Дейвид Вайс
Възвишено и земно (9) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

68

Два дена след сватбата по молба на Глук се състоя специално представление на „Отвличане от сарая“. Това бе голяма чест за Волфганг — императорският капелмайстор се славеше като най-знаменит музикант в Европа и любимец на Йосиф II. Глук бе единственият композитор, когото харесваха едновременно Мария Терезия, Йосиф II и Мария Антоанета.

След представлението Глук покани новобрачните у дома си на вечеря. Волфганг, научен още като малък от баща си да не се доверява на този човек, въпреки всичко много ценеше оперното му творчество. Освен това той изпита задоволство от факта, че Констанце също бе удостоена с покана. И без да се колебае, даде своето съгласие.

 

 

В каретата, на път за дома на Глук, който се намираше на Михаелплац, Волфганг рече на Констанце:

— Да се срещнеш с Глук е доста по-трудно, отколкото със самия император. Това е сватбеният ни подарък, Щанци. Навярно е решил да ме поддържа.

— Но ти казваше, че винаги ти е препречвал пътя.

— Татко казваше така. Когато във Виена непрекъснато отлагаха представянето на първата ми опера, татко, кой знае защо, си създаде убеждението, че това са интриги на Глук, макар да бе виновен Афлиджо. И в Париж ми забрани да се срещам с него. Впрочем татко излезе прав. Само Глук и Пичини имаха там успех, а на мен не ми обръщаха никакво внимание. После отложиха и „Отвличане от сарая“, дори почти напълно се отказаха от него — пак заради опера на Глук. Освен това не ми харесва слабостта му към интриги и всякакви маневри. Може би е по-добре да се върнем вкъщи.

Каретата им вече навлизаше на Михаелплац. Откак се ожени, Моцарт се намираше във възторжено настроение и въпреки предубеждението си много желаеше да се срещне с Глук, затова Констанце не дръзна да го разубеждава. И все пак попита:

— Мислиш ли, че нарочно ти е създавал пречки?

— Не зная. Но сега може би ще успеем да разберем.

— Ти нали обичаш музиката му?

— Толкова, че съм готов да му простя заради нея.

— В такъв случай всичко е наред.

Волфганг й подаде ръка, помогна й да излезе от каретата така галантно, сякаш тя беше най-красивата и най-почитаната знатна дама във Виена. Разкошното имение на императорския капелмайстор ги задължаваше да се държат по подобаващ начин.

Моцарт се възхити от разположението на дома на Глук: срещу Бургтеатер и близо до Хофбург — идеално място за жилище на придворен музикант.

Волфганг бе слушал много да се говори за това как нашироко живеел маестрото и докато лакеите ги отвеждаха при домакина, се убеди, че в тези приказки има голяма доза истина. Стаите поразяваха с великолепните си гоблени, скъпите килими, кристалните канделабри, украсените с резба мебели, а стените и таваните — с позлатени гипсови орнаменти. Гостната, където седеше страдащият от подагра Глук, положил на възглавничка болния си крак, не отстъпваше по разкош на стаите в Шьонбрун. Наскоро татко бе писал на Волфганг, че Глук се е оженил твърде изгодно: откак Мариане Пергин, най-голямата дъщеря на богат търговец банкер, станала негова жена, той придобил такава зестра, че се отървал от всякакви материални грижи и можел да пише музика по свой вкус.

Кристоф Вилибалд Глук, като видя гостите, с мъка се надигна и си рече: „Колко е млад този Моцарт!“ Волфганг направи поклон и си спомни, че съперникът му също е получил от папата ордена „Златната шпора“, с тази разлика, че маестрото тогава е бил четиридесет и две годишен, а той едва бе навършил четиринадесет.

— Моля ви, господин кавалер, не ставайте — каза Волфганг. — Ние трябва да изразим почитта си към вас. Разрешете да ви представя жена ми Констанце.

— Много се радвам, Моцарт, много се радвам — каза Глук с острия си, хриплив глас. — Приемете моите поздравления. Вие, както научих, сте женен съвсем отскоро.

— Да. И по-щастлива двойка няма в цялата империя.

— От колко време сте женен? От три дена?

— От четири!

Гласът на Волфганг, блажено щастлив и младежки, предизвика завист у Глук: отдавна не беше изпитвал подобни чувства. Но той се усмихна и каза:

— Жена ми скоро ще дойде. Тя винаги сама приготвя ястията ми.

Славата на Глук като чревоугодник не беше по-малка от славата му на прочут музикант; преди година получи удар и оттогава дясната му ръка безпомощно висеше. Лицето — старческо, обезобразено от шарка, беше неприветливо. Но той минаваше за най-интересния и умен събеседник и един от най-ловките интриганти в цяла Европа.

— Щастлив съм, Моцарт, че се съгласихте да вечеряте у дома — каза Глук. — Победата ви над Клементи направи силно впечатление на негово величество.

„Интересно какво цели той всъщност“ — рече си Волфганг, но каза гласно:

— Благодаря, господин кавалер. Вие сте един от малцината, чието мнение ценя.

— Вярвам ви. Дори ми оказахте чест, като ме подражавахте, Моцарт.

„Не съм го подражавал, а подобрявал“ — помисли Волфганг, но отново галантно се поклони и любезно отвърна:

— Трябва да се учим при всяка възможност.

Глук не успя да отговори — в гостната влезе пълната му възрастна жена и покани всички в столовата. Въпреки че се държеше любезно, вниманието й бе изцяло съсредоточено в нейния мъж. Госпожа Глук даваше на гостите да разберат ясно, че мъжът й е велик човек и дори начинът му на хранене беше изпълнен за нея с дълбок смисъл, макар Глук да поглъщаше храната така хищно, че Волфганг изпита неудобство и по време на вечерята мълча.

Глук се засити, видът му стана блажен. Оригна се и каза:

— Знаете ли, Моцарт: бях на петдесет години, когато най-после ме признаха. Защо бързате толкова?

— Бързам? Първата ми опера поставиха, когато бях навършил дванадесет години.

— Но вие бяхте дете-чудо — нервно възрази Глук, сякаш трябваше да се примири с това обстоятелство, но не и да се възхищава от него.

— А какво мислите за „Отвличането“, господин кавалер? — попита Констанце.

— Вдъхновена опера. Мелодична. Типично за всеки начеващ композитор.

— Начеващ ли! — възкликна Волфганг. — Но това е десетата ми опера.

— И тя е сантиментална, наивна, романтична, а във великодушието, което пашата проявява към Белмонт, аз например трудно мога да повярвам.

Волфганг премълча, въпреки че много му се искаше да възрази на Глук.

— И все пак вашата музика оживи либретото, придаде му обаяние, което липсва в стиховете. На много места музиката затрогва.

— Благодаря ви. Пръв път почувствувах и обикнах оперната музика чрез вашите произведения.

— А сега?

— Ако там, където се намирам, дават опери на Глук, непременно ги посещавам. Хората, които ценят вокалното изкуство, трябва да слушат музика като вашата.

— Безкрайно любезен сте, господин Моцарт.

— Кавалер Глук, вие сте превъзходен мелодик.

— А какво място отреждате на себе си?

— Някъде по средата между изяществото и красотата — отвърна Волфганг и застана между госпожа Глук и Констанце. — Смятам се за най-щастливия човек на света.

— Чувал съм, че рядко имате толкова ласкаво мнение за другите.

— Сплетни! Всъщност много повече ме занимава друго — произведението, над което работя. И което, подобно на „Отвличането“, бива едва ли не изтласкано от сцената.

— Ще дойде време, когато творбите на Моцарт ще изтласкват оперите на другите композитори. Както според вас аз съм ви изместил. О, зная, постановката на „Отвличането“ бе отложена заради „Алцеста“. Но нали в музиката не може да има равноправие, както впрочем навсякъде. За да си пробиеш път, трябва да се бориш и понякога усилията ти се увенчават с успех.

— Но това е несправедливо. Истинските заслуги трябва винаги да се възнаграждават — забеляза Волфганг.

— Затова ли музикантите са преизпълнени с такова недоброжелателство един към друг?

— Ако човек е талантлив, му завиждат, ако е гений — го мразят.

— Ето защо се въздържате да хвалите Салиери, така ли?

„За какво пък да го хваля“ — помисли си Волфганг, но като знаеше, че Салиери е протеже на Глук, отвърна:

— Не съм от онези, които завиждат или мразят. И как можете да ме обвинявате в това, че не обичам някого, когото изобщо не съм виждал?

— Но сте слушали музиката му.

— Доста от неговите мелодии са приятни. — А след десет години, помисли си Волфганг, никой няма да си ги спомня.

— Искате ли да се запознаете с него?

Волфганг не отговори веднага. Нима само заради това маестрото го покани у дома си? И прояви интерес към „Отвличането“? Нима Глук смята, че той, Моцарт, представлява заплаха за неговия любимец?

В хрипливия глас на Глук за пръв път прозвуча вълнение:

— Аз съм стар, остана ми малко живот. — И когато Волфганг учтиво запротестира, Глук възрази: — Не, така си е. Миналата година получих удар и по всяко време може да получа втори, а вече наближавам седемдесетте. Вие със Салиери сте щастливци. И двамата сте млади, изпълнени със сили, можете да си позволите да бъдете великодушни. Пред вас имате цял живот.

Волфганг нямаше такова чувство, особено в моментите на страшната умора, която го обземаше все по-често и по-често, ала не желаеше да споделя тъжните си мисли с никого.

— А може би Салиери не ще изяви желание да се запознае с мен.

— О, убеден съм, че ще се радва — каза Глук. — Вие сте двамата най-многообещаващи композитори във Виена. Трябва да се запознаете.

— Ако се заемете с тази задача, господин кавалер, ще го смятам за чест.

— В такъв случай оставете всичко на мен — рече Глук. — Ще избера удобно за вас време. — И изведнъж притвори очи, с което подсказваше, че визитата трябва да завърши.

Когато Волфганг се сбогува с него, Глук измърмори:

— Не винаги сте снизходителен към вашите певци, Моцарт. Понякога очаквате от тях твърде много.

 

 

Констанце не можа да разбере добре ли мина вечерята, на която ги поканиха. Волфганг и Глук говореха като дипломати, учтиво, ала не особено дружелюбно. И все пак Волфганг проявяваше интерес към едно запознанство със Салиери, ето защо тя не се зае да разубеждава мъжа си, пък и той едва ли щеше да я послуша.

Глук реши да ги запознае в най-непринудена обстановка, затова ги покани на обед.

Когато Антонио Салиери бе представен на Моцарт, той се поклони почти до земята и възкликна:

— Господин Моцарт, отдавна мечтаех да се запозная с вас!

— Много съм поласкан — отвърна Волфганг. „Може ли да му вярваш“ — помисли си той.

— Слушал съм много ваши произведения — каза Салиери. — Интересни са.

— Също както и вашите. — Волфганг реши да не се оставя да го надминат в любезността. Салиери му напомняше Пичини — нисък, с живо лице, хубави тъмни очи и твърде голям нос и уста.

— Що се отнася до музиката, там дължа всичко на нашия маестро, кавалер Глук.

Нетактичността на подобна забележка принуди Волфганг учудено да вдигне вежди, но се въздържа да каже каквото и да било.

— Глук е ненадминат майстор.

Салиери толкова се стремеше да се изкара ученик на Глук, че на Волфганг му прилошаваше. Сега си обясни какво не му харесваше най-много в творбите на Салиери — италианецът упорито подражаваше на Глук и затова като всяко подражание музиката му беше обречена на скорошна забрава.

— Всичките си ранни произведения написах под гениалното ръководство на маестрото. Като следвам съветите му и заимствувам от неговото вдъхновение, надявам се да напиша творба, която да стои близо до неговите.

— Похвален стремеж — забеляза Волфганг, изпитал неловкост от така безогледното ласкателство.

Но Глук обичаше да го ласкаят. Когато Салиери добави: „Алцеста“ е истинско съвършенство, а „Орфей“ божествено произведение, Глук просия и кимна доволен.

На лицето на Волфганг се изписа смущение, затова Констанце облекчено въздъхна, когато Салиери промени темата на разговора и премина на парични въпроси. „Салиери угодничи пред маестрото — помисли тя, — но какво го е грижа Волфганг, нали е ясно: Глук не очаква друго.“

Волфганг изведнъж разбра: няма за какво да се говори повече. Глук и Салиери се заловиха да обсъждат паричните дела; тяхното тщеславие му бе дълбоко противно. Рядко бе срещал толкова алчни хора. Като издебна подходящ момент, Волфганг благодари на Глук за гостоприемството и се извини — предстои му аудиенция при канцлера, принц Кауниц, рече той.

 

 

Той прие нарочно двете покани за един и същ ден, за да има възможност да съкрати, ако се наложи, визитата у Глук. И макар че Кауниц не беше толкова близък с Йосиф II, както някога с Мария Терезия, все пак минаваше за втори по влияние в империята.

Принц Кауниц посрещна Волфганг сърдечно:

— Много ми е приятно да ви видя отново във Виена, господин Моцарт. Възхищавах се от виртуозното ви изпълнение, когато бяхте дете, и винаги ме е вълнувала съдбата ви. „Отвличане от сарая“ ми направи приятно впечатление, харесах я.

Но разговорът за постъпване на придворна служба, който Волфганг така очакваше, не се състоя. Глук и Салиери продължаваха да заемат първите две места в императорската музикална институция, а задълженията на капелмайстор както преди изпълняваше Боно, още по-възрастен от Глук.

Волфганг се зарадва на писмото на татко: Хафнеровата симфония се харесала в Залцбург, но последната част дошла твърде късно — след като се състояла церемонията. Той пишеше:

„Алегрото и андантето допаднаха на вкуса на новия ни господар, той е във възторг от звучната и благородна музика на първата част и трогателно нежната втора, а последната част сега можеш да използуваш, както намериш за добре.“

Татко, изглежда, се бе примирил с женитбата му и Волфганг, изпитал силно желание да затвърди помирението, реши веднага да замине за Залцбург с Констанце, като вярваше твърдо, че щом баща му я види, непременно ще я обикне.

Обаче през септември, след като писа на татко, че се е уговорил с учениците си — главен източник на доходите му — да прекъсне занятията с тях, защото ще прескочи до Залцбург да види близките си, директорът на Националния театър, граф Орсини-Розенберг, му предаде, че великият княз Павел отново пристига във Виена да чуе „Отвличане от сарая“. Императорът изразил надеждата, че господин Моцарт сам ще дирижира операта си в чест на наследника на руския престол и че представлението ще укрепи славата на виенската музика.

Волфганг трябваше да се извини на татко: ще се постарае да уреди посещението си в Залцбург за към 15 ноември — именния ден на Леополд. Представлението в чест на великия княз предизвика голям интерес; Волфганг усилено репетира операта с целия състав и седнал на клавесина, дирижираше оркестъра с такова майсторство и вдъхновение, сякаш това беше премиера.

Наложи им се още веднъж да отложат срещата с близките, но най-сетне набелязаха окончателно като ден на заминаването 13 ноември. Сандъците с багажа бяха готови; станаха в зори, за да вземат първия дилижанс; валеше силен сняг, слънцето не се показваше. Времето беше много студено. Волфганг измръзна до кости и лицето му посиня от студ.

На пощенската станция му казаха, че времето силно се е влошило, каретите едва се движат по виенските улици, а залцбургският дилижанс, макар да го кара впряг от осем коня, не успял да стигне до първата станция и се бил върнал назад. Денят е съвсем неподходящ да се пропътуват петстотин километра, предупредиха Волфганг.

При това Констанце почувствува силно главоболие и гадене.

— От вълнение и грижи — рече той и добави утешително: — Не се разстройвай, Щанци. Ще отидем там по-късно, в края на годината.

Констанце изпита огромно облекчение. Мисълта, че ще срещне Леополд, я плашеше. Тя знаеше какво е отношението му към нея, независимо от думите на Волфганг.

— Жалко, че стана така — каза Волфганг. — Татко ще се обиди.

— Чувствувам се ужасно — призна Щанци. — Да можех да си полегна…

Обезпокоеният Волфганг се втурна към дома на Гиловски. Вдигна доктора от кревата; Гиловски беше намусен — прекарал безсънна нощ до леглото на родилка, а и на улицата снегът е до колене, ала Волфганг настояваше.

Като прегледа болната, Гиловски излезе от спалнята широко усмихнат и обяви:

— Тя е бременна.

— Констанце знае ли?

— Сега знае.

— Как се чувствува? Видът й е съвсем като на болна. Пък е и само на двадесет години.

— Нищо, възрастта е прекрасна. Мисля, че няма да има никакви усложнения. Неразположението в такъв момент е съвсем обичайно. Но не бих я водил в Залцбург в такова време, навън е истинска зима.

Констанце чакаше от Волфганг упреци — защо сама не е разбрала, че е бременна, — но той цял сияеше от щастие и не пропусна веднага да сподели с татко радостната новина. Изрази съжаление за новото отлагане на заминаването и се закле, че непременно ще посетят Залцбург, като се роди детето, а първородния си син обеща да кръсти на името на дядото — Леополд.

Сегашното жилище се стори на Волфганг тясно и мрачно и той се залови да търси нова квартира. Вецлар им предложи да ги настани на третия етаж в дома си — там ще имат гостна, спалня, кухня и вестибюл, където ще спи прислужницата. Вецлар живееше наблизо и Волфганг се съгласи веднага.

Но щом сподели новината с госпожа Вебер, тя възрази:

— Не бива. Вецлар е евреин.

— Как е възможно? Семейството му се числи към благородническото съсловие.

— Семейството му се покръсти — забеляза критично тя — едва преди няколко години. След като баща му натрупа богатство: снабдяваше с продукти императорската армия.

— Той ми е приятел. И то добър. Има чудесен вкус.

— Макар и евреин?

— Какво значение има това? — възрази нервно Волфганг.

— Евреинът си остава евреин.

— За мен е по-важен човекът.

— Не желая дъщеря ми да живее в къщата на евреин.

— Много поздрави на Софи. Ще ви се обадим, като се роди детето.

Както очакваше Волфганг, веднага след преместването в дома на Вецлар тъща му ги посети под предлог, че дъщеря й сега имала нужда от майчини грижи. С барон Вецлар тя се държа надменно като с някакъв търговец и Волфганг трябваше да й напомни, че Вецлар е близък приятел на ван Свитен. Едва тогава тя откри в барона нещо положително въпреки еврейския му произход.

 

 

Вецлар направи всичко, което зависеше от него, за да могат Моцартови да живеят удобно. Само едно смущаваше — жилището на третия етаж можеше да потрябва на сестра му, като се върне след няколко месеца от Берлин. Но дотогава Моцартови ще живеят у него като най-почетни и скъпи гости, рече Вецлар. И отказа да му плащат наем.

Волфганг беше твърде зает, за да мисли, че му предстои ново местене. Имаше добро настроение и мелодиите се раждаха в главата му една след друга. Дразнеше се само когато го отвличаха от работата. Уроците успяваха да осигурят парите за всички разноски; жилището на третия етаж беше уютно и си намериха прислужница, която пое всичката къщна работа.

Волфганг си бе обещал да напише меса, ако освобождаването на Констанце завърши с успех. Този договор сякаш бе сключен със самия бог. Татко възторжено подкрепи идеята му — напоследък това се случваше рядко — и каза, че би било добре тази меса да се изпълни в Залцбург, когато синът му дойде на гости идната година. Волфганг прие и с голям ентусиазъм се залови за работа.

Веднъж през декември, когато той тихичко си тананикаше една от сопрановите арии, Констанце рече:

— Дай да опитам, Волфганг.

