Николай Гумильов
Работник

Жарка пещ, духалото, тезгяхът…

Дребен, стар човек край тях стърчи.

И изглежда погледът му плах от

силно зачервените очи.

 

Вече спят другарите му. Не е

само той от сън оборен. Все

е зает куршума да излее,

който мойта смърт ще донесе.

 

Свърши и с отрудена усмивка

тръгва към дома. Блести луна.

Чака го под топлата завивка

сънена добрата му жена.

 

А куршумът негов ще просвири

над запенената Двина и —

майсторски отлят — ще ме подири,

и в гръдта ми ще се настани.

 

Аз ще рухна и ще се замятам.

Миналото в миг ще се яви.

И кръвта ще плисне по земята,

ще намокри прашните треви.

 

Ей така — на прага на Съдбата,

ще ми въздаде за всеки грях

Господ с пълна мяра — чрез ръката

на човека дребен, стар и плах.