Дийн Кунц
Непознати (2)

2.
Трентън, Ню Джърси

Няколко минути преди полунощ Джак Туист отвори вратата и излезе от склада. В същия миг от сив микробус „Форд“, който спря до най-близката улична лампа, слезе друг мъж. Пристигането на микробуса бе заглушено от грохота на минаващ товарен влак. Нощта беше тъмна, с изключение на неясната, оскъдна жълтеникава светлина на лошо поддържаните, мръсни лампи на алармената система. За съжаление една от лампите беше точно над вратата, през която излезе Джак. Неприятният й блясък освети неочаквания посетител, който слезе от форда.

Мъжът имаше типичната физиономия на престъпник — квадратни челюсти, тънки устни, неколкократно чупен нос и жестоки, малки, свински очи. Той беше един от онези покорни, но безмилостни садисти, които мафията наемаше за убийци, а в други времена щеше да бъде специалист по изнасилвания и мародерство в ордата на Чингис Хан, ухилен нацистки главорез, инквизитор в Сталинските лагери на смъртта или Морлок от „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Джак разбра, че ще има неприятности.

И двамата се стреснаха и Джак не извади веднага револвера трийсет и осми калибър, както трябваше да направи.

— Кой си ти, по дяволите? — попита непознатият, после видя брезентовата чанта, която Джак влачеше с лявата си ръка, и револвера в дясната. — Макс!

Макс вероятно беше шофьорът на микробуса, но Джак не изчака да ги запознаят официално. Той бързо се върна в склада, тресна вратата и отстъпи встрани, в случай че някой започнеше да я използва за мишена.

Единствената светлина идваше от ярко осветения кабинет в дъното на сградата. Но Джак видя лицата на двамата си съучастници — Морт Герш и Томи Сънг, които го следваха. Те не изглеждаха толкова щастливи, колкото бяха допреди няколко минути.

Тогава бяха доволни, защото бяха извършили успешен удар на важна спирка по маршрута на трафика за пренасяне на парите на мафията, събрани от търговия с наркотици в половината щат Ню Джърси. В неделя и понеделник десетина куриери донасяха в склада куфари, пътнически чанти, картонени кутии и хладилни чанти, пълни с пари. Във вторник пристигаха счетоводителите на мафията, за да изчислят печалбата. А всяка сряда куфарите с пачки банкноти заминаваха за Маями, Лас Вегас, Лос Анджелис, Ню Йорк и други финансови центрове, където съветници по инвестициите от Харвард или Колумбийския университет, васали на мафията, ги пускаха в оборот. Джак, Морт и Томи се бяха намесили между счетоводителите и съветниците и бяха отмъкнали четири тежки чанти, пълни с долари. „Ние сме само посредници“ — каза Джак на тримата ядосани главорези, които още седяха завързани в кабинета, и Морт и Томи се бяха засмели.

Но сега Морт не се смееше. Той беше петдесетгодишен, плешив, с голям корем и прегърбени рамене, и както обикновено, бе облечен в черен костюм и сив шлифер, а Джак и Томи бяха с джинси и якета с подплата. Тази вечер обаче костюмът на Морт беше измачкан, а гласът му — уморен и строг.

— Кой е там? — попита той, когато Джак тресна вратата и бързо отстъпи встрани.

— Най-малко двама типа с микробус „Форд“.

— От мафията ли са?

— Видях само единия — отговори Джак. — Приличаше на неуспешен експеримент на доктор Франкенщайн.

— Е, поне всички врати са заключени.

— Те сигурно имат ключове.

Тримата бързо се скриха в мрака между купчините касети и кашони. Складът беше огромен и съдържаше най-различни стоки — телевизори, микровълнови фурни, миксери, тостери, части за трактори, водопроводни части и още много неща. През деня там работеха много хора, но нощем, когато нямаше никой, помещението изглеждаше страшно. В лабиринта от пътеки между стоките се разнасяха странни, шепнещи звуци. Навън валеше силно и лапавицата шумолеше, тракаше, чукаше и съскаше по покрива, сякаш между гредите се движеха множество чудати същества.

— Казах ти, че е грешка да ударим мафията — рече Томи Сънг, трийсетгодишен американец от китайски произход. — Бижутерски магазин, бронирани коли, дори банки — да, но мафията — не, за Бога. Глупаво е да удариш мафията. Това е все едно да влезеш в бар, пълен с морски пехотинци и да се изплюеш на националното знаме.

— Тогава защо дойде? — попита Джак.

— Ами, защото преценките ми невинаги са точни.

— Появата на микробус по това време означава само едно — с отчаян и съкрушен глас каза Морт. — Те носят някакви гадости, вероятно кокаин или хероин. Затова не са само шофьорът и онзи тип, който си видял. Отзад в микробуса сигурно има още двама, които охраняват стоката и са въоръжени с картечни пистолети „Узи“.

— Тогава защо вече не си проправят път със стрелба? — попита Томи.

— Защото не знаят колко сме и с какво сме въоръжени. Ще се промъкнат предпазливо — отговори Джак.

— Микробусът, използван за пренасяне на наркотици, сигурно има радиовръзка и те вече са повикали подкрепления — рече Морт.

— Искаш да кажеш, че мафията има цял моторен парк с радиомикробуси, все едно е проклета телефонна компания? — попита Томи.

— Напоследък те са организирани като всеки друг бизнес — отговори Морт.

Тримата се заслушаха, но не чуха стъпки, а само плющенето на лапавицата по покрива.

Изведнъж Джак изпита усещането, че револверът трийсет и осми калибър в ръката му е детска играчка. Морт имаше деветмилиметров пистолет „Смит и Уесън“, а Томи — револвер „Смит и Уесън“, модел 19, „Комбат Магнум“, който бе прибрал в якето си, когато по всичко личеше, че опасната част от работата е свършила. Тримата бяха добре въоръжени, но не бяха готови да посрещнат изстрелите на картечни пистолети „Узи“. Джак си спомни стари документални филми за изпаднали в отчаяние унгарци, които се опитваха да спрат руските танкове с камъни и пръчки. Когато имаше неприятности, Джак Туист обичаше да драматизира нещата и да се поставя в ролята на благородна жертва на обществена несправедливост, сражаваща се със силите на злото. Той съзнаваше тази своя склонност и я смяташе за едно от най-привлекателните си качества. Но в момента положението беше толкова напрегнато, че не беше необходимо да го драматизира.

Морт явно разсъждаваше по същия начин, защото каза:

— Няма смисъл да се опитваме да се измъкнем през задната врата. Те вече са се разпределили — двама отпред и двама отзад.

Това бяха единствените два изхода. Складът нямаше прозорци, отдушници и мазе. Нямаше начин да стигнат до покрива. Докато се подготвяха за обира, тримата бяха разучили плановете на сградата и сега знаеха, че са хванати натясно.

— Какво ще правим? — попита Томи.

Въпросът беше отправен към Джак Туист, който организираше всеки обир, в който участваше. Ако се случеше нещо непредвидено и се налагаше импровизация, от него се очакваше да измисли нещо гениално.

— Хей! — каза Томи. — Защо не излезем по същия начин, по който влязохме?

Те бяха влезли в склада, използвайки нещо като Троянски кон, за да избегнат алармените системи. Сградата беше фасада за незаконна търговия с наркотици, но освен това функционираше и като склад, който приемаше редовни доставки от легален бизнес. С помощта на персоналния си компютър и модем вкъщи, Джак подслушваше и склада, и един от клиентите му, и бе създал файл, който щеше да узакони доставката на огромен кашон, пристигнал сутринта и складиран за указания и инвентаризация. Той, Морти и Томи се бяха скрили в кашона. В единайсет и няколко минути вечерта тримата се измъкнаха и изненадаха главорезите на мафията, които бяха убедени, че множеството алармени системи и заключените врати бяха превърнали склада в непревземаема крепост.

— Може отново да влезем в кашона — предложи Томи — и когато влязат и не ни намерят, те ще пощуреят, опитвайки се да разберат как сме избягали. До утре вечерта напрежението ще спадне. И тогава ще се измъкнем и ще офейкаме.

— Няма да стане — намусено възрази Морт. — Те ще се досетят. Ще претърсят склада и ще ни намерят.

— Така е — съгласи се Джак. — Ето какво ще направим…

Той бързо импровизира план за бягство и другите го одобриха.

Томи забърза към електрическото табло, за да угаси лампите.

Джак и Морт повлякоха четирите тежки чанти с парите към южния край на дългата сграда, където бяха паркирани няколко камиона. Двамата бяха изминали половината път, когато складът потъна в непрогледен мрак. Джак запали фенерчето си.

Томи се присъедини към тях.

Барабаненето на лапавицата по покрива започна да утихва и на Джак му се стори, че чу скърцане на спирачки навън. Толкова ли скоро бяха пристигнали подкрепленията?

В товарната зона на склада имаше четири камиона. Всеки гледаше към вратата.

Джак се приближи до камион „Мак“, отвори вратата и освети кабината. Ключовете бяха на стартера. Явно сигурни в охранителната система, служителите в склада не вярваха, че има опасност през нощта да бъде откраднат камион.

Джак и Морт се качиха в другите три камиона, намериха ключовете, запалиха двигателите и ги оставиха да работят.

Зад седалката в кабината на камиона „Мак“ имаше легло, където вторият шофьор спеше по време на дългите пътувания, докато партньорът му караше. Томи Сънг сложи четирите чанти с парите там. Джак седна зад волана и угаси фенерчето. Морт се настани до него. Джак включи двигателя, но не запали фаровете.

Моторите и на четирите камиона бръмчаха.

Томи взе фенерчето, хукна към четирите врати и натисна копчетата на механизма, който ги вдигаше, после се върна в камиона „Мак“ при другарите си.

Главорезите навън щяха да разберат, че вратите се вдигат и да чуят бръмченето на двигателите на камионите, но щяха да претърсят тъмния склад, а докато не запалеха лампите, нямаше да могат да разберат с кой камион са избягали крадците. Те щяха да обсипят с куршуми и четирите камиона, но Джак разчиташе да спечели няколко ценни секунди, преди да започне стрелбата.

— Проклетите врати се вдигат много бавно — каза Морт.

— Карай през тях — настоя Томи.

— Не мога да рискувам да се заклещим — рече Джак.

Вратата пред тях се вдигна на една трета.

Джак стисна с две ръце волана и забеляза раздвижване навън. По мокрия, заледен асфалт бързо притичаха двама въоръжени мъже. Те надникнаха в склада, като в същото време се наведоха, за да не бъдат лесни мишени. Още не се бяха сетили да се справят с кризата с хаотичен порой от куршуми.

Вратата се вдигна до половината.

Изведнъж отляво се появи сив микробус „Форд“. Гумите му разпръсваха струи сребрист сняг. Микробусът спря, блокирайки втората и третата врата.

Вратата пред камиона „Мак“ се вдигна на две трети.

— Наведете се — каза Джак и настъпи педала за газта.

В мига, в който той включи на скорост, главорезите навън разбраха, че бягството ще се осъществи през първата врата и започнаха да стрелят. Куршумите рикошираха в камиона, който мина през вратата, но нито един не разби предното стъкло и не проникна в кабината.

Изведнъж в края на бетонната рампа се появи микробус „Додж“. Подкрепленията бяха пристигнали.

Вместо да спре, Джак настъпи до пода педала за газта и се ухили, като видя ужасените физиономии на мъжете в доджа, когато масивната решетка на камиона „Мак“ блъсна микробуса, който се наклони на една страна и се плъзна пет-шест метра по асфалта.

За да извърши тази маневра, Джак бе принуден да слезе по рампата по-бързо, отколкото би трябвало и когато зави наляво към изхода, камионът заплашително се наклони. Джак изруга и се вкопчи във волана. Имаше чувството, че ръцете му ще изскочат от раменните стави.

На алеята бе спрял тъмносин буик с трима мъже, двама от които бяха въоръжени и откриха огън. Единият се прицели твърде ниско и куршумите отнесоха част от решетката на камиона, разпръсквайки искри. Другият се прицели твърде високо и куршумите прелетяха над кабината.

Джак караше право срещу буика и стрелците разбраха, че ще се блъсне в тях, престанаха да стрелят и се разпръснаха в различни посоки. Камионът изблъска настрана пикапа, отмествайки го от пътя си, и продължи да се движи. Носът на Морт беше разкървавен, а Томи имаше рана над дясното око, защото при удара се бяха блъснали в таблото.

— Защо всяка работа се прецаква? — навъсено попита Морт.

— Не се е прецакала — възрази Джак и включи чистачките, за да избършат блестящите мъниста ситен сняг. — Само стана малко по-вълнуващо, отколкото очаквахме.

— Мразя вълнението — заяви Морт и притисна носна кърпа до носа си.

Джак погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че фордът обръща, за да тръгне към него. Той бе извадил от строя доджа и буика и сега оставаше само фордът. Джак не хранеше надежди, че ще избяга. Пътищата бяха хлъзгави и той нямаше голям опит зад волана на такъв голям камион.

Освен това Джак се притесняваше от изнервящия хор от приглушени звуци, които започнаха да се чуват от двигателя след сблъсъка с микробуса и буика. Нещо тракаше, а друго съскаше. Ако камионът се счупеше и ги оставеше насред пътя, главорезите на мафията щяха да ги убият.

Намираха се в огромен индустриален район, където имаше складове, заводи и фабрики и най-близката градска улица беше на километър и половина.

Джак отново погледна в огледалото за обратно виждане. Буикът ги преследваше и бързо набираше скорост. Джак рязко зави надясно по някакъв страничен път.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Томи.

— Не можем да се измъкнем — отговори Джак.

— Но не можем и да се бием с тях — рече Морт. — Те са въоръжени с картечни пистолети „Узи“.

— Имайте ми доверие — каза Джак.

Фабриката, покрай която минаваха, не работеше нощем. Сградата беше тъмна, но пътят около нея и големият паркинг бяха осветени.

Джак зави наляво, влезе в паркинга, направи широк кръг, подкара покрай задната стена на фабриката, после угаси фаровете, насочи се към изхода и спря напреки на пътя.

— Дръжте се здраво — каза той.

Морт и Томи разбраха какво предстои и се подготвиха за удара.

На пътя се появиха фарове и когато се приближиха, Джак настъпи педала за газта и камионът се стрелна напред. Фордът се движеше по-бързо, отколкото Джак очакваше и камионът успя да закачи само задната му част. Но това беше достатъчно. Автомобилът се завъртя на триста и шейсет градуса, сетне още веднъж и се блъсна с предницата напред в едно от товарните ремаркета на паркинга.

Джак беше убеден, че никой от мъжете във форда не е в състояние да слезе и да стреля, но не намали скоростта. Камионът „Мак“ мина покрай фабриката, стигна до служебния път и се насочи към изхода от индустриалния район и към лабиринта от градски улици.

Никой не ги следеше.

Те изминаха около четири километра и стигнаха до запустялата бензиностанция, която бяха огледали преди няколко дни. Джак мина покрай помпите и спря до малката порутена сграда.

Томи Сънг отвори вратата на камиона, изскочи навън и тръгна в мрака, отправяйки се към работническия жилищен квартал, където в понеделник бяха оставили мръсен и очукан фолксваген. Двигателят обаче беше нов и колата вървеше бързо. Те щяха да отидат до Манхатън и да я зарежат там.

Те бяха оставили и невзрачен на външен вид понтиак в индустриалната зона, на две минути път от склада на мафията, и възнамеряваха да отидат с него до фолксвагена, но не се наложи да го използват.

Джак и Морт извадиха чантите с парите и ги сложиха до стената на полуразрушената бензиностанция. Морт отново се качи в кабината на камиона и избърса всички повърхности, които бяха докоснали.

Джак застана до чантите и се вторачи в улицата, когато на блестящия от лапавицата асфалт се появи кола. Никой не би проявил интерес към камион, спрял до отдавна изоставена бензиностанция, но ако беше полицейски патрул…

Томи най-сетне пристигна с фолксвагена. Морт грабна две от чантите, подхлъзна се, падна, стана и отново хукна към колата. Джак взе другите две чанти и тръгна след него, като вървеше предпазливо. Когато стигна до фолксвагена, Март вече се бе настанил на задната седалка. Джак хвърли чантите при него, тръшна вратата и седна отпред при Томи.

— Карай бавно и внимателно — каза той.

— Разбира се — отговори Томи.

— Защо всяка работа се прецаква? — тъжно повтори Морт.

— Не се е прецакала — възрази Джак.

Фолксвагенът излезе на магистралата за Ню Йорк.

— Защо трябва да вали лапавица? — отново се обади Морт.

— Нали посипват със сол и сгурия — каза Томи. — Пътят до града няма да е хлъзгав.

— Ще видим — начумерено каза Морт. — Каква лоша нощ. Господи.