Тя нямаше постановка на дишането и й липсваше техника, но гласът й беше топъл и мелодичен и Волфганг с радост отбеляза нейната музикалност.

— Мама отделяше всичкото внимание на Алоизия — обясни Констанце, — на мен лежеше къщната работа, но татко учеше всички ни да пеем.

Волфганг почна да дава на Констанце уроци по пеене и едно от солата за сопрано в своята меса написа специално за нея. Жена му имаше много красиви и звучни височини и той композира арията така, че да може Констанце да блесне с гласа си и татко и Нанерл да се изпълнят с уважение към нея.

Цялото си свободно време Волфганг посвещаваше на работата над месата. Но ето веднъж го покани у дома си граф Орсини-Розенберг. От него, директора на Националния театър, до голяма степен зависеше подборът на оперите, които се изнасяха във Виена, и Моцарт, без да губи време, се запъти към Бургтеатер с надеждата да получи нова поръчка.

Граф Орсини-Розенберг, седнал важно в разкошния си кабинет, каза за негово разочарование:

— Един йезуитски свещеник и поет на име Денис написа ода в чест на английската победа край Гибралтар. Унгарска аристократка, моя близка приятелка, би желала да се съчини музика към одата и така да направи сюрприз на Денис — с него тя също е приятелка.

— На драго сърце ще направя това, ваше сиятелство.

— Чух, че се готвите да дадете голям концерт в Бургтеатер.

— Надявам се, ваше сиятелство.

— Добре. Ако одата се хареса, ще положа усилия императорът да почете концерта с присъствието си.

Директорът стана, показвайки, че аудиенцията е свършила.

— Няма да е зле, ако напишете един-два нови концерта за пиано. Негово величество още си спомня за победата ви над Клементи — добави той.

 

 

Волфганг се зае с одата и двата нови концерта за пиано. На месата сега той отделяше само няколко часа седмично, но уроците с Констанце не прекрати. Музиката за одата му се удаваше трудно, сълзливата сантименталност на текста го дразнеше и той с облекчение преминаваше към концертите. Искаше му се да ги направи весели, радостни: смяташе да ги продаде с абонамент по за един дукат. Освен тези двата той написа и трети концерт — за евентуално бисиране. Но работата с одата никак не спореше.

Като завърши трите концерта за пиано, Волфганг писа на татко:

„Надявам се, ще ти харесат новите ми концерти. Те така струят от веселие, галят слуха, музиката им е проста, но съвсем не безсъдържателна, лее се като вода. В тях има пасажи, които могат да бъдат оценени истински само от познавачите, но са написани така, че ще се харесат и на обикновения слушател.

Много по-трудно е с одата на Денис, за която ме помолиха да напиша музика. Моят покровител смята одата за прекрасна, величествена, ала според мен тя е просто предвзета и надута. Какво да се прави? Хармоничното съчетание на красотата и истината сега не се цени от никого. За да заслужиш аплодисменти, или трябва да пишеш примитивно и банално — и тогава ще създадеш произведение, достъпно дори за един кочияш, — или така ще го измъдриш, че то ще се харесва тъкмо със своята непонятност.

Иска ми се да напиша «Въведение към музиката»; струва ми се, бих могъл дори да го публикувам, но не под свое име — възгледите ми могат да възмутят силните на деня, така че дори не зная дали трябва да се залавям за такъв труд.

Любимата ми съпруга очаква деня, когато ще се срещне с теб и ще сполучи да спечели твоята любов, с която ти така щедро си ме надарил. Преданите ти деца:

В. и К. Моцарт.“

 

 

Орсини-Розенберг наново извика при себе си Моцарт. Волфганг влезе в кабинета на графа плахо — одата не беше готова. Но преди да успее да се извини на графа, Орсини-Розенберг му каза:

— Бихте ли могли да направите клавирен вариант на вашата опера? Няколко театъра имат нужда от това.

— Разбира се, ваше сиятелство, но какво да правя с одата? Тя съвсем не е готова…

— Дамата, която беше благоговейно предана на отец Денис, му изрази благоговението си по друг начин. Тя отиде в манастир.

— А какво да правя с частта от одата, която вече написах?

— Пратете я на любезния ви баща. Или я използувайте за себе си.

Накрая разстроеният и ядосан Волфганг нищо не отвърна.

— Вие, предполагам, разбирате — каза Орсини-Розенберг, — че нищо няма да ви платят за представянето на операта отвъд пределите на Виена, както и за клавирния й вариант. Но това може да предизвика поръчка за нова опера, Моцарт.

На Волфганг съвсем не му се искаше да се мъчи с варианта за пиано, но нямаше друг избор. И когато след седмица той отнесе на граф Орсини-Розенберг готовия клавирен вариант на „Отвличане от сарая“, директорът на Националния театър го поздрави за бързото и успешно завършване на работата.

69

Той истински си отдъхваше само на музикалните сбирки у ван Свитен. Всяка неделя по обед в официалната резиденция на барона — в помещението на дворцовата библиотека — се уреждаше концерт и обсъждане на изпълняваните произведения. Баронът си бе създал кръг от благородници, почитатели на класическата музика, и салонът му се превърна в единственото място във Виена, където любителите на музиката и самите музиканти се срещаха като равни.

През един такъв неделен ден ван Свитен повика Волфганг и го помоли да отидат в кабинета му. Просторната, но скромна по стил музикална зала вече бе приютила много гости — Кобенцл, Палфи, Вилхелмине Тун, баронеса фон Валдщетен, Вецлар, капелмайстора Боно, Салиери, Адамбергер, Фишер, Констанце, Стефани. Ван Свитен рече:

— Моцарт, преди да започне концертът, искам да ти покажа нещо.

— А Салиери няма ли да се обиди, ако се уединим двамата? — попита Волфганг. — Адамбергер възнамерява да изпълни ария от негова опера.

— Надявам се, че ще ми прости. Пък и няма да изгубим много. Баронът отведе Волфганг в кабинета си, който от пода до тавана бе покрит с книги, доближи един сейф в стената и извади оттам вместо скъпоценности няколко партитури с думите:

— Донесох тези партитури от Берлин, където бях посланик. Навярно знаеш, учил съм композиция и диригентство при пруския капелмайстор Кирнбергер.

— Да, зная. — Волфганг бе чувал, че ван Свитен е дирижирал дори свои произведения, но се надяваше, че баронът няма да го занимава сега с това.

— Бих те помолил за една услуга.

Волфганг с боязън очакваше какво ще последва.

— Проучи тези партитури. Във Виена те не са известни. Може би ще ми помогнат при изучаване на композиционното майсторство.

„Това с нищо няма да помогне на барона“ — помисли си Волфганг, но не изрази гласно мисълта си — приятелят му щеше много да се засегне.

— От кого са тези партитури? — попита той.

— От Хендел и Себастиан Бах.

Волфганг взе партитурите без особено желание. Той се бе запознал с музиката на Хендел, когато още като малък посети Англия, и там Хендел, починал няколко години преди пристигането му, беше най-таченият и предпочитан композитор, но на Волфганг тогава му хареса повече Кристиан Бах; за Йохан Себастиан Бах знаеше само това, че е баща на любимия му композитор. Кристиан Бах умря съвсем наскоро, което за Волфганг беше голяма загуба, а тези двама стари композитори никак не го интересуваха. Ала в гласа на ван Свитен звучеше настойчивост и той не можеше да откаже.

— Ще ги прегледам идната седмица — каза той. — Не ми се иска Салиери да помисли, че пренебрегвам музиката му.

— Ще ги прегледаш сега, още тук. Няма да съжаляваш, а Салиери може да почака.

— Но Констанце ще се безпокои, ако се забавя толкова.

— Ще се погрижа тя да се чувствува като у дома си. Седни в креслото ми — тази чест бяха имали малцина, — струва ми се, ще намериш в партитурите нещо, което заслужава внимание.

Минаха няколко часа, а Волфганг още изучаваше партитурите на ван Свитен от Берлин. Оперите на Хендел, които бе слушал досега, не му правеха голямо впечатление, струваха му се недостатъчно драматични. Затова пък тези фуги много му харесаха. В тях се чувствуваше мощ — тя покоряваше и завладяваше… и вътрешна напрегнатост, витална и привлекателна.

Ала истински го възхити Себастиан Бах. Фугите на стареца — Себастиан Бах беше точно старец в представата на Волфганг, имаше толкова деца — учудваха с майсторския си строеж и дълбочина на чувството. Волфганг се задълбочи в „Изкуството на фугата“ и „Добре темперирано пиано“; той изучаваше отделните части на двете произведения, разстлал листове на коленете си, по масата, върху облегалките на креслото и стиснал други в ръце; когато в кабинета влязоха ван Свитен с Констанце. Волфганг не ги усети. В главата му звучеше музиката на Себастиан Бах. И двете произведения бяха написани с „учебна цел“, но каква ти учебност! — мислено възклицаваше Волфганг.

— Харесва ли ти Йохан Себастиан Бах? — попита баронът.

Волфганг с мъка се върна към действителността:

— Дали ми харесва? Не бих могъл да изразя възхищението си с една-единствена дума. Но тук наистина има какво да се научи!

— Салиери направи кисела физиономия, когато ти напусна залата — отбеляза Констанце.

— Салиери! Щанци, нима може да се сравни музиката му с тази, която сега е пред мен? Ван Свитен, ти притежаваш истински музикални съкровища!

— Навярно ще пожелаеш да изсвириш нещо от Себастиан Бах.

— С голямо удоволствие. Но как ще погледнат на това другите гости?

— Всички си отидоха. Ти прекара тук часове.

Констанце рече:

— Много се обезпокоих, Волфганг.

— Не казвай нищо, преди да си чула фугите. Те са възхитителни!

— Струва ми се, госпожо Моцарт, че те ще ви харесат — забеляза ван Свитен.

— Само че преди това искам да ги науча наизуст — рече Волфганг.

Сега и Констанце бе обзета от любопитство — Волфганг беше така развълнуван! Тя го помоли да изсвири няколко фуги на прима виста. И когато той ги изпълни с въодушевление, както обикновено се случваше само със собствените му произведения, Констанце възкликна:

— Нищо чудно, че толкова си се влюбил в тях! Готова съм да слушам фуги до безкрайност. И ти не си написал нито една?

— Не, само съм импровизирал.

— Защо си пренебрегнал най-красивата и сериозна музикална форма? — упрекна го тя. — Напиши една фуга за мен, и то час по-скоро.

— Това заповед ли е, скъпа Щанци?

— Говоря съвсем сериозно. Драги бароне, кажете му колко хубави са те. На вас той ще повярва. Фугите са чудесни! И той ги изпълни безупречно.

— Е, чак пък безупречно… Но като се поупражнявам седмица, ще ги изсвиря по-добре.

— Какво прави тук толкова време! — учуди се Констанце.

— Запознах се с партитурите. Да усвоиш Себастиан Бах за един ден е немислимо. Бароне, можеш ли да ми дадеш Бах за седмица? Много ще ти бъда благодарен.

— Как мислиш, годен ли съм да се науча да композирам от произведенията на Бах и Хендел?

— Можеш, разбира се. Всеки, който обича музиката, може.

 

 

Цялата следваща седмица Волфганг свири Бах. За пръв път му се удаваше възможност да слуша творби, изградени така безупречно — не бе имал дори представа колко големи са възможностите на тази форма. В сравнение с Бах фугите, на които го обучаваше падре Мартини, изглеждаха твърде обикновени.

Следващата неделя, като изпълняваше фугите на Бах и Хендел, Волфганг разкри пред слушателите си онова, което вече бе разкрил за себе си — и го стори с необикновена внушителност и изящество.

Няколко седмици на музикалните сбирки у ван Свитен се изпълняваше само музиката на Бах и Хендел. А Констанце не остави на мира Волфганг, докато той не написа фуга специално за нея. Освен това обработи пет фуги от „Добре темперирано пиано“ и написа към тях прелюдии в подчертано свой стил, които поднесе на ван Свитен в знак на благодарност, задето го бе запознал с бащата на Кристиан Бах.

 

 

Двете фантазии, съчинени от Волфганг след запознанството със Себастиан Бах, се отличаваха с по-голяма тържественост и драматична напрегнатост от останалите му произведения за пиано. Волфганг ги изпълни пред жена си и ван Свитен и те много харесаха на Констанце; тя отбеляза, че трябвало да пише по-често такава музика.

Но когато Волфганг спомена, че ще ги включи в програмата на големия концерт, предвиден да се състои в Бургтеатер, баронът го предупреди:

— Виена не е подготвена за такава музика. Публиката ще бъде във възторг от майсторството ти, обаче сложният строеж на тези творби ще я смути. Макар Виена да познава музиката на синовете на Бах, най-вече Йохан Кристиан и Филип Емануел, бащата тук е съвсем непознат — имай това предвид. Нито едно произведение на лутеранския кантор не е било изпълнявано публично в католическа Виена.

— Мога ли да разчитам на Розенберг? — попита Волфганг, отърсил се от своите фантазии.

— На Розенберг може да разчита единствено самият Розенберг, но с него трябва да се постъпва тактично. Защото той се ползува с благоразположението на императора.

— Извинявай, приятелю, но ми се струваше, че ти имаш пред императора доста по-голямо влияние.

Ван Свитен се усмихна криво:

— Мнозина мислят, че имат влияние пред Йосиф. Веднъж той слуша мен, друг път Розенберг, Кобенцл или Кауниц, а най-често никого. Уверен съм обаче, че музиката на Себастиан Бах няма да му хареса. Йосиф предпочита италианската музика.

— Трябва ли в такъв случай да се готвя за концерта в Бургтеатер?

— Разбира се. Императорът може да не присъствува, но всички останали ще посетят концерта.

 

 

В самия разгар на подготовката за концерта Волфганг трябваше да си сменя квартирата — пристигна сестрата на Вецлар. Баронът много съжаляваше за това и когато Волфганг си намери стаи на Колмаркт, Вецлар плати пренасянето на багажа им и внесе предплатата за наема под предлог, че бил задължен да направи това за скъпия си приятел, докато той си намери по-прилично жилище.

Но Волфганг нямаше време да се занимава с търсене на нова квартира — тъй като беше сам свой импресарио, бе твърде зает със съставяне на програмата за концерта си.

Седеше в гостната на масата за хранене, която му служеше и за писмена маса, изучаваше партитурата на Хафнеровата симфония и мислеше какво място да й отреди в програмата. Бе помолил татко да му я върне, за да я включи в своя концерт — във Виена тя не бе изпълнявана досега и щеше да бъде откритие за виенчани. Музиката на симфонията го порази.

— Не помня от нея нито една нота — каза Волфганг на Констанце, — но тя непременно трябва да се хареса. Много ефектна музика — добави той, сякаш за пръв път откриваше това.

И тогава с приветлива усмивка влезе Алоизия.

Волфганг се помъчи да се овладее, но Алоизия вече прегръщаше сестра си и й честитеше брака, а Констанце, поруменяла, с доволен вид приемаше поздравленията, макар че не се въздържа да каже:

— Значи, ти нямаш нищо против?

— Констанце, ние и двамата — Йозеф и аз — много се радваме за теб. Волфганг, сега, когато вече сме роднини, мога ли да те целуна като сестра?

Волфганг вдигна рамене, а Констанце рече:

— Преди ти не искаше разрешение.

— Преди вие не бяхте женени.

И Алоизия доближи Волфганг. Той й поднесе бузата си, а тя го целуна по устата и се постара да вложи в целувката колкото може повече чувство, но Волфганг съвсем не се трогна от това.

— Какво искате от мен, Алоизия? — попита той.

Родственицата му беше много елегантна.

— Бих ли могла да изпея една от твоите арии на концерта в Бургтеатер?

— Това ще реши Констанце.

„Алоизия ще положи всички усилия, за да ми го отнеме“ — ревниво помисли Констанце, но каза гласно:

— Ако Волфганг желае да изпълниш някоя от ариите му, нима мога да възразя?

— И аз ще я изпълня много добре. Сестричката ми, надявам се, не се съмнява в това.

Алоизия може би е права, мислеше си Волфганг: като дубльорка на Кавалиери в „Отвличане от сарая“ тя пя партията на Костанца с голямо изящество и вкус. Участието й ще внесе в програмата на концерта разнообразие и ще събуди интереса на публиката.

Волфганг се съгласи. Алоизия го обсипа с благодарности — стана му неловко и същевременно приятно.

 

 

Големият концерт, насрочен за 23 март в Бургтеатер, представляваше за Волфганг изключително важно събитие. Той разбираше, че в случай на успех ще получи възможност да се издържа само от композиране и концерти, ще се отърве от досадните уроци. Всички места бяха продадени — първият добър признак. Императорът присъствува на концерта. Събрала се бе най-изисканата публика. Когато програмата завърши, екнаха бурни аплодисменти.

След няколко дена, изпълнен с гордост и радостни надежди, Волфганг писа на татко най-подробно за всичко.

„Сигурен съм, че вече си научил за успеха на концерта ми. Цяла Виена говори само за него и слуховете навярно са стигнали до Залцбург. Императорът присъствува в театъра с цялата си свита и въпреки навика си, остана до края, гръмко аплодира, каза, че напълно одобрява съставената от мен програма и ме посъветва да уреждам по-често във Виена такива концерти, а ми поднесе и двадесет и пет дуката.

Струва ми се, че програмата ще се хареса и на теб.

Пръв номер бе Концертна симфония в ре-мажор, която написах през 1779 година. После — Хафнеровата симфония.

След тях аз изпълних концерта си за пиано в ре-мажор с нов финал под формата на рондо, написан специално по този повод, и третия от новите ми абонаментни концерти, онзи, който е в до-мажор, а на «бис» изсвирих вариации на тема от арии на Глук и Паизиело — и двамата присъствуваха в залата.

За разнообразие Терезе Тайбер изпя ария от последната ми миланска опера «Лучио Сила». Алоизия Ланге изпълни ария от «Идоменей», написана в Мюнхен, и още едно, току-що композирано от мене рондо. Валентин Адамбергер изпя арията, която наскоро написах специално за него. После, по молба на императора, в края на програмата бе повторен финалът на Хафнеровата симфония.

Ще участвувам в един концерт на Терезе Тайбер — като отплата за участието й в моя концерт, — а имам и много други покани от частни лица.

Концертът в Бургтеатер, както ме уверяват, ще ми донесе голям приход — защото всички билети бяха продадени, не остана нито едно свободно място. Наистина разноските са много, особено скъп е наемът за салона. А сега завършвам писмото, иначе ще изтърва пощата. Любимата ми жена ти праща хиляди целувки и ние двамата с любов прегръщаме скъпата ни сестра и оставаме, както винаги, твои предани и послушни деца:

В. А. и К. Моцарт.“

 

 

Волфганг съвсем не преувеличаваше в писмото успеха на концерта си; фон Щрак и Орсини-Розенберг също го поздравиха — значи, императорът е бил искрен; ван Свитен каза, че програмата е била умно съставена; Паизиело благодари за чудесната аранжировка на арията му, а Глук покани него, Констанце и семейство Ланге на обед в знак на възхищението си от концерта; Салиери, също поканен на този обед, се държа с Волфганг крайно любезно.

Сметките на Торварт обаче възмутиха Волфганг до дън душа. Той очакваше, че на оркестъра ще трябва да се плати доста, но нали приходът от концерта, както се говореше, възлизал на 1600 гулдена! И все пак, като се отчислиха всички разноски и най-вече наемът за салона, Волфганг не получи нищо.

В отговор на изразеното от него недоволство Торварт каза:

— Розенберг одобри сметките ми.

