. Късно следобед двамата излязоха на разходка. От няколко месеца не се бяха чувствали по-добре.

Времето беше идеално за разходка — студено и свежо, но нямаше вятър. Сняг бе валял преди четири дни и тротоарите бяха почистени. С приближаването на здрача въздухът трепкаше от лилаво сияние.

Увити в дебели палта и шалове, Фей и Ърни се разхождаха, хванати за ръка, разговаряха оживено за случилото се през деня и се наслаждаваха на Коледната украса, която съседите на Луси и Франк бяха сложили в градините си. Годините сякаш отлетяха и Фей имаше чувството, че двамата с Ърни отново са младоженци и изпълнени с мечти.

От момента, в който преди десет дни, на петнайсети декември, пристигнаха в Милуоки, Фей имаше причина да се надява, че всичко ще бъде наред. Ърни изглеждаше по-добре. Походката му беше по-пъргава, а усмивката — по-весела. Явно обичта на дъщеря му, зет му и внуците беше достатъчна, за да прогони част от парализиращия страх, превърнал се в главен фактор в живота му.

Шестте терапевтични сеанса с доктор Фонтлейн също бяха забележително ползотворни. Ърни още се боеше от мрака, но съвсем не се ужасяваше, както когато бяха в Невада. Според лекарите фобиите се лекуваха лесно в сравнение с много други психични разстройства. През последните години терапевтите бяха установили, че в повечето случаи симптомите не са само сенки, хвърлени от нерешени конфликти в подсъзнанието на пациента, а в тях се изразява самото заболяване. Вече не се смяташе за необходимо, нито дори за възможно или желателно да се търсят психичните причини за състоянието на пациента, за да се назначи лечение. Продължителните сеанси на терапия бяха изоставени. Сега специалистите учеха пациента на методи за десенсибилизиране, намаляване на чувствителността, които можеха да премахнат симптомите за месеци, дори за седмици.

Близо една трета от фобиите не се лекуваха с помощта на тези методи и изискваха продължителна терапия и дори силни транквиланти като ксанакс против безпокойството, нервното напрежение и паниката. Но състоянието на Ърни се бе подобрило със скорост, която дори доктор Фонтлейн, оптимист по характер, намираше за изумителна.

Фей прочете много неща за фобиите и установи, че може да помогне на Ърни, като намери любопитни факти, които ще му позволят да види състоянието си от друга и не толкова страшна перспектива. Той обичаше да слуша разкази за странни фобии, в сравнение с които страхът му от мрака изглеждаше безобиден и напълно разумен. Например, като знаеше, че съществуват хора, страдащи от птеронофобия, които живееха в постоянен и необоснован страх от птичи пера, Ърни имаше чувството, че ужасът му от тъмата е не само поносим, но и прозаичен и логичен. Хората, страдащи от ихтиофобия, изпадаха в паника от вероятността, че може да срещнат риба, а болните от педиофобия бягаха пищейки при вида на кукла. Никтофобията на Ърни със сигурност бе за предпочитане пред коитофобията — страха от сексуално сношение — и съвсем не толкова омаломощаваща колкото аутофобията — страха от себе си.

Докато се разхождаха в здрача, Фей се опитваше да отвлече вниманието на Ърни от настъпващата нощ, като му разказваше за покойния писател Джон Чийвър, носител на Националната награда за най-добър роман, който бе страдал от гефирофобия — парализиращ страх от минаване по високи мостове.

Ърни слушаше с интерес, но в същото време съзнаваше, че се свечерява. Докато сенките се удължаваха, пръстите му се вкопчваха все по-силно в ръката на Фей, която би почувствала болка, ако не беше с дебел пуловер и палто.

Бяха се отдалечили на седем пресечки от къщата на Луси и Франк и нямаше надежда да се върнат, преди да се стъмни. Две трети от небето вече беше черно, а останалата част — тъмнолилава. Сенките се разстилаха като разляно мастило.

Уличните лампи светнаха. Фей спря под една от тях и погледна Ърни. Очите му бяха уплашени, а дишането — учестено. Това показваше начало на паника.

— Не забравяй да контролираш дишането си — напомни му тя.

Той кимна и веднага започна да поема бавно и дълбоко въздух.

Светлината на небето угасна и Фей попита:

— Готов ли си да се връщаме?

— Да — глухо отговори Ърни.

Двамата тръгнаха в мрака, отправяйки се към къщата на Луси и Франк. Ърни съскаше през стиснати зъби.

За трети път те прилагаха метода на лечение, наречен „потопяване“. Страдащият от фобия се насърчаваше постепенно да свикне с онова, от което се страхува, и да издържи достатъчно дълго, за да се освободи от хватката му. „Потопяването“ се основаваше на факта, че атаките на паника се самоограничават. Човешкият организъм не можеше да издържи неопределено време на високо ниво на паника и безкрайно да произвежда адреналин. Ето защо, съзнанието трябваше да се приспособи и примири с онова, от което се боеше. Но непрекъснатото „потопяване“ можеше да бъде жесток и варварски метод за прогонването на фобия, защото излагаше пациента на риск от нервна криза. Доктор Фонтлейн предпочете умерен вариант на този метод, включващ три етапа на конфронтация с източника на стреса.

През първия етап Ърни трябваше да стои петнайсет минути на тъмно, но близо до осветени места, и Фей да е до него, за да го подкрепя морално. И сега, всеки път, когато стигнеха до светлината на улична лампа, те спираха, за да може Ърни да събере смелост, сетне прекосяваха следващото тъмно пространство.

През втория етап на лечението, който щяха да изпробват след седмица, двамата щяха да отидат с кола на място, където няма улични лампи и лесно достижими осветени пространства. Там, хванати за ръка, щяха да се разхождат в непрогледния мрак, колкото Ърни издържеше, и тогава Фей щеше да запали фенерче и да му даде миг почивка.

През третия етап Ърни щеше да се разхожда сам в мрака. И след няколко такива излизания той почти със сигурност щеше да бъде излекуван.

Но Ърни още не беше излекуван и когато извървяха шест от седемте пресечки до къщата на Луси и Франк, дишаше като капнал от умора състезателен кон. Щом наближиха къщата, той хукна да влезе там, където беше светло и безопасно. Но постижението му не беше лошо — шест пресечки. По-добро от предишния път. С този темп Ърни щеше бързо да се излекува.

Фей положи усилия да се настрои оптимистично за напредъка му. Ако запазеше тази скорост, той щеше да приключи с втория и третия етап по-рано от предвиденото. И точно това притесняваше Фей. Бързото му подобрение беше изумително. Твърде бързо и изумително, за да е реално. Тя искаше да вярва, че кошмарът бързо ще бъде забравен, но скоростта на оздравяването я караше да се пита дали ще е трайно. Макар да се опитваше да мисли позитивно, Фей Блок беше измъчвана от инстинктивното и обезпокоително чувство, че нещо не е наред.

Бостън, Масачузетс

Като се имаше предвид екзотичния му произход като кръщелник на Пикасо и някога известен илюзионист в Европа, Пабло Джаксън беше звезда в светските кръгове в Бостън. Нещо повече, по време на Втората световна война той беше свръзка между британското разузнаване и силите на френската съпротива и заниманията му напоследък като хипнотизатор в помощ на полицията само добавяше към загадъчния ореол около него. Ето защо, Пабло не можеше да се оплаче от липса на покани.

На Коледа той отиде на вечеря за двайсет и двама в дома на господин и госпожа Хергеншаймър в Бруклин. Къщата беше великолепна — тухлена сграда в архитектурния стил от началото на деветнайсети век, елегантна и гостоприемна като самите Хергеншаймър, които бяха натрупали парите си от търговия с недвижими имоти през петдесетте години. В библиотеката дежуреше барман, а из огромния салон сновяха сервитьори в бели сака и разнасяха шампанско и ордьоври. Във фоайето свиреше струнен квартет. Музиката беше тиха и приятна.

От цялата интригуваща компания човекът, който най-много интересуваше Пабло, беше Александър Кристофсън, бивш посланик във Великобритания, един мандат сенатор от Масачузетс в американския Конгрес, после директор на ЦРУ и сега пенсионер от десетина години. Пабло го познаваше почти от половин век. Кристофсън беше на седемдесет и две години, но възрастта не му се бе отразила зле. Той беше висок и изискан. Лицето му имаше класически черти и забележително малко бръчки. Умът му беше проницателен и бърз като всякога. Истинското времетраене на земния му път се издаваше само от леките следи на Паркинсоновата болест. Въпреки лечението дясната му ръка трепереше.

Пабло подрани с половин час за вечерята и заведе Александър за поверителен разговор в кабинета. Двамата сложиха чашите си с шампанско на масичката до прозореца и седнаха на кожените кресла. Възрастният илюзионист стана, затвори вратата и каза:

— Нуждая се от съвета ти, Алекс.

— Както ти е известно, хората на нашата възраст много обичат да дават съвети. Това компенсира факта, че вече не можем да даваме лош пример. Но пък и нямам представа какъв съвет мога да ти дам, за който ти вече да не си се досетил.

— Вчера при мен дойде млада жена. Тя е изключително красива, очарователна и интелигентна. Свикнала е сама да решава проблемите си, но сега се е сблъскала с нещо много странно и отчаяно се нуждае от помощ.

Алекс вдигна вежди в недоумение.

— Още ли идват за помощ при теб красиви млади жени? Та ти си на осемдесет и една години. Изумен съм и ти завиждам, Пабло.

