Леополд се отправи неспокоен на първата аудиенция при новия владетел на Залцбург. Докато чакаха с Волфганг в познатата и красива Рицарска зала на резиденцията, съвсем нямаше настроение да се радва на прелестните картини по тавана, нито на внушителния простор на помещението. Месеци бяха минали от смъртта на Шратенбах, изтече прекалено дълго време, докато изберат негов приемник, имаше и вмешателство от страна на Виенския двор, противно на практиката, а залцбургци гледаха на виенския кандидат с недоверие. Новият архиепископ, граф Йеронимо Колоредо, бивш принц-епископ на Гурк, се славеше като напълно светски човек и като строг управник.

Леополд си мислеше: „Трябва отново да опитам щастието си в Италия, въпреки че Фердинанд ме отблъсна.“ При спомена за ерцхерцога той се замисли за своя неуспех и не можа да намери отговор. Все пак трябва да се опита в Италия още веднъж. Да избяга от Залцбург. След смъртта на Шратенбах музикалният живот в двореца замря, почти никакви произведения не се изпълняваха.

Волфганг, седнал до баща си на едно богато украсено канапе, се вълнуваше от съвсем други мисли. Отношенията му с Барбара не бяха мръднали нито крачка напред, в Залцбург нямаше оперен театър и това го огорчаваше, но беше изпълнен с нови мелодии и ново щастие. Сякаш току-що беше открил за себе си истинската симфония, макар да бе написал много такива произведения. Симфониите, които чу в Италия, бяха различни от чутите дотогава, искаше да възприеме формата им, но музиката да бъде чисто негова. Татко се безпокоеше как ще го приеме новият архиепископ, стоеше като на тръни, а в главата на Волфганг звучеше прекрасна мелодия, която трябваше да се запомни, преди да е отлетяла. Как можа татко да се откаже от композирането? Волфганг едва сега започваше, макар Леополд да твърдеше, че синът е написал вече над сто опуса; татко си записваше такива неща, но за Волфганг те нямаха особено значение. Не беше важно какво е извършил, радостта идваше от непрекъснатото възобновяване на творческия процес. За да ознаменува по своему шестнадесетия си рожден ден, написа симфония в ла-мажор. А днес, няколко месеца по-късно, се появи в главата му тази нова тема, която искаше въплъщение. Така се вглъби в нея, че не чу, когато граф Арко ги извика при новия архиепископ.

Графът попита:

— Мечтаеш ли, Волфганг? — Интригуваше го унесеният вид на младежа. Но си спомни, че музикантите вечно витаят в облаците.

— Не, грешите. — И си помисли: „Музиката никога не е мечтание, но дворцовият камерхер едва ли би разбрал това.“

— Какво правиш тогава?

Когато Волфганг не отговори, Леополд вместо него рече:

— Композира.

— Тук? В Рицарската зала? — Граф Арко не можеше да повярва.

— Защо не? — учуди се Волфганг. — Има ли нещо лошо в това?

Граф Арко вдигна рамене и ги въведе при новия им господар.

Архиепископ Колоредо стоеше зад разкошно украсено бюро в залата за аудиенции и разглеждаше голяма карта; направи знак на Моцартови да почакат в един ъгъл, докато свърши. Граф фон Мьолк, дворцов секретар и баща на Барбара, показваше на архиепископа границите на владенията му и Колоредо беше разочарован. Държавата му заемаше сто и двадесет километра надлъж и шестдесет нашир, а във Виена му бяха обещали по-голяма територия. Граф фон Мьолк се смути от недоволството на архиепископа и обясни:

— Ваша светлост, наши съседи са Австрия и Бавария. И имахме щастие да запазим владенията си.

Волфганг забеляза, че архиепископът пренебрегва присъствието им, макар тонът му да бе станал още по-властен след влизането им. Сякаш искаше добре да чуят какво казва, за да знаят кому принадлежи решаващата дума, и същевременно да ги постави в унизително положение. Граф Арко стоеше неловко настрана и като че съжаляваше, задето ги бе въвел толкова рано, макар че бе изпълнил заповедта на негова светлост; татко се преструваше на спокоен, но стоеше безмълвен до дворцовия камерхер. Волфганг се опита да улови мелодията, която звучеше в главата му, докато чакаха в Рицарската зала, но тя бе отлитнала. Ядосан, а това рядко му се случваше, той неволно се заслуша в разговора, което бе очевидно целта на Колоредо, защото той не понижи глас при влизането им. Волфганг обаче се преструваше, че не слуша, твърдо решил да лиши архиепископа от това удоволствие.

Колоредо питаше:

— А какви са приходите ни, фон Мьолк?

Граф фон Мьолк отговори гордо:

— Ваша светлост, доходът на държавата възлиза на двеста хиляди гулдена годишно. Има и двадесет хиляди за ваши лични разходи. Вие, разбира се, можете напълно да разполагате и с всичките доходи на държавата.

— Известно ми е. Имаме ли постоянна войска?

— Събирали сме до осем хиляди души, когато се наложи, макар че напоследък не е ставало нужда.

— А ако се яви такава нужда?

— Ваша светлост, не сме били нападани от шестнадесети век! — Но сега сме осемнадесети. Колко музиканти имаме на служба в момента?

— Осемдесет, ваша светлост, когато всички са налице. — Ще ги увеличим до сто. Но никому няма да се плаща, ако отсъствува оттук. — Архиепископът погледна строго и побърза да освободи дворцовия секретар.

Изражението на Колоредо, когато се обърна към Моцартови, бе предразполагащо. Направи им знак да приближат и заяви:

— Видяхме се в Рим, по време на вашата аудиенция при негово светейшество. Навярно си спомняте.

— Разбира се, ваша светлост! — възкликна Леополд, макар да не си спомняше такова нещо.

Волфганг също не си спомняше да са се срещали с Колоредо там, но не възрази.

Те само мълчаливо се спогледаха.

За архиепископ Колоредо Моцартови бяха обикновени слуги, но все пак полезни, защото бяха известни в дворцовите среди на Европа. Бащата се държеше с подобаваща скромност, ала момчето го гледаше студено, почти нагло. „Много го хвалят, а е още съвсем младо“, реши Колоредо, но се усмихна, като не искаше да издаде истинските си чувства.

„Виена навярно се е намесила“, помисли Леополд, убеден, че Колоредо не притежава необходимото за поста си благочестие. Но после се упрекна за несъобразителността си, защото се сети, че Колоредо е най-големият син на имперския вицеканцлер, един от главните съветници на Мария Терезия, богат и влиятелен.

Волфганг съзнаваше, че притворените очи на архиепископа само симулират безразличие, докато всъщност не изпускаха нищо. Това му действуваше угнетително, макар Колоредо да му направи знак да се приближи, за да му даде благословията си.

Волфганг коленичи и когато се изправи, изпита още по-голяма неловкост. Чувствуваше се прекалено нисък. Колоредо стърчеше високо над главата му. Сякаш архиепископът нарочно искаше да подчертае незабележителния му ръст. И когато Волфганг вдигна очи нагоре, забеляза, че Колоредо е висок човек с дълги слаби ръце и слабо тясно лице, очите му бяха жълти и помътнели.

Граф Арко, който досега с нищо не напомняше за присъствието си, ненадейно се обади:

— Господин Моцарт, вие сте първите музиканти, които се представят на негова светлост.

— Поласкан съм от честта — изрече Леополд почти съвсем машинално.

— Интересно ми е да зная вашето мнение за музиката в Италия — каза архиепископът.

— Най-възторжено. Волфганг навсякъде получаваше бурни аплодисменти, ваша светлост.

Архиепископът заяви:

— Най-добрата музика е в Италия.

Волфганг недоумяваше защо Колоредо пита, след като има свое мнение по въпроса.

— Моцарт, може да не ви харесва, но не сте в състояние да отречете, че италианците са по-музикални от немците. Ти не си ли съгласен, момче?

— Италианска музика ли? Има само два вида музика: добра и лоша.

— Какво разбираш под „добра музика“, дете?

— Музиката на Кристиан Бах.

— Английския Бах?

— Той е роден в Германия, ваша светлост.

Леополд побърза да каже:

— Но е получил образованието си в Италия. Учил е при падре Мартини, който се отнасяше към Волфганг като към свой син.

Колоредо се подразни:

— Известна ни е склонността на италианците към сантиментални излияния. Но ще се убедим сами. Моцарт, искаме момчето ви да напише опера по случай ръкополагането ни. Ако се окаже сполучлива, концертмайсторът Волфганг Моцарт ще получава сто и петдесет гулдена годишно, когато е в Залцбург. — Архиепископът спря благодарствените им слова и заяви: — Секретарят фон Мьолк ще уреди финансовата страна на въпроса.

33

Либретото, избрано за чествуване ръкополагането на Йероним Колоредо за архиепископ, беше „Сънят на Сципион“. Предполагаше се, че е от Метастазио, достоен автор за такъв повод, но Волфганг научи, че виенският придворен поет го е заимствувал от другиго и че този друг пък го е взел от Цицерон.

„Сънят на Сципион“ разказваше за Сципион младши и преливаше от ласкателства и фарисейство, което отвращаваше Волфганг. Не можеше да погледне сериозно на текста, макар татко да твърдеше, че трябва, защото архиепископът щял да се обиди.

Волфганг смяташе това либрето за най-слабото, по което е работил досега, в Залцбург нямаше певци, за които да си заслужава да пишеш музика, а и декорациите на сцената не се меняха. Понеже нямаше никакви приспособления за оперна постановка в Залцбург, произведението трябваше да се изпълни концертно, но за Колоредо това едва ли има някакво значение, мислеше си Волфганг.

Татко обаче искаше синът да си изкарва заплатата — това щяло да им помогне да намерят по-добри условия другаде — и Волфганг положи големи усилия. Бе благодарен, че либретото поне е кратко, и бързо завърши дванадесетте арии, след което съсредоточи вниманието си върху инструменталната музика, защото за нея имаше подходящи изпълнители в Залцбург. Написа увертюрата в стил на италианска симфония и това му достави удоволствие. Най-голямо удоволствие обаче предизвика у него самото представление, защото то бележеше края на работата.

Архиепископ Колоредо посрещна операта с явно одобрение и заяви:

— Метастазио е голям поет — след което зачака да подкрепят преценката му.

В обширната, великолепна Заседателна зала, където се състоя спектакълът, всички се струпаха около архиепископа и изразиха съгласието си с него.

Изведнъж Волфганг се видя съвсем сам. Дори татко бе до архиепископа, а мама и Нанерл разговаряха с граф Арко. Толкова лоша ли беше музиката? Внезапно изпита желание да се махне от Залцбург. Видя Барбара в тълпата край Колоредо; в Италия той щеше да бъде център на вниманието. Достигна мраморната арка на входа на залата, решил да си отиде, преди някой да е забелязал сълзите му — не бива да плаче пред хората, вече е голям за това, не подхожда на един мъж, — и ето че някой го хвана за ръката. Озърна се и видя Шахтнер, който го гледаше с любов. Преглътна и се помъчи да спре сълзите, но очите му се премрежиха; все пак успя да каже:

— Как ти се стори музиката?

— Като се има предвид ужасното либрето, чудно е, че можа изобщо да претвориш това в музикална форма. На места звучеше дори прекрасно.

— Не ме ли заблуждаваш?

— Лъгал ли съм те някога?

— Не.

— Най-много ми хареса музиката, написана за оркестъра.

— Но певците бяха толкова слаби!

Шахтнер с радост забеляза, че сълзите на Волфганг са пресъхнали. Обичаше го много още от дете и продължаваше да го обича, макар сега да се виждаха далеч по-рядко. Шахтнер каза:

— Ще имаш по-добри певци в Милано.

— Ако архиепископът ни разреши да заминем.

— Ще разреши, докато проявяваш уважение към него.

— С други думи, мислиш, че не бива да си отивам сега.

— Преди да си засвидетелствувал уважението си на негова светлост, не.

— Аз съм само един скромен трети концертмайстор.

— Всъщност си много повече и ти го знаеш.

Беше трогнат от вниманието на Шахтнер. Когато татко го хвана за другата ръка и го заведе пред архиепископа, Волфганг се поклони смирено и благодари на Колоредо, задето му бе позволил да напише опера за залцбургска сцена. Колоредо също се показа любезен и рече:

— Хареса ми италианската жилка на музиката.

Сърцето на Волфганг се отпусна, когато най-сетне Нанерл дойде при него; сега отново можеше да бъде прост и естествен. Сестра му се извини, задето го поздравява с успеха толкова късно, и прошепна:

— Старият граф Арко ни уверяваше колко много е помогнал да ти възложат тази задача, та затова трябваше да ме опипа с лапите си десетина пъти.

Волфганг отсече:

— Лапи, лапи; за един немотия, за друг — пълна кесия. Кажи ми, скъпа муцунке, музиката ми струваше ли?

Тя се усмихна широко и каза:

— Глупчо, глупчо, всичко звучеше съвсем хармонично, макар певците да пееха кой както му падне. — И го целуна по бузата за награда, а той се почувствува по-добре. Напуснаха резиденцията, хванати за ръка, като брояха стъпалата и весело се смееха, както някога, когато бяха съвсем малки.

Скоро след това заплатата на Волфганг почна да тече. Но преди да й се нарадва, тя бе спряна, защото той и татко потеглиха отново за Милано, където Волфганг трябваше да напише опера за карнавала през 1772 година.

Пристигнаха в началото на ноември. Времето беше хубаво и дон Фернандо, който им бе намерил удобна квартира, ги посрещна топло.

Леополд, макар настроен недоверчиво, не можеше да устои на сърдечността на иконома. Дон Фернандо го прегърна и възкликна:

— Операта ще бъде превъзходна! „Лучио Сила“ има чудесно либрето, много драматично, много тъжно, с много внушителни сцени!

Волфганг не сподели ентусиазма на иконома — изключение правеха само няколкото сцени между влюбените. Смяташе сюжета за измислен: Лучио Сила, римски диктатор, желае очарователната Джулия, годеница на Чечилио, римски сенатор и враг на диктатора. Лучио Сила осъжда Чечилио на смърт, за да му отнеме Джуния. Волфганг не се трогна, че диктаторът в изблик на благородство прощава на Чечилио и му разрешава да се ожени за Джуния. Не можеше да повярва в това.

Но дуетите на влюбените му дадоха възможност да изрази собствените си романтични чувства; написа тази музика със страст. Двама от най-добрите артисти в Италия щяха да пеят ариите — примадоната Ана де Амичис и първият солист Венанцио Рауцини. Татко го посъветва да напише за тях най-хубавите арии. След като Волфганг превъзмогна разочарованието си, че Манцуоли няма да изпълнява главната мъжка роля, както бе обещал — кастратът беше поискал хиляда дуката, което искане дирекцията отхвърли, — Волфганг написа прочувствени, блестящи арии за влюбените. С перо в ръка, щастлив, той вложи в романтичните кантилени най-нежни чувства.

Репетициите вървяха успешно. Мисливечек посети Моцартови да им засвидетелствува почитанията си, Хасе ги покани на вечеря, Самартини бе поласкан, задето приеха да присъствуват на концерт с негова музика.

До деня на самата премиера, 26 декември, всичко се развиваше благоприятно. Но в уречения час завесата на „Театро Реджо Дукал“ не се вдигна. Представлението беше обявено за пет часа, ала решиха да чакат до пет и половина закъснели посетители. Стана шест, а „Лучио Сила“ още не започваше. Нямаше го негово височество ерцхерцога, а без него спектакълът не можеше да се състои.

Леополд от ложата си гледаше към оркестъра, където Волфганг седеше на клавесина, готов да започне да дирижира премиерата на операта си, както бе обичайно, и не знаеше какво да мисли. Театърът беше така претъпкан, че нямаше място дори само за още един посетител. Блъсканицата беше ужасна, въздухът — спарен. Леополд чувствуваше как напрежението расте. Виждаше певците, застанали зад кулисите, вече изплашени от мисълта, че ще пеят пред такава екзалтирана публика, и колкото повече чакаха, толкова повече страхът им нарастваше. Тенорът; заменен в последния миг с певец от катедралата в Лоди, не беше пял в голям театър и забавянето увеличаваше неговата уплаха. Леополд се питаше какво ли е могло да осуети идването на Фердинанд. Да не би да им е сърдит? Нима в края на краищата ерцхерцогът се сърди на Волфганг? Той не се бе държал като поданик, а като равен с равен. И сега седеше на клавесина и разговаряше спокойно с концертмайстора на оркестъра, а всички останали бяха нетърпеливи и нервни.

Ерцхерцогът завърши обеда си към четири, но това бе солиден обед и той трябваше да си почине. После си спомни, че трябва да прати новогодишни поздравления и пожелания на майка си, на братята си Йосиф, Леополд, Максимилиан и на принц Кауниц. А трябваше да им пише лично, при това пишеше съвсем бавно. Писмото до императрицата-майка му отне най-много време. То изискваше особено внимание. Препрочете майчиното си писмо, за да реши по-добре как да й отговори.

„Скъпи Фердинанд — гласеше то, — смятам за необходимо да ти съобщя веднага за печалната подялба на Полша. Тази безславна акция ми отне напразно най-малко десет години от живота. И пак не можахме да я предотвратим. Иначе Прусия и Русия щяха да си поделят Полша сами.

Известно ти е колко презирам Екатерина и нейната неморалност и какво мисля за Фридрих, този сатана, който ни отне Силезия и положи всички усилия да ни унищожи. Но твоят брат, император и регент, се възхищава от Фридрих независимо от моето мнение и ме склони да се съглася на тази подялба, която щяла да запази мира и да попречи на Русия и Прусия да станат прекалено силни и следователно опасни за нас.

Но аз последна подписах този несправедлив договор за подялба, и то само защото пруският крал и руската царица вече го бяха подписали и се готвеха да заграбят цяла Полша. Йосиф ми съобщи, че подписът ми го е зарадвал, ала единственото, което мога да заявя по този повод, е:_ аз подписах_. Бяха формулирали в документа фразата «справедлива придобивка» — за успокоение на съвестта им, — но аз зачертах думата «справедлива».

Много съм обезпокоена. Откак започна нещастното ми царуване, въпреки всички бедствия и изпитания справедливо и достойно изпълнявах своя дълг. Това ни спечели уважението на цяла Европа, дори уважението на нашите врагове. Но граденото в продължение на много години рухна само за една година. Нищо не ми е донасяло по-голяма болка от тази загуба на доброто ни име. Признавам с тъга, че заслужихме тази участ. Преструвахме се на честни, а се показахме не по-достойни от прусаците. Оттогава нямам покой.

Как бих искала да се откажа от тази срамна подялба, която компрометира цялото ми владичество. Да бъде бог милостив към мен. Терзае ме моето участие в това печално дело. Тежи върху плещите ми като ужасен кръст и трови и без това нерадостния ми живот. Трябва да превъзмогна това чувство, иначе то ще поражда в мен постоянна меланхолия.

Имах толкова добра репутация. Цени и ти твоята. Надявам се, това ще те научи да бъдеш пределно честен във всички дела. Много трудно е за един държавник, особено ако е обграден от врагове.

Твоя предана и вярна майка:

Мария Терезия.“

Фердинанд се колебаеше дали да й изпрати съчувствено или поздравително писмо. Въпреки скърбите си тя бе добавила два милиона поданици към своята империя. Спомни си думите на Фридрих за отношението на майка му към подялбата на Полша: „Тя плачеше, но не забрави да вземе, и колкото повече плака, толкова повече взе.“ И той се усмихна, макар да не споделяше възхищението на брат си Йосиф от Фридрих. Но беше съвсем типично за майка му да има морални скрупули и в същото време да използува напълно политическата си власт. Фердинанд не изрази това обаче, а й писа, че ще послуша съвета й, когато е възможно, и че тя не бива да се поддава на меланхолия, защото всичките й деца имат такава нужда от нея! Тръгна за операта едва след като запечата и изпрати това писмо.

