Атанас Далчев
Среща на гарата

На Александър Муратов

Аз слязох сам на малка гара

да взема следващия влак

и в равното поле ме свари

на нея падналия мрак.

 

Бе много тихо. Звуци слаби

до мен вечерникът довя:

обаждаха се нейде жаби,

скриптеше помпата едва.

 

За други мислех аз във мрака —

аз не познавах вечността,

но докато очаквах влака,

сама дойде при мене тя.

 

Разтвори димните си бездни

и в тяхната дълбока нощ

захвърли гроздовете звездни

на свойта красота и мощ.

 

Обхвана ме като пиянство

и в свойта кръв усетих аз

на междузвездните пространства

опустошителния мраз.

 

Задъхан, рекох й тогава:

— О, вечност, чужда си ми ти!

Какво, кажи ми, сам ще правя

в пустинните ти висоти?

 

Аз няма никога в безкрая

да се почувствувам дома

и всичко мое е на тая

греховна мъничка земя.

 

За мене мислят тука само

и само тука в тоя час,

около лампата събрани,

очакват да се върна аз.

 

Прости, че пред звездите твои

и огньовете им в нощта

светлика на един прозорец

готов съм да предпочета.

 

1962 г.