— Това не е любовна връзка, стари мръснико. Тук не става дума за страст. — Без да споменава името и професията на Джинджър Вайс, Пабло обясни какъв е проблемът й — странните и необясними пристъпи на пориомания — и разказа за сеанса с хипнозата, приключил с ужасяващото й затваряне в себе си. — Тя наистина изпадаше в дълбока, самопредизвикана кома, вероятно дори щеше да умре, за да не отговори на въпросите ми. Естествено аз отказах отново да я хипнотизирам и да изложа на риск живота й. Но обещах да проуча въпроса и да проверя дали е описан друг подобен случай. Снощи и днес преглеждах разни учебници и научни статии, търсейки информация за блокиране на паметта с имплантирано самоунищожение. И накрая намерих нещо… в една от твоите книги. Разбира се, ти си писал за изкуствено наложено психично състояние в резултат на промиване на мозъка, а тази жена сама блокира паметта си, но приликите са налице.

Черпейки от опита си в разузнавателните служби през Втората световна война и по време на последвалата студена война, Александър Кристофсън бе написал няколко книги. Две от тях разказваха за промиването на мозъци. В едната Алекс описваше метода „блокажът Азраел“, наричайки го на името на един от ангелите на смъртта. И този метод обезпокоително приличаше на бариерата, която бе издигната пред паметта на Джинджър Вайс и я предпазваше от някакво травмиращо събитие в миналото й.

През вратата на кабинета достигаха приглушените звуци на музиката на струнния квартет. Алекс сложи чашата си на масичката, защото ръцете му силно се разтрепериха.

— Предполагам, че няма да се откажеш от този въпрос и да го забравиш, нали? — попита той. — Защото ти казвам, че това е най-умното, което можеш да направиш.

— Ами, обещах й да се опитам да й помогна — отговори Пабло.

— Оттеглих се преди десетина години и инстинктите ми вече не са такива, каквито бяха. Но имам много лошо предчувствие за тази история. Откажи се, Пабло. Не се срещай повече с онази жена. Не се опитвай да й помогнеш.

— Но, Алекс, аз й обещах.

— Опасявах се, че такава ще бъде позицията ти. — Алекс скръсти треперещите си ръце. — Е, добре. „Блокажът Азраел“… не е нещо, което Западното разузнаване използва, но руснаците го намират за безценно. Например, нека си представим един изключително способен руски агент на име Иван, оперативен работник с трийсетгодишна служба в КГБ. В паметта на Иван има невероятно количество свръхделикатна информация, която, ако попадне в ръцете на западняците, ще унищожи руската шпионска мрежа. Шефовете непрекъснато се тревожат, че ако отиде на мисия в чужбина, Иван ще бъде разкрит и разпитан.

— Доколкото разбирам, със сегашните психотропни средства и методи на хипноза, никой не може да запази информация в тайна от някой упорит разпитвач.

— Точно така. Колкото и да е корав, Иван ще разкаже всичко, което знае, без да го изтезават. Поради тази причина шефовете му ще предпочетат да изпратят по-млади агенти, които, ако бъдат заловени, ще разкрият не толкова ценна информация. Но, от друга страна, много ситуации изискват опитен агент като Иван, затова вероятността информацията, която той знае, да попадне във вражески ръце, е кошмар за шефовете му.

— Рисковете на професията.

— Да. Но нека си представим, че наред с всичката онази свръхсекретна информация, Иван знае и две-три неща, които са особено деликатни — толкова експлозивни, че разкриването им може да унищожи страната му. Тези спомени за операциите на КГБ може да бъдат потиснати, без да се влияе на работата му. Говорим за потискането на една много малка част от спомените му — около един процент. После, ако попадне в ръцете на врага, по време на разпитите, той пак ще издаде важна информация, но поне няма да разкрие онези няколко особено важни и опасни спомени.

— И в това се състои ролята на „блокажа Азраел“. Шефовете на Иван използват психотропни средства и хипноза, за да запечатат определени фрагменти от миналото му, преди да го изпратят в чужбина на следващата мисия.

Алекс кимна.

— Например… Да кажем, че преди година Иван е бил един от агентите, замесени в опита за убийство на папа Йоан Павел Втори. Ако паметта на Иван е блокирана, споменът за участието му в тази операция е заключен в подсъзнанието, отвъд обсега на евентуални разпитвачи, без да се влияе на работата му. Но не всяко блокиране на паметта би било достатъчно. Ако открият стандартно блокиране на паметта, разпитвачите на Иван ще се потрудят да го отстранят, защото ще знаят, че потиснатата информация е от огромно значение. Ето защо, бариерата не трябва да се пипа. „Блокажът Азраел“ е съвършен. Когато го разпитват за забранената тема, субектът е програмиран да изпадне в дълбока кома, за да не чува гласа на разпитвача, и дори да умре. Всъщност по-точно е да го наречем „спусъкът Азраел“, защото, ако се опитва да проникне в блокираните спомени, разпитвачът може да натисне спусъка, да предизвика кома и да убие Иван.

— Но инстинктът за оцеляване не е ли достатъчно силен, за да преодолее блокирането? — силно заинтригуван, попита Пабло. — Когато се стигне дотам, че Иван трябва или да си спомни и да разкрие онова, което е забравил, или да умре… потиснатият спомен сигурно ще изплава на повърхността.

— Не. — Дори на меката кехлибарена светлина на лампата до стола се виждаше, че лицето на Алекс е станало сиво като камък. — Не и при наличието на психотропните средства и методите на хипноза, които съществуват в днешно време. Контролирането на съзнанието е ужасяващо напреднала наука. Инстинктът за оцеляване е най-силният в човека, но дори той може да бъде преодолян. Иван може да бъде програмиран да се самоунищожи.

Пабло установи, че чашата му е празна.

— Младата ми приятелка, изглежда, е изобретила свой „блокаж Азраел“, за да се скрие от някакво изключително обезпокоително събитие в миналото си.

— Не. Тя не е създала сама блокирането.

— Не може да има друго обяснение, Алекс. Тя е в окаяно състояние. Затваря се в себе си, когато се опитам да я разпитам. Ти си запознат с тези неща, затова помислих, че ще имаш представа как да се справя с проблема й.

— Ти още не разбираш защо те предупредих да се откажеш от тази история, Пабло. — Алекс стана, приближи се до прозореца, пъхна треперещите си ръце в джобовете и се вторачи в покритата със сняг градина. — Самопредизвикан, естествено създаден „блокаж Азраел“? Не, такова нещо не съществува. Човешкото съзнание не може по собствена воля да се изложи на риск от смърт само за да скрие нещо от себе си. „Блокажът Азраел“ винаги означава контрол, упражнен отвън. Има ли такава бариера, тогава някой я е имплантирал в паметта й.

— Искаш да каже, че са й промили мозъка? Но това е абсурдно. Тя не е шпионин.

— Убеден съм, че не е.

— Не е и рускиня. Тогава защо ще й промиват мозъка? Обикновените граждани не стават жертви на такива неща.

Алекс се обърна и погледна Пабло.

— Това е само предположение, но… може случайно да е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Нещо изключително важно и секретно. И сетне е била подложена на сложен процес на потискане на паметта, за да се уверят, че няма да каже на никого.

Изумен, Пабло се вторачи в него.

— Но какво толкова може да е видяла, че да наложи такива крайни мерки?

Алекс сви рамене.

— И кой би могъл да промие мозъка й?

— Руснаците, ЦРУ, Мосад, МИ5 — всяка организация, която знае как се правят такива неща.

— Мисля, че тя не е пътувала извън Съединените щати, затова трябва да са ЦРУ.

— Не е задължително. Всички други действат в Съединените щати за собствените си цели. Пък и разузнавателните агенции не са единствените групи, които са запознати с методите за контролиране на съзнанието. Това е ясно на разните религиозни секти, на фанатизираните малки политически организации… и на други. Информацията се разпространява бързо, а злонамерената — още по-бързо. Ако някои хора искат тази жена да забрави нещо, ти със сигурност няма да искаш да й помогнеш да си го спомни. Това няма да е здравословно нито за нея, нито за теб, Пабло.

— Не мога да повярвам…

— Повярвай — мрачно каза Алекс.

— Но пристъпите на пориомания, внезапният страх от черни ръкавици и каски… Това, изглежда, показва, че блокирането на паметта й се пропуква. Но хората, за които ти спомена, не биха си свършили работата наполовина, нали? Ако са имплантирали бариера, всичко би трябвало да бъде безупречно.

Алекс отново седна на стола, приведе се и изпитателно се вторачи в Пабло, очевидно опитвайки се да му внуши колко е сериозно положението.

— Ето какво ме притеснява най-много, стари приятелю. Обикновено такава солидно имплантирана бариера в съзнанието никога няма да се пропука от само себе си. Хората, които са направили това на приятелката ти, са абсолютни специалисти в тази област. Те не биха се провалили. Затова наскоро появилите се проблеми и влошаващото се психично състояние може да означава само едно.

— Какво?

— Забранените спомени, тайните, погребани зад „блокажа Азраел“, явно са толкова експлозивни, страшни и травмиращи, че дори една вещо вградена бариера не може да ги задържи. В тази жена е скрит потресаващ спомен с огромна сила, който се опитва да разчупи оковите на подсъзнанието и да изплава в съзнанието й. Предметите, които предизвикват краткотрайната загуба на паметта по време на пристъпите на пориомания, по всяка вероятност са елементи от потиснатите спомени. Когато види някое от тези неща, тя се приближава до прозрение и е на път да си спомни. И тогава програмата й се включва и тя получава краткотрайна амнезия.