Беше осем, когато Фердинанд пристигна в „Театро Реджо Дукал“. Публиката се задъхваше от горещината в салона, но никой не си бе отишъл, защото това щеше да се сметне за оскърбление на короната. Дългото чакане усили напрежението на певците до краен предел, ала никой от тях не смееше да възроптае.

Волфганг, възмутен от закъснението, искаше да протестира, но докато се колебаеше дали да започне дирижирането, ясният леден глас на Фердинанд изрече:

— Аз чакам!

И Волфганг започна. Той не изпитваше раболепни чувства като певците, затова беше недоволен от изпълнението им. Те така се вълнуваха, че пеенето им приличаше по-скоро на крещене. Тенорът, свикнал да пее в църковен хор, а не в театър, жестикулираше съвсем глупаво и пееше така високо, сякаш искаше да засенчи мъжкото сопрано. Междувременно мъжкото сопрано бе помолило ерцхерцогинята да ръкопляска най-напред на него под претекста, че така било прието. Това вбеси примадоната, която запя с пресилен ефект в стремежа си да надмине кастрата, макар Волфганг да бе съобразил ариите й с нейната забележителна лекота на изпълнение. Представлението се превърна в мъчение за Волфганг, което сякаш нямаше да има край. Завесата се спусна едва в два през нощта и той дирижира последното действие като насън.

Почти не чу аплодисментите, беше сигурен, че „Лучио Сила“ е претърпяла провал. Бе толкова късно, че всички бързаха да си вървят да спят и не се състоя обичайният прием след премиерата. Татко мълчеше умислен, Волфганг беше потиснат, не му се говореше.

На другия ден научи с изненада, че за операта говори целият град поради съперничеството на певците. Същата вечер пак нямаше празно място в залата, но този път операта започна навреме и пеенето бе по-добро. След седмица пълни салони „Лучио Сила“ стана най-известната опера в Милано с тенденция да издържи още много представления.

Граф Фирмиан сам посети Моцартови. Не коментира отказа на ерцхерцог Фердинанд, но намекна на Леополд, че ще бъде полезно да пише на ерцхерцог Леополд за Волфганг. Възхитен от успеха на „Лучио Сила“, той смяташе, че владетелят на Тоскана, по-музикален от своя по-малък брат, ще се отнесе към въпроса благосклонно.

Леополд писа със смесени чувства. Оптимизмът му се беше вече изпарил, но не можеше и да остави така нещата. Мисълта да се завърне в Залцбург с неговата посредствена музика го ужасяваше. Писа на граф Арко:

„Надявам се, ще предадете извиненията ми на негова светлост, задето не се върнахме в Залцбург навреме, но ревматизмът, който и преди не ми даваше покой, напоследък още повече се засили. По-рано ме боляха само раменете, а сега и коленете. Не мога да ходя и трябва да ви пиша легнал, а така пиша съвсем трудно, болката е непоносима. Моля, уверете негова светлост, че ще се върнем при първа възможност.“

Очакването продължи седмица, после месец. „Лучио Сила“ спря след двадесет и шест представления и пак нямаше вест от тосканския двор. Граф Фирмиан обаче ги окуражи да останат и те го послушаха, но вече бяха още по-неспокойни.

Волфганг се сприятели с Рауцини, кастрата, който изпълняваше ролята на Чечилио. Първият солист съзнаваше, че нему е била отредена най-хубавата музика в операта, че Волфганг е писал партията му за Манцуоли, и беше очарован от колоритността и нежното чувство, с което бяха сътворени ариите.

Той каза на Волфганг:

— Ще бъда поласкан, ако напишете нещо специално за мен. Нещо, което и най-добрата примадона би изпяла трудно.

Оперният жанр непреодолимо влечеше Волфганг, въпреки че мотетът^[1], който той написа за Рауцини, бе предназначен за църковно изпълнение и той го нарече „Exultate, jubilate“ („Ликувайте и се радвайте“), защото точно такова бе настроението му в момента. Този път нямаше да му пречи посредствено либрето, лоша постановка, невъзможно изпълнение, щеше да се съсредоточи върху самата музика. Ликуваше и тържествуваше, както пишеше с любов. Понесен от неудържим творчески порив, Волфганг композира мотета като инструментален концерт със солова партия за Рауцини — най-високата, която може да изпълни човешкият глас. Само колоратурно сопрано с най-добри качества би могло да изпее това, мислеше си той, или кастрат като Рауцини или Манцуоли. И с възторг се опиваше от чувство на най-чиста любов. Любов пееща. Любов всесилна. Любов нежна и лека като въздуха. Бог е незрим, но те ще чуят гласа му в неговата музика, този бог на любовта, бога, когото той можеше да обича.

Рауцини изпълни „Ликувайте и се радвайте“ с такъв финес, че църквата преливаше от възторжено чувство.

„Сякаш чувам самия бог в църквата“ — мислеше си Леополд и изведнъж му се стори, че синът му е порасъл неизмеримо и точно такава музика ще пише в зряла възраст.

Рауцини стоеше до пейката на Леополд и му прошепна:

— Какви прекрасни звуци умее да създава синът ви, господин Леополдо. Възможностите му нямат предел.

— Но и вие сте певец с големи способности.

— Благодаря, господине. И все пак трябва да призная, че за пръв път изпълнявам такава прекрасна музика.

Той помоли Рауцини да пее „Ликувайте и се радвайте“ идната неделя и кастратът с готовност се съгласи. Тогава Волфганг навършваше седемнадесет години.

Волфганг разбираше радостта на татко, но би предпочел да ознаменува рождения си ден, като поязди магаре.

Съзнаваше ли синът му, питаше се Леополд, каква музика е написал? В този мотет имаше нещо, което не можеше да се възприеме осезателно, слухово, изобщо сетивно и въпреки това всеки тон бе изпълнен със значение.

След няколко дена ерцхерцог Леополд отхвърли молбата на Волфганг Амадеус Моцарт да бъде назначен за негов капелмайстор и придворен композитор.

34

Сякаш някой ги беше предал. Създаденият от Волфганг мотет „Ликувайте и се радвайте“ бе едно от най-щастливите събития в живота на Леополд — чудотворен химн, искрен и красив, — а ето че сега музиката на сина му се оказваше нежелана. Това го изпълни с огорчение срещу света, който можеше да взима такива необосновани преценки, и предизвика смут в душата му. Волфганг бе хвален в Италия повече от всякъде другаде и пак никой не му предлагаше постоянна служба. Но как да съобщи това на сина си? Когато Волфганг го попита да не би нещо да не е в ред, отвърна:

— Навярно бог има други планове за нас.

Волфганг го изгледа недоверчиво, но не каза нищо.

Граф Фирмиан изрази съжалението си и подчерта, че е направил всичко, но, изглежда, австрийските ерцхерцози предпочитат музиканти италианци. Надявал се Моцартови да се чувствуват по-сигурни в Залцбург.

Така че въпросът бе решен. Леополд не можеше да остане повече в Италия. Сбогува се с приятелите си в Милано, защото никой не предложи поръчка за нова опера — още един удар за него, — а се беше надявал да възлагат на сина му опера за всеки сезон, и към март 1773 година той и Волфганг се завърнаха вкъщи.

През април нае ново жилище. Направи това, без да се посъветва с никого, но беше убеден, че постъпва правилно. Гордееше се със стаите на Ханибалплац в новата част на града. Той обяви новината на семейството си и го увери:

— Ще струва само няколко гулдена повече, но стаите са чудесни в сравнение с тези тук.

Ана Мария рече:

— А децата? Другарите им живеят тук наблизо. Ще им бъде трудно, особено на Нанерл.

— Не тръгваме за Виена, нито за Милано — възрази нервно Леополд. — Ще живеем отвъд реката, дотам и пеша не е далеч. А както вече казах, стаите ни тук не са достатъчно големи. Не можем да живеем натъпкани като в казарма. Волфганг не е вече на осем години, нито Нанерл е малка.

Дъщерята попита:

— Аз ще си имам ли своя стая, татко?

— Всеки ще има самостоятелна стая.

Изгледаха го с почуда, дори Волфганг, който до този миг бе съвсем безразличен.

— Ще разполагаме с осем стаи. Всичките на един етаж. И ще изкачваме по-малко стълби — само до втория етаж. Ще имаме и градина, двор и собствена концертна зала.

— Концертна зала само за нас? — Волфганг сияеше от радост.

— Голяма почти колкото Рицарската зала.

— Не може да бъде!

— Точно толкова. Освен това не можем да оставаме повече тук. Тази къща е от 1360 година и вече не е в добро състояние.

Ана Мария не знаеше дали да се радва, или не. Стаите на Гетрайдегасе 9 приличаха на извехтяла дреха — не винаги достатъчно топла, нито елегантна и привлекателна, ала все пак удобна и приятна. Освен това щеше да й е мъчно за Хагенауерови, но ако новите стаи можеха да задържат Леополд и Волфганг в Залцбург, заслужаваше да се преместят. Въпреки всичко прибирането на багажа я изпълни с тъга и непрестанно й напомняше за нейните бебета.

В деня на преместването Хагенауер, Шахтнер, Булингер и Хайдн дойдоха да помагат на Моцартови. Леополд се зарадва. Бе наел носачи, решил да се премести както му е редът, но някои вещи можеха да се счупят, докато ги свалят по стълбите от третия етаж. Изненада се, че вижда Михаел Хайдн, негов най-обикновен познат.

Неизбежно обаче носачите извършиха всичката работа под надзора на Ана Мария, а през това време Леополд бе увлечен в разговор с приятелите си. Шахтнер попита:

— Какво стана с ерцхерцога?

— Какъв ерцхерцог? — престори се на учуден Леополд.

— Ерцхерцог Леополд. Разчу се, че сте искали от него постоянно място.

— Беше ме сковал ревматизмът. Не можех да стана от леглото с дни.

Шахтнер рече:

— Съмнявам се дали новият ни архиепископ е повярвал на това.

— Той знае ли? — изтърва се Леополд. Но се опомни навреме. Всяко по-нататъшно признание би било фатално.

— Никой не може да бъде сигурен какво знае и какво не знае той. Колоредо не ни се доверява, но не е и Шратенбах да гледа снизходително на отсъствията ви. Знаеш ли защо ерцхерцогът е отказал?

— Зная само едно — че Волфганг бе обожаван навсякъде в Италия.

Булингер се намеси:

— Какво всъщност спечелихте от тези ваши пътешествия?

„Невъзможно е да му обясниш — помисли Леополд. — Щом свещеникът не го е разбрал досега, никакво обяснение не би му помогнало в това отношение.“

Булингер продължи:

— Да не се обиждаш нещо?

— Защо трябва да се обиждам?

— Вложи толкова труд за подготовката на Волфганг.

— Волфганг е благодатна почва. Отплаща се многократно за труда.

— А твоята кариера? Престана да композираш, да изнасяш концерти.

— Нали преподавам.

— Преподаваш всъщност само на Волфганг. Отделяш съвсем малко време за другите си ученици.

— Само на Волфганг! Нима не съзнаваш, че той сега се равнява на всеки друг композитор?

Булингер като че не изглеждаше напълно убеден.

Михаел Хайдн изрече така тихо, че едва го чуха:

— Момчето направи изумителен напредък. Неговата симфония в ре-мажор, изпълнена на последния концерт в чест на негова светлост, е написана с не по-малко умение от творбите на италианските композитори. И с такава увереност, сякаш пред автора не са стояли никакви проблеми по композирането й. Забележително. Без съмнение притежава абсолютен слух.

Шахтнер сухо подхвърли:

— А мислите ли, че новият архиепископ има също такъв слух?

Булингер каза:

— Позволявам си да напомня, че за неговия пост това не е необходимо.

Шахтнер продължи:

— Но не му пречи да критикува музикантите, нали?

Всички се изсмяха и Леополд заяви:

— Убеден съм, че ще харесате до един новата ми квартира.

Булингер рече:

— Навярно тя е признак на това, че вече смятате да стоите тук.

— Скъпи приятелю, служа в придворната капела вече тридесет години.

— Но не без прекъсване.

— Не съм бил изключван от списъка на музикантите.

Носачите бяха свършили със свалянето и трябваше да се тръгва за новото жилище, напомни Ана Мария на Леополд. Но къде се бе дянал Волфганг? Нанерл и Тереза бяха при нея, а от сина й нямаше и следа. Леополд се обезпокои и тя си помисли, че той винаги се отнася към Волфганг като към бебе, а синът вече е на седемнадесет години.

Опитвайки се с тон на безразличие да скрие безпокойството си, Леополд каза:

— Навярно е забравил нещо. Знаеш колко разсеян е понякога. — И все пак си отдъхна, когато Хагенауер, мълчалив както винаги, забеляза Волфганг да седи на слънце на каменната пейка отсреща, взел на коленете си Бимперл, малкия фокстериер, подарен наскоро от майка му.

— Волфганг обикновено е весел и непринуден — забеляза Шахтнер, — а сега изглежда умислен, почти мрачен.

Нанерл предположи:

— Сигурно не му се иска да се премести.

— Нищо подобно — заяви Леополд.

— Каза ми, че ще му е мъчно за старата квартира, татко.

— На всички ще ни е мъчно, но там ще има повече място за работа и игри.

Нанерл рече, чувствувайки се между приятели:

— Той може да композира навсякъде.

Булингер каза:

— Не бива да се забравя, че е още дете.

— След цялото това творчество? — недоумяваше Леополд.

— Сега прилича повече на тебе, Леополд, и по-малко на Ана Мария — отбеляза Шахтнер. — Лицето му е станало по-закръглено, светлата коса е почти кестенява, очите — някак изпъкнали.

— Това е от прекараната болест — обясни Ана Мария. — Добре, че не му останаха белези по лицето.

Волфганг беше смутен. Татко казваше, че трябва да скача от радост заради новата квартира, а той никак не се радваше при мисълта, че се налага да се раздели с къщата на Гетрайдегасе 9. Затова бе отишъл на Лохелплац на любимото си място, да премисли нещата. Малката каменна пейка от унтерсбергски мрамор, обикновена ниша в стената срещу входа на тяхната къща, бе на слънце по това време на деня и удобно място за размисъл. Странно: едва когато му предстоеше да се прости с нещо, започваше да изпитва тъга по него, и то много силна тъга. Вещи, на които преди не бе обръщал никакво внимание, изведнъж ставаха великолепни и безценни. Те го изпълваха с приятни спомени, придаваха на стаите живот. Побиха го обаче тръпки, като си спомни зимните нощи, когато печките изгаснеха и никой не смееше да стане от леглото и да ги напали отново в ледено студената стая — това отнемаше цял час. На мама пък ще й липсва пазара зад къщи, където разменяше по някоя приказка със съседките. Мама каза, че били живели тук двадесет и пет години, че не са имали с татко друга квартира — настанили се на Гетрайдегасе 9 още като младоженци. Нищо чудно, че тя плака вечерта, когато татко съобщи, че ще се местят. Волфганг имаше желание да напише по този повод песен, но реши, че ще е много сантиментално, стана му неловко, а никога не композираше, когато изпитваше подобно чувство. И още: много обичаше малката чешмичка, само на метър от пода, вградена в стената при входа на кухнята. Самата кухня представляваше грозно средновековно помещение с най-обикновено огнище и той я отбягваше колкото може повече; освен това кухнята е за жените, не за мъже — но много обичаше чешмата. И сега, както седеше на пейката, ясно си представяше всичките важни подробности: чучура с фантастична фигура, чудесно изваяното лице, безупречната уста, от която бликаше водата, и изящно издяланото корито. Майсторът не се беше подписал на това произведение на изкуството, върху него стоеше само годината на изработката — 1657.

Татко се изправи до Волфганг:

— Време е да тръгваме, момчето ми.

В очите на Хагенауер блестяха сълзи и Леополд се пошегува, за да скрие собственото си вълнение:

— Не се преместваме далеч. Сега не отиваме в Италия. По права линия е на по-малко от километър и нещо. Тръгвате по Гетрайдегасе, свивате наляво при кметството, после пресичате реката…

Хагенауер го прекъсна:

— Зная пътя дотам.

Леополд даде знак да тръгват. Всеки носеше най-скъпото за себе си. Волфганг притискаше нежно кученцето и клетката с канарчето. Нанерл гордо държеше тетрадката с първите си композиции и златната кутийка за енфие, подарена им от Луи XV; Ана Мария носеше първата цигулка на Волфганг и кичур от русата му коса като бебе; Тереза бе взела люлката, останала от Нанерл и Волфганг; Леополд държеше диплома от Болонската филхармонична академия, документа от папата, който провъзгласяваше сина му за „кавалер“, и първите съчинения на Волфганг.

Нищо не остана за приятелите им; Волфганг си помисли, че татко нарочно е направил така, защото не им се доверява твърде или пък защото не иска да се чувствува задължен. Все пак те настояха да ги придружат до новия дом.

Пристигнали там след малко, всички признаха, че новата квартира е наистина чудесна. Татко продължи да се разпорежда, както забеляза Волфганг, изтъквайки предимствата й:

— Ще имаме слънце цял следобед, а Ханибалплац, знаете, е много пъти по-голям от Лохелплац. Къщата при това е на ъгъл, с единадесет прозореца само откъм площада. Забележи, Ана Мария, дворът ще е наш собствен, с градинка точно като за теб.

— Прекрасно! — възкликна тя, както той желаеше, и премигна, защото сълзи замрежваха очите й.

— А театърът се вижда отвъд площада, съвсем наблизо е — рече изведнъж Леополд, като забеляза унесения, почти съвсем безразличен вид на сина.

— Отлично, татко! „Все пак ще е удобно“ — помисли си Волфганг. Но изпита истински интерес едва когато татко му показа концертната зала. Разбра, че татко не е преувеличил, беше голяма колкото Рицарската зала, а имаше и други достойнства. Високият таван като в салон за танци бе украсен по края с великолепни позлатени гипсови орнаменти, пет прозореца гледаха към Ханибалплац, а два — към двора, лъснатият паркет бе също като този в резиденцията. Сега разбра защо баща му говореше с тон на победител.

Татко поведе приятелите си да им покаже останалите стаи и Волфганг долови, че Леополд, съзнателно или не, подражава на архиепископа. Но за разлика от баща си, когото поздравяваха сега за сполучливия избор, той не беше напълно убеден, че ще бъдат съвсем доволни от новото жилище.

35

Няколко дена по-късно в резиденцията бе даден концерт в чест на първата годишнина от ръкополагането на архиепископ Колоредо. По негова молба в програмата бяха включени тримата композитори, които той смяташе за най-изтъкнати в Залцбург: Волфганг Моцарт, Михаел Хайдн и Джузепе Лоли.

Волфганг беше доволен, че са му възложили дивертименто за духови инструменти. Музиката, която написа, бе лека, игрива, жизнерадостна.

Но Лоли дирижира произведението така непохватно, щото Волфганг си помисли: „Да му прости господ, но аз не мога.“ Колоредо изглеждаше доволен от музиката, остана до края, ала не каза нищо на Волфганг. Възмути се от дирижирането на Лоли, прекъсна следващото изпълнение — дивертименто от Хайдн, — макар според Волфганг произведението да заслужаваше да бъде чуто изцяло, и напусна, преди Лоли да може да изпълни своята композиция, един квинтет.

Скоро след това Доменико Фискети бе назначен за капелмайстор. Неаполитански композитор, комичните опери на когото Волфганг бе слушал в Милано и ги бе намерил за банални и скучни; последните седем години беше капелмайстор в Дрезден.

И въпреки това не уволниха Лоли, защото когато Леополд поиска да бъде назначен за помощник на Фискети, архиепископът го уведоми, че новият заместник капелмайстор е Лоли. Към молбата на Леополд за ревизиране на решението, понеже Лоли бил толкова неспособен, щото каквото и място да заемал, всъщност Леополд изпълнявал неговите задължения, архиепископът се отнесе скептично и отговорът му намекваше, че Моцартови няма на какво да се надяват в Залцбург и най-добре ще бъде да си опитат щастието другаде.

