Дейвид Вайс
Възвишено и земно (7) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

52

Графиня Лютцов обичаше компанията на Волфганг и му довери, че след завръщането си от Париж е станал най-добрият танцьор в Залцбург, но подобни неща вече не го ласкаеха. Фактът, че графинята го предпочиташе за кавалер дори на придворните балове, се смяташе за голяма чест, обаче тя му се струваше сега толкова стара, колкото госпожа д’Епине, при това лишена от остроумието и светския облик на французойката.

Графиня Лодрон пожела дъщерите й да възобновят заниманията по пиано с Моцарт и той съвсем не възприе това като милост от нейна страна. Искаше му се да откаже, ала не посмя. Молбите на графиня Лодрон се равняваха на заповеди. Освен това, както твърдеше татко, парите за уроците щели да помогнат за намаляването на дълговете му. Но да обучава дъщерите на графинята беше за Волфганг тежко бреме.

И макар той официално да носеше титлата „първи концертмайстор и придворен органист“, се чувствуваше в положението на Колоредов камериер. Архиепископът го посрещна любезно и изрази съболезнованията си по повод преждевременната кончина на госпожа Моцарт, но лека-полека отношенията им придобиха предишния си характер. Задължение на Волфганг беше да свири на орган в катедралата всяка неделя и всеки път, когато пожелае Колоредо. Задължен беше и да дава уроци по всички клавирни инструменти на всеки желаещ от музикалната капела на архиепископа. Трябваше още да провежда репетициите на капелата и да я дирижира, ала да свири на цигулка, както преди, не прие.

Спаси го от полуда само това, че постоянно композираше. Година и половина след завръщането си в Залцбург Волфганг вече не помнеше броя на произведенията си, но нямаше за какво да се безпокои: баща му водеше най-подробен списък на всичко, което съчиняваше.

Когато веднъж татко зачете списъка, Волфганг се изуми.

— Три симфонии, една серенада, едно дивертименто, концерт за пиано за четири ръце, концертна симфония за цигулка и виола, но нито една соната за пиано или цигулка.

— Композирах по шест такива сонати за пиано и цигулка, докато отсъствувах оттук.

— Сонатите са прекрасни, трябваше да напишеш повече.

— Колоредо предпочита църковната музика.

— Що се отнася до тази музика, не си проявил леност. — „В същност той и в светската музика не изостава — помисли татко, — но трябва да го посръчквам, иначе ще се отпусне“. — Църковна музика си написал много: псалми, оферториуми, църковни сонати, две великолепни меси, вечерни и в добавка една тържествена меса.

— Но Колоредо се опитва да ми внуши, че всичко това бледнее в сравнение с неговата дейност, по-специално богослужението.

— Той не може да се отнася към тебе като с равен. Би било в разрез с натурата му.

— Някои произведения, написани тук, са наистина добри.

— И ти платиха за тях.

— А концертът в ми бемол-мажор, който написах за мен и Нанерл? Нали графиня Лодрон постъпи така, сякаш той бе създаден за нея. Настоя първото му публично изпълнение да се предостави на дъщерите й, но те не успяха да го изсвирят съзвучно, както очаквах. И погубиха чудесната втора част.

— Графиня Лодрон ти помогна да си възвърнеш мястото в Залцбург. Тя има право да разчита на известна благодарност.

— А акомпаниментът? Написах го за оркестър с манхаймска звучност, величествено и изразително, а нашите музиканти свириха кой както му дойде.

— Ще свирят по-добре, когато на пианата бъдете ти и Нанерл.

— Никога няма да свирят по-добре. Моята Концертна симфония, в която, както твърдиш, има такава дълбочина и зрелост и която така обичаш, бе опропастена, а я изпълняваха най-добрите солисти на Залцбург — Брунети и Хайдн. Зная, че Брунети, като остаря, почна да свири по-лошо, но Хайдн ме удиви. Навремето, когато изпълняваше музика, която му харесва, той винаги биваше трезвен. Нима толкова му е опротивял Залцбург, че не може вече да свири на виола?

— Ще отидеш в Мюнхен и приятелите ти ще я изпълнят там както трябва.

— Колоредо обаче смята, че Концертна симфония, според мен най-прекрасното нещо, което съм написал, била твърде тежка и дълга. А дивертиментото в ре-мажор, достъпно за най-елементарните слушатели, по негово мнение е много приятно.

— Добре познаваш вкуса му, за да се учудваш.

— Но съм принуден да задоволявам този вкус! Коронационната меса — най-добрата от всичките ми меси — е написана за глас като на Манцуоли, а тук възложиха солото на едно ревящо магаре.

— Трябва да я изпълнят на всяка цена във Виена.

— След сто години? Когато няма да ме има вече?

— Дори да е така! — тържествено заяви Леополд.

— Кой знае какъв вкус ще имат хората след сто години. От всички произведения, които композирах през последните осемнадесет месеца, най-много обичам „Vesperae solemnes de confessore“^[1] макар да носи надуто название, а негова светлост съобщи на вашия покорен слуга, че тя е прекалено драматична, прекалено светска, сякаш, като съм я написал, съм извършил смъртен грях, за което трябва да отида в чистилището.

— Не си съвсем прав, Волфганг. Преувеличаваш!

— Граф Арко, който нямало да се меси в музикалните въпроси — така поне ми беше обещано, когато давах съгласие да се върна в Залцбург, — със садистична радост съобщи, че по мнение на негова светлост, написвайки соло за сопрано, аз съм имал предвид оперна примадона, не солистка от църковен хор.

„А нима не е така? Нима не си имал предвид Алоизия Вебер?“ — щеше да му възрази татко, но сметна за по-благоразумно да не го казва.

— Писах това соло за глас с най-добри възможности — рече Волфганг почти предизвикателно, — както и трябва да се пишат вокалните композиции.

— И се получи нещо възхитително. Но може би според Колоредо ти си вложил в тази творба твърде много личен елемент.

— Направих я твърде хубава за вкуса на нашите залцбургски магарета. От Мюнхен не поръчаха ли да им напиша опера?

— Чакам писмо всеки ден.

— Честна дума, татко, не зная дълго ли ще мога да изтърпя този Залцбург.

— Аз го търпя вече повече от четиридесет години и както виждаш, не съм се побъркал.

„Но аз съм съвсем друг — помисли Волфганг. — Татко обича да преподава, а аз не. Татко е роден за педагог, а на мен не ми стига търпение за това. Татко престана да композира, а аз чувствувам, че едва сега започвам. Имам да кажа толкова много; колкото повече опознавам музиката, толкова повече мелодии се раждат в главата ми. Ако имах пред себе си поне десет години спокоен, осигурен живот, колко нещо бих създал! Особено за сцената. Татко е прав, солото за сопрано във Вечернята е написано за оперна примадона, но ако се съглася с това, той ще почне да ме упреква в своеволно отношение към музиката за Колоредо. Ето защо я нарекох «Laudate Dominum»^[2], ала това не намали любовта ми към тази ария — това е тъкмо ария, макар стилизирана. Ако не получа наскоро поръчка за опера, ще полудея. Тъкмо сега, когато се уча да пиша истинска вокална музика, трябва да се задоволявам с отвратителните гласни струни на залцбургските певци. През всичкото време се стараех да намаля нашите дългове и колко е обидно, че досега не можем да се отървем от тях. Но много по-трудно е да се живее без хубава музика. А сегашната музика в Залцбург е обречена на смърт.“

Една неделя след служба в катедралата Волфганг, като не можеше да гледа как Колоредо приема поздравления — защото всички бяха очаровани от неговата музика, — си проби път през тълпата, окръжила архиепископа, и се упъти към близката църква „Свети Петър“, където мама искаше да бъде погребана. Това бе най-старата църква в Залцбург, а нейното гробище се намираше в самото подножие на Монхсберг. Но и тук уединението се оказа невъзможно: край много от гробовете имаше хора и Волфганг навлезе в един криволичещ, изсечен в камъка проход, който водеше за катакомбите в скалите на Монхсберг. Тук бяха погребани първите християни от Залцбург, мнозина умрели мъченически, и това място се смяташе за свято.

Бе топъл, слънчев септемврийски следобед през 1780 година и макар че бяха изминали повече от две години след смъртта на мама, Волфганг изведнъж почувствува остро болката от тази загуба. Поиска му се да се помоли тук за душата й — мама щеше да остане доволна, — ала обстановката му действуваше угнетително. От каменните стени на прохода, където никога не проникваха слънчеви лъчи, вееше леден хлад, стъпалата бяха груби, от нешлифован камък, сред мъртвата тишина неговите стъпки кънтяха с мрачно ехо. За да се изкачи по-далеч, трябваше да се хваща за пукнатините в каменната стена. Трудно се вървеше, беше му уморително и страшно.

Като достигна една открита от всички страни малка площадка, Волфганг изпита облекчение. Колко хубаво е да си отново на чист въздух, да се любуваш на светлината и слънцето! Обгърна с поглед планините, сдиплили се около Залцбург, и по-остро от всякога се почувствува затворник. Застанал тук, на една от скалите на Монхсберг, той се намираше почти на една плоскост с двете островърхи кули на катедралата, но планините, които ограждаха Залцбург, помрачаваха настроението му. Тези планини винаги са си били тук, те притискаха града като в клещи, готови сякаш всеки миг да се стоварят върху главата на Волфганг; и все пак в подножието на скалите се гушеха къщи, те стояха там от векове. А право напред се издигаше крепостта Хохензалцбург, господствуваща отколе над града.

Волфганг заслиза към гробището и изведнъж зад гърба си дочу стъпки. „Кой е там?“ — извика той. Отговор не последва. Стъпките продължиха да ехтят някак неестествено силно. Интересно дали така крачи дяволът, когато преследва човек? И съществува ли изобщо дяволът? Ако съществува, сигурно ще го срещнеш тъкмо на такова място. Когато Волфганг слезе от възвишението, стъпките замряха. Но останаха нервните тръпки, те засилиха още повече отвращението му към гробищата и желанието да избяга от Залцбург.

Няколко минути по-късно, както крачеше към катедралата по обикновено безлюдната уличка зад нея — беше забравил нотите си на органа и искаше да ги вземе, докато не са се изгубили, — Волфганг изведнъж видя да идва насреща му Карл Арко. Уличката беше тясна, двама не можеха да се разминат. Ако протегнеш ръка, ще докоснеш стената на отсрещната къща. В главата на Волфганг се въртеше мисълта: кой от двамата ще трябва да стори на другия път.

Отстъпи той. Хлътна в първия вход, който му попадна, като се престори, че търси някакъв адрес и се готви да влезе. Главният иконом продължи пътя си, а Волфганг, долепен до вратата, се почувствува оскърбен.

Споменът за това унижение дълго го измъчва.

53

Поръчката от баварския курфюрст да напише италианска опера за мюнхенския карнавал през януари 1781 година се стори на Волфганг дар от небето. Колоредо не посмя да попречи. Карл Теодор беше твърде силен съсед и да го обидиш, значеше да поемеш голям риск, затова дадоха на Волфганг шестседмичен отпуск във връзка с изпълнението на поръчката.

Чувствуваше се окрилен и увери татко:

— Тази опера ще ни донесе слава.

— Трудности ще има доста — предупреди го Леополд.

— Но оркестърът на Канабих е най-добрият от всички, които познавам. А и той ще ангажира истински певци. Струва ми се, че за тази поръчка трябва да благодарим тъкмо на него.

— Канабих ще покани певци по вкуса на курфюрста. Кой може да каже от какво ще се ръководи в избора си? От стремеж за икономии? От приятелски чувства? От политически съображения? Трябва да бъдеш нащрек.

— Разбира се! Достатъчно мъки съм изтърпял.

И все пак Волфганг бе щастлив — пред него се откриваше прекрасна възможност да се отърве от Залцбург. Той заяви:

— Ще се постарая „Идоменей“ да има шумен успех; след тази опера много владетели ще искат на всяка цена да ме вземат на служба. Смятам да напиша музиката героична и величествена.

 

 

Карл Теодор, прибягвайки до услугите на придворния композитор на Колоредо, целеше да направи с това дипломатически жест и избра за операта либрето, написано от Джамбатиста Вареско, придворен залцбургски капелан.

В основата на „Идоменей“ лежеше троянска легенда. Поетът Вареско бе съчетал няколко пиеси, написани на тази тема. И Волфганг се съмняваше дали капеланът е успял да подобри сюжета. Много пасажи от либретото звучаха високопарно и помпозно. И все пак фабулата след известни поправки можеше да се окаже завладяваща. Драмата таеше в себе си възможности за създаване на благородна, изразителна музика; досега нито един сюжет не бе разкривал такава перспектива. Обмисляйки тоналността на операта, Волфганг няколко дни подбира от либретото най-сценичните от негово гледище моменти.

Идоменей, цар на Крит, след като завладява Троя, изпраща към палатите си пленената от него принцеса Илия, дъщеря на Приам. Царят я следва с друг кораб. Крит е вече близо, когато в морето се разразява страшна буря, грозяща с корабокрушение. На Идоменей му се струва, че бурята е пратил с някаква цел сам Нептун. За да усмири гнева на бога на морето, Идоменей обещава на Нептун да му принесе в жертва първото живо същество, което срещне на брега. Бурята утихва и Идоменей разбира, че е станал заложник на морския бог.

