Дейвид Вайс
Възвишено и земно (8) (Роман за живота и епохата на Моцарт)

59

Едва след няколко седмици Волфганг се почувствува истински свободен. Репресивни мерки от страна на Колоредо не последваха и татко го увери писмено, че му дава разрешението си да напусне, а Кобенцл го покани в лятната си резиденция извън Виена и раните, нанесени от Колоредо и Арко, почнаха да заздравяват. Седеше на пианото и си повтаряше: „Спасих честта си. Никой вече няма да ми заповядва какво да композирам и кога. Това е голяма победа.“

Работеше върху сонатите за пиано и цигулка, които пишеше за музикалните издатели, когато Констанце влезе и го прекъсна. Обикновено той не обичаше да го безпокоят, като композираше, но сега това му достави удоволствие.

Тя каза:

— Приготвих кнедли и предполагам, че ще искате да ги опитате.

— Да, ако вие приемете идната неделя да ви поразходя с карета.

— Но нали тогава ще бъдете гост на принц Кобенцл?

— Ще отида у него един ден по-късно. Той няма да се обиди.

— Такъв голям аристократ? Би могъл да помогне на кариерата ви.

— Казах, че Кобенцл няма да се обиди. Или не искате да се разходите с мен?

— Сами? Не е удобно. Все пак ще попитам майка ми.

Нима Констанце няма доверие в него? Да не е някой развратник! Това го обиди, но после той прецени, че не бива да се засяга — тя беше едва осемнадесетгодишна.

— Ще вечеряте ли с нас, Волфганг?

— А вие ще се разходите ли с мен, Констанце?

Тя отиде да поиска разрешение от майка си и след няколко минути се върна и каза, че го е получила при условие, че ще се приберат, преди да мръкне.

Волфганг се съгласи неохотно с това условие, недоволен от намека, който се криеше в него, и макар да прие поканата за вечеря, беше унил, почти тъжен.

 

 

Не можа да остане задълго мрачен, нито ядосан — Констанце изглеждаше прекрасна, както се бе облякла за тяхната разходка, а и в уречената неделя времето се случи много хубаво. Всичко му вдъхваше бодрост, веселие: топлото юлско слънце, минувачите, облечени в празнични дрехи, хубавата карета, която бе наел, удоволствието да бъде с Констанце.

Десетте гулдена, които Волфганг не изпрати на татко, както бе обещал, а ги запази за в случай на крайна нужда, отидоха за наемането на тази карета. Останаха му само още няколко гулдена, но това не го обезпокои. Щеше да престои у принц Кобенцл три седмици и по този начин ще поспести пари, очертаваха се и добри перспективи.

Констанце хареса разкоша на каретата и това, че отиваха в Пратера. Тя каза:

— Дето ходят на разходка благородниците, нали?

— Да. Но не затова отиваме и ние там.

— Тогава защо, Волфганг?

— Защото това е най-хубавото място за разходка с кола във Виена. И най-романтичното — добави той на себе си.

„Сред тази величествена обстановка — помисли си Констанце — Волфганг не изглежда дребен и непривлекателен, както бе смятала с пренебрежение Алоизия. Той имаше много нежна кожа, едра внушителна глава и високо, голямо чело. Но като се вземеха предвид неправилните черти на лицето, издутите бузи и кривичкият нос, не можеше да мине за хубавец. Привлекателен ставаше само когато нещо го вълнуваше. Както сега, каза си тя; веднага щом потегли каретата, той стана жизнерадостен и щастлив.“

Волфганг възкликна:

— Обичам да пътувам, обичам звука на колелата в движение, тяхното темпо. Това не съм споделял с никого досега, Констанце.

— Използували ли сте го във вашата музика?

— Не съвсем. Но то ме стимулира, усилва желанието ми да композирам. Навярно защото пътувах много като дете.

— Значи обичате да пътувате?

— Много. Често ми се е струвало, че другояче не бих могъл да живея, пък и винаги съм бил доста зает. — Вече бяха пристигнали в Пратера и той й показа великолепната алея, оградена от двете страни с големи кестени, като добави: — Нали Виена е чудесна?

— Не познавам добре града. Почти не съм се отделяла от Петерплаи.

— Не бива повече така. Ще ви покажа Дунава и Гринцинг.

— Хората ще ни одумват.

— Това е неизбежно, щом се движим заедно. От какво се боите?

Не й хареса осъдителната нотка в гласа му, затова премълча. Освен това предпочиташе да наблюдава, не да говори — така й харесваха каляските на аристократите! Мълвеше се, че императорът ходел понякога в Пратера, за да покаже, че е демократичен и споделя удоволствията на поданиците си. Изпита ревност, когато Волфганг се усмихна топло на една хубава жена на средна възраст, която мина край тях в голяма синя каляска.

— Коя е тази? — попита рязко девойката.

— Графиня Тун. Приятелка, която много ценя.

— Но тя е толкова възрастна!

— На тридесет и седем години? Тъкмо подходяща възраст за много мъже.

Констанце рече изведнъж:

— Непременно ли трябва да отидете у принц Кобенцл утре?

— Мислех, че одобрявате това. Изтъкнахте го като причина да не се срещнете с мен.

— Да, но преди седмица.

— Отивам там да почивам и пиша музика.

— Защо не композирате у дома? Затова майка ми взе под наем пианото за вас.

— Много мило, обаче не мога да откажа на Кобенцл. — Беше важно да завърши шестте сонати за цигулка и пиано, понеже музикалните издатели, както изглежда, проявяваха голям интерес и той имаше нужда от тези пари. А в извънградското имение на Кобенцл щеше да композира по-спокойно.

— Ще ми липсвате — призна тя.

— Завръщам се в края на юли.

— Мислите ли, че Артария ще хареса музиката ви? — попита загрижено Констанце.

— А на вас тя харесва ли?

— И още как, Волфганг!

— Като се върна, ще ви донеса подарък.

— Гривна? Дантела? Кордели?

Той заговори за друго:

— Знаете ли, че Пратерът е бил преди императорски ловен парк и Йосиф за пръв път го направил достъпен за всички? Когато играех с Мария Антоанета, тя си мислеше, че и аз имам частен ловен парк като нея.

— Толкова добре ли я познавате? — попита Констанце с благоговение.

— Бях нещо като играчка, с която се забавляваха, както Мария Антоанета постъпваше с другите си играчки.

— Наистина ли сте свирили пред кралете на Франция и Англия?

Той се засмя.

— Да. Но това не беше чак толкова съществено, както предполагаха някои. Нито единият, нито другият крал не беше истински музикален или поне със задоволителен музикален вкус.

Ръката й стисна по-здраво неговата и в един кът от Пратера, където нямаше никого, Констанце позволи Волфганг да я целуне набърже. По-късно тя рече:

— Не бива да правим повече така. Хората ще си помислят лошо за нас.

Върнаха се на Петерплац малко след мръкване. Госпожа Вебер не повярва, когато Волфганг й обясни, че се прибират едва сега, защото Пратерът е бил претъпкан.

Тя каза:

— Зная, господин Моцарт, че няма да се подиграете с едно почтено момиче, но хората ще говорят, ако не проявявате предпазливост.

Волфганг цял се изчерви и отговори пламенно:

— Никой не цени честта на Констанце повече от мен, нито се стреми повече от мен да я запази.

— Надявам се. Иначе ще трябва навсякъде да ви придружавам.

При тези думи Констанце се намръщи и като издебна един миг, когато майка й не я наблюдаваше, пъхна под вратата на Волфганг бележка, в която пишеше: „Помнете, Волфганг, че очаквам от вас подарък, когато се върнете. Много хубав подарък.“

 

 

Моцарт се почувствува като у дома си в Райзенберг, лятната резиденция на принц Кобенцл. От нея се разкриваше чудна гледка към прекрасните околности. Райзенберг представляваше клон от веригата Каленберг, която ограждаше Виена от изток, и беше близо до Леополдсберг, където преди около сто години бяха пробили обсадата на турците. Намираше се на един час път от града и в ясно време Виена се виждаше в далечината.

Кобенцл правеше всичко, което можеше, за да се чувствува Волфганг удобно. Отнасяше писмата му до града, осигури му музикална стая и пиано „Щайн“, купи му нотна хартия, перо и мастило и каза, че му е много драго да бъде в услуга на неговото изкуство. Прояви също така дълбок интерес към срещата на Волфганг със Стефани през август. Един следобед по време на кафето със сладкиши, когато Волфганг си почиваше след композиране, принцът запита:

— Като изключим факта, че Стефани може винаги да осъществи сценично своето либрето, не е ли по-разумно да се потърси по-добър либретист?

— Кого предлагате? — поинтересува се Волфганг. Кобенцл имаше и вкус, и влияние.

— Най-добрия. Шекспир или Молиер. Молиер ще бъде идеален за една опера буфа, а помислете какво означава опера сериа върху „Хамлет“ или „Отело“.

— Стиховете им ще засенчат дори най-хубавата музика.

— Не и вашата.

— Благодаря ви, Кобенцл, но либретата трябва да се пишат за музиката, а не музиката да се нагажда към текста на произведението. Ако Шекспир или Молиер бяха живи до днес и можехме да работим заедно, щеше да бъде друго. Но къде ще намеря човек, който би могъл успешно да нагоди стиховете им към моята музика?

— Мислили ли сте сам да опитате, Волфганг?

— Понякога. Но не съм либретист, въпреки твърденията на някои, че имам литературни заложби. Аз съм композитор и трябва да пиша музиката върху готов текст.

— За да се изрази по-ясно идеята.

— Най-вече да се подчертае драматизмът на действието. Точно там е проблемът. В оперното произведение стиховете винаги трябва да бъдат напълно подчинени на музиката. Друго не е възможно.

— Глук няма да се съгласи с вас.

— Какво запомняте повече, като гледате негова опера: текста или музиката?

— Естествено музиката. Но мисля, че бихте могли да постигнете интересно съчетание на двете.

— Или по-скоро несъвпадение.

— Моцарт и Молиер. Или Моцарт и Шекспир. Не споделям опасенията ви.

— Поласкан съм от вашата увереност. Ценя високо и двамата поети, особено Молиер. Но Молиер не е сред живите, докато предимството на живия либретист се състои поне в това, че може да поискам от него да нагоди либретото си към музиката.

— Наистина ли очаквате такова нещо от Стефани или друг либретист?

— Очаквам най-доброто и съм готов за най-лошото.

 

 

Продължи работата си с решителност. Оставаха му още две сонати, но Констанце много му липсваше. Тя не беше красива като Алоизия, не беше умна като графиня Тун, не беше интелигентна като принц Кобенцл и все пак неделната разходка в Пратера с нея бе един от най-щастливите дни в живота му. Лека-полека това се оформи като тема на първата му соната. Идеите, които гъмжаха в главата му от много дни, разцъфнаха като прослава на хубавия ден, прекаран с Констанце. Тънката й, стройна фигура оживя в музиката. Тази соната прогони чувството на самота и звучеше непосредствено и мило, каквато беше самата Констанце.

Последната соната той написа с по-различно настроение. Искаше тя да звучи рязко и напрегнато, но това не я лиши от игривост и голяма мелодичност. Изгради я така, сякаш партиите на пианото и цигулката бяха солиращи. Но ги свърза в неделимо цяло, едната не можеше без другата. Надяваше се Констанце да хареса двете сонати толкова, колкото сам той ги харесваше.

Върна се във Виена по-скоро, отколкото възнамеряваше, нетърпелив да връчи веднага произведенията на девойката и се наслади на радостта й. Ала никой не го очакваше. Влезе в дома на Веберови незабелязан и като наближи дневната, чу как майката изкрещя:

— Констанце, казах ти да не готвиш всичките кнедли за днес!

— Защо, мамо, по-лесно е да се направят наведнъж — отговори дъщерята.

— И по-скъпо. Колко пъти трябва да ти казвам, че нямаме пари? Но ти си такава прахосница. Като баща си.

Констанце почна смутено да се оправдава, обаче майка й продължи да крещи:

— И никой не е чистил вкъщи!

— Не мога да върша това сама.

— А кой да го свърши, аз ли? След всичко, което направих за тебе?

Констанце не отговори и Волфганг се прокашля да обяви за присъствието си.

Госпожа Вебер престана да ругае, усмихна се и рече:

— Извинете, че трябваше да чуете семейната разправия, но знаете, че това се случва навсякъде.

Волфганг не можеше да се съгласи. В неговото семейство никога не се бяха карали по този начин.

— Исках да останат малко от кнедлите и за вас, господин Моцарт.

— Благодаря.

— Но вие се връщате преди датата, която определихте. Госпожа Вебер изглеждаше обидена, сякаш Волфганг беше извършил към нея предателство.

— Нямаше да се ядосам, но толкова е трудно да се грижиш за три сирачета. Понякога ми се струва, че те ще ме вкарат в гроба.

Констанце попита:

— Прекарахте ли добре, Волфганг?

— Беше спокойно, приятно. Имах пълната възможност да ви избера подарък.

— Подарък! — Констанце се оживи.

— Две сонати, които написах у Кобенцл.

Той й ги подаде, ала тя ги прие неохотно, с разочарован вид, а после майка й каза да ги върне с думите:

— Ценим щедростта ви, господин Моцарт, обаче тя не може да ги приеме.

— Но аз възнамерявах да й ги посветя.

— Голяма чест без съмнение, ала ако една млада неомъжена жена ги приеме, това ще предизвика скандал, тъй като ще разкрие романтичните чувства на дарителя.

— Вие как смятате, Констанце? — запита Волфганг. — Желаете ли ги?

— Както каза и мама, това е чест, но…

— Констанце е още дете — рече госпожа Вебер — и аз трябва да я напътствувам. Посветете тези сонати другиму, господин Моцарт, това ще ви донесе повече полза.

„Може би татко е прав, като ме съветва да напусна тази квартира“ — помисли Волфганг.

60

Готлиб Стефани посрещна топло Волфганг. И каза:

— Поласкан съм, задето ме посетихте, господин Моцарт.

— Поласканият съм аз — отговори Волфганг, но в този миг изпита подозрения към Стефани. Спомни си, че четиридесетгодишният инспектор на немската опера е освен това драматург, режисьор, постановчик, актьор и — бяха го предупредили — авантюрист като Афлиджо; дебелите устни, хлътналата брадичка, широкият нос му придаваха груб вид. Но той наистина минаваше за начетен човек, словоохотлив събеседник и либретист, който може да постави творбата си на сцената.

Волфганг хареса жилището му. То беше на Михаелилац, близо до дворците, църквите и управляващите. Прозорците гледаха към сенчест и широк двор, а стаите бяха разкошно мебелирани. Все пак, когато той попита колко струва жилище като това, Стефани отвърна с тон на извинение:

— Петстотин гулдена. Твърде много. Но какво може да стори човек в моето положение?

Това бе повече от годишната заплата на Волфганг в Залцбург и композиторът се запита бива ли да се доверява на такъв екстравагантен човек, въпреки че Стефани заяви в същия миг:

— Уверявам ви, ако окажа поддръжка на вашата музика, тя ще излезе на оперна сцена.

— Какво мислите за „Идоменей“? Казахте, че партитурата ви харесва.

— Изискана музика. Тази е причината да се надявам, че бихме могли да поработим заедно. Но опера на немски е нещо твърде сериозно за Виена. А вие държите първата ви опера тук да бъде на немски, нали?

Първата му опера във Виена бе поставена, когато беше дванадесетгодишен. Но той не припомни това на Стефани и каза:

— Какво предлагате вие?

— Либрето за отвличане от един сарай — поясни Стефани. Ориенталските сюжети са на мода сега във Виена. Виенчани с удоволствие гледат турци на сцената, стига те да са отрицателни герои.

Стефани е прав, призна Волфганг в душата си, но като не искаше да дава в ръцете на либретиста прекалено силни козове, нито да се покаже твърде заинтересуван, рече:

— Защо мислите, че вашето либрето е подходящо за зингшпил?

— Разказът за това как Белмонт, испански благородник, спасява любимата си, Костанца, от един турски сарай, е трогателен и романтичен.

Волфганг знаеше, че не бива да се повлиява от такова съвпадение, но в този случай се поддаде. Понякога си представяше, че избавя Констанце от ноктите на майка й, само не му беше ясно как ще постъпи сетне. Замоли Стефани:

— Разкажете ми нещо повече за драмата.

— Действието се развива в двореца на Селим паша, който държи пленена в сарая си хубавата Костанца, камериерката й Блондхен и Педрило, слугата на Белмонт. Педрило работи като градинар под наблюдението на Осмин, жестокия пазач на летния дворец на пашата. Когато Педрило вижда Белмонт да търси Костанца, го представя на пашата като архитект, който гори от желание да постъпи на служба при него. Селим приема услугите на Белмонт и младият благородник с помощта на Педрило отвлича Костанца и Блондхен от сарая, а след това…

Волфганг го прекъсна:

— Последната сцена може да се окаже драматична и вълнуваща.