— Лоша ли? — учуди се Джак. — Кое й е лошото? Престани да бъдеш такъв песимист, Морт. Та ние сме милионери, за Бога! До теб има цяло състояние.

— Е, да, предполагам, че това оправя донякъде нещата.

Томи Сънг се изсмя.

Джак и Морт също се засмяха.

— Това е най-големият ни удар — каза Джак. — И няма да плащаме данък.

Изведнъж всичко им се стори безумно смешно. Те се движеха с безопасна скорост и весело си припомняха най-критичните моменти на бягството си от склада.

По-късно, когато напрежението спадна и кръшният им смях стихна и отстъпи място на доволни усмивки, Томи рече:

— Джак, трябва да ти кажа, че изпълнението ти беше невероятно. Само как използва компютъра, за да създадеш документи за кашона… И онази малка електронна джунджурия, с която отвори сейфа, за да не го взривяваме… Ти си страхотен организатор.

— Нещо повече — добави Морт. — В момент на криза ти си най-добрият майстор по измъкването, когото познавам. Разсъждаваш светкавично. Ако решиш да използваш таланта си в законна дейност, в името на справедлива кауза, кой знае какво може да постигнеш.

— Справедлива кауза ли? — попита Джак. — Да станеш богат не е ли справедлива кауза?

— Знаеш какво имам предвид — каза Морт.

— Не съм герой. Не искам да бъда част от праволинейния свят. Там всички са лицемери. Говорят за честност, истина, справедливост и гражданско съзнание, но повечето търсят само пари. Те, разбира се, не го признават и затова не мога да ги понасям. Аз си признавам, че искам да съм богат, а другите да вървят по дяволите. — Джак чу, че тонът на гласа му се промени и от весел стана мрачен и възмутен, но не можа да превъзмогне това. — Справедлива кауза, а? Ако прекараш живота си, борейки се за справедливи каузи, така наречените добри хора ще разбият сърцето ти. Да им го начукам.

— Не исках да засягам болезнена струна — явно изненадан рече Морт.

Джак не каза нищо и потъна в горчиви спомени. След като изминаха пет-шест километра, тихо повтори:

— Не съм проклет герой.

Впоследствие, когато си спомнеше тези думи, Джак Туист се питаше как е било възможно да е грешил толкова много в преценката за себе си.

Беше един и дванайсет минути след полунощ, четвърти декември.

3.
Чикаго, Илинойс

В осем и двайсет във вторник сутринта на пети декември отец Стефан Висажик вече бе отслужил ранната литургия и закусил и се бе оттеглил в кабинета си, за да изпие последната си чаша кафе за деня. Той погледна през големия френски прозорец, откъдето се виждаха оголените, заскрежени клони на дърветата в двора, и се опита да не мисли за проблемите в енорията. Тези мигове бяха предназначени само за него и той високо ги ценеше.

Но мислите му неизбежно се насочваха към отец Брендън Кронин, който бе захвърлил свещения потир и за когото всички говореха. Откачилият проповедник от „Сейнт Бернадет“. Не друг, а точно Брендън Кронин. В постъпката му нямаше абсолютно никаква логика.

Отец Стефан Висажик беше проповедник от трийсет и две години и пастор на „Сейнт Бернадет“ от осемнайсет и никога не бе измъчван от съмнения. Самата мисъл за това будеше недоумение в него.

След ръкополагането му той бе назначен за помощник на свещеника в „Сейнт Томас“, малка енория в земеделския район на Илинойс, където пасторът беше седемдесетгодишният отец Дан Тълийн. Той беше най-добрият, най-милият и най-сантименталният човек, когото Стефан познаваше. Освен това Дан страдаше от артрит и отслабващо зрение и беше твърде възрастен, за да изпълнява задълженията си. Всеки друг свещеник би бил учтиво помолен да се пенсионира, но на Дан Тълийн бе позволено да остане на поста си, защото той служеше в „Сейнт Томас“ от четирийсет години и бе неразделна част от живота на паството си. Кардиналът, страстен почитател на отец Тълийн, потърси помощник, който да може да се справи с много по-голяма отговорност, отколкото може да се очаква от новобранец, и накрая избра Стефан Висажик. След като прекара само един ден в „Сейнт Томас“, Стефан разбра какво се иска от него, но не се уплаши. Той вършеше цялата работа в енорията. Малцина млади свещеници биха се справили с такава задача. Но отец Висажик нито за миг не се усъмни, че няма да успее.

Три години по-късно отец Тълийн умря спокойно, докато спеше, и в „Сейнт Томас“ бе назначен нов свещеник. Кардиналът изпрати отец Висажик в друга енория — в покрайнините на Чикаго, където пасторът, отец Орджил, имаше проблеми с алкохола. Отец Орджил обаче не беше съвсем пропаднал. Имаше сили и воля да се спаси и избавлението му си заслужаваше. Работата на отец Висажик беше да му помага и да го напътства към решение на дилемата му. И без да изпитва никакви съмнения, отец Висажик направи необходимото.

През следващите три години Стефан служи в още две, изтерзани от проблеми църкви и по-висшестоящите в йерархията на епархията започнаха да го наричат „Манна небесна“.

Най-трудната му мисия беше в сиропиталище „Света Дева Мария“ в Сайгон, Виетнам, където в продължение на шест кошмарни години той беше помощник на отец Бил Нейдър. Сиропиталището се финансираше от чикагската епархия и беше един от любимите проекти на епископа. Бил Нейдър имаше два белега от рани от огнестрелно оръжие — единият в лявото рамо, а другият в прасеца — и бе загубил двама виетнамски свещеника и един американец, които бяха убити от виетконгски терористи.

От момента на пристигането си до края на служенето му във военната зона Стефан нито за миг не се усъмни, че няма да оцелее или работата му в този ад е безсмислена. Когато Сайгон падна, Бил Нейдър, Стефан Висажик, тринайсет монахини и сто двайсет и шест деца избягаха от страната. В последвалите кръвопролития загинаха стотици хиляди хора, но дори на фона на масовите убийства Стефан не се съмняваше, че спасяването на сто двайсет и шест живота е значителен брой, и никога не изпадаше в отчаяние.

Когато се върна в Щатите, като награда за готовността му в продължение на петнайсет години да бъде „Манна небесна“, Стефан получи предложение да бъде повишен в монсиньор, но скромно отказа. Вместо това той смирено поиска собствена енория и желанието му беше удовлетворено.

И това беше „Сейнт Бернадет“. Енорията съвсем не процъфтяваше и дължеше сто двайсет и пет хиляди долара, когато бе поверена в способните ръце на Стефан Висажик. Църквата отчаяно се нуждаеше от ремонт и от нов покрив. Жилището на пастора заплашваше всеки момент да се срути. Нямаше училище. Броят на богомолците непрекъснато намаляваше. „Сейнт Бернадет“ беше предизвикателство, което развълнува отец Висажик.

Той не се съмняваше, че ще спаси енорията. За четири години богомолците се увеличиха с четирийсет процента и отец Висажик изплати дълга и ремонтира църквата. За пет години той оправи жилището на пастора, а за седем — удвои броя на богомолците и положи основите за изграждане на училище. В знак на признание за неуморното му служене на Майката Църква през последната седмица от живота си епископът направи Стефан доживотен пастор и му гарантира постоянно назначение в енорията, която бе спасил от духовен и финансов упадък.

Непоклатимата вяра на отец Висажик не му позволяваше да разбере защо по време на сутрешната литургия в неделя, в пристъп на отчаяние и гняв, отец Брендън Кронин бе захвърлил свещения потир пред очите на стотина богомолци. Мили Боже!

Отначало, когато преди повече от година и половина Брендън Кронин дойде в „Сейнт Бернадет“, отец Висажик не го хареса. Първо, Кронин бе учил в Североамериканския колеж в Рим, който имаше славата на най-престижното учебно заведение под юрисдикцията на Църквата. Но макар че беше чест да бъдеш поканен да учиш там и завършилите колежа се смятаха за каймака на свещеническото съсловие, те често бяха твърде изнежени, не искаха да си цапат ръцете с работа и имаха високо мнение за себе си. Те мислеха, че да преподават катехизис на деца е под нивото им и прахосване на интелекта им. А посещаването на затворници беше задача, която намираха за неописуемо противна след величието на Рим.

Освен позорът, че е учил в Рим, отец Кронин беше дебел. Е, не точно дебел, но възпълничък, с овално, пухкаво лице и воднисти зелени очи, които на пръв поглед загатваха за мързелива и вероятно лесно поддаваща се на поквара душа. Отец Висажик беше едър, кокалест поляк. В семейството му нямаше дебели хора. Фамилията Висажик произхождаше от полски миньори, които бяха емигрирали в Съединените щати в началото на двайсети век и работеха тежък физически труд в стоманодобивни заводи, каменни кариери и в строителството. Те имаха много деца, които можеха да изхранват само с многочасов труд, затова нямаха време да напълнеят. Стефан бе израснал с инстинктивното чувство, че истинските мъже са здрави и жилави, но слаби, с дебели вратове, широки рамене и стави, загрубели от усиления труд.

За изненада на отец Висажик обаче Брендън Кронин се оказа трудолюбив. Той не беше претенциозен и нямаше елитарно мнение за себе си. Брендън беше умен, добър и забавен и обичаше да посещава затворниците, да преподава на деца и да събира дарения. Брендън Кронин беше най-добрият помощник, когото от осемнайсет години бяха давали на отец Висажик.

Ето защо Стефан се тревожеше толкова много от изблика на Брендън. Разбира се, от друга страна, той с нетърпение очакваше предизвикателството да върне младия свещеник в правия път. Отец Висажик бе започнал кариерата си в Църквата като силна дясна ръка за свещеници, които имаха неприятности, и сега беше призван за пореден път да изпълни тази роля. Това му напомни за младостта и породи в него жизнерадостно чувство за съдбоносно важна цел в живота.

На вратата се потропа. Отец Висажик погледна часовника на полицата над камината. Часовникът беше швейцарски, подарък от енориаш, и бе единствената елегантна вещ в стаята, където имаше само най-необходимите мебели и протъркан килим. Беше точно осем и половина и Стефан се обърна към вратата и каза:

— Влез, Брендън.

Отец Кронин изглеждаше не по-малко обезпокоен, отколкото в неделя, понеделник, вторник и сряда, когато се бяха срещали, за да обсъдят кризата му и да потърсят начини да възвърнат вярата му. Брендън беше толкова блед, че луничките изпъкваха като огнени искри на кожата му, а кестенявите му коси изглеждаха по-червеникави от обикновено. Походката му беше унила.

— Седни, Брендън. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Стефан искаше да го попита дали е закусил, но реши, че ще е по-добре да не се държи снизходително с трийсетгодишния си помощник.

— Прочете ли книгите, които ти предложих?

— Да.

Отец Висажик бе освободил Брендън от всички енорийски задължения и му бе дал книги и есета, които изброяваха аргументи за съществуването на Бога и оборваха атеизма от интелектуална гледна точка.

— И размишлява върху прочетеното, нали? Е, намери ли нещо, което… да ти помогне? — добави Стефан.

Брендън въздъхна и поклати глава.

— Продължаваш ли да се молиш за напътствие?

— Да, но не получих нищо.

— А продължаваш ли да търсиш корените на съмнението си?

— Изглежда, няма такива.

Стефан се раздразни от кратките отговори на отец Кронин. Това беше съвсем неприсъщо за младия свещеник. Брендън обикновено беше прям и словоохотлив. Но от неделя насам той се бе затворил в себе си и бе започнал да говори бавно, тихо и кратко, сякаш думите бяха пари, а той — скъперник, на когото се свиди всеки грош.

— Съмнението ти трябва да има корени — настоя отец Висажик. — Все трябва да е израснало отнякъде, от някакво семе.

— Съмнението просто съществува, сякаш винаги е било в мен — едва доловимо измънка Брендън.

— Но досега не беше така. Ти вярваше. Кога започна да се съмняваш? Казваш, че било през август. Но какво породи съмнението ти? Трябва да има някакъв инцидент, който те е накарал да преосмислиш философията си.

— Не — прошепна Брендън.

Стефан изпита желание да му се разкрещи, да го хване за раменете и да го разтърси, но вместо да го стори, търпеливо каза:

— Безброй добри свещеници са страдали от криза във вярата. Дори някои светци са се борили с ангели. Но всички те имат две общи неща помежду си. Загубата на вярата им е била постепенен процес, продължил много години, преди да достигне кризисен момент. И всички те могат да посочат определен инцидент или наблюдение, от което е възникнало съмнението. Например несправедливата смърт на дете. Или майка-светица, разболяла се от рак. Убийство. Изнасилване. Източниците на съмнението са безброй и макар че църковната доктрина дава отговори за тях, суховатата догма понякога носи малка утеха. Съмнението винаги произлиза от определено противоречие между възгледите за Божията милост и реалността на човешките страдания и скръб.

— Не и в моя случай — рече Брендън.

Отец Висажик продължи да говори кротко и спокойно, но настоятелно.

— Единственият начин да се отърсиш от съмнението е като се съсредоточиш върху противоречията, които те измъчват, и да ги обсъдиш с духовния си наставник.

— В моя случай вярата ми… рухна ей така… изведнъж… като под, който изглежда абсолютно стабилен, но се оказва изгнил.

— Не си мислил за нечия несправедлива смърт, болест, убийство или за война, така ли? Вярата ти рухна ей така, изведнъж?

— Да.

— Дрън-дрън! — отсече Стефан и скочи от стола.

Възклицанието и внезапното движение стреснаха отец Кронин, който рязко вдигна глава и широко отвори очи от изненада.

— Дрън-дрън! — повтори отец Висажик, намръщи се и обърна гръб на младия свещеник.

От една страна, той възнамеряваше да провокира Брендън и да го изтръгне от унеса и самосъжалението, но, от друга, беше ядосан от нежеланието на Брендън да говори, от упорството и от отчаянието му.

— Не може за четири месеца, от август до декември, от всеотдаен свещеник да станеш атеист. Това е невъзможно. Не и щом твърдиш, че не си имал разтърсващи преживявания, които да предизвикат промяната. Трябва да има причини, Брендън, макар и да ги криеш от себе си, и докато не ги признаеш и не се изправиш лице в лице с тях, ще бъдеш в това окаяно състояние.

В стаята настъпи тишина. Чуваше се само приглушеното тиктакане на махагоновия часовник.

— Отче, моля те, не ми се сърди — каза Брендън Кронин. — Много те уважавам и… високо ценя взаимоотношенията ни, затова гневът ти… отгоре на всичко… ми идва твърде много в момента.

Стефан остана доволен, че черупката, в която Брендън се бе скрил, се разпука, и стратегическият му ход е дал резултат. Той се обърна, чевръсто се приближи до Кронин и сложи ръка на рамото му.

— Не ти се сърдя, Брендън. Загрижен съм. Разтревожен. Отчаян, че не ми позволяваш да ти помогна. Но не ти се сърдя.

Младият свещеник вдигна глава.

— Повярвай ми, отче, най-голямото ми желание е да ми помогнеш да намеря изход. Но съмнението ми наистина не е породено от всички онези неща, които ти изброи. Не знам откъде произлиза. Всичко това е много… загадъчно.

Отец Висажик кимна, стисна рамото на Брендън, върна се зад бюрото, седна, затвори очи за миг и се замисли.

— Добре, Брендън, неспособността ти да определиш причината за рухналата ти вяра показва, че проблемът не е интелектуален, затова книгите няма да ти помогнат. Ако проблемът е психически, корените може да са в подсъзнанието ти и да чакат прозрение.

Когато отвори очи, Стефан видя, че помощникът му е заинтригуван от идеята съзнанието му да не функционира нормално. Това означаваше, че Господ не е изоставил Брендън, а Брендън е изоставил Господ. Справянето с личната отговорност беше по-лесно от мисълта, че Господ не съществува или е обърнал гръб някому.

— Както знаеш, главата на Дружеството на Исус е Лий Келог. Но може би не знаеш, че той има двама психиатри, йезуити, които се справят с душевните и емоционални проблеми на свещениците в нашия орден. Мога да ти уредя сеанси при някой от тях.

— Ще го направиш ли?

— Да. Но не веднага. Ако започнеш сеанси с психиатър, главата на ордена ще съобщи за това на отговорника по дисциплината, който ще провери действията ти в миналото, за да види дали си нарушил някой от обетите.

— Но аз никога…

— Знам. Но работата на отговорника по дисциплината е да бъде подозрителен. Най-лошото е… Дори ако психоанализите доведат до оздравяване, отговорникът ще те наблюдава внимателно много години дали няма да направиш грешка. Това ще ограничи перспективите ти. Преди да се появи проблемът ти, аз предполагах, че ще стигнеш далеч и ще станеш монсиньор, дори нещо повече.