Първият, когото Идоменей вижда на брега, е неговият син Идамант — дошъл да посрещне баща си. Царят не е в състояние да изпълни дадената пред бога клетва и решава да отпрати сина си от острова. По съвета на довереника си Арбас царят заповядва на Идамант да придружи Електра, царица на Аргос, до нейната родина. Този план има и друго предимство за Идоменей, защото синът му, дал обещание да се ожени за Електра, е влюбен в Илия.

Коварството на Идоменей предизвиква отново гнева на Нептун. В момента, когато Идамант трябва да отплава от брега, богът на морето изпраща друга буря, за да не може корабът на Идамант да потегли, и заповядва на едно морско чудовище да опустоши Крит. Идамант е безсилен да се справи с бурята, той трябва да остане на брега, но успява да убие чудовището. Тогава върховният жрец на Нептун разказва на Идамант за обещанието на Идоменей. Идамант решава да изпълни задължението на баща си, ала в този момент Илия предлага себе си в жертва вместо него. Това умиротворява Нептун и подводен глас повелява на Идоменей да се откаже от властта в полза на сина си и да разреши на влюбените да се оженят. Идоменей се съгласява и макар че отхвърлената Електра изпада в ярост, тя е безсилна да попречи на Идамант и Илия да се съединят.

В навечерието на заминаването си за Мюнхен Волфганг вече бе завършил част от музиката, но не можеше да намери с Вареско общ език. Използуването на либретото в оригиналния му вид би означавало неизбежен провал.

— Трябва да изтъкна на придворния капелан какви изменения е необходимо да се нанесат — каза Волфганг на татко, — иначе глупостите му ще провалят цялата партитура.

— Почакай до Мюнхен. Там Вареско не ще може да ти попречи да направиш своите поправки.

 

 

Волфганг пристигна в Мюнхен седмица преди определения срок. Гореше от желание да започне репетициите на операта и като поднесе почитанията си на Карл Теодор, който се държа с него подчертано вежливо, побърза при Канабих. В качеството си на придворен капелмайстор той вече бе набелязал певците и щеше да бъде освен това режисьор на постановката.

— Идоменей ще се изпълнява от Раф — обяви Канабих.

— Не е ли прекалено стар за тази роля? Лично аз много го обичам. Той направи доста за майка ми в Париж, по-добър приятел не може да се желае, но е вече на шестдесет и шест години.

— Раф е тъкмо на годините на Идоменей. — Канабих оглеждаше сцената, където щеше да пее Раф. — Освен това от всички тенори немци той се представя най-добре в италиански опери. Раф е прочут и в Германия, и в Италия. Ще спечели нова слава за вашата музика.

— При това е любимец на курфюрста.

— Не бих ви съветвал да кажете такова нещо в тяхно присъствие. Ще се почувствуват засегнати.

— Но ще се справи ли старецът с такава трудна роля?

— Ако не напишете за него твърде дълги и твърде сложни арии.

— Той е посредствен актьор. Държи се на сцената съвсем сковано.

— Раф все още изкусно владее гласа си, ако, разбира се, музиката не е прекалено претенциозна. И знайте, нямаше да ви дадат поръчката за тази опера, ако не беше неговото влияние.

— Мисля, че решаваща роля е изиграла вашата препоръка.

— Да, аз също предложих вас, но най-красноречиво убеждаваше курфюрста именно Раф.

— Нямам нищо против тенора, ала, разберете, от тази опера зависи цялото ми бъдеще. Така смята и баща ми.

— Какво ви тревожи тогава? Без съмнение ще успеете да напишете музика за гласа на Раф.

„Мога да напиша музика за всеки глас — помисли Волфганг, — но затова ли се заех да композирам тази опера?“ И в същия миг си спомни за какво искаше да помоли Канабих. Откак поръчката за операта бе подписана, той си представяше как Алоизия идва при него и го моли да й даде роля в „Идоменей“. И тъкмо когато тя изгубва надежда, той прави благороден жест и се съгласява. Алоизия е смаяна, чувствува се много задължена и, кой знае, може за в бъдеще да прояви към него благосклонност. Волфганг продължаваше да уверява сам себе си, че е разлюбил Алоизия, но образът й не му даваше покой. Забавно би било да се превърне в неин благодетел. Това стана негова най-свидна мечта.

Появата на Раф и Вендлинг в театъра прекъсна размислите на Волфганг.

— Раф, Волфганг много се радва, че ще пеете ролята на Идоменей — рече Канабих.

— Извънредно съм поласкан! — възкликна Волфганг.

Строгото лице на Раф просветна.

— Не съм ли твърде стар?

— Вие сте в зряла възраст също както Идоменей — отвърна Волфганг.

— Момчето става вече дипломат — разсмя се Вендлинг. — Далеч ще стигне.

— Господин капелмайстор — рече Волфганг, — искам да ви помоля за една услуга.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Личеше обаче, че Канабих не се радва кой знае колко.

— Бих желал да ви препоръчам една певица за ролята на Илия, прекрасна певица…

— Тя вече не е в Мюнхен — прекъсна го Вендлинг. — Алоизия получи място в немската опера и цялото семейство замина за Виена.

— Бях готов да се занимавам с нея, но тя предпочете Фоглер — каза Раф.

— А месец след преселването им във Виена умря Фридолин — продължи Вендлинг.

— Печална новина. Той беше чудесен човек — тъжно изрече Волфганг.

— Твърде чудесен за своята съпруга — додаде Вендлинг. — Цецилия Вебер е чудовище. И дъщерята е досущ като нея. Веднага щом разбра, че ще й се наложи да помага в издръжката на семейството, побърза да се омъжи и замина.

Волфганг занемя от почуда.

— Омъжи се за Йозеф Ланге, придворен актьор и художник — каза Вендлинг.

Луд ли е бил той? Навярно другата Алоизия е съществувала само във въображението му. Татко го смъмри навремето за „розовите му мечти“ по отношение на Алоизия, но ако Волфганг наистина е хранил наивни, сладостни мечти, то е било единствено с цел да направи живота си по-поносим. Татко досега мисли, че той, Волфганг, леко е понесъл смъртта на мама, но нима някога е слушал по-печална музика от втората част на неговата Концертна симфония?

— Ланге е вдовец с две деца — продължи Вендлинг. — Работи в немския оперен театър, успя да настани там и жена си.

— Добър актьор ли е?

— Повече художник, отколкото актьор. Не съжалявайте, щастлив сте, задето сте се отървали от нея. Който и да се ожени за Алоизия, рано или късно ще стане рогоносец, а ако я хване на местопрестъплението, тя, разбира се, с невинен вид ще обясни: „Ах, остави, какво ли не се случва в живота!“

— Как мислите, Вендлинг, тя беше ли любовница на курфюрста?

— Време е да сменим темата на разговора — предложи Раф.

— Беше или не? — настояваше Волфганг, сякаш ако научеше истината, щеше да му стане по-леко.

— Кой знае… — рече Канабих.

— Това нищо не ще промени; дори да знаем онова, което не знаем, пак няма да ви разубедим… Благодарете на съдбата, че се избавихте от семейство Вебер. Наскоро чух, че майка й възбудила срещу Ланге дело — твърдяла, че той обещал, като се ожени за Алоизия, да издържа цялото й семейство.

— Доротея, жената на Вендлинг, ще бъде Илия — промени темата Канабих. — А нейната зълва, Елизабет, получи партията на Електра. Имате ли нещо против, Волфганг?

— И двете пеят прекрасно. Аз и преди съм писал арии за Доротея.

— Обещавам, че те ще изпълняват всяко ваше желание — каза Вендлинг.

„Цялата опасност е в Раф — мислеше Волфганг, — а възрастният тенор нищо не може да обещае.“

Той попита:

— Как се казва кастратът?

Канабих, който рядко издаваше чувствата си, се намръщи.

— Господин дел Прато. За съжаление трябва да ви кажа, че не е излизал още на сцена.

— Защо тогава сте го включили в състава? — не скри почудата си Волфганг.

— Това е придворният кастрат на курфюрста. Длъжни сме да му дадем роля.

— Не се отчайвайте, Волфганг — каза Раф. — Дел Прато е млад, ваш връстник, от него ще излезе очарователен Идамант. А аз ще се опитам да го науча да пее школувано и да играе на сцена. Сам по себе си гласът му не е лош.

„Ясно защо Раф прояви такава готовност“ — помисли си язвително Волфганг. Когато започнаха репетициите, грешките на кастрата отвличаха вниманието от недостатъците на самия Раф.

Лекарството тук можеше да бъде само едно, както казваше баща му — неговата музика трябваше да компенсира слабостите на всички. Женските гласове се оказаха прекрасни, в техните партии не се наложи да промени почти нищо, затова пък мъжките партии трябваше непрестанно да се преработват и нагаждат към ограничените гласови възможности на Раф и дел Прато. Либретото също създаваше доста грижи. Някои сцени си оставаха съвсем негодни. Но когато той чрез татко помоли Вареско да ги поправи, придворният капелан заяви, че Моцарт само разваля създадения от него шедьовър, и отказа. Волфганг бе принуден да внася измененията сам; Канабих, за да се избави от неприятности, прехвърли цялата отговорност върху композитора.

После почна да се оплаква Раф: ариите му били твърде трудни, въпреки че вината не бе в ариите, а в самия Раф — той вече не можеше да държи дълго даден тон. Наложи се Волфганг отново да преработи ариите на Раф, за да даде възможност на престарелия тенор да покаже възможностите си в долния регистър.

Дел Прато се държеше на сцената така дървено, че Волфганг трябваше да го учи да играе, както се учи малко дете. Височините му бяха направо мъчителни. „Макар Раф да се оказа прав — гласът на кастрата не е чак толкова лош, размишляваше Волфганг, певецът обаче напълно е лишен от художествено чувство, от усет за нюансите, от правилен метод.“

Минаха няколко седмици в репетиции, но положението само се влоши. Вареско заплашваше да даде Волфганг под съд, ако посмее без негово съгласие да променя и занапред либретото; Раф искаше ариите му да звучат по-нежно и по-меко, въпреки че ролята на Идоменей бе драматична, съвсем не лирична. А дел Прато — според ролята си романтичен герой — изглеждаше на сцената твърде женствен, понякога дори жалък.

Възникна и нова причина за безпокойство. Мария Терезия бе на смъртно легло и оперният състав се боеше да не би, ако тя умре, постановката да се отложи. Татко изпрати на Волфганг траурния му костюм и помоли да не унива, в случай че смъртта на Мария Терезия попречи на „Идоменей“; известна полза все пак ще има — синът и приемник на Мария Терезия, Йосиф II, притежаваше по-добър музикален вкус и при него можеше да се разкрият по-широки възможности.

След известието за смъртта на Мария Терезия в Мюнхен бе обявен еднодневен траур, но докато архиепископът, почитайки паметта й, забрани в Залцбург всякакви увеселения за три месеца, баварският курфюрст настоя репетициите на „Идоменей“ да продължават както преди.

„Най-после — мислеше си с горчивина Волфганг, — хората ще престанат да ме свързват с онова дете, което има честта да поседи в скута на императрицата.“ За Мария Терезия говореха, че била милостива императрица, но Волфганг не беше убеден, поляците и баварците също се съмняваха в това. Мария Терезия се славеше със своята музикалност; тя се възхищаваше от него през детството му, ала когато той възмъжа, не прояви никакъв интерес и не оцени музиката му.

Мисълта, че срокът на отпуска скоро ще изтече, също не даваше на Волфганг покой. Засега не можеше да се върне в Залцбург, съвсем не можеше, и писа за това на татко.

Леополд отговори: „Не се вълнувай. Мълчи си и нищо не предприемай, а ако някой тук попита нещо, ще кажа, че сме останали с впечатлението, че са ти дали шестседмичен отпуск за пребиваване в Мюнхен, считан от завършването на партитурата — никой нормален човек не би сметнал за възможно такава значителна опера да се съчини, препише, репетира и постави само за шест седмици.“

От време на време на Волфганг му се струваше, че изобщо не ще успее да завърши „Идоменей“. Постоянните спорове го изтощиха. Преработките нямаха край, той едва смогваше с тях и това само разваляше, не подобряваше музиката.

Мина месец от началото на репетициите, а в главата на Волфганг все още изникваха мелодии, но той не можеше да ги запише. Нямаше и смисъл да ги записва. Каквото и да напишеше, някой веднага искаше изменения. Повечето арии не бяха готови заради постоянните поправки, внасяни по искане на певците, а Канабих междувременно обяви на състава, че Карл Теодор възнамерява наскоро да посети една от репетициите, затова трябвало всичко да се подготви, една несполучлива репетиция можела да доведе до отменяне на постановката — а за успеха или неуспеха курфюрстът ще съди по ариите на любимеца си Раф.

Късно същата вечер Волфганг седеше на светлината на свещи над партитурата; в главата му цареше смут и отчаяние. Обикновено той можеше да твори при най-лоши условия, но този ден се чувствуваше немощен и разнебитен, сякаш корабът, който го носеше по вълните на живота, щеше да претърпи крушение. Беше създал голям брой произведения, хората винаги се учудваха с каква лекота твори, учудваха се на плодовитостта му, сякаш изтъкваха някаква негова вина, но ако само знаеха колко сили влага в това! Музиката носеше със себе си освобождение, а безкрайните поправки го държаха в ужасен плен. Той така искаше по-скоро да се освободи! Умори се да угажда на вкусовете на всички. Колко тежко е да си роб на глухите, да композираш за некомпетентни, посредствени хора! Да пишеш за угода? За угода на кого? На Раф? На дел Прато? На Канабих? На Карл Теодор? На себе си? Появата на Раф прекъсна мислите му.