— Точно така. Защото преди да са избягали далеч, биват заловени от Осмин и отведени при Селим, който открива, че Белмонт е син на най-върлия му враг.

Волфганг следеше разказа по-скоро с почуда, отколкото със затаен дъх.

— После Селим паша великодушно освобождава четиримата пленници и те могат да се оженят, защото Блондхен и Педрило също се обичат.

Настъпи мъртва тишина.

— Какво, не ви ли харесва, Моцарт?

„Е, мислеше си Волфганг, не е Молиер, разбира се.“ Попита:

— Как е озаглавено?

— „Белмонт и Костанца.“

— Господин Стефани, няма ли произведение на Брецнер със същото заглавие?

— Вижте какво, Моцарт, драмите за турците са много популярни във Виена. При това либретото е очарователно и картинно и ще се хареса на публиката.

— Трябва да променим заглавието — рече замислено Волфганг.

— Да го променим? — Стефани бе възмутен.

— Да. Защото не разкрива на публиката за какво става дума. Ако искате то да привлича вниманието поради турския си сюжет, заглавието трябва да подсказва това. Например „Отвличане от сарая“.

Стефани не искаше да признае, но предложеното от Моцарт заглавие бе наистина по-добро. Това обаче не му попречи да забележи саркастично:

— Не зная какво бих правил без вас.

— Бихте намерили друг композитор.

Ала либретистът не използува тази възможност, за да се отърве, понеже смяташе Моцарт за високо ценен от влиятелните хора и за способен композитор, макар може би твърде дързък понякога. Той каза:

— Ако можете да завършите бързо партитурата, операта ще бъде готова за септември, когато пристига във Виена великият княз Павел, руският престолонаследник.

— Много кратък срок. Днес сме първи август.

— Княз Голицин ме увери, че великият княз бил негов приятел и че либретото щяло да му хареса. Смятате ли, че музиката също ще му допадне?

— Ще се постарая да я приготвя навреме. Но кои ще изпълняват ролите?

— Кавалиери или Ланге ще пеят Костанца.

— Алоизия Ланге?

— Да, ако Кавалиери се окаже заета. Кавалиери има по-добър глас и много по-богат опит, но Ланге също ще се справи, ако това се наложи. Какво е вашето мнение?

„От думите на либретиста личи — помисли Волфганг, — че Кавалиери се ползува със славата на примадона, докато Алоизия не може да се мери с нея.“ И все пак още изпитваше известно влечение към Алоизия. Попита:

— Кои други ще пеят?

— Белмонт ще се изпълнява от Адамбергер, Осмин от Фишер.

Фишер имаше хубав глас, както и Адамбергер. Двамата бяха освен това отлични актьори. Но ако либретото се окаже посредствено и Стефани откаже да го преработи, Волфганг ще има повече главоболия, отколкото с Вареско. А се бе заклел да не се подлага отново на такова изпитание. Замълча.

— Кога ще ми дадете отговор, Моцарт? Не мога да чакам до безкрайност. Ако смятате либретото ми за недостатъчно интересно, ще го предложа на Глук или Салиери.

— Какво ще правим, в случай че се наложи да преработим либретото, както става почти винаги?

Стефани отговори:

— Щом музиката трябва да се нагажда към гласовете на изпълнителите, защо и текстът да не бъде нагоден към музиката.

— С други думи, готов сте да внесете известни поправки, ако са необходими?

Стефани придоби сърдито изражение, но рече:

— Давам ви честната си дума. Както за вас, така и за мен е жизнено важно този зингшпил да се радва на успех.

Волфганг каза за пръв път с усмивка:

— Ще ми бъде много приятно да работя с вас, господин Стефани, ако и вие сте на същото мнение.

Стефани вдигна рамене и заяви:

— Ще зависи от музиката.

— Естествено. Кога ще получа либретото?

— Веднага. — Като го връчваше на Волфганг, той прибави: Трябва незабавно да започнете работа, ако искаме операта да е готова за посещението на великия княз идущия месец.

Волфганг побърза да се прибере в квартирата си и още от вратата седна на бюрото да прочете либретото. Беше погълнат дълбоко, когато Констанце го извика за вечеря. Каза, че е много зает и тя сама предложи да му донесе храната в стаята.

— А майка ви как ще погледне на това? Да не го сметне за обида?

— Майка ми ли? — Констанце направи гримаса. — Тя е на гости на Алоизия.

— Мислех, че те не си говорят.

— Когато им изнася, да. Но сега имат нужда една от друга. Алоизия е научила, че ще пишете опера за немския театър, и иска майка да ви убеди да я включите в състава. Ще го направите ли, Волфганг?

— Вие как бихте искали да постъпя?

— Като зная как се отнесе тя към вас, бих отказала!

Констанце бе така сърдита, че той изпита желание да я прегърне.

— Никога не бих простила на когото и да било, ако се отнесе така с мен — продължи тя.

Волфганг широко се усмихна:

— Ще изям с удоволствие всичко, което ми приготвите. Ала петелът, макар да миришеше апетитно и да вдигаше пара, когато Констанце го сложи пред Волфганг, сякаш с това искаше да изкупи резкия си тон, остана недокоснат, докато композиторът проучваше либретото. То бе доста статично, без необходимия драматизъм, наивно и въпреки това в главата му напираше такъв водопад от звуци, че макар и да имаше критично отношение към повечето ситуации, музиката просто сама се лееше на нотните листове.

Цялата нощ не мръдна от бюрото. Когато свещите догоряха, продължи да композира на тъмно. Въпреки несъвършенствата на текста бе обзет от желание да напише музика, която да отговаря на темата. Заглавието на немски му допадна и звуково: „Die Entf’uhrung aus dem Sarail“ — то подхождаше на операта много повече, отколкото обичайните италиански заглавия. Сметна за добър знак факта, че героинята се нарича Костанца и че романтичните сцени изискват тъкмо този тип лирични арии, които му се искаше да създаде.

Констанце почука на вратата да му оправи леглото и да подреди стаята и се учуди, че изобщо не си е лягал; дори се засегна, задето не бе вкусил от петела. Но в този миг той така я обичаите, понеже проявяваше грижи за него и понеже се казваше Констанце; харесваше я, защото беше млада и привлекателна; харесваше названието „Die Entfuhrung aus dem Sarail“, макар Стефани още да не бе дал съгласието си.

Тя каза:

— Ще ви донеса закуската, но само при условие, че ще я изядете — и той обеща да я погълне цялата; тогава Констанце го погледна с радостни очи.

Волфганг попита:

— Какво стана с Алоизия?

Констанце се намръщи и отвърна:

— Двете пак са се сдобрили. Това е изгодно за тях. И веднага излезе да му донесе закуската.

Когато седна да пише на татко, за да му съобщи какво е станало и да поиска неговото одобрение, Волфганг бе вече убеден, че трябва да създаде опера по либретото на Стефани. Той подчерта:

„Сам ще се увериш, скъпи татко, че сюжетът заслужава човек да се залови с него, защото макар да изисква промени и някои от стиховете да са слаби, турският колорит ще допадне на местната публика — той тук е на мода. Текстът породи в главата ми много мелодии и щом либретото има тази заслуга, то е добро. Написах вече една ария за Кавалиери и една за Адамбергер, както и увертюрата с турска тема, нещо съвсем различно от всичко, което съм писал досега. Каквото навремето пишех за десет дена, сега завършвам за два. Веднага щом партитурата бъде преписана и разполагам с поправеното либрето, ще ти ги пратя. Знаеш, че съм готов да извърша всичко, за да ти угодя, и ако харесаш музиката, това ще ме направи много щастлив. Твой винаги покорен и любящ син:

Волфганг Амадеус Моцарт.“

Надяваше се, че това ще подобри отношенията им.

 

 

Животът в Залцбург бе станал за Леополд нерадостен. А почти нищо не се беше променило. Откак се върна от Виена, Колоредо не отваряше дума за Волфганг, сякаш подобно пренебрежение показваше най-добре безразличието му. Карл Арко отбягваше Леополд, а той още продължаваше да бъде капелмайстор, докато Хайдн и Брунети запълваха, доколкото можеха, липсата на сина му. Сега обаче Леополд още повече живееше с интересите на Волфганг, защото знаеше, че един Моцарт никога не ще стане титулярен капелмайстор в Залцбург и че пред него във Виена се откриват големи възможности.

Писмото на Волфганг за новата опера накара Леополд да се почувствува почти както преди. Долавяше, че синът му не е истински доволен от либретото, но не иска възражения по този въпрос, ето защо той потвърди, че това е подходящо либрето. И разбираше причината. Щом тази опера ще бъде представена пред великия княз Павел, тя ще стане най-голямото музикално събитие във Виена. Но може би трябваше да се пуснат в ход също така интриги и ласкателства, а за това Волфганг не беше годен.

Мъчеха го и други опасения. Приятели, завърнали се наскоро от Виена, му съобщиха, че там се коментирало нашироко обстоятелството, че синът му живее под един покрив с три неомъжени жени. Те се изразиха жестоко и язвително и Леополд разбираше, че това се дължи най-вече на злоба, защото приятелите никога нямаше да простят на Волфганг, задето се е отървал от Залцбург; и все пак имаше нещо вярно във всичко казано. Много го обезпокоиха думите на Алберт фон Мьолк: „Госпожа Вебер, изглежда, е решила на всяка цена да ожени Волфганг за една от дъщерите си, щом му е позволила да излязат с Констанце само двамата.“

Ето защо, въпреки че остана доволен от новината за операта, той писа следното:

„Възложили са ти да напишеш опера за сарай — това е окуражително, но не трябва да разчиташ на парите, преди да си ги получил. Докато не ти връчат стоте дуката, които са ти обещали, и не чуеш императорът да вика «Браво!», не вярвай никому, особено на Стефани, който в тази работа очевидно преследва лична изгода.

Сега повече от всякога се налага да бъдеш предпазлив. Пишеш ми, че имаш само една-единствена ученичка, а при това положение едва ще свързваш двата края. Затова ще бъде много глупаво от твоя страна да се обвързваш с каквито и да било задължения в момент, когато може би стоиш на прага на кариерата си във Виена.

Съгласен съм, че турските сюжети са на мода, но както с повечето либрета, и тук ще се наложат доста поправки, преди текстът да стане годен за твоята музика, а това е още една причина да не се нагърбваш с нови отговорности. Ако зингшпилът се провали — на пътя ти има толкова препятствия, — ще се окажеш в още по-трудно положение.

Въпреки всичко съм уверен, че щом се направят необходимите поправки в либретото, ще напишеш партитура, с която да се гордееш. «Идоменей» е най-доброто доказателство за това. Съветвам те да одобриш либретото, но да бъдеш нащрек с либретиста, понеже минава за плагиатор. И все пак, както твърдиш, той разбирал от театър и пиесите му били популярни. Затова, каквото и да мислиш за Стефани, винаги бъди любезен с него, като същевременно се държиш на разстояние.

И никога не забравяй: убеден съм, че си в състояние да постигнеш всичко, което зависи от музиката. И това, че винаги поставям твоите интереси над моите.

Безпокоят ме твоята импулсивност и добро сърце — те така бърже те привързват към онези, които се грижат за теб, особено ако то се придружава с очарователна усмивка. Тревожа се от това, че живееш у Веберови. Чух много сплетни за теб и дъщерите. Някои казват, че имаш намерение да се ожениш за една от тях. В този решаващ момент за твоята кариера трябва да избягваш дори поводи за такива приказки. То може изобщо да провали кариерата ти, не само сегашните ти планове за операта. Знаеш колко присърце имам твоето преуспяване и твоите проблеми; музиката ти придобива все по-голямо величие, затова не можеш да си позволиш да бъдеш толкова наивен, щото да не подозираш какво се говори обикновено за млад неженен мъж, който живее в една и съща квартира с три млади момичета. А младежите са склонни да грешат, особено с виенчанки; не очаквам и от теб да бъдеш съвсем непорочен, ала госпожа Вебер е хитра и не бива да имаш доверие в нея. Можеш да бъдеш спокоен само в случай, че си непочтен човек, който си е поставил за цел да се забавлява е дъщерите й.

Всички тези одумки ме карат да се чувствувам съвсем неудобно. Ако искрено си ми писал, че си готов да извършиш всичко, за да ми угодиш, налага се да напуснеш дома на Веберови начаса! Не си глупав и трябва да разбереш: при създалото се положение това е единственият изход. Скъпата ти майка, която пожертвува толкова много за тебе, ще се обърне в гроба си при мисълта за тези клюки по адрес на сина й. Заради нея и заради мен трябва да си намериш по-удобна квартира.

Винаги твой любящ и предан баща.“

Този път отново, след като прати писмото, Леополд изпита угризения. Не беше убеден, че Волфганг ще го послуша. Питаше се какво ли още има да пати.

 

 

Волфганг се засегна от обвиненията на баща си и липсата на доверие, въпреки че някои съвети му се сториха разумни. Докато обмисляше какво да предприеме, посети го Вендлинг, дошъл във Виена за няколко дни.

Старият му приятел рече:

— Защо първо не спиш с Констанце, за да разбереш дали си струва да се ожениш за нея?

Волфганг се възмути:

— Що за съвет!

Вендлинг го погледна снизходително и каза:

— Не ставай дете! За какво тогава живееш тук? — И добави: — Говори се за теб и Веберови дори в Мюнхен. Знаеш какво мнение имат за старата там. Тя омъжи Алоизия за Ланге. Единствената причина, поради която се е сърдила на Алоизия, е била тази, че е смятала да получи повече пари от зет си.

Волфганг не знаеше за това и изведнъж почувствува заплахата. Реши, че при тези обстоятелства ще бъде по-разумно да си излезе.

Не съобщи нищо на Веберови, докато не намери стая наблизо, на Грабен. Не можеше да се премести далеч. Едва когато вещите му бяха в новата квартира и беше твърде късно да промени решението си или да бъде разубеден, обяви по време на вечерята какво е направил.

Констанце щеше да се разплаче, Софи и Йозефа също се натъжиха и той ги успокои, че не се е преместил далеч и че редовно ще наминава.

Но за негова изненада госпожа Вебер каза:

— Правилно постъпвате, господин Моцарт. Всъщност твърде много се говори за вас и за дъщеря ми. Така ще накарате клюкарите да млъкнат.

— Добре. — Той стана да си ходи, доволен на вид, но измъчван от ужасна самота.

На вратата Констанце го хвана за ръката и рече:

— Идвайте понякога за вечеря. Това ще ме направи щастлива, Волфганг.

— Разбира се. — И изпитал внезапен порив, добави: — Ще продължа да получавам пощата си на вашия адрес, тъй като всички знаят, че живея у вас.

61

Волфганг не харесваше новата си стая — тъмна, малка и нечиста, — а Констанце беше поддържала жилището му чисто и спретнато; лиши се и от някои други предимства на квартирата у Веберови. Отбиваше се там при всяка възможност под претекста, че идва да провери дали не са пристигнали писма за него; не признаваше дори пред себе си, че Констанце му липсва много, че е отишъл да се наслади на нейната жизнерадост. Но като се задълбочи в композирането на операта, оглаждането на сонатите за Артария и новите поръчки, които постъпиха с идването на есента и завръщането на благородниците в града, не разполагаше вече със свободно време и посещенията му у Веберови станаха редки. Беше сигурен, че е потушил мълвата, защото татко му писа одобрително и главно по музикални въпроси, както едно време, даде му препоръки относно либретото и музиката, които Волфганг хареса и намери за полезни и насърчаващи.

Когато той завърши първото действие, Стефани обяви на изпълнителите на главните роли да се съберат в Бургтеатер, за да видят дали музиката подхожда на гласовете им.

Волфганг композираше с бясно темпо и се яви пред певците, насядали върху голата сцена, блед и апатичен. Чувствуваше се отпаднал, без сили. Бе работил толкова напрегнато, а сега те ще разнищят неговото творение. Знаеше как трябва да се пее музиката му, но дали знаеха и те?

Неведнъж бе срещал всички тези певци, ала сега, когато го запознаваха официално с тях, се престори, че ги вижда за пръв път. Спазваше съвета на татко — по-добре е да си официален, сдържан.

Катерина Кавалиери, макар почти връстница на Волфганг, беше много наедряла. „И все пак би могла да бъде подходяща Костанца“ — помисли той. Белмонт — Валентин Адамбергер — бе на тридесет и нещо и можеше да се окаже задоволителен. Поклони се на Карл Фишер, баса, който щеше да пее Осмин, един от най-обичаните немски певци. Няколко години по-млад от тенора, Фишер изглеждаше много по-стар с едрото си волево лице, а това щеше да направи контраста между Осмин и Белмонт по-силен и ярък.