Разстроен от това, Леополд реши да замине веднага щом архиепископът напусна Залцбург, отивайки да прекара лятото при болния си баща във Виена.

Леополд съобщи на семейството:

— Гасман, виенският капелмайстор, е толкова болен, че императрицата навярно мисли да го замени с някого. При всичката музика, която Волфганг написа за нейния син, тя непременно ще уважи молбата му. Но никому ни дума, това не бива да стига до ушите на Колоредо. Ще използуваме претекста, че отиваме да посетим стари приятели, а Мария Терезия наистина е наш добър приятел.

Императрицата се съгласи да ги приеме с Волфганг в Шьонбрун и Леополд реши, че е постъпил правилно. Аудиенцията се състоя в Милионната зала, най-любимата за нея в двореца.

Волфганг знаеше, че очакват да се възхити от разточителния блясък на тази зала — Мария Терезия бе похарчила един милион гулдена за обзавеждането й, — но това не стана. Разкошът бе по-скоро отблъскващ, отколкото привлекателен. Изобилието на позлатени и златни украшения го потискаше.

И беше потресен от промяната в императрицата. Само пет години бяха минали, откакто я видя за последен път, а тя бе остаряла твърде много. Взря се през един лорнет, за да ги познае. Кожата й беше станала жълта и грозна. Императрицата бе много напълняла и изгубила всички следи от добрия си външен вид.

Леополд помисли, че Мария Терезия навярно страда от ревматизъм — движенията й бяха тромави и сковани, а тялото така подпухнало, че сякаш имаше воднянка. Вдовишкият траур, който тя не бе снела от смъртта на съпруга си, още по-силно подчертаваше мрачното изражение на лицето й.

Когато императрицата им направи знак да се приближат повече, за да ги вижда по-добре, Леополд забеляза, че на колана й е прикрепена кутия с книжа. По замисления й вид реши, че това са държавни документи, но се оказа, че са писма от децата й.

Едно писмо най-много я тревожеше. Обезпокоена от поведението на Мария Антоанета, тя все си мислеше какво бе писала на дъщеря си. От своите посланици във Версай, изпратени там да надзирават дъщеря й, тя бе чула твърде много неща за опасната враждебност на Мария Антоанета към сегашната любовница на Луи XV, мадам Дюбари, за разточителството и лекомислието на дъщеря си, затова трябваше да й пише предупредително: „… ако не бъдеш по-тактична и внимателна, ще те сполети голямо нещастие и тогава ще бъде късно да ти се помогне.“

И тъкмо сега трябваше да отдели на Моцартови, тези обикновени скитници, които положително са дошли да искат нещо, част от така скъпото си време и това беше крайно нежелателно. Но Мария Терезия се гордееше с факта, че не е отказала никому досега аудиенция. Освен това много й се искаше да види момчето: все още ли е толкова чудновато? И дали е порасло?

Когато лицата им придобиха ясни очертания през лорнета й, императрицата каза:

— Господин Моцарт, синът ви изглежда блед и слабичък. Безкрайните пътувания са го преуморили. Твърде много искате от него.

— Ваше величество, Волфганг не отстъпва никому в нищо. Дори на Глук.

— На Глук? Синът ви е още дете. Вижте колко е мъничък.

— Оперите му обаче не са мънички, ваше величество, ако господин Гасман се окаже неспособен да изпълнява задълженията си, Волфганг си предлага услугите за неговия пост.

— Трябва да изложите молбата си пред императора. Той се занимава с подобни въпроси.

— Ще мога ли да говоря с него, ваше величество? Той винаги е бил добър към нас.

— Сега е в Полша.

Със светски тон, за да скрие разочарованието си, Леополд изрече:

— Трябва да се гордеете с него, ваше величество, за начина, по който той разреши Полския въпрос.

Мария Терезия седеше уморено и дишаше тежко. Но когато видя съчувственото изражение на Леополд, изрече властно:

— Трябваше да присъединим тези територии, за да запазим империята от Русия и Прусия. Единственият начин да се избегне войната.

— Навярно ви е коствало много усилия, ваше величество.

— Да, много. — И тя промени темата. — Когато сте били в Италия, видели сте двама от синовете ни. Как са те? Добре ли? Поддържаме контакт с тях само чрез писма. Обвързани сме тук от нашите задължения. Нямаме друга възможност.

— Изглеждаха добре, ваше величество. Бяха много благосклонни към нас.

— Трудно е да гледаш как децата ти те напускат едно по едно.

Волфганг каза:

— Дъщеря ви, Мария Антоанета, бе много добра към мен.

— Кога? — Мария Терезия не можеше да си спомни.

— Когато Волфганг беше още малък, ваше величество, и седеше в скута ви.

Волфганг не искаше да се напомня за времето, когато е седял в скута на Мария Терезия, но пазеше спомена за очарованието и хубостта на Мария Антоанета.

— Тя ме разведе из Шьонбрун, ваше величество — допълни той.

— Дъщеря ни беше тогава дете. Щастлив сте, господин Моцарт, че синът ви е при вас, а нашите са пръснати из целия свят.

— Ценим добрите ви намерения, ваше величество. И се надяваме, че ако клетият господин Гасман ни напусне, няма да забравите за Волфганг.

Тя стана, за да покаже, че аудиенцията е свършила.

— Благодаря ви, ваше величество. Много великодушно бе от ваша страна, че ни приехте.

Волфганг не беше на същото мнение. Той се съмняваше дали тя е толкова добър техен приятел, както татко се изрази. Императрицата залитна и трябваше да се хване за трона си с високо облегало, за да не падне, очевидно отдавна вече гърбът й бе изгубил подвижността си, мислеше Волфганг. Последното му впечатление от Мария Терезия, когато си тръгваха от Милионната зала, бе за една сурова владетелка, която обича хората само ако не й струват разноски или пък са деца, особено нейните деца.

Поканиха Леополд да дирижира месата на Волфганг „Доминикус“ в църквата на Дворцовия площад и той се поободри. Беше голяма чест, защото йезуитската църква бе стара, прочута и съвсем близо до двореца на Колалто, където Волфганг свири за пръв път във Виена. Докато дирижираше, ревматизмът не се обади и имаше чувството, че е успял в благородната мисия да интерпретира музика от сина си, защото след това Волфганг го прегърна и каза полузакачливо, полунежно:

— След дядо боже най обичам татко.

Изпълнението се състоя тъкмо навреме, защото три седмици по-късно императрицата изгони йезуитите от всички владения на хабсбургите.

След месец Колоредо се завърна в Залцбург, това стори и Леополд. А когато архиепископът научи, че експроприирането на йезуитските владения е обогатило хазната на Мария Терезия, последва примера й. Фактът се стори забавен на Леополд и той каза на Шахтнер, когото бе поканил в новия си дом, за да разбере как се е посрещало отсъствието му от Колоредо:

— Архиепископът знае как да намира пари.

— Баща му е един от най-изтъкнатите съветници на Мария Терезия. Едва ли би могъл да постъпи другояче.

— Нима одобряваш това? — учуди се Леополд. Шахтнер бе свободомислещ, четеше Волтер и Русо, но и той, и Леополд имаха приятели йезуити като Булингер.

— Забраната на ордена навярно е разстроила архиепископа.

— Защо трябва да се разстройва?

— Ще дойде нов папа и йезуитите ще бъдат отново на почит. Изгониха ги само по политически причини. Мария Терезия даде ли ви някакви надежди?

— За какво? — Леополд се смути.

— Всеки в Залцбург знае, че Гасман е много болен и скоро ще потрябва нов капелмайстор. Защо иначе ще се срещате с Мария Терезия?

— Глупци има навсякъде, но най-много в Залцбург.

— И все пак е вярно, че си поискал място за Волфганг. Нали?

— Вярно е друго — мнозина в Залцбург страдат от словесна невъздържаност. Колоредо изказа ли недоволство от моето отсъствие?

— Беше зает с йезуитите.

— Нямаше ли кой да го посъветва да се заеме по-добре с жизненото равнище. Както поскъпва животът, какво ли ще стане с нас, ако трябва да живеем от малките си заплати? Ще се превърнем в просяци.

— Леополд, обещаха ли ви нещичко във Виена?

— Предполагам, че бог има по-други планове за нас.

— Несъмнено. — Но тонът на Шахтнер бе скептичен.

Леополд омекна.

— Аз и Ана Мария много ще се радваме, ако дойдеш на сребърната ни сватба.

— С удоволствие. Но ти, мисля, ми каза, че се падала миналата година.

— На 21 ноември 1772 година. Тогава обаче не можахме да я отпразнуваме, защото двамата с Волфганг бяхме в Италия за операта „Лучио Сила“.

— Ще поканите ли Булингер?

— Разбира се. Той е наш добър приятел.

Волфганг реши да покани лично Барбара за сребърната сватба на родителите си. Със сърце, изпълнено с любов, той крачеше бързо по моста към старата част на града, към дома й. Беше в прекрасно настроение. Обичаше оживлението и възбудата на подобни увеселения, където се танцува, където идват хубави момичета, обичаше и игривостта на музиката, която пишеше за такива случаи — темпераментна, изящна, лека, но не и повърхностна, помисли си Волфганг със страст — и искаше Барбара да сподели възторга му. Искаше му се да запее в очакване на удоволствието, което ще изпитат двамата с нея, само че не се надяваше гласът му да изрази достойно възторга на душата. Беше свеж и ясен неделен ден през ноември, необичайно сух за късната есен. Волфганг дишаше волно и се радваше на познатите неща по пътя. Бързо премина през Юденгасе в „Градът на бюргерите“ и по улички така тесни, че ако разпереше ръце, щеше да докосне стените на срещуположните къщи, излезе на Резиденцплац; площадът бе много широк и доста карети можеха да се движат редом по него. „Градът на суверена“ изглеждаше внушителен на яркото слънце. Сега Волфганг за пръв път забеляза колко внушителни са резиденцията, катедралата, крепостта Хохензалцбург.

Семейство фон Мьолк живееше в „Градът на суверена“, недалеч от резиденцията, за да може дворцовият секретар да бъде на разположение на архиепископа. Площадът, на който се намираше домът, бе по-малък от Ханибалплац, но самата къща — по-голяма от сегашното жилище на Моцартови; тя имаше три етажа, четиринадесет стаи и внушително се открояваше сред другите сгради.

Барбара се изненада, като видя Волфганг. Той бе отсъствувал повече от два месеца и макар да й бе писал през това време чрез Нанерл, сам не знаеше кога ще се върне.

По облеклото на Барбара младежът позна, че тя се готви да излиза някъде. Не можеше да разбере дали девойката се зарадва, че го вижда.

Барбара каза:

— Върнал си се вече.

— Да, върнах се.

— За дълго ли?

— Така изглежда.

Барбара като че не намираше какво да каже, отвърна очи.

Има нещо необичайно в поведението й, помисли си Волфганг и част от възторга му се изпари. Беше хубава като принцеса и също тъй далечна Все пак трябваше да попита:

— Родителите ми ще празнуват сребърната си сватба. Бих се радвал много, ако присъствуваш като мой гост, Ваберл.

Тя се намръщи, сякаш глезеното й име бе станало за нея неприятно и изглеждаше още по-смутена, когато отвърна:

— Съжалявам, Волфганг, но не мога.

— Защо?

— Имам друг ангажимент.

— Но ти дори не си попитала за деня!

— Не можеш ли да разбереш?

— Какво да разбера?

— Глупаво е да се срещаме повече.

— Казано на италиански или на немски, каква разлика има? За мен разликата е тази, че твърде рядко се мяркаш тук.

— Сега нали съм тук, Ваберл?

— А и това име не ми е приятно. Не съм вече дете.

— Наистина синьорина, мадмоазел, фройлайн, вече не си. Ти си несравнима, красива, чаровна, забавна. Обичам белите ти дробове, черния ти дроб, стомаха ти…

— Волфганг, престани да се шегуваш.

— Никога не съм бил тъй сериозен.

— Но и аз говоря сериозно. — Тонът й стана решителен. — Не мога да се срещам повече с теб.

— Не можеш? — Той я гледаше ужасен. — Да не съм чумав?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, кажи го направо.

— Не съм умна като теб, но все пак зная, че е невъзможно да те смятам за сериозен кандидат. Тъкмо се привържа към теб, ти заминеш за Италия, за Виена или бог знае къде.

— Това ли е истинската причина? — Волфганг се задъхваше от обида.

Не, помисли си тя, не е. Баща й бе заповядал да престане да се среща с него. Граф Феликс фон Мьолк обичаше Моцартови, бяха му стари приятели, но не му трябваше зет, който печели само сто и петдесет гулдена годишно и който никога не знае откъде ще му дойде следващият гулден. Готвачите и прислужниците на архиепископа получаваха повече. И макар Волфганг да беше симпатично момче, отличаваше се с непостоянство като всички музиканти.

Тя стоеше пред него и сега светлосините й очи бяха безизразни, а слабичкият й сопран пропищя, когато му отговори:

— Да, това е истинската причина. — И добави: — Съжалявам, Волфганг, много съжалявам — но в гласа й не звучеше никакво съжаление. Казваше го някак по детски и все пак не беше глупаво момиче. — Защо ме гледаш така, Волфганг? Винаги ли витаеш сред облаците? Неловко ми е от този твой поглед.

Даже най-прелестното лице може да стане противно. Но той трябваше да попита:

— Кой е другият?

— Защо вие мъжете винаги си мислите, че има някой друг! — изрече сприхаво Барбара.

Беше така въодушевен преди, че не можеше да си позволи да изгуби това чувство. И въпреки студенината й той се опита да си възвърне своите блянове.

— Барбара, ела у нас на годишнината. Моля те.

— Не — отсече тя. — Съжалявам, но не мога.

— Явно менуетите ми са причината — каза Волфганг саркастично. — Бяха скучни.

— Съвсем не! — възкликна Барбара. — Харесваха ми.

Настъпи пауза, после лицето й стана непроницаемо и тя изрече с леден тон:

— Ще ме извиниш, но имам ангажимент.

— Поздравявам те. Браво!

На вратата Волфганг се срещна с Алберт, брата на Барбара, който влизаше с граф Карл Арко. Волфганг познаваше и двамата твърде добре. Двадесет и четири годишният Алберт фон Мьолк беше топчест като баща си, с месести, издути бузи, „с език в пълна хармония с лошото му храносмилане“ — помисли си Волфганг.

Съзнанието, че Барбара е предпочела граф Арко, накара Волфганг да се втренчи в него с нов, напрегнат поглед. Тридесетгодишният син на главния камерхер — висок слаб човек с костеливо, ъгловато лице и студени непроницаеми очи — бе току-що назначен за главен иконом. Карл Арко говореше френски, макар никога да не бе ходил във Франция; смяташе се за авторитет в музиката, макар че не свиреше на никакъв инструмент и имаше лош слух; обичаше да дава съвети и напътствия дори когато не му ги искаха. Но бе достатъчно богата и важна персона, за да си има собствена карета, право да носи шпага и да минава за мъдрец, независимо че не казваше нищо умно.

Барбара дари граф Арко с очарователна усмивка и Волфганг се смрази. Глупците заговориха за нещо глупаво, а той без това вече бе казал твърде много.

Тя се приближи до граф Арко, който й целуна галантно ръка, и рече:

— Волфганг, ти приемаш нещата твърде болезнено, но след време ще се оправиш.

Знаеше, че трябва да й каже, че вече е изстинал към нея, но би било твърде злобно от негова страна. Вместо това той прошепна колкото можеше по-тихо и по-достойно:

— Имам да пиша музика. Надявам се, ще ме извините.

На път към дома изведнъж спря, потиснат от злощастието си. Беше още откъм западната страна на Залцах, в стария град, и му се струваше, че щом премине отвъд, няма да се върне никога повече тук. Реката течеше край него с води бурни като неговите чувства. Погледна към планините и му се стори, че са го затворили в пръстена си. Те бяха по-скоро самотни, отколкото величествени и в миг тяхното мълчание му се видя противно. Бързо премина по моста. Истината беше, че Барбара е била сън, не действителност.

На годишнината от сватбата Волфганг танцува с всички. Татко и мама бяха толкова щастливи, че и той реши да бъде щастлив. Дойдоха много повече приятели, отколкото очакваха родителите му. Зарадваха се, когато у тях се появиха фон Робинигови и Хафнерови — две от най-богатите семейства в Залцбург, — но най-много, когато влязоха графиня Лютцов и графиня Лодрон.

Волфганг знаеше, че Лодронови и Лютцови го обичат — графиня Лодрон беше сестра на графиня ван Ейк и на граф Карл Арко, а графиня Лютцов — племенница на архиепископа; това бяха две от най-влиятелните залцбургски фамилии. Граф Лодрон беше командир на армията, а граф Лютцов — комендант на крепостта Хохензалцбург.

Най-голямата изненада за Волфганг беше появата на граф Феликс фон Мьолк и синовете му Франц и Алберт с граф Карл Арко, новия главен иконом. Волфганг не бе очаквал никого от тях.

Нанерл изрази съжалението си, че не вижда Барбара, и Алберт фон Мьолк обясни:

— Тя е неразположена. Има силно главоболие.

— О, жалко — отвърна Нанерл, — всички ще чувствуваме липсата й.

— И тя ще чувствува твоята липса — каза Алберт. — Но нали знаеш, женски болести.

Тереза Баризани похвали Волфганг, че танцува много добре; Урсула Хагенауер се изненада от властния му маниер, това беше друг Волфганг; Барбара Зези, дъщеря на техния бакалин, се оплака, че я държал много здраво, но не се отдръпна от него.

После той танцува менует с графиня Лютцов. Бяха най-добрата двойка въпреки разликата във възрастта и всички спряха, за да ги гледат и да им ръкопляскат. С изключение на граф Карл Арко, който потупа по рамото Волфганг да му отстъпи дамата, за да го засенчи. Арко не танцува грациозно, помисли си Волфганг със задоволство; а на графиня Лютцов новият партньор явно не й допадна.

Волфганг чу граф Феликс фон Мьолк да казва на татко:

— Колко са пораснали децата ви! Скоро ще се оженят, ще имат и те деца.

Татко отговори:

— Има време. Особено за Волфганг.

— След като се установихте за постоянно тук, той трябва да се спре на подходяща девойка.

— Установили сме се? Живеем само от моята заплата!

— Защо тогава се преместихте на Ханибалплац?

— Преместих се тук, за да бъде по-удобно на семейството ми. Граф Карл Арко се присъедини към тях, защото графиня Лютцов изведнъж се почувствува уморена. Той каза:

— Всички знаят, Моцарт, че сте заможен човек.

— О, така ли?

Граф Карл Арко продължи:

— Навярно сте натрупали цяло богатство по време на вашите пътешествия.

— А разноските? Храната, пътят, квартирата?

— Сестра ми ви е дала подслон в Париж, това може да се е случило и на други места.

— Сестра ви беше необикновена жена — произнесе татко с чувство.

— Не виждам какво общо има това с думите ми.

— Скъпата ви покойна сестра бе много добра към нас. — И се обърна към Булингер, който стоеше сам.

Но Булингер се изсмя и каза:

— Не се тревожи за мене, Леополд. Аз съм свободен от всякакви задължения. Олицетворение на търпимостта на архиепископа.

Граф Карл Арко, от когото човек не можеше така лесно да се отърве, последва Леополд и рече:

— Не мислите ли, че вашият син би трябвало да изсвири нещо за нас?

— Защо?

— Това той върши най-добре. — Преди Леополд да успее да отговори, граф Карл Арко доближи Волфганг, който слушаше графиня Лютцов.

Тя тъкмо му казваше:

— Имате прекрасни ръце, Волфганг, здрави и същевременно нежни.