Волфганг се опита да уреди този въпрос с директора на Националния театър, но преди да отвори уста, другият заяви:

— Обещах ви, че императорът ще посети концерта. И както винаги удържах на думата си. А сега моля да ме извините, чака ме императорът за доклад.

— Знае ли императорът какъв е приходът от концерта?

— Разбира се. Нали театърът е негов. Може би желаете да обсъдите този въпрос със самия император?

Волфганг изтръпна. По-голяма нетактичност човек трудно можеше да си представи. Ако до този миг е хранил някаква надежда да постъпи на служба при императора, сега тя ще рухне напълно. При създалата се обстановка оставаше само вежливо да се поклони, да благодари на Орсини-Розенберг за подкрепата и без повече приказки да си върви.

 

 

Положението беше глупаво. Навсякъде, където се появеше, чуваше похвали за концерта, а единственият осезаем резултат бяха дукатите, получени от императора; те трябваше да се оставят настрана за предстоящото раждане.

Няколко дни след срещата си с Орсини-Розенберг, когато Волфганг излизаше от къщи на път за графиня Тун — екипажът й чакаше на улицата, — на вратата го спря съдебният пристав. Ако Моцарт не плати тридесетте гулдена, които дължи на шивача, ще трябва да бъде арестуван, заяви приставът.

Какъв позор! Той не можеше да плати дори част от тази сума.

Няколко дни преди това, пленен от вида на яркочервената дреха със седефени копчета, той си каза, че точно такова нещо му трябва за големия концерт — добре ушита, красива, от чудесно качество — в толкова богата одежда той ще направи впечатление на всички. И Волфганг взе дрехата, въпреки че нямаше възможност да я плати на шивача. Възнамеряваше да стори това, като получи парите от големия концерт или от абонаментните концерти, но продажбата вървеше зле — никой, изглежда, не желаеше да се запише.

Той непременно ще плати дълга след идния концерт, увери Волфганг пристава, но последният рече:

— Ако не платите на шивача до утре, ще бъдем принудени да заведем дело срещу вас. Или да ви пратим в затвора за дългове.

Волфганг обеща да даде парите на другия ден. По пътя за графиня Тун си блъскаше главата откъде да намери тези пари. Дукатите, скътани за раждането на детето, не бива да се пипат; невъзможно е да моли и графиня Тун — твърде много държеше на приятелството й, за да си позволи да рискува. Противна му беше мисълта да поиска от някого назаем, но скандалът, който можеше да избухне, в случай че дългът не бъде платен, предвещаваше още по-големи неприятности.

По време на изпълнението си Волфганг беше необичайно разсеян и след концерта баронеса фон Валдщетен попита:

— Безпокоите се за Констанце?

— Не, поискаха ми съвсем неочаквано да изплатя един дълг. Готов съм да напиша за вас нов концерт, серенада или симфония — всичко, което пожелаете, ако ми дадете назаем тридесет гулдена още днес.

Лицето на баронесата придоби не по-малко смутен вид от неговия.

— Сега не ми трябва музика — отвърна тя и цялата вечер грижливо отбягва Волфганг.

Вецлар забеляза разстроения вид на приятеля си и попита:

— Какво има?

И като разбра причината, веднага извади петдесет гулдена, а когато Волфганг запротестира, че парите са повече, отколкото е искал, Вецлар каза:

— Никой не знае колко могат да му потрябват. В момента имам пари. А утре може да нямам.

В порив на благодарност Волфганг прегърна приятеля си, а Вецлар се изчерви и добави:

— Струва ми се, че успях да ти намеря по-подходяща квартира, на първия етаж в една къща на Юденплац: голяма, слънчева, приветлива — той сякаш се чувствуваше виновен, задето Моцартови живеят без удобства.

Волфганг обеща при първа възможност да се отблагодари на барона за добротата му и си даде дума никога вече да не затъва в дългове.

Но това се оказа не толкова лесно. Изминаха няколко седмици, преди да успее да се разплати с Вецлар. Приходите му и сега си останаха нередовни. Понякога учениците плащаха уроците си, а друг път — не, пропускаха или изобщо прекратяваха занятията. „Отвличане от сарая“ щеше да бъде поставена и в Прага, Бон, Франкфурт, Варшава, Лайпциг. Във Виена вече бяха минали петнадесет представления и набелязани още, но на композитора не се полагаше нито крайцер повече. Татко упрекваше Волфганг: цената на абонаментните концерти — по един дукат всеки — е твърде висока и беше прав — продажбата им вървеше слабо. Повечето от изпълненията се провеждаха в домовете на негови близки приятели, а нима можеше да иска от такива хора да му плащат?

За да се отвлече от мрачните мисли — а трябва да отбележим, че новата квартира на Юденплац му харесваше, работата там спореше и Констанце стана по-весела, — Волфганг почна да пише струнен квартет. Към такава сложна музикална форма отдавна не бе пристъпвал. И сега навярно искаше да утвърди чрез тази музика своята независимост от бремето на делничните грижи.

В същото време изучаваше квартетите на Йозеф Хайдн, които го бяха пленили още преди десет години, а също и новите. Руските квартети на този композитор. Хайдн ги беше посветил на великия княз Павел. Хайдновите квартети бяха най-хубавите от всички, които Волфганг бе слушал, и той грижливо ги изучаваше фраза по фраза, изяснявайки си принципа на техния строеж.

И четирите инструмента имаха равностойни по значение партии, а темите се разгръщаха в мелодии с такава стройност и дълбочина, каквито той обичаше.

Завърши квартета в сол-мажор и легна болен — постоянният недостиг на пари, тревогата за здравето на Констанце и изтощението от прекомерната работа си казаха думата. Целия май той не можа да напише нито един такт, а през това време парите се топяха, останаха само дукатите, отделени за предстоящото раждане.

Веднъж през юни Волфганг се появи на една музикална сбирка у ван Свитен, за пръв път след едномесечно отсъствие, и баронът се обърна към него за помощ. Ван Свитен бе получил писмо от един учител по музика в Бон, господин Нефе, и искаше от Волфганг съвет. Моцарт прочете:

„Драги бароне, до нас в Бон стигна вест, че сте голям познавач на музиката, и ви моля да се отнесете снизходително към ходатайството ми за ученика, когото имам честта да обучавам. И дядо му, и баща му бяха певци, а самото момче напомня Волфганг Амадеус Моцарт — както се твърди, ваш добър приятел. На осем години това прекрасно момче вече чудесно свиреше на цигулка; на единадесет гладко и с чувство изпълняваше «Добре темперирано пиано» на Себастиан Бах, а сега е дванадесетгодишен и е блестящ импровизатор на пиано, освен това пише сонати за този инструмент, най-предпочитания от него. Но този млад талант, Лудвиг ван Бетховен, има нужда от подкрепа, за да може да извършва концертни турнета и да се учи. Ако успехите му продължат да бъдат такива, каквито са сега, той непременно ще стане втори Волфганг Амадеус Моцарт и много ще ме зарадвате, в случай че успеете в нещо да му помогнете. А ако стане ученик на бележития ви приятел, така ще направите голяма услуга и на музиката изобщо — изкуството, на което всички ние сме толкова предани.

Ваш покорен слуга:

Кристиан Готлиб Нефе.“

 

 

— Какво мислиш по този повод? — запита ван Свитен. Волфганг добре разбираше какъв отговор очаква от него приятелят му, но бездруго беше съвсем претоварен с уроци.

— Деца-чудо има на света доста, само че малцина от тях достигат истински висоти — рече той.

— Наемаш ли се да обучаваш младия Бетховен?

Волфганг въздъхна. Той едва бе станал от постелята, за да зарадва ван Свитен, обезпокоен от дългото му отсъствие в неделните сбирки.

— А кой ще плаща за него във Виена? — попита Волфганг. — Дори ако приема да уча младежа, кой ще поеме издръжката му?

— Не зная.

Да, Волфганг очакваше това. Ван Свитен би могъл да издържа няколко Лудвиг ван Бетховеновци, но бе известен със скъперничеството си не по-малко, отколкото с любовта си към музиката.

— Уверен съм, че младият ван Бетховен е способен ученик, както и много други — рече Волфганг. — Ако пристигне във Виена, с удоволствие ще го чуя.

 

 

Наближаваше Констанце да роди. Волфганг съвсем забрави детето-чудо, за което ходатайствуваше ван Свитен. Здравето му доста се бе подобрило; прекарвайки нощите до леглото на Констанце, за да може в случай на необходимост да й помогне веднага, Волфганг реши да се занимава с нещо в тягостните безсънни часове и се зае да пише нов струнен квартет.

Нощем Констанце често извикваше и потреперваше. А денем бе потисната и затворена. Стесняваше се от непривлекателния си вид, но Волфганг остана както преди нежен и внимателен. И макар че много искаше да има деца, понякога, като виждаше как жена му се мъчи, почваше да се съмнява дали децата са чак толкова необходими.

Новия си струнен квартет пишеше в ре-минор. И докато работеше над първата част, алегро модерато, където вплиташе онази строга уравновесеност и красноречива изразителност, която откри в Руските квартети на Хайдн, не можеше нито за миг да забрави ужасяващата детска смъртност във Виена. Целият този квартет бе пропит от дух на фатализъм.

В мислите си Волфганг постоянно се връщаше към жената, благодарение на която се бе появил на този свят, и се питаше дали и мама, докато го е носила в утробата си, не е страдала, също както страда сега Констанце. Примиряваше се с факта, че татко и Нанерл не са при него, но не допускаше дори най-бегъл помисъл, че мама би могла да го изостави в такъв момент. Госпожа Вебер предложи да се премести при тях, ала Констанце отказа; това ще предизвика излишни вълнения, рече тя, без да придава значение на факта, че майка й е в съседната стая и може да чуе.

Втората част на квартета беше мелодична както всяко анданте на Моцарт, но изпълнена със скръбни, мрачни мотиви. Мама навярно е спала също тъй неспокойно, както Констанце, и все пак бе родила седем деца. И макар че беше изгубила пет от тях — две момченца и три момиченца, — Волфганг никога не бе я чул да се оплаква. Сега разбираше защо тя толкова мечтаеше да я погребат в „Свети Петър“ в Залцбург: там почиваха неговите братчета и сестричета.

За трета част той избра формата на менует в темпо алегрето. Гнетяха го мисли за мъките, при които се ражда човек, и в музиката преобладаваше скръбта.

Всичките му братчета и сестричета се родили живи, това знаеше от татко, но пет бяха умрели на възраст от шест дни до половин година. Какъв жесток удар на съдбата, мислеше си Волфганг и се молеше същата беда да не постигне него и Констанце. А чувствата преливаха в душата му.

Една сутрин, когато Констанце се събуди бодра и весела, той писа на татко:

„Трябва да станеш кръстник на нашето първо дете. Не можеш да откажеш на молбата, която идва от самото ми сърце — още преди месеци беше помолил татко за това, обаче той не отговори, — но тъй като е невъзможно да присъствуваш, ще помоля някого да те замени по време на кръщелната церемония, понеже каквото и да ни се роди — генерис маскулини или феминини, — смятаме да го наречем Леополд или Леополдине.“

След седмица Констанце почувствува родилни болки и Волфганг уведоми татко. Прати да повикат и тъща му. Тя бе родила четири деца, имаше опит. Госпожа Вебер пристигна веднага, намери и акушерка; доктор не трябва, каза тя, в тези работи докторите разбирали по-малко от акушерките и Волфганг се съгласи, макар страхът да не го напускаше нито за миг.

Тъща му забрани да влиза в спалнята — присъствието му само щяло да им пречи и да тревожи родилката.

Волфганг се зае отново със струнния си квартет и заработи над последната част, алегрето ма нон тропо, работата всецяло го погълна. Дочуваше стоновете на Констанце и превръщаше болката и страданията й в стройна, прекрасна музика; да бъде свидетел на мъките й, щеше да е непоносимо. Чувствата му винаги намираха отражение в музиката. Когато се измъчваше Констанце, страдаше и той; когато тя плачеше, плачеше и той; когато според него я гонеше по петите самият дявол, за това разказваше музиката му. И докато всеки от четирите инструмента водеше самостоятелно и уверено своята партия и изкусно се сливаше с другите в строгата форма на квартета, под ръката на композитора се раждаше нов свят от съзвучия, който предаваше родилните мъки и всички тревоги, свързани с това.

В стаята неочаквано влезе госпожа Вебер — трябваха й леген и топла вода. Миг-два тя гледа Волфганг — той седеше кротко и грижливо нанасяше на хартията фраза след фраза, — а после възкликна:

— Може ли да си такъв безсърдечен! Такъв корав човек!

Какво трябваше да прави. Искаше му се да й отговори с подобно оскърбление, но това беше чуждо на натурата му.

И той попита с надеждата, че детето ще се роди тъй съвършено, както новият му струнен квартет, само че без изпълващата го вътрешна тревога:

— Как е Констанце?

— Ако бог е милостив и имаме щастие, детето скоро ще се появи. — И пак се втурна при дъщеря си, като заключи след себе си вратата.

Измъчен от очакване, Волфганг отново прегледа квартета, за да се увери дали не е допуснал грешки, докато го бе гълчала тъща му. И в момента, в който почна да му се струва, че тази нощ няма край, госпожа Вебер, появила се на вратата на спалнята, гордо обяви: родило се е момче — самата тя бе майка на четири момичета — Констанце не посрамила семейство Вебер и създала чудесно, здравичко бебче.

След като разрешиха на Волфганг да види първородното си дете и той целуна Констанце — стори му се, че и тя, и детето изглеждат прекрасно, ако се вземе под внимание колко мъки понесоха за това, — тъщата веднага пое юздите в свои ръце. С тон, който не допускаше възражение, тя заяви, че ще остане при Констанце, докато родилката съвсем се оправи. Намери за детето бавачка, която да му бъде и дойка. Волфганг сметна това за разумно — той не искаше Констанце сама да кърми детето поради опасения от млечна треска.

Барон Вецлар, научил, че Констанце е родила благополучно, дойде да ги посети.

— Ще смятам за чест да бъда кръстник на вашето дете — каза той.

Волфганг се смути — нали бе обещал на татко? Но не можеше и да откаже на Вецлар, най-предания си приятел. А какво му пречеше пак да кръсти сина си Леополд? Докато Моцарт се колебаеше, Вецлар взе решение вместо него:

— Благодаря ти, Волфганг, сега ти си имаш един малък Раймунд — и целуна бебето.

Така че детето бе наречено Раймунд Леополд Моцарт; Волфганг писа на татко, обяснявайки защо е бил принуден да постъпи така, и добави:

„Второто му име е Леополд и всички твърдят, че много прилича на мен; смятам, че това ще те зарадва.“

70

Като се убедиха, че Раймунд Леополд се намира под сигурния надзор на дойката си в предградието на Виена Нойщифт, Волфганг и Констанце тръгнаха за Залцбург. И двамата не бяха сигурни дали постъпват правилно, оставяйки бебето в чужди ръце, но госпожа Вебер ти склони. Едномесечно бебе няма да издържи такова пътуване, а у опитната дойка, която притежава специален дом за отглеждане на бебета, малкият ще расте прекрасно. Така било вече прието да се отглеждат децата — нейните израсли по този начин, а освен това тя също щяла да наглежда малкия.

Околностите на Залцбург много харесаха на Констанце, но от притеснение тя беше плувнала в пот. За Волфганг е добре — той отива вкъщи, а колкото повече наближаваше срещата с близките му, Констанце изпитваше все по-голяма тревога и неувереност в себе си. Планините останаха назад, дилижансът се затресе по Линцерщрасе и тя видя крепостта Хохензалцбург на върха на Монхсберг, която като желязна корона увенчаваше града.

Изведнъж на лицето на Волфганг се изписа уплаха и той възкликна:

— Това е замъкът на Колоредо! Архиепископът не живее там, но ако поиска, може да ме хвърли в неговата тъмница!

Констанце се смая. Струваше й се, че Волфганг трябва да бъде щастлив, защото говореше за срещата с близките му още откак се ожениха. А сега внезапно се побоя от това, което беше изразил още във Виена:

— Колоредо, ако иска, може да ме арестува! Официално никой не ме е уволнявал, нито е приемал оставката ми. Не можеш да си представиш колко лош и отмъстителен е този човек.

— Но нали баща ти твърди, че няма никаква опасност. Колоредо дори не споменавал името ти, а сега имал и нов капелмайстор — Лодовико Гати.

— Татко искаше много да ни види. Но Колоредо е злобен, хитър и способен на всякаква подлост. Ами ако срещна Арко! В Залцбург всеки, който си позволи да посегне на аристократ, го наказват с двадесет и пет удара с камшик. А аз насмалко не пронизах сърцето му с шпага!

„И все пак Волфганг е в по-добро положение от мене“ — мислеше си Констанце, той може гласно да изразява опасенията си, а тя ще трябва да се преструва, че обича двама души, които без съмнение я ненавиждат. Какъв смисъл да казва това на Волфганг, който вярваше, че веднага щом баща му и сестра му видят Констанце, непременно ще я обикнат — заради това Волфганг предприе пътуването до Залцбург, но Констанце мислеше иначе. Бащата на Волфганг никога няма да обикне жена, която му е отнела сина, а и сестрата естествено споделя мислите на баща си.

Дилижансът спря на Ханибалплац; големият площад бе притихнал, нямаше и помен от стражите на Колоредо. Волфганг се развесели и каза:

— Великият мюфтия очевидно вече е научил, че съм важна персона и не може така лесно да се посегне на мен.

Той помогна на Констанце да слезе от колата, усети колко е влажна дланта й, разбра, че тя се вълнува, и строго прибави:

— Щанци, съвземи се. Винаги помни коя си! — „Веднага щом татко я види, непременно ще я обикне.“

И ето най-сетне четиримата застанаха един срещу друг. Волфганг гледаше татко с любящ и малко неспокоен поглед, а видът на Леополд изненада Констанце.

Тя си представяше по-едър човек, с по-внушителна външност, а Леополд Моцарт се оказа малко по-висок от сина си. „Навярно се е смалил“ — мислеше тя, припомняйки си неговите портрети, защото сега пред нея стоеше старец. И Нанерл изглежда такава една простичка — на какво отгоре вири нос?

Волфганг представи жена си и зачака татко и Нанерл да прегърнат и да целунат него и Констанце. Но те не мръднаха от мястото си; татко твърдеше, че се чувствува прекрасно, през топлото юлско време ревматизмът почти не се обаждал. „Сам си вдъхва смелост“, мислеше Волфганг, но устните на татко бяха посивели и ръцете трепереха, сякаш нервничеше или се боеше от нещо.

Официалният тон на бащата изведнъж се стори на Волфганг неуместен и той го прегърна; Леополд за миг се вцепени, а после силно затрепери, сякаш изпадна в конвулсии, и въпреки старанията си да се държи хладно, се просълзи. Волфганг целуна Нанерл, тикна ръката й в ръката на Констанце и възкликна:

— Най-после се запознахте! И надявам се, ще станете добри приятелки.

Обаче нито татко, нито Нанерл целунаха Констанце, както му се искаше на Волфганг, а Констанце не смееше първа да пристъпи към това. Нанерл почти веднага измъкна ръката си; лицето на татко, когато погледна снаха си, стана напрегнато.

Синът не ме е излъгал в писмата си, заключи Леополд, жена му съвсем не е красавица, макар че не е и грозна. Има хубави тъмни очи и приятна фигура, но да е мъченица, както се оплакваше Волфганг, едва ли — просто е най-обикновена млада немкиня.