— О, не. Със сигурност не. Не и аз — скромно възрази Брендън.

— Да, ти. И ако преодолееш проблема си, пак ще се издигнеш. Но влезеш ли в списъка на отговорника по дисциплината, винаги ще бъдеш заподозрян. В най-добрия случай ще свършиш като мен — обикновен енорийски свещеник.

На устните на Брендън затрептя усмивка.

— Това би било чест и разумно осмислен живот. Да бъда като теб.

— Но ти можеш да станеш много повече и да направиш много неща за Църквата. И аз съм твърдо решил да получиш тази възможност. Ето защо искам да ми позволиш да ти помогна и да ми дадеш време до Коледа, за да те измъкна от кризата. Няма да разговаряме за църковната доктрина. Нито да обсъждаме естеството на доброто и злото, а ще приложа някои от собствените си теории за психичните разстройства. Ще получиш от мен аматьорско лечение, но ми дай шанс. Само до Коледа. После, ако объркването ти продължи и ако не се приближиш до отговора, ще те дам в ръцете на психиатрите йезуити. Съгласен ли си?

Брендън кимна.

— Да.

— Чудесно! — възкликна отец Висажик, стана и потърка ръце, сякаш се готвеше да цепи дърва или да прави гимнастика. — Разполагаме с малко повече от три седмици. Искам да прибереш свещеническото облекло, да си сложиш обикновени дрехи и да отидеш в детската болница „Сейнт Джоузеф“ при доктор Джеймс Макмъртри. Той ще се погрижи да те назначат в персонала.

— Като изповедник ли?

— Не, като санитар. Ще миеш подлоги и ще сменяш завивките — всичко, което е необходимо. Само доктор Макмъртри ще знае, че си свещеник.

— Но защо?

— Ще разбереш, преди да мине първата седмица. И тогава ще имаш важен ключ, който ще ти помогне да отключиш психиката си, да се взреш в себе си и може би да видиш причината за загубата на вярата си. И да я превъзмогнеш.

На лицето на Брендън се изписа съмнение.

— Обеща ми три седмици — напомни му Стефан.

— Добре. — Брендън несъзнателно докосна католическата си якичка. Изглеждаше обезпокоен от мисълта, че ще я махне, а това беше добър знак.

— До Коледа няма да живееш в къщата на пастора. Ще ти дам пари за храна и стая в евтин хотел. Ще работиш и ще живееш в реалния свят, отвъд убежището на свещеническия живот. А сега се преоблечи, събери си багажа и пак ела при мен. През това време ще се обадя на доктор Макмъртри и ще уредя всичко.

Брендън въздъхна, стана и тръгна към вратата.

— Има едно нещо, което може би подкрепя предположението, че проблемът ми е психологически, а не интелектуален. Сънищата ми… Всъщност един и същи сън.

— Повтарящ се сън. Каквито е описал Фройд.

— От август насам го сънувам няколко пъти месечно. Но тази седмица ми се явява всяка нощ. Сънят е кратък, но напрегнат и емоционален. Сънувам черни ръкавици.

— Черни ръкавици?

— Да. Намирам се на странно място. Не знам къде. Мисля, че лежа в легло. Струва ми се, че ръцете и краката ми са завързани. Искам да стана и да избягам оттам, но не мога. Осветлението е оскъдно. Не виждам много. И после онези ръце…

Брендън потрепери.

— Ръце в черни ръкавици?

— Да. Лъскави, черни ръкавици. От винил или гумени. Тесни и лъскави. Необикновени. — Брендън вдигна ръце към лицето си, сякаш видът им щеше да му помогне да си спомни детайлите на заплашителните ръце в съня му. — Не виждам на кого са. Нещо не е наред със зрението ми. Виждам ръкавиците и ръцете, но… само до китките. Всичко друго е неясно.

Брендън спомена за съня си едва накрая и мимоходом, защото явно искаше да мисли, че това не е важно. Но лицето му пребледня още повече и гласът му започна да трепери.

— Той никога не казва нищо — продължи Кронин. — Докосва ме. Ръкавиците са студени и хлъзгави.

Заинтригуван, отец Висажик се наведе напред.

— Къде те докосват ръкавиците?

Очите на младия свещеник се изцъклиха.

— Докосват… лицето ми. Челото. Страните. Врата. Навсякъде. И са студени.

— Причиняват ли ти болка?

— Не.

— Но ти се страхуваш от ръкавиците и от човека, който ги носи?

— Да. Ужасен съм. Но не знам защо.

— Сънят ти е абсолютно фройдистки.

— Предполагам.

— Сънищата са начин подсъзнанието да изпраща послания до съзнанието. И в този случай е лесно да се види фройдисткото символично значение на черните ръкавици. Това са ръцете на дявола, който иска да те изтръгне от Божията милост. Или ръцете на собственото ти съмнение. А може да са символи на изкушенията, на греховете, които търсят опрощение.

Брендън прие мрачно и подозрително вероятностите.

— Особено греховете на плътта. В края на краищата ръцете ме докосват навсякъде. — Кронин сложи ръка на дръжката на вратата, но отново спря. — Слушай, ще ти кажа нещо много странно. Този сън… Почти съм убеден, че не е символичен. Мисля, че ръцете с ръкавиците са съществували реално… някъде, в някой момент в миналото.

— Искаш да кажеш, че някога си бил в ситуация като тази в съня ти?

Брендън наведе глава и се вторачи в килима.

— Не знам. Вероятно в детството ми. Разбираш ли, това може да няма нищо общо с кризата във вярата ми. Тези две неща може би не са свързани.

Стефан поклати глава.

— Едновременно те измъчват два необикновени и сериозни проблема — загуба на вярата и повтарящ се кошмар, а ти искаш да повярвам, че няма връзка? Съвпаденията са твърде много. Трябва да има връзка. Но кажи ми, когато в детството си бил заплашван от невидима фигура с черни ръкавици.

— Ами, когато бях малък, на няколко пъти се разболях сериозно. Може би докато съм имал висока температура, ме е прегледал груб или неприятен на вид лекар. И вероятно преживяното е било толкова травмиращо, че съм го потиснал и сега се връща като сън.

— Лекарите използват бели гумени ръкавици за еднократна употреба, а не черни. Нито тежки и дебели гумени ръкавици или от винил.

Брендън пое дълбоко въздух.

— Да, имаш право. Но не мога да се отърся от чувството, че сънят не е символичен. Предполагам, че това е лудост. Но съм сигурен, че черните ръкавици са реалност.

Часовникът удари кръгъл час.

Стенанието на вятъра в стрехите се превърна във вой.

— Зловещо — отбеляза Стефан, говорейки не за вятъра, а за глухите удари на часовника, сетне прекоси стаята и потупа Брендън по рамото. — Уверявам те, че грешиш. Сънят е символичен и е свързан с кризата във вярата ти. Черните ръкавици на съмнението. Подсъзнанието ти те предупреждава, че ти предстои реална битка. Но ти не си сам. Аз ще бъда до теб.

— Благодаря, отче.

— И Господ. И Той е до теб.

Отец Кронин кимна, но в изражението и прегърбените му рамене нямаше убеденост.

— А сега, отиди да събереш багажа си — рече отец Висажик.

— Ще те оставя без помощник, когато замина.

— Отец Джерано и монахините от училището ще ми помагат. Хайде, тръгвай.

Брендън излезе и Стефан отново седна зад бюрото си.

Черни ръкавици. Това беше само сън и не особено страшен, но гласът на отец Кронин беше толкова обсебен, когато говореше за него, че Стефан още беше под въздействието на образа на лъскавите черни пръсти, които се протягат от мъглявината и докосват…

Черни ръкавици.

Отец Висажик имаше чувството, че това ще бъде една от най-трудните му мисии. Навън валеше сняг. Беше четвъртък, пети декември.

4.
Бостън, Масачузетс

В петък, четири дни след катастрофалния пристъп на пориомания след присаждането на аорта на Вайъла Флечър, Джинджър Вайс още беше пациент в болница „Мемориъл“, където я приеха, след като Джордж Ханаби я изведе от заснежената уличка, в която се бе свестила.

В продължение на три дни й правиха всевъзможни изследвания — електроенцефалограма, рентгенови снимки на черепа и мозъка, сонограми, пневморентгенография, лумбална пункция, ангиограма и много други. С помощта на сложната апаратура в съвременната медицина лекарите търсиха новообразувания в мозъка, кисти, абсцеси, съсиреци, аневризми и злокачествени тумори. Известно време те се съсредоточиха върху вероятността от злокачествени образувания в периферната нервна система. Лекарите измериха вътрешночерепното налягане и анализираха гръбначномозъчната течност, търсейки деформирани протеини, кървене или следи от гъбична инфекция. Тъй като Джинджър беше колега, те работеха усърдно, решително, сериозно и задълбочено, за да открият причината за проблема й.

В два часа в петък следобед Джордж Ханаби влезе в стаята й. Той носеше резултатите от последните й изследвания и докладите на консултантите, които още веднъж бяха дали мнението си. Фактът, че бе дошъл лично, по всяка вероятност означаваше, че новината е лоша. За пръв път през живота си Джинджър съжали, че го вижда.

Тя седеше в леглото. Беше облечена в пижамата, която Рита Ханаби, съпругата на Джордж, бе така любезна да й донесе от апартамента на Бийкън Хил, заедно с чанта, пълна с необходими вещи. Джинджър четеше криминални романи и се преструваше, че за нея пристъпите й са резултат от лесно лечима болест, но всъщност беше уплашена.

Но онова, което Джордж й каза, беше толкова лошо, че тя не можа да запази спокойствие. Новината беше по-лоша от всичко, за което Джинджър се бе подготвила.

Лекарите не бяха открили нищо.

Никаква болест. Нито нараняване или вроден дефект. Абсолютно нищо.

Докато Джордж обясняваше, че безумните й бягства, извършени по време на пристъп на пориомания нямат видима патологична причина, Джинджър загуби контрол над чувствата си и се разрида.

Всяка физическа болест се лекуваше. И след оздравяването нищо не можеше да й попречи да се върне към кариерата си на хирург.

Но резултатите от изследванията и мненията на специалистите показваха едно и също — проблемът й беше изцяло психичен и не можеше да бъде отстранен с хирургична намеса или антибиотици. Когато пациентът страдаше от повтарящи се атаки на пориомания, за които няма физиологична причина, единствената надежда беше психотерапията, макар че и най-добрите психиатри не можеха да се похвалят с висок процент на излекувани пациенти от това заболяване. Всъщност пориоманията често беше симптом на шизофрения. Шансовете на Джинджър да поддържа състоянието си и да води нормален живот бяха малки, а изгледите за хоспитализация — изумително големи.

Джинджър бе на път да постигне дългогодишната си мечта и да започне да оперира самостоятелно, когато животът й бе разбит на пух и прах, досущ кристална чаша, поразена от куршум. Макар че състоянието й не беше критично и психотерапията й даваше възможност да контролира странните изблици, тя никога нямаше да получи лиценз да практикува медицина.

Джордж извади няколко носни кърпи от пакетчето на нощното шкафче и й ги даде. Сетне й наля чаша вода. Накара я да глътне хапче валиум, макар че отначало Джинджър не искаше. Той хвана ръката й, заговори тихо и окуражително и постепенно я успокои.

— По дяволите, Джордж, не съм израснала в пагубна за психиката атмосфера. Семейството ми беше щастливо и спокойно. Получавах обич и грижи. Не съм била малтретирана физически, душевно или емоционално. Защо аз? Как е възможно аз да развия психоза? Как е станало? Имах фантастична майка, страхотен баща и щастливо детство. Как може да страдам от сериозно психическо разстройство? Не е честно. Не е справедливо. Дори не е за вярване.

Джордж седна на ръба на леглото й.

— Първо, специалистите консултанти ми казаха, че има цяло учение, според което множество психични заболявания са резултат от сложни химични промени в организма и в мозъчната тъкан, които още не сме достатъчно напреднали, за да открием и разберем. Ето защо, това не означава, че си увредена в детството си. Не смятам, че трябва да преосмисляш целия си живот заради този проблем: И второ, съвсем не съм убеден, че състоянието ти е сериозно и страдаш от психоза.

— О, Джордж, моля те, не ме глези…

— Да глезя пациент? Аз? — учуди се той така, сякаш за пръв път чуваше такова изумително нещо. — Аз не само се опитвам да повдигна духа ти, а говоря съвсем сериозно. Добре, не намерихме физическа причина за проблема ти, но това не означава, че няма такава. Заболяването ти може да не е напреднало толкова много, че да се установи. След една-две седмици или месец, или ако проблемът се влоши, пак ще направим изследвания и се обзалагам, че ще открием какво ти има.

Джинджър почувства лека надежда.

— Наистина ли мислиш, че може да е така? Малък мозъчен тумор или абсцес, който още не се забелязва?

— Разбира се. Много по-лесно ми е да повярвам в това, отколкото, че си психически болна. Та ти си един от най-уравновесените хора, които познавам. И не мога да повярвам, че страдаш от психоза и в същото време не показваш необичайно поведение между пристъпите на пориомания. Искам да кажа, че сериозните психически заболявания не се изразяват само в краткотрайни изблици, а обхващат целия живот на пациента.

Джинджър не бе мислила по този въпрос и когато чу думите на Джордж, се почувства малко по-добре, макар и не щастлива и изпълнена с надежда. От една страна, беше странно да се надява за тумор в мозъка, но туморът можеше да се изреже, вероятно без голямо увреждане на мозъчната тъкан. Лудостта обаче не се отстраняваше със скалпел.

— Следващите няколко седмици или месеци вероятно ще бъдат най-трудните в живота ти — продължи Джордж. — Чакането.

— Предполагам, че през това време няма да работя в болницата.

— Да. Но в зависимост от състоянието ти, не виждам защо да не можеш да ми помагаш в кабинета.

— Ами ако… отново получа пристъп?

— Аз ще бъда до теб и ще те пазя да не се нараниш, докато премине.

— Но какво ще си помислят пациентите ти? Едва ли ще помогна на практиката ти. Асистентка, която изведнъж полудява и започва да крещи.

Ханаби се усмихна.

— Нека аз да се тревожа за онова, което мислят пациентите ми. Но за това ще мислим по-нататък. Сега една-две седмици трябва да почиваш. Недей да работиш. Отпусни се. Последните няколко дни бяха изтощителни в емоционално и физическо отношение.

— Изтощена? Та аз лежа по цял ден. Не говори глупости.

— Не говоря глупости. Може и да си лежала цяла седмица, но преживяването ти беше изтощително за нервната ти система и трябва да си починеш. И искам после да дойдеш да живееш при мен и Рита.

— Какво? Не, не мога да се натрапвам…

— Няма да се натрапваш. Имаме прислужница, затова няма да се налага да си оправяш леглото сутрин. Стаята за гости има хубав изглед към залива. Близостта до океана е успокояваща. Това би ти препоръчал всеки лекар.

— Не. Благодаря, но не мога да дойда при вас.

Той се намръщи.

— Ти не разбираш. Аз не съм ти само шеф, но и лекар и ти казвам какво трябва да направиш.

— Ще се чувствам абсолютно добре в апартамента си…

— Не. Само помисли. Да предположим, че получиш пристъп, докато готвиш вечерята си и събориш тенджерата. Може да стане пожар и ти да осъзнаеш това, едва когато излезеш от състоянието на пориомания, а дотогава пламъците може да обхванат целия апартамент. Това е само един от начините, по които може да пострадаш. Мога да изброя още десетина. Ето защо настоявам известно време да не живееш сама. Ако не искаш да дойдеш при мен и Рита, имаш ли роднини, които да те приемат за малко?

— Не и в Бостън. В Ню Йорк имам лели, чичовци…

Но Джинджър не искаше да отсяда при роднините си. Те нямаше да са доволни, особено леля Франсин и леля Рейчъл. Джинджър не желаеше да я виждат в сегашното й състояние и мисълта, че може да получи пристъп пред очите им, беше непоносима. Тя сякаш чу гласовете на Франсин и Рейчъл, които, приведени над кухненската маса, шушукат и цъкат с език. „Сигурно напрежението е било голямо. И след като Ана почина, Джейкъб разчиташе изцяло на момичето. Джинджър трябваше да поеме домакинството едва дванайсетгодишна. Това е било твърде много за нея.“ Джинджър щеше да получи съчувствие, разбиране и обич от тях, но с риск да очерни паметта на родителите си — спомен, който тя твърдо бе решила да запази неопетнен.

Джордж загрижено чакаше отговора й. Видът му я трогна и тя каза:

— Ще се настаня в стаята за гости с изглед към залива.

— Чудесно!

— Макар да продължавам да мисля, че ще се натрапвам. И те предупреждавам, че може никога да не се отървеш от мен.