Граф Арко се намеси:

— Покажете какво могат ръцете ви. Изсвирете нещо за нас, Моцарт.

Да знаеше Арко тайните му мисли! Но тонът на Волфганг беше съвсем любезен, когато се обърна към главния иконом и каза:

— Не ми се иска.

За миг Арко го изгледа гневно, ала преди да изрази с думи неодобрението си, сестра му, графиня Лодрон, дойде при тях и рече:

— Бих искала дъщерите ми да учат клавесин. При Волфганг.

Леополд попита:

— Как ще се отнесе към това негова светлост?

— Сигурна съм, че графиня Лютцов ще може да убеди чичо си да разреши, ако пожелае. С нищо няма да пострада джобът му. Не се меси, моля те — каза графинята на брат си, който се опитваше да вземе думата.

Графиня Лютцов рече:

— С удоволствие приемам задачата да се застъпя за Волфганг.

Графиня Лодрон добави:

— Решено тогава. Волфганг ще учи момичетата.

— Само ако желае — намеси се Леополд.

— Приемам с удоволствие — каза Волфганг. — А ако графинята желае, мога да уча и нея. — Това щеше да бъде много вълнуващо.

— Благодаря, Волфганг. Ще следим как напредват момичетата.

— Ще напреднат много успешно, сигурна съм — отбеляза графиня Лютцов. И преди граф Арко да успее да я покани, вече танцуваше отново с Волфганг и му шепнеше: — Не бива да се отчайвате, Волфганг; ще се намерят други момичета.

— Аз съм съвсем щастлив, графиньо.

— Затова ли не искате да свирите?

— То би ме откъснало от танците.

— Танцувате много добре. Харесва ми да танцувам с вас. Но вие сте първо музикант, а после кавалер.

„Да, вярно е за съжаление“ — помисли си Волфганг; можеше да бъде любезен с графинята, можеше дори да танцува с нея, но не можеше да се ожени за нея, нито за някоя друга от нейния ранг.

36

Към осемнадесетгодишна възраст Волфганг вече имаше известен опит в ухажването на момичетата.

Беше спрял избора си на Тереза Баризани, която бе ухажвал и преди — девойката го дари с вниманието си, но след Барбара изглеждаше не особено привлекателна. Няколко вечери той прекара в компанията на Урсула Хагенауер, момиче несравнимо по-миловидно, ала с нея се познаваха твърде отдавна и твърде добре: тя му беше почти като сестра. Харесваше му и Луиза фон Робиниг, само че тази Луиза бе прекалено скромна.

Графиня Лютцов и графиня Лодрон бяха далеч по-привлекателни. Те получиха за Волфганг разрешение да дава уроци и симпатиите му към тях станаха още по-големи. Графиня Лютцов се обличаше по последна мода, лицето й все още бе красиво въпреки хлътналите бузи и твърде острата брадичка, умееше да говори остроумно и разбираше от музика. Графинята често му правеше комплименти, и то без нотка на кокетство. Макар това да беше съвсем приятна дружба, Волфганг би предпочел по-романтични отношения.

Графиня Лодрон не се отличаваше със същата красота и ум, но притежаваше природен чар, който му напомняше за графиня ван Ейк; покровителствувайки Волфганг, тя се държеше така, сякаш правеха чест на самата нея. Искаше й се обаче да му влияе и в нравствено отношение и това ограничаваше свободата на общуване.

По характер Волфганг бе склонен да се увлича и във всичко влагаше цялата си душа, но нищо не го завладяваше изцяло. Обаче Залцбург, това провинциално градче в сравнение с Виена, Милано и Париж, започваше да заема в живота му по-значително място, отколкото би желал.

Михаел Хайдн уреждаше вечер на струнните квартети и Волфганг се зарадва, като разбра, че Хайдн възнамерява да включи в програмата творби на своя брат Йозеф. Волфганг бе слушал квартети от този композитор във Виена и бе останал възхитен от тяхната красота и оригиналност.

А новите квартети на Йозеф Хайдн превъзхождаха предишните. Волфганг веднага бе завладян от тях. Започваха просто, но таяха в себе си много откровения, много вдъхновени и бликащи от живот пасажи.

— Вижте това! — Волфганг, опиянен от възторг, разглеждаше партитурата на квартета, който заедно с татко, Шахтнер и Михаел Хайдн току-що бяха изпълнили. — Тук има какво да научи човек. Благодаря ви, господин Хайдн! — Изведнъж Михаел Хайдн се превърна за него от пияница и ленивец, както го характеризираше татко, в музикант с отличен вкус. — Кажете, намира ли се у вас някоя симфония на брат ви?

— Имам няколко.

— Може ли да ги прегледам?

Хайдн потърси с очи съгласие от бащата и Леополд рече:

— Волфганг е достатъчно голям и напълно подготвен, за да решава сам.

Синът трескаво прелистваше нотите на Йозеф Хайдн. Симфониите се оказаха естествено продължение на неговите квартети. Волфганг изпитваше възторг, сякаш в миг бе открил звезда с невиждан дотогава блясък, благоговеен трепет пред силата на нейното сияние. Тази музика имаше свой собствен глас, уверен глас, който те заставяше да го слушаш. Не се сдържа и попита:

— Господин Хайдн, брат ви ходи ли във Виена?

— Когато му разреши неговият господар принц Естерхази. Волфганг не можеше да повярва.

— Йозеф не бива да се отлъчва дори за един ден без разрешение на принца.

— Така ми се иска да се запознаем!

— Той също би се радвал.

— Сигурен ли сте, господин Хайдн? — учуди се Волфганг.

— Мисля, че много ще се зарадва — тихо изрече Михаел Хайдн.

А Волфганг скромно добави:

— С това ще ми окаже голяма чест.

Новият прилив на чувства го възроди. Мелодиите бликаха една след друга и лека-полека той забрави болката, която му причини Барбара фон Мьолк, и неуспешните търсения на нова любов. Сега делеше работата си на две части: творби, които съчинява за себе си, и такива, които пише по нечия поръчка. Колоредо имаше нужда от музика за своите банкети и Волфганг послушно съчиняваше леки, грациозни серенади. Написа и сонати за клавесин, поискани от графиня Лодрон — изящни и очарователни. Те получиха аплодисменти, но по негово мнение бяха задоволителни и нищо повече. Пълно удовлетворение получаваше само ако композираше за себе си. Тогава изпитваше особен прилив на енергия. Така беше, когато пишеше шестте квартета, подобни на тези от Йозеф Хайдн. Но срещна трудности. Не беше сигурен, че ще достигне равнището на Хайдн.

Като завърши квартетите, той ги показа на татко, но реакцията му го учуди. Обикновено Леополд веднага одобряваше произведенията му, ала сега, като прегледа партитурите, се намръщи.

— Не ти ли харесват? — възкликна Волфганг.

Леополд недоумяваше. Той откри в тези квартети несвойствени за Волфганг тъжни мотиви и това го обезпокои. Макар квартетите да се отличаваха с прекрасен строеж, с характерната за Волфганг яснота и точност, в тях се чувствуваше доста осезателно влиянието на Йозеф Хайдн, а това подражание не беше съвсем сполучливо. Леополд изведнъж разбра: при все че Волфганг не е повече дете-чудо, като композитор още не е намерил себе си. Но това трябва да му се каже съвсем деликатно.

— Какво не ти харесва, татко?

— Нищо по-специално.

И Леополд замълча. Понякога е по-лесно да намериш музикална фраза, отколкото да изразиш мисълта си с думи.

— Не са хубави като на Хайдн, нали?

— Йозеф Хайдн е на повече от четиридесет години. По думите на брат му е работил над квартетите си много години. А за теб това е нова форма.

— И ти смяташ, че още не съм я овладял?

— Не казвам такова нещо.

— Но го мислиш, татко; вече не съм малък.

— Отдавна не си. Защо не се заемеш пак със симфонии? Написал си вече много, овладял си формата. Ре-мажорната, която създаде, като се върнахме последния път от Италия, е прекрасна. Напиши още една в същата тоналност, използувай почерпания от Хайдн опит. Ако тя ми хареса, ще направя необходимото да бъде изпълнена тук, в Залцбург.

— Само ако ти хареса ли? — В гласа на Волфганг прозвуча насмешка.

Леополд бе потресен. Какво става със сина му? Нима се е озлобил и срещу собствения си баща?

— Татко, ти не си виновен, просто ми омръзна да угаждам на чужди вкусове.

— Дори и на мен?

Волфганг едва не извика: „На когото и да било!“ Но нима може да огорчава баща си? Леополд винаги се мъчеше да изглежда неуязвим тъкмо защото имаше твърде чувствителна душа.

— Значи ти хареса симфонията ми в ре-мажор?

— Хареса ми. Ако можеш да напишеш още една такава симфония, както подобава на всеки достоен немски композитор, ще успееш да изразиш в нея своите чувства и същевременно да угодиш на другите.

— На Колоредо, който има слабост само към италианската музика?

— Напиши я в италиански стил. Три части: бърза, бавна и пак бърза, като във всяка вложиш онова, което сам чувствуваш. Ако архиепископът остане доволен, а навярно ще бъде така, ще ни разреши да вземем поръчката от Венеция за написването на опера.

Волфганг се помъчи да послуша съвета на татко, ала, като се раждаше симфонията, създаваше свои собствени закони. Той искаше, да я напише в ре-мажор, но в ла-мажор тя звучеше по-естествено. Младежът възнамеряваше да направи първата част лека и жива и все пак алегрото спиритуозо от предшествуващата симфония тук се превърна в алегро модерато. По традиция темата трябваше да се развива леко и грациозно, обаче като пристъпи към втората част, Волфганг откри, че създава най-задълбоченото анданте, написано от него досега. В един живот, до голяма степен несигурен и лишен от щастие, тази симфония беше здрава опора, единственото, което не можеше да му измени. Като завърши произведението, Волфганг имаше чувството, че най-сетне е намерил себе си. Формата на симфонията притежаваше хайдновска стегнатост, но по съдържание бе чисто негова. Остана много доволен и реши да напише още една симфония, този път в ре-мажор, както му предлагаше татко. Тя се оказа доста по-оптимистична, понеже всичките си съкровени чувства той вече бе изразил в ла-мажорната симфония. И тогава в прилив на енергия Волфганг написа още две. Всичките четири произведения той даде на баща си с надеждата, че ще му харесат. Не искаше да се хвали, но му се струваше, че тези симфонии отразяват неговото възмъжаване.

Леополд се възхити от строгостта и простотата на новите симфонии на сина си. Волфганг бе усвоил от Хайдновите квартети необходимата стегнатост, но разработката все пак разкриваше собствения му почерк. И ако квартетите на Волфганг бяха подражателни, симфониите се отличаваха със самобитност. Най-малко от всичко Волфганг очакваше, че на татко ще му хареса ла-мажорната, но тъкмо тя го развълнува най-силно.

В самия почерк се долавяше такова напрежение, такава емоционална наситеност, сякаш синът изливаше върху листата своята душа. Последните три части — те бяха всичко четири, а не както обикновено три — бяха написани уверено, ясно, без зацапвания, като че от втората част нататък Волфганг окончателно беше осмислил какво точно иска да изрази.

Татко прелистваше листата, те неприятно шумоляха и това дразнеше Волфганг. Какво се вглежда толкова баща му, нима не вярва, че е написал тази музика сам?

— Нали те помолих да номерираш съчиненията си — каза татко. — А тези симфонии нямат номера.

Волфганг сви рамене. Отпърво бе следвал съвета на татко, но после това почна да го отегчава — отвличаше го от същността на работата. Пък и бездруго Леополд регистрираше всяко негово произведение.

— А как намираш симфониите, татко?

— Даваш ли си сметка, че заедно с тези последните те стават вече тридесет?

Волфганг не се учуди.

Първите ми симфонии бяха фактически увертюри.

— Но ей тези съвсем не са увертюри. Искам да изпълним пред Колоредо двадесет и деветата.

Защо му са на татко тези номера? Какво толкова се е хванал за тях?

— Ла-мажорната. На следващия концерт аз ще замествам капелмайстора. Фискети е болен, а Колоредо не може да търпи дирижирането на Лоли.

— Искаш да изпълните цялата симфония?

— Както си я написал.

— Не е ли твърде дълга за негова светлост? Той обича късите пиеси.

— Ако има някакъв вкус, трябва да му хареса симфонията в ла-мажор.

Тази симфония фигурираше първа в програмата. Това бе необикновено, но Леополд знаеше, че музиката на сина му трябва да бъде изпълнена преди архиепископът да се отегчи, както се случваше често.

Колоредо седеше така, че високата му фигура да се откроява сред многобройната публика в Заседателната зала, обаче Волфганг чувствуваше по-силно присъствието на Барбара. Казваше си, че е изгубила всякаква привлекателност за него и въпреки това постоянно поглеждаше към нея, докато при девойката не отиде граф Карл Арко. После съсредоточи всичкото си внимание върху музиката.

Татко дирижираше по-добре от очакванията му, енергично и точно, както изискваше тази симфония. В началото на втората част обаче Колоредо вече се въртеше на стола. А когато андантето достигна най-патетичното си място, архиепископът започна да кашля. Скоро закашляха и други и понеже симфонията не завърши след третата част, както можеше да се очаква, архиепископът изглеждаше явно сърдит.

След концерта Карл Арко предаде на Моцартови мнението на Колоредо:

— Негова светлост не обича експериментите. Симфонията според него е твърде дълга, твърде скучна. Негова светлост иска на такива вечери да се изпълняват серенади.

— Бог да благослови негова светлост и серенадите му — каза Волфганг.

Сериозно ли говореше младежът? Не можеш никога да разбереш какво мисли. И Карл Арко строго забеляза:

— Ако предам каквото току-що казахте, архиепископът надали би се зарадвал.

— Както обичате. Ще пиша музика, която да е по-кратка, по-проста и по-лесно смилаема.

Леополд искаше да предупреди Волфганг да бъде предпазлив, но този път чашата на търпението преля. Синът му бе написал най-хубавата си музика досега, а този самодоволен глупак е дошъл да му кряска просташките си забележки. Беше много трудно да му се поклониш след такъв момент, защото Леополд познаваше графа от пелени. Наложи си обаче да попита спокойно:

— Какво става с поръчката за написване на опера, която ни предложиха от Венеция? Имаме ли разрешение да я приемем?

— Не.

— Защо? — Леополд бе смаян, а Волфганг се усмихна горчиво.

— Съжалявам — рече Карл Арко, който очевидно съвсем не съжаляваше, — но негова светлост няма навика да излага съображенията си.

— Архиепископ Шратенбах винаги ни е разрешавал.

— Обърнете се към него.

— Вие се подигравате.

— Както вашият син, Моцарт. Той винаги се държи така.

Бе почти невъзможно да останеш любезен след всичко това, но Леополд положи усилия. Рече:

— Граф Арко, ние естествено искаме да угодим на негова светлост, ала трябва да признаете, че най-хубавата музика е тази, която сам композиторът предпочита.

Граф Арко снизходително се усмихна:

— Забравете за Венеция. Негова светлост се готви през идните месеци да организира много повече банкети, за които ще му трябват доста дивертименти и серенади.

37

Въпреки това, когато наскоро Баварският курфюрст поиска Волфганг да напише опера, архиепископът даде разрешение. Леополд научи, че Колоредо отстъпил, защото се боял да не обиди силния си съсед.

Волфганг с облекчение посрещна възможността да се отърве от Залцбург, затова не зададе никакви въпроси, а започна работа над музиката веднага щом пристигна текстът. И този път никой не взе мнението му за либретото, понеже „Мнимата градинарка“ бе избрал самият курфюрст.

„Мнимата градинарка“ разказваше за една благородничка, която в желанието си да отмъсти на своя мъж и да си възвърне любовта му се престорва на градинарка и става обект на упоритото му ухажване. Две други двойки с различно социално положение също участвуват в подобни ситуации и романтични усложнения. Но накрая всеки се свързва с когото трябва — нещо характерно за операта-буфа.

Волфганг смяташе либретото за объркано и глупаво, но то същевременно третираше несподелена любов, а това допадаше на сегашното му настроение. И трябваше да го изрази в музиката. Да не си мислят, че ще създаде тази опера само за тяхно удоволствие! Написа любовните арии с нежност и известно кокетство и музиката му стана скъпа. Завърши партитурата тъкмо пред пристигането им с татко в Мюнхен. Не изчака да чуе певците, както бе правил досега. „Да се справят сами — каза си той, — в живота така често се случва да разчиташ на собствените си сили.“

Леополд със задоволство следеше гладкото протичане на репетициите. А и музиката му харесваше много. Увертюрата бе лека и очарователна, написана с пълно професионално майсторство. Първата от съществените арии бе добре изградена и звучеше чудесно. Игривите нотки в партията на слугинята подчертаваха с ефектен музикален контраст колко страда господарката й.

Басът отговаряше на дразнещата го слугиня със забавна смесица от немски, италиански, френски и английски. Леополд хареса драматичния хумор на тази ария, макар либретото да не беше нито драматично, нито забавно.

Музиката, в която Волфганг облече партията на тенора, разкриващ несподелената си любов, имаше елементи, несрещани от Леополд в оперите на сина му дотогава. Тази музика съчетаваше величественост с патос и беше много трогателна.

А дуетът на помирението предизвика сълзи в очите му. Лиризмът на мелодията затрогваше. Съвършенството й го караше да изпитва благоговение.

Когато завърши генералната репетиция, Леополд мълчаливо прегърна Волфганг.

След двукратното отлагане на премиерата, макар операта да беше готова, Волфганг започна да се притеснява. Татко се надяваше, че курфюрстът много ще хареса „Мнимата градинарка“ и ще му предложи служба при себе си, но той отсъствуваше от Мюнхен. Най-различни причини се изтъкваха за отлагането: Максимилиан бил на лов; бил някъде с дипломатическа мисия; не одобрявал партитурата; очаквал пристигането на архиепископ Колоредо, за да присъствува и той на премиерата.

Най-сетне Максимилиан, като разбра, че Колоредо няма намерение да дойде на премиерата, се завърна в Мюнхен. И на следната вечер бе представена „Мнимата градинарка“ в отсъствието на Колоредо.

Театърът беше пълен. Най-големите арии получиха дълги аплодисменти, а когато операта свърши, виковете „Браво, Моцарт!“ бяха още по-силни.

По-късно, на приема, курфюрстът дойде при тях и каза:

— Ние сме стари познати. Слушах изпълнение на младежа, когато беше съвсем малък. Всъщност два пъти съм го слушал. Господин Моцарт, познавате ли се с театралния ми директор граф фон Цайл?

— Да, имахме честта да се запознаем с негово сиятелство при предишните ни посещения. — Леополд бе чувал, че фон Цайл има голямо влияние.

Графът, застанал почтително до господаря си, леко кимна и каза:

— Операта на сина ви е интересна.

Волфганг се запита дали фон Цайл говори искрено, или му прави комплимент.

Леополд рече:

— Ваше сиятелство, щастливи сме, че харесвате операта.

— Тя надмина очакванията. На колко години е синът ви? На осемнадесет?

— Деветнадесет. Навършва ги след няколко дена. Волфганг с радост ще покаже на негова светлост някои от другите си композиции — дивертименти, симфонии.

Курфюрстът отбеляза:

— Календарът ми е твърде запълнен в момента.

— Ще почакаме — отвърна с готовност Леополд. Курфюрстът като че се замисли дълбоко, но Волфганг си спомни как през цялото време, докато публиката викаше „Браво, Моцарт!“, този управник се тъпчеше с енфие и си секнеше носа. Помисли си: „Курфюрстът няма представа какви са истинските ми възможности. Никой няма представа, дори баща ми.“

Курфюрстът рече:

— Както знаете, аз обичам музиката, но предоставям тези въпроси на граф фон Цайл.