Волфганг се намръщи, като видя, че баща му не проявява към Констанце топли чувства, и Леополд побърза да каже, обръщайки се към снаха си:

— Много се радвам, че пътуването ви е завършило благополучно.

— Благодаря ви, господин Моцарт.

— Кажи „татко“, Констанце, „татко“ — поправи я Волфганг.

Но Леополд не се обади в подкрепа и когато ги поведе към Танцмайстерзал — това беше доста по-лесно, отколкото да се поддържа разговорът, — Констанце каза:

— Имате чудесен дом, господин Моцарт. Навярно сте го избирали много грижливо.

— Пестеливост, предвидливост и дълги години преподаване на музика — ето причината.

— Волфганг навярно точно тук е черпел вдъхновение.

— Тежък труд. Пот. Дисциплина. Правилно обучение и вродена гениалност.

— Да вървим, татко — каза Волфганг с надеждата, че ще разведри напрегнатата атмосфера. — Трябва да обсъдим с теб по-важни неща. Донесох много нови произведения и искам да ги прегледаш. Фуги, прелюдии, две фантазии, три концерта…

— А месата? — прекъсна го баща му.

— Трябваше да я отложа, попречи ми непредвидена работа.

— Още не е завършена? — осъдително запита татко.

— Ще я завърша тук. Сега, когато отново сме всички заедно.

— А детето как е? Учудвам се, че сте го оставили само.

— Раймунд Леополд е поверен на грижите на дойката си.

— И все пак едно бебе не бива да се оставя на кого да е, като музикално произведение срещу разписка, за да си го прибереш след време здраво и невредимо.

— Татко, но нали ти сам казваше: вредно е майките да кърмят децата си. Аз само следвам твоя съвет.

— Ние с майка ти никога не сме оставяли тебе и Нанерл сами. Нито за миг.

Констанце мълчеше. Беше й много мъчно за детето, но да признае това пред свекъра си, бездруго враждебно настроен към нея, значеше да даде в ръцете му още един коз. Волфганг промени темата на разговор, като връчи на баща си своите нови произведения.

Леополд не можеше да остане равнодушен. Сложи си очилата и се зае да преглежда фугите, а Нанерл пое фантазиите.

Леополд изучаваше фугите и колкото по нарастваше възхищението му, толкова повече сърцето му се свиваше от болка. Волфганг се е влюбил в стария Бах, а на неговото, Леополдовото влияние, е настъпил край.

Според Нанерл фантазиите били прекалено трудни и мрачни по настроение, на което Волфганг възрази:

— Може би. Но ти ги изсвири спокойно и гладко, с присъщите ти лекота и изящество. Ако ги изпълняваме бързо и силно, те ще дразнят ухото, също както Клементи, който абсолютно всичко свири престо, престисимо и ала бреве.

Нанерл изпълни фантазиите, а Волфганг помоли Констанце да пее.

Леополд се изненада от музикалността на Констанце. Имаше чудесно поставен глас, с приятен тембър. Когато тя свърши, Леополд каза: „Браво!“, а Нанерл заръкопляска и Волфганг почувствува, че най-после жена му е приета от близките му.

 

 

На 30 юли, рождения ден на Нанерл, Леополд реши да покани Няколко стари приятели да отпразнуват събитието и да им представи снаха си.

Като видя с каква радост Булингер, Хагенауер, Шахтнер и другите прегръщат Волфганг, Констанце се убеди, че те всички искрено го обичат. И към нея се отнесоха с голяма топлота и това силно я трогна. Драго им беше да се запознаят с нея. Щом Волфганг я е избрал, те не могат да не я харесват, мислеше си Констанце и се чувствуваше в компанията им съвсем добре.

Дойде Йохан фон Берхтолд цу Зоненбург и Леополд с гордост представи новия гост. Зоненбург беше към петдесетте; вероятно чиновник от нисшото аристократическо съсловие, с приятна външност, но нищо повече от това, реши Констанце. Той не се отделяше от Нанерл, пък и тя след пристигането му много се оживи. Волфганг бе казал на жена си, че сестра му навършва тридесет и две години, и Констанце не се съмняваше: чака я нерадостната съдба на всички стари моми. Сега обаче увереността й се разколеба. Очевидно Нанерл е влюбена в Зоненбург и се надява да се омъжи за него; нима Леополд ще се обяви и против нейния брак, както в случая със сина, размишляваше Констанце. Но сега за пръв път, откак бяха в Залцбург, бащата имаше истински радостен вид.

След няколко дена, научил, че Михаел Хайдн е болен, Волфганг отиде да го посети. Визитата на Моцарт зарадва Хайдн, но той беше много развълнуван от нещо друго.

— Не бил се оправил напълно от тежката болест, оплака се на Волфганг, а Колоредо, който скоро очаквал гости, му поръчал два дуета за цигулка и виола, в случай че реши да се изтъкне пред тях.

— Не мога да напиша нито една нота. Съвсем съм отпаднал. — Хайдн отпи малко вино и добави: — Но ако не представя дуетите, ще трябва да отговарям за това. Не мога да напусна службата, както направи ти. Нямам нито петак настрана, а здравето ми не позволява да започна всичко отначало, пък и съм много уморен.

— Смяташ, че великият мюфтия няма да ти прости?

— И още питаш! Нали знаеш: щом си науми нещо, никакви извинения няма да помогнат. Нареди да ми спрат заплатата, докато не получи дуетите. А аз нямам пари дори да платя на доктора и аптекаря.

— За кога иска дуетите?

— Там е трудното. Иска ги веднага. Архиепископът не ще да чака поне малко да закрепна. А аз пиша бързо, когато съм здрав, знаеш това.

Волфганг кимна в отговор и като обеща скоро пак да намине, си тръгна.

След два дена той връчи на Михаел Хайдн готовите дуети за цигулка и виола и махна с ръка, когато Хайдн почна да му благодари.

— Те са много приятни. Подпиши ги със своето име. Този архиглупак няма да забележи разликата — каза Волфганг.

Като чу двата дуета, Колоредо се разпореди да се възстанови заплатата на Хайдн и каза на Брунети:

— Никога не съм предполагал, че Хайдн може да създава толкова прекрасни, мелодични неща. Вместо да се налива с бира, по-добре да мине на бургундско.

Брунети предаде това на Хайдн и добави:

— А на мен тези дуети напомнят творбите на брат ви.

 

 

Сега Волфганг съсредоточи усилията си за завършването на месата. Благодарният Михаел Хайдн уреди да я изпълнят в църквата „Свети Петър“, където беше органист, и Волфганг си помисли, че за баща му това ще бъде много приятно, защото напоследък доста често посещаваше този храм.

От госпожа Вебер дойдоха няколко писма, в които тя съобщаваше, че Раймунд Леополд се чувствува прекрасно, а през септември не се получи нито едно писмо. Волфганг се разтревожи, но Констанце се отнесе към това спокойно. Майка й не обичала да пише, чудно как били получили все пак вести от нея.

Волфганг нито веднъж не срещна Колоредо — можеше да се помисли, че живеят не на километър един от друг, а в два далечни свята. Но веднъж, когато Волфганг бързаше към църквата „Свети Петър“ за репетиция на частично завършената меса, на входа се срещна лице в лице с Арко.

Камзолът на графа бе украсен със скъпоценни камъни, напудрената перука — по последна мода, токите на обувките — сребърни, устните — начервени, но като видя Моцарт, графът стана по-бял от платно.

Волфганг изпита желание да му извика „Негодник!“ и да му залепи плесница. Но в същия миг Арко се изгуби от очи.

Волфганг разказа за тази среща на Хайдн, който му обясни:

— Арко никога не споменава за теб. И Колоредо също. Мисля, че се срамуват от случилото се.

— Тук известно ли е за това?

— Разбира се! Нали си роден в Залцбург, благодарение на теб Залцбург се прослави в цяла Европа. Кой щеше да знае този град, ако не беше ти.

— И какво се говореше?

— Носеха се слухове, че сте стигнали до бой. Едни твърдяха, че ти си го ударил, други — че той те е наругал и изритал. С една реч, неприятни неща.

— Но сега Колоредо и графът не ме безпокоят.

— Не смеят. Ти си любимец на императора.

„Да — мислеше си Волфганг, — само че той не иска да ме назначи на служба и да ми осигури постоянен доход.“

— Йосиф има по-добър вкус от Колоредо — каза Моцарт.

— Не ти ли е идвала мисълта да се върнеш тук?

— Да се върна в град толкова провинциален, че в него няма дори приличен оркестър? При един архиглупак, който не търпи немски музиканти и мрази операта? Една стара залцбургска поговорка гласи: „Този, който пристигне в Залцбург, след година става глупак, след две — идиот, а след три — истински залцбургчанин.“

 

 

На 26 октомври се състоя изпълнението на месата в до-минор в катедралата „Свети Петър“ и Волфганг бе диригент, а Констанце пя една от двете солови партии за сопрано. Той не успя да завърши партитурата, но му се струваше, че и в такъв вид месата достатъчно добре изразява неговата благодарност към бога за щастието, което му бе дарил с Констанце.

Слушателите бяха настроени дружелюбно. Сред тях липсваха приближени на Колоредо, затова пък имаше много стари приятели, повечето от които познаваха Волфганг още от дете. Но Волфганг гледаше само в татко. Той все още хранеше надеждата, че месата ще накара Леополд да се отнася дружелюбно към Констанце. През трите месеца на пребиваването им тук Леополд се държеше хладно и официално.

Татко слушаше внимателно, но въпреки това Волфганг не можеше да отгатне какво е отношението му.

А после чистото сопрано на Констанце се извиси в прекрасна молитва и увлече след себе си Волфганг. Как бе уморен от всекидневните грижи за насъщния, от Колоредо и Арко! Музиката изразяваше възторга му от съвършенството на вселената, от всевишния творец и чудесния му дар — живота.

Шахтнер констатираше с почуда колко възвишена е Моцартовата меса. Този музикант, който не се отличаваше с религиозност, като слушаше месата, разбра как е възникнала религията. Стана му ясно: човек не би могъл да съществува без чисти душевни пориви, които вълнуваха и Моцарт и той ги предаваше с благоговение, надвишаващо всяка вяра.

Леополд бе обзет от смесени чувства. Месата му се стори по-скоро симфонична и дори оперна, отколкото благочестива и духовна, и все пак в нея имаше моменти на изключителна нежност и искреност. Синът я беше композирал с голямо майсторство. „Но в нея няма нищо от мене“ — с тъга си мислеше Леополд. От неговото влияние не бе останала и следа — това пролича още във фугите. До известна степен то беше най-горчивата загуба в живота му и Леополд помрачня — такива мисли му причиняваха страдание. Обаче той беше преди всичко музикант и не можеше да пренебрегне тази хубава музика, затова, когато отново запя Констанце, понечи да изръкопляска въпреки всичката неприязън, която изпитваше към нея. Съмняваше се дали някога гласът й ще се развие дотам, че да подхожда за оперна сцена, но сега дори в най-трудните места тя пееше много приятно. Изведнъж Леополд едва не се разсмя. Смешно наистина. Синът му я гледаше, както се гледа богиня, а освен гласа си тя не притежаваше нищо привлекателно.

Службата свърши и всички наобиколиха Волфганг, а той чакаше единствено присъдата на татко.

— Откак напусна Залцбург, това е първото ти църковно произведение — рече с укор Леополд.

— Не получавах поръчки за църковна музика. Защо трябваше в такъв случай да я пиша?

— Възпитавах те като добър католик.

— В това не мога да бъда упрекван. Ние с Констанце редовно ходим на черква.

— Тази меса може да се нарече по-скоро светска, отколкото духовна; как мислиш, Нанерл?

Нанерл, съвсем разстроена, понеже Зоненбург не дойде на изпълнението, както тя очакваше, рече:

— Може би така е прието във Виена. Музиката е твърде гръмка.

— Гръмка? — Волфганг се изчерви и с почуда спря поглед на сестра си.

— Искам да кажа, пеенето беше твърде силно.

— Пеенето на Констанце? — възкликна Волфганг.

Нанерл се поколеба. Волфганг имаше такъв нещастен вид. Пък и Констанце пееше по-добре, отколкото можеше да се очаква. Ала Нанерл не успя да потисне злото си чувство: къде е справедливостта — някаква си Констанце има мъж, а тя толкова трудно си намира поклонници.

— О, уверена съм, че Констанце би пяла по-добре, ако имаше по-богата практика — каза Нанерл.

— Дъщеря ми, както знаете всички, е много музикална — забеляза Леополд.

Тук Шахтнер, на когото изпълнението много хареса, не издържа:

— Какво става с тебе, Леополд? Нима вече не можеш да кажеш една добра дума?

А Леополд си помисли: как да обясни човек колко болезнено е да изгуби това, което обича най-много на света?

— Просто се стремя да бъда обективен и да помогна с каквото мога — каза той.

— Смяташ, че Волфганг и досега има нужда от помощта ти? — попита Шахтнер.

— Той продължава да търси съвета ми — гордо отвърна Леополд.

— Значи е по-добър син, отколкото ти негов баща — отби удара Шахтнер.

Размениха си гневни погледи и Волфганг, крайно разстроен, възкликна:

— Моля ви, не искам да заминавам от Залцбург с още една разпра в паметта си.

 

 

На другия ден при раздялата татко и Нанерл се държаха много хладно. Наистина татко попита Волфганг как е с парите, но синът увери, че всичко е в ред.

— Не изпитваме никакви трудности, съвсем никакви.

И татко, и Нанерл не прегърнаха и не целунаха снахата за сбогом, макар че Констанце им благодари за гостоприемството и ги покани във Виена. Огорчи я тяхната студенина. Показаха й множество разкошни подаръци, получени от Волфганг по време на турнетата му, но не предложиха нищо, което би могла да си вземе за спомен. Когато дилижансът потегли и Леополд и Нанерл замахаха след тях, Констанце в отговор също им махна с ръка и се усмихна заради Волфганг — тя съвсем не хранеше надежда, че отношенията с баща му и сестра му някога ще се подобрят.

А Волфганг сияеше от радост — татко и Нанерл го прегърнаха на прощаване и обещаха да дойдат във Виена.

— Татко съвсем нямаше намерение да ме хока за месата — рече той, — просто смята за нужно постоянно да ме подтиква. Смята, че си пяла добре, с чувство и имаш отлична школовка.

— Защо не го каза на самата мен?

— Не е толкова лесно да признаеш, че не си прав. Той ми обясни какво е имал предвид, говорейки за църковната и светската музика: като създавам църковна музика, най-възвишеното от всичко, което съм написал, аз съм използувал същите средства, каквито и при създаването на най-светските си произведения.

— Странно. Всички останали сметнаха, че месата внушава голямо чувство на благочестие. Дори Шахтнер призна, че е коленичил благоговейно, а той не е вярващ.

— Шахтнер винаги е предпочитал светската музика. А на другите им се стори, че се прощавам със Залцбург.

— Ти наистина ли се прощаваше?

Волфганг сви рамене. Много години се бе опитвал завинаги да напусне Залцбург, но това не беше толкова лесно, колкото и да го гневеше родният град. И в този случай, да не би да го вижда за последен път, Волфганг изпрати с продължителен поглед изчезващия от очи Залцбург.

 

 

На път за вкъщи те спряха в Линц да погостуват на граф Йохан Тун, свекър на Вилхелмине Тун. Графът настояваше Моцартови да престоят у него няколко седмици и такова радушие изглеждаше особено приятно след хладния прием на Ханибалплац. Наистина граф Тун мечтаеше само за едно — да получи симфония.

Волфганг не носеше със себе си нито една симфония, а непременно искаше да се отблагодари на графа за гостоприемството, затова седна да пише нова.

Симфонията беше нужна на графа за един концерт, определен за 4 ноември, и на Волфганг му оставаха само четири дни. В една почивка между две от частите на симфонията той писа на татко: „Правя драскулки със страшна бързина и все пак се надявам, че ще излезе нещо приемливо.“

Констанце бе вече свикнала с чудната му способност да твори леко и я приемаше като нещо, което се разбира от само себе си, но и тя беше поразена от симфонията в до-мажор. Умело построена, тя не носеше следите на бързо написана творба, в нея звучаха много свежи мелодии и беше майсторски оркестрирана. Когато Констанце изрази изумлението си — защото той състави, написа, репетира и изпълни симфонията само за четири дни, — Волфганг се усмихна и отвърна:

— Вече няколко години не съм писал симфония, навярно тя просто е зреела в мен през всичкото това време.

 

 

Волфганг пристигна във Виена в прекрасно настроение — новата симфония бе приета с възторг в Линц. Радваше го и това, че написа месата и по този начин изпълни дадената пред бога клетва. Двамата с Констанце отидоха у госпожа Вебер за детето, но тя се обля в сълзи и занарежда:

— Раймунд умря от чревни колики още на 19 август. Не исках да ви пиша, боях се, че ще ви разваля гостуването.

71

Потресен от печалното известие, Волфганг се зарече друг път да не оставя свое дете на грижите на чужди хора, а Констанце не можеше да говори за Раймунд Леополд без сълзи. Но госпожа Вебер се кълнеше: детето бездруго щяло да умре — независимо дали родителите му са си стояли във Виена, или не, — чревните колики косят бебетата безпощадно, дори в богатите семейства. И Волфганг не можеше да вини тъщата и дойката, защото през последните месеци бяха починали от вътрешни инфекции много новородени. Като се оправи от постигналото го нещастие, той реши, че трябва да си имат друго дете.

И когато след няколко седмици се разбра, че Констанце отново е бременна, за пръв път, откак се бяха върнали у дома, им олекна на душата. Волфганг ознаменува това събитие, премествайки се в ново, по-хубаво жилище на Тратнерхоф — така се наричаше една голяма сграда на Грабен, където те сега се настаниха. Тя бе построена от Томас фон Тратнер; на служба в императорския двор като печатар, той забогатя и получи благороднически сан.

Фон Тратнер много се гордееше с интереса си към изкуството, смяташе се за художник и за да покаже това, носеше широка блуза и Рембрандова барета. Жена му беше една от най-усърдните ученички на Моцарт и съпрузите на драго сърце дадоха квартира на композитора в дома си.

Волфганг се уговори с хазаина, че ще използува първия етаж на Тратнерхоф за концертите си, и това се оказа много удобно. За няколко месеца славата му на композитор и изпълнител силно нарасна. Сякаш всичките му досегашни постижения представляваха само подготовка за голямото развитие на таланта му. Стана мода да се посещават концертите на Волфганг и да се аплодира неговото изпълнение, да се слушат новите му концерти за пиано. Изглеждаше, че публиката никога не ще се насити на Моцарт и на неговата музика.

Около февруари 1784 година Волфганг бе затънал в работа над новите си произведения и за да не пропусне нещо, наложи се да направи тематичен каталог на своите съчинения. Като завършеше дадена творба, той веднага я вписваше в каталога по жанр и тоналност, там нанасяше и по няколко такта от темата, за да може по-лесно да се ориентира, и поставяше датата на новото произведение. Така му хареса яснотата, която внасяше това в живота му, че започна да вписва и приходите, и разходите си. Приходите записваше на лист, който носеше у себе си, като често го поглеждаше, за да се убеди за последен път, че сега печели повече, отколкото когато и да било, и че скоро ще се отърве от дълговете. Разходите отбелязваше в книга — нея държеше на скришно място, за да не я намери и прочете никой, дори Щанци.