— Е, все ще намерим начин да те изхвърлим — ухили се Ханаби, целуна я, стана и тръгна към вратата. — Ще отида да уредя изписването ти от болницата. Ще се обадя на Рита след два часа да дойде да те вземе. Сигурен съм, че ще се справиш с проблема, Джинджър, но трябва да мислиш позитивно.

Когато Джордж излезе и стъпките му заглъхнаха в коридора, Джинджър престана да полага усилия да се усмихва, облегна се на възглавниците и навъсено се вторачи в тавана.

След малко стана, отиде в банята и развълнувано се приближи до мивката. Поколеба се за миг, сетне пусна водата и се вгледа в канала. В понеделник, след успешното присаждане на аорта на Вайъла Флечър, Джинджър бе изпаднала в паника при вида на въртящата се спираловидно вода в канала, но нямаше представа защо.

Защо, по дяволите? Тя отчаяно искаше да разбере отговора на този въпрос.

„Колко много искам да си жив, татко — помисли тя, — за да ме изслушаш и да ми помогнеш.“

Неприятните изненади в живота бяха тема на една от поговорките на Джейкъб. Когато някой се безпокоеше за бъдещето, той поклащаше глава, намигаше и казваше: „Защо се тревожиш за утрешния ден? Кой знае какво ще ти случи днес?“

Това беше абсолютно вярно. И сега съвсем не звучеше забавно.

Джинджър имаше усещането, че е инвалид. Чувстваше се объркана.

Беше петък, шести декември.

5.
Лагуна Бийч, Калифорния

В понеделник сутринта, втори декември, придружен от Паркър Фейн, Доминик отиде на лекар. Доктор Коблец не препоръча незабавни диагностични процедури, защото неотдавна бе прегледал Доминик и не бе открил признаци на физическо заболяване. Той ги увери, че има други видове лечение, преди да стигнат до прибързания извод за мозъчно увреждане.

Доктор Коблец им каза, че след предишното посещение на Доминик, на двайсет и трети ноември, любопитството му се е изострило и е прочел някои неща за сомнамбулизма. При повечето възрастни пациенти страданието не продължавало дълго, но понякога имало опасност да се превърне в хронично и в най-сериозната си форма приличало на непоправимите навици и маниакалното поведение на най-тежките случаи на невроза. След като станел хроничен, сомнамбулизмът се лекувал трудно и можело да се превърне в доминантен фактор в живота на пациента, да създава страх от нощта и съня и да поражда силно чувство на безпомощност, кулминиращо в по-сериозни емоционални разстройства.

Доминик усети, че вече се намира в опасната зона. Той се замисли за барикадата, която бе издигнал пред вратата на спалнята си. И за арсенала на леглото.

Заинтригуван и загрижен, но не и притеснен, Коблец го увери, че в повечето случаи на упорит сомнамбулизъм нощните скитания може да бъдат предотвратени от приемането на приспивателни преди лягане. И след като минели няколко спокойни нощи, пациентът обикновено бил излекуван. При хроничните случаи сънотворното се комбинирало с успокоителни през деня. Тъй като нещата, които Доминик извършваше, докато спеше, бяха неестествено напрегнати и уморителни за един сомнамбул, доктор Коблец му предписа валиум за през деня и петнайсет милиграмови таблетки флуразепам всяка вечер преди лягане.

Когато се връщаха в Лагуна Бийч, Паркър Фейн настоя, че докато ходенето насън не спре, Доминик не трябва да живее сам. Прегърбен над волана на волвото си, брадатият, разрошен художник караше бързо — агресивно, но не безразсъдно — и рядко отместваше поглед от пътя, но вниманието му бе съсредоточено върху Доминик.

— В къщата ми има много място. Ще те наглеждам. Няма да ти досаждам. Няма да бъда грижовна майка. Но поне ще бъда край теб. И ще имаме възможност да разговаряме за проблема ти. Само ти и аз. Ще се опитаме да разберем по какъв начин сомнамбулизмът ти е свързан с промените, които станаха с теб по миналото лято, когато се отказа от работата в колежа в Маунтинвю. Аз съм човекът, който ще ти помогне. Кълна се. Ако не бях станал художник, щях да съм психиатър, по дяволите. Притежавам дарбата да предразполагам хората да говорят за себе си. Какво ще кажеш? Ела да поживееш при мен и ми позволи да играя ролята на терапевт.

Доминик бе отказал. Той искаше да си остане вкъщи, защото противното би означавало отново да се оттегли в заешката дупка, в която се бе крил от живота толкова много години. Промяната, която стана с него по време на пътуването до Маунтинвю по миналото лято, беше драматична и необяснима, но благоприятна. На трийсет и три години той най-после бе хванал юздите на живота, бе го възседнал със замах и го бе насочил към нова територия. Доминик харесваше човека, какъвто бе станал и от всичко най-много се страхуваше да не се върне в ужасното си предишно съществуване.

Вероятно сомнамбулизмът му по някакъв мистериозен начин беше свързан с онези промени, както твърдеше Паркър, но Доминик подозираше, че зависимостта е загадъчна и необяснима. А по всяка вероятност връзката между двете кризи на личността беше елементарна — ходенето насън беше оправдание, за да избегне предизвикателството, вълнението и стреса на новия живот. Но това беше недопустимо. Ето защо, Доминик щеше да си остане сам вкъщи, да взима предписаните от доктор Коблец лекарства и да се оправи.

Това беше решението, което взе, докато караше колата в понеделник сутринта, и до събота, седми декември, му се струваше правилното. В някои дни Доминик се нуждаеше от валиум, в други — не. Всяка вечер той гълташе таблетка флуразепам с мляко или горещ шоколад. Сомнамбулизмът го безпокоеше по-рядко. Преди да започне да взима лекарствата, Доминик ходеше насън всяка нощ, но през последните пет нощи стана от леглото си само на зазоряване — в сряда и в петък.

Нещо повече, заниманията му насън не бяха толкова странни и обезпокоителни, колкото преди. Той вече не събираше оръжия, не строеше барикади и не се опитваше да закове прозорците. И в двата случая Доминик само се бе преместил в дрешника, където се събуди схванат и уплашен от някаква неизвестна и безименна опасност, преследвала го в сънища, които не си спомняше.

Слава Богу, най-лошото, изглежда, бе преминало.

В четвъртък Доминик отново започна да пише новия си роман.

В петък се обади издателката му в Ню Йорк Табита Уикъм и съобщи добра новина. Току-що били пристигнали два отзива за „Здрач във Вавилон“. И двата били отлични. Тя му ги прочете, после каза още по-хубава новина — интересът на книгопродавачите, предизвикан от рекламата и от разпространението на неколкостотинте сигнални екземпляра, продължавал да нараства, и вече правели допечатки. Двамата говориха почти половин час и когато затвори, Доминик почувства, че животът му отново поема по утъпкания път.

Но в събота през нощта настъпи ново развитие, което можеше или да подобри, или да влоши нещата. Винаги когато ходеше насън, Доминик не можеше да си спомни и най-малката подробност от кошмарите, които го караха да става от леглото си. В събота обаче той бе измъчван от необикновено образен и ужасяващ сън, който го принуди да хукне из къщата в пристъп на сомнамбулистична паника. Но този път, когато се събуди, Доминик си спомняше поне края на съня.

В последните една-две минути от кошмара той стоеше в някаква баня. Всичко беше замъглено. Невидим човек го блъсна към мивката и Доминик се наведе над порцелановия леген. Някой го прегърна и го хвана, защото Доминик нямаше сили да стои на краката си. Коленете му трепереха, а стомахът го присвиваше. Втори невидим човек сложи ръце на главата му и блъсна лицето му в мивката. Доминик не можеше да говори, нито да си поеме въздух. Той знаеше, че умира. Трябваше да избяга от тези хора и от тази стая, но нямаше физическите сили да го стори. Макар че зрението му остана замъглено, Доминик ясно виждаше гладкия порцелан и хромирания ръб на канала, защото очите му бяха само на няколко сантиметра от дъното на мивката. Водата се стичаше около лицето му, плискаше се и спираловидно се вливаше в канала. Двамата човека, които натискаха главата му в мивката, викаха нещо, но той не разбираше думите им. Доминик гледаше като хипнотизиран миниатюрния водовъртеж и все повече се ужасяваше от зейналия канал, който приличаше на всмукваща паст, решила да го погълне във вонящите си дълбини. Изведнъж Доминик осъзна, че те искат да го напъхат в канала и да го изхвърлят като боклук.

Той изпищя и се събуди. Намираше се в банята си. Пак беше ходил насън. Беше се навел над мивката и пищеше. Доминик отскочи назад, спъна се и едва не падна във ваната, после се хвана за хавлията, окачена на стената, за да запази равновесие.

Задъхан и разтреперан, най-сетне събра смелост, върна се до мивката и погледна в канала, но видя само лъскав бял порцелан и месинговата шайба на канала. Нищо друго. Нищо заплашително.

Банята в кошмара не беше неговата.

Доминик изми лицето си и се върна в спалнята.

Часовникът на нощното шкафче показваше едва два и двайсет и пет сутринта.

Макар да нямаше никаква логика и символична или реална връзка с живота му, кошмарът беше силно обезпокоителен. И все пак Доминик не бе заковавал прозорци, нито бе трупал оръжия в съня си, затова временното влошаване на състоянието му изглеждаше незначително.

Всъщност това може би беше симптом на подобрение. Ако помнеше сънищата си от началото до края, Доминик можеше да открие източника на безпокойството, който го бе превърнал в среднощен скитник, и да се справи с проблема си.

Но той не искаше да се връща в леглото и да рискува отново да се озове на онова странно място в съня си. Шишенцето с приспивателните беше на нощното му шкафче. Доминик не трябваше да взима повече от една таблетка на вечер, но малко повече едва ли щеше да му навреди.

Той се приближи до барчето в хола, наля си чаша уиски, с трепереща ръка сложи хапчето в устата си, глътна го и си легна.

Състоянието му се подобряваше. Скоро пристъпите на сомнамбулизъм щяха да спрат. След седмица животът му щеше да се нормализира. А след месец цялата история щеше да му се струва любопитна аномалия и той щеше да се чуди как е могъл да й се поддаде.

Доминик задряма. Усещането беше приятно, но докато заспиваше, той се чу да мърмори нещо. Онова, което мънкаше, беше толкова странно, че го стресна и разпали интереса му, макар че уискито и приспивателното неумолимо оказваха въздействието си върху него.

— Луната — дрезгаво прошепна той. — Луната, луната.

Доминик се запита какво може да означава това и се опита да прогони съня.

— Луната — отново промълви той, после заспа.

Беше три и единайсет минути в неделя, осми декември.

6.
Ню Йорк, Ню Йорк

Пет дни след като открадна над три милиона долара от мафията, Джак Туист отиде да види една мъртва жена, която още дишаше.

В един часа в неделя следобед той остави шевролета си в подземния гараж под частния санаториум, намиращ се в порядъчен квартал в Ист Сайд, и се качи с асансьора до фоайето. Подписа се в книгата за посетители и получи пропуск.

Сградата не приличаше на болница. Мебелите във фоайето бяха старинни и подбрани с вкус. На стените имаше автентични картини.

Всичко беше луксозно. А това не беше необходимо. Потребността от икономии беше очевидна. Но управата смяташе, че външният облик е важен, за да продължи да привлича богати клиенти и да задържи годишната печалба на сто процента. В санаториума имаше всякакви пациенти — шизофреници на средна възраст, деца, страдащи от аутизъм и хора, изпаднали в кома, но ги свързваха две неща — състоянието им беше по-скоро хронично, отколкото остро, и всички произхождаха от заможни семейства, които можеха да си позволят най-добрите грижи.

Разсъждавайки по този въпрос, Джак неизменно се ядосваше, че никоя болница в града не осигурява прилични грижи на разумна цена за катастрофиралите с увреден мозък или за психично болните. Въпреки огромните суми, отделени от парите на данъкоплатците, болниците в Ню Йорк, както всички останали обществени заведения, бяха мрачна подигравка, с която обикновените граждани трябваше да се примирят поради липса на алтернатива.

Ако не беше ловък и преуспяващ крадец, Джак нямаше да е в състояние да плати безумно високите месечни такси в частния санаториум. За щастие той притежаваше таланта на крадец.

Джак се качи на друг асансьор и отиде на четвъртия от шестте етажа. Коридорите там приличаха повече на болнични, отколкото фоайето долу. Неоново осветление. Бели стени. Ментова миризма на дезинфекционни препарати.

Мъртвата жена, която още дишаше, живееше в последната стая в дъното на коридора. Джак сложи ръка на дръжката на вратата, поколеба се, преглътна с усилие, пое дълбоко въздух и най-сетне влезе.

Стаята не беше толкова луксозно обзаведена, колкото фоайето, но беше много хубава и приличаше на средно скъпо помещение в хотел „Плаза“ — висок таван, бяла мазилка, камина с бяла полица, тъмнозелен килим, бледозелени завеси и диван и две кресла с тапицерия на зелени шарки. Теоретиците смятаха, че този цвят се отразява по-добре на състоянието на пациентите. Макар че мнозина от болните не виждаха обстановката, уютната атмосфера поне не предизвикваше толкова мрачни чувства в приятелите и роднините, които идваха на посещение.

Единствено болничното легло контрастираше на всичко останало.

Джак се наведе над леглото и целуна съпругата си. Тя не помръдна. Той хвана ръката й. Пръстите й останаха отпуснати, безчувствени и безжизнени, но поне бяха топли.

— Джени? Аз съм, Джак. Как се чувстваш днес? Изглеждаш добре. Красива си. Както винаги.

Всъщност за човек, който от осем години е в кома, не бе направил нито една крачка през това време и не усещаше слънчевата светлина и свежия въздух, тя наистина изглеждаше добре. Вероятно само Джак можеше да каже, че Джени е красива. Но той говореше сериозно. Е, тя не беше хубавица като преди, но със сигурност нямаше вид на човек, който почти цяло десетилетие се бори със смъртта.

Косите й бяха изгубили блясъка си, макар че още бяха гъсти и кестеняви, както когато Джак я бе видял за пръв път преди четиринайсет години в магазина за мъжка козметика в Блумингдейл. Санитарите миеха косите й два пъти седмично и ги сресваха всеки ден.

Джак можеше да плъзне пръсти към лявата страна на черепа й, към неестествената вдлъбнатина там. Той можеше да докосне ужасната дупка, без да притеснява Джени, но не го стори, защото допирът щеше да обезпокои него.

На челото й нямаше бръчки. Очите й бяха затворени. Лицето й беше изнурено, макар и не много. Неподвижна под зелените чаршафи, Джени изглеждаше безсмъртна, сякаш бе омагьосана принцеса, очакваща целувката, която ще я събуди от вековния сън.

Единственият признак на живот беше ритмичното повдигане на гърдите й и движението на гърлото, когато от време на време преглъщаше слюнката. Но преглъщането беше автоматично, несъзнателен рефлекс, а не признак на излизане от комата.

Мозъчното увреждане беше масивно, нелечимо и необратимо. Джак знаеше, че няма надежда и се бе примирил със състоянието й.

Но Джени щеше да изглежда много по-зле, ако не получаваше толкова много грижи. Всеки ден в стаята й влизаше екип от физиотерапевти, които раздвижваха торса и крайниците й. Тонусът на мускулите й не беше от най-добрите, но поне имаше тонус.

Джак дълго държа ръката й и я гледа. В продължение на осем години той идваше да я види две вечери седмично и по пет-шест часа всяка неделя следобед, а понякога и в други дни. Въпреки честотата на посещенията му и непроменящото й се състояние, той не се уморяваше да я гледа.

Джак придърпа стол, седна до леглото й и без да пуска ръката й, се вторачи в нея и й говори повече от час. Разказа й за филма, който бе гледал след предишното си посещение. И за двете книги, които бе прочел. Говори й за времето и описа силата и хапливостта на зимния вятър. Сетне описа колоритната Коледна украса на витрините на магазините.

Джени не го възнагради нито с въздишка, нито с помръдване. Както винаги, тя лежеше, без да се движи или да се вълнува.

Но въпреки това той продължаваше да й говори, защото се надяваше, че някъде в тъмния кладенец на комата може да е оцеляла частица съзнание. Може би Джени го чуваше и разбираше и в такъв случай най-лошото за нея беше да е пленница на нереагиращото си тяло и отчаяно да се нуждае поне от едностранно общуване, но да не получава нищо, защото всички мислеха, че не чува. Лекарите го уверяваха, че тези притеснения са безпочвени и Джени не чува, не вижда и не разбира нищо, освен образите и фантазиите, които може би мимолетно се появяват в увредения й мозък. Но ако грешаха, ако имаше дори само шанс едно на милион да се заблуждават, Джак не можеше да я остави в тази ужасна изолация. Ето защо той й говори, докато навън се здрачи.