И се оттегли, заявявайки, че го чака напрегната седмица. Трябвало да си легне навреме, тъй като утре му предстоял цял ден лов. Когато валеше, той се занимаваше с любов, но през сухите дни ловът бе чудесно развлечение, а времето сега беше необичайно сухо и топло за януари и навярно щеше да се задържи такова и през другата седмица. Свежият въздух, възбудата го накараха да се почувствува отново млад, не четиридесет и седем годишен; той не обичаше да се преуморява, харесваше му само умората след прекарания на открито ден. Поръчвайки операта, граф фон Цайл искаше с това да го развлече, но курфюрстът се върна в Мюнхен само защото предполагаше, че Колоредо ще присъствува, което налагаше от галантност и неговото присъствие. Самата опера бе за него неприятно задължение.

Татко скри почудата си от оттеглянето на курфюрста и каза:

— Граф фон Цайл, синът ми е добър композитор, както разбрахте; можете да разчитате на него, когато се наложи.

— Той още ли е на служба при архиепископа?

Татко вдигна рамене:

— Така се води, господине, но това може да се промени.

Волфганг се обади:

— Уверявам ви, господине, че мога да напиша каквото пожелаете.

— Имаме си капелмайстор и композитор — господин Михл.

„Който, както казват, върши почти само едно: обучава певци — рече си татко, — а това е кучешки живот.“ И каза гласно:

— Волфганг може да му помага.

— Тук концертите и без това са твърде много.

Волфганг отново се намеси:

— Ще внимавам в това отношение. — Знаеше, че татко иска той да го каже, макар да не беше по вкуса на младежа да изразява подобна мисъл.

Граф фон Цайл заяви:

— Без съмнение ще харесаме и останалата ви музика. Само че няма кой да я чуе. Дворът напуска за известно време Мюнхен. Съжалявам, но нямаме вакантна длъжност в момента.

— А по-късно? — попита татко.

— Не мога да ви кажа нищо определено. Ще получите обаче петдесет гулдена за операта.

Колоредо пристигна в Мюнхен един ден след премиерата на „Мнимата градинарка“. Леополд и Волфганг бяха убедени, че го е направил нарочно, за да не присъствува на представлението. Операта бе дадена още две вечери, но нито веднъж на нея не отиде архиепископът, въпреки че остана в Мюнхен. Неочаквано курфюрстът се върна да приветствува бележития си гост и нареди музикантите му да изнесат концерт в двореца в чест на архиепископа.

Волфганг получи покана, но не като изпълнител, което обезпокои татко. Обаче след концерта — който според Леополд и Волфганг не беше на висота — прозвучаха възгласи от публиката: „Да свири Моцарт!“ Волфганг, подтикван от Леополд, стана прав да благодари за това, екнаха още по-силни аплодисменти и викове „Браво!“. Курфюрстът, седнал до Колоредо, пошушна на граф фон Цайл и графът направи знак на Леополд да дойде при тях.

Графът каза:

— Негова светлост курфюрстът ще бъде доволен, ако синът ви свири.

Волфганг изпълни на клавесина една своя соната и бе поздравен от курфюрста за хубавото си изпълнение.

Колоредо нищо не рече, както забеляза Леополд; работодателят им дори не ги забелязваше. Чу курфюрста да казва: „Йероним, щастлив сте, задето имате на служба при вас толкова способно момче.“ А Колоредо като че се смути; само кимна и вдигна рамене.

Леополд все пак прецени, че ще бъде любезно от тяхна страна да отидат при Колоредо, но това не беше лесно, защото архиепископът бе заобиколен от благородници, които го обсипваха с ласкателства. После граф фон Цайл го дръпна настрана да не ги чуе архиепископът и рече:

— Изтъкнах пред негова светлост Колоредо какъв блестящ музикант има той в лицето на сина ви. Укрепих съвсем здраво положението ви, Моцарт. Сега до края на живота си не ще се раздели с вас.

Графът изрече това с тон на голяма възхвала, но Леополд се запита дали по този начин в Бавария не се отървават от нежеланите хора. И изведнъж той и Волфганг се видяха сами, защото всички последваха курфюрста и архиепископа към дворцовата зала за приеми.

Няколко дена по-късно Франц Йосиф Алберт, веселият и добродушен собственик на странноприемница „Черният орел“, където бяха отседнали Моцартови, предложи на Волфганг да се състезава на клавир с капитан Игнац фон Беке.

Волфганг искаше да откаже, не му харесваше идеята за клавирно състезание, но татко каза:

— Идеята е чудесна. Господин Алберт е страстен любител на музиката, приятел на мнозина от изтъкнатите музиканти в Бавария, които винаги отсядат тук, когато дойдат в Мюнхен; той се ползува с влияние сред тях.

— Това още не значи, че е способен да преценява качествата на изпълнителите.

— Не е там въпросът. Беке минава за най-добрия клавирен изпълнител в Германия. Ако покажеш колко по-добър си от него, а той е два пъти по-възрастен от теб, победата ще бъде голяма, при това много полезна.

Волфганг се съгласи, макар неохотно.

А когато видя инструмента, на който щяха да се състезават, изпита желание да се откаже. Клавирът на Алберт бе ново голямо пиано, не клавесин, както предполагаше Волфганг. Беше свирил на този инструмент само няколко пъти, откак преди години завърши заниманията си по пиано при Кристиан Бах в Лондон, но никога пред публика. И все пак не можеше да се откаже от хвърлената му ръкавица.

Алберт ги запозна и заяви, че Беке ще свири пръв като по-възрастен и е желателно да изпълни две свои композиции.

Волфганг забеляза, че противникът му е слаб човек на средна възраст с дълги пръсти, които шареха по клавишите с изумителна бързина. Според него композициите на Беке бяха ужасни, но публиката, както изглежда, ги харесваше, защото получиха шумни аплодисменти. А изпълнението на противника бе така бързо, сякаш по клавишите препускаше някакво развилняло се магаре. Темпото му беше неравно, бравурните пасажи подчертаваха самолюбието му. Наричаха го капитан Беке, защото бе участвувал в Седемгодишната война, и Волфганг съжали, задето този човек не си е останал в армията.

Дойде редът на Волфганг. Като взе няколко акорда, той се убеди, че това е най-хубавото пиано, на което е свирил. И все пак му бе някак чуждо. Започна бавно, като наблягаше на точността в изпълнението, и постепенно достигна лекота, а тонът му придоби богата нюансировка.

Леополд имаше чувството, че синът му изглежда внушително с кафявия си кадифен костюм, белите копринени чорапи и грижливо напудрената перука. А ръцете му, щом свикнаха с новия инструмент, почнаха да се движат с обичайната си лекота. Синът му не бива да се подценява. Беше станал привлекателен момък, по-слабичък и по-дребен от връстниците си, но с хубави сини очи, бяла кожа, с която заслужава да се гордееш, и приятно изражение на лицето.

След като младежът изсвири две свои композиции, Алберт възкликна:

— Волфганг е истинско чудо! Той свири така добре, както капитан Беке, макар да е на половината от неговите години. Но със съвсем различен маниер.

Беке също поздрави Волфганг с думите:

— Притежавате чудесен тон.

Волфганг вдигна рамене. Беке беше свирил без вкус.

Господин Алберт заяви:

— Резултатът е равен!

— Да — потвърди Леополд. За него беше ясно, че Волфганг е нанесъл съкрушително поражение на Беке. Но защо синът му изглежда така унесен?

Волфганг се беше влюбил. Това пиано надминаваше всички досега. И докато тонът на пианото на Кристиан Бах не бе достатъчно чист, тук звукът наподобяваше кристал. Изпълнението според собствената му преценка обаче не бе тъй умело, както би трябвало да бъде, независимо от мнението на татко. Бе свирил на това пиано като на клавесин. Трябваше му повече практика.

Жадуваше да сподели това с татко, но татко беше разстроен. Получил известие от Колоредо, който нареждаше на Моцартови да тръгнат веднага за Залцбург, татко мърмореше ядосано:

— Колоредо става нетърпим.

— Какво иска той от мен? — попита Волфганг.

— Не зная. Разбирам само, че е нещо спешно.

Ерцхерцог Максимилиан, най-малкият син на Мария Терезия, пристигна в Залцбург на официално посещение няколко седмици по-късно, след като навести сестра си Мария Антоанета, наскоро коронована за кралица на Франция, и този повод бе ознаменуван с операта „Кралят-овчар“ от третия концертмайстор на архиепископ Колоредо — Волфганг Моцарт. Либретото описваше добротата на Александър Велики към една негова млада възлюбена и бе вече използувано от много композитори, но това се стори на Колоредо подходящ случай да ознаменува посещението на деветнадесетгодишния принц. Фактът, че либретото бе избрано в последния момент, че придворният композитор трябваше да напише увертюра и четиринадесет арии за няколко седмици, никак не тревожеше архиепископа.

Полезно е за един музикант да бъде пришпорван, заяви той на ерцхерцога, когато последният се извини за внезапното си решение да посети Залцбург. Великодушният владетел, каза си той, е слаб владетел; далеч по-добре беше да прояви решителност. Колоредо се гордееше, че е похарчил толкова пари за тази опера, бе ангажирал и един кастрат в добавка към музикантите си. Не повиши заплатата на композитора, нито му даде подарък за написването на операта. Всичко, създадено от музикантите му, беше негова собственост.

„Кралят-овчар“ се хареса на ерцхерцог Максимилиан. След представлението той каза:

— Метастазио умее да направи занимателен всеки сюжет, музиката също бе подходяща, само че, според мен, малко прекалено нежна, не мислите ли?

— Музиката на Моцарт е винаги прекалено нежна — заяви Колоредо, — но в момента не разполагаме с по-добър композитор.

Граф Карл Арко се изправи пред него:

— Ваша светлост желае ли да говори с някого от музикантите? Те ви очакват.

Архиепископът погледна ерцхерцога, който рече:

— Кастратът беше много добър. Предайте му двадесет гулдена от мене.

— Смятам го за чест — отвърна Карл Арко. — Имате ли някакви други разпореждания, ваше височество?

— Никакви! — отсече ерцхерцог Максимилиан.

— Никакви, никакви — повтори и архиепископът. Като отвеждаше ерцхерцога до неговите покои, той наблюдаваше крадешком госта си — Максимилиан беше доста по-нисък и изглеждаше съвсем дете. Въпреки това се носеха слухове, че ерцхерцогът ще бъде ръкоположен за архиепископ или кардинал веднага щом навърши необходимата възраст. При тази възможност Колоредо си помисли с раздразнение: „Не е толкова лесно да бъда гостоприемен домакин, както предполагат някои тукашни аристократи.“

38

Волфганг откри у себе си ново влечение. Веднага щом ерцхерцогът напусна Залцбург и Колоредо не се нуждаеше непосредствено от услугите на Волфганг, една свободна вечер вкъщи той попита татко:

— Защо не си купим пиано?

Татко отговори:

— Господин Алберт ми каза, че неговото пиано струва над двеста гулдена. Не можем да си позволим такова нещо.

— Аз пък не мога да си позволя да нямам. Скоро всички ще свирят на пиано.

— А цигулката?

Волфганг крачеше нагоре-надолу из концертния им салон, танцмайстерзал, сякаш за да избегне въпроса на татко, но татко не отстъпваше:

— Ти нямаш достатъчно вяра във възможностите си на цигулка. Ако се упражняваше на този инструмент със същия ентусиазъм и жар, както на клавесин, щеше да бъдеш първият цигулар в Европа.

— Ще ми вземеш ли пиано, ако се занимавам, както ти би желал, с цигулка?

— Не се мъчи да ме подкупваш! — рече възмутено татко.

Волфганг взе един от плодовете, които мама бе сложила на масата за тях, и повтори:

— Ако се упражнявам на цигулка толкова, колкото искаш ти, тогава ще ми вземеш ли пиано?

— Не е там работата. Би трябвало да го правиш с желание.

— О, разбира се. Ако в същото време се упражнявам и на пиано.

— Повече от тридесет години давам уроци по цигулка. И не съм имал ученик, който да свири с такава изразителност, такава нежност и такова безразличие.

Тонът на татко беше толкова огорчен, че Волфганг изпита угризения. И заяви:

— Ако купиш пиано, ще ти напиша концерт за цигулка. Дори два.

Татко не можа да възпре иронията си:

— Няма ли да се преумориш?

— Ще ги напиша къси и леки, за да може дори негова светлост да ги изпълни.

— Брависимо! Така той ще може да прозре твоята гениалност.

— Татко, непременно ще се опитам да последвам съвета ти. И ако малкият ми, простичък концерт за цигулка ти хареса, ще бъда много щастлив.

Леополд продължи да мърмори, че много ще се охарчи, но купи едно пиано „Шпет“ от Регенсбург — най-доброто, което можеше да се намери.

И Волфганг почна да се упражнява едновременно на пиано и цигулка. Той учеше и Нанерл на пиано и тя свикна с инструмента, както бе свикнала с клавесина. Братът и сестрата отново започнаха да свирят на четири ръце.

Една вечер, когато Волфганг нямаше търпение час по-скоро да се нахрани, защото много бързаше да изпълни на пианото дуета, току-що композиран за тях, мама каза, заинтригувана от ентусиазма му:

— Ако можеше, ти и мен би научил да свиря.

— Защо не? — рече неочаквано той.

— Не сме ли достатъчно музиканти вкъщи?

Леополд, възхитен от вареното телешко, което Тереза приготвяше така добре, погледна учудено, а мама вече по-меко добави:

— Исках да кажа, Леополд, че три таланта в едно семейство са съвсем достатъчни.

Нанерл се оплака:

— Моето едва ли би могло да се нарече талант през последните години.

Волфганг забеляза:

— Ти също би могла да бъдеш чудесна изпълнителка, ако се упражняваше повече, но когато някой почне да те ухажва, забравяш за музиката.

Ана Мария усети как гърлото й се свива от болка. Нанерл бе почти на двадесет и четири години и при мисълта, че може да остане стара мома, дъхът й секна. Тя каза:

— Всяко нещо с времето си. Да не се препираме. Нали сме добро семейство?

След няколко седмици татко поиска да знае какво става с цигулковия концерт, обещан му от Волфганг, и синът отговори:

— Не съм се спрял още на подходяща тема, но скоро ще я имам, и то такава, че да можем да я изпълним пред двора.

Татко като че се успокои при тези думи. Волфганг не му довери, че чете неговата „Школа за цигулка“, преди да почне композирането.

Тази школа беше като библия за него в детството му и татко също като от библия му даваше да учи избрани откъси, като не пропускаше да подчертава предимствата на упоритата работа. Сега младежът я четеше от кора до кора. Повечето от материала бе елементарен и все пак Волфганг съзнаваше, че в школата има неща, които съвсем не са обикновени инструкции по усъвършенствуване на техниката.

Една основна идея бе силно подчертана в книгата — и последните части изобилствуваха със съпоставки, които я подкрепяха: — че цигуларят, дори ако е виртуоз, винаги трябва да се посвети всецяло на музиката. Когато децата похвалеха баща си, той възкликваше: „По дяволите! Аз не съм светец.“ „И все пак е напълно предан на цигулката“, помисли си Волфганг, това стигаше, за да бъде причислен към светците. Като свърши школата, синът вече гледаше на Леополд с още по-голямо уважение и това го окрили да започне първия си цигулков концерт.

Написа първата част — алегро модерато. Помнеше най-добрата цигулкова музика, която му бе известна — от Вивалди, Тартини, Бокерини и Нардини, — и пишеше в техния стил, живо и весело.

Във втората част, адажио, надделя собственият стил и Волфганг градеше самостоятелно мелодията — музика проста по строеж, но топла и звучна. Допадаше му сдържаната емоционалност на темата. Тя приличаше на лек, приятен сън. И същевременно в нея звучеше умерено, но внушително танцова мелодия, под звуците на която той, влюбен и изискано учтив, ухажваше знатна и красива дама като графиня Лютцов. Пишеше със страст, но страст умерена. И сърцето му преливаше от топлота.

След емоционалната втора част идваше третата — бравурно престо, идеал за виртуоз като Нардини, най-добрият цигулар за Волфганг, но това престо можеше да се изпълни и от Томас Линли, приятеля, когото той не беше забравил.

Мина месец от започването на цигулковия концерт и Волфганг показа завършената композиция на баща си, който рече:

— Произведението е звучно и напълно годно за изпълнение.

Волфганг се изненада и разочарова. Бе очаквал повече. Сигурно баща му не е доволен от концерта.

Всъщност Леополд хареса концерта, но ако окуражеше сина си твърде много. Волфганг можеше да се задоволи с постигнатото и да спре дотук — ще се отпусне, като не го подтикваш. Леополд добави:

— След като си усвоил вече формата, защо не напишеш друг такъв концерт? В тези топли дни Колоредо се интересува повече от лов, отколкото от музика. Напиши му един-два марша и серенада, ще е достатъчно за някой и друг месец, а в същото време ще можеш да се съсредоточиш върху истинската си работа.

Волфганг композира два марша и една серенада за архиепископа, после започна нов цигулков концерт. Но като го завърши, остана недоволен. Не беше по-сполучлив от първия.

В търсенето на нова тема той бродеше из града, вслушваше се във всички звуци, но нищо не можеше да го вдъхнови. На Домплац и Резиденцплац се тълпяха любопитни. По дебелите им черни чорапи, плътни тъмни жилетки и груби високи обувки се познаваше, че са от провинцията и за тях Залцбург е невиждан, чуден свят. Някои от селските момичета обаче бяха хубавички, те будеха у него копнежи. Барбара фон Мьолк бе на гости във Виена, единствените други жени, с които обичаше да разговаря — графините Лодрон и Лютцов, — бяха за през лятото в именията си извън града.

Досега Волфганг се бе опитвал да не влага лични чувства в цигулковите си концерти, но като започна третия, изпита такъв хаос от емоции, че трябваше да внесе в него известен ред. Татко лежеше от лятна простуда и Тереза се грижеше за него; мама помагаше за прическата на Нанерл, защото дъщерята очакваше един важен поклонник; в този миг Волфганг се чувствуваше самотен до отчаяние. И все пак в главата му звучеше една приятна мелодия. Никога не можеше да се противи на прекрасните мелодии. Внезапно и съвсем непринудено, щото това не можеше да се сметне за съзнателно действие, той посегна към перото и записа мелодията. Направи го съвсем грижливо, понеже тя отразяваше истинските му чувства. Волфганг пишеше с вдъхновение, съзнавайки, че досега е композирал в угода на другите, а сега с тази музика едва ли ще угоди някому.

Доволен бе, че татко не поиска да види втория концерт, макар че, от друга страна, тази липса на интерес у татко го гнетеше. Новият опус беше по-подходящ за баща му. Волфганг написа своя собствена музика.

Самотата го напусна, когато създаде първата част от третия си цигулков концерт със симфонична изразителност. Оркестърът доминираше в първите пасажи на алегрото. Това беше негово чувство без съмнение, работеше ден след ден в концертната зала у дома въпреки лятното слънце, напекло Ханибалплац, и смеха на децата, които играеха в двора зад къщата. С развитието на концерта в G той почна да си го представя като инструментален дует с татко — татко представляваше оркестърът, а сам той бе солистът. Придаде на оркестъра енергично, настойчиво, живо звучене, сякаш този оркестър отразяваше напълно характера на татко, и повечето време държеше солиста в подчинение. Завърши алегрото с мощен, тържествуващ финал на оркестъра.

Втората част разкриваше най-пълно личните чувства на композитора в сравнение с всичко, написано от него досега. Той имаше такава нужда, такова желание за физическа любов. Но тя не трябваше да бъде евтина, нито груба. Той не можеше и да плаче, да хленчи, да се вайка. Музиката му трябваше да отразява неговия идеал за любовта, не обичайната й същност. Това адажио беше гласът на солиста, неговият собствен глас. Този глас трябваше да ликува. Любовта ликуваше. То беше всичко друго, но не и илюзия. Пишеше за любовта — такава, каквато си я представяше в мечтите. Сдържаността, която досега го бе възпирала, вече я нямаше. Чувствуваше сърцето си да тупти в нотите, които изписваше. Всички вкъщи имаха изричната забрана да го безпокоят, когато композира, но ако някой сега влезеше в стаята му, Волфганг нямаше да го усети. В него се бе насъбрала толкова музика, че се чувствуваше способен да постигне всичко. И все пак трябва да подбира, да пречиства, да избистря. Да използува най-пълно цигулката — нейната звучност, грациозност, прочувственост.