Волфганг дори почна да отбелязва музикалните си изпълнения и състави списък на всички абонати на концертите си. Това ще докаже на татко — той предупреждаваше: във Виена синът му може да се провали, защото си е създал твърде много врагове със своята прямота, — че не е бил прав. Волфганг му писа:

„Прилагам списъка на сто седемдесет и четири абонати за концертите ми. Съмнявам се дали ще можеш да откриеш дори едно име с тежест във Виена, което да липсва от този списък. Вече съм на мода и всеки, който не се абонира за моите концерти и не посещава всяка сряда Тратнерхоф, рискува да си спечели име на непросветен човек. Някои от абонатите са мои стари приятели, като Тун, Палфи, Вецлар, Голицин, ван Свитен, а с други се сприятелих наскоро: фон Борн, Дитрихщайн, Естерхази, Харах, Хацфелд, Хеберщайн, Лихновски, Мекленбург, Йотинген, Пар, Пуфендорф, Раб, Шварценберг, Зоненфелс, Щархемберг, Вюртемберг и Цинцендорф.

И тъй, както виждаш, онези наши добри приятели, от които знаеш, че имам много врагове във Виена, са грешили. Съгласен съм, че Глук ми завижда и Салиери при други обстоятелства би могъл да стане опасен, но никой от тях не ще се осмели да ме злепостави сега, защото най-големите сановници на империята с радост се наричат мои приятели. А за тази привилегия те трябва и да плащат. Цената на билетите за първите ми три концерта е шест дуката и пак всички места бяха предварително продадени. Предстои ми освен това да дам и два концерта в Бургтеатер с одобрението на императора.

За да си представиш колко голям е интересът към мен, прилагам списък на някои концерти, за които вече съм ангажиран:

26 февруари, четвъртък — у Голицин.

1 март, понеделник — у Естерхази.

4 март, четвъртък — у Голицин.

5 март, петък — у Естерхази.

8 март, понеделник — у Естерхази.

11 март, четвъртък — у Голицин.

12 март, петък — у Естерхази.

15 март, понеделник — у Естерхази.

17 март, сряда — първи концерт в Тратнерхоф.

18 март, четвъртък — у Голицин.

19 март, петък — у Естерхази.

20 март, събота — у пианиста Рихтер, в знак на особено внимание.

21 март, неделя — първи концерт в Бургтеатер.

22 март, понеделник — у Естерхази.

24 март, сряда — втори концерт в Тратнерхоф.

25 март, четвъртък — у Голицин.

26 март, петък — у Естерхази.

27 март, събота — у пианиста Рихтер, още една проява на внимание.

29 март, понеделник — у Естерхази.

31 март, сряда — трети концерт в Тратнерхоф.

1 април, четвъртък — втори концерт в Бургтеатер.

3 април, събота — у пианиста Рихтер, концерт повторение.

Как смяташ, татко, достатъчно ли е това? При такова темпо, мисля, ще ми бъде доста трудно да изгубя изпълнителското си майсторство.“

 

 

Всички билети за тези концерти бяха продадени и Волфганг получи доста гулдени. Той се радваше, а Констанце изпитваше безпокойство — към края на третия абонаментен концерт мъжът й изглеждаше много уморен. Тя помоли Вецлар, чието мнение Волфганг зачиташе, да го склони да позабави темпото.

И ето че Вецлар, който споделяше опасенията на Констанце, каза на Волфганг една неделя, докато вървяха към дома на ван Свитен за поредния концерт:

— Не разбирам как издържаш, Волфганг. Не си лягаш преди полунощ, а в шест вече си на крак и почваш да се готвиш за трудовия ден: цяла сутрин преподаваш, цяла вечер свириш и отгоре на всичко намираш време да създаваш и нови произведения. Колко концерта за пиано написа през последните два месеца? Три?

— Четири. Но това не е чак такова чудо. Главната трудност е правилно да ги изпълняваш. Харесаха ли ти?

— Твърде много. Тези чудесни концерти ти спечелиха голяма слава.

— Те наистина карат изпълнителя доста да се изпоти, но не чак толкова, че публиката да забележи това.

— А не глезиш ли повече, отколкото трябва, публиката с нови концерти?

— Не. На нея всичко бързо й омръзва. За всяко публично изпълнение трябва да създавам най-малко по една нова творба. В противен случай аудиторията ще се смята за измамена.

— И как издържаш една толкова напрегната програма?

Лицето на Вецлар прие такъв угрижен вид, че Волфганг се сметна за задължен да даде на приятеля си някои разяснения:

— Освен това написах два концерта за валдхорна — за залцбургския ми приятел Лойтгеб, който е глупав като магаре, но свири божествено. И още сонати за пиано; започнах и един струнен квартет — тази форма особено ме привлича, — и арии за Алоизия Ланге и Адамбергер: двамата постоянно настояват да пиша арии за гласовете им и ги изпълняват навсякъде, където е възможно. Но навярно си прав, Вецлар. Навярно пиша прекалено много.

— Съвсем не исках да кажа това. Винаги слушам с удоволствие твоята музика. Просто ме безпокои умореният ти вид. Не е далече денят, когато ще получиш нова поръчка за опера, а няма да ти достигнат сили да я напишеш.

Волфганг се разсмя. За друго може и да не стигнат силите, но за опера — винаги!

— Имаш ли някакви идеи за бъдеща опера?

— Доста. Но либретата, които ми предлагат, както и онези, които ми попадат случайно, са твърде бедни, просто детски наивни. Освен всичко останало трябва да пиша и неща, за които ми плащат веднага.

— Както например квинтетът ти за обой, валдхорна, фагот, кларнет и пиано?

— Той има шумен успех, Вецлар.

— И го изпълни за приятели, без да получиш нито гулден.

— Вярно, обаче го смятам за най-хубавия си квинтет!

— Той е очарователен. Достави ми огромно удоволствие.

— А изпълнението? Нима квинтетът не бе изсвирен прекрасно?

— Съгласен съм. Но когато ти свърши, лицето ти беше съвсем бледо и измъчено.

Волфганг си замълча. Вецлар е прав. Към края на квинтета, в който той изпълняваше партията на пианото, почувствува страшна умора, макар аудиторията да приемаше музиката възторжено. Внезапно изпита желание да престане да свири, а навярно това беше невъзможно, но музиката предизвикваше у него страстно желание да композира и да не се занимава с нищо друго. Виена обаче ще сметне постъпката му за каприз. Сановниците, за които даваше толкова много концерти напоследък, твърдяха: никой не може да изпълнява музиката на Моцарт така, както самият той. Волфганг се усмихна вътрешно. Той самият мислеше по-рано така. Вецлар е много прозорлив. Имаше сутрини, когато въпреки възторзите и преклонението на публиката предишната вечер той се събуждаше страшно уморен, единственото му желание беше да си остане в леглото и да не прави нищо. Но нима можеше да довери това на Вецлар или на някой друг? Ще му се присмеят. Ще кажат, че е още твърде млад, за да се поддава на умората. Ще му припомнят, че няма още тридесет години, а за един мъж това е пълният разцвет на силите. И все пак имаше мигове, когато се чувствуваше стогодишен старец. Но не можеше да спре. Музиката преливаше у него. Не му стигаше време да записва всичко, което звучеше в главата му. Там вече напираха мелодиите на нов концерт за пиано и Вецлар, ако знаеше за това, щеше да му препоръча да го напише по-скоро, докато не го е забравил, но нима може да се забрави такова нещо! Този концерт няма да го остави в покой, докато не бъде записан. Сега това е главната му грижа. Трябва да се записват мелодиите, дори ако се наложи да не спи по цели нощи. Напоследък му се струваше, че за него няма непреодолими трудности в музикалното творчество.

— Волфганг, твоята плодовитост е учудваща — каза Вецлар, — но се съмнявам дали си годен — ти или който и да било друг — да издържиш дълго подобно напрежение.

— Още няколко дни и ще си дам малко отдих. Като получа поръчка за опера. Сетне ще отделя цялото си внимание само на нея.

— Не, ти никога няма да можеш да се съсредоточиш само върху една творба. При всичкото си желание няма да можеш. Това не зависи от теб.

— И все пак съдбата е благосклонна към мен. Други без напрягане не биха написали и един-единствен такт.

 

 

По-късно същия ден ван Свитен помоли Волфганг да остане, като си отидат другите гости. Баронът, който полагаше отчаяни усилия да овладее изкуството на композирането — трябваше му цяла година тежък труд, за да напише една симфония, — се изумяваше от плодовитостта на Моцарт и му завиждаше. Сега обаче той не почна да обсъжда собствените си проблеми, които горещо го вълнуваха — заради това впрочем бе замислил разговора, — а само каза:

— Дванадесетгодишният син на един мой приятел проявява значителни музикални способности.

— Това младият Бетховен ли е, за когото ми говори миналата година?

— Не, не е той, а друго дете-чудо.

— И това ново дете-чудо също иска да стане композитор?

— Откъде знаеш? — учуди се ван Свитен.

— Нали учителят на Бетховен ти писа, че всеки младеж, поне мъничко надарен с талант, мечтае да стане втори Волфганг Амадеус Моцарт.

— А ти смяташ, че друг никога няма да се роди?

— Скъпи приятелю, нима очакваш, че ще се появи втори Себастиан Бах или Йозеф Хайдн?

— Не.

— Значи, ако някой има призвание да стане композитор, той трябва преди всичко да има собствена физиономия.

— Ти обаче си учил музиката на всички композитори.

— И досега я уча. Но съвсем друга е причината да стана композитор. Добре знаеш това.

— Коя е тогава причината? Това момче ми каза: „Много бих искал да напиша нещо. С какво да започна?“

— Посъветвай го да почака.

— Но нали сам ти си почнал да композираш много по-рано?

— Ала никого не съм питал с какво да започна. Ако някой притежава дарба на композитор, той почва да пише, защото стремежът е неудържим.

— Трябва да дам на бащата на момчето и на самото него конкретен отговор. Поне ми препоръчай някоя книга или няколко книги. За добавка към изучаването на другите композитори.

— Е, е, ван Свитен — отвърна Волфганг, разбрал, че всичко това има пряко отношение и към самия барон, — никакви книги няма да помогнат… — Волфганг посочи ухото, главата, сърцето си и прибави: — Ето тук, тук и тук е затворена моята школа. Ако там всичко е в ред, можеш смело да вземеш перото и да пишеш музика.

 

 

Веднага щом се сдоби с екземпляри от четирите нови концерта за пиано, Волфганг ги прати на баща си и попита за неговото мнение — кой от концертите повече му харесва.

Всичките били чудесни, написа в отговор Леополд, и всички еднакво му харесвали. Не можел да даде предпочитание на нито един. Но има ли смисъл, питаше Леополд сина си, да се пишат толкова трудни неща, с риск да се предизвика недоволството на публиката? Докато ги изпълнява самият Волфганг, всичко е в ред, но когато с тези концерти се заемат други виртуози, ще им потрябват доста време и усилия за преодоляване на техническите трудности. Леополд предупреждаваше сина си: опасно е да нарушаваш традицията, колкото и деликатно да внасяш новаторството си. Леополд сега много повече се вълнуваше от друго събитие — през август Нанерл възнамерявала да се венчае за господин цу Зоненбург, сватбата щяла да се състои в градчето Санкт Гилген, където този вдовец с пет деца бил мирови съдия. В Санкт Гилген се бе родила Ана Мария, което според Леополд беше добро знамение.

— Санкт Гилген е малко градче на осемдесет километра от Залцбург — обясни Волфганг на Констанце. — Надявам се, Нанерл ще бъде там щастлива.

Да се омъжи за вдовец с пет деца? Нима сестрата на Волфганг не можеше да си намери по-добра партия, помисли с неодобрение Констанце. Но като знаеше как Волфганг не обича да осъждат близките му, каза:

— Жената винаги трябва да следва мъжа си.

— Така изглежда. Много се радвам, че ще се омъжи. Имаше и други кандидати, но този единствен истински й легна на сърцето.

Волфганг писа на Нанерл нежно поздравително писмо и посъветва татко да се раздели с Колоредо и да се пресели при тях във Виена.

Констанце съвсем не беше във възторг от перспективата за съвместен живот със свекъра, но не каза нищо, уверена, че Леополд ще отклони предложението на сина си.

Очакванията й се оправдаха: Леополд отказа. Не желаел да зависи материално от никого, затова не можел да поеме риска да си изгуби заплатата.

Отказът на бащата разочарова Волфганг, но той не даде вид, че е така.

— Татко винаги е бил много независим — поясни Волфганг. — На неговите години човек трудно мени навиците си.

— Край на дълговете — гордо съобщи Волфганг на жена си и в течение на следващите месеци се сдоби с много неща, които дълго беше мечтал да притежава. Констанце се безпокоеше от поскъпването на хранителните стоки, а Волфганг настояваше тя да купува най-скъпи деликатеси. За запазване на партитурите той купи къс непромокаема материя от най-хубавото качество. Като дойде лятото, почна да наема всяка неделя карета и да ходят с Констанце на разходка в Пратера. Подари й хубави и скъпи дрехи, каквито не бе носила дотогава. Но най-милата за него придобивка беше един скорец. Волфганг репетираше темата на новия си концерт за пиано и изведнъж птицата започна да пее. Това го възхити. Скорецът се оказа напълно способен да повтори мелодията. След търпеливо обучение птицата почна да си свирука рондото. Волфганг го нагоди за гласа на скореца и под нотите написа: „Колко е чудесно!“

72

През септември Констанце леко роди син и Волфганг беше неизказано щастлив. Фон Тратнер прие поканата да стане кръстник на детето, което нарекоха в негова чест Карл Томас.

Волфганг реши да отпразнува настъпилото в живота му благополучие: нае по-широко и по-привлекателно жилище на Гросе Шулерщрасе, без да вземе мнението на Констанце, за да не го разубеди, като се позове на високия наем.

Веднага след като предплати, той настоя тя да разгледа новата квартира.

— Съвсем наблизо е! На две крачки от катедралата „Свети Стефан“. Мястото е чудесно, в самия център на Виена, и съм сигурен, че квартирата ще ти хареса не по-малко, отколкото на мен. — Вървяха покрай катедралата и той добави: — Тук ще се намираме в по-добра среда.

Констанце не беше съгласна. Гросе Шулерщрасе се оказа по-тясна и по-нечиста от улицата, на която живееха сега. Не й харесваха и големите камъни на настилката — тяхната улица беше павирана много по-добре. Тежката входна врата се отваряше трудно. Вестибюлът беше малък, тъмен, оскъдно осветен от една мъждееща лампа. Стълбите свързваха пет площадки, а ако погледнеш нагоре, виждаш късче небе: това късче й се стори съвсем мъничко — само метър широко и пет метра дълго. Къде са слънцето и светлината, за които така възторжено разказваше Волфганг? Той просто се е поддал на собствената си фантазия!

— Облегни се на мен, ако се умориш — каза той. — Тук са всичко десет стъпала. — И показа стълбите към първия етаж. — А после идва една каменна пейка, на която може да си починеш. Още три стъпала и после само още десет.

Констанце добре познаваше слабостта на Волфганг към числата — от дете той е имал навика да брои стъпалата, но колкото и да ги бе броил, все пак се наложи да се изкачат двадесет и три стъпала; на ядосаната Констанце изкачването се стори безкрайно.

— Аз наех първия етаж — каза Волфганг, когато стигнаха там; — известно ми е, че не обичаш да изкачваш стълби, особено когато си бременна.

Констанце знаеше, че той иска да има много деца и ако тя отстъпи пред това негово желание, скоро пак ще бъде бременна. Две спални, с прозорци към Домгасе и Блутгасе, това е удобно, помисли си тя, но на какво чак толкова се радва Волфганг?

— А къде е кухнята? Столовата?

— Те са свързани в едно цяло. — Волфганг посочи малка стаичка с печка и под от червен камък. — Почти като унтерсбергски мрамор, най-хубавия според мен. С тази разлика само, че за да си го доставиш от Залцбург, струва много скъпо.

— Това ли те вдъхнови за тази квартира? — скептично забеляза Констанце.

Волфганг закачливо се усмихна и въведе жена си в гостната.

Хубавата гостна се хареса на Констанце. Тя беше уютна и приветлива.

— Сега ще можем да уреждаме истински приеми! — възкликна той. — Виж прозорците! Нали са чудесни? Много обичам високите, големи прозорци!

— Но колко струва всичко това?

Той махна с ръка и я въведе в стаята за музика.

Стените тук бяха облицовани с бял италиански мрамор, над входа се издигаше великолепна мраморна арка, а таванът бе украсен с чудесен гипс — такъв Констанце виждаше за пръв път. В средата на тавана имаше пано с една прелестна и чувствена Венера; около богинята бяха изобразени изящни нимфи и купидони.

— Волфганг, колко ще трябва да плащаме за тази квартира?

— Двеста и четиридесет гулдена за половин година.

Тя с уплаха рече:

— Четиристотин и осемдесет гулдена годишно! Повече от целия ти доход в Залцбург. След няколко месеца отново ще задлъжнеем. Не би трябвало да напускаме Тратнерхоф. Там плащаме само сто и петдесет гулдена.

— Тази година аз вече припечелих две хиляди гулдена. Харесва ли ти новото ни жилище?

„Има ли смисъл да се оплаквам — помисли си тя. — Волфганг няма да се промени. А може и да е прав.“ За идната зима бяха набелязани още повече абонаментни концерти и всички места предварително продадени.

Тя нежно се притисна в него и той реши, че доводите му са се оказали убедителни.

— Ти ще видиш, Щанци, тук ще бъдем много щастливи.

 

 

Волфганг се гордееше със стаята си за музика, тя му доставяше толкова радост! Отдавна беше свикнал да работи при всякакви условия, но винаги жадуваше за простор, светлина и удобства и сега, като имаше всичко това, изпитваше огромен прилив на сили.

Четирите концерта за пиано, написани през пролетта, бяха така възторжено приети от публиката, че Волфганг започна още два, работейки над тях едновременно. За разнообразие композира в добавка два струнни квартета и няколко сонати за пиано.

Новата квартира му разкри и други свои предимства. Като излезеш от главния вход и пресечеш Домплац, се озоваваш пред катедралата „Свети Стефан“ — само на няколко минути път пеша. Ако пък поемеш по Блутгасе и след малко завиеш надясно, излизаш при Дома на тевтонските рицари, където навремето го изритаха по стълбите. Колко отдавна беше това, оттогава мина цяла вечност! Доставяше му удоволствие и да наблюдава как слънцето късно сутрин бавно огрява прозорците на спалнята му. По слънцето той определяше времето и спеше до прозореца, макар Констанце да окачествяваше това като странен каприз. Веднага щом слънчевият лик надникнеше в прозореца, Волфганг разбираше: трябва да става, иначе няма да изпълни плана си за този ден. Откак доходите им се увеличиха, той намали броя на учениците си. Сега спеше повече, не се изморяваше толкова и отново се чувствуваше млад и изпълнен със сили.

Констанце слезе в избата да извади вода от кладенеца — беше дадена строга заръка на прислужницата да не оставя бебето нито за миг само. И когато после се уми със студената вода, почувствува как новото им жилище лека-полека изгубва част от прелестите си.

Днес както обикновено през студените дни Констанце си изми лицето и ръцете, а после потопи и краката си — водата не бива да се хаби, — но не почна да се мие цялата. Трудно е да си представиш, но тя нямаше да може да се измие прилично, докато не се върнат топлите дни, когато ще може да ходи на Дунава — а дотогава има още много месеци. Като се уми, Констанце се напръска с парфюм и това й по-действува ободрително. Когато посрещна Волфганг, той я целуна дълго и пламенно. Беше възбуден.