Сърцето на Пабло ускори ударите си от вълнение.

— В такъв случай може би е възможно да се приложи хипноза, за да се проникне в „блокажа Азраел“ и да се разширят вече появилите се пукнатини, без тя да изпадне в кома. Човек трябва да бъде изключително предпазлив, но…

— Ти не ме слушаш! — прекъсна го Алекс и отново скочи, после се надвеси над Пабло и насочи треперещия си пръст към него. — Това е невероятно опасно. Попаднал си на нещо, с което не можеш да се справиш. Ако й помогнеш да си спомни, ще си създадеш силни врагове в някои среди.

— Тя е много мило момиче и животът й е съсипан заради тази история.

— Не можеш да й помогнеш. Ти си твърде възрастен и си сам срещу неизвестни сили.

— Виж какво, може би положението не ти е достатъчно ясно. Не споменах името й и професията й, но сега ще ти кажа, че…

— Не искам да знам коя е тя! — извика Алекс. Очите му се разшириха.

— Тя е лекар — настоя Пабло. — Завършва специализацията си по хирургия. Четиринайсет години се е готвила да практикува медицина и сега е на път да загуби всичко. Това е истинска трагедия.

— Замисли се, по дяволите. Тя сигурно ще разбере, че е по-добре да не знае истината. Щом потиснатите спомени напират така, тогава трябва да са толкова травмиращи, че може да съсипят психиката й.

— Може би — съгласи се Пабло. — Но не трябва ли тя да реши дали да продължи да търси истината или не?

Алекс остана непреклонен.

— Ако процесът да си спомни не я съсипе, тогава тя вероятно ще бъде убита от онези, които са й присадили „блокажа Азраел“. Изненадан съм, че не са я ликвидирали веднага. Ако в тази история е замесена някоя разузнавателна агенция, тогава не трябва да забравяш, че за тях цивилните граждани са напълно заменими. Страхотно и е провървяло, че са приложили промиване на мозъка, а не са я очистили незабавно. С един куршум става много по-бързо и евтино. Но те няма да й дадат втори шанс. Ако разберат, че „блокажът Азраел“ се е пропукал и тя е разкрила тайната, която са скрили от нея, ще й пръснат черепа.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Освен това тя е много амбициозна, предприемчива и енергична. Ето защо, от нейната гледна точка, сегашното й състояние е толкова лошо, че все едно е умряла.

— Ако й помогнеш, ще пръснат и твоя череп — без да прави опит да прикрие раздразнението си от възрастния илюзионист, каза Алекс. — Това ще те убеди ли да се откажеш?

— Когато си на осемдесет и една години, не ти се случва почти нищо интересно. Не можеш да си позволиш да обърнеш гръб на малкото вълнения в живота си. Трябва да рискувам.

— Правиш грешка.

— Може би, приятелю мой. Но… тогава защо се чувствам толкова добре?

Чикаго, Илинойс

Доктор Бенет Сънфорд, който бе оперирал Уинтън Толк след престрелката в магазина за сандвичи, покани отец Висажик в просторния си кабинет. На стените бяха окачени препарирани риби — макайра, тон, костури и пъстърви. Над трийсет стъклени очи се взираха, без да виждат, в двамата мъже. Имаше и витрина, пълна със сребърни и златни купи и медали. Лекарят седна зад чамовото бюро в сянката на макайрата с поразителни размери, а Стефан се настани на удобен стол до него.

От болницата бяха съобщили само служебния номер на доктор Сънфорд, но отец Висажик успя да се сдобие с домашния му адрес с помощта на приятели от телефонната компания и полицията. Той отиде при лекаря в седем и трийсет вечерта на Коледа и се извини, че прекъсва празника.

— Брендън работи при мен в „Сейнт Бернадет“ и аз имам много хубаво мнение за него. Ето защо, не искам да си навлича неприятности — обясни Стефан.

— Неприятности ли? Какви неприятности? — учуди се Сънфорд, който приличаше на рибите си — блед, с леко изпъкнали очи и вечно нацупени устни. Той отвори комплект с малки инструменти, избра миниатюрна отвертка и насочи вниманието си към въдичарската макара на бюрото си.

— Намеса в работата на полицаи, които изпълняват служебния си дълг.

— Но това е нелепо. Ако той не се беше погрижил за Толк, човекът щеше да е умрял. Преляхме му четири литра и половина кръв.

— Така ли? Тогава в медицинския картон на пациента няма грешка.

— Не. — Сънфорд махна металната капачка на макарата и надникна в механизма. — Възрастният човек има седемдесет милилитра кръв на килограм телесно тегло. Толк е пълен. Тежи стотина килограма. Би трябвало да има седем литра кръв. Но когато го докараха при мен, той бе загубил над шейсет процента от кръвта си.

Лекарят остави отвертката, взе малък гаечен ключ и добави:

— А в линейката на път за болницата са му прелели още един литър.

— Искате да кажете, че е загубил над седемдесет и пет процента от кръвта си, преди да го изнесат от магазина за сандвичи? Но… как е възможно човек да загуби толкова много кръв и да оживее?

— Не е възможно — тихо каза Сънфорд.

През тялото на Стефан премина тръпка на приятно вълнение.

— И двата куршума са заседнали в меките тъкани, без да увредят органи. Засегнали ли са ребра и кости?

— Ако куршумите бяха улучили кост, резултатът щеше да е счупване или раздробяване. Но аз не видях такова нещо. От друга страна, ако не са били отклонени от кости, куршумите щяха да минат през тялото и да оставят големи изходни рани. Но аз ги намерих заседнали в меките тъкани.

Стефан се вторачи в наведената глава на хирурга и попита:

— Защо имам чувството, че искате да ми кажете още нещо, но се страхувате?

Най-после Сънфорд вдигна глава.

— А аз защо имам чувството, че не ми казвате истинската причина за посещението си, отче?

— Нямам какво да кажа.

Лекарят въздъхна и прибра инструментите.

— Добре. Съдейки по входните рани, единият куршум е улучил Толк в гърдите и е поразил долната част на гръдната кост, която би трябвало да е откъсната или раздробена. Частици, подобни на шрапнели, би трябвало да са пробили органите и главните кръвоносни съдове. Но това явно не е станало.

— Защо казвате „явно“? Или е станало, или не.

— Съдейки по входната рана в плътта, аз знам, че куршумът е поразил гръдната кост, отче. Намерих го заседнал в тъканта от другата й страна, без да е нанесъл поражения. Следователно куршумът е минал през костта, без да я раздроби. Това, разбира се, е невъзможно. Но въпреки всичко аз намерих входна рана над гръдната кост, непокътната кост точно зад раната и после куршум, който неизвестно как е проникнал от едното място в другото. Нещо повече, входната рана от втория куршум е над основата на четвъртото ребро вдясно, но реброто също е непокътнато. Куршумът би трябвало да го раздроби.

— Може би грешите и куршумът е проникнал между ребрата.

— Не. — Сънфорд вдигна глава, но не погледна отец Висажик. Безпокойството на лекаря беше странно и онова, което бе казал, не го обясняваше. — Не правя грешки в диагнозата. Освен това куршумите бяха заседнали там, където трябва да бъдат, ако са поразили костта, минали са през нея и остатъкът от инерцията им е бил абсорбиран от мускула. Но между входната рана и куршумите нямаше увредена тъкан и кост. А това е невъзможно. Куршумите не могат да минат през гърдите на човека и да не оставят никаква следа!

— Изглежда, е станало малко чудо.

— Повече от малко. На мен ми се струва, че е адски голямо!

— Щом са били засегнати само една артерия и една вена и при това са били само одраскани, как е възможно Толк да загуби толкова много кръв? Достатъчно големи ли са били пораженията?

— Не. Такива незначителни травми не може да са причинили такъв масивен кръвоизлив.

Хирургът не добави нищо повече. Сънфорд, изглежда, бе обзет от страх, който Стефан не можеше да си обясни. От какво се боеше лекарят? Ако мислеше, че е станал свидетел на чудо, защо не се радваше?

— Докторе, за един учен и лекар е трудно да признае, че е видял нещо, което образованието му не може да обясни и противоречи на схващанията му за реалност. Но ви моля да ми разкажете всичко, което сте видели. Какво криете? Как е загубил толкова много кръв Уинтън Толк, щом раните му са били толкова незначителни?

Сънфорд се облегна назад.

— След като кръвопреливането започна, аз намерих куршумите с помощта на рентгеновите снимки и направих необходимите разрези, за да ги извадя. Докато оперирах, видях малка дупка в главната мезентериална артерия и още едно незначително разкъсване на една от главните междуребрени вени. Бях сигурен, че има и други разкъсани кръвоносни съдове, но не можах да ги открия веднага. Първо, разбира се, заших артерията, защото кървенето там беше по-сериозно. После се насочих към разкъсаната междуребрена вена и… раната беше изчезнала.

— Изчезнала — повтори Стефан. През тялото му премина тръпка на страхопочитание, защото очакваше точно това — откровение от такова изумително значение, което в същото време обаче далеч надминаваше очакванията му.