Волфганг така внимателно разглеждаше тези изпълнители, че не забеляза Алоизия, седнала в полумрака.

Стефани каза:

— Както ви уведомих, госпожа Ланге дублира госпожа Кавалиери. Ако Глук напише опера едновременно с вас, госпожа Кавалиери може да му потрябва.

„Глук естествено ще се ползува с предпочитание“ — помисли с огорчение Волфганг. Очите му се спряха на Алоизия. Тя беше още хубава, но изглеждаше някак сурова за разлика от преди. Поклони й се още по-официално и рече:

— Ще започваме ли, господин Стефани?

Адамбергер изпя първата си ария нежно и с вкус и Волфганг остана доволен. Кавалиери изпълни началната си ария доста бравурно, ала интонацията й не беше така чиста, както желаеше Волфганг, и той разбра, че ще трябва да нагоди музиката си към възможностите й. Възхити го най-много гласът на Фишер. Неговото пеене по своему съперничеше на изпълнението на Манцуоли. Мисълта, че Фишер има в сегашния текст на либретото само една къса ария, ужаси Волфганг. Това трябваше да се поправи.

Дойде ред на Алоизия. Започна нежно, като знаеше какво предпочита Волфганг и с какво може да му направи впечатление. И той не остана равнодушен. Гласът й не беше силен колкото на Кавалиери, но тя пееше много изразително. Беше запомнила какво я бе учил Волфганг, усърдно се бе готвила. И пееше с голяма топлота. Но суровостта й си остана — това не беше Костанца.

Стефани благодари на певците вече в качеството си на импресарио и каза:

— Все пак получихте известна представа как ще изглежда „Отвличане от сарая“.

Адамбергер забеляза:

— Мислех, че операта се казва „Белмонт и Костанца“.

— Аз промених заглавието — обясни Стефани. — „Отвличане от сарая“ е по-подходящо. Веднага подсказва на публиката за какво се касае.

Волфганг понечи да протестира, задето Стефани си присвоява неговата идея, но не отвори уста, защото реши, че има по-съществени въпроси за разрешаване с него.

— Обаче — продължи Стефани — аз имам и една лоша новина.

— Постановката на операта се отменя? — възкликна Волфганг.

— О, не! — отсече импресариото с пълна убеденост. — Само се отлага. Посещението на великия княз Павел ще се състои през ноември и това налага отлагането на премиерата.

Волфганг въздъхна с облекчение. Донякъде това бе по-добре, защото трябваше да се правят много поправки, особено за Фишер, а сега композиторът щеше да разполага с повече време.

Стефани освободи певците, но не пропусна да подчертае:

— Разучавайте ролите си. Подготовката на операта продължава. Давам ви честната си дума.

Фишер се позабави — искаше да говори със Стефани, — а Алоизия доближи Волфганг, когато Адамбергер и Кавалиери си отидоха, и каза:

— Изглеждате добре.

Той знаеше, че изглежда ужасно, но не я изобличи. Вместо това попита:

— Какво искате от мен?

— Нищо, просто си помислих колко е хубаво, че се срещаме отново.

— Но сега вие сте омъжена.

Тя вдигна рамене:

— Много жени са омъжени. Ще ме целунете ли за довиждане?

— Толкова ли желаете да получите ролята?

— О, не, просто като спомен за миналото. Или може би съм погрозняла?

— Не съм толкова интимен с вас.

И той се извърна. В този момент влезе Йозеф Ланге. Актьорът — висок хубав мъж — се намръщи, като видя Волфганг, и веднага изпита подозрения, а на него му стана смешно. Алоизия ги запозна, но композиторът веднага се сбогува, като каза, че има да говори по работа със Стефани — Фишер си беше отишъл.

Тутакси щом семейство Ланге излезе, Стефани рече:

— Защо не му сложите рога? Сигурен съм, че този път тя ще бъде благосклонна.

Волфганг не отговори.

— Да й дадем ли главната роля? Алоизия ще се справи и ще ви бъде благодарна.

— Кавалиери има не по-лош глас и е по-добра артистка. Стефани, безпокоя се за Фишер.

Стефани разбра какво иска да му каже Волфганг, защото Фишер току-що му бе доверил, че няма да пее партията на Осмин, ако не я разширят, но либретистът не знаеше какво да отговори на баса — нужно му беше мнението на композитора.

— Осмин почти няма какво да покаже, а Фишер притежава голям глас и може да направи от него великолепен негодник — комичен и опасен.

— Това ще наложи здравата да поработите.

— Вече написах една голяма ария за него.

— Кога? Не ми казахте нищо за това.

— В момента, когато Фишер пееше своята кратка песничка. Почти я имах готова в главата си. Но либретото ще ми коства много повече усилия, отколкото да се промени и допълни партията на Осмин. Някои от ситуациите са неиздържани, стиховете на част от текста — неподходящи за музикално изпълнение.

— Това, което искате, е невъзможно, Моцарт.

— В такъв случай не мога да продължа работата. Не съм в състояние да пиша музика по неправдоподобен сюжет.

Стефани изпита желание да приеме отказа му — във Виена имаше много други способни композитори, но музиката на Моцарт беше твърде хубава, за да се откажеш от нея, срещу такива мелодии той беше безпомощен. А публиката ръкопляскаше на музиката, не на либретото. Той каза:

— Има основание в това, което казвате за Осмин, и съм сигурен, че можем да оправим и другите неща, ако сте готов да внесете изменения в музиката.

Прекараха остатъка от деня в работа над предложените изменения.

Но когато Волфганг си тръгваше. Стефани рече:

— Трябва да ви предупредя. Не бива да ни смятат за близки приятели. Искам да се получи впечатлението, че изготвям този зингшпил, понеже императорът го желае за великия княз Павел. Ще се намери някой да каже, че ви покровителствувам заради нашето приятелство.

 

 

Неколцина музиканти бяха предупредили Волфганг да няма доверие в Стефани, но той не искаше да се съгласи. Идните седмици либретистът внесе някои от промените, които бе обещал, но за другите недоумяваше защо трябва да се направят. Репетициите вървяха много гладко в музикално отношение и Волфганг беше всецяло погълнат от партитурата, работеше е огромно въодушевление. Пожела да сподели възторга си с единствения, чиято преценка на сведущ музикант значеше за него повече от всичко. И писа на татко:

„Турската ми опера се отлага до ноември, защото великата персона нямало да пристигне дотогава. Но може да е за хубаво, тъй като трябва да се направят още много изменения, а така ще имаме повече време и ще успея да работя по-грижливо.

Най-големи промени внесохме в ролята на Осмин. Фишер притежава чудесен бас — макар че според архиепископа пеел много ниско за бас — и е желателно да използуваме по-пълно гласа му, особено като се имат предвид големите симпатии към него тук. В първообраза на либретото Осмин имаше само една-единствена малка песен и освен това участие в терцета и финала. Сега обаче той ще има друга ария в първо действие и още една във второто.

Предадох на Стефани първата от новите арии за Фишер напълно готова тя беше написана съвсем неочаквано за него. И ще има добър ефект, защото съм придал комичен характер на гнева на Осмин посредством турска музика. При изпълнението на тази ария Фишер ще покаже също и красивите си низини, а освен това в бързите пасажи публиката ще може да почувствува как гневът му расте. И после, когато човек получи впечатлението, че арията завършва, идва алегрото асаи, което е в друго темпо и тоналност и което точно тогава ще упражни чудесно въздействие. Силно разгневеният човек пренебрегва всички задръжки и ограничения на нормалното поведение и става роб на бурното си чувство, такава трябва да бъде и музиката, която отразява подобно чувство.

Що се отнася до чувствата независимо дали те са силни, или спокойни, никога не бива да се предават така, че да будят у слушателя отвращение и музиката дори в най-ужасните ситуации никога не трябва да дразни ухото, а да си остане музика за наслада на слушателя. Затова не използувам в алегрото асаи тоналността, в която е написана арията, а друга, хармонираща с нея, ла-минор.

Арията на Белмонт в ла-мажор «O wie angstlich, o wie feurig» («Най-после те намерих, скъпа Костанца») изразява вълнението му чрез две цигулки, които свирят в интервал октава. Всеки, който чуе тази ария, веднага я обиква, а тя е написана така, че да подхожда на гласа на Адамбергер. Чувствува се неговият трепет, нерешителност, чувствува се как бушува страстта в гърдите му, предадена с кресчендо. Долавят се шепотът и въздишките, претворени от първите цигулки, свирещи под сурдинка, и една флейта.

Хорът на еничарите е, кратък и весел, съвсем като за виенчани.

Наложи се обаче да се внесат изменения в арията на Костанца, за да лежи по-добре на гласа на Кавалиери. Опитах се да изразя пълните възможности на италианската бравурна ария. Това обстоятелство обаче ме накара да си задам въпроса какво мислят нашите немски поети: нека нищо не разбират от театър и опера, но как може да карат героите си да говорят на такъв език, сякаш пред тях не са хора, а стадо свине?

Увертюрата е кратка и динамиката варира непрекъснато от форте до пиано; във фортето винаги е вплетен по някой ориенталски мотив, той се видоизменя в различни тоналности. Не вярвам някой да заспи от скука, докато я слуша, дори да не е спал никак предишната нощ.

Ставам все по-нервен, защото приготвих всичката тази музика само за три седмици, но вече тъпча на едно място, тъй като по-нататъшната й съдба зависи от текста. Стефани, макар че обеща да внесе исканите от мен изменения, твърди, че сега бил много зает с други ангажименти; той работи над нашето либрето по-бавно, отколкото бих желал. Напълно съм съгласен с критичните ти забележки по повод на либретото, но образът на Осмин не е замислен лошо. Ясно ми е и това, че стиховете биха могли да бъдат по-добри. И все пак за щастие повечето от тях съответствуват на музикалните ми идеи, така че общото впечатление ще е благоприятно. Мисля, че сега вече Стефани се е убедил: в операта стихотворният текст трябва винаги да бъде послушен слуга на музиката.

Затова италианските комични опери неизменно се харесват въпреки бедните си либрета. Музиката е превъзходна, а всичко друго има спомагателна функция. Ето защо една опера ще се хареса винаги, когато сюжетът е добре построен и текстът написан специално за музиката, а не в угода на бедната рима, което в случая носи само вреда. Либретистите, които пишат и стихове, да вървят по дяволите. Все пак бих се радвал да се свържа с някой истински поет, който познава законите на нашия музикален театър. Зная много добре какви думи подхождат най-много на музиката ми. Но понеже не живеем в идеален свят, трябва да се задоволя с това, с което разполагаме.

Радвам се, че се чувствуваш по-добре и че ти е харесала онази част от партитурата, която ти изпратих. Твой винаги любящ и покорен син:

В. А. Моцарт.“

 

 

Издателят Артария прие да отпечата шестте сонати, но помоли автора да направи промени в „прекалено оригиналните места“, както се изрази. Запита го и кому ще ги посвети, както беше прието, а това можеше да се окаже важно за съдбата им. Волфганг отвърна, че ще реши през декември, когато сонатите излязат от печат.

Докато работеше над операта и сонатите, помолиха го да напише една серенада. Не можеше да откаже — поръчката беше от госпожа Тереза, балдъзата на придворния художник Йозеф Хикел, който искаше серенадата да бъде изпълнена за приятеля му фон Щрак, обер камерхер на Йосиф II.

Понеже и Хикел, и фон Щрак бяха любимци на императора, Волфганг видя в това нова възможност да направи впечатление на Йосиф II със своята музика. Написа серенадата много грижливо въпреки краткото време, с което разполагаше. Избра тоналност ми бемол-мажор и оркестрира произведението за два кларнета, две валдхорни и два фагота. Тъй като такава музика — лека, весела — се смяташе за развлекателна и се изпълнявайте както в зала, така и на открито, Волфганг създаде живи, изящни мелодии, сякаш инструментите водеха весел разговор помежду си. Предвидените музиканти бяха до един негови приятели, затова написа серенадата така, че да доставя еднакво удоволствие и при свирене, и при слушане.

Тази серенада бе изпълнена на именния ден на госпожа Тереза в присъствието на именницата, фон Щрак и Йозеф Хикел; след две седмици, на именния ден на Волфганг, когато той, преди да си легне, завършваше ария за Фишер, същите музиканти сега изсвириха серенадата на двора под прозорците му. Волфганг бе написал музиката с друга цел, но не можеше да остане безразличен към такъв приятелски жест. Силно трогнат, той настоя изпълнителите да приемат поканата му и бъдат негови гости в една кръчмичка на Колмаркт. Почерпката му коства повече пари, отколкото получи за самата серенада.

Ала дълго след като се раздели с тях и си легна, не можа да заспи — наблюдаваше зората, а музиката продължаваше да звучи в ушите му. Това го правеше толкова щастлив! Изглеждаше немислимо нещата да тръгнат зле във Виена.

Беше разочарован, че серенадата, написана за Йозеф Хикел и фон Щрак, не донесе покана тя да бъде изпълнена и пред императора.

 

 

Остана почти без пари, защото не получи дори крайцер за „Отвличане от сарая“ и за сонатите, но тъкмо тогава принц Кобенцл му каза:

— Имам нова ученичка за вас — Йозефа Ауернхамер, дъщерята на стопанския съветник при двора. Заслугите на баща й за Виена са големи и ще бъда много доволен, ако я поемете. Под ваше ръководство тя би могла да стане концертираща пианистка. И ще ви плаща толкова, колкото моята братовчедка.

— Благодаря — рече Волфганг. Това бе добре дошло, но кога ще му остане време за почивка, толкова беше зает сега!

Йозефа искаше да взема по четири урока седмично и баща й, който я обожаваше, бе готов да плаща на Волфганг колкото поиска. Ученичката беше много пълна и свиреше така енергично, че от силното потене излъчваше миризма и той едва издържаше да седи до нея, въпреки че тя използуваше всяка възможност да се притисне в него, а лекото й облекло подчертаваше още повече нейната пълнота. Но тя беше най-доходният му ученик, главен източник на средства; бащата, който я обичаше безкрайно, мечтаеше Йозефа да свири пред публика, обещаваше да покани на концерта всяка влиятелна личност във Виена и да плати на Волфганг щедро за уроците. Когато Волфганг прие предложението за концерта, това увеличи заплащането, но понеже беше у Йозефа всеки ден, нарасна и неприятното чувство от контакта му с нея. Контрастът между дебелата, вечно потна Йозефа и слабичката привлекателна Констанце се засили дотолкова, че колкото повече го отблъскваше едната, толкова по жадуваше за другата.

Репетициите на „Отвличане от сарая“ вървяха с пълен ход и до премиерата в чест на великия княз Павел остана по-малко от месец, а имаше още доста работа по партитурата. Волфганг и сега не беше доволен от либретото, защото някои от промените, внесени от Стефани, се оказаха по-лоши от първоначалния текст, но едно беше безспорно — ролята на Осмин стана по-богата и солистите пееха отлично. Един ден, две седмици преди 25 ноември, датата на първото представление, Стефани помоли Волфганг да изчака певците да се разотидат.

Композиторът беше в повишено настроение. Току-що приключи най-успешната репетиция досега и музиката започна да звучи в унисон с неговия замисъл; Стефани обаче изглеждаше мрачен. Дали не се сърдеше заради промените, предложени му от Волфганг?

Стефани веднага мина на въпроса:

— Дворът на негово императорско величество е решил, че „Отвличане от сарая“ представлява твърде фриволно произведение, за да бъде показано пред великия княз Павел. Вместо това е избрана операта на Глук „Алцеста“, постановката й ще се изнесе в театъра на двореца Шьонбрун, на италиански.

— На италиански ли? След толкова усилия, които положихме за създаването на немска опера?

— Великият княз Павел смята, че немски изобщо не може да се пее в опера.

— Но аз го направих годен да се пее. Къде остават тогава приказките на императора за утвърждаване на немска опера?

— Йосиф не желае да обиди нашия руски гост. Той може да ни стане съюзник. Но нашата опера за отвличането ще бъде поставена. След време.

— А певците? Няма ли да бъде голям удар за тях?

— Някои от състава ще пеят в „Алцеста“. Останалите… — Стефани вдигна рамене.

— Коя е истинската причина?

— Казах ви вече, Моцарт.

— Казахте ми това, което е удобно да ми кажете. И все пак защо Глук вместо Моцарт?

Стефани понечи да скрие истината, но тъй като желаеше да запази приятелството си с композитора и все още не се бе отказал да наложи постановката на „Отвличане от сарая“, което без съмнение щеше да допринесе за собствената му кариера, заяви:

— Императорът каза: „Зная на какво е способен Глук, но не знам какво мога да очаквам от Моцарт.“

62

Госпожа Вебер не позволи на Констанце да приеме поканата на Волфганг за концерта у Ауернхамерови. Тя каза:

— Хората ще решат, че имате сериозни намерения, господин Моцарт. А вие нямате, нали?