Преписването на втората част той започна бавно, изхвърляйки всичко, което не се отнасяше към главната тема, и постепенно се открои музика с желаното от него изящество и чистота. Имаше и меланхолични, дори мрачни нотки в адажиото, но те бяха нетрайни, не можеха да бъдат трайни — животът така туптеше във Волфганг! Чудесни съзвучия се раждаха от само себе си, всяко на истинското си място. Нотите пееха, танцуваха. Волфганг се люлееше на стола си, докато създаваше тези ритми. По средата си втората част се изля в изящен менует, който той и графиня Лютцов биха танцували с безупречна, класическа грация и само с лека нотка на сериозност и тъга.

Третата част течеше бързо и жизнерадостно. Записа я като рондо и добави алегро, за да подчертае темпото; сега солистът и оркестърът бяха равностойни. Всеки от тях бе получил индивидуалната си изява и сега говореха едновременно. Волфганг долови, че това е музика, различна от досегашната. Обаче нищо не му даваше право да я продължава до безкрайност. Изведнъж той спря. Виждаше сякаш почудата, изписана на много лица; всеки концерт трябваше да достигне внушително кресчендо.

Но вече бе казал каквото искаше да каже. Изпълни мислено финалните пасажи, за да се увери в това, и възкликна негласно: „По дяволите, прав съм!“ Взря се в последната нота и избухна в смях. Концертът бе завършен.

Втурна се към столовата, където семейството се готвеше да вечеря, и помоли всички да чуят новия му концерт.

— Само няколко такта — увери ги той, — просто да чуете темата! — Хвана мама за ръка и затанцува с нея из стаята, като запя темата, макар да нямаше особено мнение за гласа си. Чувствувашесе замаян, възторжен, луд от щастие.

— Какво ти е? — попита мама. — Да не си се влюбил пак?

— Не, не, никога! — извика той. — Никога вече!

— До следващия път — обади се Нанерл. — Коя е сега любимата?

Той пламна, после се ухили и добави:

— Елате всички, трябва да чуете новия ми концерт, такава прекрасна музика!

Татко им направи знак да последват Волфганг в концертната зала, защото бе необичайно за него да се вълнува толкова за някаква композиция.

Татко разглеждаше партитурата на новия концерт, а през това време Волфганг каза:

— Ще изсвиря малък откъс от втората част, където темата е най-изразителна. — Беше пиян от възбуда и все пак, веднага щом докосна с лъка струните, засвири уверено и точно.

„Повишил е умението си помисли татко зарадван, — защото редовно се упражнява!“ После музиката го завладя и той заслуша с възхищение, убеден, че нищо не може да надвиши тази мелодия. Третият цигулков концерт на сина му представляваше такъв скок в сравнение с другите два, че музиката му беше наистина божествена. Той каза:

— Прекрасно! Като слушам такава чудесна музика, на душата ми става по-леко. Тази година, Волфганг, си направил голям напредък.

— Прочете ли втория концерт? — попита Волфганг със съмнение.

— О, не, нито една нота — отвърна татко. Беше прегледал втория концерт, когато Волфганг бе в двореца, но не каза това на сина си, защото не искаше да го огорчава с разочарованието си. — Този концерт обаче е наистина хубав.

Мама също го хареса. Волфганг позна по това как се смееше тя.

Нанерл попита:

— Защо си го написал по този начин?

Той вдигна рамене. Беше наясно, само че някак не му се искаше да каже.

— Адажиото е много интимно. Като песен за някаква любов, която е могла да се осъществи, но е останала мечта.

Значи, Нанерл също е страдала. Той остро почувствува близостта с нея и въпреки това каза:

— Може ли човек да изрази невъзможното?

— Никой не знае границите на възможното. Особено ако е гений — отбеляза татко.

Нанерл рече:

— Бих желала някой да напише такава музика за мен.

Волфганг отговори решително:

— Не съм я писал за никого. За никого, единствено за себе си. — После изпита неловкост, че е доверил това.

Татко не го упрекна, както очакваше Волфганг, а само каза:

— Надявам се, че това е първият от много последващи концерти за цигулка.

— Ще се постарая. — Нова тема се оформяше в главата му.

— Ще ми дадеш ли този нов концерт, Волфганг?

— Да го изсвириш?

— Да си го имам.

— Един момент, татко. — Волфганг взе партитурата от ръцете на учудения си баща и написа на италиански под самия край: „Концерт за цигулка от Волфганг Амадеус Моцарт, Залцбург, 12 септември 1775 година“, след което го върна на татко с усмивка.

39

Четвъртият цигулков концерт бе започнат незабавно. Волфганг избра тоналността ре-мажор, защото предишният концерт в тази тоналност не го бе задоволил, написа над първата част „алегро“ и заработи със страстно увлечение. Чувствуваше се изпълнен със сили. Възхищението на татко и мама от предишния концерт му бе доставило огромна радост. Нямаше друг композитор на света, комуто да завижда. Още си спомняше съвсем ясно възторга на мама, когато танцува с нея. Докато първата част на третия концерт за цигулка бе симфонична, тази беше танцова. Ритъмът го опияняваше, но дори когато съчиняваше толкова весела и искряща музика, не забравяше строгите закони на композицията.

Достигнал втората част, той реши да нарече тази творба „Страсбургски концерт“, защото използуваше мелодия, популярна в този град. Присъщата му жизнерадост отново взе връх и той написа това анданте кантабиле като страстна, прочувствена любовна песен без никаква печал или излишна тържественост. Соловата партия на цигулката се превърна в превъзходна ария. И макар че мелодията продължи да прелива от чувство, той я написа в стил, както се изрази пред татко, „гладък като масло“.

Завърши композицията с рондо, което беше едновременно песен и танц. Пренебрегна обичайната практика да се наблегне на цигулковата виртуозност и отново завърши със спокоен финал.

Без да спира, Волфганг премина на петия си концерт за цигулка. Използува същата структура, като на току-що завършената си творба, но избра тоналност ла-мажор и тук съдържанието беше съвсем различно. Нека сега музиката говори сама за себе си. Създаваше партитурата с очевидна простота, съчетана с финес и проникновение. Тази творба стана най-нежният от всичките му цигулкови концерти, но притежаваше стегнатост като квартет от Йозеф Хайдн. И Волфганг си каза: „Светът може да е земен, но музика като тази е самата възвишеност.“

Даде на татко и двата концерта. Беше декември 1775 година, девет месеца след като обеща да напише цигулков концерт. Когато започна, цареше нежна, спокойна пролет, а сега беше сурова, мрачна зима; земята бе покрита с метър сняг, небето беше сиво и слънцето не се показваше с дни. Волфганг се чувствуваше съвсем забравен; през прозореца му не се виждаше дори самотно врабче да го развесели и стопли сърцето му. Изведнъж почувствува умора, потиснатост, празнота, нищо не можеше да го заинтересува. Беше достигнал до такива висини на вдъхновението, а сега се чувствуваше изчерпан. Боеше се, че татко може да не хареса петия му цигулков концерт, толкова различен от творбите, които му бяха известни, съвсем далеч от традиционната пищност на италианската музика.

Татко бе изумен. Този концерт в ла-мажор като че бе краен резултат на школата му за цигулка. И, както изглежда, написан с божествено вдъхновение. Но как да изрази с думи чувствата си?

Бяха в концертната зала — Волфганг твърде изтощен, за да сподели тази музика с външни хора — и всеки чакаше някой друг да заговори.

— Наистина! — възкликна най-сетне Леополд, неспособен да се въздържа повече. — Ти не ми каза, че си написал два концерта.

— Искаш да знаеш хронологичния им ред? Има ли някакво значение?

— Не можеш да ги сравняваш. Те са толкова различни.

— Аз ги написах, а ти си избери кой от тях ще изпълниш.

— Не си ги композирал с такава цел. Не се извинявай, моля те, няма да ти повярвам и не е необходимо. Концертите не са по силите ми, навярно и по твоите, макар да имаш добра практика.

— Аз ще мога да ги свиря. Харесват ли ти?

— Това съществено ли е?

Сега се прояви пък упоритостта на Волфганг. Той посегна да скъса партитурите на новите концерти, а татко не му позволи и го измери с очи, както се гледа луд, след което каза:

— Въпросът е дали Колоредо ще ги хареса?

— Спомняш си какво стана със симфониите.

— Помня. Но ако Брунети изпълни някой от тях, може архиепископът да остане доволен. Той обича да слуша Брунети и обожава цигулката, защото сам минава за цигулар.

— На теб харесват ли ти, татко?

— Кой може да каже, преди да ги е чул? Не бива да бъдем сантиментални. По дяволите! Трябва веднага да дам за преписване тези партитури, докато не си ги изгубил. Но под твое наблюдение, иначе ще се промъкнат сто грешки.

— Искаш Брунети да изпълни един от тях, макар че го ненавиждаш?

— Какво общо има това с цялата работа! Нашият пръв концертмайстор е любимият изпълнител на Колоредо и според мнението на архиепископа — най-добрият цигулар в Залцбург.

Колоредо се съгласи да чуе и двата концерта, когато Леополд го увери, че Волфганг ги е написал заради любовта на негова светлост към цигулката. Той помисли, че музикантът преувеличава, но наистина обичаше цигулката и бе любопитен да провери вкуса на младежа. Както предполагаше Леополд, Брунети избра четвъртия концерт, а Волфганг петия — третият бе твърде интимен. Брунети възнамеряваше да се изпълни и едно трио с участието на архиепископа, него и Волфганг.

Концертът се състоя в Конференцзал на резиденцията през януари 1776 година. Оставаха няколко дена до двадесетата годишнина на Волфганг и Леополд, който записваше грижливо такива събития, си помисли, че сега Колоредо ще трябва да признае сина му за равен с Брунети.

Бащата видя сред публиката мнозина приятели и покровители: Лютцови и Лодронови, фон Робинигови, фон Мьолкови, Баризанови, Шахтнер и Булингер, но беше решил да посвети цялото си внимание на музиката.

Програмата започна с триото по нареждане на архиепископа. Той стоеше отпред и даваше вид, че свири партията на първата цигулка, защото искаше да бъде пръв във всичко и защото никому не се разрешаваше да свири с гръб към него.

Антонио Брунети, мургав, привлекателен и строен — един от малцината музиканти, които Колоредо не превишаваше с ръста си, — стоеше зад него, но все пак наблизо, за да прикрива грешките му и да поведе триото, ако се наложеше. Беше аранжирал един кратък каприз от Нардини, за да може архиепископът да го изпълни, а Волфганг само акомпанираше.

Волфганг си мислеше, че е голямо нещастие, дето Колоредо си е въобразил, че може да свири на цигулка. Архиепископът докосваше струните с нокти вместо с пръсти, стържеше с лъка, налагаше темпо, каквото му хрумнеше в момента, и изобщо свиреше под всяка критика. Когато триото свърши — в последните пасажи водеше Брунети, а Колоредо, изгубил връзката, бе престанал да свири, — Брунети го аплодира шумно и извика: „Браво!“ Но Волфганг си каза, че ако архиепископът цели спасението на душата си, трябва да се откаже от подобни изяви.

Постара се обаче да се отнесе безпристрастно към изпълнението на четвъртия си концерт от Брунети. Първият концертмайстор, солист в Залцбург от преди раждането на Волфганг, умееше да свири прекрасно, когато пожелае. Но много често изпълнението му беше небрежно, въпреки че неговият маниер, макар обикновено наподобяващ този на старомодния Тартини, можеше да бъде съвсем приятен за слушане, с богат и силен тон. И Брунети започна добре. Изсвири алегрото с чудесно лирично чувство, в анданте кантабиле обаче прояви излишна емоционалност — започна да върти очи и да се поклаща, сякаш обхванат от много силна страст, свиреше твърде бавно и силно, а в рондото замазваше и бързаше прекалено.

Леополд пренебрегна всичко освен музиката. Съзнаваше грешките на Брунети, ала поне италианският маниер на изпълнителя бе изразителен. Харесваше му чистотата на мелодията и звучността на този цигулков концерт в ре-мажор. Музиката бе прекрасна, пълна с изящество и финес, и той бе удивен от зрелостта на композицията.

Но едва когато Волфганг изсвири петия си цигулков концерт в ла-мажор, Леополд разбра колко много е напреднал синът му. Това беше най-хубавата музика, композирана от Волфганг. Тя се отличаваше с емоционалност и най-тънки нюанси, несвойствени по-рано за Волфганг. И се убеди, че безпокойствата му за неговите евентуални грешки при изпълнението са били съвсем неоснователни. Всяка нота си беше на мястото, всеки пасаж — изсвирен чисто.

Леополд прецени и друго: че трудностите на концерта не проличават поради гладкото изпълнение на Волфганг — най-доброто възможно изпълнение, — докато при Брунети те изпъкваха съвсем ясно и въпреки това италианецът получи много повече аплодисменти.

Ето че Колоредо повика Брунети и Волфганг при себе си и нареди на първия си концертмайстор да изпълни втората част от концерта в ла-мажор, недоволен от начина, по който го бе изпълнил Волфганг. Огромната зала запази пълна тишина, докато Брунети свиреше адажиото.

Това разгневи Леополд, но когато Брунети свърши и Колоредо се приготви да направи преценка, успя да си наложи най-спокойното изражение и се присъедини към Волфганг, който трябваше да чака като някакъв небрежен ученик.

Колоредо попита:

— Господин Брунети, какво мислите за адажиото?

— Интересувате се от искреното ми и безпристрастно мнение, ваша светлост? — доуточни Брунети, което според Леополд означаваше, че запитаният се готви да изрече лъжа.

— Естествено, господин Брунети. Вие сте първият ни цигулар.

— Ваша светлост, свиря на цигулка от преди да се роди това момче.

— Не мислите ли, че адажиото бе твърде бавно?

— Твърде изкуствено, господине. Трябва да се преработи.

— Няма да е трудно, ваша светлост — невъзмутимо каза Леополд, макар в душата си да кипеше от гняв. — Волфганг ще бъде щастлив да напише наново тази част.

— Добре. Нека я направи по-лека и по-кратка.

Леополд добави:

— Но, ваша светлост, не бих искал произведението да се разваля.

Колоредо веднага се обърна към Волфганг:

— И вие ли сте на същото мнение?

Волфганг за изненада на баща си рече:

— Ще помисля по това, ваша светлост.

Сега Колоредо запита Брунети:

— Господине, а какво мислите за изпълнението на този момък?

Брунети, който бе напуснал Италия много отдавна, но с всяка година се чувствуваше все повече италианец, възкликна гръмко: Passabilimente!^[2] Но само за Залцбург, За Италия — не!

Колоредо отбеляза:

— Моцарт, такава музика не е по силите на сина ви.

— Простете, ваша светлост, но според мен той свири безупречно.

— Говорите така, защото не познавате италианския стил.

— Ваша светлост, три пъти сме били на турнета в Италия. Навсякъде Волфганг изтръгваше аплодисменти.

— Ние сме великодушен народ — намеси се Брунети, — затова понякога премълчаваме истинското си мнение.

— Напълно прав сте — потвърди Волфганг.

Брунети като че се смути.

— Казахте, че концертите ми са чудесни и въпреки това в тях нямало нищо необикновено.

Колоредо отсече:

— Това не е най-важното!

— А кое, ваша светлост? — любезно попита Волфганг.

— Стига оправдания! — заяви Колоредо с необичайна за него категоричност. — Най-добрите изпълнители и композитори цигулари са италианци. Няма нито един немец, който да е композирал музика за цигулка като Вивалди и Тартини или който да свири като Нардини, като Брунети. Почти нищо не знаете за цигулката. Трябва да отидете в Италия и там да се учите в консерватория.

Волфганг рече начаса:

— Можем ли да тръгнем за Италия още сега?

Колоредо се вбеси:

— В никакъв случай! Вие сте необходими тук!

Щом останаха сами, Волфганг прошепна на Леополд:

— Да се учудваме, че нашият велик мюфтия не разбира от музика, е все едно да се сърдим на някой глух, задето не чува.

40

Докато Леополд продължаваше да се възхищава от феноменалната плодовитост, която прояви Волфганг, съчинявайки пет цигулкови концерта за девет месеца, а това намаляваше огорчението от критиката на Колоредо, синът вече бе обзет от нов творчески порив, поразил Леополд не по-малко.

С това Волфганг отвръщаше на Колоредовата надменност. Любовта му към пианото нарасна и той написа концерт във В за собствено удоволствие, а когато остана доволен, композира концерт в F за три пиана и го посвети на графиня Лодрон и двете й дъщери. После, като не желаеше графиня Лютцов да се чувствува пренебрегната, съчини за нея един концерт в С.

По молба на семейство Хафнер написа серенада за сватбата на Елизабет Хафнер. Започната като камерно произведение, тази серенада придоби симфоничен характер с осем твърде разнообразни части, изразявайки радостите на брачния живот.

Волфганг чувствуваше болката на Нанерл, задето още не е омъжена и написа в чест на двадесет и петия й рожден ден „Серенада-ноктюрно“. Тя така се зарадва на този подарък, че го целуна горещо, а той съчини и едно дивертименто, което се отличаваше с изключителна жизнерадост.

Графиня Лодрон, завидяла на Хафнерови за музиката, която той бе написал за тях, поиска дивертименто за предстоящия си бал и Волфганг написа две произведения за графинята — живи, очарователни, галантни.

Харесаха му толкова, че съчини още шест дивертименти за себе си и за удоволствие на приятелите, същата 1776 година.

Музиката, която композираше за Колоредо, беше съвсем различна. Всяка седмица трябваше да се представя на Карл Арко, който бе кратък и сух.

Един път Арко заяви:

— Негова светлост иска няколко химна, къси и леки — трябват му за катедралата. — Друг път главният иконом нареди: — Напишете църковни сонати и една миса бревис за именния ден на архиепископа. — Понякога получаваше поръчки за забавна музика, както веднъж, когато Арко рече: — Негова светлост е поканил гости на вечеря. Очаква от вас серенада, но такава, която да се хареса и да не смущава нито разговора, нито храносмилането на негова светлост.

Волфганг полагаше усилия, обаче вършеше всичко без душа и Леополд съзнаваше, че Колоредо е вампир, който смуче кръвта на сина му. Архиепископът поръчваше толкова музика въпреки безразличието към способностите на Волфганг! В края на годината Леополд пресметна, че синът му е композирал тридесет произведения за Колоредо през тези дванадесет месеца, без нито веднъж да му бъде повишена заплатата, нито да получи един-единствен гулден в повече или дума на похвала, а приятелите и покровителите обсипаха Волфганг с подаръци за музиката, която бе написал за тях.

Ана Мария смяташе, че не бива да негодуват толкова срещу архиепископа. Една вечер през януари 1777 година, когато Леополд и Волфганг обмисляха как да се отърват от Колоредо и Залцбург, тя каза:

— Трябва да поканим гости.

— Защо? — попита Леополд отегчен, задето го прекъсват.

— За двадесет и първия рожден ден на Волфганг. — Тримата бяха в концертната зала у дома и Ана Мария се бе опитала да намери подходящ момент, в който Леополд ще бъде в добро настроение и ще я изслуша. Изчака Волфганг да покаже новата си композиция на Леополд, обикновено щастлив миг в живота на съпруга й. — Това е много важен рожден ден. Синът ни става пълнолетен.