— Изчезнала — каза Сънфорд и най-сетне погледна Стефан. В сивите, воднисти очи на хирурга пробягна сянка на страх и отец Висажик се убеди, че поради някаква необяснима причина, случилото се чудо плаши лекаря. — Разкъсаната вена бе заздравяла сама, отче. Сигурен съм, че имаше разкъсване. Сложих щипка на раната със собствените си ръце. И асистентът ми я видя. И медицинската сестра. Но когато се приготвих да го зашия, разкъсването беше изчезнало. Заздравяло. Махнах щипката и кръвта потече във вената, без се процежда отникъде. И после, когато изваждах куршумите, мускулната тъкан сякаш… се срасна пред очите ми.

— Сякаш?

— Не — призна Сънфорд. — Мускулната тъкан наистина се срасна пред очите ми. Звучи невероятно, но го видях. Не мога да го докажа, отче, но знам, че двата куршума наистина са раздробили гръдната кост и ребрата на Толк и са разпръснали частици от кости в тялото му. Трябва да са били нанесени големи, смъртоносни поражения. Но когато полицаят легна на операционната маса, тялото му се бе излекувало само. Раздробените кости се бяха… възстановили. Главната мезентериална артерия и междуребрената вена бяха разкъсани и затова бе загубил много кръв толкова бързо. Но когато го отворих, и двата кръвоносни съда се бяха сраснали, с изключение на няколко незначителни охлузвания. Звучи налудничаво, но ако не бях зашил артерията, сигурен съм, че и тя щеше да се затвори сама… като вената.

— Какво казаха за това асистентът ви и медицинската сестра?

— Странното е, че… не разговаряхме много по този въпрос. Не знам защо не го обсъдихме подробно. Може би не говорихме за това, защото… живеем в епохата на разума, където чудесата са неприемливи.

— Колко тъжно, ако е истина.

— Отче, ако има Господ, защо е спасил точно това ченге?

— Защото е добър човек.

— Нима? Виждал съм да умират стотици добри хора. Защо този беше спасен, а другите — не?

Отец Висажик придърпа стола си по-близо до хирурга.

— Вие бяхте откровен с мен, докторе, затова и аз ще бъде прям. Зад случилото се съзирам нечовешка сила. Присъствие. И това Присъствие е свързано не с Уинтън Толк, а с Брендън Кронин, човекът… свещеникът, който е оказал първа помощ на полицая в магазина за сандвичи.

Бенет Сънфорд примига учудено.

— Но вие нямаше да мислите така, ако…

— Ако Брендън не беше свързан с още едно чудо.

Без да споменава името на Емелийн Холбърг, Стефан му разказа за оздравяващите крайници на момиченцето, което доскоро беше парализирано от болест на костите.

Вместо да почерпи надежда от думите на свещеника, Бенет Сънфорд стана още по-унил. Отчаянието му беше странно.

— Докторе, може би пропускам нещо, но ми се струва, че имате основателна причина да се радвате. Имали сте привилегията да станете свидетел на Божие дело. Защо сте толкова потиснат? — попита отец Висажик, раздразнен от мрачното настроение на лекаря.

— Роден съм и възпитан като лютеран, но от двайсет и пет години съм атеист. И сега…

— Разбирам.

Доволен и щастлив, Стефан се залови да възвръща вярата в Бога на доктор Бенет Сънфорд. Свещеникът съвсем не подозираше, че преди денят да свърши, еуфорията му ще се разсее и ще преживее горчиво разочарование.

Рино, Невада

Зебедая Ломак не бе предполагал, че животът му ще свърши с кърваво самоубийство на Коледа, но в онази нощ бе паднал толкова низко, че жадуваше да сложи край на съществуването си. Той зареди пушката си, сложи я на мръсната и разхвърляна кухненска маса и се закле, че ще я използва, ако до полунощ не се отърве от проклетата луна.

Странният му интерес към луната започна да се проявява по миналото лято, макар че отначало изглеждаше невинен. Към края на август онази година Зеб придоби навика да излиза на задната веранда на уютната си малка къща, да наблюдава луната и звездите и да пие бира. В средата на септември той си купи телескоп и няколко книги за любители астрономи.

Зеб се изненада от внезапното си влечение към луната и звездите. През по-голямата част от петдесетте си години Зебедая Ломак, комарджия професионалист, не бе проявявал интерес към нищо друго, освен към картите. Той действаше в Рино, Лейк Таху и в Лас Вегас и от време на време в някой от по-малките центрове на хазарта като Елко и Булхед Сити, като играеше покер с туристи и местни кандидати за шампиони в тази игра. Зеб не само беше добър с картите, но и ги обичаше — повече от жените, алкохола и яденето. Дори парите не бяха важни за него, а само страничен продукт от играта на карти. Най-важното беше да играе.

Докато Зебедая Ломак не купи телескопа и не се побърка.

В продължение на два месеца той го използваше само от време на време като любимо занимание. После си взе още няколко книги по астрономия. Но миналата Коледа Зеб започна да съсредоточава вниманието си не толкова върху звездите, колкото върху луната и тогава му се случи нещо странно. Новото хоби скоро стана интересно като покера и Зеб започна да отлага планирани екскурзии до казината, за да изучава лунната повърхност. През февруари той не откъсваше очи от телескопа всяка нощ, когато луната се виждаше. През април книгите за луната в колекцията му наброяваха стотина и Зеб отиваше да играе карти само два-три пъти седмично. В края на юни книгите станаха петстотин й той облепи стените и тавана в спалнята със снимки на луната, изрязани от стари вестници и списания. Зебедая престана да играе карти и започна да живее от спестяванията си. Интересът му към всичко, свързано с луната вече не приличаше на хоби, а се превръщаше в маниакална обсебеност.

До септември колекцията му се увеличи на хиляда и петстотин заглавия. Книгите бяха натрупани на купчини из цялата къща. През деня Зеб четеше за луната, но по-често седеше и часове наред гледаше снимките, без да може да разбере, нито да устои на привличането й, докато хребетите и равнините й станаха познати като петте стаи на къщата му. В нощите, когато луната се виждаше, той я наблюдаваше през телескопа, докато очите му кървясваха, подпухваха и се затваряха от умора.

Преди да го завладее тази обсебеност, Зебедая Ломак беше здрав и в добра физическа форма. Но докато интересът му към луната се засилваше, той престана да прави гимнастика и започна да се храни непълноценно — сладкиши, сладолед, бисквити и сандвичи, защото вече нямаше време да готви свястна храна. Нещо повече, луната не само го интригуваше, но и го смущаваше, изпълваше го не само с почуда, но и със страх, затова Зеб стана нервен и се успокояваше, като хапваше нещо. Той напълня и мускулите му се отпуснаха, макар че смътно съзнаваше за физическите промени, които ставаха с него.

В началото на октомври Зеб непрекъснато мислеше за луната и я сънуваше. Из цялата му къща бяха залепени стотици изображения на лунната повърхност, изрязани от списания, вестници и книги по астрономия. По време на едно от редките си излизания той видя огромен плакат на луната — цветна снимка, направена от астронавти — и си купи петдесет екземпляра — достатъчно, за да облепи тавана и всички стени в хола. Зеб сложи плакати дори на прозорците. Той изнесе мебелите и превърна празното помещение в планетариум. Понякога лягаше по гръб на пода и в захлас се вторачваше в онези петдесет луни, обзет от изумление и същевременно от необясним ужас — чувства, които не проумяваше.

В Коледната нощ, докато лежеше и гледаше стотината изображения на луната, Зеб изведнъж забеляза нещо, написано на едно от тях. Една-единствена дума. „Доминик“. Зеб разпозна собствения си почерк, но не си спомняше да е написал това име върху снимката на луната. После съзря друго име, надраскано на друг плакат. „Джинджър“. А сетне — трето. „Фей“. И четвърто — „Ърни“. Зеб разгледа останалите плакати, но не видя повече имена.

Освен че не си спомняше да ги е написал, той не можеше да се сети и за никой познат на име Доминик, Джинджър или Фей. Зеб познаваше неколцина човека на име Ърни, но никой от тях не му беше близък приятел, и появата на това име върху плаката с луната не беше по-малко загадъчна от другите. Докато гледаше имената, Зеб започна да става все по-неспокоен, защото изпита странното чувство, че познава онези хора и те са изиграли ужасно важна роля в живота му, и запазването на разсъдъка и на живота му зависи от това да си спомни кои са.

Внезапно в паметта му изплава някакъв отдавна забравен спомен и Зеб интуитивно осъзна, че ако си спомни самоличността на онези четирима човека, ще разбере какъв е произходът на налудничавия му интерес и същевременно неясен страх от луната. Но паниката му се засили и той започна да се поти и да трепери неудържимо.

Зеб отмести поглед от плакатите, изведнъж ужасен от вероятността, че може да си спомни всичко това, и хукна към кухнята, подтикван от мъчителен глад, какъвто изпитваше винаги, когато беше нервен. Той отвори вратата на хладилника и се стресна, като видя, че лавиците са празни. Вътре имаше само мръсни чинии и празни пластмасови и картонени кутии от храна за вкъщи. Зеб погледна в камерата за дълбоко замразяване и съзря само скреж.

Той се опита да си спомни кога за последен път бе ходил в супермаркета. Оттогава трябва да бяха минали дни или дори седмици. Зеб не можеше да си спомни колко, защото в доминирания му от луната свят времето вече нямаше значение. И откога не бе ял? Той смътно се сети, че хапна пудинг, но не беше ясно дали това е било днес или преди два дни.