Това посещение изненада Волфганг. Няколко часа по-рано между тях има бурна сцена: тенорът отказа да пее партията си в квартета, който Волфганг смяташе за музикален връх на „Идоменей“. Нима Раф очаква от него извинения? Впрочем старецът понякога му харесваше — умееше да се държи с достойнство и такт, това не можеше да му се отрече.

— Надявам се, че не ви попречих, Моцарт — каза Раф.

— Има ли някакво значение! — насмешливо подхвърли Волфганг.

— Ние се нуждаем от вашата музика.

— Аз пък мислех, че за една опера трябват само певци. Усмивка пробягна по суровото лице на Раф и той каза:

— Много сте чувствителен, както всички композитори. Все още ли сте огорчен от нашата кавга?

— А вие, господин Раф?

— Ако помнех всички разправии, които съм имал по време на репетиции, паметта ми нямаше да побере нищо друго.

— На какво дължа в такъв случай тази чест?

— Дойдох при вас заради арията в сцената, където срещам Идамант за пръв път.

— Какво й е лошото? — Бе направил арията лирична, както го молеше тенорът и както изискваше текстът на либретото. — Твърде висока е за вас, така ли?

— Не. Написана е вдъхновено. Прекрасно сте доловили как се чувствува бащата, изгубил всяка надежда да види някога отново любимия си син.

Волфганг, по-скоро озадачен, отколкото поласкан, запита:

— Тогава защо идвате при мен?

— Не можем да позволим „Идоменей“ да бъде отменен поради незначителни разногласия в нашите възгледи. Така обичам тази ария, постоянно си я пея наум.

— Но вие непрекъснато искате поправки.

— Свикнал съм винаги ариите да бъдат нагаждани към гласа ми. Тази ария обаче ще остане непроменена. В нея ми подхожда всяка нота.

— А какво ще кажете за квартета?

— Трябва да разберете, тази музика не е за мен, такава никога не съм пял.

— По тази причина ли дойдохте?

— По тази причина вие също не сте искали да пея партията на Идоменей, нали? О, на мен всичко ми е известно.

— Не съм изразявал подобна мисъл.

— Но сте казвали, че съм стар за ролята на Идоменей, което е едно и също. Как можете да очаквате от мен снизходителност в такъв случай? Пишете музика като тази ария и аз съм готов да я пея.

— Ще пиша това, което подхожда за опера.

— Не и за моя глас?

— В операта текстът трябва да се подчинява на музиката, либретото на партитурата — спокойно и убедено каза Волфганг. — И певецът също. Иначе операта ще се окаже мъртва и ще й подхожда само място в музея.

— Тъкмо затова, ако не довършите „Идоменей“, ще стане катастрофа.

— Нищо, няма да пропадне светът — отвърна Волфганг. Но дали той самият щеше да го понесе, трудно бе да се каже.

— Нима работата е в това! — с чувство, проникновено изрече Раф, а то бе ново за него. — Случвало ми се е да изпълнявам арии от всички съвременни оперни композитори, но музика така величествена и прекрасна като вашата не съм чувал. Преди двадесет-тридесет години — ето кога би трябвало да пея във вашата опера, но сега съм принуден да се задоволя с възможностите, които са ми останали. И вие, Моцарт, трябва да се задоволите с това. И двамата плащаме дан — вие задето сте твърде млад, а аз — задето съм прекалено стар.

За миг Волфганг си помисли дали Раф не е готов навеки да скрепи с кръвта си тяхната братска дружба по обичая на немските рицари. Но ето че Раф изведнъж пак стана суров стар воин, закален в битките на оперна сцена — недоволен, че се е поддал на откровеност.

Обаче на прага тенорът се обърна и попита:

— Ще дойдете ли утре на репетицията?

— А вие мислехте, че няма да дойда, така ли?

— Напоследък не написахте почти нищо.

— Без да жаля труда си, нагаждах ариите за вашия глас, но що се отнася до триата и квартетите, там композиторът трябва да има свобода.

Раф се поклони и сухо рече:

— Готов съм да се съобразявам с вас, ако вие се съобразявате с мен.

За една седмица Волфганг написа толкова, колкото през целия последен месец. Авторитетът му нарасна — той сега се ползуваше с подкрепата на Раф, най-влиятелния член на състава, а заедно с това нарасна неговата находчивост и стремежът да преработи така либретото, че да постигне най-голяма стегнатост и правдоподобност, без да се бои от реакцията на Вареско.

Междувременно Карл Теодор посети най-после една репетиция — забавянето му, както разбра Волфганг, се дължеше на Канабих, който желаеше да доведе „Идоменей“ до такова състояние, че да не го е срам да я покаже. Дори дел Прато пя сносно, а гласът на Раф звуча на места превъзходно, но и оркестърът беше великолепен.

Курфюрстът присъствуваше тайно в една стая до репетиционната зала — макар целият състав да бе предупреден, че трябва да пее колкото може по-добре, — влезе след първото действие в залата и извика: „Браво!“ Той закима одобрително и каза, че тъй като не е сигурен дали ще може да остане по-дълго, желае да чуе сцената на бурята в началото на трето действие и арията на Раф, в която той се обръща към Идамант.

И двете неща му харесаха много. Курфюрстът заповяда да прекъснат репетицията и даде знак на Волфганг да отиде при него и му целуне ръка.

— Господин Моцарт — каза той, — операта е прекрасна и несъмнено ви прави чест. Музиката е изразителна, благородна. Кой би могъл да помисли, че в такава малка глава се крият толкова велики мелодии.

 

 

Придворният театър в Мюнхен с богато украсеното място за оркестъра и галериите си бе един от най-хубавите оперни театри, които Леополд бе имал щастието да види. Но докато Нанерл се любуваше на великолепието на интериора в стил рококо, него го занимаваше само мисълта как ще мине премиерата.

А после, когато зазвуча мелодичната увертюра, Леополд седеше притихнал и очарован. Да, музиката наистина е величествена и завладяваща, синът удържа обещанието си. Волфганг напълно бе успял да използува възможностите на този блестящ оркестър. Мъжките гласове можеха да бъдат и по-добри, особено дел Прато и Раф, но низините на Раф звучаха хубаво както преди и повечето пасажи бяха в кръга на неговите възможности.

Когато представлението завърши, екнаха бурни аплодисменти. Карл Теодор поздрави целия състав и каза на Волфганг:

— Знаех, че всичко ще бъде прекрасно. Раф не сгреши, като ви препоръча. Вашата музика просто е създадена за неговия глас. Трябва да се дадат още няколко представления в чест на нашия тенор.

По нареждане на Карл Теодор Канабих определи шест представления, но когато след второто гласът на Раф изневери, те бяха сведени до три и последното от тях стана прощален концерт на тенора с публиката.

Волфганг най-много се вълнуваше за мнението на татко.

— Най-хубавото в операта бяха женските арии — отбеляза Леополд.

— Солистките в състава пеят по-добре от мъжете.

— Особено красиви и драматични са ариите на Електра.

— За нея можех да пиша, както поискам. Елизабет и Доротея Вендлинг имат гласове, на които може да се разчита.

54

Посещението на Волфганг в Мюнхен завърши съвсем неочаквано — архиепископът научи, че придворният органист самоволно е продължил шестседмичния си отпуск до четири месеца. Той заповяда на музиканта веднага да се яви при него във Виена, където бе заминал с цялата си свита да навести болния си баща, принц Рудолф Колоредо, имперски вицеканцлер.

Волфганг с готовност се подчини, макар да не му хареса тонът на повикването. Изнамирайки причина след причина, той ден подир ден бе отлагал заминаването, само и само да не се върне в Залцбург. Наслаждаваше се на компанията на Вендлингови, Канабихови и Раф — тяхната дружба, издържала изпитание като постановката на „Идоменей“, заякна още повече. Но Волфганг много се огорчи от това, че Карл Теодор въпреки всички похвали, изречени за операта, не го покани да се влее в мюнхенската придворна капела.

Пристигна във Виена на 18 март 1781 година. Беше пътувал колкото е възможно по-бързо и когато наближи града, спря да се полюбува на гледката. Стоеше на един хълм сред Виенската гора, гледаше катедралата „Свети Стефан“ и Карлскирхе и се чувствуваше отново у дома. „По-скоро съм виенчанин, отколкото залцбургчанин — мислеше си Волфганг, — родното място е там, където най-много ти харесва, където ти е най-мило, а не където си роден.“ Видът на града изпълваше душата му с радост. Спомни си детството и пътуването до Виена. Тогава от пръв поглед се влюби в този град, но сега Виена му харесваше още повече.

Припряно, сякаш бързаше да навакса годините, прекарани далеч от Виена, и да си възвърне отново всичко, което толкова обичаше, Волфганг каза на кочияша да спре край Хофбург и там го освободи.

Закрачи по многолюдния Колмаркт. Беше топъл, ясен ден и по улицата се движеха много аристократи в каляските си. Достигнал края на Колмаркт, Волфганг сви по Грабен, където имаше още повече народ. Сред минувачите се срещаха много бюргери и занаятчии. Волфганг спря на площада пред катедралата „Свети Стефан“ да се полюбува на високата й готическа кула, а после се упъти към Зингерщрасе, където му бе заповядал да се яви Колоредо. И неволно забави крачки, чувствувайки, че щом застане пред архиепископа, на идилията ще настъпи край.

Сграда №7 на Зингерщрасе се намираше близо до „Свети Стефан“; на главния вход имаше голям военен кръст, над него гербът с императорската корона; от двете страни крепяха короната хабсбургските лъвове, тя също бе увенчана с кръст, който напомняше повече кръстосани шпаги Волфганг веднага се сети, че това е Домът на тевтонските рицари и че Колоредо бе отседнал тук, защото неговият чичо граф Карл Колоредо стоеше начело на австрийската командория на този орден.

Волфганг помоли да съобщят на архиепископа за пристигането му, тъй като бе получил заповед да се яви веднага щом пристигне във Виена, но го въведоха при Карл Арко. Негова светлост бил зает, заяви графът, ала скоро щял да го приеме. Обаче Арко не мръдна от мястото си да уведоми Колоредо и Волфганг трябваше да му напомни; накрая графът неохотно изпълни молбата му.

Минаха няколко часа, преди да бъде допуснат при архиепископа. Колоредо, който пишеше писма, дори не го поздрави, а само хладно попита:

— Какво обичате, Моцарт?

— Пожелахте да се явя пред вас, ваша светлост.

— Ах, да. — Колоредо водеше разговора в присъствието на Арко и двамата камериери, а това не бе прието. — Пресрочихте отпуска си.

— Ваша светлост, само за да напиша операта ми бяха нужни шест седмици и почти още шест, за да я репетираме и поставим на сцената.

— Разрешени ви бяха само шест седмици отпуск, не повече.

— Ваша светлост, нали сте дали съгласие да ме пускате от Залцбург да пиша опери, когато получа поръчка.

— Съгласие?! Не сключвам пазарлъци със слугите си.

— Но графиня Лютцов изрично изтъкна това условие.

— Графинята може да говори само от свое име. Граф Арко ми съобщи, че печелите при мен повече от всеки друг органист. Петстотин гулдена!

— Четиристотин и петдесет, ваша светлост.

— Във всеки случай повече, отколкото заслужавате при вашите системни отлъчвания.

— Само едно отлъчване, ваша светлост.

— Всъщност е повече, щом се губите тъй дълго. Утре давам концерт в чест на руския посланик и ако не бях заповядал да се явите, досега щяхте да киснете в Мюнхен, свирейки за собствено удоволствие.

— Предстои ми изпълнение пред княз Дмитрий Голицин, ваша светлост?

— Да, и какво от това, Моцарт? — Колоредо се учуди на интереса, проявен от неговия слуга.

— Той е мой приятел.

— Мога да си представя! Брунети ще ви съобщи каква програма трябва да се подготви, а главният иконом ще ви определи квартира.

Волфганг щеше да каже още нещо, но архиепископът даде знак, че аудиенцията е свършила, и Арко, като хвана композитора за ръка, го изведе от залата, шепнейки:

— Негова светлост и без това ви е сърдит. Още едно възражение и няма да ви позволи да свирите.

 

 

Волфганг искаше да си избере квартира по собствен вкус, за да избегне потискащата атмосфера на тази сграда, но Арко не разреши. „Докато сте на служба при архиепископа, това е изключено“ — каза той. Волфганг трябваше да се настани в една малка стаичка: тъмна, влажна и студена; главният иконом го сложи на една маса с камериерите, готвачите, сладкаря и Брунети; понеже го настани там след камериерите, които седяха начело на масата, Моцарт разбра, че е наказан.

„Да — помисли си той, — все едно, че отново съм в Залцбург.“ Чувствуваше се дълбоко засегнат.

По време на вечерята се казаха множество глупави, груби шеги; Волфганг не изрече нито дума. Едва когато разговорът засегна болестта на бащата на архиепископа, той попита:

— Брунети, а от какво е болен вицеканцлерът?

— Страда от колики.

— И таз добра! Чисто детска болест.

— Нищо подобно. Нали знаете колко ядат високопоставените особи? — Брунети не се страхуваше да бъде откровен с Моцарт. Знаеше, че той нищо няма да предаде на Колоредо, твърде много го мрази.

— Навярно затова архиепископът е вечно кисел?