Леополд вдигна очи от арията, която Волфганг току-що му бе дал, и каза рязко:

— Волфганг пише хубава музика за кастрат и поради глупостта и скъперничеството на Колоредо няма кой да я изпълни в Залцбург.

Но една вечер в чест на сина им можеше да го примири със Залцбург. Тя добави:

— Можем да направим бал с маски. И двамата обичате да се маскирате.

— А кариерата му? Тук тя е просто в застой.

— Архиепископът ни осигури мир.

Волфганг рече:

— Великият ни мюфтия не обича да воюва.

— Каквито и да са били причините, не сме водили война.

— Мамо, тук не можеш да намериш нищо, което ти трябва, нито дори кастрат.

— И все пак живеем в мир, макар около нас да е неспокойно; носят се слухове за нова война между Франция и Англия за американските колонии. А Виена и Берлин се карат за Бавария. Имаме щастие, че сме в Залцбург. Не се знае на какво ще попаднем, ако заминем оттук.

— В град, където има театър, а следователно и опера. Сега, след като Колоредо закри придворния театър, изчезна и последната надежда за поставянето на опера тук.

— Ще ти липсват състезанията по стрелба, Волфганг.

Той се усмихна. В неделя следобед ходеше с приятелите си да стрелят по забавни цели с въздушна пушка.

— Обичаш увеселенията, маскарадите, харесва ти да бъдеш у графиня Лодрон и у графиня Лютцов.

— Ана Мария — намеси се неочаквано Леополд, — не бива да се приемат сериозно похвалите на графиня Лодрон и графиня Лютцов. Кой умен човек разчита на такова нещо?

Волфганг съвсем не придаваше голямо значение на комплиментите на тези дами, но просто му доставяше удоволствие да им ходи на гости. Той попита:

— Защо? Нали искрено харесват моята музика?

— Харесват я, разбира се. Колко неща написа за тях и почти винаги даром! Но тези светски дами напълно зависят от милостта на архиепископа. Затова, макар да те покровителствуват, не бива да възлагаш твърде големи надежди.

Влезе Нанерл с писмо от госпожица Жьоном, известна френска пианистка, пристигнала в Залцбург по покана на архиепископа.

Леополд прочете писмото на глас: госпожица Жьоном молеше маестро Моцарт да напише в нейна чест концерт за пиано. Поради големите разходи по време на пътуването и скромното възнаграждение, обещано й от архиепископа, пишеше тя, щяла да може да плати за концерта само четиридесет гулдена. В Париж била слушала няколко произведения на маестро Моцарт и ги смятала за напълно достойни за френския вкус, затова много желаела да изпълни негова творба.

— Мога да й подаря този концерт — тутакси реши Волфганг, с което причини голямо огорчение на Леополд; той не се успокои даже когато синът поясни: — Това ще бъде приятелски жест. Тя може да ни бъде полезна в Париж.

— Глупости! — отсече Леополд. — Колоредо й плаща, значи и тя може да плати на теб. Прекалено си импулсивен и щедър, все в твоя вреда.

— А какво ще стане с рождения ден? — попита Ана Мария.

— Ако го отпразнуваме вкъщи, няма да има особен ефект — отвърна Леополд. — Но стане ли това в двореца на нашия принц-архиепископ и знаменитата пианистка изпълни на приема твоя нов концерт, ще направим впечатление дори на самия Колоредо.

Трите концерта за пиано, които Волфганг бе написал дотогава, бяха един вид подготовка за поръчката на госпожица Жьоном. В продължение на цяла година той много свири на пиано и композира и бе разбрал, че гласът на този инструмент е способен еднакво добре да предаде и поетично настроение, и драматични чувства, при това с блестящо многообразие на цветове и нюанси, както и дълбоко емоционално съдържание. Интересът на френската пианистка към неговата музика пробуди у Волфганг огромна енергия и вдъхна нови надежди. Той отново се убеди, че за него няма нищо невъзможно и изключваше всяка мисъл за евентуален неуспех. Нали сега композира не за дилетант: госпожица Жьоном беше една от най-добрите пианистки в Европа.

Волфганг работи неуморно над този концерт в ми бемол-мажор, забравил всичко на света, и го създаваше с красноречива сдържаност, изисканост и техническо съвършенство; звуците пееха, танцуваха и изразяваха тъкмо онова, което искаше да изрази авторът. Партията на солиста започваше още с началните тактове на първата част, сякаш Волфганг отправяше някому предизвикателство, и нататък вече солото и оркестърът вървяха успоредно, което допринасяше за още по-прекрасното звучене на всяка част.

След алегрото той написа андантино — трагично, но сдържано, без всякаква сантименталност. Пианото откликваше на всяко негово чувство. Волфганг обичаше инструмента от все сърце. Много неща на този свят бяха непонятни, противни, тягостни, но това не се отнасяше за пианото; той го галеше с нежна ръка и то му отвръщаше със същата ласка. Вливаше в него живот и пианото му се отплащаше със същото. Волфганг придаде на заключителните пасажи на андантиното лека печал без потиснатост, не можеше да понася мрачните чувства.

Последната част нарече рондо и прибави „престо“, определяйки темпото. Музиката звучеше вдъхновено и лирично, нежността преливаше към веселие, сякаш авторът искаше да каже: всички скърби са временни, а жизнерадостта и бодрият дух неизбежно надделяват. Волфганг дръзко тържествуваше пред лицето на врага. После написа вариации на същата тема; в тях имаше толкова женско кокетство — просто ехтеше кръшният смях на госпожица Жьоном. Финалът прозвуча властно, с уверена и твърда категоричност. Пианото се превърна за Волфганг в бог.

Госпожица Жьоном веднага хареса концерта. Когато наближи часът да го изпълни с камерния оркестър под диригентството на Брунети, тя познаваше произведението не по-зле от самия Волфганг.

Пианистката бе тъмнокоса дребна жена на средна възраст. Умението й да се съсредоточава и блестящата й техника правеха впечатление на Волфганг и той се надяваше, че тя ще изпълни концерта така, както го е замислил.

Огорчи го новината, че госпожица Жьоном ще свири в замъка Мирабел пред отбрана, специално поканена публика. Замъкът Мирабел спадаше към летните резиденции на архиепископа и обикновено там не се изнасяха концерти. После научи, че според Колоредо този замък най-добре представял бароковия стил в архитектурата на Залцбург, подхождал на френския вкус. Волфганг се поободри в деня на концерта — януари беше вече към края си, неделното утро се случи студено, но необикновено ясно. Снежните върхове на планините около Залцбург ослепително блестяха, облени от яркото слънце. Вглъбен в музиката, Волфганг рядко забелязваше природата, но сега тя стимулира настроението му. Замъкът Мирабел, заобиколен от красив парк, се намираше от другата страна на Ханибалплац, съвсем наблизо, и когато тръгваха за там, татко рече, че това е добро предзнаменование.

Мама се съгласи с него, а Нанерл каза, че би предпочела резиденцията — там е по-топло. Волфганг, който не обичаше да върви пеша, крачеше мълчаливо. Добре, че поне замъкът е близо. Паркът имаше околовръст две високи каменни огради; многото статуи в този парк напомниха на композитора за Версай.

Входът на самия замък бе направен от великолепен унтерсбергски мрамор, със същия мрамор бяха облицовани стълбите, парапетът и целият приземен етаж. Като се изкачваше по стълбите, Волфганг хвана сестра си за ръка, разнежен от миловидните дебелобузи купидони, които украсяваха натруфената балюстрада. В стремежа да превъзмогне вълнението си, той започна да брои стъпалата. Тринадесет, после площадка, единадесет…

— Да не мислиш, че са станали повече, откак беше тук миналото лято? — прекъсна го Нанерл.

— Нанерл, cara sorella mia^[3], какво бих правил без умните ти забележки?

— Не съм убедена, че им обръщаш особено внимание.

— Но ако и ти се вслушваше в съветите ми, днес щеше да свириш на мястото на Жьоном.

— И цяла сутрин да ми призлява от страх? Не, благодаря, маестро.

— Имаш много хубава прическа.

Тя се усмихна:

— Така ме издокара Виктория Адлгасер.

— За концерта ли?

— Не, глупавичкият ми, за утринната меса.

И двамата се разсмяха: на Волфганг му олекна на душата.

— Моите почитания, прекрасна мадмоазел, синьорина, фройлайн! — каза той с поклон.

Когато седнаха най-отзад — само аристократите като Лодронови, Лютцови или Арко имаха право да заемат първите редове, — Волфганг се досети защо бе избрана за концерта тази зала: Колоредо е решил, че тя ще бъде най-подходяща за инструмента с тих звук; откъде да знае той, че пианото е много по-силно от клавесина? По своите размери залата почти бе равна на Рицарската, но от мраморните й стени и под лъхаше студ. Тя съвсем не подхождаше за мекия, топъл тембър на пианото и Волфганг съжали, че архиепископът е направил толкова погрешен избор.

Първият номер от програмата бе серенада, която се състоеше от три къси части, написана от Волфганг по искане на Колоредо. Дирижиращият Брунети отвратително се кривеше и това подразни Волфганг. Дори неговата собствена музика не можеше да му достави удоволствие. „Брунети осакатява не само музиката, но и самия мен“ — мислеше той.

Две големи печки бяха поставени отпред, за да топлят Колоредо и музикантите, а в дъното на мраморната зала всички се свиваха от студ. Студ идеше от пода, пронизваше до кости. Последната част от серенадата — менует — прозвуча на Волфганг като погребален марш. Брунети, който подскачаше с цялото си тяло, дирижираше нескопосно както Лоли, само че още по-смешно.

Пианистката обаче накара Волфганг да забрави всичко. Тя обяви, че изпълнява този концерт в чест на маестро Волфганг Амадеус Моцарт, и още от първите акорди съсредоточи вниманието си върху чистотата на тона и яснотата на израза, без ни най-малко да се стреми да блесне със своето майсторство. Има чудесна лява ръка, помисли си Волфганг възхитен, но тя съвсем не парадираше с това, нито форсираше темпото, за да подчертае голямата си техника. Волфганг мислено свиреше заедно с нея. В бавната втора част госпожица Жьоном не пропусна нито един детайл; леко докосвайки клавишите, сдържайки удара, тя постигаше толкова блестящ звук, че Волфганг бе готов да я разцелува.

В последната част тя бе решителна и уверена в себе си, като същевременно изкусно даваше да се разбере колко нежност и лиричност се таи в тази музика.

Стоплен от изпълнението и, без да забелязва никого другиго. Волфганг изтича към пианистката и възкликна:

— Всичко беше отлично! Фразировката, нюансите, темпото, настроението! Госпожице, бяхте несравнима!

— Съвсем вярно — чу той глас зад гърба си и с почуда откри, че се е обадил седящият наблизо архиепископ.

Той сведе по навик глава, но госпожица Жьоном направи небрежен поклон и каза:

— Благодарение на вас, маестро Моцарт. Ако съм доставила удоволствие на негова светлост, причина за това са красотата и очарованието на вашия концерт.

— За мене той не пише такава музика — избоботи Колоредо.

— Винаги съм на услугите на ваша светлост — рече Волфганг.

— Чудесно. Мога ли да взема за себе си този концерт?

— Ще го смятам за чест. Само че, ваша светлост, той е написан за пианистката-виртуоз.

— Тя няма да има нищо против. Нали, госпожице?

На лицето й се изписа такова разочарование, че Колоредо изведнъж си спомни за добрите маниери.

— Не бих си позволил да отнема от една дама онова, което напълно е заслужила.

— Благодаря ви, ваша светлост, много сте любезен.

Колоредо се усмихна цинично, ала нищо не каза.

— Този чудесен концерт много допада на френския вкус — продължи госпожица Жьоном. — Той ще се ползува с голям успех в Париж.

— Несъмнено — сдържано отбеляза Колоредо.

— Ваша светлост, ще разкажа в Париж на каква висота е музиката в Залцбург. Това прави чест на великия му владетел.

Колоредо кимна доволен, протегна й ръка за целувка и се упъти към трона си с почти благодушен вид.

— Това ли е любимото ви произведение? — попита госпожица Жьоном.

— Любимото ми произведение е онова, над което работя в момента.

— Ще допаднете на парижкия вкус.

— Убедих се, когато бях там като дете.

Тя си помисли: толкова е млад. И лесно се изчервява, навярно още не познава жените, макар да е на двайсет и една година. Но въпреки че не беше хубавец, светлите му коси, сините очи и необикновената му живост го правеха много привлекателен; би могъл да има голям успех сред дамите във френския двор.

— Колко жалко, че похабявате вашия талант в такова провинциално градче като Залцбург — каза тя. — Имате ли желание да отидете в Париж?

— Разбира се, госпожице!

— И какво ви пречи?

— На служба съм при архиепископа.

— Вие несъмнено бихте се харесали на парижката публика, умеете да предразполагате хората към себе си.

— В Париж имам добър приятел, барон Грим. Познавате ли го?

— Всички придворни познават барон Грим. Защо не се обърнете към него за съдействие?

Волфганг се замисли и в този миг госпожица Жьоном бе извикана — граф и графиня Лютцов даваха прием в нейна чест. Сега Волфганг си спомни, че тя направи един важен пропуск. Забрави да му плати.

Дошлият при него Леополд поиска да разбере как е станало това.

Но какво можеше да стори Волфганг? Графиня Лютцов не бе го поканила на приема. На излизане от мраморния замък Мирабел студът отново прониза Волфганг. Той погледна към крепостта Хохензалцбург, чийто комендант бе граф Лютцов. Тя сякаш бе на хвърлей камък от него, макар да се намираше всъщност на няколко километра. Нямаше слънце, тъмни облаци покриваха небето, започна да вали.

— В Залцбург вечно вали дъжд — възнегодува Волфганг. — Гласът на Залцбург — това е шумът на дъжда.

— Вярно — съгласи се татко. — Това дразни ли те, Волфганг?

— Не, не!

На татко му се щеше да похвали Волфганг. Но беше много развълнуван и не смееше да отвори уста, за да не изтърси нещо глупаво. Волфганг притежава необикновен стремеж да учи, да се усъвършенствува. Навярно това предопределяше впечатлението, че се е появил на света възрастен.

— Колоредо май остана доволен — каза Леополд.

— Навярно ще ни даде отпуск въпреки всичко.

— Моля ви само, не го ядосвайте! — възкликна мама. След седмица Волфганг получи по пощата двадесет гулдена — половината от сумата, която бе обещала госпожица Жьоном. Бе готов да се примири с това, но случайно узна, че самата пианистка е получила от Колоредо сто гулдена. Татко го зарадва, като каза, че те на всяка цена трябва да поискат отпуск.

41

Скоро Колоредо се съгласи да даде на Волфганг лична аудиенция. Татко искаше да го придружи, но Волфганг отказа:

— По-добре да се срещна с него насаме. Иначе ще си помисли, че се месиш в работите ми.

— Меся се? — обиди се татко. — И ти ли мислиш така?

— Аз — не. Но той може да го помисли.

Татко измърмори, че това е глупаво, но отстъпи, когато синът прие да предаде на архиепископа съставената от него молба да им се разреши отпуск за подобрение на материалното състояние. Тонът на молбата бе образец на кротост и смирение, тя не можеше да не убеди Колоредо, мислеше си татко. Волфганг обаче не беше толкова сигурен. Архиепископът по-скоро ще пусне само него — нали той в края на краищата е слуга наполовина, — но татко непременно искаше да замине със сина. Едно нещо учудваше Волфганг: защо Колоредо бе наредил да му занесе партитурата на концерта, написан за госпожица Жьоном?

Мъчеше го и настойчивото желание на татко да си сложи ордена на Златната шпора, връчен му от папа Клемент XIV. В Рим сега имаше нов папа и Волфганг се боеше да не разгневи с този орден Колоредо. Но Леополд си знаеше своето: като види ордена, Колоредо, присъствувал на церемонията по награждаването в Рим през 1770 година, ще си спомни с каква известност се е ползувал Волфганг в Италия. Затова синът склони глава и Леополд му надяна на шията златния кръст с червената копринена лента. За да прикрие ордена. Волфганг наметна пелерина; до резиденцията е близо, не си струваше да се взима карета, но кой знае на какви насмешки ще бъде подложен, ако срещне по улиците на Залцбург някой глупак, който забележи кръста.

Бе студен, ветровит мартенски ден и Волфганг здраво се загърна в пелерината. Каменните стени и подове на двореца отново го облъхнаха с хлад. Тези стени повече приличаха на крепостни, отколкото на дворцови, а железните пречки на прозорците напомняха затвор. Дворецът сякаш го притисна с цялата си тежест — равнодушна, каменна грамада, не можеш я поклати.

Този път Волфганг нямаше настроение да брои стъпалата, както често правеше преди. Най-дългата стълба от всички, които бе виждал досега, днес му се стори безкрайна. Но тя беше безразлична към съдбата на неговата музика и като изкачваше стъпалата от червен мрамор, Волфганг се мъчеше да възпре тръпките си.

Тъй като Колоредо не го беше уведомил къде да чака, той влезе в Залата на карабинерите, разположена пред самите покои на архиепископа, където личната му стража дежуреше денонощно.

Волфганг често бе идвал тук и затова се учуди, когато някакъв помощник-камериер, едва ли по-високостоящ от лакей, му каза да се маха.

— Негова светлост ми е определил аудиенция обясни композиторът, но лакеят италианец, който презираше хората, ако не са благородници, и беше току-що пристигнал от Рим, където бе работил у един кардинал, отвърна:

— Нищо не знам. Никой не бива да влиза тук без разрешение на архиепископа.

— Аз съм Моцарт, музикантът — рече Волфганг, но лакеят вдигна рамене: музикантите той поставяше още по-ниско според социалната си стълбица; затова посочи на Волфганг вратата.

— Граф Арко тук ли е?

— Кой от двамата? — Лакеят явно се готвеше да повика началника на стражата, за да изгони нахалния младеж.

— Възрастният граф Арко. Граф Георг. Бащата. Камерхерът.

— Той идва тук рядко. Фактически се оттегли от служба. Ако искате, да извикам сина му.

— Не! — Няма да се унижава пред Карл Арко.

— Тогава си вървете. Иначе ще повикам стражата.

Разгневен, Волфганг заслиза обратно. Вървеше трудно — стълбата бе покрита с дъски, за да може архиепископът да се изкачва дотам С каляската си — привилегия само за него. И изведнъж, все още кипящ от гняв, чу тропот на копита по каменната настилка на двора и преди да успее да се отдръпне, конете вече стъпиха на дъските и почнаха да се изкачват нагоре. Изненадан по средата на стълбата, Волфганг не смееше да извика на кочияша: да се спрат възбудените коне по такова стръмно нагорнище беше почти невъзможно, още повече че кочияшът ги бе засилил много, за да премине по-бързо трудното място.

Волфганг потърси спасение в една ниша, нямаше къде другаде да застане. В нея трудно можеше да се побере човек — тя бе създадена от архитекта за красота и разнообразие, не за удобство. Но ако останеше на стълбата, Волфганг рискуваше да си изцапа дрехите, да повреди ордена на Златната шпора или партитурата на концерта за пиано. Притисна се в нишата и едва не извика от болка — решетката от ковано желязо се впи в тялото му. Но сдържа вопъла и не помръдна от място дори когато конете, усетили чуждо присъствие, от страх покриха стълбата с изпражнения и урина. Уплашен, ала решил на всяка цена да запази присъствие на духа, Волфганг се измъкна от скривалището си и в своето смущение едва не настъпи една фъшкия. Само това ми липсва, с горчива ирония си помисли той. Чак в подножието на стълбата го догони камериерът, който извика:

— Негова светлост иска да ви види!

Архиепископът, заповядал на кочияша да спре каляската на горната площадка, впери очи във Волфганг и каза:

— Какво правите тук, Моцарт?

Волфганг не отвърна на погледа му, но избъбри:

— Обещахте ми аудиенция, ваша светлост. Ето бележката.