Зебедая Ломак беше толкова потресен от това ново развитие на нещата, че съзнанието му се проясни за пръв път от няколко седмици. Огледа кухнята и издаде сподавен звук на погнуса и ужас, защото видя в каква кочина живее. Подът беше отрупан с боклуци — лепкави кутии от плодови сокове, от овесени ядки, от мляко, десетки празни пликчета от пържени картофи и опаковки от бонбони и шоколадови десерти. И хлебарки. Черните буболечки пъплеха, припкаха, провираха се през боклуците, търчаха по пода, катереха се по стените и се криеха в мивката.

— Господи — с дрезгав глас промълви Зеб. — Какво се е случило с мен? Какво правя? Какво ми има?

Той докосна лицето си и трепна от изненада, когато установи, че има брада. Зеб винаги беше гладко избръснат. Изпадна в паника и се втурна в банята, където се погледна в огледалото и видя непознат — мръсно лице, сплъстени коси, бледа, мека и отпусната кожа, осеяна с остатъци от храна и мръсотия брада на две седмици и обезумели очи. Тялото му вонеше толкова противно, че Зеб едва не се задави от собствената си миризма. Явно не се беше къпал от седмици.

Нуждаеше се от помощ. Беше болен. И объркан. Не разбираше какво става с него, но знаеше, че трябва да се обади по телефона и да потърси помощ.

Но Зеб не се приближи веднага до телефона, защото се страхуваше, че ще го обявят за безнадеждно луд и ще го затворят в психиатрична клиника до края на живота му. Така, както направиха с баща му. Когато Зеб беше осемгодишен, баща му често получаваше ужасни пристъпи, бълнуваше и бръщолевеше, че от стените изпълзяват гущери, и лекарите го прибраха в отрезвителното отделение, за да пречистят организма му. Но този път, за разлика от преди, делириум тременсът не премина и той прекара в клиника остатъка от живота си. И оттогава Зеб се боеше, че и неговият мозък може да е увреден. Гледайки лицето си в огледалото, той осъзна, че не може да повика помощ, докато не оправи външния си вид и не разтреби къщата. Инак щяха да го приберат в лудница.

Зеб не беше в състояние да гледа отражението си достатъчно дълго, за да се избръсне, затова реши първо да почисти къщата. Навел глава, за да не вижда снимките на луната, която неудържимо го привличаше, той бързо влезе в спалнята, отвори гардероба и извади пушката си дванайсети калибър „Ремингтън“ и кутия с патрони. После се върна в кухнята, зареди пушката и я сложи на масата. Говорейки на глас, Зеб сключи сделка със себе си.

— Изхвърли книгите за луната, скъсай плакатите, за да не изглежда толкова шантава тази къща, изчисти кухнята, избръсни се и се изкъпи. И тогава може би съзнанието ти ще се проясни достатъчно, за да разбереш какво става с теб. И да потърсиш помощ. Но не и сега, когато всичко е в безпорядък.

Той не спомена за пушката. Беше му провървяло, че за малко излезе от унеса по луната, в който живееше, стресна се и дойде на себе си, когато видя празния хладилник, но ако отново се върнеше в онзи кошмар, можеше и да не се събуди повече. Ето защо, ако не устоеше на привличането на луните по стените, Зеб бързо щеше да се върне в кухнята, да вземе пушката, да пъхне дулото в устата си и да натисне спусъка.

Смъртта беше по-добро решение, отколкото да живее в това състояние.

Влезе в хола и започна да събира книгите. Някои имаха обложки със снимки на луната, но Зеб ги бе изрязал. Той грабна купчина книги и излезе на двора, където имаше огнище за скара. Треперейки от студ, Зеб ги хвърли в ямата и се върна да вземе още, без да смее да погледне нощното небе от страх, че огромното светило още е там.

Непреодолимото му желание да се вторачи в луната беше силно и властно, досущ потребността на наркоман от хероин, но Зеб успя да се пребори с него.

Докато пренасяше книгите в огнището, почувства, че в паметта му отново напира споменът за отдавна забравено събитие. Доминик, Джинджър, Фей, Ърни… Инстинктивно Зеб осъзна, че ще разбере причината за интереса си към луната само ако си спомни кои са онези четирима човека. Той се съсредоточи върху имената, опитвайки се да ги използва, за да се предпази от примамливите призиви на луната. Най-после изхвърли в огнището двеста-триста книги и се приготви да ги запали.

Но когато драсна клечката и се наведе, Зеб видя, че ямата е празна. Изумен и ужасен, той се вторачи в нея, сетне пусна кибрита, хукна към къщата, влезе в кухнята и видя онова, от което най-много се страхуваше. Там бяха натрупани книгите — мокри от снега и изцапани с пепел от огнището. Зеб наистина ги бе изхвърлил, но после отново го бе обзел лунатизмът и без да знае какво прави, ги бе занесъл обратно вкъщи.

Той започна да плаче, но остана непреклонен в решението, че няма да прекара остатъка от живота си в усмирителна риза. Зеб взе десетина книги и пак тръгна към огнището. Имаше чувството, че е прокълнат и се намира в ада, обречен вечно да извършва този безумен ритуал.

Зеб реши, че пак е напълнил ямата, но изведнъж осъзна, че не носи книгите към огнището, а обратно в къщата. Отново бе изпаднал в унес по луната и вместо да унищожава предметите на обсебеността си, за пореден път ги събираше.

Зеб тръгна към къщата и забеляза, че снегът блести, отразявайки светлина. Пряко волята си, той вдигна глава и погледна почти безоблачното небе.

— Луната — промълви Зебедая.

И в същия миг разбра, че с него е свършено.

Лагуна Бийч, Калифорния

За Доминик Корвези Коледа почти по нищо не се отличаваше от другите дни. Той нямаше съпруга и деца, за да я направи специална. Доминик бе израснал в домове на осиновители и нямаше роднини, с които да сподели пуйка и пай с кайма. Неколцина приятели, включително Паркър Фейн, всяка година го канеха да се присъедини към празника им, но той винаги отказваше, защото знаеше, че ще се чувства излишен. Доминик обичаше самотата и хубавите книги в дома му можеха да направят всеки ден приятен.

Но тази Коледа той не можеше да се съсредоточи да чете, защото мислеше за загадъчната поща, която бе получил предишния ден и за потребността да устои на силното си желание да глътне хапче валиум. Макар да се страхуваше, че ще сънува и ще ходи насън, вчера Доминик не взе валиум, нито флуразепам. Бе твърдо решил да избегне по-нататъшна зависимост от успокоителните, въпреки че продължаваше да жадува за тях.

Всъщност искаше ги толкова силно, че изсипа хапчетата в тоалетната и пусна водата, защото нямаше доверие на себе си.

Докато денят минаваше, безпокойството му нарасна до нивото, което бе достигнало, преди да започне да взима лекарства.

В седем вечерта на Коледа Доминик пристигна в разположената несиметрично къща на Паркър, намираща се на склона на хълма, и прие чаша домашно приготвен топъл коктейл от разбито яйце със захар, канела, мляко и вино. Обичайно неподдържаната брада и разрошената коса на художника бяха подстригани и пригладени в чест на празника. Макар да беше облечен по-консервативно от обикновено и подстриган, Паркър беше темпераментен и ентусиазиран както винаги.

— Каква Коледа! Днес в къщата царстваха мир и любов. Скъпият ми брат направи само четирийсет-петдесет гадни и завистливи забележки за успеха ми. Обикновено са два пъти повече. Онази светица, доведената ми сестра Карла, само веднъж нарече снаха си Дорийн „кучка“. Но това може да се смята за оправдано, защото Дорийн започна всичко, като нарече Карла „безмозъчна пънкарка“, пълна с психарски врели-некипели. Истински ден на приятелство и обич! И този път нямаше нито един шамар, повярвай! И макар че както обикновено се напи, съпругът на Карла не повърна и не падна по стълбите, както на предишни Коледи. Но настоя да имитира Бет Мидлър най-малко десет пъти.

— Заминавам на дълго пътуване — каза Доминик, докато двамата слагаха столове до прозореца. — Ще отида със самолет до Портланд и оттам ще взема кола под наем. После ще мина по същия път като по миналото лято — през Невада и половината Юта по междущатска магистрала 80 до Маунтинвю.

Доминик седна, но Паркър остана прав. Новината го развълнува приятно.

— Какво се е случило? Това не е почивка, нали? Не е пътуване за удоволствие. Пак ли ходиш насън? Сигурно е така. И е станало нещо, което те е убедило, че това е свързано с промените с теб през онова лято.

— Не ходя насън, но сигурно ще го направя, защото изхвърлих проклетите лекарства. Те не ми помагаха. Излъгах. Започнах да ставам зависим от тях, Паркър. Не ми пукаше, защото беше по-добре да съм зависим, отколкото да понасям нещата, които правех насън. Но сега всичко се промени заради това. — Доминик извади двете бележки от неизвестен подател. Ръката му трепереше. — Проблемът ми не е само психически. Тук става нещо странно.

Той даде първата бележка на Паркър. Ръката му трепереше.

Художникът я прочете и остана озадачен.

— Вчера я получих по пощата. Няма обратен адрес. Пристигна и още една — продължи Доминик и добави, че е написал стотици пъти думата „луната“ на компютъра си, докато е спал, после даде на Паркър и втората бележка.

— Но след като аз съм първият, на когото разказваш тази история за луната, откъде някой е знаел толкова много, че да изпрати такава бележка?