— Ван Свитен иска да ме представи на Йозеф Хайдн. Композиторът сам изразил желание да се запознае с мен. Това се казва чест, Щанци! — Той хвана жена си за ръка и затанцува с нея из гостната.

 

 

Като влезе в дома на ван Свитен следващата неделя, за когато бе набелязана срещата, Волфганг изпитваше вълнение. Хайдн може да се окаже втори Глук или Салиери, въпреки че като композитор много превъзхожда и двамата. Той може да се отнесе враждебно, със завист, при това е вече петдесет и две годишен и има право да гледа на него като на прекомерно развито за годините си момче. Волфганг премисляше много причини, поради които те двамата можеха да не се харесат.

Ван Свитен запозна композиторите така тържествено, сякаш бяха държавни глави, и извести, че тази следобедна сбирка ще принадлежи само на тях тримата. Важният тон на барона едва не разсмя Волфганг. Но Хайдн имаше много сериозен вид и Моцарт, като не искаше да го обиди, също стана сериозен. Пред него стоеше човек малко по-висок на ръст, с продълговато, покрито с белези от шарка лице, с голям нос и издадена напред брадичка; тъмнокестенявите очи гледаха замислено. Хайдн бе облечен прилично, в подходящ за случая кафяв камзол, а на главата си имаше проста напудрена перука.

„Моцарт има пълнички бузи — рече си Хайдн, — носът и брадичката му са по-скоро заоблени, отколкото остри, и на ръст е съвсем дребен; има чудесно чело и жив, одухотворен поглед.“

Те мълчаливо стояха един срещу друг и изведнъж Моцарт нетърпеливо възкликна:

— Господин Хайдн, толкова отдавна искам да се запозная с вас!

— Нима? — Хайдн, изглежда, беше учуден. — Аз също.

Двамата се разсмяха и всеки си помисли: искрено ли е твърдението?

— Искам да ви благодаря за това, което сте направили за брат ми — добави Хайдн.

Волфганг сви рамене, сиреч дребна работа, доставило му е удоволствие да го направи.

— Постъпката е много великодушна и музиката чудесна. Архиепископът е навярно кръгъл глупак, щом не е успял да се досети за истинския автор.

— Глупаци има всякакви, господин Хайдн. Този архиглупак е от най-отвратителния им тип. Баронът не ви ли е споменавал колко съм мечтал да се запозная с вас? Аз съм отдавнашен поклонник на музиката ви. — Хайдн мълчеше и Волфганг се почувствува неловко: не е ли твърде натрапчив с любезността си?

А Хайдн не знаеше какво да рече. Не беше свикнал да вярва на комплименти, най-често те просто го смущаваха. Но в музиката на Моцарт му звучаха отгласи от неговата собствена музика, а нима това не е най-големият комплимент? Освен това много харесваше почти всички Моцартови произведения, които познаваше.

Тук ван Свитен, не промълвил още ни дума, дълбокомислено забеляза:

— Вярвам, че музиката много ще спечели от това, че се запознахте.

— Не зная как ще се отрази то на музиката — каза Хайдн, — но ако господин Моцарт пожелае да похапне с мен, бихме могли спокойно да поседим и приятелски да си поговорим.

Волфганг се усмихна детски и рече:

— Чудесна идея. Но вие ще бъдете мой гост.

— А не бихте ли искали да разговаряте по въпросите на композицията? — попита ван Свитен.

— Като наказание за моите грехове? — насмешливо забеляза Волфганг.

— Нима вие двамата не обичате музиката? — попита баронът.

— Може би тъкмо затова изобщо не бива да говорим за нея — отвърна Хайдн.

— Ще ни извините ли, бароне? — попита Волфганг.

Ван Свитен се чувствуваше ограбен — от разговора на двамата най-добри композитори, които познаваше, той навярно би почерпал много, но му бе неудобно да си го признае. От друга страна, не му се искаше да се покаже нелюбезен към Хайдн.

— Моята икономка за съжаление не е вкъщи — каза той, — иначе бихме направили обеда у дома.

Баронът измисли тази причина, за да не се охарчи — това беше очевидно, — и Волфганг и Хайдн си размениха многозначителни погледи. Като благодариха на стопанина, задето ги запозна, те се сбогуваха с него: не искали да злоупотребяват с гостоприемството му.

 

 

Отбиха се в най-близкото кафене; през време на храненето Хайдн почти не говореше, а Волфганг почти нищо не яде — така го заинтересува Хайдн, че не откъсваше очи от композитора, сякаш се мъчеше да проникне през физическата обвивка и да стигне до душата на този човек, душа на съвършен музикант. У Хайдн се чувствуваше някаква необикновена прямота и естественост; уверен в собствената си сила, в непоклатимата си слава, той сякаш смяташе това за нещо, което се разбира от само себе си.

Хайдн се нахрани и за пръв път от мига, в който дойдоха тук, вдигна очи към Моцарт и каза:

— Вие почти не се докоснахте до храната, господин Моцарт.

— Не съм гладен. Моля ви, яжте колкото желаете, не се съобразявайте с мен.

Хайдн се усмихна:

— Пък аз никога не губя селския си апетит.

Волфганг беше толкова развълнуван, че не можеше да мисли за стомаха си. От улицата достигнаха звуци на серенада и прекрасният глас на певеца привлече вниманието на двамата. Като си акомпанираше на мандолина, той пееше жална, трогателна песен.

— Но това е песента на Педрило от „Отвличането“! — радостно възкликна Хайдн.

— Познавате ли операта ми?

— Разбира се. Само един гений може да пише така изразително и същевременно просто. Чудесна музика! Бих дал всичко, за да напиша такава.

— А струнните ви квартети? Не съм слушал по-хубави от тях.

Сега и двамата се смутиха — бояха се да не се покажат неискрени един към друг. И все пак Волфганг не издържа. Певецът свърши песента и Волфганг му прати по сервитьора десет крайцера. После каза:

— Знаете ли, господин Хайдн, като чух Руските ви квартети, реших да напиша и аз цикъл квартети. Три вече са завършени и ще ми окажете голяма чест, ако благоволите да ги чуете у дома. Ще ми се това да стане по-скоро, да речем, утре.

Но на другия ден Хайдн трябваше да се връща в Айзенщат на работа — няма да му простят никакво закъснение. Обясни това на Волфганг, който не повярва на ушите си.

— Постоянно протаках отпуските си, когато работех при архиепископа — рече Моцарт. — Той изпадаше в ярост, заплашваше, но всъщност не ме наказа нито веднъж. А вие сте толкова години при принц Естерхази и един ден повече или по-малко…

— Не — вежливо, но твърдо го прекъсна Хайдн. — Не мога да закъснявам.

— И вие търпите такова робство?

— Какво да правя? — Забелязал голямото огорчение на Волфганг, Хайдн добави: — Ще ви съобщя, когато отново ми се открие възможност да посетя Виена.

— Ще удържите ли на думата си?

— Да. И с удоволствие ще чуя вашите квартети.

Волфганг изпрати Хайдн до жилището му. Минаха покрай катедралата „Свети Стефан“ и Хайдн рече:

— Пял съм тук в хора на момченцата. А когато гласът ми почна да мутира, Ройтер, императорският капелмайстор, предложи да ме кастрират — само така съм щял да си осигуря музикална кариера. Но баща ми, като научи това, довтаса във Виена чак от Долна Австрия, където живееше — пътешествие дълго и скъпо, а той не беше много по-богат от най-бедните селяни, — и забрани операцията. Затова вместо да стана втори Манцуоли, станах композитор.

— И надявам се, мой скъп приятел! — възкликна Моцарт.

Хайдн не знаеше какво да отговори; той разказа на Моцарт този епизод от своето детство, за да разведри унилата атмосфера пред раздялата. В самия миг на прощаването Волфганг буйно прегърна Хайдн, а Хайдн, който обикновено много сдържано проявяваше чувствата си, силно трогнат, топло се прости с Волфганг.

 

 

Волфганг твърде високо ценеше другарството и когато го поканиха да стане масон, с готовност прие предложението. Възхищаваше го масонското преклонение пред нравствената сила на разума и природата, това, че всеки член на ложите беше равен с всички останали братя — независимо дали е благородник, или нетитулован човек, — възхищаваше го и вярата на масоните в бога: този най-велик, всезнаещ творец, създал света на принципа на разумен ред, който хората трябва да се стремят да спазват на земята.

Ван Свитен, Кобенцл, Вецлар, Палфи и много други негови приятели бяха членове на масонски ложи. Императорът подпомагаше масонството с това, че не бе забранил съществуването му, и то играеше ролята на противовес на църквата, чието влияние монархът се стремеше да отслаби, макар че доста от членовете на масонските ложи, както Волфганг например, се смятаха за добри католици. Волфганг не посрещна с изненада думите на ван Свитен, че масони са и Фридрих Пруски, Гьоте, Волтер, Франклин, Джеферсън, Джордж III. Привличаше го само братството в техните редове. След спречкванията си с Колоредо той не можеше да се примири с факта, че църквата набляга толкова на греха и покаянието. Продължаваше да съблюдава църковните обреди, но не можеше да не забележи огромната разлика между самия бог и представителите му на земята. Приеха Волфганг в масонската ложа на Благоденствието като чирак, обаче с радост го посрещаха и в другите ложи като брат музикант и той скоро беше повишен във втора степен и стана калфа.

 

 

Хайдн удържа думата си. Когато пристигна отново във Виена, той бе предупредил Волфганг и Моцарт уреди в негова чест на Гросе Шулерщрасе музикална вечер, като прати карета да докара приятеля му.

От уважение към знаменития гост Волфганг се облече тази вечер с придворна разкошност, ала не покани никого освен музикантите, които щяха да изпълняват и слушат квартетите. Предложи на Хайдн да вземе участие в концерта, но той предпочете да не си отвлича вниманието, а само да слуша.

После всичко се съсредоточи в едно — изпълнението: музикантите свиреха квартетите, останалите слушаха. Според желанието на Волфганг Констанце държеше на ръце четиримесечния Карл Томас и след малко детенцето заспа, дори без да захленчи, а Волфганг, докато свиреше, сякаш негласно си пееше мелодията.

Докато не бяха изпълнени всичките три квартета, никой не произнесе ни дума. После Волфганг се обърна към Хайдн и попита:

— Какво ще кажете, маестро? — И когато Хайдн не отговори, Волфганг се вцепени. Той сам се чудеше на себе си: обикновено не го вълнуваше твърде чуждото мнение. Но ако квартетите не са харесали на Хайдн, значи затова има сериозна причина.

Еберт, първата цигулка, каза:

— Още не сме се сработили добре.

— Унесох се в музиката — призна Поци, втората цигулка.

— Какво да говорим — рече виолончелистът Фаварт. — Всички се оказахме на ниско равнище.

— Излишно скромничите, господа — обади се Хайдн. — Изпълнението ви беше чудесно.

— Мога ли да ви предложа вино, господин Хайдн? — попита Констанце.

— Благодаря, госпожо Моцарт, вече съм пиян от музиката.

— Хареса ли ви? — Очите на Волфганг отново се оживиха.

— Слабо е да се каже „хареса“. Квартетите са съвсем оригинални, в тях има много малко от мен. — Хайдн си мислеше: „Кой се осмелява да казва, че в музиката на Моцарт липсвали нерв, стегнатост, драматизъм!“ По структура квартетите може би напомнят неговите, но хармониите са чисто моцартовски. Стана му неловко. В квартетите на Моцарт имаше пасажи, с които те превъзхождаха неговите. Само за миг Хайдн бе обзет от завист, но фатализмът и силата на квартета в ре-минор го завладяха отново, той така се трогна, че дори се просълзи. „Моцарт иска да се учи от мен — мислеше си той, — а всъщност аз трябва да се уча от него.“

— За мен ще е истинско щастие да чуя и останалите ви квартети, когато ги завършите — рече Хайдн.

— Надявам се, ще успея да направя това след няколко седмици — отвърна Волфганг. — Баща ми прие предложението да ми погостува и ще пристигне идния месец. Дотогава смятам да ги завърша. Ще останете ли още във Виена, господин Хайдн?

— Да. Господарят ми възнамерява да престои тук, в столицата, до края на зимата и аз ще бъда при него — могат да му потрябват услугите ми.

Карл Томас се събуди от разговорите и заплака. Констанце даде знак на прислужницата да отнесе бебето в детската стая.

Хайдн бавно се надигна.

— Бебето е право — рече той. — Време е за сън. — И поклати зачуден глава. — Волфганг, ако не трябваше да си вървя, бих прекарал тук цялата нощ, слушайки вашите квартети.

— Това ще бъде щастие и чест за нас.

— Както и за мен. Имате прекрасен дом, тук е така приятно да се слуша музика! Сред публиката личи дори Венера, има и купидони. — И Хайдн посочи гипсовия таван. — И очарователна домакиня. — Хайдн се наведе, целуна ръка на Констанце така галантно, че учуди Моцарт, после с несвойствен плам добави: — Трябва да ви поздравя, Волфганг, за уютния дом и милото ви семейство.

73

Леополд не очакваше, че така ще го развълнува посещението при сина. Той излезе от колата и застана, разстроен и смутен, пред вратите на дома на Гросе Шулерщрасе. Познаваше добре този район, но се бавеше, по-напред трябваше да събере мислите си.

Нанерл предупреждаваше татко, че рискува живота си, като предприема това пътуване до Виена през февруари, в най-лошото време, но той си знаеше: ако не тръгне сега, друг път едва ли ще се накани. Всяка година се чувствуваше по-отпаднал от предишната. Нанерл очакваше дете през лятото и на Леополд му се щеше дотогава да се върне в Залцбург. Обаче засега най-много го тревожеха перспективите на Волфганг. Синът продължаваше да пише, че работите вървят отлично, но е необходимо сам да се убеди в това. Трябва да се постарае да скрие настинката, която бе хванал по пътя, ревматичните болки в краката и гърба и да ходи изправен, досущ като сина. Леополд силно удари желязното чукче и след миг на вратата се появи Волфганг и горещо прегърна баща си. Качиха багажа горе и Волфганг поведе татко към жилището си.

— Имаш щастие, че сме на първия етаж, няма много стълби дотам.

Изкачил, както му се стори, твърде много стъпала, Леополд с облекчение се спря да почине на малката каменна пейка. Беше силно задъхан, ала камъкът студенееше и го побиха тръпки. Леополд бързо стана и се опря на ръката на Волфганг, макар че с това издаваше старческата си безпомощност.

Констанце посрещна свекъра си приветливо и веднага го покани на закуска: горещото кафе приятно го стопли. Тя му показа внука и Леополд изпита радост, като гледаше усмихващото се личице на детето. Съвсем не искаше да отправя укори към някого, но изведнъж неволно рече:

— Надявам се, с Карл Томас няма да повторите предишните грешки.

Констанце пламна, а Волфганг побърза да каже:

— Татко, трябва да си починеш след пътя. Предстоят много интересни неща и искаме да ти доставим колкото може повече удоволствия.

Леополд се събуди от чукане на билярдни топки. За негово изумление синът му много ловко играеше билярд. Какво странно занимание преди концерт, учуди се Леополд — Волфганг същата вечер трябваше да свири на първия от шестте абонаментни концерта, насрочени в петък, но синът отвърна:

— Купих си билярд, за да не губя пъргавината на пръстите. Напоследък ми се налага да пиша толкова много музика, че от стискането на перото пръстите ми се схващат.

— Не му вярвайте — рече Констанце. — Волфганг просто обича билярда, както и танците. Понякога ми се струва, че обича танците дори повече от музиката. На баловете не ми дава да си отдъхна.

С тези думи тя стана по-скъпа на Леополд, отколкото преди, когато се мъчеше да му угоди.

— Волфганг винаги е обичал да танцува, още от дете — забеляза Леополд.

А Волфганг, като направи много умел удар, се върна при работната си маса.

— Стига толкова билярд, още не съм преписал последната част, а нали и диригентът трябва да има своя партитура.

— Още не си записал рондото и смяташ да го изсвириш прилично?

— Разбира се. Целият концерт ми е в главата.

— За тебе не се безпокоя, но какво ще правят оркестърът и диригентът? Нали днес тепърва ще видят партитурата?

— Тези музиканти добре четат на прима виста. И не за пръв път работим заедно.

— Последната част — рече Констанце — той още сам не е изсвирил.

— Зная как ще звучи тя — отвърна Волфганг едва ли не раздразнено. — Главното е да се постараете да слушате внимателно и да не съдите преднамерено.

 

 

Казино Мелгрубе, където щеше да се състои концертът, тази вечер беше пълно. Това голямо триетажно здание се нарича така, обясни Волфганг на баща си, защото в мазетата му се пазеше брашно, а го използуваха и за други цели, само и само да носи печалба.

— Акустиката в него е прекрасна — увери той обезпокоения татко, — там съм свирил и преди, а всички билети за този концерт на сума сто и петдесет гулдена са продадени. Онзи списък на знатните личности, който ти изпратих миналата година, всъщност е малко по-къс. Преместих се от Тратнерхоф — исках да поогранича броя на слушателите, пък и наемът тук не е толкова голям. От тези концерти се надявам да припечеля най-малко шестстотин гулдена.

Както очакваше Волфганг, това направи впечатление на баща му.

— Не ти ли се струва, че съм станал много делови? — попита Волфганг с надежда.

— Всичко зависи от това колко оставяш настрана. Твоята квартира с богато украсени тавани и грамадни прозорци навярно струва куп пари.

— Само четиристотин и осемдесет гулдена годишно, татко.

— Само? Никога не съм изкарвал повече за същия срок при Колоредо.

И тъкмо се готвеше да упрекне Волфганг заради това разточителство, синът му показа появилите се в залата Глук, Салиери и Боно.

— А Хайдн? — разочаровано попита Леополд.

— Няма да дойде. Днес го приемат за чирак в масонската ложа на Съгласието и той не може да присъствува на концерта. Ще те запозная с него утре вечер. И ти сам, надявам се, още преди да си заминеш обратно, ще станеш масон.

— Всичко е възможно. — Отношенията им в момента бяха твърде добри и Леополд внимаваше да не засегне с нещо сина си. Освен това в Мелгрубе цареше атмосферата на радостно очакване, което напомни на стареца колко много е загубил, откак престана да пътува с Волфганг.

— Мисля, че този концерт в ре-минор ще учуди мнозина — рече Волфганг.

 

 

Не, не само ще ги учуди, мислеше Леополд, като слушаше суровото, мъжествено встъпление — подобно нещо срещаше за пръв път в концертите на Волфганг. Но ето започна темата на соло-пианото и пръстите на сина както винаги уверено и леко се понесоха по клавиатурата, сякаш беше изпълнявал неведнъж тази партия. Мощта, която се чувствуваше в музиката, тревожеше и вълнуваше! Що за човек е този, който може да напише такава изпълнена с драматични конфликти и трагизъм музика? Не, това не е синът му. Леополд не познаваше този човек и все пак страстната мелодия го покоряваше. И то с безспорна сила и власт. Като композитор Волфганг бе отишъл много по-далеч, отколкото беше предвиждал той, баща му.

Но как публиката ще възприеме това? В концерта всичко е тъй ново и необикновено! И откъде са се взели тези скръбни нотки? Нима синът му толкова е изстрадал? Или въпреки тридесетте си години той вече е осъзнал това, което хората обикновено научават едва към шестдесетте? Дори бавната част на концерта в ре-минор звучеше трагично при всичката си красота и напевност.