Стояха в дневната на Веберови и Констанце беше много развълнувана: защо майка й я поставя в толкова неловко положение? Така ще отблъсне Волфганг още повече от тях.

Моцарт не знаеше какво да отговори. Точно сега моментът беше съвсем неподходящ да поддържа сериозни връзки с когото и да било. В главата му зрееха толкова планове за музиката, толкова неизвестности го очакваха в бъдеще, а не беше и сигурен дали обича истински Констанце. Но не можеше да я гледа така печална, това го измъчваше. Той изрече бързо:

— Обичам Констанце, тя винаги е била мила и внимателна към мен.

— Там е работата. Според някои тя е прекалено внимателна.

— Не са прави! — Но Констанце сега му се стори още по-нещастна и той побърза да добави: — Аз я обичам. Какво лошо има в това?

— Ако всички разсъждаваха като нас, нищо лошо — рече госпожа Вебер. — Но аз не искам да стана неволна причина да ви се случат неприятности.

— Констанце не може да ми причини неприятности! — каза Волфганг и веднага замълча. Почти се бе обвързал с тези си думи, а не биваше да го прави.

— Тя е още дете. Според мен трябва да престанете да идвате у нас. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Вие сте интелигентен човек. Знаете как се постъпва в такъв случай.

— Как можеш да говориш така, майко! — извика Констанце. — Никой не се е отнасял към мен по-добре от Волфганг, а разговаряш с него, сякаш е някакъв негодник.

— Господин Моцарт едва ли мисли така. Нали, господин Моцарт?

Волфганг не знаеше какво да отговори. Пръв път виждаше Констанце така развълнувана, а и сам бе много смутен.

Госпожа Вебер го предупреди:

— Не казвайте нищо, за което по-късно бихте съжалили.

— За онова, което се е случило между мен и Констанце, не съжалявам.

— Браво! Ето думи на достоен човек!

— Майко, той бездруго е достоен.

— Не съм казала, че не е. Но кой ще те издържа, когато умра?

— Волфганг, моля ви, не обръщайте внимание на майка ми. Ако искате да ме виждате и за в бъдеще, надявам се, че ще можете. Каквото и да говорят хората.

— Дъщеря ми забравя, че още не е пълнолетна и не може да извърши нищо без съгласието на майка си или на своя опекун.

Волфганг разбираше: още една дума и ще се обвърже безвъзвратно. Той напусна бързо дома на Веберови, без да знае дали някога ще види отново Констанце.

 

 

Концертът у Ауернхамерови донесе за Волфганг облекчение — поразсея го. Йозефа свиреше с разбиране и прецизност, както я бе учил, но като я гледаше, Волфганг си представяше презрял пъпеш, който ей сега ще се разпукне и ще го опръска с изобилната си емоционалност. След концерта той изпита облекчение, когато приятелите го наобиколиха да го поздравят и по този начин го избавиха от трептящите й телеса и упоритата й настойчивост. Принц Кобенцл изрази съжаленията си за отлагането на „Отвличане от сарая“; граф Палфи увери Волфганг, че щом Стефани гарантира поставянето на операта, това ще стане; графиня Тун каза, че госпожица Ауернхамер е свирила с разбиране и навярно ще бъде подходящо той да посвети сонатите си на нея.

Волфганг я дръпна настрана да попита защо.

Графиня Тун подчерта: баща й е помогнал на много виенчани.

— И към мен се показа щедър — призна Волфганг.

— При известни обстоятелства може да се покаже още по-щедър.

— Искате да кажете, ако проявя по-голямо внимание към Йозефа?

— Тогава издръжката ви ще бъде осигурена. При това тя е музикална.

Почувствува, че искат да го подведат, и замълча.

Графиня Тун продължи:

— Опитвам се само да ви дам практичен съвет, Волфганг, да помогна.

— А характерът ми? Нима трябва да лъжа сам себе си?

— Констанце подхожда ли за вашия характер?

— Вече не се виждаме с нея.

Графиня Тун го погледна недоверчиво.

— Не ми ли вярвате?

— Не е там въпросът. Но вие сте импулсивен, добродушен, веднага се обявявате в защита на оскърбените, особено когато те имат съдбата на някаква Пепеляшка.

— Щяхте ли да ме повярвате, ако бях посветил сонатите на Йозефа?

— Ауернхамерови тогава ще купят много екземпляри.

Волфганг изпита облекчение, но не задълго. Като обяви решението си на Йозефа и баща й, те така се зарадваха, че му стана неловко, ала не можеше да се отметне, защото господин Ауернхамер извести за това на гостите си, сякаш бе получил подарък от императора.

Олекна му, когато към него се приближи барон ван Свитен. Готфрид бе остарял съвсем малко и двамата се прегърнаха сърдечно. Ван Свитен, сега председател на дворцовата комисия по образованието и директор на дворцовата библиотека, искаше да запознае Волфганг с един свой добър приятел и познавач на музиката.

Барон Раймунд Вецлар фон Планкенщерн се поклони, когато ван Свитен го представи с пълното му име, и рече:

— Баронът е много любезен, но споменатата от него титла е нова, дадена на рода ми от Мария Терезия, затова звучи малко по-внушително, отколкото трябва.

Волфганг се усмихна развеселен. Хареса му външния вид на Вецлар. Баронът беше привлекателно млад, с изразителни, одухотворени черти.

Вецлар каза:

— С удоволствие изслушах чудесната музика. Господин Моцарт, хората не скриват възхищението си от песента на птиците, но вашите звуци наистина ги превъзхождат.

Йозефа допълни:

— Волфганг не би могъл да напише лоша музика, дори да желае.

— Напротив, бих могъл. — Вълнението и усилията, необходими за да композира, бяха често огромни. — Доста по-лесно е да се пише лоша музика, отколкото хубава.

— Доколкото разбирам от този въпрос — забеляза Вецлар, — мисля, че това е невъзможно за вас, господин Моцарт. Вашият абсолютен слух и безупречен вкус винаги ще осуетят тази опасност.

— Много мило от ваша страна. Музикант ли сте, барон Вецлар?

— Не, за съжаление. Напълно съм лишен от слух.

— Но затова пък имате вкус, отличен вкус — прибави ван Свитен.

Йозефа покани Волфганг да танцуват и това го ядоса. Обичаше да танцува, но предпочиташе да подбира партньорките си. Не беше удоволствие да се движиш в близост с Йозефа. Плътта й подскачаше насреща му с дразнеща фамилиарност. Чувствуваше се обвързан с нея, а през това време обожаващият я баща ги следеше с одобрителен поглед, сякаш вече се виждаше тъст на Волфганг.

Ужасѐн от това до какво могат да доведат отношенията им, Волфганг внезапно се извини под претекст, че не се чувствува добре.

Но тази нощ не можа да заспи. Беше толкова самотен, толкова нещастен… Остана непорочен само защото не можеше да гали жена, която не обича. И все пак познаваше света не по-зле от всеки друг мъж; нима само Дон Жуан е страдал от изкушенията на плътта? Беше имал много възможности, но вулгарността на разпуснатите жени го отвращаваше. А и френската болест бе широко разпространена и той чувствуваше отговорност пред музиката си, което правеше поемането на такъв риск невъзможно.

И все пак въпросът оставаше открит. С цялото си същество желаеше Констанце; колкото по-настъпателна ставаше Йозефа, толкова повече душата му се стремеше към Констанце. Но можеше ли да си позволи да прелъсти една невинна девойка, дори с нейно съгласие? „Трябва да я забравя — казваше си той, — тя е само романтична мечта, плод на въображението ми, трябва да бъда разумен, по-хладен.“ Обърна се към стената, но съмненията, скрупулите, опасенията и желанията си останаха и не му даваха покой.

На другия ден отиде да види Констанце Почука на вратата й, без да знае какво да стори, ако отвори майката, но щом се показа Констанце, сякаш го беше очаквала, той си отдъхна. Продължи обаче да стои безмълвен и тя възкликна:

— Волфганг, какво ще правим отсега нататък? Майка ми казва, че не можете да идвате повече тук. — И Констанце падна в прегръдките му разплакана. — Държи ме вкъщи като пленница. Все едно, че съм в онзи сарай, за който пишете опера.

Досега въпреки чувствата си към Констанце не беше се сетил, че съществува изход от създалото се положение. Попита девойката:

— Къде е майка ви?

— Излезе. Но скоро ще се върне. Отиде да утешава Алоизия, която е разстроена, че операта ви се отлага.

— Никога нищо не съм обещавал на Алоизия. Тя е просто дубльорка.

— Още ли я обичате?

— Аз… — Наистина не беше равнодушен към Алоизия, колкото и да се преструваше. После си спомни едно основно правило в живота си: не можеше да обича някого, който не му отвръща с взаимност. И изведнъж заяви:

— Теб обичам.

— О, Волфганг! — Тя го прегърна страстно и престана да плаче. — Значи, ще можем да се оженим. Никак не понасям вече майка си.

— Но ние дори не сме сгодени.

— Обичам те, затова ме е страх да не направиш грешка. — Трябва да обмислим още някой и друг въпрос.

— Нима не искаш да се ожениш за мен?

— Не съм казал такова нещо.

— Дори не ми направи предложение — рече тя почти раздразнено. — Какво чакаш още, Волфганг? Разрешение от баща ти?

Той щеше да избухне, ала тъкмо тогава тя му каза да си върви — майка й всеки момент можела да се върне и не бива да го сварва тук. Безсилен повече да възпира чувствата си, Волфганг изтърси:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тонът й веднага омекна.

— Скъпи Моцарт, не мога да желая по-голямо щастие.

— Ще говоря с майка ти, когато намеря благоприятен момент.

— Необходимо ли е?

— Още си непълнолетна. Всеки друг път на действие ще предизвика скандал. Имай търпение, дай ми възможност да измисля най-добрия възможен план и после ще намеря начин да те уведомя. Ала засега никому ни дума. Обещаваш ли?

Констанце обеща и той я увери, че ще се оженят веднага, щом това стане възможно.

63

Волфганг писа на татко за любовта си към Констанце и за желанието си да се ожени за нея; очакваше неговото позволение и благослов. Искайте първо него да извести и да му изложи подробно нуждата си да се ожени, като го увери, че е способен да осигури материално бъдещото си семейство. Сетне, преди да бе предприел каквото и да било относно Констанце, императорът поиска той да се състезава на клавир с Муцио Клементи в двореца Хофбург на Бъдни вечер за забавление на великия руски княз Павел и неговата съпруга.

Подготви се грижливо упражняваше се с часове за състезанието, а за самото изпълнение в двореца нае най-хубавото пиано във Виена „Щайн“-а на графиня Тун. Тя му отстъпи и зимната си каляска, въпреки че Волфганг живееше недалеч от двореца и можеше да отиде дотам пеша; благодарен беше за предвидливостта й, защото тази Бъдни вечер се случи снеговита и с буря, в закритата каляска пръстите му щяха да останат топли и подвижни, а хубавите му дрехи чисти и спретнати. Още се гневеше, задето императорът замени „Отвличане от сарая“ с „Алцеста“ на Глук и беше твърдо решил да му покаже на какво е способен Моцарт.

Облеклото му тази вечер показваше вкус към елегантност и мода, защото Йосиф, макар да се представяше за привърженик на аскетизма, обичаше да има около себе си елегантни хора. Волфганг особено се гордееше със синия си камзол, който подхождаше на очите му, и розовата копринена подплата, мека като кожата на Констанце. Това бе най-разкошната дреха, която някога бе купувал, и сега беше доволен, че е давал толкова уроци на Йозефа, защото иначе щеше ли да има такъв камзол? Носеше също бели копринени чорапи, сребърни токи на обувките; нямаше само дантели на ръкавите, за разлика от повечето модно облечени мъже, защото щяха да му пречат при свиренето.

Доближи Хофбург откъм Колмаркт и Михаелплац и като мина под прозорците на Стефани, запита се дали либретистът не е също поканен в двореца. Не го бе виждал две седмици и започваше да мисли, че „Отвличане от сарая“ никога не ще бъде поставена.

Настроението му се повиши, когато наближи Леополдовото крило на двореца, където бяха апартаментите на императора — едно от четирите огромни крила на Хофбург с изглед към Бургплац; те затваряха голямо продълговато каре, може би най-големия вътрешен двор в света, помисли си той, и тази вечер сивите каменни стени на двореца, покрити с нов сняг, блестяха със сребърно великолепие. Други закрити каляски стояха пред входа — личния вход на императора: огромна врата от ковано желязо, а над нея гербът на хабсбургите, който представляваше кръст, корона и орел.

Фон Щрак го чакаше да го приветствува и да го придружи до музикалната зала; Волфганг сметна това за проява на благосклонност от страна на императора.

Доволен беше, че обърна такова внимание на облеклото си, защото камерхерът носеше камзол от точно същото качество като неговия, бели копринени чорапи и сребърни токи на обувките. Така няма да засенчи с външния си вид императора и той няма да се обиди. А тъй като фон Щрак се обличаше по вкуса на Йосиф, Волфганг остана доволен от собствения си вкус.

Оберкамерхерът беше слаб, стегнат човек, с остри черти и Волфганг се изненада, че той, обикновено весел и общителен, сега мълчеше.

Композиторът забеляза, че повечето стаи, през които го преведе фон Щрак към музикалната зала, бяха в един и същ стил: бели стени с тапети от тъмночервен брокат и златна украса. Хареса му тяхната просторност, а също високите тавани и прозорци, паркетните подове, масивните канделабри и белите кахлени печки, фантастични в своята красота и разнообразие, напомнящи барокови скулптури. Но въпреки това великолепие в обзавеждането на двореца се чувствуваше твърде голяма строгост и Волфганг не го намираше така красив и необикновен като Шьонбрун. Йосиф обаче предпочиташе Хофбург, за да подчертае независимостта от майка си, която обожаваше извънградския си дворец.

На вратата на музикалната зала фон Щрак изведнъж спря и каза:

— Господин Моцарт, надявам се, че сте подготвен да свирите колкото може по-добре.

— Винаги съм готов.

— Зная. Но този случай е много специален. Императорът се обзаложи с руските ни гости, че никой италианец не може да бие немец на клавир, и ще остане недоволен, ако допуснете да ви победят.

— Вие имате представа за възможностите ми, господин фон Щрак.

— Затова ви поканихме. Но Клементи е голям виртуоз. И руските ни гости ще се радват, ако изпаднем в неудобно положение.

— Господин фон Щрак, чест е за мен да бъда полезен на императора със своя талант. — Но камерхерът не се хвана на уловката и с нищо не издаде причината, поради която Йосиф II бе предпочел Моцарт.

Волфганг влезе в музикалната зала и изведнъж почувствува, че пред него има не публика, а съдии. Ще свири така леко и естествено, както диша, но всичко ще зависи не от вкуса, а от настроението на тези хора. Духът му се повиши, когато забеляза принц Кобенцл, граф Палфи, барон ван Свитен и барон Вецлар. Хареса музикалната зала. Беше достатъчно голяма и акустиката й навярно не бе лоша. Тапицираните столове изглеждаха удобни — слушателите няма да се уморят твърде скоро. А голямата кахлена печка ще топли както публиката, така и пианиста.

Императорът влезе най-неочаквано, придружен от великия княз и съпругата му, през високите бели врати, изкусно скрити в ламперията.

Мургавият, набит велик княз Павел беше намусен, сякаш насила го бяха докарали тук, и Волфганг си спомни сплетните за това, че бил станал мрачен, същински Хамлет, понеже след смъртта на баща си, Петър III, майка му Екатерина отказала да раздели с него престола, както Мария Терезия бе направила с Йосиф II, а се провъзгласила за единствена владетелка на Русия.

Но привлекателната велика княгиня изглеждаше оживена. Тя стоеше до Йосиф II, който беше много внимателен. Когато представиха Волфганг на руските гости, императорът каза:

— Моцарт е голям талант, гений.

Великата княгиня възкликна:

— Говори се, че Клементи е по-добър!

— Ще чуем и двамата — рече весело императорът, — тогава ще решим.

Муцио Клементи, застанал отзад в очакване да го представят, забеляза някакъв елегантно облечен дребен човек да се покланя изискано на императора и реши, че е някой придворен, затова се изненада миг по-късно, когато откри в негово лице Моцарт.

Волфганг се стъписа от привлекателната външност на Клементи и си помисли, че това бездруго дава на съперника му предимство; нещо повече — италианецът, само няколко години по-възрастен от своя съперник, все пак бе достатъчно млад, за да неутрализира впечатлението от младостта на Моцарт.