— Той сам страда от болки в червата. А нас те хранят с такива помии.

— Кажете нещо относно концерта за княз Голицин. Какво влиза в програмата?

— Имаме камерен оркестър. В чест на руския посланик ще дирижира сам Боно, императорският капелмайстор. Програмата още не е съставена. Това възложиха на мене. Какво ще ме посъветвате, синьор маестро?

Волфганг разбираше, че Брунети му се присмива, и все пак концертът представляваше голяма възможност за него.

— Кои други ще присъствуват?

— Граф Палфи, графиня Тун, принц Кобенцл, всякаква паплач. Тези хора до един са му стари приятели и покровители.

— Бихме могли да изсвирим моята Концертна симфония в ми бемол-мажор — същата, която изпълнявахте с Хайдн в Залцбург.

— Онази мрачната? Та Колоредо никак не я обича!

— Солото на цигулката ще ви даде възможност да се проявите. И ще ви донесе много гулдени. Колоредо нищо няма да ви плати, добре знаете.

— Вярно — въздъхна Брунети. — А кой ще изпълни партията на виолата?

— Аз.

— Няма да можете. Години не сте се докосвали до този инструмент.

— Ще се справя. Поне няма да бъда пиян като Михаел Хайдн.

„Но и мен няма да засенчите — самоуверено си помисли Брунети. — В сравнение с вас ще бъда втори Тартини или Нардини.“

— Може и да успеете — изрече гласно той.

Честолюбие! Когато залагаш на него, почти винаги ще успееш.

— Но искам да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Изпълнявайте партията си, както е написана.

— Винаги го правя.

— Този път обаче проявете повече старание. Моля ви.

Брунети сви рамене. Какво струва едно обещание! Когато Волфганг стана да си върви, той рече:

— Чакайте ме тук утре вечер в седем, у княз Голицин ще отидем заедно.

— Защо? — ядосано попита Волфганг. — Сам зная пътя.

— Ангербауер, старшият лакей на архиепископа, трябва да ни отведе там.

„Мога да вляза без негова помощ“ — помисли си Волфганг, но кимна в отговор — не си струваше да спори с Брунети.

 

 

На другия ден вечерта Волфганг се отправи към дома на княз Голицин сам; на горния край на стълбите той срещна Ангербауер. Последният се приготви да даде знак на лакея на посланика да въведе Моцарт в залата. Но Волфганг пренебрегна лакеите, мина в музикалната зала през многото свързани стаи, насочи се право към княз Дмитрий, засвидетелствува му почитта си и поведе разговор. Руският посланик много се зарадва на срещата с Моцарт.

— Вашето изпълнение тази вечер е голяма чест за нас, господин кавалер. Ще чуем ли ваше ново произведение?

— Ново за Виена, ваше превъзходителство; написах го в Залцбург.

Граф Палфи и графиня Тун дойдоха при тях и топло поздравиха Волфганг. „Колко мила и обаятелна е тази жена“ — помисли си Волфганг, когато тя каза:

— Княз Голицин, имаме щастие — господин Моцарт пристигна най-сетне във Виена.

Граф Палфи изрази възмущението си: архиепископ Колоредо бе скрил от него, че Волфганг Амадеус Моцарт е във Виена.

— Праща ми Брунети — измърмори графът, — един посредствен цигулар, да свири на моя музикална вечер, когато тук се намирате вие. Нима Колоредо ви пази само за себе си?

— Току-що пристигнах.

— Така зная и аз. От Мюнхен след триумфа на „Идоменей“. Във Виена много се говори за вашата опера. Трябва да ви запозная с Готлиб Стефани, той има либрето, което заслужава да се съчетае с хубава музика.

— А той добър либретист ли е, ваше сиятелство? — Волфганг не искаше да има повече работа с дилетанти като Вареско.

— Господин Моцарт, той е инспектор в немския оперен театър на Виена!

 

 

Джузепе Боно, възрастният капелмайстор при императорския двор и отдавнашен приятел на Волфганг, дирижира Концертна симфония в ми бемол-мажор така, както я бе написал самият композитор, намислил да създаде симфония с два солиращи инструмента — цигулка и виола. Камерният оркестър под диригентството на Боно свири с голямо майсторство и вкус.

Волфганг не беше признал пред никого, дори пред татко, както и пред самия себе си — това бе твърде болезнено, — че е вложил особени чувства в тази Концертна симфония; сега обаче той за пръв път осъзна колко силен личен елемент се съдържа в творбата. Първата част, алегро маестозо, бе величествена, възвишена и същевременно жива. Тази вечер Концертна симфония за пръв път се изпълняваше така, както я бе замислил композиторът. Волфганг ликуваше. Дългото оркестрово встъпление звучеше с истинска симфонична тежест и в същото време мелодично. „Мамината смърт опустоши душата ми — мислеше Волфганг, — никога не ще мога да превъзмогна тази скръб.“ Но животът се стреми към равновесие: точно така се уравновесяваха двамата солисти и оркестърът. Твърдят, че е още млад, ала понякога се чувствува съвсем стар композитор. Сълзите го задавяха при спомена за всички преживявания, които му се случиха през последните две години. Музиката обаче никога не трябва да бъде сантиментална. Това говори за лош вкус.

Волфганг напрегнато слушаше, очаквайки да започнат солата, и се радваше, че музиката му неизменно запазва качествата си, каквито и страсти да бушуват в душата на създателя й. Нима може да бъде наречен просто изящен композитор? По сила неговата музика може да се мери с всяка друга. Волфганг се усмихна вътрешно, като следеше безупречното диригентство на Боно. Истински чувствуваше произведенията си само когато ги пишеше и когато ги изпълняваха правилно. В първата част наближаваше моментът за встъпване на солистите и Волфганг отбеляза с безкрайно задоволство, че поне в пасажи като тези е успял да постигне замисленото. Пред самото встъпване на цигулката и виолата Волфганг вече не се съмняваше — може да се гордее с днешното изпълнение на своята симфония. Брунети, въодушевен от великолепната ансамбловост на оркестъра, за което заслугата беше на Боно, засвири с такова майсторство и чистота, каквито отдавна не бе показвал, а виолата откликваше и двата инструмента като че водеха сърдечен, топъл разговор.

Втората част, анданте, бе толкова наситена с личните му преживявания, че свирейки, Волфганг не вдигаше към никого очи. Написал я беше в до-минор — тази тоналност предаваше цялата дълбочина на скръбта му. От струните се лееше почти непоносима печал, но дори в най-величествените моменти музиката запазваше своята мелодичност. Според Волфганг Брунети никога не бе свирил тъй прекрасно; композиторът беше доволен и от своето изпълнение. Обаче всичко бледнееше в сравнение с главната елегична тема — тя звучеше необикновено изразително. В очите на Волфганг блестяха сълзи, но той не плачеше. Никой не бива да долови колко много значи за него тази част. Онова, което е казал чрез музиката, е напълно достатъчно. Тези, които са страдали, ще го разберат.

Третата част отдаваше повече дан на вкуса на публиката. Рондото — обозначено в престо — течеше вдъхновено и грациозно и всеки инструмент получи възможност да се изяви виртуозно. Ала бляскавата, пищна музика не изгуби от това. Изящните арабески нито за миг не засенчиха главната тема. И всеки инструмент представляваше елемент от единното величествено цяло.

Графиня Тун седеше смаяна. Моцарт, когото тя слушаше сега, съвсем не беше онзи Моцарт, когото познаваше от преди много години. Концертна симфония в ми бемол-мажор съдържаше откровение и неочакваност, така дълбока и понякога тъй скръбна беше тази музика. По време на втората част графинята едва не се разплака, въпреки че не беше никак сантиментална. Волфганг според нея бе вложил в своята симфония идеята за трагизма на човешкото съществуване и фатализъм, който преди не се съдържаше в творбите му. Какви дълбоки преживявания са вградени в основата на това произведение! Тя забеляза, че граф Палфи също е развълнуван, а и много други. Не криеше скуката си само Колоредо. Архиепископът искаше да си излезе по време на втората част — графинята забеляза това, — но го задържа интересът, с който слушаше музиката княз Голицин. После Волфганг бе окръжен от възторжени почитатели, които го поздравяваха за прекрасната симфония и чудесното му изпълнение. Всички високопоставени лица споделяха чувствата на графинята и само Колоредови продължаваха да стоят настрана, заобиколени от своята свита.

Графиня Тун се присъедини към групата на почитателите на Моцарт в момент, когато Брунети, опиянен от похвалите за неговото изпълнение, възкликна:

— Моцарт, за човек, който не обича цигулката, вие сте написали превъзходна цигулкова музика — и веднага, като съобрази, добави: — Това пролича най-вече от моето соло.

— Вие бяхте на висота — каза Волфганг, — цигулката във вашите ръце звучеше удивително непринудено и благородно.

— Не вярвахте, че съм способен на това, нали?

— Написал съм за вас няколко цигулкови концерта. Нима не помните, Брунети?

— О, това бе отдавна. Знаете ли — възкликна отново той, сякаш правеше гениално откритие, — вашата Концертна симфония по-скоро прилича на цигулков концерт.

— Но и на симфония — обади се Боно, — темите й звучат чисто симфонично.

— Това е ваша заслуга… защото дирижирахте оркестъра вещо, с чувство за мярка и голямо вдъхновение.

— Аз дирижирах симфонията така, както е написана, Волфганг. Приносът ми към едно толкова голямо, майсторски написано произведение е твърде скромен.

Граф Палфи рече:

— Господин Моцарт, вие трябва да свирите у дома. — Правите ми чест, ваше сиятелство, но без разрешение от негова светлост не мога.

— На мен той не ще откаже — заяви граф Палфи. — И после, искам да ви представя на Стефани. На него може да се разчита. Той е главен режисьор, инспектор в нашата немска опера, а също и любимец на императора.

— Ваше сиятелство, мога ли да се надявам на изпълнение пред императора?

— Ще се погрижа за това — отзова се графиня Тун. — Уреждам музикална вечер и императорът обеща да я удостои с присъствието си.

— Не бих искал да проявявам натрапничество — каза Волфганг, въпреки че мечтаеше горещо да свири пред Йосиф II, защото в главата му се роди мисълта: „Боно е на седемдесет и една година, скоро ще мине в оставка и макар по длъжност след него да идват Салиери и Щарцер, навярно ще се намери място и за мен.“ — Но моята музика може да се хареса на императора. Преди години беше точно така. И ще бъда особено поласкан от високата чест.

— Ние ще бъдем поласканите — рече графиня Тун. — За това също ли е нужно разрешение от негова светлост?

— Освен ако ме е поканил самият император. Не допускам негова светлост да му откаже!

Боно рече:

— Не желая да ви обременявам с излишни грижи, маестро, но Дружеството на виенските музиканти организира концерт в полза на вдовиците и децата на музиканти и ще ни ощастливите, ако на него изпълните няколко ваши произведения. Концертът ще се състои след две-три седмици, императорът обеща да присъствува.

„Може би най-примамливото предложение“ — помисли си Волфганг, но отново повтори:

— Трябва да получа разрешение от негова светлост.

— Хайде да го помолим всички — каза принц Филип Кобенцл, застанал зад тях, потънал в мълчание дотогава. — Аз също имам молба към маестрото. Братовчедка ми, графиня фон Румбек, ще смята за чест да бъде неговата първа ученичка във Виена.

Волфганг не обичаше преподаването, но добре разбираше — от подобно предложение не бива да се отказва. Четиридесетгодишният Филип Кобенцл беше младолик и симпатичен, с нежен, лек овал на лицето: един от най-влиятелните аристократи в империята, той се славеше с великолепния си вкус и се ползуваше с особеното разположение на негово величество.

Настъпи мълчание. Известно време всички мислеха по предложението на Кобенцл, а после решиха: наистина трябва да се обърнат с молба към архиепископ Колоредо, който продължаваше да седи между баща си и чичо си.

Но преди някой да успее да отвори уста, Колоредо каза:

— Моцарт, вие никога не сте свирили на виола в Залцбург.

Волфганг понечи да му отвърне: „Понеже не си заслужава, при вашия лош оркестър“, ала рече:

— Днес имаше особен случай.

— Затова ли избрахте тази скучна Концертна симфония?

— Ваша светлост, според мен тя хареса на слушателите. — Мъчеше се да говори сдържано, но в душата си ликуваше. Почтителното отношение на гостите, топлите чувства, проявявани от тях, го ласкаеха и радваха. Колоредо сигурно изгаря от завист, щом си позволява да изказва недоволството си пред всички. — Намирате, че тя не заслужава внимание, така ли, ваша светлост?

— Мнението ми за тази ваша творба ви е известно. Изразих го още в Залцбург.

— Учудена съм, ваша светлост — каза графиня Тун, — нима наистина мислите така? Толкова прекрасна и вълнуваща музика чувам за пръв път.

Принц Рудолф Колоредо, бащата на архиепископа, погълнал очевидно огромно количество храна през живота си, от което бе много напълнял и си бе спечелил силна подагра, слушаше разговора с все по-голяма нервност и снизходително забеляза:

— Помните ли, Моцарт, вие свирехте пред мен като дете?

— Да, ваша светлост, по онова време свирих за много любители на музиката.

— О, не се смятам за такъв — пренебрежително отсече принц Рудолф. — Но тогава ми казаха, че това е първото ви посещение във Виена и че сте само на шест години.

— Вярно, ваша светлост.