— Съвсем забравих — каза Колоредо.

Волфганг мълчеше.

— Ще ви приема, но първо да се преоблека.

— Дълго ли ще се бавите, ваша светлост?

Камериерът изпадна в ужас при тази дързост — музикантът явно си бе изгубил ума, — но Колоредо отвърна:

— Да не би да бързате?

— Не повече от вас, ваша светлост.

— Добре тогава. Чакайте.

Волфганг седна на един диван в преддверието на Залата на карабинерите. Искаше му се да стане и се поразтъпче, но му бяха заповядали да седи. Диванът бе много голям и висок; облегнат на него, Волфганг не достигаше с краката си пода. Типично за Колоредо, помисли си с огорчение той, дори диваните са направени така, че на тях хората с дребен ръст да се чувствуват още по-дребни, а високите да се радват на своето превъзходство.

Чакането продължи безкрайно дълго. Той не можеше дори да композира, както правеше в такива случаи — гняв и озлобление бушуваха в него. Най-после го извикаха. При появата на Карл Арко Волфганг се постара да се овладее и запази достойнство. Прекосиха мълчаливо Залата на карабинерите, Рицарската и Заседателната зала и Волфганг мечтаеше само за едно: никога вече да не стъпи тук. В чакалнята пред Залата за аудиенции — най-разкошната в двореца, затова там Колоредо най-често приемаше посетители — Арко се спря и попита:

— Защо бързате толкова?

Волфганг не отговори.

— И защо сте с пелерина? Може би криете нещо под нея?

— Студено ми е. Тук отоплението е слабо.

— Ще трябва да я свалите. Никому не е позволено да се явява в покоите на негова светлост в такъв вид.

— Уверявам ви, нямам опасно оръжие.

— Откъде да зная? Докато не свалите пелерината, няма да ви пусна при негова светлост.

Бавно и без да показва раздразнение, Волфганг сне пелерината.

Един миг Арко не каза нищо. После изведнъж се разсмя:

— С този камзол сте великолепен. А какъв е този кръст? Известно ви е, че само благородниците имат право да носят ордени в присъствието на негова светлост.

— Това не е орден, а папски благослов. Когато бях в Рим, Клемент XIV ме направи кавалер на ордена на Златната шпора. За моята музика.

— Кавалер на Златната шпора — подигравателно рече Арко. — И колко ви струваше това?

Гърлото на Волфганг пресъхна и той не можеше да продума.

— Пет гулдена? А имате ли разрешение да го носите? И колко платихте всъщност за него? — Като забеляза, че Волфганг едва-едва се сдържа да не избухне, Арко рече: — Успокойте се; може би искате енфие? Вземете една щипка. Или това не е позволено на един кавалер? — продължаваше да се присмива той.

— Помолих за аудиенция при негова светлост, а от забележките ви нямам нужда.

— Но моите съвети ще са ви само от полза.

— Каква връзка имат те с аудиенцията?

— Твърде сте млад, Моцарт; животът тепърва ще ви учи. Допускате ли, че единствената грижа на архиепископа е да мисли за вас?

— Не, разбира се. Какво всъщност искате да ми кажете, граф Арко?

— Негова светлост току-що научи, че император Йосиф II ще спре в Залцбург на път за Париж, където го очаква Луи XVI. Баварският курфюрст е тежко болен и се носят слухове, че Йосиф иска след смъртта му да завладее Бавария, затова се опитва да си осигури поддръжката на френския крал. Ако завземе Бавария, ще се окажем заобиколени отвсякъде от Австрийската империя. После той може да прояви желание да завладее и нас.

— Архиепископът обезпокоен ли е?

— А вие бихте ли искали да станем част от Хабсбургската империя?

„Да — помисли си Волфганг. — Йосиф II поне обича музиката.“ Но ако изразеше това гласно, щяха да го сметнат за предател. Ето защо, като се престори на опечален, той загрижено попита:

— И тогава негова светлост няма да бъде вече принц-архиепископ?

— Разбирате ли сега защо трябва да бъдете тактичен в разговора с негова светлост?

— Да, благодаря ви, графе! Може ли сега да вляза при него?

Арко заповяда на един лакей да въведе Моцарт в залата; Волфганг, пренебрегвайки лакея и прислужника, който стоеше до бюрото на архиепископа, се упъти право към Колоредо и му направи поклон.

Колоредо се учуди, но престана да пише — тъкмо съчиняваше писмо до Йосиф II, в което уверяваше императора, че ще сметне посещението му за чест, макар че всъщност мечтаеше да се избави от тази чест — и попита:

— Е, Моцарт, кажете какво желаете.

Независимо от причините, подбудили Арко, все пак Волфганг трябваше да се съобрази с неговите предупреждения; той разбираше, че е необходимо да се държи почтително, ала жаждата за свобода не допускаше подобни колебания, затова изрече твърдо:

— Помощ от вас, ваша светлост.

— За да композирате? — Колоредо се усмихна на собствената си шега, а ведно с него се усмихнаха и неговият прислужник, лакеят и граф Арко.

Само Волфганг остана сериозен.

— За да подобря своето положение, ваша светлост — каза той. — Както е писано в молбата.

Колоредо взе молбата, но си помисли: „Какви ужасни маниери!“ Той не би се съгласил да даде на този нахалник аудиенция, ако не беше пристигането на Йосиф — ще трябва да се поръча за него някаква музика, тъй като хабсбургите имаха слабост към Моцартови, и императорът освен това минаваше за познавач в областта на музиката. Без да погледне молбата. Колоредо заповяда:

— Изложете вашия случай.

— Отнася се за отпуск, ваша светлост, моля ви да разгледате молбата. Доходът ми е малък. И не мога да живея само от заплатата си.

— Бяхте дете, когато ви назначих за концертмайстор, и сега сте още твърде млад.

— Ваша светлост, като дете аз печелех достатъчно пари. Едно концертно турне сега би ми помогнало да си осигуря необходимите средства.

— Донесохте ли нотите на концерта за пиано?

— Да, ваша светлост.

— Дайте ги!

Волфганг неохотно подаде партитурата на Колоредо.

— Какво значи това? Посветили сте го на госпожица Жьоном?

— Тя плати за него, ваша светлост.

— Но вие написахте концерта на служба при мен.

— Ваша светлост, длъжен съм да приема всяка поръчка. Не мога да бъда в тежест на баща си, трябва сам да си изкарвам прехраната.

— Композицията ви заслужава да бъде накъсана на парчета. — Колоредо даде вид, че се готви да скъса нотите и да ги хвърли в камината, и Волфганг в страха си се наведе напред, за да спре Колоредо дори със сила, ако ще това да му коства живота — личността на принц-архиепископа се смяташе за неприкосновена.

Граф Арко му препречи пътя и прошепна:

— За бога, не го разгневявайте още повече.

Волфганг отстъпи назад, спомнил си изведнъж, че Колоредо, ако пожелае, може да го хвърли в тъмницата на крепостта Хохензалцбург, такава тясна, че в нея не можеш нито да седиш, нито да лежиш като хората и излизаш оттам гърбав, ако изобщо оцелееш.

Като се овладя с мъка, композиторът рече:

— Щом ваша светлост харесва моя концерт за пиано, с удоволствие ще напиша за вас един нов.

— А този няма ли да ми дадете?

— Ваша светлост, обещах го на госпожица Жьоном. Погледите им се срещнаха; Волфганг не отвърна очи и Колоредо очевидно реши да не настоява. „Скъпо ми струва тази победа“, помисли Волфганг, когато архиепископът му върна нотите и каза:

— Следния път не очаквайте от мене снизходителност.

Волфганг сякаш бе върнат към живота. Той стисна в ръка скъпата си партитура и в този миг се закле веднага да я отнесе за преписване, с риск дори да похарчи всички получени от госпожица Жьоном пари.

— Благодаря ви, ваша светлост!

— Много музиканти са готови да ми служат по-добре от вас, Моцарт.

— Значи, не възразявате да ми дадете отпуск, ваша светлост?

— Заради музиката съвсем сте си загубили ума — презрително забеляза Колоредо.

— Ваша светлост, моля ви да разгледате молбата ми.

— Вече я разгледах.

— Но вие дори не я прочетохте! — възкликна Волфганг.

— И не трябва — високомерно рече Колоредо. — Зная за какво се говори в нея.

— Значи, ваша светлост, вие разрешавате…

— Разрешавам ви да подготвите банкетна музика за пристигането в Залцбург на негово величество Йосиф II.

— А може би и концерт за пиано, ваша светлост? — не се сдържа Волфганг.

— Кой ще го изпълни?

— Аз!

— Не! Липсва ви блясък в изпълнението. По-добре напишете няколко дивертименти — къси и без много заврънкулки. Предстои да обсъдим много неща с императора и музиката не трябва да бъде твърде силна, за да не ни смущава.

— Значи, аз и баща ми можем да получим отпуск, ваша светлост? — настояваше Волфганг.

— Вашият баща очевидно си въобразява, че е импресарио.

— Тази роля чудесно му се удаваше, когато пътувах с него на турнета, ваша светлост.

— Тогава вие бяхте дете. Рядко явление. По-сетне нещата се промениха. Вие лошо ми служите, но не мога да позволя на музикантите си да скитат по света като просяци.

— Ваша светлост, преди три години, когато ви молихме за позволение да посетим Виена, вие казахте да не разчитам тук на нищо и да си потърся щастието другаде.

— Вярно. Но въпреки това отпуск няма да ви дам. — Без да прочете молбата, Колоредо я остави настрана. — И друг път не идвайте при мене с този кръст на шията. Не сте благородник и най-снизходителният римски папа няма да успее да ви направи такъв.

42

Двете дивертименти, написани от Волфганг за Йосиф II, изобщо не бяха изпълнени. Императорът пристигна в Залцбург инкогнито, затова не бяха дадени никакви приеми, а следователно нямаше и музика. Не поканиха Волфганг на закрития прием в чест на императора и той се засегна; гости на приема бяха само благородниците. Много се говореше за това дали императорът наистина се готви да завземе Бавария и Залцбург, но понеже нищо не се случи, постепенно вниманието се измести другаде.

С идването на лятото въпроси от първостепенна важност станаха: кого Колоредо е поканил на лов, кого — на вечеря, какво е било менюто и кой е прекалил в пиенето. Голямо значение се придаваше също на състоянието на червата и подаграта на архиепископа, тъй като при изостряне на болестите му не страдаше само той. Вълнуваше града и поведението на Михаел Хайдн: като свиреше на орган по време на една тържествена меса с участието на самия архиепископ, той толкова пъти сгреши, че нямаше съмнение — преди службата е обърнал цяло кило вино. Но на положението му като музикант това не се отрази и лека-полека разговорите стихнаха. После се разпространи мълвата за бременността на любовницата на Брунети и всички се питаха как ще се отнесе към този факт Колоредо; когато архиепископът предпочете да погледне и на това през пръсти, интересът към събитието намаля.

Дребнавостта на провинциалния мир гнетеше Волфганг, желанието да напусне града стана още по-силно. Една юлска вечер, както се хранеше, той заяви с несвойствена за него рязкост:

— Трябва да се откажа от служба при мюфтията — крачка много по-сериозна, отколкото молбата за отпуск, и Волфганг очакваше протест от страна на татко.

Но баща му, като помълча, рече:

— Твоите чувства са ми понятни; първо обаче трябва хубаво да обмислим всичко.

— Не мога повече да чакам. Мъчих се да проявявам търпение, но ти сам знаеш колко нетрайна е житейската слава.

— И все пак не можем да напуснем и двамата… от какво ще живеем тогава?

— Мога да поема още няколко урока — предложи Нанерл.

— Това ще помогне, но съвсем не ще реши въпроса — отвърна татко.

— Ще живеем по-икономично. Мога сама да готвя и шетам — рече мама.

— Всички проявяваме изключително благородство, но ще е по-добре да подходим към въпроса трезво и благоразумно — каза татко. Той съзнаваше: ако Волфганг остави службата при архиепископа, връщане назад няма.

Волфганг обаче упорствуваше. Той едва се сдържаше от гняв:

— Никога не ще успея да напиша тук опера. А съм оперен композитор и не мога да погреба таланта, с който милостивият и всеблаг бог е благоволил да ме надари. В мен съвсем не говори тщеславие, а просто ясно, както никога преди, съзнавам това.

— Вярно, но не бива и да се скита по света. Трябва всичко да се подготви. Ако успееш да се освободиш от мюфтията, а на мен той даде отпуск, ще ти потърсим такова място, където да можеш да развиваш таланта си, да изкарваш достатъчно пари за приличен живот и да си осигуриш солидно бъдеще.

— Чудесно! — възкликна Волфганг. — Хайде отново да се обърнем към архиепископа!

В гласа на сина звучеше толкова горчивина, че упорито потисканите спомени за годините на подчинение и раболепие в миг преляха в душата на Леополд. „Архиепископ Шратенбах, който минаваше за великодушен, всъщност можеше да се нарече така само в сравнение с Колоредо“ — помисли си той. За да отреже пътя за всякакво отстъпление. Леополд написа бързо молба за освобождаването на Волфганг. Ако приемат молбата, той ще замине със сина си и няма да го остави, докато Волфганг не намери подходящо кътче за своя гений.

Този път Моцартови подадоха молбата чрез граф Георг Арко, който както преди си оставаше разположен към тях.

Четири седмици не се получи отговор и Леополд и Волфганг започнаха да се безпокоят. Но на 28 август и двамата бяха уволнени.

Волфганг ликуваше, а Леополд бе потресен. Парите, спечелени по време на голямото турне из Европа, бяха похарчени и сега без мястото в Залцбург, където би могъл да се завърне в случай на неуспех. Леополд се оказа в пълна безизходица. Не можеше да повярва, че така леко се лишават от него след тридесет и седем годишна служба. И бе вече готов да моли Колоредо да го възвърне на мястото му, когато от архиепископа дойде следния указ:

„Негова светлост преразгледа първоначалното си решение и милостиво повелява на Леополд Моцарт, при условие, че той е готов безропотно да изпълнява задълженията си в капелата, да се върне на предишната длъжност без промяна на заплатата.“

Както се изясни, причината за това се криеше в неспособността на Фискети и Лоли да се справят със задълженията си. Капелата просто не можеше да мине без Леополд.

Но тук възникна ново усложнение. Леополд не се решаваше да пусне сина си сам.

— Няма да успееш да се спазаряваш за конете и нямаш представа как да решаваш трудностите, които възникват на всяка крачка, когато си на дълъг път — каза той.

И тогава Леополд трябваше да вземе едно от най-мъчителните решения в живота си: с Волфганг да замине Ана Мария.

Ана Мария не беше съгласна. Боеше се, че това пътуване до Мюнхен. Аугсбург, Манхайм и Париж ще бъде трудно и опасно; тя ще тъгува по близки и приятели, а и как ще се справи без Леополд?

Но мъжът и остана неумолим, той не виждаше друг изход.

Следните няколко седмици съвсем им опънаха нервите. Имаше толкова неща за уреждане и толкова опасения! Нанерл се държеше така, сякаш навеки се разделяше с мама и Волфганг, а Леополд най-много се тревожеше от паричния въпрос. Парите за пътуването не достигаха, а да искат назаем, не му се щеше. Самата мисъл за подобна молба го хвърляше в ужас. Затова се трогна до дън душа, когато Шахтнер му зае петдесет, а Булингер — триста гулдена. Както преди, сто гулдена даде назаем Хагенауер, но това Леополд можеше да очаква; по-изненадващото беше, че свещеникът йезуит пожертвува за пътуването им всичките си спестявания.

Денят на заминаването бе 23 септември. Леополд смяташе така: като потеглят на разсъмване, Волфганг и Ана Мария да прекарат целия ден в път и на другия ден, ако всичко върви благополучно, да бъдат в Мюнхен. Нощта преди заминаването никой не спа. Леополд прибираше багажа; Ана Мария час по час тичаше до тоалетната от притеснение, Нанерл имаше силна мигрена, а Волфганг подбираше композициите, които да вземе със себе си, и не можеше да си намери място — толкова развълнуван беше.

Най-сетне Волфганг и Ана Мария се настаниха в наетата от Леополд карета и бащата грижливо провери дали багажът е добре поставен и завързан; непрестанно им даваше наставления, за да скрие тревогата си:

— Тръгвайте винаги раничко сутрин, иначе ще замръквате на път, а нощем пътуването е опасно; преди да потеглите, внимателно оглеждайте каретата, особено колелата. Ако няма по-голям дъжд, да се поливат с вода. И никому не разправяйте по странноприемниците кога ще пътувате и закъде. Помнете, първата ви грижа е да припечелвате пари, не забравяйте това. А ти, Волфганг, не зарязвай латинския и, ако потрябва, не отказвай да свириш на цигулка — ще ти дойде добре всяка добавъчна сума. В Мюнхен и Манхайм обичат музиката и в случай че успееш да се наредиш там, ще бъде чудесно, но помни: истинско състояние и име могат да се спечелят само в Париж, ала и разходите там са големи — колко пара отива за свещи, за дърва, за шивачи, за вино…

— Право казваш — прекъсна го Ана Мария, като сдържаше с мъка сълзите, — само смъртта не иска разноски, а и за нея пак трябват пари.

Покъртен от такъв изблик на отчаяние, Леополд искаше някак да утеши жена си, но в този момент Бимперл силно залая и заглуши думите на прощаването. Каретата тръгна; всички се сдържаха с последни сили, за да не направят раздялата още по-болезнена.

Умореният, потиснат Леополд се качи в стаята си и се тръшна на леглото. Той мъжествено се бе държал до този миг, но изведнъж си спомни, че в залисията забрави да даде на сина си бащината благословия. Изтича до прозореца и искаше оттам да благослови Волфганг и жена си, ала бе закъснял — пътят, който водеше към градските врати, бе пуст. Дълго седя той така, без да мръдне. После чу Нанерл да плаче в съседната стая и отиде да я утеши. Прояви нежност и внимание, но тя не можа да се успокои и накрая трябваше да си легне. Легна си и той, ала въпреки умората и изтощението не успя да заспи. „Най-печалният ден в моя живот“ — помисли Леополд и прочете утринните молитви.

Волфганг ликуваше. В ушите му звучаха последните слова на татко: „Ако извоюваш положение в Париж, Манхайм или Мюнхен, ще бъда най-щастливият човек на света.“

Татко му каза и това: „Да се пътува е сериозно нещо, стреми се да не губиш нито минута“ — и повтори наставленията си на тема висока нравственост, предпазливост и икономии, а когато каретата потегли, закашля неудържимо. Сълзи нахлуха в очите на Волфганг, но той видя, че мама плаче. Трябваше да се покаже истински мъж, да разсее тъгата й от раздялата, затова каза:

— Непременно ще ти хареса Мюнхен. „Мнимата градинарка“ намери там възторжен прием.

— Познавам града. И аз съм била там — отговори тя.

— Разбира се!

Глупаво е да се страхува. Нищо не можеше да охлади възторга му. Защото твърдо вярваше: сега ще постигне в музиката всичко, с чест ще защити всяко извоювано положение. Вън от Залцбург животът изглеждаше прекрасен.

Бележки

[1] Мотет — наименование на многогласен вокален жанр, възникнал през дванадесети век във Франция и претърпял впоследствие много изменения. — Б.пр. ↑

[2] Сносно (ит.) — Б.пр. ↑

[3] Скъпа ми сестро (ит.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Вайс Възвишено и земно (5) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Метаданни

Данни

Възвишено и земно

Информация

История

Сваляне / Връзки

ПЕТА ЧАСТЗАЛЦБУРГ, ГОДИНИ НА ОЧАКВАНЕ

32

33

34

35

36

37

38

39

40

41

42

Дейвид Вайс
Възвишено и земно (5) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

ПЕТА ЧАСТ
ЗАЛЦБУРГ, ГОДИНИ НА ОЧАКВАНЕ