Въпреки всичко двамата музиканти, след като бяха запознати, започнаха да си разменят такива любезности и комплименти, че императорът, отегчен от галантността им, заяви:

— Време е да започваме. Нейно височество великата княгиня се обзалага за Клементи, ние пък поддържаме Моцарт.

Великата княгиня каза:

— Желаете ли да удвоим облога, Йосиф?

— С най-голямо удоволствие.

Те удвоиха, после утроиха облога, макар че характерът и размерът му се пазеха в тайна и Волфганг забеляза как императорът стана напрегнат, сякаш победата на Моцарт беше въпрос на чест за него.

Като клавирен изпълнител Волфганг не отстъпваше никому на света, но съжаляваше, че се набляга толкова много на това състезание. Откри с облекчение, че „Щайн“-ът на графиня Тун е пристигнал благополучно, докато Клементи трябваше да свири на дворцовото пиано.

Императорът заповяда на Клементи да започне, тъй като той беше техен гост.

Три клавиша заядоха, но Клементи любезно отбеляза: — Няма значение. — И продължи да свири. Показа голямо техническо умение и сигурност. За да прикрие недостатъците на инструмента, изсвири сонатата си в престо и престисимо — много по-бързо темпо от нормалното. Това не убягна на Волфганг.

Недочакал да стихнат аплодисментите, императорът извика на Волфганг: „Почвайте!“, сякаш го призоваваше на бой.

Веднага щом докосна клавишите на „Щайн“-а, за него престана да съществува всичко на света освен музиката и инструмента. Засвири една от своите сонати и Клементи си даде сметка, че никога досега не е чувал такова изпълнение. Известни му бяха много похвали за Моцарт като изпълнител и композитор, но това беше различно от всичко, което бе слушал или очаквал. Моцарт свиреше без маниерничене, излишни жестове или ръкомахане и все пак мануалната му лекота и изящество бяха удивителни. Той свиреше точно и ясно и това придаваше на музиката вълшебна чистота. Всеки тон бе грижливо отмерен и изискан. Изпълнението се отличаваше с пределна прецизност и естественост. „Ето един изключителен пианист — мислеше си Клементи, — той еднакво добре владее музиката, инструмента и себе си, те представляват едно неделимо цяло. Такова изпълнение се помни за цял живот.“

Все пак, когато пристъпиха към последните номера от програмата, Клементи — въпреки възхищението си от Моцарт — се амбицира на всяка цена да надмине противника си. Те сега импровизираха и Клементи се прояви напълно като виртуоз. Колкото повече Моцарт показваше вдъхновение, изящество, лекота и изключително чувство за мярка, толкова повече Клементи свиреше с великолепие, с блестяща техника, в бравурен стил, с внушителна бързина и грижливо изработена орнаменталност, ефектно поднесена.

Аплодисментите бяха много силни и Волфганг видя как императорът се намръщи, защото маниерът на това изпълнение бе така различен от неговия; дори великият княз Павел слушаше с по-бодро настроение, а великата княгиня изглеждаше тържествуваща.

Но Моцарт не можеше да измени на своя стил. Не направи усилие да се състезава с Клементи по бързина, виртуозен блясък и внушителност, а продължи да свири с най-точните нюанси и темпо, с безупречна изисканост. В пианисимите музиката му звучеше с изключителна мекота, а във форте артикулацията му се отличаваше с най-голяма грижливост. Изпълнението му беше дълбоко емоционално. Докато импровизираше, си представяше как Констанце го слуша със затаен дъх и татко, и мама, и Нанерл; мелодиите се раждаха лъчезарни под вълшебните му ръце. Музиката сякаш кръжеше високо-високо и той изпитваше физическа наслада и огромен душевен подем, — както по време на молитва.

Свиреше толкова изразително, с такъв съвършен вкус, и все пак, както забеляза Йосиф, тушето му беше съвсем леко — в сравнение с него Клементи удряше като ковач. Сякаш беше роден от този инструмент и всичко бликаше от въображението и ръката му. Йосиф си спомни как баща му бе нарекъл детето Моцарт „kleinen Hexenmeister“ (малък магьосник); той го прошепна на ухото на великата княгиня, която слушаше притихнала изпълнението на Волфганг, и тя кимна, но му направи знак да не я смущава.

Странно, мислеше си великата княгиня, музиката и изпълнението на Моцарт изглеждат прости, а въпреки това будят бурни чувства, затаени в самите глъбини на душата; те завладяваха сърцето, разкриваха у нея неподозирани вълнения. Ухажването на Йосиф й доставяше удоволствие, защото не можеше да понася мъжа си, но на нея й трябваше любов, не фриволност; изведнъж тя се отдръпна от Йосиф и се наведе напред, за да слуша по-добре.

Великият княз Павел също слушаше внимателно, защото по-мрачните моменти хармонираха с вътрешния му смут и жадуваше неговата страст да намери изблик, както страстта на Моцарт.

Волфганг долавяше мъртвата тишина в залата и когато свърши, от всички се изтръгна силна въздишка, сякаш бяха сдържали дотогава диханието си.

Разбра, че се е харесал на публиката, защото императорът възкликна: „Моцарт спечели!“ и великата княгиня се съгласи, а великият княз Павел рече изведнъж, като че за него говорът беше усилие, но не можеше да се възпре: „Моят добър приятел княз Дмитрий се изказва с възхищение за вашето майсторство, но мислех, че преувеличава. Господин Моцарт, родината ми ще смята за голяма чест да приеме такъв гост.“

Ревността заговори у Йосиф:

— Ще съжаляваме много, ако се лишим от вас, господин Моцарт, в случай че предпочетете Русия или някоя друга страна.

— Ваше величество, моята родина има правото да решава първа.

Почака императорът да обяви, че няма да позволи той да замине, но Йосиф II само се усмихна и каза:

— Възхитени сме; изпълнението беше толкова приятно!

— Надявах се да останете доволен, ваше величество.

— Наистина сме доволни! Убедихте нашите гости, че тук, във Виена, се намират най-добрите клавирни изпълнители на света.

— Виена е отечеството на клавира. Винаги съм на вашите услуги, ваше величество.

Всички се отдръпнаха, за да дадат възможност на Волфганг да остане за миг насаме с императора. Йосиф рече:

— Чуваме, че се готвите да се жените. — И като забеляза изумлението на композитора, изсмя се и добави: — Господин Моцарт, тази новина е известна на цяла Виена. Нима не знаете?

— О, да — потвърди Волфганг, като се питаше кой ли е издал тайната му.

— Не желаете да го знае вашият монарх?

— Съвсем не, ваше величество. Поласкан съм от вашия интерес.

— Знаете, че имаме присърце благополучието на всичките ни поданици.

— Много сте великодушен, ваше величество.

— Ето защо се изненадахме, когато научихме, че ще се жените.

— Нима не одобрявате, ваше величество?

— Полезно е за един музикант да се ожени за богата жена. Както направи Глук. И Салиери. Това им дава възможност да бъдат по-продуктивни.

„За да не се налага да ми помагате в издръжката“ — помисли си саркастично Волфганг, но каза:

— Очаквам да печеля достатъчно от таланта си; така ще мога да издържам жената, която обичам. — После, забелязал циничната усмивка на Йосиф, добави: — Ваше величество, не бих знаял какво да правя с богата жена: тя ще очаква да й отделям всичкото си внимание и ще стане причина да пренебрегна композициите си.

— Не бива да допускате това. — И Йосиф отново стана сериозен: — Съжаляваме, че трябваше да се отложи представянето на вашата опера. Адамбергер и Фишер много похвалиха пред нас партитурата и ни замолиха операта да бъде поставена.

— Какво е вашето мнение, ваше величество?

— Любопитни сме естествено. Ще се опитаме да й намерим място.

— А място за мен, ваше величество? Да речем, във вашата капела?

Йосиф отвърна сухо:

— Трябва да бъдете търпелив. Още сте много млад.

— Ваше величество, скоро навършвам двадесет и шест години.

— А Глук бе назначен от майка ни за капелмайстор на придворната опера едва след като навърши четиридесет години. Фон Щрак ще ви възнагради за тазвечерния концерт. — И императорът веднага се отдалечи.

Миг по-късно Клементи вече поздравяваше Волфганг с думите:

— Никога не съм чувал такъв благороден, мелодичен стил на изпълнение. — Италианският виртуоз си мислеше, че трябва да усвои нещо от стила на Моцарт.

Волфганг се поклони и отвърна:

— Благодаря. И за мен вашето изпълнение е интересно. Вие сте отличен чембалист, имате забележителна мощност на удара и чудесна дясна ръка. — Но в душата си каза: „И нито грам вкус и чувство; голям техник, обаче в повечето случаи прилага тази техника чисто механично. Най-добрите му постижения бяха терцовите пасажи, а аз ги владеех още на пет години.“

 

 

Две неща направиха силно впечатление на Волфганг. Когато той вече се готвеше да си тръгне, фон Щрак му съобщи, че ще получи петдесет дуката за изпълнението си и поздравление от императора. Тази сума се равняваше на половината от заплатата му за миналата година при Колоредо. Сега, разбира се, можеше да си позволи да се ожени.

А барон Вецлар му каза:

— Благодарен съм, задето ван Свитен ме запозна с вас. Господин Моцарт, вие сте едно от най-големите чудеса, които ни е дарила природата.

Ако това е вярно, никой не ще се противопостави на брака му с Констанце, дори татко.

64

Да му даде позволението си? Своята благословия? Как може Волфганг да очаква такава донкихотовска постъпка от негова страна? Леополд бе получил писмото, в което синът му го уведомяваше за намерението си да се ожени за Констанце, и още не можеше да го възприеме. Седеше на бюрото си и препрочиташе думите на Волфганг с надеждата да отговори така, че да не отчуждава сина си още повече, но дори сега не успя да се спре на някакво решение. Синът бе подчертал:

„Щях да ти разкрия обичта си към тази девойка още преди, но се боях, че ще ме упрекнеш. Ала тъй като много държа на твоето мнение, предпочитам да чуеш от собствените ми уста това, което стана жизнено важно за мен. Мили татко, моля те, слушай внимателно. Да, може би си се досетил досега — влюбен съм и искам да се оженя. И с надежда, че ще ме разбереш, излагам моите съображения.

… Колко още да чакам? Скоро навършвам двадесет и шест и, както знаеш, не приличам на своите връстници. Почти през целия си живот съм бил сред възрастни; понякога, като преценявам миналото, имам чувството, че съм живял досега няколко живота. Затова не мога повече да насилвам природата си, да я пренебрегвам и занапред.

Несъмнено това звучи убедително и все пак, за да се влюби и ожени, човек трябва да има по-сериозни причини. Обаче моят темперамент и начинът, по който си ме възпитал, направиха своето — имам нужда от съпруга. Ти и мама сте ме учили от дете да предпочитам тихото домашно огнище пред разгулния живот. Само това може да ме обогати, а не съдбата на донжуан, който сменя една жена с друга. Никога не ми се е налагало да се грижа сам за своето имущество, дрехи, бельо, ето защо за мен няма нищо по-необходимо от една съпруга. Обстоятелствата често ме принуждават да правя излишни разноски, понеже нямам време да се заема с тези неща. Но съм сигурен, че ако имам жена, ще успея да разпределям времето си много по-разумно и грижливо, отколкото сега. Защото тогава ще водя редовен живот. Според мен нежененият мъж не живее пълноценно. Много мислих дали да направя тази крачка и вече съм решил.

Но коя е жената, която обичам? Която искам да направя своя съпруга? Да, тя е от семейство Вебер. Моля те, скъпи татко, не се учудвай, не ме укорявай, не казвай, че си ме предупреждавал. Обичам Констанце, средната от дъщерите.

Колкото до сестрите й, съгласен съм с теб — не съм виждал в друго семейство толкова различни характери. Майката е шумна, ленива, егоистка, човек, в когото не бива да имаш доверие. Алоизия винаги преследва лична изгода и ако целите й диктуват това, се държи с всеки като истинска кокетка. Софи, най-малката, е твърде наивна, за да познава света около себе си; тя е просто едно глупаво, лекомислено дете. Ако не я запази бог, скоро някой ще я съблазни. Най-голямата дъщеря, Йозефа, има хубав глас и ако попадне на добър педагог, ще пее като ангел; тя обаче е по-ленива и от майка си; при това е самомнителна и честолюбива.

Констанце за разлика от тях е най-милото, най-умното, най-доброто момиче, единственият бисер сред тези дъщери. Единствена от всички върши къщната работа и пак се оплакват, че нищо не правела както трябва. О, в каква мъченица са я превърнали нейните близки!

Но искам да ти я опиша съвсем безпристрастно. Не е грозна, обаче положително не е и хубава. Всичкото й очарование се крие в тъмните очи и привлекателната фигура. Не е остроумна, няма и светски маниери, ала притежава достатъчно здрав разум, за да се справи със задълженията на съпруга и майка. При това е много пестелива. Винаги е съвсем скромно облечена, защото майката отделя средства само за другите си дъщери. Като всяко младо момиче Констанце също би искала да се облича чисто и спретнато, но не жадува за модно облекло. Сръчно борави с иглата и почти всичко си шие сама; всеки ден сама си прави прическата, и го много сполучливо: готви добре и умее да домакинствува; тя е единствената която полага усилия да поддържа дома си в ред, защото е с много добро сърце.

Аз я обичам, тя също ме обича. Бих ли могъл да намеря по-подходяща жена?

Искам също да те известя, мили татко, че за нищо не те лъжа. Когато напуснах службата при великия мюфтия, не бях влюбен в нея; любовта дойде поради нейната доброта и грижите към мен, докато живеех в дома й.

Почти напълно съм убеден, че ще разполагам със сигурен доход. Имам трима добри ученици и цяла музикална Виена е готова да ми се притече на помощ.

Ето защо горещо те моля, мой най-скъпи и обични татко, да ми разрешиш да избавя нещастната си любима и твоята благословия ще ни направи много щастливи. Разкрих ти най-съкровените тайни на моето сърце и се надявам да ме разбереш и се отнесеш към мен с всичкото съчувствие, на което си способен. Оставам винаги твой обичен и покорен син:

В. А. Моцарт.“

„Но как да подкрепиш това, в което не вярваш“ — мислеше си Леополд. И като не можеше да реши какво да предприеме, поиска съвет от Нанерл. Рядко постъпваше така, ала в подобен случай преценката на жена можеше да се окаже най-доброто средство, защото един прибързан отговор би предизвикал дълбок разрив между него и сина.

Нанерл се зарадва, че татко като никога иска нейното мнение, и се опита да придаде тежест на думите си:

— Не се обявявай открито против неговото решение — това ще го амбицира още повече. Защо не намекнеш, че Веберови трябва да му дадат зестра? Ако някой пожелае да се ожени за мен, нали от теб ще поискат зестра?

Леополд внезапно се усмихна:

— Веберови никога няма да му дадат зестра.

— Затова пиши, че нямаш възражения срещу Констанце Вебер, че от неговото описание, което приемаш напълно, личи, че тя навярно е добра девойка. Но тъй като е прието семейството на момичето да дава зестра, докато не получим зестра от тях, не можеш да дадеш съгласието си.

Леополд написа в отговор точно това.

А Нанерл не беше убедена, че брат й познава жените, както претендира, затова добави:

— Нима не разбира, че Веберови искат да го оплетат? Влюбеният младеж обикновено си мисли, че всичко се дължи на чара му.

 

 

Като се прибра в квартирата след състезанието с Клементи, Волфганг намери отчаяна бележка от Констанце, в която се твърдеше, че ако господин Моцарт не може да даде на опекуна й убедителни доказателства за благородните си намерения, майка й ще я изпъди. А на другия ден, когато се готвеше да я посети, дойде отговорът на татко. Тонът беше сдържан и ласкав, както очакваше Волфганг, но бащата не даваше своето съгласие и благослов. Леополд твърдеше, че сватбата трябва да се отложи, докато Веберови дадат зестра в знак на добрите си чувства.

Волфганг пристигна в дома на Констанце много потиснат. Молеше бога само да не е закъснял. Но да иска зестра? Откъде ще я вземат?

Госпожа Вебер му отвори веднага, сякаш го беше очаквала.

Дали тя не е написала бележката, запита се той; да го примами тук?

Госпожа Вебер заяви:

— Държахте се безотговорно, Моцарт.

— Къде е Констанце?

— В сигурни ръце. При нейния опекун.

— Заради писмото, което ми писахте?

— Констанце ви го писа. Но аз го намерих. Тя не може да скрие нищо от мен. Моцарт, наистина ли искате да се ожените за нея?

— Знаете, че искам. Независимо от вашите постъпки.

— Опекунът й, господин Торварт, ще реши това. Той е вътре, чака ви да говори с вас.