— Бяхте на мода тогава. Привлякохте вниманието на самата императрица.

— Сега свиря по-добре, ваша светлост — побърза да забележи Волфганг.

— Но вече не сте вундеркинд — с присъщата си рязкост изрече принц Рудолф. Той не признаваше модата, получила отскоро разпространение сред аристокрацията — да се държиш с музикантите като с равни. Те са обикновени слуги и всичката вежливост на света не ще промени този факт. „Музиката е проститутка, създадена да развращава сърцето въпреки разума“ — бе казал той веднъж на младия Колоредо. Поощряваше желанието на сина си да държи голяма музикална капела само поради съображенията, че това е полезно от политическа гледна точка, обаче за него музиката на Моцарт беше по-лоша от всяка проститутка, защото тя преднамерено се излагаше на показ с цел да съблазни човека.

— Истинският мъж воюва с шпага, не с ноти! — изръмжа той.

— Може ли Моцарт да изнесе концерт в двореца ми идната събота? — попита граф Палфи.

— Същата събота той ще свири за мен — отвърна Колоредо.

— Мога да променя деня.

— На ваше място не бих настоявал. Моят придворен органист си има определени задължения.

Но най-много се възмути Волфганг, когато Колоредо не му позволи да свири у графиня Тун и на концерта, организиран от Джузепе Боно — значи, няма да може да го чуе императорът. Нима Колоредо е толкова завистлив?

Архиепископът стана, за да подчертае с ръста си колко дребен е в сравнение с него органистът му. Но долови, че гостите и самият княз Дмитрий са на друго мнение, затова презрително си помисли: глупци, проявяват благосклонност към Моцарт, защото е на мода, но ако потрябва да го подкрепят, веднага ще подвият опашки и ще се разбягат кой където види. Отдавна би го уволнил, ако органистът не беше единственият негов музикант, когото почитат във Виена. Но щом той плаща на Моцарт, музикантът е длъжен да носи полза само нему; другите ще се отърват с няколко гулдена и толкова, а основната тежест на разходите ще легне върху неговите плещи. Какво нахалство — бездомен скитник, слуга, а отгоре на всичко се опитва да го затъмни! Без заплатата, която той му дава, това музикантче нямаше да знае досега как да изкара утрешния си хляб.

— Нима времето на Моцарт е напълно ангажирано, ваша светлост? — попита Кобенцл.

— Да. Възнамерявам да дам във Виена няколко концерта.

— Кога ще се състоят?

— Не всички вечери са определени, но мисля, че скоро окончателно ще реша това.

— Вечери ли?

— Разбира се! Кой ще отиде денем на концерт?

— Естествено. Значи, господин Моцарт може да дава уроци?

— Не ви разбирам, принц Кобенцл. — Колоредо бе озадачен.

— Моята братовчедка, графиня фон Румбек, би искала да взима уроци от Моцарт. Следобед. Ще разрешите ли?

Колоредо се почувствува в капан и изпадна в ярост. Но да откаже на Кобенцл, значеше да прояви неподчинение към короната. Затова архиепископът каза:

— Всички услуги, които може да предложи моят двор, са на ваше разположение и го смятам за чест! — Той съобрази, че тези уроци няма да траят дълго, понеже нямаше да остане кой знае колко във Виена. Това го успокои.

Кобенцл се обърна към Волфганг:

— Съгласен ли сте, маестро?

— Ще бъда щастлив, ваша светлост.

— Приемете и моята благодарност, маестро — рече княз Дмитрий. — Щастлив бях да чуя отново ваша музика; надявам се да изпитвам това удоволствие и занапред.

Колоредо даде знак на подчинените си, че се оттегля, и когато Волфганг не го последва, с намерение да довърши разговора с приятелите си, архиепископът махна на главния иконом да се справи с положението. Принц Кобенцл тъкмо казваше:

— Господин Моцарт, ще ми доставите голямо удоволствие, ако намерите възможност да погостувате във вилата ми във Виенската гора.

В този момент Карл Арко хвана Волфганг за ръка и преди той да успее да даде съгласието си на принца, го принуди да напусне залата ведно със свитата на архиепископа.

55

Императорът, научил от Кобенцл, че Моцарт ще свири на концерта в полза на вдовиците, охотно се съгласи да присъствува на изпълнението му. Когато предадоха това на Колоредо, той отговори, че от уважение към Йосиф II разрешава на придворния си органист да вземе участие в концерта. Но беше много ядосан. С какво право слугата му урежда работите си през главата на своя господар?

Волфганг също се гневеше, макар разрешението на Колоредо да го въодушеви. Той разбираше, че то е получено само поради покровителството на императорския двор; уведомиха го обаче късно — само два-три дена преди концерта — и това много затрудни работата, тъй като искаха от него да напише по този случай няколко пиеси.

Брунети — той също вземаше участие в концерта — заяви, че е невъзможно те да се напишат толкова бързо.

Брунети сам е невъзможен, помисли си Волфганг. Що се отнася до писането на музика, за Моцарт няма нищо невъзможно, стига да пожелае да го извърши.

— Ще композирам три пиеси — каза Волфганг: — рондо за вас, клавирна соната за мен и още една соната, нея ще изпълним двамата — аз на пианото, а вие ще ми акомпанирате на цигулка.

— Как ще успеете? Остават само два дни.

— Всичко ще бъде готово навреме. — Ех, че магаре е този Брунети, какво толкова се безпокои?

Ала вечерта преди деня на концерта Брунети дойде при него съвсем объркан.

— Получих рондото, а къде е цигулковият акомпанимент?

— Ще го напиша по-късно.

— По-късно? Вече е почти единадесет!

— Значи, до дванадесет, за да успея, ще напиша само партията на цигулката за вас, а своята партия няма да пиша, тя е в главата ми. Не се вълнувайте, помня всяка нота. Всичко ще бъде в ред и вие ще получите за изпълнението доста гулдени.

 

 

Цигулковият акомпанимент беше написан, но своята партия Моцарт свири изцяло по памет и при това превъзходно, което хвърли Брунети в изумление. Моцарт излезе прав: императорът прати на цигуларя като подарък двадесет гулдена. Но истински развълнува публиката само Моцарт. Когато завърши изпълнението на сонатата си за пиано, аплодисментите дълго не стихнаха и Волфганг бе принуден да я повтори на „бис“, а после да направи и импровизация.

Концертът свърши, императорът стана и извика „Браво!“, след което изрази желание да поговори с композитора. „Йосиф почти не се е променил — помисли Волфганг, — тъпичък, прилича на момче; изглежда доста по-млад.“ Сега, станал след смъртта на майка си пълновластен владетел, Йосиф водеше много по-демократична политика, стремеше се да избягва официалностите и се държеше с поданиците си като с равни.

— Господин Моцарт, вие както преди имате удивително туше — каза императорът; — искаме да чуем и други ваши произведения. Доста отдавна не сте били във Виена.

— Ваше величество, поласкан съм, че изразихте желание да послушате мое изпълнение.

— Естествено. Винаги сме харесвали вашата музика.

Обаче преди Волфганг да успее да заговори за бъдещето си, Йосиф бе извикан и това се осуети.

Следващата седмица графиня Тун даваше у дома си концерт, на който императорът бе обещал да присъствува, но този път Колоредо заяви, че органистът му няма да може да свири, и сам насрочи за същия ден концерт. Граф Палфи отново помоли Волфганг да свири у него, но получи пак отказ от Колоредо. Архиепископът не позволи на музиканта да уреди и публичен концерт въпреки настойчивите искания на публиката. В писмата до татко Волфганг изрази възмущение от Колоредо, противна му бе мисълта да се върне в Залцбург; Леополд го съветваше да не се кара с архиепископа и да не постъпва необмислено, но забраната да организира публичен концерт преля чашата на търпението. Силно разстроен, Волфганг се оплака на татко:

„Много ми е жал, че неприятностите ми с мюфтията така лошо са ти се отразили. Бих дал всичко, само и само да запазиш здравето си и да бъдеш щастлив; напълно съзнавам колко много си направил за мен, ала все по-трудно мога да се спогаждам с нашия архиглупак. Когато ми се открие възможност да изкарам малко пари, той винаги пречи.

Може би си прав, като пишеш, че единствено самолюбието му го кара да ме държи на служба, но каква полза имам от това? Нима то може да ме ласкае? И после, като си помисли човек как се отнася към мен! Четири пъти бях поканен на вечеря у графиня Тун и почти всеки ден съм неин гост; гостувах и на принц Кобенцл, а нашият мюфтия до ден днешен ме принуждава да сядам на една маса с камериерите и готвачите.

Всичките ми скъпи виенски приятели са единодушни: трябва да си осигуря благосклонността на императора. Йосиф горещо аплодира моята симфония, която бе дирижирана от Боно — оркестърът се състоеше от сто и осемдесет музиканти и свири великолепно. Какво бих могъл да постигна с такъв оркестър! А залцбургският камерен оркестър от дванадесет души е неспособен да изпълни сносно дори най-простичкото ми дивертименто.

Всъщност бих могъл да преуспея тук и без поддръжката на императора. Виена е град на клавирното изкуство. Бих могъл леко да припечеля сто гулдена от публичен концерт, ако разполагах с разрешението на този архиглупак. Но той не желае да плаща нищичко за допълнителната работа, която върша за него. На един концерт у графиня Тун, почетен с присъствието на Йосиф II, солистите получили по петдесет гулдена. Каква възможност пропуснах!

Мой най-скъпи татко, все по-трудно понасям всичко това. Или ще трябва да пожертвувам възвишените си стремежи и да стана обикновен слуга, или да защитя честта си на музикант.

Ти знаеш колко оскърбления ми се е наложило да изтърпя, но тук завързах извънредно полезни връзки — за такива всеки музикант във Виена може само да мечтае. Към мен се отнасят с огромно уважение най-именити люде, готови са щедро да платят за всяко мое изпълнение. Трябва ли да пожертвувам всичко това заради някакви си четиристотин и петдесет гулдена? И в края на краищата да умра в неизвестност? Във Виена пред мен се разкриват безброй възможности! Граф Палфи ме представи на Стефани, инспектор в немската опера и фаворит на императора; изсвирих му няколко арии от «Идоменей» и те му направиха силно впечатление.

Стефани каза, че ако остана във Виена, ще смята за чест да работи с мене. Ще ми покаже своето либрето веднага щом реша какво да предприема.

Принц Кобенцл ми уреди изгодни уроци при своята братовчедка графиня фон Румбек. За дванадесет занимания получавам шест гулдена — три пъти повече, отколкото плащат за тази работа в Залцбург: принцът обеща да ми намери още ученици, ако остана във Виена. За да се издържам тук, ми са достатъчни не повече от двама ученици.

Зная, уверявам те в това, че след здравето парите са най-важното нещо на света и Виена е тъкмо този град, където ще мога да ги изкарвам. Не се безпокой, ако ми се наложи да напусна мюфтията. А в случай че се опита да си отмъсти на тебе, заедно със скъпата мм сестра винаги ще можете да дойдете тук — ще се справя с издръжката на всички. Целувам ти сто пъти ръцете и от все сърце прегръщам милата ми сестра, като оставам,

твой любящ и покорен син.“

Волфганг поиска съвет от графиня Тун — как преценява тя шансовете му във Виена. „Графинята е толкова музикална“, мислеше си той, седнал в богато обзаведената просторна концертна зала в двореца й. Въпреки оптимистичния тон на писмото до баща си Волфганг се измъчваше от съмнения и лоши предчувствия.

— Видяхте ли се с Мария Антоанета, когато бяхте в Париж? — попита графинята.

— Не.

— А положихте ли усилия за това?

— Не съм се отнасял лично до нея. Но мои приятели от придворния оркестър се опитаха да ми уредят аудиенция.

— И какво е казала тя?

— Нищо! Дала вид, че не ме помни. Приятелите настоявали: „Господин Моцарт е сега в Париж и ще смята за чест да свири пред вас“, а тя отвърнала: „Моят маестро е Глук. Тук изпълняваме само музиката на Глук.“

— За Виена важи същото, Волфганг. Глук е любимец и на императора.

— Йосиф II много благосклонно слуша моята музика и беше крайно любезен.

— Доколкото това нищо не му струва. Типична проява на един хабсбург.

— Излиза, че напразно се надявам на неговата поддръжка?

— Не бива никому да се надявате. Дори на мене. А най-малко на Йосиф II. Разберете, може да настъпи време, когато императорът въпреки най-добрите си намерения ще бъде изцяло зает с други, по-важни неща.

— Така ли? — Волфганг въпросително погледна графинята. — Смятате, че трябва да се върна в Залцбург?

— Това сам ще решите, Волфганг. Хареса ли ви Версай?

— Повечето дами там са или проститутки, или метреси. А мъжете се занимават с лов, събират кутийки за енфие и слагат рога на приятелите си.

— Мислите, че тук хората са по-други?

— Значи, думите ми могат да се отнесат и за Виена?

„Не, положението е доста по-сложно — помисли си графинята. — Волфганг има голяма нужда да вярва в хората, да ги обича; понякога той изглежда наивно дете, макар че всъщност умее не по-зле от другите да преценява околните и добре познава човешката натура. Но без тази вяра в хората, без тази любов той не би могъл да пише музика така, както желае, и напразно се мъчи да се представи за циник. Без любов се чувствува изгубен. В любовта е неговата сила, на любовта се крепи неговата вяра. За лошата музика и лошите музиканти той може да се изказва язвително, понякога дори злостно; слухът и вкусът му са толкова тънки, че не допускат ни най-малък фалш, но по природа Моцарт е изпълнен с обич и доброжелателност към хората, те са му необходими както храната и водата. Той е ласкав и нежен, затова твърде лесно можеш да го засегнеш; когато се сблъсква с коравосърдечие, не проявява достатъчно такт, нито практичност.“

— Безпокоя се за доброто ви име — каза графинята.