В пет и петнайсет той отиде в банята и изми лицето си, после се избърса и се вторачи в отражението си в огледалото. И както много пъти дотогава, се запита какво бе харесала Джени в него.

Нито една от чертите му не можеше да се нарече красива. Челото му беше твърде широко, а ушите — твърде големи. Лявото му око беше кривогледо и повечето хора не можеха да разговарят с него, без нервно да насочват вниманието си ту към едното, ту към другото му око, питайки се кое от тях ги гледа. А всъщност ги гледаха и двете. Усмихнеше ли се, Джак приличаше на клоун, а щом се намръщеше, изглеждаше по-страшен и от Джак Изкормвача.

Но Джени бе видяла нещо в него. Тя го бе желала и обичала и бе изпитвала потребност от Джак. Макар да беше красива, Джени не държеше на външния вид. И това беше една от причините, поради които той я обичаше толкова много. Една от причините, поради които тя му липсваше. Една от хилядите причини.

Джак отмести поглед от огледалото. Ако беше възможно да бъде по-самотен, отколкото сега, той се надяваше поне да не се чувства толкова потиснат.

Джак се върна в стаята, каза довиждане на нереагиращата си съпруга, целуна я, вдъхна още веднъж уханието на косите й и в пет и половина излезе.

Той седна зад волана на шевролета си и потегли, като гледаше с презрение шофьорите и пешеходците. Събратята му. Добрите, милите, благородните и порядъчните хора на праволинейния свят щяха да го гледат с отвращение, ако знаеха, че Джак е професионален крадец, макар стореното от тях на него и на Джени да го бе подтикнало към престъпността.

Той знаеше, че гневът и огорчението не решават нищо и не нараняват никого освен него. Горчивината разяждаше душата. Джак не искаше да бъде огорчен, но понякога не можеше да го превъзмогне.

 

 

По-късно, след като вечеря сам в китайски ресторант, той се прибра в дома си — просторен апартамент с една спалня в луксозна сграда на Пето Авеню, с изглед към Сентръл Парк. Официално апартаментът беше собственост на корпорация с централа в Лихтенщайн, която го бе купила с чек, издаден на сметка в швейцарска банка, и всеки месец водата, отоплението, електричеството и телефонът се плащаха с чек от „Банк ъв Америка“. Джак Туист живееше там под името Филип Делон. На портиера и на неколцината съседи, с които разговаряше, той беше известен като странният и с леко съмнителна репутация син на богато френско семейство, чиито родителите уж го бяха изпратили в Америка, за да разузнае къде да вложат парите си, а всъщност за да се отърват от него. Джак говореше свободно френски и можеше да говори английски с убедителен френски акцент, без да допуска грешка и да се издава. Разбира се, не съществуваше никакво френско семейство и корпорацията в Лихтенщайн и сметката в швейцарска банка бяха негови, и единственото богатство, което трябваше да инвестира, беше откраднатото от другите. Джак не беше обикновен крадец.

Той се приближи до дрешника в спалнята и отмести двойната преграда в задната част, после извади две чанти от тайника, занесе ги в хола и без да си прави труда да запали лампите, ги сложи на любимото си кресло до големия прозорец. Сетне отиде в кухнята, взе бутилка бира от хладилника и се върна в хола. Седна до прозореца и се вторачи в парка, където светлините се отразяваха в снега, покрил земята, и хвърляха странни отблясъци върху дърветата.

Джак знаеше, че печели време. Накрая запали лампата до креслото, отвори по-малката чанта и започна да изважда съдържанието.

Скъпоценни камъни. Диаманти. Медальони и огърлици. Гривна с изумруди. Три други гривни с диаманти и сапфири. Пръстени, брошки, накити и игли за шапки.

Това бяха постъпленията от кражбата, която бе извършил сам преди шест седмици. Трябваше да има и съучастник, но използвайки въображението си, Джак бе намерил начин да се справи сам и обирът мина гладко.

Единственият проблем беше, че той не изпита никакво удоволствие от обира. Когато извършеше успешно някой удар, Джак обикновено дни наред беше в повишено настроение. За него това не бяха само престъпления, но и актове на възмездие срещу праволинейния свят, отплата за онова, което бяха сторили на него и на Джени. До двайсет и девет годишната си възраст той бе дал много на обществото и на страната си, но за награда се озова в една дупка в Централна Америка, в затвора на диктатор, където го оставиха да гние. А Джени… Джак не искаше да мисли за състоянието, в което я намери, когато най-после успя да избяга и се прибра вкъщи. И сега той вече не даваше, а взимаше от обществото, при това с огромно удоволствие. Най-голяма радост му доставяше да нарушава правилата, да взима каквото иска и да се измъква безнаказано. До обира на бижутата преди шест седмици. След като операцията приключи, Джак не изпита чувство за победа и възмездие. Липсата на вълнение го уплаши. Та нали в края на краищата живееше именно заради това.

Той седеше в креслото до прозореца и трупаше бижутата на коленете си, вдигаше ги към светлината и се опитваше да изпита чувство на удовлетворение и отмъщение.

Трябваше да се отърве от скъпоценностите веднага след обира, но нямаше желание да се разделя с тях, докато не извлечеше поне малко удоволствие.

Обезпокоен от липсата на емоции, Джак прибра бижутата в чантата, от която ги бе извадил.

В другата чанта беше делът му от плячката от обира в склада на мафията преди пет дни. Тогава успяха да отворят само единия от двата сейфа, но там имаше три милиона и сто хиляди долара.

Джак вече трябваше да е започнал да превръща парите в чекове и да ги изпраща на банковите си сметки в Швейцария, но ги държеше в себе си, защото както и с бижутата, притежаването им още не му бе донесло чувство за победа.

Той извади няколко пачки, повъртя ги в ръцете си, вдигна ги към лицето си и ги помириса. Обикновено специфичният мирис на парите предизвикваше вълнение в него, но не и този път. Джак нямаше усещането, че е победил и е нарушил закона, нито се чувстваше умен или превъзхождащ с нещо послушните мишки, които търчаха насам-натам из социалния лабиринт, както ги бяха научили. Той изпитваше само усещане за празнота.

Ако тази промяна бе настъпила след обира в склада, Джак би я приписал на факта, че е откраднал от други крадци, а не от праволинейния свят. Но реакцията му след кражбата на бижутата беше същата, а в случая жертвата беше законният бизнес. Скуката след операцията с бижутата го принуди да се залови с друг обир по-скоро, отколкото би трябвало да го стори. Обикновено Джак правеше по един удар на три-четири месеца, но от последната кражба бяха изминали едва пет седмици.

Може би не изпитваше тръпка, защото парите вече нямаха значение за него. Той имаше достатъчно, за да живее в разкош до края на живота си и да се грижи за Джени, дори ако комата й продължеше години, което обаче беше малко вероятно. А може би още от самото начало най-важното нещо в работата му не беше бунтарството и предизвикателството, както Джак мислеше, а просто бе вършил всичко заради парите и останалото беше само евтино осмисляне на живота му и самозаблуда.

Но той не искаше да повярва, че е така. Джак знаеше какво бе изпитвал и колко много му липсва тази тръпка.

С него ставаше нещо — психическа промяна. Той имаше усещането, че душата му е празна, а животът му — безсмислен и безцелен. Джак не смееше да се прости с любовта си към кражбите. Това беше единствената причина да живее.

Той прибра парите в чантата, угаси лампата, отпи от бирата и се вторачи в Сентръл Парк.

Освен неспособността да намери радост в работата си, Джак бе измъчван и от повтарящ се кошмар. Започна да го сънува преди шест седмици, преди обира на бижутерския магазин и оттогава му се яви девет-десет пъти. В съня си Джак бягаше от човек с каска на мотоциклетист с тъмно стъкло отпред. Поне му се струваше, че е мотоциклетна каска, но не виждаше детайли, нито лицето на мъжа. Безликият непознат го гонеше из еднакви стаи и дълги коридори, а после — по магистрала, по която нямаше движение, минаваща през необработени, пустеещи земи, осветени от луната. И всеки път паниката му нарастваше, докато стигаше кулминацията си и го събуждаше.

Очевидното тълкуване беше, че сънят е предупреждение и мъжът с каската е ченге, и Джак ще бъде заловен. Но той нямаше такова чувство. Непознатият в съня му не беше полицай, а нещо друго.

Джак се надяваше, че няма да го сънува отново. Денят беше достатъчно неприятен и без онзи среднощен ужас.

Той си взе още една бира и пак седна в креслото до прозореца.

Беше осми декември и Джак Туист, бивш офицер от елитните американски командоси, военнопленник в необявена война, командос, помогнал за спасяването на живота на хиляда индианци в Централна Америка, човек, носещ огромна мъка на плещите си, която би пречупила някои хора, и дързък крадец, притежаващ неизчерпаем запас от смелост, се запита дали не му се е свършил куражът да продължи да живее. Ако не възвърнеше чувството за смисъл на живота си, което бе намерил в обирите, Джак трябваше да открие нова цел. Той отчаяно се нуждаеше от това.

7.
Елко Каунти, Невада

Докато се връщаше в мотел „Спокойствие“, Ърни Блок наруши всички ограничения за скоростта. Последният път, когато бе шофирал толкова бързо и безразсъдно, беше в едно мрачно утро в понеделник. Тогава във военноморското разузнаване във Виетнам стана засечка. Ърни минаваше през предполагаема приятелска територия, когато неочаквано попадна под вражески обстрел. Куршумите разпръснаха гейзери от пръст и буци само на няколко метра от джипа му. Когато най-после се измъкна от огневата зона, Ърни се бе разминал на косъм с двайсетина куршума, беше улучен от три малки, но остри шрапнела, загуби временно слуха си от оглушителните експлозии и едва управляваше джипа, чиито гуми бяха спукани. Той оцеля, но смяташе, че това са най-страшните мигове в живота му.

Но докато се връщаше от Елко, страхът му достигна нови измерения. Скоро щеше да се мръкне. Ърни бе отишъл до Елко с микробуса, за да вземе лампи за мотела. Той бе потеглил малко след обяд, за да има достатъчно време да се върне, преди да се е стъмнило. Но спука гума и се забави, докато я смени. После, когато стигна до Елко, Ърни загуби още един час, докато я залепят, защото не искаше да пътува без резервна гума. Ето защо, той тръгна от Елко два часа по-късно, отколкото предвиждаше, и слънцето вече клонеше на запад.

Ърни бе настъпил педала за газта до пода и изпреварваше всички коли, които настигнеше на магистралата. Той мислеше, че няма да може да се прибере вкъщи, ако се наложи да пътува в мрака. На сутринта щяха да го намерят зад волана на спрелия встрани от шосето микробус, полудял от ужас, докато бе съзерцавал непрогледната тъма около него.

През двете седмици и половина след Деня на благодарността Ърни бе продължил да крие от Фей необяснимия си страх от мрака. Той вече не можеше да спи, ако нощната лампа не светеше. Сутрин очите му бяха кръвясали и подпухнали. За щастие Фей не бе предложила да отидат вечер на кино в Елко, затова не се наложи Ърни да търси оправдания. Няколко пъти, след залез слънце, трябваше да отиде до съседния грил и макар разстоянието да беше съвсем кратко и пътят — ярко осветен, бе завладян от чувство на безпомощност и уязвимост, но успя да запази тайната си.

През целия си живот Ърни Блок бе правил онова, което се искаше от него. И сега нямаше намерение да измени на очакванията на съпругата си.

Той се запита дали проблемът му не е преждевременно остаряване и не страда от болестта на Алцхаймер. Макар че беше само на петдесет и две години, състоянието му приличаше на заболяване. Тази вероятност го плашеше, но поне беше разбираема.

Но Ърни не искаше да се примири с проблема си. Фей разчиташе на него. Той не можеше да си позволи да се превърне в психичноболен инвалид и да бъде тежест за нея. Мъжете от фамилията Блок никога не изоставяха жените си. Това беше недопустимо.

Магистралата зави покрай малък хълм. До мотела — единствената сграда в тази обширна пустош — оставаха километър и половина. Сините и зелените неонови светлини на сградата вече бяха запалени и ярко блестяха на фона на потъмняващото небе. Ърни не бе виждал по-приятна гледка.

След десетина минути щеше да настъпи пълен мрак и той реши, че е глупаво да рискува, защото някое ченге можеше да го спре, затова намали скоростта.

Ърни се намираше на километър от дома си, когато се случи нещо странно. Той погледна на юг и дъхът му секна. Не знаеше какво го стресна. Нещо в пейзажа. Нещо в играта на светлосенките по склоновете на хълма. Изведнъж му хрумна безумната идея, че една определена ивица земя, на около осемстотин метра от другата страна на магистралата, е от изключително важно значение за разбирането на странните промени, които през последните няколко месеца ставаха с него.

Ърни не виждаше с какво се различава онази ивица от десетките хиляди декари наоколо. Освен това я бе виждал безброй пъти и никога не му се бе струвала особена. Но въпреки това нещо в наклона на релефа, в леко нагънатите очертания на земята, в сухото дере, в разположението на стръковете пелин и тревите и в разпръснатите тук-там скали го зовеше да го разгледа по-отблизо.

Земята сякаш казваше: „Ела. Тук е скрита част от отговора на проблема ти и от обяснението за страха ти от нощта. Ела…“ Но, разбира се, тази идея беше абсурдна.

За негова изненада Ърни осъзна, че спира на отбивката от магистралата, недалеч от разклона за мотела. Той присви очи и се вторачи на юг към мястото, което така загадъчно бе привлякло вниманието му.

Изведнъж го обзе изумително чувство на предстоящо прозрение, завладяващо усещане за нещо от съдбоносно значение, което скоро ще му се случи. Кожата му настръхна.

Ърни слезе от микробуса, като остави двигателя включен. В състояние на трепетно очакване, което не можеше да проумее, той тръгна към отсрещната страна на магистралата, за да види по-добре интригуващата ивица земя. Ърни прекоси двете платна и мантинелата, разполовяваща магистралата. Изчака да минат три огромни камиона, сетне прекоси и другите две платна. Сърцето му биеше като обезумяло от необяснимо вълнение и той забрави за настъпването на нощта.

Ърни спря в края на асфалта и погледна на югозапад. Беше облечен във велурено яке с подплата от овча кожа, но прошарената му къса коса не го предпазваше от хладния вятър.

Усещането, че ще се случи нещо изключително важно, избледня. Обзе го още по-зловещото предчувствие, че с него вече се е случило нещо, което обяснява страха му от тъмнината. Нещо, което Ърни старателно се опитва да прогони от паметта си.

Но в това нямаше логика. Ако там се бяха случили важни неща, как бе възможно да ги забрави? Паметта още не му изневеряваше. Пък и Ърни не беше човек, който потиска неприятните спомени.

Но кожата му още беше настръхнала. На това място в равнините на Невада му се бе случило нещо, което бе забравил, но сега напираше от подсъзнанието му, където беше дълбоко заровено.

Ърни стоеше с широко разтворени крака, здраво стъпил на земята и прегърбил рамене и сякаш предизвикваше пейзажа да му говори по-ясно. Той положи усилия да събуди заспалите спомени, но колкото повече се стараеше да улови убягващото му прозрение, толкова по-бързо то му се изплъзваше. И после изчезна.

Чувството за нещо вече видяно също избледня. Сърцето му постепенно възвърна нормалния си ритъм.

Озадачен и леко замаян, Ърни се вторачи в гледката пред себе си — леко наклонен терен, назъбени скали, храсти, трева и неравности — и не можа да разбере защо му се бе сторила особена. Тази ивица земя по нищо не се различаваше от хилядите други места в околността.

Озадачен от близостта до прозрението, той погледна към микробуса, който чакаше на северната страна на магистралата. Ърни се почувства глупаво, като си спомни как, обзет от странно вълнение, бе изтърчал дотук. Надяваше се, че Фей не го е видяла. Ако случайно гледаше през прозореца в тази посока, тя не можеше да не забележи ексцентричното му държание, защото мотелът се намираше само на четиристотин метра и мигащите стопове на микробуса го правеха най-очебийното нещо в бързо спускащия се мрак.

Мрак.

Изведнъж наближаването на нощта обсеби Ърни Блок. Известно време загадъчният магнетизъм, който го бе привлякъл към това място, надделя над страха му от тъмнината. Но това се промени за миг, когато той осъзна, че източната половина на небето е тъмнолилава, а на запад помръкват и последните лъчи слънчева светлина.

Ърни изкрещя панически и хукна по магистралата, без да обръща внимание на опасността. Чу се клаксон. Ърни не спря и продължи да тича като обезумял, защото имаше чувството, че мракът се вкопчва в него и го притиска. Той стигна до плиткия ров, разполовяващ магистралата, падна, претърколи се, стана и отново побягна, ужасен от сенките във всяка долчинка в земята и около скалите. За щастие по другите две платна не минаваха коли, защото Ърни не погледна да види дали пътят е чист. Той стигна до микробуса и се засуети с дръжката на вратата, болезнено съзнавайки непрогледния мрак под превозното средство, който сякаш го дърпаше за краката и искаше да го повали на земята и да го погълне. Ърни най-после успя да отвори вратата, качи се в микробуса и заключи.