Обзет от ням възторг, Леополд слушаше как уверено свири Волфганг нерепетираното рондо и си мислеше, че трябва да продължи книгата за него, която бе почнал да пише, когато синът му беше още дете. Кой би могъл да предполага, че талантът му ще отиде толкова далеч? Този концерт принадлежи на бъдещото столетие, а на самия него му остават навярно само още няколко години живот, каквото и да твърдят децата му.

 

 

Следната вечер бе посветена на току-що завършения цикъл от шест струнни квартета. Волфганг покани най-добрите музиканти, които познаваше: Карл Дитерс фон Дитерсдорф, Йохан Баптист Ванхал и Йозеф Хайдн.

Леополд познаваше Дитерсдорф и Ванхал само по име. Дитерсдорф се славеше като прекрасен композитор и цигулар и се ползуваше с особеното предразположение на императора. Ванхал бе по-малко известен като композитор, но го смятаха за най-добрия виенски виолончелист.

Волфганг представяше баща си на гостите и Хайдн рече:

— Господин Моцарт, вашата „Школа за цигулка“ изигра твърде важна роля в живота ми. Цигулката е любимият ми инструмент и смятам книгата ви за прекрасно пособие.

Към мнението му се присъедини Дитерсдорф, а след него и Ванхал.

„С комплиментите трябва да се внимава, отпърво се ориентираш в истинските причини, които карат някого да ги изрича, а едва после определяш степента на тяхната искреност“ — разсъждаваше Леополд, облегнал гръб в черешовото кресло на Волфганг и разглеждайки тримата музиканти. Хайдн има същия нос, брадичка и очи като брат си, отстъпва му по външност, но е по-дружелюбен. Дитерсдорф е облечен разкошно, при това е хубавец. Обаче Ванхал с доста странното си лице — широко чело, хлътнали бузи и леко увиснала челюст — също се ползува с голям успех във Виена.

Дитерсдорф и Ванхал заявиха, че господин Хайдн непременно трябва да вземе участие в изпълнението.

Въпреки очакванията на Волфганг Хайдн този път не отказа, а заяви, че се чувствува поласкан да изпълнява квартетите на Моцарт. Предложиха му да свири първа цигулка. Той прие. Дитерсдорф взе партията на втората, Волфганг на виолата, а Ванхал на виолончелото.

„Ако на света съществува музика в чист вид — мислеше Леополд, — тази музика е точно такава.“ Композиторите свиреха квартетите на сина му така благоговейно, както биха изпълнявали само собствените си творби. А когато концертът завърши, Волфганг, изпълнен с благодарност, топло прегърна приятелите си.

Констанце поднесе на гостите кафе със сладки и вино и Дитерсдорф в желанието си да наруши по някакъв начин продължителното мълчание и да раздвижи всички, изведнъж каза:

— Императорът наскоро ме попита какво мисля за сравнителните достойнства на Клементи и Моцарт.

Хайдн и Волфганг продължиха да дъвчат, а Ванхал се откъсна от чашата си и попита:

— Надявам се, не сте си изкривили душата, Дитерсдорф.

— Разбира се, разбира се! Казах, че изпълнението на Клементи се отличава само с майсторство, докато Моцарт свири и с майсторство, и с вкус!

— Благодаря ви! — отбеляза Волфганг, като продължи да се храни.

— Но Йосиф смята, че сте твърде разточителен в музикалните си замисли.

— Императорът? А нима той разбира нещо от музика?

Леополд се намръщи. Не е чудно, че Дитерсдорф се ползува с по-голяма благосклонност пред императора, отколкото Волфганг. Дитерсдорф с всички средства се стреми да гъделичка тщеславието на Йосиф, а в същото време Волфганг никак не се съобразява с това. Но още не успял да отвори уста, Хайдн отново престана да яде и заяви:

— Мечтая да имам поне част от Моцартовите замисли.

— О, аз казах на Йосиф, че Моцарт е един от най-великите природни гении, че не познавам друг композитор с толкова богато въображение, с толкова изумителна фантазия. Но понякога и на мене ми се струва, че той пилее тези качества с излишна щедрост.

— Тоест напразно? — насмешливо попита Волфганг.

— Всъщност, да — каза Дитерсдорф. — Слушателите нямат време дъх да си поемат: едва подхванал една чудесна тема, веднага друга, още по-прекрасна, затъмнява първата и така продължава до момент, в който стане съвсем невъзможно да се запомни поне една от тези прекрасни мелодии.

— Аз ги помня — избъбри Ванхал — и съжалявам, че не са написани от мен.

— Да, разбира се — отвърна Дитерсдорф; — същото казах и аз на императора. Но той заяви: в оперите на нашия приятел оркестърът свири така силно, че съвсем заглушава гласовете на певците.

— Глупост! — сърдито се намеси Хайдн. — Моцарт е най-прекрасният музикален талант, който познавам. Тези квартети са великолепни.

— Изкуството да пиша квартети аз научих от вас — сериозно отбеляза Волфганг.

— Казах ви вече: твърде малко дължите на мен. — Хайдн се обърна към Леополд, който едва се сдържаше да не влезе в спор, и каза: — Господин Моцарт, като пред бога и като честен човек заявявам, че синът ви е най-големият композитор от всички, които познавам лично или само по име. Той има вкус и несравнимо чувство за прекрасното, а освен това — най-дълбоки познания в областта на композицията!

Волфганг склони глава, сякаш приемаше благослов от небето, а Леополд едва сдържаше сълзите си — значи, все пак усилията му не са отишли напразно!

Когато всички се надигнаха да си вървят, Хайдн каза на Леополд при сбогуването:

— Господин Моцарт, кой знае дали щеше да се появи на света композитор като Волфганг, ако той нямаше такъв баща като вас.

74

Денонощие по-късно, след този така щастлив за него миг, Леополд чу в Бургтеатер — където присъствува императорът — още един нов концерт за пиано на Волфганг, изпълнен от самия автор. И се удиви, защото той се различаваше много от предишния. Написан във фа-мажор, концертът бе толкова лиричен и мелодичен, колкото ре-минорният драматичен и мрачен. Музиката бе тъй прекрасна, че Леополд заплака. Но веднага се овладя. Много чувствителен бе станал, откак пристигна във Виена: в очите му непрекъснато нахлуваха сълзи, а той винаги се бе гордял със своята твърдост и скептицизъм. Думите на Хайдн не му излизаха от главата. Колко благородно от негова страна. И изтръпваше при мисълта, че ако беше останал в Залцбург, никога нямаше да чуе тези думи.

Музиката го върна към действителността. Волфганг ще иска да научи мнението му, не биваше да пропусне нито една нота. Определили му бяха място в удобна ложа, откъдето се чуваше добре. Още от началните тактове музиката се оказа необикновено мелодична. Концертът бе написан чудесно. Той повече приличаше на онези произведения на сина му, с които Леополд бе свикнал. Волфганг следваше напътствията му да пише музика, която трябва да се харесва, която да тече гладко като вода. Какви чудесни мелодии! Структурата е безупречна. Нито един тон, нито един пасаж, нито едно темпо той не би си позволил да промени. Ала не бива да се изпада в сантименталност, не бива да сипе похвали на Волфганг, иначе той ще легне на лаврите си, а му предстои да създаде още толкова неща! Леополд усети, че се поклаща в такт с музиката.

Бурни аплодисменти разтърсиха Бургтеатер; императорът свали шапка, размаха я и извика:

— Браво, Моцарт! — И овациите екнаха с нова сила.

Като си отиде императорът, Волфганг остана пред театъра, заобиколен от тълпа поздравяващи го хора, но го интересуваше само едно: мнението на татко.

— Излишно е да се обсъжда. Нали видя какво удоволствие достави на публиката. — Леополд промени темата на разговора: — Колко концерта написа последната година?

Волфганг почна да ги брои на пръсти:

— Един в ми бемол-мажор, един в си бемол-мажор, в ре-мажор, в сол-мажор, после пак в си бемол-мажор и този във фа-мажор, който току-що чу. И един в ре-минор, който изпълних в деня на пристигането ти.

— Седем? За една година? — Леополд не можеше да повярва.

— Аз ти казвах, татко, че Виена е страната на пианото. И като пристигнах тук, написах още три концерта. Така че имам вече десет концерта за пиано. Но, татко, ти не си ми казал кои от тях ти харесват най-много.

— Какво бих могъл да кажа? Нима може да се даде предпочитание на някой от тях?

— Не ти ли харесват?

— На императора му харесват — отсече Леополд в стремежа си да скрие овладелите го чувства. — Това стига. И не бива да се застояваш тук. — На улицата валеше силен сняг и виеше вятър. Волфганг свири с увлечение и много се изпоти, дрехите му бяха овлажнели от потта, а той, развълнуван от успеха, забрави да си вземе палтото. — В такъв студ лесно се хваща силна простуда. Къде ти е палтото?

— По заповед на императора нито един слуга не бива да влиза в Бургтеатер през главния вход. Човекът, на когото оставих палтото си, е бил принуден да ме чака отвън. Навярно му е омръзнало и си е отишъл.

— С твоето палто? — Татко до дън душа се възмути от такова нехайство.

Волфганг сви рамене — мислите му бяха заети с много по-важни въпроси.

— Ето, вземи моето — каза доближилият го Вецлар. Но Волфганг се отказа от такава жертва и тогава Вецлар му предложи да го откара с каретата си, без да чакат тази на Моцарт, която очевидно се бе забавила поради снеговалежа. По пътя Вецлар каза на Леополд:

— Надявам се, ще успеете да склоните вашия син да понамали темпото на работа и да помисли за здравето си. Волфганг крие, но е боледувал от ревматизъм, често страда от простуди и колики.

Времето ставаше все по-лошо. Такава виелица Леополд рядко бе виждал.

— Волфганг отдавна не ме слуша — печално рече той.

— Не е вярно, татко. Пък и вече не съм потен и се чувствувам прекрасно. Хареса ли ти концертът? Според мен императорът се отнесе твърде благосклонно.

— Струва ми се, че е във възторг от изпълнението ти.

— Тъкмо там е бедата. Той вижда в мен преди всичко пианист. А ако му харесва моята музика, това е само инструменталната. Въпреки успеха на „Отвличането“ в Германия и други страни Йосиф не ме смята за оперен композитор.

 

 

Няколко дена по-късно госпожа Вебер покани Волфганг, Констанце и Леополд в дома си на обед. Леополд научи за това от един случайно дочут разговор между сина и снахата — спореха дали заслужава да се приеме поканата. Разговорът се водеше в кухнята; те мислеха, че Леополд е в спалнята си, а той, като му стана студено в леглото, бе тръгнал към кухнята за дърва.

— Според мен — казваше Констанце — не бива да приемаме предложението на мама. Баща ти никога не е обичал семейството ми и сега отношението му едва ли се е изменило.

— Нека сам решава — отвърна Волфганг; — в края на краищата майка ти няма да го изяде.

— Но тя обича да създава интриги.

— Както понякога и баща ми. — Волфганг вече предвкусваше удоволствието от тази среща.

Леополд изпита силно желание да се намеси — ако наистина някога е интригантствувал било е само за доброто на сина си и нима думите на Хайдн не са най-правдивото доказателство за това? Но навреме се възпря и се оттегли, сякаш не бе чул нищо. И когато Волфганг му съобщи за поканата, Леополд изрече:

— Някак не ми се иска. Мога ли да се ползувам от гостоприемството й след всичките неприятности, които ти е причинила?

Волфганг се разсмя:

— Но нали всичко свърши добре, защо тогава да я мразя?

Леополд не отговори. Въпреки че Констанце се отнасяше към него много внимателно, мъчеха го съмнения дали тя е достатъчно благоразумна и пестелива, каквато трябва да бъде жената на Волфганг, и в отношенията с нея Леополд си оставаше вежлив, но сдържан.

— Татко, щом аз отдавна съм престанал да се чувствувам обиден, за тебе това съвсем няма смисъл.

— Госпожа Вебер знае, че никой не я е осъждал така, както аз.

— И ще бъде поласкана, ако приемеш поканата.

— Наистина ли мислиш така?

— Това ще покаже, че одобряваш нашия брак.

Да не би синът му да го изпитва? Леополд не знаеше какво да реши, но като срещна умолителния поглед на Волфганг, каза:

— Щом искаш, така да бъде, Волфганг.

Констанце се облече модно и настоя непременно да се наеме карета, макар че до Ам Петер можеше лесно да се стигне и пеша.

Доста време бе нужно на Леополд, за да се приготви, но не можеше да протака до безкрайност. Като изкачваше стълбите към дома на Веберови, той беше много нервен. Дано трупалата се дълги години омраза не изригне като вулкан и не наруши помирението със сина. Той крачеше между Волфганг и Констанце, която носеше Карл Томас на ръце. Много любопитно му беше да види как изглеждат те — госпожа Вебер и Алоизия Ланге.

Стаите носеха следите на бързо разтребено жилище. Софи Вебер първа посрещна гостите. „Миловидна е — помисли си Леополд, — но за хубава не може да мине.“

И тогава Волфганг го представи на домакинята; тя се появи като знатна дама, с висока, стърчаща като кула прическа. Леополд знаеше от сина си, че навремето госпожа Вебер е била много хубава, но сега беше станала широка в кръста, напълняла, а дебелият пласт грим придаваше на сбръчканото й лице тухлен цвят.

— Колко мило, че дойдохте, господин Леополд — заяви тя.

— Ще съжалявам, ако с това съм ви причинил безпокойство — сухо отвърна той.

— Какво говорите! Щастливи сме да ви видим. Вие сте наш почетен гост.

— Нима? — Леополд недоверчиво повдигна вежди.

— Харесва ли ви Виена?

— Дотолкова, доколкото на нея й харесва синът ми — грубо отвърна Леополд.

Възцари се неловко мълчание, а после, сякаш не можеше да сдържи потока думи, госпожа Вебер изрече:

— Такъв син ви прави чест, той е любимец на висшето виенско общество и на самия император.

Леополд обаче все още изпитваше желание да я уязви, за да не си тика носа в чуждите работи, и рязко отвърна:

— Не винаги сте били на това мнение.

— Напротив, винаги. Просто не исках децата ни да извършат нещо, за което после ще съжаляват. Положението беше доста деликатно.

— И вие се постарахте да го направите още по-деликатно.

— Какво говорите, господин Леополд!

Той щеше да и каже и други неща, но Волфганг навреме се намеси:

— Цецилия, Карл Томас прилича на Моцартови, но следващият, обещавам, ще прилича на вас.

Отвлякла се от предишната тема, госпожа Вебер гордо изрече:

— Веберови винаги са се славили с привлекателна външност. И детето непременно ще бъде хубаво.

— А къде е Алоизия? — попита Констанце.

— Милата ти сестричка ще дойде след обеда — с мазен тон отвърна майката. — Не искаше да ме затруднява с излишни кухненски грижи.

Констанце не повярва. Просто Алоизия е вярна на себе си — обича ефектните появи.

Обедът неочаквано се оказа разкошен. Софи поднесе на масата фазан, опечен от госпожа Вебер, с гарнитура от зеле и картофи, сладки и кафе. Всичко беше грижливо и вкусно приготвено и Леополд трябваше да признае, че госпожа Вебер владее отлично кулинарното изкуство.

Семейство Ланге пристигна, когато беше вече време за кафето, и Алоизия влезе в стаята с още по-величествен вид от майка си. Зад нея вървеше мъжът й. Леополд се учуди — с какво толкова е харесала на сина му? Може би преди е била хубавица, ала сега, макар да изглеждаше на двадесет и пет-шест, у нея не бе останала и следа от красота. Лицето й беше загрубяло, тя още можеше да мине за интересна жена, но бе лишена от чар. Външността явно й служеше за постигане на определени цели: профилът, доста правилен, дори хубав, понякога изглеждаше хищен, в такива мигове тя заприличваше на ястреб, готов да се хвърли на всякаква плячка.

Йозеф Ланге хареса на Леополд. Артистът имаше фини черти, чудесна фигура и звучен глас. И не го интересуваха светските интриги.

Жените заговориха за новата рокля на Алоизия и Констанце оспорваше всяка дума на сестра си, а Волфганг седеше замислен и равнодушен към Алоизия; точно тогава Йозеф Ланге забеляза:

— Господин Леополд, квартетите на сина ви са поразителни. Той използува традиционните форми, което показва, че е получил великолепна подготовка, но хармониите му нямат равни на себе си.

Похвалата на Ланге се отнасяше в еднаква степен и за бащата, и за сина. По време на разговора артистът скицира главата на Леополд, като успя да постигне чудесна прилика.

А Волфганг седеше, потънал в мислите си, и сякаш не чуваше думите на Ланге, докато Алоизия не изяви желание да изпее някоя от неговите арии. Тогава той се оживи и щом седна на пианото, засвири с дълбоко чувство.

Всички млъкнаха. Леополд реши да съди строго. Едва сега той долови с какво навремето Алоизия е пленила сина му. Гласът й имаше много приятен тембър и тя го използуваше с голямо умение и мярка. Но на места според Леополд пеенето й ставаше прекалено старателно и бездушно.

Алоизия погледна акомпаниращия й Волфганг, но срещна безстрастния му израз, сякаш пред него не стоеше жив човек, а някакъв инструмент.

„Каквито и чувства да е изпитвал Волфганг към тази жена в миналото — реши Леополд, — сега от тях не е останала нито следа.“ Той изръкопляска на певицата и каза:

— Госпожо Ланге, разбрах причината за вашия успех. Гласът ви е чудесен и го владеете прекрасно.

— Вашето мнение ме ласкае, господин Леополд — отвърна тя с нисък поклон. — Много съм слушала за вас още от дете.

— Още от дете? — Да не би да си въобразява, че така лесно ще го подкупи с този комплимент?

— Да — отговори тя с неочаквана искреност. — Баща ми беше музикант до самата си същност; той ме обучаваше с надеждата, че семейство Вебер ще бъде така музикално, както вашето. Възхищаваше се от начина, по който обучавате Волфганг.

Леополд изрече смутено:

— Децата растат и си мислят, че светът винаги им е длъжник. А той нищо не им дължи. Те получават само това, което могат да дадат.

— Същото твърдеше и баща ми. Така му се искаше да прослави името Вебер! Но сред певците няма деца-чудо.

— Много ли обичахте баща си? — замислено попита Леополд.

— Много. Колкото Волфганг обича вас. Ако татко беше жив…

Госпожа Вебер се намеси:

— Всичко, което съм вършила, господин Леополд, съм го вършила за децата си. Да отгледаш четири дъщери сама в този жесток свят не е лесно. Смятам и на вас понякога ви се е налагало да извършвате постъпки, за които после човек не си спомня с удоволствие.

За миг Леополд дори изпита симпатия към Цецилия Вебер, но веднага си спомни как тя се бе опитвала да компрометира сина му и разбра: никога няма да й прости това, колкото и усилия да полага. И премълча. Цецилия заговори за музиката. Мълчанието като че й действуваше на нервите и тя бъбреше за каквото й дойде.

Като видя как се намръщи татко, Волфганг веднага стана. Обедът мина по-добре, отколкото очакваше. Поне татко се убеди: Веберови са хора като всички други, а Цедилия е в състояние да те умори от приказки.

— Време е — безцеремонно я прекъсна Волфганг. — Довечера имам концерт и всички трябва да си починем дотогава.

— Господин Леополд, надявам се, че ще се видим с вас отново — каза госпожа Вебер. Алоизия благодари на Леополд за вниманието, с което той слуша пеенето й, но най-много от всички го плени Софи: през цялата вечер тя не изрече почти дума, затова пък се грижеше за гостите приветливо, а с това качество не се отличаваше никой друг от семейството.