— Доброто ми име? — Волфганг се разсмя почти с огорчение, но като погледна обиденото й лице, добави: — Аз съм композитор и на първо място трябва да пазя таланта си.

— Аз също искам да го опазя. Наистина, Волфганг. Затова полагам усилия да ви предупредя за опасностите, които ви дебнат.

В този миг на Волфганг му се стори, че е влюбен в графинята. Но не, това е немислимо: тя има три дъщери, които много обича, при това е дванадесет години по-възрастна; сега наистина разликата като че се чувствуваше по-слабо, ала все пак Волфганг мечтаеше да обикне някоя млада и хубава жена. Възрастта бе наложила своя печат върху някога свежите, приятни черти на графиня Тун, но и сега тя бе запазила очарованието си и с право минаваше за една от най-светските и елегантни дами във Виена. Интересно дали неговата избраница ще бъде толкова умна и очарователна. Но нали в края на краищата хората не се женят за ума, веднага си помисли той. Само че по-скоро, милостиви боже, по-скоро! Така бе изтощен от самота, от очакване да срещне идеалната девойка, сякаш такъв идеал наистина съществуваше. Стига с тази непорочност и чистота в този толкова покварен свят!

— Ще осъществите стремежите си, Волфганг — окуражи го графинята.

— Кой знае. — Стори му се, че и музиката е престанала да му носи успокоение.

— Но не бива да се забравя едно: макар това, което пишете, да е възвишено, светът, който ви заобикаля, е земен!…

56

След седмица един лакей съобщи на Волфганг, че архиепископът му заповядва на другия ден сутринта да замине за Залцбург. Ужасен от толкова неочакваната заповед, Волфганг поиска от Колоредо аудиенция. Разрешено му бе с неохота и той прекара в чакане няколко часа, докато архиепископът благоволи да му отдели пет минути. Не си даде труд дори да попита защо Волфганг не може да замине и категорично заяви:

— От идната седмица никой не бива да остане повече в немския дом на ордена.

— Не мога да напусна Виена, ваша светлост, поне още седмица.

— Аз заповядах да заминете утре.

— Ваша светлост, предстоят ми няколко срещи, не мога да ги пренебрегна. Предстоят и прощални визити у добрите ми приятели принц Кобенцл и графиня Тун.

— Не мога да злоупотребявам повече с гостоприемството на чичо ми. Вие прекарахте тук достатъчно дълго, а сега помещението трябва да се освободи за неговите хора.

— Тогава ще си намеря друга квартира, ваша светлост.

Колоредо не пожела да продължи разговора.

— До една седмица да тръгнете за Залцбург — рязко каза той. — Ще имате достатъчно време да свършите всичките си работи. А оттук се махайте още сега, не ви разрешавам повече да оставате в тази сграда.

— Благодаря ви, ваша светлост.

— Злоупотребявате с търпението ми. Боя се, че скоро то съвсем ще се изчерпи.

Едва Волфганг се бе върнал в стаята си и започнал да мисли къде да се дене, ето че старшият лакей Ангербауер му предаде бележка.

— Донесе я едно симпатично младо момиче с много хубави тъмни очи и прекрасна фигура — рече той — и настоя да предам бележката лично на вас.

В първия момент Волфганг помисли, че му пращат някакво любовно писмо, но от кого? Бързо разгъна бележката: тя беше от госпожа Вебер. Значи, идвала е Констанце. Външността на момичето отговаряше на описанието, дадено от Ангербауер, Волфганг прочете:

„Драги господин Моцарт, надявам се, че няма да се разсърдите, задето се осмелявам да Ви пиша, но не съм сигурна дали знаете за смъртта на Фридолин. Той много Ви обичаше и последните му думи бяха: «Алоизия нямаше да се хвърли на врата на един артист, ако бяхме послушали навреме господин Моцарт.» Фридолин ми поръча също да Ви предам преписите, които той направи на Вашите манхаймски произведения, а да не ги продаваме, макар че, както знаете, съвсем не сме богати. И на смъртния си одър той прошепна, че тези копия трябва да се притежават само от гениален композитор като Вас. Фридолин много високо ценеше Вашето мнение, както впрочем и всички ние, и до края на дните си не можа да си прости, задето не бе поговорил с Вас по-откровено при последната ни среща, но вече беше болен и се страхуваше да не Ви зарази. А аз дълго се колебах дали да Ви пиша, боях се, че ни се сърдите заради Алоизия.

Констанце настоя да Ви предаде лично това писмо, за да го получите непременно; тя често си спомня как прекрасно се отнасяхте към нас. По време на съдбоносната болест на Вашата скъпа майка Констанце всеки ден ходеше в катедралата на капуцините да се моли за спасението на душата й. Не Ви доверих това преди, защото виждах как сте увлечен по Алоизия — а на нея такова нещо никога не би й дошло в главата — и не ми се щеше да Ви огорчавам. Сега обаче, когато знаете какво представлява Алоизия, също както и ние, смятам, че мога да Ви разкрия тези тайни.

Научихме, че сте свирили тук пред императора и княз Голицин; навярно сте много зает в кръга на добрите Ви и знатни приятели. Но ако би Ви доставила удоволствие една хубава домашна вечеря от истински немски ястия, ще ни бъде много драго да ни посетите. Констанце се научи да готви чудесно и Вашият стомах, по повод на който често обичахте да се шегувате, ще бъде в сигурни ръце.

Живеем наблизо — улица Ам Петер №11, което е на Петерплац; понеже Алоизия ни измени, аз съм принудена да давам стаи под наем, за да изхранвам трите си клети момиченца, въпреки че най-голямата пее добре и вече започва да получава ангажименти. Не Ви молим обаче за нищо, окажете ни само честта да ни посетите. Вместо отговор, просто елате.

Цецилия Вебер.“

„Това писмо е пръст на съдбата“ — помисли си Волфганг. Той веднага се упъти към Веберови и не мина много време, когато вече се чувствуваше като у дома си. Нека без колебание се пресели у тях, гостоприемно предложи госпожа Вебер, докато се установи другаде или замине за Залцбург. Волфганг с радост прие. Премести се още същия ден.

Временно, така увери той госпожа Вебер. Но толкова му харесваше да бъде в техния семеен кръг! Когато сядаше да се храни, винаги му прислужваше някоя от сестрите — поднасяше му ястията, предлагаше да изпълни всяка негова поръка, да му поправи дрехите, а Констанце, най-внимателна от всички, го привличаше и със своята миловидност. Волфганг харесваше и местоположението на дома им: макар Петерплац да беше встрани от Грабен, свързваше ги тясната уличка Юнгфернгасел.

Веберови държаха втория етаж и стопанката отдели на Волфганг двете най-хубави стаи. Той се съмняваше дали е бил прав Вендлинг, когато я нарече чудовище; вероятно сърцето й не е чак толкова зло. Цецилия му каза, че ако иска, ще се храни винаги със семейството й. Наемът за стаята беше малък, при това той можеше да напусне, когато поиска.

— В случай че се наложи да замина за Залцбург — увери я Волфганг. — А там ще се върна само по молба на татко.

Една забележка на хазайката много го смути. Току-що бяха вечеряли и тя, изпила половин бутилка рейнско вино, изведнъж гордо изрече:

— В дома на Веберови, господине, не познават френската болест. — Констанце цялата пламна. Софи, най-малката, се учуди, а Йозефа изтърва чинията, сякаш звънът на счупения съд можеше някак да заглуши забележката на майката. — Не се безпокойте — добави госпожа Вебер, — аз държа изкъсо дъщерите си. Още вино, господин Моцарт?

— Не, благодаря, госпожо Вебер.

Най-неочаквано тя се извини и го остави с трите момичета.

Но време да се наслаждава на семейния уют почти нямаше: през следните дни се натрупа много работа. Новият музикален издател Артария пожела да се запознае с шестте му сонати за пиано и цигулка, за да ги пусне в продажба, ако се окажат сполучливи; предстояха и визити у много хора, а като венец на всичко веднага щом Волфганг напусна дома на ордена, Колоредо му нареди всяка сутрин да се явява в чакалнята на кабинета, докато се изясни дали няма да се нуждаят този ден от неговите услуги. Волфганг послушно ходи в продължение на три дни, но архиепископът не се показа нито веднъж и той напразно изгуби време да го чака, обаче като не отиде на четвъртия ден, веднага последва заповед на Колоредо да се яви незабавно на следната сутрин.

Архиепископът почна да го мъмри и Волфганг каза за свое оправдание:

— Ваша светлост, когато постъпвах на работа при вас, не са ми поставяли такова условие. Още повече, че винаги акуратно съм идвал при първо повикване и съм бил на ваше разположение.

— Много съжалявам, но сега сте ми нужен.

— Аз съм ваш покорен слуга.

— Хм? У мен има един пакет, трябва да го предадете в Залцбург.

— Извинете, ваша светлост…

— Арко ви е осигурил място в дилижанса за утре, за да може пакетът да пристигне в Залцбург незабавно.

— Това е невъзможно, ваша светлост. Водя преговори за издаването на мои произведения тук, очаквам да получа и пари.

— Кога смятате да напуснете Виена?

— След няколко дена, ваша светлост. Предполагам, в събота. Колоредо изглеждаше така ядосан, щото на Волфганг му се стори, че господарят ей сега ще се разкрещи, но той само каза:

— И тъй, в събота ще заминете оттук.

Ала когато Волфганг не замина и в събота, отново го извикаха при архиепископа и негова светлост с ирония запита:

— Е, Моцарт, кога смятате най-сетне да заминете?

— Ваша светлост, исках да замина вчера, но в дилижанса нямаше места.

— Лъжа! Дори не сте помислили да заминете.

— Мислех, ваша светлост.

— Не сте се погрижили поне да вземете пакета от старшия лакей.

— Ваша светлост… — Волфганг замълча. Той наистина протакаше заминаването, но нима можеше да обясни на Колоредо; излъга само защото го бяха принудили.

— Поне да бяхте уведомили Ангербауер, че няма да отидете за пакета!

— Ваша светлост, аз не съм куриер и не съм лакей.

— А обикновен цигулар.

— Вече не съм и такъв, ваша светлост. Върнах се при вас на Длъжността първи концертмайстор.

— Но преди бяхте най-обикновен цигулар и само от време на време концертмайстор.

— Много съжалявам, че не съм успял да угодя на ваша светлост.

— Наистина ли, Моцарт?

Очите им се срещнаха. „Колоредо се мъчи да ме унищожи с поглед“ — помисли Волфганг. В очите на Колоредо имаше презрение, дългият нос и брадичка бяха насочени към Волфганг като остриета на шпаги, но погледът на Волфганг не беше по-малко предизвикателен.

— Кога ще заминете?

— Вече казах, ваша светлост: веднага щом си свърша работата. Вие не благоволихте да ми платите за допълнителния труд, положен за вас във Виена, затова ще се наложи сам да събера всичко, което успях да припечеля тук.

— Твърде много си позволявате! Не желая да ме оскърбяват хора от вашия ранг. Или веднага ще напуснете Виена, или ще ви спра заплатата.

— В такъв случай още повече ще ми се наложи да остана, ваша светлост. Тогава тези пари ще ми потрябват двойно повече.

Сега Колоредо даде воля на гнева си:

— Вие сте най-нехайният от всички мои лакей! Никой не ми е служил така зле, както вие, жалък глупак! Достатъчно дълго търпях вашето нахалство.

— Изглежда, не сте доволен от мен, ваша светлост.

— И смееш да ми говориш с такъв тон, долни лъжецо!

Волфганг се помъчи да отговори спокойно, макар гневът му все повече да се засилваше и да му се щеше да крещи и той.

— Опитвам се да говоря истината, ваша светлост.

— Внимавай добре, иначе за в бъдеще ще се лиша от услугите ти, презрян лъжльо!

— И аз от вашите!

— Като си помисля само, че му плащам петстотин гулдена!

— Четиристотин и петдесет!

— Щом не искаш да ми служиш както трябва, марш оттук!

Волфганг направи поклон и рече:

— С най-голямо удоволствие.

— Аз казах: „Марш!“ Не искам повече да те търпя!

— Това окончателно решение ли е?

Колоредо не отговори, толкова беше ядосан.

С внезапна решителност Волфганг заяви:

— Така да бъде. Утре ще съставя писмена молба за освобождаване от длъжност.

— Мерзавец! Лакей! Лъжец! Ти ще се провалиш във Виена, както се провали в Залцбург. Арко, Арко, изведете този негодник!

Но Волфганг, почувствувал се победител, излезе, преди графът да успее да го изхвърли. И тогава се ужаси от стореното. В Залцбург много поданици на архиепископа биваха хвърляни в тъмницата на крепостта Хохензалцбург за далеч по-невинни простъпки и Волфганг изведнъж се изплаши за татко. Не постъпи ли много лекомислено? Но как посмя Колоредо да му каже, че се е провалил в Залцбург? Колоредо му говори с такъв злобен тон! Ами ако враждебността на принц-архиепископа даде отражение и тук, във Виена? Прибра се в квартирата си и се тръшна на леглото. Гореше като в треска и цял трепереше. Остана така до зори, без да може да мигне.