Почувства се по-добре, но не и в пълна безопасност, и ако не се намираше толкова близо до дома си, щеше да се вцепени от ужас. Но трябваше да измине само четиристотин метра. Той запали фаровете. Мракът се отдръпна и това го окуражи. Ърни трепереше толкова силно, че не знаеше дали ще може да шофира. От двете страни на отклонението от магистралата имаше лампи и той се изкушаваше да спре под ярката им светлина. Но Ърни стисна зъби и зави по тъмния междуселски път. След като кара само двеста метра, той стигна до входа на мотел „Спокойствие“, спря и угаси фаровете и двигателя. Фей седеше на рецепцията.

Ърни бързо влезе вътре, тресна вратата и се усмихна на Фей. Надяваше се, че усмивката му е убедителна.

— Бях започнала да се безпокоя, мили — каза Фей, като отвърна на усмивката му.

— Спуках гума — обясни той и смъкна ципа на якето си.

Изведнъж изпита известно облекчение. Беше му по-лесно да се справи с мрака, когато не беше сам. Фей му даваше сили. Но още се чувстваше неспокоен.

— Липсваше ми — каза тя.

— Отсъствах само няколко часа.

— Стори ми се по-дълго. Трябва да виждам моя Ърни всеки час, инак ще страдам.

Той се наведе над плота и я целуна. Целувката им съвсем не беше формална. Дори да останеха влюбени, повечето отдавна женени брачни двойки бяха повърхностни в проявите си на обич, но това не се отнасяше за Ърни и Фей Блок. След трийсет и една години брак тя още го караше да се чувства млад.

— Къде са новите лампи?

Въпросът го стресна и възвърна болезненото усещане за мрака навън. Ърни погледна към прозорците, сетне бързо отмести очи встрани.

— Уморен съм. Сега не ми се занимава с тях.

— Само четири кашона.

— Предпочитам да ги донеса сутринта — каза Ърни, полагайки усилия гласът му да не трепери. — Нищо няма да им стане в микробуса. Няма кой да ги пипа. Хей, сложила си Коледната украса!

— Искаш да кажеш, че едва сега забеляза?

На стената над дивана беше окачен огромен венец от елхови клонки с шишарки. В ъгъла стоеше картонена фигура на Дядо Коледа в естествен ръст, а на дългия плот бе сложена малка керамична шейна с елени. От тавана висяха червени и златисти топки.

— Качвала си се на стълбата. Ами ако беше паднала? Трябваше да оставиш това на мен.

Фей поклати глава.

— Нищо ми няма. Не съм толкова крехка. А сега, млъкни. Вие, бившите морски пехотинци, понякога се правите на твърде мъжествени.

— Така ли?

Вратата се отвори и в офиса влезе шофьор, който попита дали има свободни стаи.

Той беше висок и слаб мъж с каубойска шапка, яке и джинси. Фей му направи комплимент за шапката, предразположи го, накара го да се почувства като стар приятел и го регистрира.

Опитвайки се да забрави странното си преживяване на магистралата и да не мисли за настъпващата нощ, Ърни закачи якето си на месинговата закачалка и се приближи до дъбовото бюро, където беше оставена пощата. Сметки. Реклами. Покана за благотворителен бал. Първите Коледни картички за годината. Чекът за пенсията му от военните.

Най-отдолу имаше бял плик без обратен адрес, в който имаше моментална цветна снимка, направена пред мотела, до вратата на стая номер девет. На снимката имаше трима човека — мъж, жена и дете. Мъжът беше трийсетинагодишен, хубав и с тъмен слънчев загар. Жената беше две-три години по-млада, красива брюнетка, а момиченцето — пет-шестгодишно и много симпатично. Тримата се усмихваха. Съдейки по сандалите и дрехите им — къси панталони и фланелки — Ърни предположи, че снимката е правена в разгара на лятото.

Озадачен, той я обърна, търсейки някаква обяснителна бележка. Но на гърба не беше написано нищо. В плика нямаше писмо. Пощенското клеймо беше от Елко, седми декември, миналата събота.

Ърни отново погледна хората на фотографията и макар да не ги помнеше, усети, че кожата му настръхна, както бе станало, когато го привлече онова място край магистралата. Пулсът му се учести. Той бързо сложи снимката настрана и отмести поглед от нея.

Фей още бъбреше с шофьора каубой.

Ърни се вторачи в нея. Тя имаше успокояващо въздействие. Когато се запознаха, Фей беше хубаво фермерско момиче и бе станала красива жена. Русите й коси може и да бяха започнали да побеляват, но това не се забелязваше. Сините й очи бяха ясни и бързоподвижни, а лицето — прямо, дружелюбно и малко дръзко, но винаги весело.

Шофьорът излезе. Ърни бе спрял да трепери. Той показа на Фей снимката.

— Какво мислиш?

— Това е нашата стая номер девет. Сигурно са били отседнали при нас — отговори тя и се намръщи. — Но не ги помня. Струват ми се непознати.

— Но защо ще ни изпращат снимка, без да напишат нищо?

— Ами, явно мислят, че ги помним.

— Само ако са стояли няколко дни. А аз изобщо не ги помня. Не бих забравил момиченцето. Толкова е красиво, че би могло да бъде кинозвезда.

— Аз пък бих предположила, че ще помниш майката. Много е привлекателна.

— Пощенското клеймо е от Елко. Защо някой, който живее в Елко, ще отсяда тук?

— Може би не живеят в Елко. Вероятно са били тук миналото лято и все са се канели да ни изпратят снимка и наскоро са минали оттук, но не са имали време да се отбият и са я пуснали в Елко.

— Без да напишат нищо?

— Е, да, това е странно — съгласи се Фей.

Ърни взе снимката от ръцете й.

— Освен това е правена с „Полароид“. Проявена е веднага. Моментална снимка. Щом са искали да ни я подарят, защо не са ни я оставили, като са си тръгвали?

Вратата се отвори и в рецепцията влезе мъж с къдрава коса и рунтави мустаци.

— Има ли свободни стаи?

Фей се залови да обслужва госта, а Ърни занесе снимката на дъбовото бюро. Смяташе да вземе пощата и да се качи горе, но отново се вторачи в лицата на хората на фотографията.

Беше вторник вечерта, десети декември.

8.
Чикаго, Илинойс

Когато Брендън Кронин отиде да работи като санитар в детската болница „Сейнт Джоузеф“, само доктор Джеймс Макмъртри знаеше, че той всъщност е свещеник. Лекарят бе обещал на отец Висажик, че ще пази тайната и ще възлага на Брендън трудни и неприятни задачи като на всеки друг санитар. И така, през първия си работен ден Брендън миеше подлоги, сменяше напоени с урина чаршафи, помагаше на терапевта да прави пасивна гимнастика на прикованите към леглото пациенти, нахрани с лъжичка едно осемгодишно, частично парализирано момче, бута инвалидни колички, окуражава отчаяните болни и изчисти повърнатото от две жертви на рак, на които им се догади от химиотерапията. Никой не го щадеше и не го наричаше „отче“. Сестрите, лекарите, санитарите и пациентите му викаха Брендън и той се чувстваше неудобно, досущ цивилен на бал с маски.

Първия ден, завладян от състрадание и мъка към децата в „Сейнт Джоузеф“, той два пъти се измъкна от стаята за персонала и се заключи в тоалетната, където дълго седя и плака. Брендън рида за всички, представяйки си залинялата плът на жертвите на мускулната атрофия, гнойните рани на изгорените и малтретираните тела на пострадалите от насилие.

Той не разбираше защо според отец Висажик тази работа ще му помогне да възвърне вярата си. Съществуването на толкова много страдащи хора само засили съмненията му. Ако имаше Господ, защо Той позволяваше невинните да понасят такива жестокости. Разбира се, Брендън знаеше традиционните теологични доводи по този въпрос. Църквата твърдеше, че човечеството си бе навлякло всички тези злини по собствен избор, защото е обърнало гръб на Божията милост. Но теологичните аргументи бяха недостатъчни, когато Брендън видя най-малките жертви на съдбата.

На втория ден децата започнаха да го наричат Дундьо — отдавна неупотребяван прякор. Той им го каза, докато им разказваше една смешна история. Те харесаха приказките, шегите и стихчетата му и Брендън установи, че може да ги разсмее или поне да ги накара да се усмихнат. През втория ден той отиде в тоалетната и плака само веднъж.

На третия ден и персоналът започна да го нарича Дундьо. Ако имаше друго призвание освен свещеничеството, Брендън го намери в болница „Сейнт Джоузеф“. Освен обичайните задължения на санитар той забавляваше и развеселяваше пациентите. Където и да отидеше, го поздравяваха с радостни викове „Дундьо“ и това беше най-удовлетворяващата награда от всички. И Брендън плачеше само когато се прибереше в хотелската стая, в която се бе настанил по време на нестандартната терапия на отец Висажик.

На седмия ден Брендън разбра защо Стефан го е изпратил в „Сейнт Джоузеф“. Прозрението го осени, докато сресваше косите на едно десетгодишно момиченце, парализирано от рядко срещано заболяване на костите.

Тя се казваше Емелийн и с право се гордееше с косите си — гъсти, лъскави, гарвановочерни и предизвикателно контрастиращи на съсипаното й от болестта тяло. Момиченцето обичаше да сресва косите си всеки ден, но често ставите на китките й бяха толкова възпалени, че не можеше да държи четката.

В сряда Брендън я сложи на инвалидната количка и я закара в рентгеновото отделение, където следяха въздействието на ново лекарство върху костния й мозък, а после, когато се върнаха в стаята й, започна да сресва косите й. Емелийн седеше и гледаше през прозореца, омаяна от зимния пейзаж навън.

— Виждаш ли онази преспа сняг, Дундьо? Прилича на красив старинен кораб с три бели платна.

Отначало Брендън не съзря такива очертания, но тя продължи да описва въображаемия кораб. И той изведнъж видя, че преспата сняг на покрива наистина прилича на кораб с платна.

За Брендън дългите ледени висулки пред прозореца представляваха прозрачни решетки, а болницата — затвор, от който Емелийн никога нямаше да бъде освободена. Но за детето замръзналите сталактити бяха приказна Коледна украса, която й внушаваше празнично настроение.

— Господ обича и зимата, и пролетта — добави Емелийн. — Сезоните са дар, с който Той не ни позволява да скучаем на този свят. Така ни каза сестра Катерин и сега виждам, че това е истина. Когато слънцето освети ледените висулки, леглото ми се изпъстря с разноцветни отблясъци. Много са красиви, Дундьо. Ледът и снегът приличат на скъпоценни камъни… на хермелинови наметки, с които Господ облича света през зимата, за да ни кара да ахнем. Той никога не прави две еднакви снежинки. Така ни напомня, че светът, който е създал за нас, е прекрасен.

Въпреки парализираните си крака, деформираните ръце и болката, която бе принудена да понася, Емелийн вярваше в Божията доброта и във вдъхновяващата справедливост на света, сътворен от Него.

Всъщност вярата беше характерна черта на почти всички деца от болница „Сейнт Джоузеф“. Те бяха убедени, че грижовният Бог ги гледа от царството си на небето, и се окуражаваха.

Брендън сякаш чу думите на отец Висажик. „Щом тези невинни деца страдат толкова много и не изгубват вярата си, какво извинение имаш ти, Брендън? Вероятно в невинността и наивността си те знаят нещо, което ти си забравил, докато си се образовал в Рим. Може би ще научиш нещо от тях. Не мислиш ли така?“

Но урокът не беше достатъчно убедителен, за да възвърне вярата на Брендън. Той продължаваше да се вълнува, но не от вероятността, че съществува грижовен и състрадателен Бог, а от изумителната смелост на децата пред лицето на нещастието.

Брендън среса косите на Емелийн, после я вдигна от инвалидната количка и я сложи на леглото. Докато завиваше парализираните й крака, той почувства прилив на същия гняв, който бе изпитал по време на литургията в „Сейнт Бернадет“, когато запокити свещения потир. И не би се поколебал да го стори отново.

Изведнъж Емелийн ахна и Брендън помисли, че е прочела богохулствените му мисли.

— О, Дундьо, как се нарани? — попита тя.

Той примига учудено.

— Ръцете ти. Къде се удари?

Озадачен от въпроса й, Брендън погледна ръцете си и с изненада видя, че на дланите му има белези — червени кръгове от възпалена и подпухнала плът. Кръговете бяха пет сантиметра в диаметър и ясно очертани по краищата. Кожата около и вътре в тях беше нормална. Червените очертания приличаха на нарисувани с боя, но когато ги докосна, той усети подутините.

— Странно — каза Брендън.

 

 

Доктор Стан Хийтън беше дежурен в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“. Той се вторачи с интерес в странните кръгове на дланите на Брендън и попита:

— Боли ли?

— Не.

— А сърби ли? Пари ли?

— Не.

— За пръв път ли се появяват?

— Да.

— Знаеш ли дали имаш алергия към нещо? Не? Хм. На пръв поглед прилича на леко изгаряне, но трябва да си спомняш дали си докоснал нещо толкова горещо. Щеше да почувстваш болка. Ето защо, изключваме изгаряне. Същото се отнася и за допир до някаква киселина. Казваш, че си завел момиченцето в рентгенологията, така ли?

— Да, но не стоях в стаята с рентгена.

— Всъщност раните приличат на изгаряне от радиация. Може да е дерматомикоза, гъбична зараза, макар че симптомите са различни. Не те сърби или пари и нямаш обрив. Пък и кръговете са твърде ясно очертани.

— Тогава от какво са?

Доктор Хийтън се поколеба.

— Не мисля, че е нещо сериозно. По всяка вероятност е обрив, дължащ се на неустановена алергия. Ако не изчезнат, ще трябва да ти направим изследвания, за да определим източника на проблема.

Озадачен, Брендън се вторачи в ръцете си, после ги скръсти на коленете си.

— Ще ти предпиша най-простото лечение — лосион с хидрокортизон. Ако обривът не изчезне след два дни, пак ела при мен.

Брендън взе рецептата.

— Има ли вероятност да прехвърля заразата на децата?

— О, не. Ако мислех, че съществува и най-малката вероятност, щях да ти кажа. Дай да видя ръцете ти още веднъж.

Брендън показа дланите си.

— По дяволите! — възкликна доктор Хийтън.

Кръговете бяха изчезнали.

 

 

Вечерта, в стаята си в „Холидей Ин“, Брендън отново сънува вече познатия кошмар, за който бе разговарял с отец Висажик. Кошмарът обезпокои съня му два пъти през последната седмица.

Брендън сънува, че лежи в странно помещение. Ръцете и краката му бяха завързани с ремъци или скоби. От мъглявината към него се протегнаха две ръце с лъскави, черни ръкавици.

Той се събуди облян в пот, седна в леглото и се наведе напред, опитвайки да се отърси от съня. После вдигна ръце към главата си и се вцепени, когато дланите докоснаха лицето му. Брендън запали лампата. В средата на дланите му отново имаше по един червен кръг, който постепенно избледня.

Беше четвъртък, дванайсети декември.

9.
Лагуна Бийч, Калифорния

Доминик Корвези помисли, че е спал спокойно. Той се събуди в леглото в същата поза, в която бе заспал, сякаш не бе помръднал нито сантиметър през нощта.

Но когато отиде да работи на компютъра, Доминик с изумление откри доказателство за нощна разходка. Той явно бе отишъл до компютъра и в унес бе писал една-единствена дума.

Луната. Луната. Луната. Луната.

Тези шест букви се повтаряха стотици пъти и Доминик си спомни, че се бе чул да мълви същата тази дума в състояние на сънена дезориентация, докато заспиваше в неделя. Той дълго гледа екрана, но така и не разбра какво по-особено значение би могла да има за него думата „луната“.

Лечението с валиум и флуразепам вървеше добре. От една седмица Доминик не ходеше насън и не сънуваше нищо, когато в неделя му се яви кошмарът, че бутат главата му в мивка. Той отново отиде при доктор Коблец и лекарят остана доволен от подобрението.

— Пак ще ти дам рецепта, но не забравяй, че не трябва да взимаш повече от един валиум на ден. Най-много два.

— Никога не взимам повече — излъга Доминик.

— И само по едно хапче флуразепам вечер. Не искам да станеш зависим от успокоителните. Сигурен съм, че до Нова година ще се справим с проблема.