— Който и да е, онзи човек знае за сомнамбулизма ми. Може би защото ходих на лекар и…

— Искаш да кажеш, че те наблюдават?

— Явно. До известна степен. Не постоянно, а периодично. Но вероятно не знаят, че съм написал онази дума на компютъра си и как я произнасям насън, освен ако не стоят до леглото ми. Но несъмнено знаят, че ще реагирам на „луната“ и тази дума ще ме уплаши. Затова сигурно знаят какъв е източникът на цялата тази безумна бъркотия.

Паркър най-после седна на ръба на стола.

— Намери ги и ще разбереш какво става.

— Ню Йорк е голям град. Там нямам отправна точка. Но когато получих първата бележка, осъзнах, че имаш право — кризата на личността ми е свързана с предишната драстична промяна, която стана с мен по време на пътуването ми от Портланд до Маунтинвю. Ако отново мина по този маршрут, спра в същите мотели, ям в същите крайпътни ресторанти и се опитам точно да пресъздам всичко, може да си спомня нещо.

— Но как би могъл да забравиш нещо толкова важно?

— Може би не съм го забравил, а са заличили спомените ми.

— Но защо са ти изпратили тези бележки? Анонимният подател явно е на твоя страна.

— Вероятно не е съгласен с всичко, което са ми направили.

— Направили? Какви ги говориш?

Доминик нервно въртеше между пръстите си чашата с коктейла.

— Не знам. Но онзи кореспондент… очевидно иска да разбера, че проблемът ми не е психически, а в него се крие нещо повече. Мисля, че може би онзи човек иска да ми помогне да разбера истината.

— Тогава защо не ти се обади и не ти я каже?

— Предполагам, че не желае да рискува. Този човек сигурно е замесен в някаква конспирация, но част от групата не иска истината да излезе наяве. Ако се свърже открито с мен, другите ще разберат и той здравата ще загази.

Паркър прокара няколко пъти пръсти през косата си, като я разроши, сякаш това му помагаше да мисли по-задълбочено.

— Говориш така, сякаш те преследва някаква всезнаеща и всемогъща организация. Светата инквизиция, розенкройцерите, ЦРУ и масоните — всички взети заедно! Наистина ли мислиш, че са ти промили мозъка?

— Може и така да се нарече. Смятам, че не съм забравил травмиращия епизод без чужда помощ. Онова, което съм видял или преживял, явно е било толкова потресаващо, че още безпокои подсъзнанието ми и се опитва да достигне до мен чрез сомнамбулизма или написаното от мен на компютъра. Случилото се е било толкова изумително, че дори промиването на мозъка ми не е успяло да го заличи от паметта ми и някой от конспираторите рискува живота си, изпращайки ми загадъчни послания.

Паркър прочете бележките още веднъж, върна ги на Доминик и изпи коктейла си.

— По дяволите. Мисля, че имаш право и това ме разстройва. Не искам да го повярвам. Звучи ми така, сякаш творческото ти въображение се е развихрило и се опитваш да измислиш сюжет за нов роман — нещо по-колоритно от онова, което обикновено пишеш. Но колкото и налудничаво да звучи цялата история, друг отговор не ми идва наум.

Доминик осъзна, че е стиснал силно чашата си и има опасност да я строши. Той я сложи на масичката и избърса ръце в панталона си.

— И на мен. Нищо друго не може да обясни сомнамбулизма, промяната в мен, докато пътувах между Портланд и Маунтинвю и двете бележки.

— Какво ли е станало? — попита Паркър. — Изражението му беше загрижено. — На какво попадна, докато пътуваше там?

— Нямам представа.

— Не си ли мислил, че може да е нещо много лошо и опасно и е по-добре да не го знаеш?

Доминик кимна.

— Но ако не науча истината, няма да мога да се отърва от сомнамбулизма. Насън бягам от спомена за случилото се с мен там, по пътя, по миналото лято и за да спра да бягам, трябва да разбера какво е било. Защото в противен случай ще се побъркам. Това също може би звучи малко мелодраматично, но е вярно. Ако не науча истината, онова, от което се страхувам насън, ще започне да ме обсебва и когато съм буден и тогава няма да имам миг покой. И накрая единственият изход ще бъде да пъхна дулото на пистолета в устата си и да натисна спусъка.

— Мили Боже!

— Говоря сериозно.

— Знам, знам. Господ да ти е на помощ, приятелю мой.

Рино, Невада

Облакът, който закри луната, спаси Зебедая Ломак, преди обсебеността да го завладее напълно. Той изведнъж осъзна, че е излязъл без палто в мразовитата декемврийска нощ и се е вторачил в небето, хипнотизиран от лунните лъчи. Ако облакът не бе нарушил унеса му, Зеб вероятно щеше да стои там, докато обектът на странния му интерес се скриеше зад хоризонта. И после, отново изпаднал в лунатизъм, щеше да се прибере в една от стаите си, облепена със снимки на луната, и да лежи там, изпаднал в транс, докато умре от глад.

Зеб изпита неимоверно облекчение, нададе окаян вик и хукна към къщата. Подхлъзна се и падна в снега, но веднага стана, отчаяно търсейки безопасността на дома си, където ликът на луната не можеше да му въздейства. Но, разбира се, помещенията в къщата също не бяха безопасни. Макар че затвори очи и започна да къса снимките на луната, Зеб отново се предаде на манията си. Той не виждаше изображенията на луната, но ги усещаше. Зеб чувстваше бледата й светлина на лицето си и закръглеността й в ръцете си. Това беше налудничаво, защото снимките не излъчваха светлина, нито топлина и не бяха релефни. Отвори очи и мигновено бе запленен от познатото до болка небесно тяло.

„Също като баща ми. Психично болен. В клиника до края на живота.“

Досущ далечна мълния, тази мисъл пробягна в бързо замъгляващото се съзнание на Зебедая Ломак. Това го стресна и му позволи да се съвземе достатъчно дълго, за да се втурне към масата в кухнята, където чакаше заредената пушка.

Чикаго, Илинойс

Отец Стефан Висажик, потомък на волеви и непреклонни поляци и спасител на объркани свещеници, не бе свикнал с неуспеха и не се примиряваше със загубата.

— Но след всичко, което ти казах, как е възможно още да не вярваш? — попита той.

— Съжалявам, отче — отговори Брендън Кронин. — Но не усещам Божието присъствие по-силно днес, отколкото вчера.

Двамата седяха в спалнята на втория етаж на тухлена къща на родителите на Брендън, която се намираше в ирландския квартал на име Бриджпорт, където по нареждане на отец Висажик младият свещеник прекарваше празниците. Облечен в сив панталон и бяла риза, Брендън седеше на ръба на двойното легло, застлано с овехтяла, жълта, плюшена покривка. Стефан беше нервиран от твърдоглавието му и непрекъснато крачеше напред-назад, сякаш се опитваше да се отърси от досадната болка на провала си.

— Тази вечер се запознах с един атеист, който е започнал да вярва в Бога след невероятното излекуване на Толк. Но ти оставаш равнодушен.

— Радвам се за доктор Сънфорд, но подновената му вяра не разпалва моята.

Отказът на Брендън да се изуми от неотдавна случилите се чудеса не беше единственото, което ядосваше отец Висажик. Пасивното поведение на младия свещеник също беше дразнещо. Щом не можеше да намери волята отново да повярва в Бога, Брендън би трябвало да бъде обезсърчен и отчаян от липсата на вяра. Но Кронин изглеждаше необезпокоен от окаяното си духовно състояние, което беше съвсем различно от начина му на мислене, когато отец Висажик го бе видял последния път. Брендън се бе променил драстично. Неизвестно защо, го бе обзело пълно спокойствие и бе станал абсолютно невъзмутим.

— Ти излекува Емелийн Холбърг и Уинтън Толк, Брендън — настоя Стефан. — Направи го със силата на онези белези, подобни на раните на Исус, изпратени ти като знак от Господ.

Брендън погледна дланите си, на които сега нямаше нищо.

— Вярвам, че по някакъв начин съм излекувал Емелийн и Уинтън. Но не с Божията помощ.

— Но кой друг освен Господ би ти дал такива способности?

— Нямам представа. Бих искал да знам. Но не беше Господ. Не почувствах Божието присъствие, отче.

— Мили Боже, но колко силно очакваш да бъде присъствието Му? Мислиш ли, че ще те удари по главата с жезъла Си и ще ти се представи?

Младият свещеник се усмихна и сви рамене.

— Знам, че тези изумителни събития нямат друго обяснение освен религиозното. Но имам силното чувство, че не Господ, а някой друг стои зад тях.

— Кой?

— Не знам. Нещо съдбовно, чудесно и прекрасно… Но не и Господ. Ти каза, че кръговете били белези, подобни на раните на Исус. Но ако беше така, защо нямаха очертанията на нещо от религиозно значение? Защо кръгове? Това не прилича на послание от Бога.

Когато започна нестандартния курс на психологична терапия в детската болница „Сейнт Джоузеф“, младият свещеник беше толкова обезпокоен от загубата на вярата си, че бързо отслабна. Но сега бе престанал да губи от теглото си. Той беше петнайсет килограма по-лек от обикновено, но вече не изглеждаше блед и изнурен, какъвто беше след шокиращия си изблик на гняв по време на богослужението на първи декември. Въпреки духовното падение кожата му блестеше, а светлината в очите му беше почти… божествена.