След това вместо да отиде в немския дом на ордена да поиска, както можеше да се очаква, прошка от принц-архиепископа, Волфганг събра всичката си смелост и описа подробно на татко какво се бе случило. Да отговаря пред баща си в много отношения беше по-трудно, отколкото пред Колоредо, но нямаше връщане назад. Спокойно, с твърда решителност той съобщи, че подава оставка и смята да стори това официално — като напише писмо и го предаде за негова светлост чрез граф Арко. Ако Колоредо посмее да направи нещо, за да си отмъсти, добави той, например да уволни татко, нека те двамата с Нанерл веднага дойдат във Виена и Волфганг ще поеме грижата за тях.

Волфганг не се съмняваше, че неговото решение ще предизвика бурна реакция от страна на баща му, а Нанерл много ще плаче; ще му кажат, че е отишъл твърде далеч, ала той знаеше, че друг път за него няма. Татко е единственият човек, комуто винаги охотно се е подчинявал, но трябваше вече сам да стане господар на съдбата си — татко, въпреки своята любов, не винаги разбира нуждите му. Като изпрати писмото, Волфганг изпита облекчение. Това бе най-важната стъпка, която някога бе предприемал самостоятелно, и тя будеше у него гордост. Стремежът да защити независимостта си се беше превърнал в жизнена необходимост.

Писмото, в което молеше да бъде освободен, Волфганг написа така грижливо, както съчиняваше своите партитури — ревниво следеше всяка дума точно да отразява мисълта му, да е заредена с чувство.

57

„Напускам службата при архиепископа.“

Категоричното заявление на Волфганг изпълни Леополд с отчаяние. Прочете го още веднъж, но това не отслаби въздействието на думите. И красотата, изяществото и просторът на танцмайстерзал, където седеше в момента, защото там се занимаваше с кореспонденцията си, засили огорчението му: тази зала не можа да изпълни главното си предназначение — да задържи сина му в Залцбург.

Като не намери утеха в Танцмайстерзал, той отиде до близката река и застана край брега, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към града. Този ден Залцбург беше чудесен. Месец май го бе накичил с многоцветна багреница. Всичко се къпеше в слънце: многобройните куполи на църквите — половината в стил барок, половината мохамедански, — високите италиански покриви на къщите покрай Залцах, старата крепост, възправила се над града като исполин. При всичките си пътешествия Леополд не беше виждал по-хубав град. Но нямаше полза да споделя това със сина си — Волфганг губеше интерес към всяко място, щом музиката там не отговаряше на неговите изисквания.

Леополд би избухнал в ругатни като Брунети, за да му олекне, или да махне с ръка на всичко, но мисълта, че Волфганг ще живее във Виена без него, за бащата беше равносилна на смърт: остават му още малко години, има неомъжена дъщеря, която, ако въобще намери съпруг, ще трябва да се задоволи с нещо посредствено, собствената му кариера е погубена, един бог знае какво ще стане и с Волфганг.

И все пак, въпреки чувството си на безпомощност — той не виждаше начин да състави задоволителен отговор до сина си — намери сили да покани своите най-стари и най-верни приятели да се видят с него. Срещата щеше да се състои у Хагенауерови, защото бившият му хазаин беше болен, а за Шахтнер и Булингер това място бе също удобно. Но можеше ли да им довери всичките тревоги на сърцето си?

Спря пред познатия вход и изтри сълзите от очите си. Ала не можа да потисне потока спомени. Домът на Гетрайдегасе №9 не се бе променил. Като изкачваше стълбите към първия етаж, Леополд едва не зарида. „Вече съм старец — каза си той, — на шестдесет и една година.“ Приятелите ще го сметнат за съвсем остарял. Тази мисъл го накара да се овладее пред самата врата на Хагенауер. Чувството обаче напираше и той прегърна приятелите си с плам, какъвто рядко показваше.

Шахтнер се учуди, Хагенауер зарадва, а Булингер пожела да узнае какво се е случило.

— Защо? — възкликна Леополд. — Волфганг отново ли ти е писал тайно от мен?

— Не. Но все пак има нещо неприятно, нали, Леополд?

Той им съобщи, че Волфганг е имал ужасно спречкване с Колоредо и е решил да се откаже от службата при архиепископа.

Шахтнер реши: Леополд най-много е засегнат от това, че Волфганг повече не се нуждае от него. А Леополд така се гордееше с влиянието, което упражняваше върху сина си — беше му едновременно и баща, и приятел. Сега и двете функции отпадаха. Шахтнер, недръзнал да се лиши от сигурността на Залцбург, макар езикът му да беше доста смел, се поколеба. Какво право има да дава съвети на другите, щом сам не бе послушал зова на собственото си сърце? И Леополд така бе остарял напоследък! Острите му черти бяха изгубили решителния си израз, лицето му изглеждаше меко и сбръчкано.

Леополд попита Булингер със силно чувство:

— Волфганг говорил ли ти е някога, че Ана Мария желае да бъде погребана в гробището на църквата „Свети Петър“?

— Какъв смисъл би имало това сега?

— Семейството трябва да бъде винаги заедно.

Шахтнер рече:

— Волфганг се държи така, както си го възпитал ти, Леополд.

— Учил съм го на послушание, чувство за отговорност и благоразумие.

— И да не обича Залцбург. При всяка възможност го отвеждаше някъде другаде.

— Това беше в негова полза. Да подобри качествата си на музикант.

— И го направи толкова добър музикант, че може да се задоволява само с най-доброто. Нима искаш да заприлича на Хайдн, вечно пиян, защото мрази Залцбург, или да стане лентяй като Брунети?

Лицето на Леополд придоби суров израз, за миг той се превърна отново в непреклонния Леополд, готов заради Волфганг да отправи предизвикателство на целия свят. После си помисли, че приятелите имат право — синът е необикновено умен за някои неща, но за други често се показва непоправим наивник.

— Рисковано е Волфганг да остане във Виена — каза Леополд.

Булингер попита:

— Смяташ ли, че там е бил щастлив?

— Кой може да каже, че е истински щастлив? Където и да било.

— Волфганг например. Това му е в природата. Но не и в Залцбург. Винаги ми е казвал: „Кой ще си спомня за някакъв придворен органист в Залцбург?“ И ти знаеш как мрази той органа сега. Макар че го обичаше като дете.

— Но аз още дължа пари!

Булингер отвърна:

— Това няма отношение към въпроса и никога не съм ти напомнял за твоя дълг.

Хагенауер добави:

— Нито пък аз.

— За разлика от Грим. Непрекъснато ми пише, въпреки че му изплатих по-голямата част от дълга.

— Баронът е мръсник — рече свещеникът. — Продава услугите си на тези, които плащат най-много. И се е отнасял зле с Волфганг, отлично знаеш това.

— Булингер има право — подчерта Хагенауер. — Но когато птичето напусне родното гнездо, родителят винаги изпитва тъга. Според мен да си баща е много трудно нещо. Желаеш щастието на децата си, стремиш се да не повтарят твоите грешки, искаш да се гордееш с тях. И най-вече мечтаеш те да живеят в идеален свят, макар прекрасно да съзнаваш, че такава мечта е неосъществима.

— А ако се боите да не ви напакости архиепископът, уверявам ви, вашите опасения са напразни: той нищо няма да предприеме — добави Булингер.

Одобряват постъпката на Волфганг, помисли си Леополд. Но го мъчеше съмнение: не го ли мами синът му, единствено Колоредо ли е виновен за случилото се и наистина ли са блестящи перспективите на Волфганг във Виена.

На път за дома Залцбург се стори на Леополд още по-хубав. Когато достигна Ханибалплац, изпита желание веднага да сподели това със сина си. Писа му, като превъзнесе прелестите на Залцбург, и го предупреди за опасностите на Виена. Заповяда му да оттегли оставката си. Подчерта, че да напуска сега е глупаво, безсмислено и безславно, тонът бе остро осъдителен.

Но след като изпрати писмото и вече нищо не можеше да се промени, Леополд изпита угризение. Съзна, че е бил прекалено строг. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се питаше дали не е задълбочил разрива, вместо да го смекчи. Разстоянието, което го отделяше от Волфганг, бе според него огромно, неизмеримо и това го изпълваше с отчаяние.

За да облекчи болката, залови се да пише на Ана Мария:

„Скъпа моя съпруго, чувствувам се като детско балонче, боднато с карфица, и ще се пукна, ако не се обърна към теб. А в моя случай съм убоден от множество безмилостни карфици. Обична съпруго, само ти ще разбереш колко глупаво от страна на нашия син е да пише на баща си така, сякаш повече не съществувам за него. Глупаво е, както например — макар ти вече да не си при нас — да смятаме, че си престанала да бъдеш наша съпруга и майка. За вечни времена аз ще си остана баща на нашите деца и твой мъж, приятел на всички вас.

Скъпа Ана Мария, вярно е, че много пъти, откак ни напусна, съм се чувствувал като зло куче, по-точно като уплашено куче, и колкото по ме е страх, толкова повече лая; може би лая срещу нашия син от чиста безпомощност, макар понякога той да заслужава това. Винаги съм си представял, мила моя, как ще остареем двамата заедно. А ти?

Защо бог така внезапно реши да стане иначе? Човек си задава такъв въпрос само от тщеславие. Нищо; убеден съм, че правилно ще ме разбереш. Ти знаеш, ако другите не знаят, как винаги съм смятал, че изпълнявам божите повели от благодарност, задето ме е дарил с толкова способен син. А сега този син твърди, че не се държа с него бащински. Навярно и бог не ме смята повече за свой син. Нима съм изгубил верния път? Изглежда е така, защото синът ни е добро и нежно същество. Това не мога да отрека въпреки упреците му към мен. Той има нежна, чувствителна душа, доста важно за един композитор. Ако не притежаваше толкова тънка чувствителност, щеше да бъде само наполовина такъв, какъвто е сега. Само наполовина, Ана Мария!

Аз старея, синът остарява, дъщерята — също, само ти оставаш същата. И естествено съзнавам, че разполагам с все по-малко време, за да осъществя божите повели и се убедя, че Волфганг ще достигне своя зенит, докато съм още на този свят. Когато възникне някаква пречка по пътя към това, чувствувам, че ще се побъркам. Липсва ми предишното спокойствие. Нямам предишното търпение. Младите не могат да разберат това. Волфганг напуска службата при нашия архиепископ и аз осъждам подобна постъпка. Тази служба е единственото сигурно нещо в несигурния му живот. Виновен ли съм, Ана Мария? Или си съгласна с мен, при нашите оскъдни средства и големи дългове? Опитвам се да вляза в положението на Волфганг, да преценя постъпката не като баща и пак признавам, че не бих имал смелостта да сторя такава глупост. Нямаше да изтърва от ръцете си единственото сигурно обезпечение, което ми е донесъл моят талант — службата при двора. Мъча се да забравя дълговете и не мога. Твърде добре познавам живота, виждам пред какви глупаци и свини ще трябва да прекланя глава синът ни.

Дали му прощавам, задето ме обиди? Нищо по-лесно от една прошка. Ала никога не ще му простя за обидата, която сам си нанесе, а той направи тъкмо това.

Скъпа моя, както споменах, надявах се да остареем двамата заедно — ти щеше да знаеш как да помогнеш, та раздразнителността и тревожните ми предчувствия да не ме доведат до такова състояние.

Да можех да ти пратя това писмо и да съм сигурен, че ще го получиш скоро и скоро ще отговориш! Моля бога никога да не ме забравиш. И нека той ми прости, задето се чувствувам така отчаян. Ето защо човек има нужда от силна вяра — още от люлката изпитва безнадеждност.

Винаги твой съпруг: Моцарт.“

Леополд сложи писмото там, където пазеше най-скъпия подарък от Волфганг — първата му творба, написана много грижливо, на съвсем правилни петолиния въпреки неразчертаната хартия, сякаш синът бе знаял още отначало призванието си. Изпита облекчение, като изля съкровените си мисли и съмнения, и се почувствува по-добре.

Докато чакаше с опасение и надежда отговор от Волфганг, граф Георг Арко — баща на Карл Арко и все още главен камерхер, макар фактически в оставка — го уведоми, че Волфганг е представил на сина му молба за освобождаване от длъжност. И че синът му е отказал да я приеме, преди да има съгласието на Леополд, понеже Леополд бе уговорил сегашното назначение на сина си за придворен органист и първи концертмайстор. Леополд веднага писа на Карл Арко, че не одобрява постъпката на Волфганг, макар да е сигурен, че той има достатъчно основания за подобен акт. И добави, че засега отказва да се съгласи с оставката на своя син.

58

Като написа молбата за оставка, Волфганг реши веднага да я подаде. Влезе със страх в дома на ордена — не знаеше как ще постъпи с него Колоредо, но не можеше да чака повече. Лакеите го посрещнаха почтително и го въведоха при граф Арко, който използуваше за свой работен кабинет приемната пред стаите на архиепископа.