Доминик вярваше в етичността и добронамереността на Пол Коблец, затова не искаше да го тревожи, признавайки, че има дни, когато не може без валиум, и вечери, когато взима по две-три таблетки флуразепам, преглъщайки ги с бира или уиски. Но след две седмици той щеше да спре лекарствата, без да се страхува, че пак ще има пристъпи на сомнамбулизъм. Лечението действаше. Това беше най-важното, слава Богу. Лечението действаше.

Досега.

Луната.

Обезсърчен и ядосан, Доминик изтри думите от паметта на компютъра.

После дълго гледа екрана. Нервността му се засилваше.

Накрая взе валиум.

 

 

Сутринта Доминик не свърши никаква работа и в единайсет и трийсет двамата с Паркър Фейн взеха Дени Ълмс и Нгуен Као Тран, момчетата, за които отговаряха по програмата „Голям брат“. Те смятаха да прекарат ленив следобед на плажа, да обядват в „Хамбургер Хамлет“ и да отидат на кино и Доминик с нетърпение очакваше разходката.

Той участваше в тази програма от години, още когато живееше в Портланд, Орегон. Това беше единственият му обществен ангажимент и единственото нещо, което можеше да го изкара от заешката му дупка. Доминик бе прекарал детството си в домове на осиновители, където се чувстваше самотен и все повече се затваряше в себе си. Някой ден, когато най-после се оженеше, той се надяваше да осинови няколко деца. А през това време, когато беше с онези две момчета, Доминик не само им помагаше, но и утешаваше самотното дете в себе си.

Нгуен Као Тран предпочиташе да го наричат Дюк и подражаваше на Джон Уейн, чиито филми харесваше. Той беше тринайсетгодишен, най-малкият син на емигранти, които бяха избягали от ужасите в „мирен“ Виетнам. „Дюк“ беше умен и схватлив, слаб и изумително гъвкав. След като бе оцелял в брутална война, концентрационен лагер и две седмици на разнебитен малък кораб в открито море, преди две години баща му беше убит по време на обир, докато работеше допълнително като касиер в денонощен магазин в Южна Калифорния. Бащата на Дени Ълмс, дванайсетгодишния „малък брат“ на Паркър, бе починал от рак. Дени беше по-затворен от „Дюк“, но двамата се спогаждаха отлично, затова Доминик и Паркър често комбинираха разходките си.

Паркър стана „Голям брат“ по настояване на Доминик, макар че ожесточено се съпротивляваше. „Аз? Да стана баща? Никога. Аз пия твърде много и съм женкар. Ще бъде истинско престъпление за всяко дете, което се обърне към мен за съвет. Аз съм мързелив, мечтател и самолюбив егоист. И така ми харесва. Какво бих предложил на едно дете, за Бога? Та аз не обичам дори кучета. Децата обичат кучета, но аз ги мразя. Проклети развъдници на бълхи. Аз да стана «Голям брат»? Сигурно си се побъркал.“

Но на плажа в четвъртък следобед водата се оказа твърде студена за плуване и Паркър организира волейбол и състезание по сърф покрай брега. Той увлече Доминик и момчетата в измислена от него игра с две фризбита, плажна топка и празна кутия от газирана вода. Изпълнявайки напътствията му, те построиха и пясъчен дворец със страховит змей.

По-късно, докато обядваха в „Хамбургер Хамлет“ и децата отидоха в тоалетната, художникът каза:

— Тази история с „Голям брат“ е една от най-хубавите ми идеи.

— Твоята идея? — учуди се Доминик и поклати глава. — Едва те убедих да се съгласиш.

— Нищо подобно. Винаги съм имал подход към децата. Всеки художник е дете по душа. Трябва да останем млади, за да творим. Децата ми вдъхват сили и жизненост.

— Следващата ти стъпка ще бъде да си вземеш куче.

Паркър се засмя, изпи бирата си и се наведе напред.

— Добре ли си? Днес от време на време ми се виждаше… разсеян. Малко неадекватен.

— Съзнанието ми е претоварено. Но се чувствам добре. Рядко ходя насън. И не сънувам нищо. Коблец знае какво прави.

— Върви ли новата книга? Само не ме будалкай.

— Да, добре върви — излъга Доминик.

— Понякога изглеждаш… като упоен. Предполагам, че спазваш предписаните дозировки.

Проницателността на художника смути Доминик.

— Трябва да съм идиот, за да се тъпча с валиум, все едно ям бонбони. Разбира се, че спазвам предписаните дозировки.

Паркър се вторачи изпитателно в приятеля си, сетне явно реши да не го разпитва повече.

Филмът беше хубав, но през първите трийсет минути Доминик започна да става нервен, без да има причина. Когато почувства, че нервността прераства в пристъп на безпокойство, отиде в тоалетната. Беше си взел валиум за подобни спешни случаи.

Най-важното беше, че Доминик печелеше битката и състоянието му се подобряваше. Сомнамбулизмът вече не го измъчваше.

Макар че тоалетната беше измита с дезинфекционен препарат с аромат на бор, Доминик долови смрадта на урина и му се догади. Той изпи валиума без вода.

През нощта отново му се яви онзи сън и когато се събуди, Доминик си спомняше повече неща.

В кошмара той лежеше в легло в непозната стая. Във въздуха се носеше мазна, яркожълта мъгла. А може би кехлибарената мъгла бе паднала само пред неговите очи, защото Доминик не виждаше нищо ясно. В стаята имаше най-малко двама души. Изведнъж се появиха и мебели. Но тези очертания се огъваха и движеха вълнообразно, сякаш той се намираше в царството на пушека и течностите, където нищо нямаше определена форма.

Доминик имаше чувството, че се намира под вода, дълбоко под повърхността на загадъчно студено море. Въздухът беше тежък. Едва си поемаше дъх. Всяко вдишване и издишване беше агония. Струваше му се, че умира.

Двете неясни фигури се приближиха. Те изглеждаха загрижени за състоянието му и разговаряха оживено. Макар да знаеше, че говорят на английски, Доминик не разбираше думите им. Докосна го студена ръка. Чу се звън на стъкло. Някъде се тресна врата.

Изведнъж — с бързината на смяна на кадър във филм — сънят му се премести в кухнята. Някой буташе лицето на Доминик в мивката. Дишането стана още по-трудно. Въздухът приличаше на кал, която запуши ноздрите му. Той започна да се задушава и се опита да издуха гъстия въздух, но двамата човека се разкрещяха и натиснаха лицето му в мивката.

Доминик се събуди. Още беше в леглото. Миналата седмица кошмарът му бе спестен, но той установи, че се е разхождал насън и е бил пред мивката в банята. Този път обаче той с облекчение установи, че е под завивките.

„Състоянието ми се подобрява“ — помисли Доминик.

Треперейки, той се надигна и запали лампата.

Нямаше барикади. Нито признаци на сомнамбулистична паника.

Доминик погледна часовника. Два и девет минути сутринта. На нощното шкафче имаше пълна до половината кутия с топла бира. Той глътна още една таблетка флуразепам.

„Състоянието ми се подобрява.“

Беше петък, тринайсети декември.

10.
Елко Каунти, Невада

В петък през нощта, три дни след странното преживяване на магистралата, Ърни Блок изобщо не можа да заспи. С падането на мрака нервите му се обтягаха все повече, докато накрая имаше чувството, че ще започне да крещи и няма да може да спре.

Той се измъкна безшумно от леглото, спря, за да се увери, че Фей продължава да диша равномерно, отиде в банята, затвори вратата и запали лампата. Ърни се зарадва на светлината, после спусна капака на тоалетната чиния и седя там петнайсет минути. Беше щастлив като гущер на огрян от слънцето камък.

Но трябваше да се върне в спалнята. Фей можеше да се събуди и ако Ърни се забавеше твърде дълго, да помисли, че нещо не е наред. Той беше твърдо решил с нищо да не предизвиква подозренията й.

Макар да не бе използвал тоалетната, Ърни пусна водата и се приближи до мивката, за да измие ръцете си. После взе хавлията и погледът му изведнъж бе привлечен от единствения прозорец в помещението. Стъклото беше заскрежено и не се виждаше нищо, но през тялото на Ърни преминаха тръпки. Още по-обезпокоителен беше внезапният поток от мисли, който нахлу в съзнанието му. „Прозорецът е достатъчно широк, за да се провра. Може да избягам. Разстоянието до земята не е голямо. Ще скоча, ще хукна през дерето зад мотела, после нагоре по хълмовете, ще се отправя на изток, ще стигна до някое ранчо и ще потърся помощ…“

Ърни примига и установи, че е направил крачка към ваната, макар да не си спомняше кога е помръднал.

Той се изуми от непреодолимото си желание да избяга. Но от кого? От какво? Защо? Намираше се в дома си. А там нямаше от какво да се страхува.

Но Ърни не можеше да откъсне очи от заскрежения прозорец. Изведнъж го налегна дрямка. Съзнаваше това, но не можеше да прогони съня.

„Трябва да се измъкнеш и да избягаш. Може да не ти се предостави друга възможност. Върви, върви…“

Той несъзнателно бе влязъл във ваната и стоеше пред прозореца.

„Качи се на ръба на ваната, отвори прозореца, издърпай се на перваза и бягай. Ще имаш три-четири минути преднина, преди да разберат, че си офейкал. Не е много, но е достатъчно…“

Обзе го напълно безпричинна паника. Стомахът му се сви и нещо стегна гърдите му.

Без да знае защо го прави, но и без да е в състояние да спре, Ърни бутна резето на прозореца и го отвори.

И в същия миг осъзна, че не е сам.

От другата страна на прозореца, на покрива, имаше нещо с тъмно, безизразно и лъскаво лице. Той се дръпна назад изненадан, когато видя, че това е мъж с бяла каска с тъмно стъкло.

През прозореца се протегна ръка в черна ръкавица, която сякаш искаше да го сграбчи. Ърни извика, направи крачка назад, спъна се и падна. Хвана се за завесата на душа и я отскубна от няколко от халките, после се сгромоляса с трясък във ваната. Болка прониза десния му крак.

— Ърни! — извика Фей и миг по-късно отвори вратата. — Какво става, Ърни? Какво се е случило, за Бога?

— Не влизай. Тук има някой.

През отворения прозорец нахлу студен нощен въздух, който развя завесата на душа.

Фей потрепери, защото спеше само с горнище на пижама и по бикини.

Ърни също потрепери, макар и поради различни причини. В мига, в който болката прониза крака му, сънливостта изчезна. Съзнанието му се проясни и той се запита дали мъжът с каската не е бил въображаем и плод на халюцинация.

— На покрива ли? — попита Фей. — Кой?

— Не знам — отговори Ърни, масажирайки ударения си крак, и отново надникна през прозореца, но този път не видя никого.

— Как изглежда?

— Не мога да го опиша. Беше с каска на мотоциклетист и ръкавици.

Той се наведе над перваза и огледа покрива. Тук-там сенките бяха плътни, но не достатъчно, за да скрият човек. Неканеният гост — ако наистина съществуваше — си бе отишъл.

Пространството зад мотела беше тъмно. Мракът се простираше по хълмовете и планините в далечината. Изведнъж Ърни почувства парализиращо безсилие и уязвимост.

— Затвори прозореца — каза Фей.

Той присви очи, за да не вижда мрака, и с треперещи ръце тресна прозореца толкова силно, че едва не строши рамката.

Ърни излезе от ваната и видя в очите на Фей безпокойството, което бе очаквал, и изненада, но и разбиране, за което не беше подготвен. За миг двамата се вторачиха един в друг, без да разговарят, сетне Фей попита:

— Готов ли си да ми разкажеш всичко?

— Нали ти казах… Стори ми се, че видях човек на покрива.

— Нямам предвид това, Ърни. Готов ли си да ми кажеш какво има и какво те измъчва? — Тя не откъсваше очи от него. — От няколко месеца. А може би дори повече.

Той се втрещи, защото мислеше, че умело прикрива страховете си.

— Ти си притеснен — продължи Фей. — Никога не съм те виждала такъв. И уплашен.

— Не. Не съм точно уплашен.

— Напротив. Уплашен си — настоя тя. В гласа й не прозвуча презрение, а само искрено желание да помогне. — Виждала съм те уплашен само веднъж, Ърни. Когато Луси беше на пет години и имаше мускулна треска, а лекарите помислиха, че може да е мускулна дистрофия.

— Господи, тогава наистина бях обезумял от страх.

— Но оттогава не съм те виждала уплашен.

— Е, понякога се страхувах във Виетнам — каза Ърни и признанието му отекна глухо по стените на банята.

— Но аз рядко те виждам да се страхуваш, Ърни. И това ме плаши. Боя се още повече, защото не знам какво става. Разбираш ли? Неизвестността е по-лоша от всяка тайна, която може да криеш от мен.

Очите й се насълзиха.

— Моля те, не плачи, скъпа. Всичко ще се оправи, Фей.

— Кажи ми!

— Добре.

Ърни я бе подценил и се почувства глупаво. В края на краищата Фей беше съпруга на морски пехотинец. Беше го следвала от Куонтико до Сингапур, Калифорния и дори в Аляска. Навсякъде, с изключение на Виетнам и по-късно Бейрут. Фей създаваше дом за двама им, където и да отидеха, бе понасяла неприятностите със завидна издръжливост и не го бе изоставяла. Тя беше кораво момиче. Ърни нямаше представа защо бе забравил този факт.

— Добре. Ще ти разкажа всичко — съгласи се той, изпитвайки облекчение, че може да сподели с някого бремето си.

 

 

Фей направи кафе и двамата седнаха в кухнята. Ърни й разказа всичко. Тя видя, че той е притеснен. Ърни бавно разкриваше детайлите, но Фей търпеливо чакаше.

Ърни беше най-добрият съпруг, който би си пожелала една жена, но от време на време проявяваше твърдоглавие и Фей искаше да го вразуми. Всички от фамилията Блок страдаха от този недостатък, особено мъжете. Те искаха да правят всичко по свой начин и човек не трябваше да ги пита защо. Мъжете обичаха бельото им да е изгладено, а жените винаги носеха сутиен, дори в най-знойните летни дни. Обядваха точно в дванайсет и трийсет и вечеряха в шест и половина. И, не дай Боже, храната да бъде сложена на масата две минути по-късно. Оплакванията им можеха да ти спукат тъпанчетата на ушите. Блок караха коли, произведени само от „Дженерал Мотърс“, не защото тези превозни средства бяха по-добри от другите, а защото такава беше фамилната традиция.

Слава Богу, Ърни не беше като баща си и братята си. Той бе проявил достатъчно благоразумие, за да се махне от Питсбърг, където от поколения кланът Блок живееше в един и същи квартал. И далеч от царството на Блок, Ърни се бе променил. В морската пехота той не можеше да очаква да се храни в определени часове. А веднага щом се ожениха, Фей му даде ясно да разбере, че ще му създаде идеален дом, но няма да спазва някакви безсмислени традиции. Макар и не лесно, Ърни се приспособи и сега беше черната овца в семейството.

Всъщност единствената област, където Ърни още продължаваше да проявява характерното за фамилията си твърдоглавие, беше взаимоотношението с жените. Той смяташе, че мъжът трябва да пази съпругата си от множеството неприятности, с които тя е твърде крехка да се справи. Според него мъжът никога не трябваше да допуска съпругата му да го види в момент на слабост. И макар че бракът им не се подчиняваше на тези правила, Ърни, изглежда, невинаги съзнаваше, че преди повече от четвърт век са скъсали със семейната традиция.

От няколко месеца Фей усещаше, че нещо не е наред. Но Ърни продължаваше да упорства, опитвайки се да докаже, че е щастлив и спокоен. Фей забеляза, че нещо го измъчва, но деликатните й опити да накара съпруга си да сподели терзанията си, не се увенчаха с успех.

През последните няколко седмици тя долавяше нежеланието, дори неспособността му да излиза вечер. Ърни не се чувстваше добре, дори ако в стаята бе останала само една незапалена лампа.

Докато седяха в кухнята и пиеха кафе, Фей съсредоточено слушаше Ърни. Прекъсваше го само когато й се стореше, че той се нуждае от насърчителни думи. Съдейки по онова, което Ърни й разказа, тя реши, че може да му помогне. Настроението й се подобри, защото увереността й нарасна. Фей беше сигурна, че знае какво му е и как могат да се справят с проблема.

Той завърши разказа си. Гласът му беше тих.

— И така… Това ли е наградата за всичките години на усилена работа и внимателно финансово планиране? Преждевременно старческо оглупяване? Сега, когато наистина мога да се радвам на онова, с което сме се сдобили, ще свърша с увреден мозък, ще ми текат лигите, ще се напикавам и ще бъда в тежест за себе си и за теб. Двайсет години, преди да ми е дошло времето? Господи, Фей, знаех, че животът е несправедлив. Но никога не съм предполагал, че ще ми поднесе такава неприятна изненада.