— Чувстваш се великолепно, нали? — попита Стефан.

— Да, макар че още не съм сигурен защо.

— Душата ти вече не е неспокойна.

— Не.

— Макар че още не си намерил пътя към Бога.

— Да, може би това има нещо общо със съня, който ми се яви снощи.

— Пак ли черни ръкавици?

— Не. Не съм ги сънувал от известно време. Снощи сънувах, че вървя сред чиста златиста светлина — толкова ярка и красива, че не виждах нищо около мен, но в същото време очите не ме заболяха. — В гласа на Брендън прозвуча странна нотка — вероятно благоговение. — Вървях ли, вървях, без да знам къде се намирам, нито къде отивам, но имах чувството, че се приближавам до някакъв предмет или място от изключително важно значение и неописуема красота, което сякаш ме зовеше. Не чувах звук, а усещах само вибрации, които отекваха в мен. Сърцето ми биеше като обезумяло и малко се страхувах. Но страхът съвсем не беше неприятен. Вървях сред светлината към нещо великолепно. Не го виждах, но знаех, че е там.

Привлечен от гласа на Брендън, сякаш като от магнит, отец Висажик се приближи до леглото и седна на ръба.

— Но това е религиозно видение. Господ е дошъл в съня ти и те е призовал. Той те вика да възвърнеш вярата си и отново да започнеш да изпълняваш свещеническите си задължения.

Кронин поклати глава.

— Не. Сънят не беше религиозен. Не усетих Божието присъствие. Почувствах друг вид страхопочитание — радост, каквато не съм изпитвал, служейки на Бога. Будих се четири пъти и кръговете бяха на дланите ми. И всеки път, когато заспивах, отново сънувах същия сън. Става нещо много странно и важно, отче, и аз съм част от него. Но каквото и да е то, образованието, опитът и предишната ми вяра не са ме подготвили за такова изпитание.

Отец Висажик се запита дали Сатаната, а не Господ, не бе призовал Брендън. Вероятно дяволът, съзнавайки, че душата на младия свещеник е в опасност, се бе преобразил в измамно привлекателна златиста светлина, за да го отклони от верния път.

Макар и още да беше твърдо решен да върне Брендън в лоното на църквата, Стефан реши временно да отстъпи.

— Е, и какво ще правиш сега? Не си готов да облечеш расото и да продължиш да изпълняваш свещеническите си задължения. Искаш ли да говоря с Лий Келог, главата на Дружеството на Исус, и да го помоля да ти разреши психиатрични консултации?

— Не — усмихна се Брендън. — Отказах се от тази идея. Не мисля, че ще имам полза от това. Ако ми позволиш, бих искал да се върна в стаята ми в пасторския дом и да изчакам, за да видя какво ще стане. Разбира се, няма да изслушвам изповеди и да извършвам богослужения. Но може да готвя и да ти помагам.

Отец Висажик изпита облекчение. Той очакваше, че Брендън ще изрази намерението си да се върне към светския живот.

— Добре дошъл си, Брендън. Има какво да правиш. Ще ти давам работа. Не се безпокой за това. Но кажи ми… мислиш ли, че има вероятност да възвърнеш вярата си?

Младият свещеник кимна.

— Вече не чувствам отчуждение от Бога, а само съм лишен от присъствието Му в душата ми. Може би ще се върна в църквата, както ти искаш. Не знам.

Макар и още ядосан и разочарован от отказа на Брендън да съзре чудотворното присъствие на Бога в излекуването на Емелийн и Уинтън, отец Висажик се радваше, че ще бъде близо до Брендън и ще има възможност да го напътства по пътя към спасението.

Брендън слезе да изпрати Стефан и двамата се прегърнаха като баща и син.

— Не знам защо и как, отче, но имам чувството, че ще предприема изумително приключение — каза Кронин.

— Откриването или преоткриването на вярата винаги е изумително приключение — рече отец Висажик.

Рино, Невада

Зебедая Ломак стенеше, опитваше се да си поеме въздух и храбро се бореше срещу наркотичния ефект на обсебеността си с луната. Той прегази боклуците, припкащите насам-натам хлебарки, грабна пушката, пъхна дулото в устата си и изведнъж осъзна, че ръцете му не са достатъчно дълги, за да натисне спусъка. Желанието да погледне омайващите изображения на луната на плакатите на стените беше толкова непреодолимо, сякаш някой го дърпаше за косите, за да вдигне главата му. А когато затвори очи, му се стори, че някакъв невидим враг настойчиво вдига клепачите му. В ужаса си, че ще бъде изпратен в лудница като баща си, Зеб събра сили да се противопостави на хипнотичното привличане на луната. Той се стовари тежко на стола, събу обувката и чорапа на единия си крак, стисна пушката в две ръце, пъхна дулото в устата си, вдигна крак и допря пръста си до спусъка. Зеб си представи лунната светлина върху кожата си и лунните приливи в кръвта си. Изведнъж това го обсеби толкова силно, че той отвори очи, видя снимките на луната и извика: „Не!“ Докато вълшебното привличане на луната отново го тласкаше към унес и пръстът на крака му натискаше спусъка, Зеб най-после си спомни всичко, което му бе отнето — по миналото лято, Доминик, Джинджър, Фей, Ърни, младия свещеник, другите, междущатската магистрала 80, мотел „Спокойствие“ и… О, Господи, луната!

Вероятно Зебедая Ломак не беше в състояние да спре движението на пръста на крака си. А може би внезапно осенилият го спомен беше толкова ужасен, че окуражи самоубийството. Но какъвто и да беше случаят, пушката гръмна и отнесе тила му. Поне за него ужасът свърши.

Бостън, Масачузетс

На Коледа следобед Джинджър Вайс четеше „Здрач във Вавилон“. И когато в седем дойде време да слезе долу и да вечеря със семейство Ханаби, тя нямаше никакво желание да остави книгата. Джинджър беше доброволен пленник на увлекателния сюжет, но още по-силно я привличаше снимката на автора. Интересните очи и красивото му лице продължаваха да предизвикват в нея безпокойство, граничещо със страх, и тя не можеше да се отърси от странното чувство, че го познава.

Вечерята с домакините, децата и внуците им можеше да бъде приятна, ако Доминик Корвези не бе завладял толкова загадъчно и силно вниманието й. В десет часа, когато най-сетне можеше благоприлично да се оттегли, без да обижда никого, Джинджър прие последните Коледни пожелания за щастие и здраве и се прибра в стаята си.

Продължи да чете книгата и като спираше само за да погледне снимката на автора, я свърши в три четирийсет и пет сутринта. Очите й се вторачиха в обсебващо познатото лице на Доминик Корвези. С всяка изминала минута Джинджър се убеждаваше, че се е срещала някъде с този човек и неизвестно защо, той е свързан с наскоро възникналите й проблеми. Постоянно нарастващата й убеденост намаля при мисълта, че усещането се дължи на психичното разстройство, породило пориоманията й, и следователно е ненадеждно, но вълнението й продължи да се засилва, докато накрая, разтреперана и озадачена, Джинджър реши да пристъпи към действие.

Измъкна се крадешком от стаята си, слезе на долния етаж и отиде в кухнята. Запали лампата и се обади по телефона, за да поиска информация от Лагуна Бийч. В Калифорния беше един часът сутринта и не беше удобно да буди Корвези. Но ако научеше номера му, Джинджър щеше да спи по-добре, защото щеше да знае, че сутринта може да се свърже с него. Номерът му обаче не беше записан в указателя.

Тя угаси лампата, върна се безшумно в стаята си и реши сутринта да напише писмо на Корвези и да го изпрати до издателя му. Щеше да го пусне по експресната поща и да го придружи с настойчива молба незабавно да бъде препратено на Корвези.

Вероятно опитът да се свърже с писателя беше прибързан и неразумен. Може би Джинджър изобщо не го познаваше и той нямаше нищо общо със странното й заболяване. Вероятно Корвези щеше да я помисли за откачена. Но ако шансът от едно на милион да са се срещали се окажеше добър залог, отплатата можеше да е избавлението й — достатъчно голяма награда за риска да стане за смях.

Лагуна Бийч, Калифорния

Доминик още не знаеше, че един от сигналните екземпляри на книгата му е установил съдбоносна връзка между него и една силно обезпокоена жена от Бостън. Той стоя до полунощ в дома на Паркър Фейн. Двамата обсъждаха каква би могла да бъде конспирацията, която Доминик бе очертал в теоретични линии. Не разполагаха с достатъчно информация, за да съставят точен и ясен портрет на конспираторите, но процесът на споделяне и на разнищване на загадката с приятел я направи не толкова страшна.

Те бяха единодушни по въпроса, че Доминик не трябва да заминава за Портланд и да започва одисеята си, докато не види дали сомнамбулизмът му ще се влоши, след като не взима валиум и флуразепам. Ако не започнеше отново да ходи насън, той щеше да пътува, без да се страхува, че ще загуби контрол над себе си на някое отдалечено място. Но ако възобновеше нощните си скитания, преди да тръгне за Портланд, Доминик щеше да се нуждае от една-две седмици, за да реши кой е най-добрият начин да се възпира, докато спи.

Освен това, ако изчакаше още малко, можеше да получи и други послания от неизвестния кореспондент. Намеците в съобщенията можеше да направят излишно пътуването му от Портланд до Маунтинвю или да го насочат към определено място по този маршрут, където Доминик щеше да види или преживее нещо, което да освободи пленените му спомени.