Главният иконом го измери с гневен поглед, но от това решителността на Волфганг не намаля. Преди да заговори, той забеляза, че костеливото, ъгловато лице на графа сега е по-сурово от всякога, малките, подобни на мъниста очички блестят като на влечуго, дълбоки бръчки прорязват бузите и челото, макар Арко да беше под четиридесетте. Приемната представляваше широка квадратна стая с голяма бяла кахлена печка и изискано украсен канделабър — с това му напомняше за разкоша на резиденцията. Волфганг огледа за последен път всичко, решил да не се връща повече тук, и каза:

— Нося молба за оставка и ще ви бъда благодарен, ако я връчите на негова светлост. Ето и пътните ми разноски: те възлизат на петнадесет гулдена и четиридесет крайцера за дилижанса, плюс два гулдена за храна.

Арко отказа да приеме молбата с думите:

— Не можете да напускате без съгласието на баща ви. Това е ваше задължение.

Волфганг отвърна рязко:

— Зная задълженията към баща си не по-зле от вас.

— Само ако той е съгласен можете да помолите да ви освободим.

— А ако не е?

— Пак можете да подадете молба.

— И после?

— Ще видим.

— Каква чест!

— Моцарт, не аз, а вие желаете да напуснете.

— А ако оттегля молбата си?

Арко се усмихна ехидно и рече:

— Ще се завърнете в Залцбург.

— След всичко, което се случи между мен и архиепископа?

— При известни обстоятелства можете да разчитате на прошка.

— Да се извиня, така ли? Да пълзя?

— Винаги съм твърдял, че сте прекалено емоционален.

Волфганг произнесе гордо:

— Вие имате нужда от архиепископа, аз — не. Кога ще му представите молбата?

— Казах вече! Когато се съгласи баща ви! — И Арко махна на един лакей да изведе Моцарт. — Ще ви уведомя, като получа писмото на баща ви.

 

 

Имаше само една утеха — поведението на Арко свидетелствуваше, че татко няма защо да се бои от Колоредо. Това донякъде успокояваше.

Пръв получи писмо Волфганг. Но не занесе това известие на Арко. Суровостта на баща му го смая. Не беше очаквал пълно одобрение, но да му заповядват да си оттегли оставката, да признае, че последното пререкание с Колоредо е почти изцяло по негова вина, бе сериозен удар за Волфганг. Язвителният тон не подхождаше на Леополд, когото Волфганг обичаше и на когото се доверяваше. Отношенията им се бяха обтегнали, станали мъчителни и всичко водеше към още по-сериозен разрив.

Чудеше се дали да отговори на татко — изглеждаше съвсем безсмислено, но обичта и навикът надделяха и седна да му пише. Не можеше да се кара с него, това противоречеше на природата му, обаче все пак защити колкото можа по-убедително своето поведение. Спомена, че татко трябва да му даде разрешението и благословията си, тъй като отказът от службата при архиепископа е неизбежен, а бащиното внимание и уважение са му много скъпи.

 

 

Очакването на по-нататъшни вести от татко и Арко стана едно от най-тежките изпитания в живота му. Не можеше дори да посети добрите си приятели като графиня Тун и принц Кобенцл. Борбата се водеше между него и Колоредо и той не можеше да въвлича в нея други лица. Това бе изпитание на волята и трябваше сам да се справи с положението. Най-много се безпокоеше от факта, че не може да композира. Докато не се отърве официално от Колоредо, няма да бъде в състояние да твори и се чувствуваше изпаднал в период на безплодност.

Единствената му опора станаха Веберови. Госпожа Вебер се съгласи с решението му да остане във Виена, а Констанце, весела и безгрижна, го даряваше с покой и щастие, които бе изпитвал само в компанията на Безл. С нея се държеше много благовъзпитано, убеден, че така няма да даде никому повод за интриги по техен адрес.

 

 

Като държа Волфганг в неизвестност няколко седмици, Арко му нареди да се яви незабавно в приемната на дома на ордена. Междувременно Волфганг бе подал още две молби за оставка, с надеждата, че официалният им тон ще бъде по-приемлив, но и те останаха без последствие.

Ядосаният Волфганг искаше да пренебрегне заповедта на Арко, ала графът бе добавил, че е получил писмо от Леополд, затова синът се подчини.

Арко, притеснен като самия Волфганг, поде без всякакви предисловия:

— Баща ви не дава разрешение за оставка.

— Мога ли да видя писмото?

Арко тържествуващо го подаде.

— Писал е това преди седмици. Защо не ме уведомихте по-рано? — възропта Волфганг.

— Има ли значение?

— За мен значението е голямо. Да ме държите толкова време в неведение чисто и просто от каприз!

Арко изрече с присмех:

— Отговорът е същият. Все едно дали ще го научите днес, или преди месец.

— Ще благоволите ли да представите молбата ми на архиепископа?

— Без разрешение от баща ви?

Волфганг се поколеба: за пръв път се налагаше да се противопостави публично на баща си. Но всичко останало се равняваше на предателство към неговата музика.

— Да, настоявам.

— Необходимо е разрешението на баща ви. Иначе негова светлост няма да разгледа молбата.

— Нима ме третира като пленник? Сега не съм в Залцбург!

— Третира ви както заслужава един дързък и самонадеян човек.

— Отнасям се към него, както той към мен.

— Не разбирате ли, че всички трябва да търпим неприятни неща?

Тонът на Арко беше почти приятелски, затова Волфганг реши, че главният иконом не е предал молбата му на Колоредо от страх пред гнева на архиепископа. Но самият Волфганг не се боеше. Вече не. И каза:

— Ще подам още една молба и ако тя не бъде приета, ще смятам въпроса за приключен. Ще я връча чрез фон Клайнмайр, секретаря на Колоредо, той поне не е страхливец и подлизурко.

Шест дена по-късно, когато Волфганг научи, че архиепископът напуска Виена на другия ден, забърза към Зингерщрасе №7 да подаде последната си молба. Но фон Клайнмайр не я прие и обясни, че това било задължение на главния иконом. Мисълта да се яви отново пред Арко бе противна на Волфганг, обаче той реши да опита още веднъж.

Арко не пожела да го приеме и се съгласи едва когато Волфганг заяви, че няма да мръдне от приемната, докато той не се появи.

Сега вече подаването на молба за оставка до архиепископа бе станало въпрос на чест за Волфганг. Беше си наумил да покаже на Колоредо, че никой не може да му заповядва и че не е бил уволнен, а сам е напуснал.

Арко беше много ядосан на Моцарт. Винаги, когато пътуваше архиепископът, това се превръщаше в ад за главния иконом, защото всичко трябваше да бъде в идеален ред, иначе Арко получаваше сурово мъмрене, макар че самият Колоредо бе неорганизиран, разпилян, склонен да променя решението си при най-малък подтик. И Арко беше нервен, защото бе уредил донякъде завръщането на шефа си в Залцбург и нямаше търпение да види час по-скоро отдалечаването на негова светлост, преди последният наново да е отложил заминаването, както се бе случвало няколко пъти досега. Разбираше, че Колоредо предпочита Виена пред Залцбург, но никой не биваше да знае това. А и музикантът му дотегна с неговите молби. Архиепископът, без да каже нищо, бе дал да се разбере, че оставката на Моцарт трябва да се пренебрегне, ако ще той да коленичи пред тях. Арко искаше да следва желанията на господаря си, но положението се усложни, защото Моцарт този път беше по-предизвикателен от всякога. А Колоредо, освен че никак не обичаше музиката, държеше и никой да не си въобразява, че той ще допусне да му се наложи един прост слуга. Арко долови това от самото начало, въпреки че архиепископът бе твърде горд да го изрази с думи. Главният иконом разбираше как се чувствува Колоредо. Фактът, че Моцарт е бил третиран добре от сестра му в Париж преди години и като дете е играл с децата на семейство Арко, не беше достатъчно сериозна причина музикантът да се смята за равен с него. Време е някой да го постави на мястото му. А сега Моцарт стоеше пред самите стаи на архиепископа, сякаш се готвеше да нахълта в тях. Това бе светотатство. Арко рече грубо:

— Бъдете кратък. Разполагам с броени минути.

— Опитвах се пет пъти да подам оставка, но досега нито една от молбите ми не бе представена на архиепископа. Защо?

— Добре знаете защо. А сега си вървете.

— Къде? Не съм вече на служба при архиепископа.

— Вървете, ако щете, по дяволите. Негова светлост е прав. Вие сте негодник.

Волфганг почервеня, но не отстъпи. И заяви:

— Ако не представите на архиепископа молбата ми за оставка, ще сторя това сам.

— Откак сте във Виена, съвсем забравихте да се държите прилично. Никой не може да се явява пред негова светлост по свое лично усмотрение.

Волфганг млъкна. Дали да се откаже от борбата и до края на живота си да се чувствува унижен, или да воюва за своите права и да понесе всички последствия? Като си мислеше това, разбираше, че е невъзможно да проявява занапред кротост и смирение, достатъчно дълго се бе държал хрисимо в Залцбург. Цяла Виена говореше за разгрома на англичаните от американците, въпреки че французите използуваха в момента това, а Йосиф II твърдеше, че вярва в просвещението. Може би ново време чука на вратата. Волфганг каза:

— Предайте на негова светлост, че няма да мръдна оттук, докато не ме приеме.

— Ще извикам дворцовата стража.

— Няма да посмеете.

— Лакей, повикай стражата!

Волфганг възкликна:

— Лишавате ме от всяка възможност! Ето молбата! — И я пъхна в ръката на Арко, преди графът да се опомни. — Връчете я на негова светлост заедно с моите почитания.

Арко му хвърли молбата в лицето и извика:

— Глупак! Негодник! — И когато Волфганг се наведе да я вземе, Арко го изблъска от вратата и вън, на стълбите, му нанесе силен, злобен ритник отзад.

Вратата се затръшна след Волфганг и той се свлече чак долу. Никога не се бе чувствувал толкова обиден. Изправи се пред Зингерщрасе №7 обезумял от гняв; идеше му да се върне и призове Арко на дуел, да го набие с бастуна си, да го ритне, както бяха ритнали него, но тук, на улицата, пред очите на всички.

 

 

Още кипеше от гняв, когато описа с горчивина на татко какво се бе случило. Лошата постъпка на Арко, изтъкна той, ще има все пак едно добро последствие краят на Залцбург за мене. В гнева си беше готов да прободе сърцето на главния иконом. Изглежда, отношението на архиепископа към него бе дало воля на Арко за такава постъпка. Питаше се дали Колоредо го мрази и с една стотна от собствената му омраза към архиепископа. Разбираше, че ако не се отърси от това чувство, то ще отрови живота му. Приложи двадесет гулдена — макар че беше обещал да прати тридесет — като доказателство за материалните си възможности във Виена.

После завърши писмото, подписвайки го „Твоят любящ и най-покорен син“, защото госпожа Вебер в този момент внасяше пиано в дневната му.

Констанце рече:

— Майка ми знаеше, че ви е скучно без пиано.

— Колко струва това? — От радост едва не целуна момичето.

— Ние имаме грижата — отговори Констанце. — Не е „Щайн“, но все пак е хубаво. Ще го пробвате ли, господин Моцарт?

— Волфганг! Помнете, Констанце, казвам се Волфганг.

Тя се смути, но кимна и го помоли да свири.

Той засвири, импровизирайки в момента, сякаш не биваше да губи нито минутка, и когато свърши, изведнъж скочи на крака и я целуна. Въпреки че Констанце пламна и в първия миг се стъписа като всяко порядъчно момиче, тя не закъсня да отговори пламенно на неговата целувка, което изпълни Волфганг с възторг.

 

 

Леополд получи вестта за нанесената от Арко обида; този път, убеден, че не може да промени решението на сина си, той каза на Нанерл:

— Брат ти е имал страшна свада с Арко. Както пише, това за него означава, че няма да се върне вече в Залцбург.

— Няма да се върне? — изплака Нанерл, сякаш не вярваше на татковите думи.

— Никога.

— Сигурен ли си? Какво ще правим сега всичките тези стаи?

— Никога не ще се върне — повтори Леополд. — Преместил се е у Веберови и поне това ще го задържи във Виена.

— Не предполагах, въпреки всичките му заплахи, че наистина ще подаде оставка.

— Изпраща ми двадесет гулдена. Обеща да прати тридесет, но изглежда, вече не печели толкова, колкото е очаквал. Навярно си мисли, че това ще ме омилостиви.

Нанерл изхлипа:

— Ще ми е мъчно за него!

— Виена не е толкова далеч.

— Кога ще се наканя да отида там! — После изведнъж почувствува, че не може да прости това на Волфганг, защото татко, както често се случваше, пренебрегваше нейните горести и вече сядаше да пише отговор до брат й.

— Какво правиш, татко?

— Давам му моето разрешение и благословия.

— Нали казваш, че вече бил напуснал?

— Зная. Ала така поне ще разбере, че не мога да бъда на страната на Колоредо след тази постъпка на Арко.

— Добре — изтръгна се от Нанерл. — Както и да представяш този случай, аз няма да простя на Волфганг. Направи толкова за него, а той пак не се вслушва в съветите ти.

Но мислите на Леополд бяха вече далеч. Той седеше на бюрото си, за пръв път не намираше думи и размишляваше над своя живот. Шахтнер беше прав: Леополд успя дотолкова, че Волфганг напусна Залцбург завинаги. Силното му недоволство се отрази и на сина. Но самият той си остана тук, в Залцбург. А половината от семейството я нямаше. Беше ли успял наистина? Или се бе провалил?

— Ана Мария… — прошепна той.

Нанерл обви ръце около врата му, изпълнена с обич и желание да го утеши.

— Малкото ми момиче! — изхлипа той. — Мое малко, малко момиче!