— Затова ли направихте така, че Констанце да ме доведе тук?

— Казах ви, тя писа бележката по свое собствено желание, но господин Торварт, комуто са известни слуховете за вас и дъщеря ми, реши да осуети възможността да я компрометирате повече. Ако все пак се боите да говорите с него…

Волфганг пристъпи и влезе. Познаваше Йохан Торварт — висок, слаб, четиридесетгодишен, известен с умението си да извлича от всичко полза за себе си. Други заложби той нямаше. Стефани бе предупредил Волфганг да се държи добре с Торварт, имал влияние; ван Свитен му каза, че това е един Афлиджо, комуто не бива да се вярва; Вецлар го уведоми, че произходът на Торварт е по-скромен и от Моцартовия. Син на прислужник в кръчма, Торварт започнал като лакей и фризьор, но след като се оженил за дъщерята на богат доктор, напреднал бързо. Благодарение на хитрите си ходове сега бил импресарио и ковчежник на Националния театър. Говореше се, че където може да се изкара някой крайцер, там е и Торварт.

Когато застанаха лице в лице, Торварт заяви:

— Можете да погубите бедното момиче. Нямате постоянен доход. Ще я съблазните и после ще я изоставите.

Волфганг не отговори, а се обърна към Констанце, която плачеше; той я попита:

— Ти ли писа бележката, която получих снощи?

Тя кимна и прошепна:

— Не съм спала няколко нощи. Откак ми предложи да се омъжа за тебе. Майка ми каза, че това е просто начин да ме съблазниш.

— И ти ли мислиш така, Констанце?

— Те не ми дават възможност да мисля! Постоянно ме разпитват. Искат да знаят какво си направил, какво си казал. И дали си ме обезчестил.

— Ти какво им рече?

— Казах им истината, Волфганг. Ти си благороден. Тогава те казаха, че ще ме отпратят от къщи, продължиш ли да ме посещаваш: освен ако…

Торварт се намеси:

— Не можем да ви позволим да поддържате връзки с Констанце, докато не дадете писмено съгласие, че ще се ожените за нея в тригодишен срок.

— А зестра? — попита Волфганг.

Торварт възкликна:

— Но тя е потърпевшата! Опетнили сте репутацията й. Сега кой ще се ожени за нея?

— Аз ще се оженя — изрече с достойнство Волфганг.

— Но първо искате зестра.

— Така е прието.

— Вие сте този, който трябва да даде пари. Направихте невъзможен брака й с другиго. Прав ли съм, госпожо Вебер?

— О, сигурна съм, че господин Моцарт е почтен човек.

— Ще видим дали е такъв — рече строго Торварт. — Стига е петнил репутацията на едно невинно момиче. Не мога да му позволявам и за в бъдеще да продължава отношенията си с тази клета девойка, ако не подпише писмено съгласие да се ожени до три години за нея. И в случай че не сдържи обещанието си, задължава се да й плаща по триста гулдена годишно.

Констанце изгуби последните остатъци от самообладанието си. Тя зарида така горко, че покърти до дън душа Волфганг и той си помисли: „Каква нелепост! Нищо по-лесно от това да подпиша. Нямам намерение да я изоставя; самата мисъл за такава постъпка е ужасна. Нима са толкова глупави да вярват, че един къс хартия може да има някакво значение за мен.“

И той написа под диктовката на Торварт и прочете на глас:

— „Обещавам да се оженя за Констанце Вебер в срок от три години и ако поради някаква причина не сторя това, задължавам се да й плащам триста гулдена годишно.“

Опекунът каза:

— Трябва да се закълнете над Библията.

— Biblia pauperum, библия на бедняците — рече саркастично Волфганг.

— Не бива да се подигравате — каза рязко Торварт. — Хората презират бедността. Но аз зная, че вие можете да осигурите материално това момиче. Петдесетте дуката, които ще получите от императора, минават през моите ръце.

Волфганг каза решително:

— Подписът ми е предостатъчен.

Торварт кипна, но майката го успокои:

— Господин Моцарт е наш добър приятел. Сигурна съм, че можем да му вярваме. Поне в този случай.

Торварт рече:

— Не съм убеден, но щом вие настоявате…

Волфганг подписа документа ясно и четливо, както пишеше своите композиции.

Но веднага щом опекунът си отиде, Констанце поиска да види документа. Майка й неохотно го подаде и Констанце каза на Волфганг:

— Не се нуждая от писмени обещания. Думите ти са достатъчно доказателство за мен. — И преди майка й да я възпре, тя скъса споразумението.

Ако до този момент у Волфганг бяха останали още някакви огорчения, те веднага се изпариха. Констанце беше ангел. Сега той я обичаше повече от всякога.

Госпожа Вебер измърмори:

— Дадохте дума, Моцарт.

— И смятам да я удържа. Нашето бракосъчетание обаче трябва да стане, както му е редът. Искам баща ми и сестра ми да присъствуват на церемонията, а за това е нужно известно време. Трябва да си намерим и удобна квартира.

— Можете да живеете у дома — каза госпожа Вебер. — Храната няма да ви струва скъпо.

— Тук в никакъв случай! — отсече той. — А ако отпратите Констанце от Виена, ще я последвам, където и да се намира.

Госпожа Вебер каза:

— След като дадохте дума да се ожените за дъщеря ми и да я обезпечите, можем отново да бъдем приятели. — И за доказателство, че му има доверие, го остави да се сбогува с Констанце насаме.

Констанце горчиво съжаляваше, задето бе помолила Волфганг да дойде тук.

— Налагало се е — успокои я той. — Не си имала друг изход. — Как можеше да я упреква в лицемерие, след като скъса пред очите му споразумението?

— Но не бива да чакаме твърде дълго. Моля те, скъпи Моцарт!

— Само толкова, колкото е необходимо. Ще се оженим веднага, след като получа съгласие от баща си. Това е мой синовен дълг и не мога да го пренебрегна.

65

Описа на татко сцената с Торварт, подчерта, че те двамата — Констанце и той — са били главните герои, а Леополд се възмути от поведението на опекуна и госпожа Вебер и реши да ги накаже заради оскърбленията, нанесени на сина му. Сега виждаше колко правилно бе постъпил, като не даде веднага съгласието и благословията си Волфганг да се ожени за Констанце.

Когато синът му отново се обърна към него със същата молба, Леополд повтори предишното си становище: безпокои го отказът да се даде за младоженката зестра и работата не е толкова в парите, колкото в липсата на доверие във Волфганг; а поради случилото се той още по-трудно, отколкото преди, би дал съгласието си за този брак, докато въпросът със зестрата не бъде уреден. Благодари на сина си за голямото внимание — да го покани на премиерата на „Отвличане от сарая“, пренасрочена за юли, — но се извини, че едно дълго и изморително пътешествие от Залцбург до Виена ще се отрази неблагоприятно на разклатеното му здраве, като се има предвид и възрастта. Това решение беше болезнено за Леополд, защото се бе надявал да чуе новата опера на сина си, обаче ако отидеше на премиерата, трябваше да присъствува и на сватбата, а не можеше да си позволи това.

Сега, когато „Отвличане от сарая“ си възвърна изгубените позиции, Волфганг реши, че ще бъде подходящо да съчетае двете събития — брака си с Констанце и премиерата на операта.

— Ще има две отвличания — каза й той щастливо; — през юли, когато времето е по-хубаво, може би татко ще промени решението си и ще дойде за операта и сватбата. — Не желаеше повече да отваря дума за зестрата пред никого, дори пред баща си, и се надяваше, че с това въпросът е приключен, а когато настъпи подходящият момент, татко ще му даде съгласието си, както би трябвало да постъпи.

И макар Констанце да не беше настроена така оптимистично, Както Волфганг — не вярваше, че баща му ще отстъпи или ще дойде на сватбата, — тя не възрази. Беше благодарна, че майка й не е поставила нови пречки на пътя на двамата.

Откак Волфганг победи Клементи, Йосиф почна да проявява към операта му интерес и тя щеше да бъде поставена едва ли не заради самия император. А Торварт, който получаваше процент от стойността на всеки билет, продаден в Бургтеатер, се държеше много любезно с Волфганг: никак не му се искаше да губи от доходите си.

 

 

С настъпването на пролетта ангажиментите на Волфганг се увеличиха. Сега имаше четирима ученици и те му запълваха сутрините. Кръгът от влиятелни приятели се разшири и Моцарт постоянно получаваше покани да свири на вечери, а не можеше да отклони никоя от тях, защото всяка означаваше влиятелен покровител. После го помолиха да свири на първия от дванадесет публични концерта в Аугартен, един от големите народни паркове във Виена. Тъй като тези концерти се провеждаха под патронажа на императора и Моцарт имаше подкрепата на ван Свитен, графиня Тун и много други знатни покровители, той трябваше да приеме; първият концерт обаче не мина с особен успех.

Дойде юни. С Констанце Волфганг се виждаше сега само вечер. Имаше много задължения, а трябваше да работи и върху операта. Често композираше до един-два часа през нощта и така се изтощаваше, че не можеше да заспи. Но въпреки това трябваше да става в седем — единственото време, когато можеше да идва фризьорът му; към осем, вече напълно готов, той сядаше да композира докъм десет. После започваха уроците.

Досаждаха му най-много обидните, насмешливи забележки на госпожа Вебер. Една вечер през средата на юни, когато той и Констанце седяха в гостната и разговаряха за това къде ще живеят, след като се оженят, госпожа Вебер изтърси:

— Моцарт, защо не отидете при баща ви? Той е единственият, когото слушате.

— Майко, не бива да говориш така! — възкликна Констанце.

— А бива ли сватбата ти постоянно да се отлага и винаги под претекста, че той трябва да получи съгласието на баща си! Ако трябва да чака за това, никога няма да се ожени.

Волфганг изрече твърдо:

— Вярно е, че искам да получа съгласието му. Но аз ще се оженя за Констанце независимо дали ще получа това съгласие, или не. През юли, както обещах.

— Не вярвам нито на една ваша дума. Трябваше да се оплача от вас в полицията.

Констанце стана.

— Майко, ако кажеш още нещо…

— Какво ще направиш?

— Ще си изляза.

— Браво! И къде ще отидеш? При господин Моцарт? Неомъжена? Така ще унищожиш и последните останки от репутацията си.

— Ще намеря къде да отида.

— Нямаш никаква представа как се улавя мъж… А си въобразяваш, че ще се справиш съвсем сама с всичко!

— Чуваш ли се какво говориш? Да не си пияна?

— Какво от това. Казвам истината. Сега той дори нямаше да седи тук, ако не бях аз.

— Как можеш да говориш така! — Констанце беше крайно възбудена, чак трепереше.

— Щях да ти кажа много повече, но ти постоянно ме пресичаш.

— Госпожо Вебер — намеси се Волфганг, — не е честно от ваша страна.

— Не ме интересува мнението ви. Докато дъщеря ми се намира под моя покрив, ще й говоря, каквото си искам. Помнете, тя е още непълнолетна.

На другия ден Волфганг уреди Констанце да се премести за няколко седмици у баронеса фон Валдщетен под предлог, че баронесата е болна и се нуждае от грижите й. Девойката излезе, когато майка й не беше вкъщи, и остави бележка, в която обясняваше обстоятелствата. И тъй като баронесата беше знатна дама, госпожа Вебер не посмя да се опълчи против нея въпреки мърморенето си, че Моцарт отвлича дъщеря й и че ако Констанце не се върне скоро, тя наистина щяла да се обърне към полицията.

Волфганг остана доволен от идеята. Баронесата минаваше за една от най-просветените жени във Виена. Разделила се със съпруга си — богат австрийски сановник, — тя се гордееше, че може да поддържа без негова помощ такъв прочут в цялата столица салон. На музикалните си вечери тя често ставаше център на внимание. Прекрасна пианистка, баронесата страстно обичаше музиката. При това натурата й беше неизлечимо романтична — самата тя лишена от любов, като че се стремеше да я създава за всички други.

Констанце хареса огромната къща на Леополдщат — предградието между дунавския канал и самата река, което беше доста далеч от Петерплац, за да се реши майка й да дойде дотук пеша, а госпожа Вебер никога не взимаше карета, освен ако някой друг я плати. Но Констанце се питаше дали баронесата, която ценеше най-много от всичко развлеченията, не изпитва някакви чувства към Волфганг. Нейна милост беше пълничка, тридесет и осем годишна жена, още привлекателна, а госпожа Вебер веднъж каза на дъщеря си: „Един буржоа като Моцарт винаги ще се ласкае от вниманието на някоя баронеса към него. Не бих била спокойна, ако той я посещава дори за миг.“

И все пак баронесата заяви:

— Домът ми е на ваше разположение, Констанце. Много ще се радвам, в случай че успеем да надхитрим майка ви.

Волфганг беше излязъл — бързаше за репетиция на „Отвличане от сарая“ — и Констанце отвърна:

— Но хората няма ли да одумват присъствието ми тук? — Дори репутацията на баронеса фон Валдщетен не можеше да я предпази от интриги.

— При всички случаи ще се говори. Отнемем ли на хората възможността да клюкарствуват, значи да ги лишим от голямо удоволствие. Ще им стане скучно до смърт. — Тя много обичаше да играе ролята на сватовница, на доверено лице; това й вдъхваше увереност, че и тя участвува в „Отвличане от сарая“. — Сега да се заемем с организирането на вашата сватба.

— Волфганг настоява да изчакаме, докато получи съгласието на баща си. Аз обаче се съмнявам дали баща му ще отстъпи.

— Това за Волфганг е много важно и вие трябва да го разберете.

— Разбирам го. Пратих на сестра му подаръци, писах й много мило писмо, но получих само любезни отговори, нищо друго. Понякога си мисля, че майка ми има право, като твърди, че Волфганг използува това за претекст да отлага непрекъснато сватбата.

— Майка ви не е права. Тя е невъздържана, сприхава, не бива да се обръща внимание на думите й.

— Дори собствената й дъщеря ли да не й вярва?

— Ако й вярвахте, сега нямаше да бъдете тук.

Но Констанце продължи да се съмнява дали Волфганг искрено желае да се ожени за нея.

 

 

До премиерата на „Отвличане от сарая“ оставаха само три седмици и Волфганг, който мечтаеше да се венчае за Констанце в деня на първото представление, писа на татко, убеден, че последен път го моли за съгласие:

„Скъпи, добри ми татко. Отново те моля в името на всичко прекрасно в нашите отношения да склониш да се оженя за любимата ми Констанце. Всъщност дълбоко съм огорчен от обстоятелството, че няма да присъствуваш нито на сватбата, нито на операта ми, ала повече не мога да чакам. Колкото по-скоро се оженя, толкова по-добре за моето име и за нейното също. А колкото повече чакам, толкова по-неспокоен ставам, потиснат, разсеян, сърцето и главата ми са в такова окаяно състояние, че е почти невъзможно да композирам с ясна мисъл или чувство. Това ме плаши, защото, както добре знаеш, преди бях в състояние да композирам при всички случаи. Ето защо, най-скъпи татко, дай своето съгласие и ни благослови. Ако се оженя без твоето разрешение, ще бъда жестоко наранен, понеже остана съвсем малко време и неизбежното не може да се отлага още много седмици. Твой предан и покорен син:

В. А. Моцарт.“

 

 

Мина седмица, преди да се получи отговор, и в писмото татко твърдеше, че Волфганг не бива да проявява нетърпение, времето щяло да оправи всичко. Освен това имал за него много важна поръчка: от Зигмунд Хафнер, сина на бившия градоначалник на Залцбург — когато неговият баща починал през 1772 година, бил най-богатият търговец в града. Зигмунд искал да му напишат симфония в чест на обявяването му за благородник. Тъй като старият Хафнер се бил показал щедър покровител в миналото, татко молеше Волфганг да завърши произведението до церемонията, определена да се състои на 29 юли.

Волфганг прие поръчката, за да угоди на баща си и понеже му трябваха пари; той обеща да приготви симфонията след не по-малко от месец, макар че не му беше ясно как ще намери време за написването й — още доста работа оставаше по операта.

Репетициите траеха по цял ден и до късно вечерта и единствените свободни мигове Моцарт използуваше за поправките, които просто нямаха край. Още го безпокоеше либретото — то оставаше, както преди, много статично и наивно.

Създаваше му грижи и ролята на пашата. Стефани не можеше да намери певец за тази роля; единственият, годен да изрази гласово благородството в образа на пашата, бил Фишер, а да отнемат на Фишер ролята на Осмин, е невъзможно.

— Или навярно искате за тази роля кастрат, Моцарт? — запита Стефани.

— За Селим паша? Няма да е правдоподобно.