В полунощ, когато Доминик стана, за да се прибере вкъщи, художникът бе силно заинтригуван от ситуацията и имаше такъв вид, сякаш можеше да стои буден цяла нощ.

— Сигурен ли си, че е разумно тази нощ да бъдеш сам? — попита Паркър.

— Говорили сме по този въпрос. Може и да не е разумно, но няма друг начин.

— Нали ще се обадиш, ако се нуждаеш от помощ?

— Да.

— И вземи онези предпазни мерки, за които говорихме.

Доминик се погрижи за това, веднага щом се върна вкъщи. Заключи пистолета в едно от чекмеджетата на бюрото в кабинета си и сложи ключа под кутията сладолед в камерата за дълбоко замразяване. Беше по-добре да не е подготвен за крадци, отколкото да рискува да застреля някого, докато спи. После отиде в гаража и отряза три метра въже. Накрая си легна и уви около китката си единия край на въжето, така че да може да избяга само ако развърже четири сложни възела. Сетне завърза другия край за таблата на леглото.

Тази предпазна мярка обаче беше малко опасна. Ако през нощта избухнеше пожар в къщата или станеше земетресение, Доминик можеше да не успее да се развърже навреме и да загине в пламъците или под някоя срутена стена. Но се налагаше да рискува.

Той угаси лампата на нощното шкафче и се пъхна под завивките. Светещите червени цифри на дигиталния часовник показваха дванайсет петдесет и осем. Доминик се вторачи в тавана, запита се в какво се бе забъркал там, по пътя, по миналото лято и зачака сънят да дойде.

Телефонът не иззвъня. Ако номерът му беше вписан в указателя, по това време Доминик можеше да чуе гласа на една самотна и уплашена млада жена от Бостън. Обаждането щеше драстично да промени събитията през следващите няколко седмици и да спаси живота на неколцина човека.

Милуоки, Уисконсин

Фей лежеше в стаята за гости в къщата на единствената си дъщеря и слушаше равномерното дишане на съпруга си Ърни, който спеше и мънкаше нещо. Тя се бе събудила преди няколко минути, когато той извика и неспокойно се размърда. Фей се надигна на лакът и напрегна слух, опитвайки се да разбере какво казва Ърни. Той повтаряше една и съща дума. Паническата настойчивост в гласа му изнерви Фей. Тя се наведе над него.

Изведнъж Ърни обърна глава и думите му станаха ясни, макар и не по-малко загадъчни.

— Луната, луната, луната, луната…

Лас Вегас, Невада

Джорджа сложи Марси да легне при нея, защото смяташе, че не е разумно да я оставя сама след обезпокоителните случки през деня. Тя не успя да си почине добре, защото цяла нощ момиченцето, изглежда, сънува кошмари, изритваше чаршафите си, въртеше се и се мяташе, сякаш се опитваше да се освободи от ръце, които я държаха, и говореше насън за лекари и игли. Кръвта на Джорджа се смрази от страх.

Сутринта щеше да заведе Марси на лекар. Като се имаше предвид необяснимия й страх от лекари, момиченцето можеше да направи ужасна сцена, но Джорджа се уплаши и реши на всяка цена да потърси медицинска помощ.

След гневния изблик на Марси и паниката й, когато дядо й я закачаше, че ще я закарат в болница, празникът се бе провалил. Марси бе обзета от толкова силен страх, че се напишка и в продължение на десет петнайсет минути се съпротивляваше и отблъскваше опитите на Джорджа да я преоблече. Детето пищеше, драскаше с нокти и риташе. Накрая настроението й се подобри и Марси отиде в банята. Но момиченцето приличаше на възкръснал мъртвец. Лицето й беше отпуснато, а очите — безизразни, сякаш преминавайки през нея, ужасът бе взел със себе си силата и разсъдъка й.

Псевдокататоничното^[3] й състояние продължи почти час. Джорджа се обади по телефона, за да се свърже с доктор Безанкур, педиатърът, който лекуваше Марси в редките случаи, когато се разболееше. Мери и Пит безуспешно се опитваха да изтръгнат усмивка или поне дума от изпадналото в ступор дете. Но Марси се държеше така, сякаш беше глухоняма. Джорджа си спомни статиите, които бе чела за деца, страдащи от аутизъм, но не можа да си спомни дали това заболяване се проявява още в ранното детството или е възможно едно напълно нормално момиченце на седем години изведнъж да се затвори в себе си и завинаги да се изолира от външния свят.

Но постепенно Марси излезе от унеса. Започна да отговаря на въпросите на Мери и Пит, макар че едносричните думи, произнесени с безизразен, монотонен глас бяха почти толкова обезпокоителни, колкото писъците й преди това. Смучейки палеца си — нещо, което не бе правила най-малко две години, Марси отиде в хола, за да играе с новите играчки. През по-голямата част от следобеда тя игра без видимо удоволствие. Лицето й беше леко намръщено. Джорджа беше обезпокоена от тази промяна, но изпита облекчение, като видя, че дъщеря й вече не проявява интерес към „Чичо Доктор“.

В четири и половина момиченцето престана да се мръщи и отново започна да общува. Настроението й се повиши.

— Тя само се опитва да ни даде да разберем, че е обидена и объркана — прошепна Мери, докато вървеше към колата. — Марси не разбира защо баща й я е напуснал и в момента се нуждае от специално внимание и обич. Това е всичко.

Но Джорджа знаеше, че проблемът е по-неприятен. Тя не се съмняваше, че Марси е смутена от поведението на баща си, дълбоко засегната от заминаването му и изпълнена с нерешени конфликти. Но нещо друго и необяснимо измъчваше детето и Джорджа се страхуваше от това.

Скоро след като Мери и Пит си тръгнаха, момиченцето започна да играе с „Чичо Доктор“ със същата изнервяща напрегнатост като преди и когато дойде време за лягане, поиска да вземе комплекта със себе си. И сега детето сънуваше и бълнуваше за лекари, медицински сестри и игли.

Джорджа нямаше да може да заспи, дори ако Марси беше спокойна и не се въртеше. Тревогите предизвикваха безсъние много по-успешно от десетина чаши кафе. Тя внимателно се заслуша в думите на дъщеря си, надявайки се да чуе нещо, което да й помогне да разбере какво става или да насочи педиатъра при поставянето на диагноза. В два след полунощ Марси измънка нещо друго, което нямаше нищо общо с лекари, медицински сестри и дълги, остри игли. Ритайки ожесточено, момиченцето се обърна по гръб, изстена и после се отпусна неподвижно.

— Луната, луната, луната… — промълви тя с глас, изпълнен с изумление и същевременно със страх. Шепотът беше настойчив и смразяващ кръвта и Джорджа разбра, че това не е безсмислено бълнуване. — Луната, луната, луната…

Чикаго, Илинойс

Брендън Кронин, свещеникът, който бе изгубил вярата си, спеше под топло одеяло и юрган и се усмихваше на нещо. Зимният вятър стенеше в клоните на гигантския бор навън и в стрехите. Брендън започна да говори насън, повтаряйки ритмично и тревожно думата „луната“…

Лагуна Бийч, Калифорния

— Луната! Луната!

Доминик Корвези се събуди от собствените си уплашени викове и от пареща болка в дясната китка. Беше на колене до леглото си и трескаво дърпаше нещо, което стягаше ръката му. Доминик се бори още няколко секунди, после съзнанието му се проясни. Осъзна, че се опитва да се освободи от въжето, с което сам се бе завързал.

Дишайки учестено и с разтуптяно сърце, Доминик протегна ръка към лампата и изтръпна, когато ярката светлина заслепи очите му. Той погледна въжето и видя, че докато е спал, е развързал единия от четирите стегнати възли и е разхлабил втория, а сетне търпението му се бе изчерпало. А след това, в пристъп на паника, каквато неизменно съпътстваше сомнамбулизма му, Доминик явно бе започнал да дърпа въжето, разкървавявайки дясната си китка.

Той стана, отметна завивките и седна на ръба на леглото.

Доминик знаеше, че сънува нещо, но не можеше да си спомни какво. Но беше убеден, че това не е кошмарът, който го спохождаше през изминалия месец, защото нямаше нищо общо с луната. Сънят беше различен — еднакво ужасяващ, но по друг начин.

Виковете, които го бяха събудили, бяха толкова настойчиви, обсебващи и изпълнени със страх, че Доминик ги помнеше съвсем ясно. „Луната! Луната!“ Той потрепери и вдигна ръце към пулсиращите си слепоочия.

Луната. Какво ли означаваше това?

Бостън, Масачузетс

Джинджър извика пронизително и седна в леглото.

— О, много съжалявам, госпожице Вайс — каза Лавиния, прислужницата на семейство Ханаби. — Не исках да ви уплаша. Но сънувахте кошмар.

— Кошмар ли? — Джинджър не си спомняше да е сънувала нещо.

— Ами, да, при това явно много неприятен, защото викахте. Минавах по коридора и ви чух. Едва не влязох веднага, но осъзнах, че сигурно сънувате. Поколебах се, но вие продължихте да крещите, затова реших, че е по-добре да ви събудя.

— Крещях ли? И какво виках?

— Повтаряхте едно и също. „Луната, луната, луната.“ Бяхте уплашена.

— Нищо не си спомням.

— Викахте „луната, луната“. Гласът ви беше толкова уплашен, че сякаш ви убиваха.