— Не се притеснявай. Положението не е толкова лошо — каза тя и хвана ръката му. — Вярно, болестта на Алцхаймер може да порази хора, дори по-млади от теб, но твоят случай не е такъв. Чела съм много неща по въпроса и съм наблюдавала баща ми. Не мисля, че страдаш от старческо слабоумие. Онова, което описваш, прилича на фобия. Някои хора изпитват необясним страх от летене или от височини. Поради някаква причина ти си развил страх от мрака. Това може да се преодолее.

— Но фобиите не възникват за една нощ, нали?

— Спомняш ли си Хелън Дорфман, хазяйката ни, когато те изпратиха в Кемп Пендълтън?

— Да. Сградата на Вайн Стрийт. Тя живееше на номер две, а ние — на шест. Хелън имаше котарак… Саблезъб. Спомняш ли си как проклетият котарак ни хареса и ни оставяше подаръци пред вратата?

— Умрели мишки.

— Да. До сутрешния вестник и млякото — засмя се Ърни. — Разбирам защо споменаваш Хелън Дорфман. Тя се страхуваше да излиза от апартамента си. Не можеше да отиде дори в градината си.

— Горката жена страдаше от агорафобия, необясним страх от големи пространства и публични места. Тя беше затворник в дома си. Излезеше ли навън, обземаше я неистов страх. Мисля, че лекарите го наричат „пристъп на паника“.

— Да, точно така.

— Хелън е започнала да страда от агорафобия едва на трийсет и пет години, след като починал съпругът й. Фобиите може да възникнат внезапно, на по-късен етап от живота.

— Каквото и да представлява фобията, мисля, че е много по-добре от старческото оглупяване. Но не искам да прекарам остатъка от живота си, страхувайки се от мрака.

— Не е необходимо. Преди двайсет и четири години, когато Хелън се е разболяла, никой не е разбирал фобиите. Тогава още не са били изучени. Не е имало ефективно лечение. Но сега не е така. Убедена съм.

Ърни замълча за миг, после каза:

— Не съм луд, Фей.

— Знам, глупчо.

Той се замисли върху думата „фобия“. Искаше му се да вярва, че това е проблемът му. Сетне погледна Фей и в сините й очи съзря надежда.

— Но странното преживяване във вторник на магистралата… И халюцинациите за моториста на покрива. Не съм сигурен дали беше халюцинация… Как да си обясня тези неща? Възможно ли е да са част от фобията ми?

— Не знам. Но някой специалист в областта би могъл да обясни всичко и да свърже нещата. Убедена съм, че не е толкова странно, колкото изглежда, Ърни.

Той се замисли, сетне кимна:

— Добре. Но как да започнем? Къде да потърсим помощ? Как да преодолея това проклето нещо?

— В Елко няма лекар, който да знае как се лекува случай като твоя. Трябва ни специалист, който всеки ден се занимава с пациенти, страдащи от фобии. Вероятно такъв лекар няма и в Рино. Ще трябва да отидем в по-голям град. Може би в Милуоки. Ще отседнем при Луси и Франк…

— И в същото време ще прекараме известно време с Франк и Дори — добави Ърни, усмихвайки се при мисълта за внуците им.

— Да. Ще отидем там по-рано, отколкото бяхме планирали. Не следващата, а тази неделя. Всъщност това е утре. В Милуоки ще потърсим лекар. Ако до Нова година установим, че трябва да останеш още, аз ще се върна тук, ще намеря кой да се грижи за мотела и пак ще дойда при теб. И без това смятахме да наемем някого.

— Ако затворим мотела седмица по-рано преди Коледа, Санди и Нед ще загубят доста пари от грила.

— Шофьорите на камиони ще продължат да се отбиват при тях. А ако бизнесът им не върви така добре, както обикновено, ще компенсираме някак.

Ърни поклати глава и се усмихна.

— Помислила си за всичко. Ти си голяма работа, Фей. Истинска вълшебница.

— Е, признавам, че понякога съм несравнима.

— Всеки ден благодаря на Бога, че те намерих.

— И аз не съжалявам, че съм с теб, Ърни.

— Знаеш ли, чувствам се много по-добре, отколкото когато седнахме тук. Защо не потърсих по-рано помощта ти?

— Защото си от фамилията Блок.

— А това означава твърдоглав — ухили се той.

Двамата се засмяха. Ърни хвана ръката й и я целуна.

— От няколко седмици не съм се смял така. Ние сме страхотен екип, Фей. Можем да се справим с всичко, нали?

— Абсолютно всичко — съгласи се тя.

Беше събота, четиринайсети декември, на зазоряване, и Фей Блок бе убедена, че ще преодолеят проблема, както винаги ставаше, когато действаха заедно.

И тя, и Ърни бяха забравили за снимката, която бяха получили във вторник.

11.
Бостън, Масачузетс

Върху изящно изплетената дантелена покривка на лакираната тоалетка от кленово дърво имаше черни ръкавици и офталмоскоп от неръждаема стомана.

Джинджър Вайс стоеше до прозореца вляво от тоалетката и гледаше залива. Сивата вода сякаш беше отражение на пепелявото декемврийско небе. Далечните брегове бяха скрити в утринната мъгла, която блещукаше като перлен прах. В края на имението на Ханаби, в подножието на скалист склон, имаше частно пристанище, което се врязваше навътре в бурния залив. Всичко беше покрито със сняг.

Къщата беше строена в средата на деветнайсети век, а през 1892-ра, 1905-а и 1950-а бяха добавени нови помещения. Алеята за коли завиваше пред огромния портал с колони и към масивните врати водеха широки стъпала. Колоните, украсените със скулптури гранитни трегери над вратите и прозорците, множеството кули и кръгли капандури, гледащите към залива балкони на втория етаж и голямата тераса на покрива допринасяха за внушителния й, величествен вид.

Къщата беше скъпа дори за преуспяващ хирург като Джордж, но за щастие не му се бе налагало да я купува. Той я бе наследил от баща си, а прадядо му я бе купил през 1884 година. Къщата дори имаше име — „Пазител на залива“ — като наследствените имения в английските романи и този факт най-много от всичко внушаваше страхопочитание в Джинджър. Къщите в Бруклин, откъдето произхождаше тя, нямаха имена.

В болница „Мемориъл“ Джинджър не се чувстваше неудобно край Джордж. Там той беше уважавана и авторитетна фигура, но в „Пазител на залива“ Джинджър долавяше атмосферата на патриархалното му наследство, което го правеше различен от нея. Джордж не търсеше привилегии. Това не беше характерно за него. Но духът на патриархата обитаваше помещенията в „Пазител на залива“ и често я караше да се чувства неловко.

Ъгловият апартамент за гости, който се състоеше от спалня, малък кабинет и баня, където Джинджър живееше през последните няколко дни, беше по-семпъл от повечето помещения в къщата, но там тя се чувстваше удобно като в жилището си. На пода от дъбови дъски имаше килим на сини и кремави шарки. Стените бяха кремави, а таванът — бял. Мебелите — скринове, нощни шкафчета, маси и тоалетки — бяха изработени от клен и бяха докарани през деветнайсети век от корабите на прадядото на Джордж. Имаше и две кресла, тапицирани в кремава коприна.

Джинджър се приближи до тоалетката и се вторачи в черните ръкавици. Както бе правила безброй пъти през последните десет дни, тя ги надяна, размърда пръсти и зачака да я обземе страх. Но това бяха обикновени ръкавици, които Джинджър купи в деня, когато я изписаха от болницата, и нямаха силата да я доведат до състояние на пориомания. Тя ги свали от ръцете си.

На вратата се потропа и Рита Ханаби попита:

— Готова ли си, Джинджър?

— Идвам.

Джинджър грабна чантата си и за последен път погледна отражението си в огледалото на тоалетката.

Тя беше облечена в тревистозелен костюм и бяла блуза. Зелените й обувки и чанта от кожа на змиорка подхождаха на костюма. На ръката си носеше гривна от злато и малахит. Дрехите се съчетаваха идеално с цвета на лицето и златистите й коси. Джинджър мислеше, че изглежда елегантна.

Но когато излезе в коридора и видя Рита Ханаби, тя почувства, че не може да се сравнява с нея.

Рита беше слаба като Джинджър, но петнайсет сантиметра по-висока и всичко в нея беше царствено. Кестенявите й коси бяха прибрани назад. Чертите й бяха съвършени. Ако костите на лицето й бяха изваяни по-изящно, Рита щеше да изглежда строга. Но красотата й беше гарантирана от блестящите сиви очи, прозрачната кожа и сочните устни. Тя беше със сив костюм, перлени обеци и огърлица и черна шапка с широка периферия.

За Джинджър най-изумителното беше, че модната външност на Рита не е планирана. Човек нямаше чувството, че тя се издокарва часове наред. Рита сякаш беше родена с безупречно ушити модни дрехи. Елегантността беше естественото й състояние.

— Изглеждаш страхотно! — каза тя.

— Като застана до теб, имам усещането, че съм повлекана в сини джинси и памучна блуза — отговори Джинджър.

— Глупости. Дори да бях двайсет години по-млада, пак нямаше да мога да се сравнявам с теб, мила. Почакай и ще видиш на кого ще угаждат най-много сервитьорите в ресторанта.

Джинджър не страдаше от излишна скромност. Тя знаеше, че е привлекателна. Но красотата й беше по-скоро кукленска, докато Рита имаше аристократична осанка.

Рита нямаше вина за този новопоявил се комплекс за малоценност на Джинджър. Госпожа Ханаби се отнасяше с нея не като с дъщеря, а като със сестра и равна. Джинджър знаеше, че чувството й за малоценност е пряк резултат от жалкото й състояние. До преди две седмици тя не зависеше от никого. А сега не можеше да се грижи за себе си и самочувствието й намаляваше с всеки изминал ден. Чувството за хумор на Рита, внимателно планираните разходки и постоянното окуражаване не бяха достатъчни, за да отвлекат вниманието на Джинджър от жестокия факт, че на трийсет години съдбата отново й е отредила обезсърчаващата роля на покровителствано дете.

Двете слязоха в мраморното фоайе, облякоха палтата си, излязоха от къщата и се качиха на черния мерцедес, който чакаше на алеята за коли.

Рита шофираше с присъщата й самоувереност. Отдалечиха се от старите имения и навлязоха в по-оживените улици, отправяйки се към кабинета на доктор Имануел Гудхаузен на Стейт Стрийт. В единайсет и трийсет Джинджър имаше среща с Гудхаузен, при когото бе ходила два пъти миналата седмица. Трябваше да го посещава в понеделник, сряда и петък, докато стигнеха до причината за пристъпите на пориомания.

Рита смяташе да пазарува, докато Джинджър е при психиатъра, а после щяха да обядват в някой скъп ресторант.

— Мисли ли за идеята, която ти предложих в петък? — попита Рита. — За женското отделение в болницата?

— Смятам, че не съм готова за това. Чувствам се ужасно непохватна.

— Работата е важна.

— Знам. Видях колко много пари си събрала за болницата и новата апаратура, която си купила, но… предпочитам засега да стоя далеч от „Мемориъл“. Ще бъде твърде отчайващо да бъда там. Непрекъснато ще ми напомнят, че не мога да върша работата, за която съм обучена.

— Разбирам, мила. Не мисли повече за това. Но има и Комитет за симфонична музика, Женско дружество за подпомагане на възрастните и Комитет за защита на децата. Всяка една от тези организации може да се възползва от помощта ти.

Рита неуморно се занимаваше с благотворителна дейност. Беше председател на няколко комитета и непрекъснато организираше балове за събиране на средства.

— Какво ще кажеш? — настоя тя. — Убедена съм, че работата с деца ще ти се стори особено удовлетворяваща.

— Ами ако получа пристъп, докато съм с децата? Ще ги уплаша и…

— Нищо подобно. През последните две седмици всеки път, когато се опитам да те измъкна от къщата, ти използваш едно и също извинение и не искаш да напуснеш стаята си. Но не получаваш пристъпи. Дори това да стане, няма да ме поставиш в неудобно положение, мила. Не изпадам лесно в неудобно положение.

— Нито за миг не съм си помислила, че си срамежлива теменужка. Но не си ме виждала в състояние на пориомания. Не знаеш на какво приличам и…

— За Бога, говориш така, сякаш си доктор Джекил и господин Хайд. Още не си убила никого, нали?

Джинджър се засмя и поклати глава.

— Страхотна си, Рита.

— Чудесно. Ще бъдеш много полезна в благотворителната дейност.

Макар да не мислеше, че Джинджър ще се занимава сериозно с това, Рита бе решила да й помогне да преодолее кризата и нищо не беше в състояние да й попречи. Джинджър бе трогната от загрижеността й и същевременно потисната, че се нуждае от специално внимание.

Мерцедесът спря на светофара и когато погледна през страничното стъкло, Джинджър забеляза голям мотоциклет. Мотористът обърна глава към нея, но тя не видя лицето му. Тъмното стъкло на каската стигаше до брадичката му.

За пръв път от десет дни над Джинджър се спусна мъглата на амнезията. Този път това стана по-бързо, отколкото в инцидентите с черните ръкавици, офталмоскопа и канала на мивката. Тя се вторачи в лъскавото тъмно стъкло на каската и сърцето й започна да бие като обезумяло. Дъхът й секна. Изведнъж я заля силна вълна на паника и ужас.

 

 

Първото, което Джинджър чу, бяха клаксоните на колите, автобусите и камионите.

Тя отвори очи и зрението й постепенно се проясни. Още беше в мерцедеса, който бе спрял пред светофара и пречеше на другите коли да минат.

Джинджър се чу, че хленчи.

Рита Ханаби се бе навела над нея и бе хванала ръцете й.

— Джинджър? Как си? Добре ли си? Джинджър?

В следващия миг Джинджър видя кръвта. Тревистозелената й пола беше изпръскана с червени капки. Ръкавът на сакото й беше изцапан в тъмночервено. Ръцете й бяха окървавени. Както и ръцете на Рита.

— Господи — промълви Джинджър.

— Съвзе ли се, мила? Чуваш ли ме? Кажи нещо.

Единият от ноктите на Рита беше счупен, а ръцете й бяха издраскани. По тях имаше драскотини, а дланите кървяха. Кръвта беше на Рита, не на Джинджър.

Клаксоните продължаваха да свирят.

Джинджър вдигна глава и видя, че идеалната прическа на Рита е съсипана и косите й са разрошени. На лявата страна на лицето й имаше петсантиметрова драскотина и кръвта се смесваше с грима и се стичаше по брадичката й.

— Слава Богу, дойде на себе си — с видимо облекчение каза Рита и пусна ръцете на Джинджър.

— Какво съм направила?

— Само драскотини. Всичко е наред. Получи пристъп, изпадна в паника и се опита да слезеш от колата. Не можех да те пусна. Можеше да те блъсне нещо.

Единият от шофьорите на автомобилите, които минаваха покрай тях, изкрещя нещо неразбираемо.

— Наранила съм те — каза Джинджър и й се догади, като си помисли, че е извършила насилие.

Шофьорите натискаха клаксоните все по-нетърпеливо, но Рита не им обръщаше внимание. Тя отново хвана ръцете на Джинджър, но този път не за да я усмири, а да я утеши и да й вдъхне смелост.

— Всичко е наред, мила. Пристъпът премина, а аз ще се оправя с малко йод.

Мотоциклетистът. Каската с тъмното стъкло.

Джинджър отново погледна през страничния прозорец. Мотоциклетистът беше изчезнал. Но той не я беше заплашил с нищо. Само непознат, който минава по улицата.

Черни ръкавици, офталмоскоп, канал на мивка и сега — тъмното стъкло на каската на моториста. Защо точно тези неща й въздействаха? Какво общо имаше между тях?

По лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Съжалявам — каза Джинджър.

— Няма за какво. А сега, по-добре да освободим пътя.

Рита извади хартиени носни кърпи и хвана с тях волана и лоста за скоростите, за да не ги изцапа с кръв.

Джинджър се облегна назад, затвори очи и се опита да спре сълзите, но не можа.

Четири пристъпа на психопатия за пет седмици.

Тя вече не можеше да живее спокойно и смирена пред лицето на жестоките обрати на съдбата, и да чака поредния пристъп или появата на някой психиатър, който да й обясни какво не е наред.

Беше понеделник, шестнайсети декември, и Джинджър изведнъж реши да пристъпи към действие, преди да е получила пети пристъп на пориомания. Тя нямаше представа какво да стори, но беше сигурна, че ако се съсредоточи и престане да се самосъжалява, ще измисли нещо. Вече бе стигнала до дъното. Унижението, срамът, страхът и отчаянието не можеха да я тласнат по-надолу. Нямаше друга посока, освен нагоре. Джинджър щеше да си проправи път със зъби и нокти към повърхността и светлината и да се измъкне от мрака, в който бе паднала.