Стефани вътрешно се усмихна. Беше убеден, че чрез образа на пашата ще покаже на Моцарт, винаги недоволен от нещо, своето майсторство на драматург; пашата, благодарение на неговото либрето, ще стане изразител на основната драматургична идея на произведението. Но като имаше предвид, че „Отвличане от сарая“ може да има успех и да му потрябва сътрудничеството на Моцарт и за в бъдеще, отбеляза:

— Във всеки случай сега е много късно да се включва в състава певец и да се пише музика за ролята му. Не можем да излагаме на риск цялата опера.

Затова Волфганг неохотно прие факта, че пашата няма да има ефектни арии, и се опита да откъсне малко време за работа върху симфонията за Хафнер, но това щеше да бъде възможно само ако превърнеше нощите в дни. И едва се бе оформила у него идеята на произведението, получи нова спешна поръчка.

Баронеса фон Валдщетен искаше серенада за именния си ден, а до него оставаше по-малко от седмица — само няколко дни преди премиерата на операта. Каза, че щяла да бъде много доволна, ако Волфганг нахвърли нещо леко, но хубаво, защото на музикалната вечер щели да присъствуват добри познавачи. Извини се за краткия срок и добави, че ще бъде вечно благодарна, ако той направи това за нея. Посъветва го да използува духови инструменти, защото всички още говорели с възторг за серенадата му в ми бемол-мажор, която написал миналата година.

Серенадата в ми бемол-мажор той бе композирал много набързо, а сега разполагаше с още по-кратък срок. Но не можеше да откаже на баронесата. Тя очакваше това от него като отплата, задето бе приютила Констанце. Безсънните нощи, прекарвани над симфонията за Хафнер, сега бяха посветени на серенадата за баронесата. Едва държеше очите си отворени и единствено способността му да композира, независимо от трудностите, поддържаше темпото на работата.

Тъй като серенадата в ми бемол-мажор бе написана за шест инструмента, а от свои лични съображения той искаше да направи новата по-различна от предшествуващата, сега избра тоналност до-минор и я оркестрира за осем духови инструмента. По своето предназначение това трябваше да бъде лека салонна музика за приятен повод, но авторът я пишеше, изпълнен с меланхолия.

Изтощението му го правеше мрачен и мисълта, че татко и Нанерл няма да присъствуват на сватбата и на премиерата му, подсилваше още повече горчивината. Тези чувства намериха отражение в серенадата и колкото повече трябваше да се съсредоточава поради крайното изтощение, толкова по-напрегната ставаше музиката.

Като я чу на концерта у баронесата, той реши, че никой не би могъл да предположи колко набързо я е писал, защото тя звучеше като грижливо изработено произведение.

Констанце забеляза подпухналите му очи и ужасната му бледност.

— Не изглеждаш добре. За нас двамата ли се тревожиш?

— Не повече, отколкото обикновено. Коя дата сме днес? — Вече бе изгубил представа за времето.

— Твърде много работи напоследък. Тази седмица не съм те виждала дори веднъж.

— Харесва ли ти серенадата?

— Хубава е. Но доста мрачна, нали, за такъв повод.

— Зависи от това как искаш да я напишеш.

Беше уморен от анализи. И все пак му беше драго, че в един пасаж от музиката, при всичката й сериозност, имаше любовен дует между два инструмента.

Констанце каза тъжно:

— Няма да можем да се венчаем в деня на премиерата на „Отвличане от сарая“ — и очите й се насълзиха, защото той не я слушаше. В главата му звучеше темата от първата част на симфонията за Хафнер, тежко и внушително, както подобава на такова събитие; и все пак това алегро конспирито, реши той, ще направи отлично впечатление.

66

Работата над тази част от симфонията бе преустановена заради премиерата на „Отвличане от сарая“, състояла се няколко дена по-късно. Волфганг се изненада от вълнението, което цареше в Бургтеатер. Той просия, когато точно в 6:30 часа, началото на представлението, пристигна императорът; всички места вече бяха заети. Но когато се появи диригентът, освен аплодисментите прозвучаха дюдюкания и сърцето на Волфганг се сви. Той седеше в ложата на ван Свитен, между барона и графиня Тун, а зад тях бяха Констанце, баронеса фон Валдщетен и Вецлар; изпита желание да отвърне на дюдюкането.

Ван Свитен каза:

— Не се отчайвайте. Дребна работа. Неколцина обзети от завист композитори и техни приятели. Йосиф ще хареса много музиката ви.

Тъкмо там е бедата, помисли си Волфганг, като гледаше как Йосиф II се покланя галантно на поданиците си от императорската ложа. Бъдещето му във Виена ще зависи от вкуса на един-единствен човек, а това му беше противно. И все пак, ако Йосиф наистина обича оперната музика, слуховете, които се носеха във Виена и Залцбург, че ще бъде назначен на служба при него, може да излязат верни. Тогава без особени затруднения ще могат да се издържат с Констанце; ще отделя повече време за композиране; това ще бъде плесница за Колоредо. Обаче се чувствуваше много уморен. Толкова усилено работи напоследък. И толкова чувства беше вложил в тази музика. Така търпеливо бе чакал позволението на татко и неговото отсъствие силно го гнетеше.

Татко трябваше сега да бъде до него, да го поздрави за благополучното поставяне на операта. Тяхната близост беше по-силна дори от кръвното им родство. Как можеше баща му да не цени такава близост, колкото и обиден да се чувствува? Нима го ревнуваше от Констанце? Какво не би дал Волфганг за една топла таткова прегръдка!

Императорът вдигна ръка да се въдвори тишина и операта започна.

Увертюрата има чисто симфоничен характер, размишляваше ван Свитен — богата оркестрация и изискана форма; тя много внушително въвеждаше първата ария. А колко поетичен и трогателен беше Белмонт, който разкриваше как трепетно е търсил любимата си Костанца! Музиката, написана за Осмин, също беше чудесна, но съвсем различна и сега ван Свитен разбра защо Волфганг така грижливо е работил над нея: героят бе станал твърде весел, истински забавен негодник.

Но защо пак дюдюкат, недоумяваше Волфганг. Втората ария на Осмин беше драматична и изразителна, без излишна емоционалност, приятна и мелодична. Ускоряването на темпото, целящо да отрази неговата страст, беше сполучлив ефект, ала и в края на тази ария прозвучаха дюдюкания. Навярно организирана група, реши Волфганг, и положително с намесата на Глук или Салиери.

Но когато Белмонт изпя една от най-любимите на Волфганг арии „O wie angstlich, o wie feurig“, Констанце му прошепна:

— Чудесна е, Волфганг.

И той смяташе така. Беше композирал тази ария в израз на любовта си към нея. Все пак хорът на еничарите, чисто турски и маршов по своя характер, написан простичко, получи много повече аплодисменти и Волфганг си спомни думите на Стефани, че виенчани предпочитат шумната музика — колкото по-шумна, толкова по-добре.

Силно се ядоса, когато заключителният терцет в първо действие, написан много грижливо, като че за да изтръгне викове „браво“ на този финал, бе развален от Фишер, който изфалшиви и отклони от верния тон другите двама певци. Искаше му се да изтича зад кулисите и да смъмри Фишер да не допуска друг път такова нещо, и че веднага ще спре представлението, ако той не се потруди да си научи добре партията. Гневът му беше толкова голям, че ван Свитен трябваше да го възпре. Фишер, певецът с най-хубавия глас, така да го изложи! Да не са подкупили баса? Първо действие завърши и мнозина го поздравиха с успеха, но той бе глух за техните похвали.

Настроението му се подобри чак когато започна арията на Блондхен в началото на второ действие. Гласът й предаваше точно изяществото и нежността на музиката така, както тя бе написана, и той мислено запя арията заедно с певицата. А и Осмин не направи грешки в последвалия дует с Блондхен.

Тъжната ария, написана за Костанца, в която тя изразяваше мъката си поради отсъствието на Белмонт, го просълзи. Кавалиери пееше толкова нежно, че той се зарадва, дето я беше предпочел пред Алоизия.

Констанце въздъхна с облекчение. Сега вече никой не кашляше, нито дюдюкаше.

Моцарт е много разточителен в музиката си, размишляваше Стефани, застанал зад кулисите, за да ръководи оттам спектакъла. Едва Кавалиери завърши една ария, изпълнена с душевна болка, веднага последва друга, която в известно отношение превъзхождаше първата. Моцарт отначало се съмняваше бива ли да поставя редом две дълги арии, изпълнявани от една и съща певица, и бе изтъкнал, че втората сцена е недостатъчно драматична. Но когато Стефани отказа да промени текста на либретото и се зае да доказва, че тъкмо в този момент Костанца трябва най-решително да се противопостави на пашата, композиторът изостави съмненията си и създаде ария, която блестеше с благородство и красота.

Кавалиери пееше, а на Стефани му се струваше, че чува тази ария „Marten aller Arten“ („Козните на страшната мъка“) за пръв път. Либретистът съзнаваше, че сцената наистина щеше да бъде много по-ефектна, ако се премести по-назад, както твърдеше Моцарт, но тя разкриваше какви са истинските възможности на една примадона и Кавалиери напълно се възползува от това. А публиката откликна така възторжено, че Стефани и сега се убеди колко умно постъпи, като ангажира Моцарт.

Която и ария да вземеш, всички са мелодични и наситени с драматизъм, мислеше ван Свитен. И как умее Волфганг да създава за второстепенните си герои мелодии също тъй прекрасни, както и за главните! Арията на Блондхен „Welche Wonne“ („Боже, в моите гърди светла радост пак цари“) беше чудесна. Ариите на Педрило също бяха възхитителни и отлично разкриваха образа. Дуетът, в който Педрило напива Осмин, плени ван Свитен; силно впечатление му направи и майсторският квартет на Белмонт, Костанца, Педрило и Блондхен, с който завършваше второ действие.

Констанце беше щастлива, че аплодисментите сега са достатъчно силни да заглушат дюдюканията; баронеса фон Валдщетен разговаряше с графиня Тун, а Вецлар си мислеше какво ли би било, ако Моцарт намери либретист, достоен за неговата музика.

Волфганг се мъчеше да разбере как императорът оценява операта, но последният беше така безстрастен, че композиторът не можеше да отгатне мислите му. Когато започна третото действие, Йосиф II съсредоточи цялото си внимание върху сцената и като че цял се превърна в слух.

Публиката пазеше гробно мълчание. „Сигурно вече са привикнали към лиричния характер на музиката — рече си Волфганг — и сега слушат с наслада.“

Арията на Белмонт върна графиня Тун в дните на нейната младост. Изгарящ от нетърпение да свърже съдбата си с Констанце, Моцарт бе вложил в музиката си заряда на трескавото очакване и й напомняше за времето, когато тя обичаше своя съпруг. Но колкото и силно да я развълнува арията на Белмонт, онова, което последва, надмина всичките й очаквания. Простичката серенада на Педрило я трогна така, както рядко я трогваше музикална пиеса.

Песента на Педрило, защото Волфганг не можеше да смята това за истинска ария — така простичка в композиционно отношение, — бе обаче за него нещо повече от музика. Тя беше неговият живот, неговото „аз“. Изгради мелодията с такава любов! Тази песен ще бъде неговото избавление, както той от своя страна ще избави Констанце. Дали тя разбира какво иска да й каже с тази музика?

Констанце се наведе напред, за да бъде по-близо до него, и потрепери, когато ръцете им се докоснаха. Той много я желаеше и искаше да й го каже, затова молеше бога неговата музика да внуши на Констанце това, което думите бяха безсилни да изразят.

Констанце въздъхна, но Волфганг не можеше да отгатне чувствата й.

Вецлар, който се стремеше да следи само музиката, беше поразен. Той още смяташе либретото за скучно, безцветно и само музиката му придаваше живот. Не му хареса бедната партия на пашата, но това усили желанието да слуша другите партии. В края на представлението той стана на крака, както по-голямата част от публиката, и се провикна заедно с останалите: „Браво, Моцарт!“

Когато Волфганг се появи на сцената с Кавалиери, Адамбергер и Фишер, залата прокънтя от аплодисменти и Вецлар си каза: „Това е гений, той е въвлечен в бушуващата около него борба между плътта и духа, езическото и пуританското, възвишеното и земното. Ще може ли да устои в тази борба, ще може ли на интригите да отговаря с интриги?“ В отговор на аплодисментите алените устни на Волфганг, които се открояваха на бледото лице, се разтвориха леко в усмивка, а очите блестяха сякаш никога не бяха сещали умора; и въпреки това той изглеждаше съвсем дребен в сравнение с огромния Фишер.

Волфганг не беше забравил, нито простил грешките на Фишер в първо действие. Преди да поздрави баса за прекрасното му изпълнение в останалата част от операта, трябваше да изтъкне грешките и го направи, макар че Стефани се опита да попречи, а Фишер отвърна троснато:

— Трудността е там, че господин Моцарт пише музика само за идеални гласове, а това я прави почти невъзможна за пеене.

— Но ако я пеете правилно, няма такава опасност — каза Волфганг. Сега се намираха зад кулисите.

Фишер сви рамене:

— Направих всичко, което е по силите ми.

— Можехте да направите малко повече — възрази Волфганг. — Няма да допусна ново представление, преди да проведем репетиция с изпълнителите.

Стефани се обади:

— Вече сме продали всички билети за следващите две представления.

— В такъв случай ще имаме репетиция утре следобед, преди представлението.

Адамбергер попита:

— Не сте ли доволен, маестро? Веднага щом публиката свикна с вашата музика, начаса я оцени.

— Вие пяхте много добре. Всички. Но можехте да бъдете още по-добри.

Фон Щрак доближи разпаления Волфганг и заяви:

— Господин Моцарт, негово величество желае да поговори с вас.

Когато Волфганг се озова в императорската ложа, Йосиф II каза:

— Либретото не ни изглежда оригинално.

— Вероятно е заимствувано от Брецнер, който го е взел от четирима други.

— А музиката?

— Тя е оригинална. Нито една от моите опери не се повтаря с предишните, ваше величество, какво е мнението ви за „Отвличане от сарая“?

— Твърде интересна, твърде хубава, твърде изразителна за нашите уши. И с твърде голямо изобилие от ноти.

— Точно толкова, колкото са необходими, ваше величество. След това бе освободен без повече забележки от страна на императора.

67

Волфганг продължи огорчен работата над симфонията за Хафнер. Второто представление на „Отвличане от сарая“ имаше още по-голям успех от първото и това много го зарадва. Бургтеатер бе претъпкан от публика, гръмките аплодисменти заглушаваха дюдюканията, солистите пяха безпогрешно, много от ариите бяха бисирани, но въпреки всичко Волфганг не можеше да забрави критичната забележка на императора. Приятно му беше, че публиката харесва неговата музика, обаче не друг, а императорът възлагаше поръчки на композиторите и избираше оперите по свой вкус.

Мина седмица от премиерата на „Отвличане от сарая“; Волфганг крачеше напред-назад в малката си стаичка на Грабен, погълнат от една-единствена мисъл — как да довърши симфонията за Хафнер, — и лека-полека бавната втора част придоби онази лирична наситеност, която бе изразил в своята опера.

Но полагаше големи усилия да се съсредоточи. Единственото, което получи от татко, беше сдържано писмо; в него Леополд предупреждаваше сина си за опасностите, които крие един евентуален брак. Той за пръв път не го поздравяваше за поставянето на новата опера. Констанце при всяка среща плачеше и се оплакваше, че е настъпил край на търпението й, а и самият той не би издържал още дълго така.

Размишляваше точно върху това, когато младата Софи Вебер се появи на вратата на стаята му. Тя с облекчение въздъхна, задето го е сварила вкъщи. Момичето бе явно смутено и разтревожено.

— Какво има? — попита Волфганг.

— Мама казва, че ще съобщи в полицията и ще си прибере Констанце. Разбрала, че баронесата не е болна — видели я на представлението на операта. Заплашва, че ще бъдете арестуван, задето сте отвлекли дъщеря й.

Волфганг я изгледа с недоумяващи очи. Софи беше дете, едва петнадесетгодишна. Много е впечатлителна и лесно се разстройва.

— Не ви лъжа, господин Моцарт.

— Майка ви знае ли, че сте тук?

— Не! Никога не ще ми прости, ако научи.

Обаче госпожа Вебер зорко следеше дъщерите си и Софи не излизаше никъде без нейно разрешение. Но, от друга страна, квартирата му беше съвсем наблизо до Петерплац и лесно можеше да се отскочи дотук. Той попита:

— Тогава защо дойдохте?

— Защото не искам майка да провали живота на Констанце, както направи с Алоизия.

— Но Алоизия беше толкова самостоятелна!

— Мислите ли, че тя сама пожела да се омъжи за Ланге? Майка ми я склони.

Това съобщение го потресе, въпреки усилията му да не се вълнува.