Следващите седмици бяха изпълнени с такова трескаво напрежение, че Леополд мечтаеше само за едно — всичко да свърши по-скоро. Постоянната възбуда, бурната дейност го изморяваха. Сякаш Волфганг си беше поставил за цел да зашемети баща си със своите успехи. Леополд писа на Нанерл:

„Брат ти свири на публични концерти толкова много, че се учудвам как още се държи на крака. Обаче той твърди, че това му е много приятно, и колкото и да е зает, винаги бил готов да свири, а да напише нов концерт не било нищо за него.

Откак съм тук, пианото на Волфганг много пъти бе пренасяно до театъра, до казиното Мелгрубе и до домовете на безбройните знатни ценители на музиката.

Станал е много известен, в това няма съмнение, но докога? Търсят го много повече като пианист, отколкото като композитор и навсякъде е желан гост.

Струва ми се, че ако брат ти нямаше дългове, можеше сега да има в банката две хиляди гулдена. Такава сума той вече несъмнено е припечелил: само за един концерт в Мелгрубе получи 559 гулдена, а домашните разноски, тоест тези за храната, са съвсем скромни.

Обаче ти знаеш как брат ти харчи парите с лека ръка и се боя, че най-малко хиляда гулдена ще бъдат пропилени просто от неумението му да пести. Но ще си мълча, докато не се посъветват с мен, защото той не ми разрешава да плащам нищо и щом не го питам колко харчи за самия мен, не мога да го питам изобщо за разходите му. Ала нехайното му отношение към парите много ме безпокои и щом в такова благоприятно време като сега той нищо не слага настрана, съвсем не съм убеден дълго ли ще продължи това благоденствие. Брат ти разбира тревогата ми и ме утешава, че когато умре Глук, ще получи придворно място, и добавя, че си води точна сметка за приходите и разходите си, но не ми показва какво е записал, затова се съмнявам дали изобщо ще ми довери нещо.

Лично аз смятам, че докато той се ползува с популярност, трудности за него няма да възникнат, но стига да се изменят вкусовете, веднага ще се окаже в опасно положение. Нека обаче всичко си остане между нас. С божия помощ брат ти може да продължи да бъде любимец на Виена. Бих искал да вярвам, че публиката няма да промени своя вкус. Новите му концерти са чудесни.“

Волфганг молеше татко да остане по-дълго във Виена, а още по-добре — завинаги.

— Много благородно от твоя страна, но съм свикнал да не завися от никого — каза Леополд.

— Никой няма да те притеснява тук. Ще бъдеш истински господар вкъщи…

— Ти имаш огромна концертна програма — прекъсна го Леополд, — трябват ти и забавления. Аз само ще ти преча.

— Би могъл да ми даваш съвети, както преди.

— А ти ще се вслушваш ли в тях? Пък и по отношение на жена ти няма да е справедливо. Ще си помисли, че вече не е стопанка в собствения си дом, макар че може би нищо няма да каже. А и се налага да бъда близо до Нанерл, когато роди.

Леополд обаче се съгласи да стане масон, разбирайки какво значение придава на това Волфганг.

Синът остана доволен — в ложата проявиха към баща му особено внимание: Леополд бе приет за чирак, а няколко седмици по-късно по молба на Волфганг се състоя церемонията по повишаването му във втората степен — калфа.

И макар Леополд да не изпитваше към масонството толкова силни чувства, колкото Волфганг, все пак му беше приятно, че синът се отнася към него като с връстник и приятел.

А после пристигна известие от залцбургския ковчежник — ако Леополд, получил от Колоредо отпуск за шест седмици и самоволно продължил този отпуск до четиринадесет седмици, не се завърне веднага, по нареждане на негова светлост повече няма да му се изплаща заплата.

Леополд реши да замине, и то колкото може по-скоро.

 

 

Денят на заминаването бе посветен на приготвянето на багажа и когато това свърши, Констанце въздъхна с облекчение. Досега в някои моменти й се струваше, че нейният свекър изобщо ще остане при тях. За нея пребиваването му беше трудно време, но слава богу, минаха поне без пререкания — Леополд почти не си позволяваше забележки и дори обикна много Софи, която няколко пъти се отби у тях.

Волфганг изгуби цялата сутрин да приготвя татко за път. Присъствието на Леополд вкъщи създаваше напрегната атмосфера и дори заплашваше да развали отношенията му с Констанце при най-добри намерения на двамата — Волфганг отлично разбираше това в душата си, — но не му се искаше и татко да замине: такава нужда имаше от него, така го обичаше. И защо винаги трябва нещо да стои помежду им? След време татко и Констанце ще почнат да се разбират. И какво щастие ще настъпи тогава!

— Не заминавай, остани с нас още малко — каза Волфганг.

— Аз сам не искам, но трябва — печално изрече Леополд. — От съвместния ни живот няма да излезе нищо хубаво. Ще ви бъда пречка, колкото и да се преструваме един пред друг.

Тропотът на пристигащата кола прекъсна разговора им. Всички думи вече са казани, раздялата не бива да се протака — така е най-добре.

И когато Волфганг поведе баща си надолу по стълбите, Леополд въпреки желанието си да се владее, неволно стисна ръката на сина си. Той мислеше за своите години, за това, че му остава още малко живот, и в сърцето му се прокрадна страх — ами ако не види повече сина си?

Същото предчувствие обзе и Волфганг; докато слизаше по стълбите, татко трепереше сякаш в треска. Ръката му беше студена като лед, като самата смърт.

Констанце не слезе с тях — нека Волфганг в последните минути остане насаме с баща си, — но той й извика отдолу:

— Щанци, няма ли да се сбогуваш с татко?

В тона на Волфганг звучеше настойчивост и тя побърза да слезе. И застана смутена, без да знае какво да каже за сбогом.

Леополд пое ръката й — но колко трудно е да показваш чувства, които не изпитваш — и попита, само за да каже нещо:

— Едва не забравих: защо прекъснахте уроците по пеене? Гласът ви е толкова приятен.

— Нямам време. Карл Томас и Волфганг искат толкова грижи.

— Нали имате прислужница.

— И за двете ни работата е доста. Трябва да вървим все по петите на Волфганг — толкова е немарлив, а напоследък приемаме и много гости. Денят ни е зает от сутрин до вечер.

Не, навярно истинската причина не е в това, помисли си Леополд; Констанце не е лишена от музикалност, но не й достига истинско дарование и влечение към музиката.

Волфганг неочаквано се озова в колата до татко.

— Ще те изпратим до Пуркерсдорф — заяви той; — сядай, Констанце!

Пуркерсдорф беше на няколко километра от Виена и на Леополд и Констанце това се стори неразумно. Но за Волфганг то бе единственият начин да покаже колко тежка е раздялата. И пак нямаше да бъде достатъчно. Когато дилижансът се изгуби от очи, Волфганг изпита ужасна самота. Сега той добре разбираше какви чувства е изпитвал татко, когато го изпращаше с мама за Париж.

Леополд не се обърна. „Никога не бива да се обръщаш назад — каза си той, — дори ако напред не ти остава кой знае колко.“ Заглушавайки скърцането на колата, в ушите му отекнаха началните пасажи на концерта за пиано в ре-минор, те звучаха властно и трогателно. Това не беше музиката, на която бе учил своя Волфганг, но чувствата, изразени в нея, намираха отклик и в неговата душа. Изведнъж си спомни думите на Хайдн. Да, това е неговият син.

75

Колкото и да се опечали Волфганг от заминаването на татко, той реши да го отбележи, като напише весела музика. Концертът за пиано в до-мажор, който завърши наскоро след това, целият искреше от радост, той стана най-жизнеутвърждаващата му творба. Завърши го тъкмо навреме: граф Орсини-Розенберг уреждаше в Бургтеатер тържествен концерт в чест на императора, покровител на музиката. В програмата директорът бе включил произведения на Глук, Салиери. Дитерсдорф, Моцарт, Хайдн и Ванхал и покани авторите на концерта.

Композиторите бяха в отделна ложа — там бяха всички освен онези, които щяха да вземат участие в изпълнението. Волфганг чакаше зад кулисите заедно с Дитерсдорф и Ванхал, а Хайдн с Глук и Салиери седяха в ложата; Волфганг доволен откри, че в Бургтеатер са се събрали доста негови почитатели, но имаше и поклонници на другите композитори. И колкото и да харесваха слушателите неговата музика, трудно бе да се предскаже кой ще пожъне най-големи лаври.

Йосиф II присъствуваше в императорската ложа със свои придворни и насмешливо наблюдаваше възбудата, която цареше в залата. „Публиката се държи така, сякаш наблюдава събитие от държавна важност, докато всъщност, размишляваше императорът, това е най-обикновен парад на себелюбци.“

А неговите проблеми бяха много по-важни. Приказки за безразсъдствата на сестра му, която заемаше френския трон, се носеха из дворците на цяла Европа и до него достигна слухът, че във Франция Мария Антоанета съвсем не се ползува с обичта на поданиците си. Ала него, човека, известен с просвещенските си възгледи, както сестра му с егоизма си, него, който за пет години от смъртта на майка си проведе в империята повече реформи, отколкото Мария Терезия за цялото си царуване, също не можеха да търпят и му оказваха упорита съпротива като на някакъв завоевател. Сега Мария Терезия се славеше като „велика императрица“ и народът тъгуваше за „добрите стари времена“, макар че през царуването си тя бе успяла да изгуби значителна част от своята империя. На всеки благородник, който споделяше уважението му към масонството, се падаха трима мразещи масонството и боящи се от него.

След като отмени крепостното право, отне ограниченията за евреите и обложи с данък благородниците и духовенството, го обвиниха, че е предал своята класа. Опита се да направи образованието достъпно за всички — тогава почнаха да му внушават, че това е в разрез с природата на човека. Всичката трудност е там, е кисела усмивка си мислеше Йосиф, че поданиците му биха искали да имат крепостни, на които, ако пожелаят, да плюят в лицето, да мразят евреите, да не плащат данъци и да харчат пари за украсяване на църкви, макар на всяка крачка да цари нищета. Народът му не желае да подобри живота си: иска само едно: зрелища и развлечения.

Йосиф даде знак на музикантите да започнат и сякаш цял се превърна в слух. Това очакваха от него. Минаваше за меломан — единствената област, в която той, както смятаха всички, превъзхождал майка си. Йосиф се замисли: какво да предприеме по отношение на Мария Антоанета?

След като Алоизия Ланге и Валентин Адамбергер изпяха арии от Глук и Салиери — даваше им се предпочитание като на придворни музиканти, — Волфганг изпълни новия си концерт за пиано в до-мажор.

Волфганг свиреше безупречно чисто, с всичкото изящество, на което беше способен, и чувствуваше: този концерт не отстъпва по изразителност на предишните. Към края на първата част той вече изпитваше силно вълнение — може би най-голямото в живота му. Ако е неизбежно настъпването на Страшния съд, нека бог чуе тъкмо тази негова творба.

По време на втората част публиката започна да се върти на столовете, а при финала някои се заразхождаха от ложа в ложа. Волфганг видя, че императорът му ръкопляска, но някак разсеяно, сякаш мислите на монарха витаеха в този миг нейде далеч; дочу освиркване сред аплодисментите, а те бяха доста сдържани.

Във втората част от програмата фигурираше концертът за пиано в ре-мажор от Хайдн; композиторът помоли Волфганг да изпълни соловата партия в него. Моцарт бе силно поласкан от молбата на приятеля си и свири с не по-малко увлечение, отколкото собствения си концерт. Музиката му се стори очарователна, пропита с тънък лиризъм; мелодичният и мъжествен концерт на Хайдн направи силно впечатление на Волфганг и той много се огорчи, че аплодисментите бяха по-скоро вежливи, отколкото възторжени.

Императорът хареса най-много последния номер от програмата. Италианската цигуларка Реджина Стриназаки, спечелила си гръмка слава, бе помолила Волфганг да напише за нея соната, която желаеше да изпълни пред императора, и Волфганг се съгласи. Обаче в стремежа си да изглади колкото може повече изпълнението си в концерта на Хайдн, той все отлагаше съчиняването на сонатата. Заел се с написването й в последния момент, той работи ден и нощ и завърши партията на цигулката навреме, за да може солистката да я разучи, но за собствената му партия времето не достигна. Срещнали се за пръв път в Бургтеатер, Моцарт и Стриназаки изсвириха сонатата без една-единствена репетиция. Свириха в хармония и гладко, както Волфганг очакваше. Музиката го изпълни с тържество. Бе намерил нова форма за изразяване на идеите си. Обстоятелството, че не бе записана нито една нота от партията му, съвсем не вълнуваше Моцарт. Той я знаеше цялата наизуст.

На свой ред синьора Стриназаки виртуозно изпълняваше своята. Звуците, които се лееха под лъка й, бяха толкова чисти и убедителни, изпълнението й се отличаваше с такава емоционална проникновеност, че в залата избухна внезапен взрив от аплодисменти. Тогава Йосиф, като погледна към сцената, с почуда установи, че Моцарт свири без ноти. След концерта извика композитора при себе си и го помоли да му покаже партитурата; не повярва на очите си, като видя чист лист хартия.

— Как свирихте тогава? — попита Йосиф.

— По памет.

— Но кога успяхте да репетирате произведението?

— Изобщо не сме репетирали. Написах сонатата вчера и тази сутрин пратих на синьора Стриназаки партията на цигулката, за да я разучи и да може вечерта да я изпълни.

— Такова дълго произведение!

— Сонатата е седемнадесет страници.

Императорът продължаваше да се чуди и Волфганг добави:

— За ваше величество навярно ще бъде приятно да научи, че нито една нота не беше пропусната.

В императорската ложа се събраха другите композитори — да приемат поздравленията на Йосиф; пръв, в съответствие с положението си, стоеше Глук, който полагаше отчаяни усилия да държи старческото си тяло изправено; с дрезгав глас Глук изрече:

— От ваша страна беше много милостиво, ваше величество, да почетете с присъствието си концерта. Миналата зима бях толкова болен, че не се надявах още веднъж да ви видя в театъра.

Подир Глук се приближи Салиери. Той се поклони на императора и каза на италиански — езика, който Йосиф предпочиташе пред другите:

— Смятам за щастие, ваше величество, че сте позволили да се включат мои творби в програмата заедно с тези на синьор Глук.

Следващият, който застана пред императора, беше Дитерсдорф, после Ванхал, а Волфганг, като не желаеше Хайдн — най-добрият от присъствуващите на концерта композитори — да бъде последен, отстъпи встрани, с което му даде път, и застана най-отзад.

Макар императорът да нямаше намерение да вини за нещо Хайдн, той все пак не се въздържа и попита:

— Господин Хайдн, защо по време на изпълнението стояхте с лице към Моцарт и оркестъра?

Обичаят налагаше: никой няма право да се обръща гърбом към императора, но Хайдн, слушайки концерта си, се бе навел през парапета на ложата, забравяйки всичко друго.

— В тази поза аз, ваше величество, по-добре възприемах музиката; тя се изпълняваше за пръв път след написването й — отвърна Хайдн.

— Стори ми се, че концертът на господин Хайдн има общи черти с неговите квартети — забеляза Салиери.

— Така ли смятате! — И Волфганг прие войнствен вид. — Не ви ли харесват квартетите му?

— Не съм казал такова нещо. Но те са сухи, липсва им достатъчно мелодичност.

— Повярвайте — извика Моцарт, — ако нас двамата ни слееха в едно, пак щяхме да бъдем далече от Хайдн!

— И въпреки всичко не бих написал така концерта.

— Аз също. И знаете ли защо? Защото и двамата с вас нямаме за това достатъчно талант.

Салиери почервеня от гняв, а Хайдн явно бе много доволен, макар и смутен.

— Нашият колега господин Моцарт има добро сърце към събратята си музиканти. Не предполагах, че е толкова великодушен — забеляза Дитерсдорф.

— Великодушен съм само по отношение на тези, които го заслужават.

За миг се създаде впечатлението, че между него и Дитерсдорф ще избухне свада, но Хайдн се обърна към императора с думите:

— Не се сърдете, ваше величество, ние сме лоши дипломати, ала до един вземаме присърце всичко, свързано с музиката.

Йосиф кимна и даде указание на Орсини-Розенберг да покани Глук, Салиери и Дитерсдорф на приема, който се уреждаше в Хофбург.

Волфганг полагаше усилия да убеди себе си, че му е все едно дали е сред поканените или не.

В обществото на масоните той намери онази атмосфера на другарство, към която така се стремеше, и през следващите месеци се посвети изцяло на тяхната дейност. За масонското братство създаде кантатата „Davidde penitente“^[1], в която използува своята до-минорна меса, добави към нея няколко нови арии и освен това написа „Траурна симфония“, посветена на двама починали братя масони: граф Франц Естерхази и Георг Аугуст, херцог на Мекленбург-Шрелиц.

През това време в семейството му се случи само едно по-съществено събитие — Нанерл роди син, когото нарекоха Леополд.

Все пак през този период Волфганг преработи шестте си квартета и написа към тях посвещение на италиански, защото първите си уроци по музика и слово Хайдн бе получил от господаря си Николо Порпора, един от най-прочутите италианци — учители по пеене, и композиторът свободно четеше на този език. Като завърши работата, Волфганг покани Хайдн на Гросе Шулерщрасе и му поднесе квартетите си. Бяха сами — Констанце слагаше Карл Томас да спи, прислужницата се намираше в кухнята — и Хайдн с почуда и все по-растящо възхищение прочете следното:

„На скъпия ми приятел Хайдн. Бащата, решил да пусне децата си по широкия свят, естествено иска да ги повери на грижите на най-прочутия Човек, особено ако последният за щастие се случи най-добрият му приятел. Ето те са пред теб, най-прочути Човеко и приятелю мой, шест от моите рожби! Разбира се, това е плод на дълъг и упорит труд, но някои приятели ме ободряват и уверяват, че рожбите ми няма да останат без внимание; то вселява в мен надеждата, че някой ден потомството ми наистина ще ми достави утеха. Ти сам, скъпи приятелю, ги одобри по време на миналото си посещение в този град. Твоето мнение най-много ме поощрява да поверя децата си в твоите ръце и ме кара да се надявам, че те поне в известна степен ще се окажат достойни за любезното ти внимание. Бъди така добър милостиво да ги приемеш и да станеш за тях Баща, Наставник и Приятел! От този миг аз ти предавам всичките си права върху тях, но те моля да се отнесеш снизходително и да им простиш недостатъците, които е допуснал в чедата си пристрастният им родител, и въпреки всичките им недостатъци да продължиш благородната и великодушна дружба с техния баща, който така високо я цени. От все сърце, любезни и скъпи приятелю, оставам твой най-искрен другар:

В. А. Моцарт.“

Хайдн прочете посвещението, но дълго остана погълнат от мислите си и Волфганг дори се уплаши дали неволно не е обидил приятеля си.

— Надявам се, нямаш нищо против, татко Йозеф — каза той. — Доста се потрудих над тези квартети. Повече, отколкото над другите си произведения. Месеци наред ги преработвах. Никога не съм се потил толкова над друго свое творение. И ги писах не за угода на някого. Те бликаха от самото ми сърце, татко Йозеф!

— Колко неразумно от твоя страна! — извика Хайдн.

— Кое?

— Да допуснеш мисълта, че мога да не ги приема! — Хайдн се наведе и целуна Волфганг по двете бузи, а после, смутен от толкова пламенна проява на дружба, избъбри със сълзи на очите:

— Не съм заслужил това, Волфганг. Не съм, но докато дишам, ще го ценя.

Той държеше посвещението така нежно, сякаш беше писмо от любима жена.