— Бих желала поне едната да се отърве от нея. Но ето че сега майка иска да ви попречи да се ожените за Констанце. — Волфганг беше смутен. Софи продължи: — Не мога да се бавя повече тук. Вече достатъчно дълго се забавих. Майка е решила да се обърне към полицията и си прибере Констанце у дома, както и да поиска вашето арестуване, задето сте я отвлекли. Чака само Торварт да реши кога да стане това.

— Тя ли ви заръча да ми съобщите тези неща?

— Не, не! Казах ви: тя не знае, че съм тук. И моля ви, не ме издавайте пред нея.

— Но тя ще се поинтересува, откъде съм научил.

— Ще си помисли, че прислужницата се е изтървала. Или пък някой, с когото е споделила. Как да чакам повече, господин Моцарт — тя може всеки миг да отиде в полицията!

 

 

Волфганг допускаше, че това навярно са хитрости на госпожа Вебер да го принуди да се ожени, но реши все пак да изостави подозренията си. Ако госпожа Вебер наистина стори така, както очаква Софи, името му ще бъде опетнено, ще стане герой на скандал.

В дома на баронесата той научи с облекчение, че засега нищо не се е случило.

— Полицията има ли право да влиза у вас? — попита той баронесата. — В Залцбург обикновен човек не може с пръст да докосне благородник, каквато и да е вината му.

Констанце се разплака, а баронесата отговори авторитетно:

— Не мога дори да си представя полицията в моя дом, освен ако сама не съм я повикала. Но помислете колко неприятно се стичат обстоятелствата. Сега за тази история, изглежда, знае вече цяла Виена.

— Според вас това може ли да бъде капан, за да принудят Констанце да се завърне вкъщи?

Констанце възкликна:

— Колко още смяташ да чакаш отговор от баща си, Волфганг?

Той се обърна отново към баронесата:

— Какво ще ме посъветвате?

— Щом се ожените, веднага всички ще млъкнат. Но за това ще ви трябва разрешението на Торварт. Защото е опекун на Констанце.

— Веднага отивам при него. Още днес, ако успея.

 

 

Волфганг намери опекуна в канцеларията на Бургтеатер.

Торварт се усмихна доволно на себе си, когато видя Моцарт. Колко разумно и просто беше да се използува като заплаха полицията! А простодушната Софи, на която нарочно дадоха възможност да подслуша техния разговор, без да подозира, се хвана на въдицата. Наистина забавно!

Ядосан от това, че Торварт седи пред него като инквизитор, Волфганг каза, решил да мине в настъпление:

— Кога смятате да дадете на Констанце разрешение да се омъжи за мен?

— Шегувате се! — Въпросите трябваше да задава той, Торварт, а не Волфганг.

— Ни най-малко. Вие и майка й нито веднъж не сте казали, че Констанце може да се омъжи за мен. Въпросът винаги бе поставян така: мога ли аз да се оженя за нея.

— Какво искате да кажете?

— Според вас излиза, че решаването на въпроса за нашата сватба зависи от мен, когато всъщност зависи от вас.

Торварт се сконфузи и зае отбранителна позиция, като се престори на съвсем отстъпчив. Той заяви:

— Точно сега пиша молба, в която искам да бъдете арестуван, задето опетнихте доброто име на Констанце.

— С това, че възнамерявам да се оженя за нея ли?

— Да се ожените? Кога?

— Щом уточним датата на бракосъчетанието. Кога предлагате да стане това?

— Аз… — Торварт замълча; не знаеше какво да отговори.

— Освен ако не сте ме подвеждали, без да имате изобщо желание да се оженя за нея.

— О, напротив! — Торварт се овладя, но кипеше от гняв, че Моцарт се осмели да го притисне до стената. — Трябва обаче да получим известни гаранции.

— Вече обсъждахме това по-рано. Разчитах да се оженя незабавно — ако може още утре, — но вие само създавате усложнения. — И Волфганг се обърна да си върви.

— Един момент, Моцарт. Утре е много скоро; какво ще кажете за след седмица-две?

— Трябва да ми посочите определена дата. Не мога повече да търпя тази неизвестност.

— Ние ли ви държим в неизвестност? — Дългата ъгловата челюст на Торварт увисна.

Волфганг каза строго:

— И не си позволявайте повече волности по отношение на мен. Достатъчно дълго търпях вашите оскърбления. Когато ме оскърбяват, искам удовлетворение. Наистина не мога да търпя повече това глупаво положение.

Торварт се ухили широко. Волфганг продължи:

— Достатъчно отвратителни сплетни се разпространяват за мен и госпожица Вебер.

— Защо ми казвате това?

— Защото вие по всяка вероятност ги фабрикувате. Вие и майка й. Омръзнаха ми вече всички тези интриги. Искам да определим деня на сватбата, а вие упорствувате. Обръщам се сериозно към вас, вие отказвате да ми дадете определен отговор.

— Четвърти август подхожда ли? След около две седмици.

— Да. — Освен другото това ще даде нова възможност на татко да го подкрепи. Но каза: — Така ще имаме време да направим всички необходими приготовления.

— Аз ще съставя брачния договор.

— Веднага! И никакво бавене повече. — С тези думи Волфганг напусна канцеларията.

Същата вечер той писа на татко съвсем чистосърдечно:

„Любими, най-скъпи татко! Учуден и разочарован съм, задето не сметна за нужно да ме поздравиш за блестящия успех на моята опера. Да кажа, че тя се хареса, би било слабо; във Виена тя направи истинска сензация, публиката не желае да слуша нищо друго и се предвиждат още осем представления.

Музиката, която композирах за Хафнер, прие формата на симфония, както ти пожела, и я изградих в тоналност ре-мажор, защото тази тоналност предпочиташ най-много. Можах обаче да завърша само алегрото, което прилагам: бях твърде зает с операта и една серенада за духови инструменти; серенадата трябваше да напиша с най-голяма бързина. Сега работя андантето и когато го завърша, заедно с два менуета и последната част, ще ти ги пратя. Ако намеря време, ще напиша към симфонията и един марш. Може тя да не пристигне навреме за церемонията, в такъв случай използувай музиката, която писах за Хафнер по-преди — никой в Залцбург няма да разбере.

Опечален съм от това, че още не си ми дал бащинското си съгласие за моята женитба. Ако ме обичаш, моля те, татко, прати ми своята благословия и съгласие. Защото сватбата ще се състои на 4 август, независимо какво ще се случи. Датата е строго определена и нямам никакво намерение да я променям. Ще ми бъде много мъчно, ако се оженя, без да получа от теб ни дума, ала не ми е възможно да чакам повече. Твой вечно любящ и предан син:

В. А. Моцарт.“

Молеше бога татко да отговори веднага. Не беше сигурен докога ще продължи да вярва в бащината мъдрост и обич.

 

 

Писмото пристигна в Залцбург в края на юли. Леополд тъкмо четеше пълната партитура на „Отвличане от сарая“ и тя наистина се оказа не само приятна за ухото, но и твърде значителна. Съобщението за сватбата обаче бе като удар между очите и татко трябваше да примигва, за да сдържи своите сълзи. И тъй, думите на бащата бяха изгубили за сина всякакво значение: Волфганг прави това, което иска.

Когато каза на Нанерл, че брат й ще се жени, тя не се изненада, а рече тъжно:

— Значи, в края на краищата, ние го изгубихме.

— По-скоро той е изгубен за нас, откак напусна службата в Залцбург.

— Как смяташ да постъпиш, мили татко?

— Има ли някакво значение? — каза той, внезапно изпитал горчивина.

— Разбира се. Волфганг се нуждае от благословията ти повече от тази на всеки друг.

— Но независимо от моите съвети постъпва както сам намери за добре.

— Въпреки всичко съгласието ти ще го направи щастлив.

Цялата следваща седмица бе много мъчителна за Леополд — не можеше да реши какво да предприеме. Спря поглед на планините, окръжили Залцбург, който Волфганг толкова ненавиждаше, и си спомни как като младеж — на годините на сина си, — току-що приет в Залцбургския придворен оркестър като четвърти цигулар и още неженен, защото не можеше да си позволи това, беше мечтал да издълбае с големи, ясни букви на някоя унтерсбергска скала „Леополд Моцарт“. Но времето летеше неумолимо и ето вече тридесет и девет години той си стои в залцбургската капела, а още не е станал неин капелмайстор и ако хората го запомнят с нещо, това ще бъде само заради сина му. Но дали и Волфганг въпреки голямото си дарование ще постигне безсмъртие, в случай че се ожени за една Вебер? Леополд беше убеден, че това е причината да се противопоставя на брака на сина си, не от лични подбуди.

Неусетно настъпи 1 август, а Леополд още не бе писал на сина си. От него не идваше никаква вест; пристигнаха само андантето на Хафнеровата симфония и двата менуета. Последната част и маршът обаче липсваха, нямаше и никакви обяснения, което беше съвсем странно. Волфганг винаги споделяше с баща си мисли за своите произведения.

Без контакта със сина животът за него щеше да стане празен. Но когато Леополд седна да извести за съгласието си, сърцето му се сви от болка. Винаги се беше стремил да бъде честен с Волфганг, а сега трябваше да лъже, като благослови нещо, в което не вярва. Леополд спря, безсилен да продължи, спомни си една своя отдавнашна мечта.

Откак умря Ана Мария, той скришом слагаше настрана пари, за да купи място за цялото си семейство на гробището „Свети Петър“ в Залцбург. Мечтаеше да прибере тук тленните останки на жена си от Париж, макар че едва ли можеше да заплати такъв превоз. Интересно дали тя е изразявала пред Волфганг желание да бъде погребана в това гробище, най-старото в Залцбург. Ана Мария толкова обичаше приживе гробището „Свети Петър“! Той често си представяше четирите им гроба: Леополд, Ана Мария, Нанерл и Волфганг Моцарт. Семейството трябва да бъде винаги заедно, казваше Ана Мария. А сега тази мечта се разби на прах, както и много други. Той претърпя неуспех, всичките усилия отидоха напразно. Отново се залови за писмото и вече не можеше да сдържа сълзите, които закапаха върху хартията. В този миг се чувствуваше изоставен от всички, самотен старец.

Толкова забави разрешението си, че не беше сигурен дали то ще пристигне навреме. Господи! Колко му е тежко без Ана Мария!

В деня на сватбата Волфганг чакаше да пристигнат татко и Нанерл в новото му жилище на Хохе Брюке. Те ще го изненадат, като се появят в последния миг, утешаваше се самичък той, безсилен да допусне мисълта, че най-близките му хора не ще присъствуват на бракосъчетанието. Как могат да бъдат толкова жестоки? Но от Залцбург не идваха вести, дори на последното писмо татко не отговори.

Настъпи обед, наближаваше часът на венчавката. Волфганг не можеше да чака повече. За последен път обгърна с поглед новата квартира — дано тя хареса на Констанце. Без нея тук е тъй самотно и пусто. Докато се извършваха приготовленията за сватбата, Констанце живееше при майка си и той временно нае това жилище, та като се ожени, да не бъдат под един покрив с госпожа Вебер. С дукатите, получени за „Отвличането“, той купи голямо двойно легло, бельо, порцеланови съдове и мебели. Не беше сигурен дали Констанце ще остане доволна, макар че добре познаваше женския вкус. Малките, тъмни, дори през август намирисващи на плесен и влага стаи съвсем не отговаряха на мечтите му за дома, където ще растат децата му, а това за него беше много важно.

Облече бялата сатенена жилетка и черния камзол — обикновено предпочиташе по-ярките цветове, но те не подхождаха за случая — и излезе.

Заради госпожа Вебер и обстоятелствата около сватбата си Волфганг не покани никого от виенските си приятели. Но понеже всеки младоженец трябва да има свидетел, за такъв покани залцбургския си приятел от детинство Франц Гиловски. Доктор по медицина, Гиловски живееше във Виена; той беше весел, общителен човек, негов връстник и Волфганг знаеше, че Гиловски няма да му досажда с въпроси и съвети, а просто ще одобри постъпката му, от което той сега се нуждаеше най-много.

На път за катедралата „Свети Стефан“, където щеше да стане венчавката, Волфганг изпитваше пареща болка. Без своите близки се чувствуваше съвсем самотен и би дал всичко, за да бъде сега до него мама. Никой от семейството в най-тържествения ден от живота му! Представяше си продълговатото лице на мама, високата й прическа, бялата й кожа. Денят беше горещ, но Волфганг усещаше студени тръпки; после му се стори, че мама го е хванала за ръка, двамата вървят към църквата и тя се вълнува не по-малко от него. Нали мама се познаваше с Веберови, срещала ги беше в Манхайм и те тогава се сприятелиха. Мама не би го изоставила в такъв важен момент.

Чувството, че мама върви до него, не напусна Волфганг и той влезе в катедралата вече по-спокоен. Много му харесваше този величествен храм, той за него олицетворяваше сърцето на Виена. Днес, обляна от слънцето, катедралата блестеше като скъпоценен камък, а чудесната южна кула гордо се извисяваше в небето. Колко е хубаво, че се венчава сред стените на тази катедрала, служила някога за убежище на мнозина. Добро предзнаменование!

Но след като влезе в храма, Волфганг не видя ни татко, нито Нанерл и сърцето му пак се сви от болка. Мама изчезна и той отново се почувствува самотен. Това чувство не го напусна дори когато видя Констанце. Тя стоеше между госпожа Вебер и Софи, облечена в бяло, и лицето й изглеждаше също тъй бяло, както роклята. Да, скромна сватба, мрачно си помисли Волфганг: Цецилия и Софи Вебер, Торварт, Франц Гиловски и Карл фон Кронщорф — районен съветник от Долна Австрия и свидетел на булката, — никой друг.

Волфганг и Гиловски се прегърнаха, но останалите гости се държаха един с друг официално.

Опекунът, голям майстор по съставянето на всякакви документи, поиска да бъде прочетен гласно брачният договор. Договорът не предизвика възражения и Волфганг забеляза, че всички скрепяващи го печати имат герб, само неговият нямаше.

Свещеникът застана пред тях и Волфганг и Констанце коленичиха един до друг; Волфганг разбра, че и тя се вълнува не по-малко от него.

„Ще мога ли да й дам това, за което мечтае?“ — мислеше той.

„Мога ли да му се доверя? Ще съумея ли да запазя любовта му?“ — мислеше тя.

Когато венчалната церемония свърши, той й прошепна, като искаше да ободри не само нея, но и себе си:

— Благослови ни сам бог, Щанци. Друго нищо не ни трябва.

Констанце заплака. Той не можеше да разбере защо: от щастие, от мъка или облекчение; нервите не издържаха и той също заплака, а свещеникът, силно трогнат, едва сдържа сълзите си. Госпожа Вебер целуна Констанце и искаше да целуне и Волфганг, с което да му покаже, че сега, след венчавката, му прощава всичко. Но той й поднесе бузата си — ужасяваше го мисълта, че устните на Цецилия Вебер могат да докоснат неговите. И веднага го лъхна на вино. Опекунът поздрави Волфганг и каза:

— Време беше, Моцарт.

Всичко станало както трябва, отбеляза фон Кронщорф, а Гиловски топло прегърна Волфганг, целуна булката и каза, че Волфганг е щастлив, задето се свързва с нея.

Същата вечер баронеса фон Валдщетен даде в имението си сватбен прием в чест на Моцартови. Приятна изненада за новобрачните бе изпълнението на серенадата за духови инструменти, поръчана от баронесата; Волфганг току-що я бе завършил. Сега разбра защо баронесата толкова бързаше той да изпълни поръчката и й беше благодарен. Музиката напълно подхождаше за събитието, много хареса на всички и Волфганг се поуспокои.

Ала веднага щом пристигнаха вкъщи, нервността му се възвърна. Показа на Констанце порцелана, бельото, а тя се държеше сдържано, отчуждено. Волфганг извади подаръците си за Щанци: пръстена на мама и една прелестна чантичка.

— Отвори я, Щанци, отвори — настоя той.

В чантичката имаше десет златни дуката.

— За тебе са, Щанци, купи си с тях каквото пожелаеш. Сега си свободна, разбираш ли, свободна! Не трябва да искаш ничие разрешение, особено от майка ти; никога!

Толкова пари Констанце не беше имала досега. Тя с почуда вдигна очи към Волфганг, а когато той й постави пръстена на мама, съжалявайки, че не е венчалният, прибран от татко, горещо целуна Волфганг и възкликна:

— Благодаря ти, Волфганг, сега съм богата!

Той с гордост й показа широкото съпружеско легло и паравана от папие-маше, купен за удобство на Констанце — искаше му се жена му да се чувствува като кралица, — и нежно я прегърна. Тя се притисна пламенно в него и Волфганг разбра: желае го не по-малко, отколкото той нея, а се е държала хладно само защото все още не е вярвала напълно в любовта му.

Съгласието и благословът на татко пристигнаха на другия ден.